Наистина, защо ний, българите, си нямаме аристокрация?

Попадам преди няколко минути на публикация, съдържаща в заглавието си интригуващ въпрос - Защо си нямаме аристокрация? - по който и аз съм мислил и си имам, така да се каже, своя теория. Нахвърлям се жадно да чета писанието му, ала, уви, оказва се, че авторът на този текст сякаш сам не е схванал смисъла на въпроса, който е благоволил да постави. Той там разказва и ни занимава с някакви исторически сведения за това кой български цар колко боляри бил избил - или потомците на кои болярски родове в кои предели на Отоманската и на Руската империи били угаснали или се затрили; и как било станало това - ала съвсем не тази е същината на въпроса защо си нямаме аристокрация. Затуй неговото основно неразбиране ми дава сгоден повод да разкажа аз какво мисля по въпроса, който си заслужава да бъде осветлен: наистина, защо си нямаме аристокрация?

Думата аристокрация е с гръцки произход, тя иде от ἄριστος, "отличен", един вид "най-добър" и κράτος, което значи могъщество, сила, власт. Накратко казано, аристократите са най-добрите, което пък води до понятието благородство ("благо" е "добро"), т.е. аристократите са благородници. В този смисъл който притежава качеството благородство, в някакъв смисъл е аристократ. От само себе си се разбира, аристократът е изключителна, отличаваща се личност, в която личностното е развито в необичаен мащаб. Най-добрите личности са аристократите. Оттук следва, че нация, която си няма аристократи - не става дума просто за потомствена благородническа аристокрация, не става дума за формалния смисъл на думата - е нация, в която личностите и личностното съвсем не се ценят от "широките народни маси", напротив, биват ненавиждани. Ето затова нямаме аристократи: у нас всичко, що е личностно надарено или даровито, бива непризнавано и остракирано, бива ненавиждано и преследвано, бива унищожавано, та всички да сме равни, никой с нищо да не се отличава. Нали знаете тази приказка за това защо на българския казан в ада няма дяволи, които с вилата да бодат оня, който се подаде отгоре? Сещате се, нали? Ами ясно защо: защото оня, който се подаде, мигом ще бъде дръпнат от другите, дето са под него!

Ние държавна, политическа аристокрация, да речем, нямаме поради несретната си историческа участ, която пак, така да се рече, е еманация на българската душа, на българския характер: ако не бяхме каквито сме, със сигурност щяхме да имаме и друга участ. На това основание даже в Търновската конституция е записана нарочна разпоредба, според която у нас няма аристокрация и няма благороднически титли. Даже ордени е писано, доколкото ми е известно, да няма, щото ордени нали на всички все пак не могат да се дадат, а нали като дадем на едни, другите ще плачат, ще се сърдят и ще завиждат?! Тия неща все нещо показват за нашия национален манталитет. Ама кой да ти ги признае и кой да се заинтересува от точната, но така неприятна истина за това какви сме ние самите?!

Държавни аристократи нямаме, но защо пък да нямаме, да речем, духовна, културна аристокрация? Защо онова, което е най-добро, най-издигнато, най-кадърно не бива най-почитано, не бива поддържано, не бива уважавано у нас?! Не, разбира се, няма такова нещо, точно обратното: онова, което у нас е най-кадърно и способно, то бива и най-ненавиждано, то бива дори люто мразено. Мразено и то дори не съзнателно, а инстинктивно, на подсъзнателно ниво, като инстинкт и рефлекс. Защо никой не помогна да бъде спасен Левски, ами го оставиха да увисне на бесилото? Ами защо към четата на Ботев поне някой не присъедини? Когато сечаха с ятаган Стамболова на най-оживена софийска улица, що някой не се притече да му помогне? Да питам ли още? Някой да помогна на Яворова? Защо и него убиха? Ами да питам ли кои и какви почитаме у Нашенско? Вий сами ще се сетите. Ако имате поне малко усет и известно съзнание за чест.

Малодушните, склонните към малодушие и безчестие нации нямат, няма как да имат аристокрация: та нали ако имаха, щяха с ръце и нокти за миг да я разкъсат?! У нас не се допуща някой да се изяви, да се открои, при това да бъде насърчен, подпомогнат, не, няма такова нещо, напротив, ний се чувстваме длъжни да пречим на ония, които искат нещо да направят и постигнат. Уви, такива сме. И трябва да имаме достойнството да си го признаем. У нас просперират най-безчестните, най-наглите, най-простите, най-безсрамните, най-нахалните, най-подлите. Нима не е така?! Огледайте се малко. И се запитайте защо всичко свястно, що е родила българската земя, бяга сякаш е гонено от бесни кучета навън, към чужди земи - където непременно ще бъде и оценено, и признато, и ще постигне онова, за което е родено...

Такава е моята теория. Така мисля аз. Това е моето обяснение защо нямаме аристокрация, защо нямаме власт на най-добрите, моето обяснение за това защо у нас управляват не най-добрите, а тъкмо най-лошите. Разбрахте ли сега защо е така? Схванахте ли коя е причината? Вие сте тази причина. Тази е истината, колкото и да ви е горчиво, ще ви я кажа, пък вий ме проклинайте колкото си искате...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.