У нас безразличието покосява всичко, що има някакви пориви дори не към живот, а просто към вегетиране

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или някак другояче - не знам, ще видим какво в крайна сметка ще бъде заглавието на тази пишеща се сега, ето в тия дни, но вече все по-уверено вървяща към своя финал и край книга. Тази сутрин пак решавам да пиша нов откъс от нея.

Всъщност аз вече казах и написах най-главното, това, което държах да бъде казано: естеството на моя "препо-давателски" метод, който съвсем не е преподавателски обаче. Защото смятам, че на учениците много малко трябва да им бъде давано наготово, те трябва да бъдат оставени да си го вземат сами. Не бива да бъде насърчавано едно такова крайно вредно консуматорско отношение към знанието, което лежи в основата на остарелите дидактики, според които преподавателят трябва да е водещата, господстващата, окончателно решаващата всички до един въпроси инстанция - или страна на отношението учител-ученик. Нашите ученици в момента са прекалено развратени от този подход, дотам, че се считат в правото си да искат всичко да им бъде давано. В резултат интересът им към ученето е изцяло погасен. Няма как да е иначе. От друга страна се робува поголовно на представата, че добрият учител е оня, който до такава степен всичко дава на учениците си, че сякаш се раздава, сам себе си, своята личност е застрашил от това даване. Пита се: като толкова даваш, какво в крайна сметка за теб ще остане? Повечето учители до такава степен са се раздали, че повече няма какво особено и да дадат. И те вече не са кой знае колко интересни за учениците си. Интересни са колкото може да е интересен един прочетен вестник.

Активността, свързана с ученето и познанието, трябва изцяло да принадлежи на учениците, да е тяхна собствена познавателна (формираща личността им! - активност. Този е принципът. Ако се провежда и спазва тоя принцип, струва ми се, ще настъпи един ден поврат и в отношението им към познанието и ученето. Апатията ще бъде надмогната и победена. Няма друг начин това да се случи. Този е пътят.

Разбира се, има купища други проблеми около главния. Примерно ето един такъв проблем, на когото съвсем не се обръща внимание. Става дума за следното.

За да бъдат активни учениците в часа, групите или класовете, в които текат заниманията, трябва да са по-малобройни, да са максимум от 10-12-15 човека. В момента министерските чиновници, в противоречие с всички предписания на психологията за обучение в малки групи, този е минимумът: един клас, за да съществува, трябва да се състои от минимум 16 ученика. Обикновено класовете се състоят от значително повече деца: 25-30-32. Това е двойно повече от нормалното - за да има ефективна познавателна или обучителна дейност и работа. Знайно е, че самата възможност за такава работа и за изява на учениците зависи от броя на съставящите групата, само в малки групи може да тече пълноценен учебен или образователен процес. Всичко друго е само имитация на учене или обучение. Ето как работите се опорочават още в самото начало, в корена и в принципа. Когато групите (класовете) са така големи, то поне половината от учениците по начало биват обречени да са пасивни, на тях учителят съвсем не може да обърне внимание, те просто няма как да се изявят. Когато има незаети, скучаещи ученици, разбира се, и т.н. дисциплина се разваля. Няма начин да не се развали. Авторитарността отдавна вече не може да е някакво подобие на спасение на предварително обречената кауза на ефективното обучение в големите групи. Тя е нещо като агонията на вече умиращия.

Друг значим проблем е този, че у нас по начало отношението към другия като към личност - суверенна личност! - е не само нехарактерно, то, струва ми се, сякаш дори е и непознато. Дай свобода на българина и стой само след това да му гледаш резила. На това основание огромната част от хората просто не знаят какво да правят със свободата си. Това е също така характерно и за учениците, въпреки че те, поради младостта си, имат по-големи шансове да привикнат към един коренно различен тип отношение към тях, в центъра на който е признаването на суверенитета на отделното човешко същество, на отделната личност, на индивида. Свободата трябва да бъде "присадена" и култивирана, за нейния растеж следва да се грижим, знайно е, свободата е най-безценното нещо, което изобщо можем да "притежаваме". Да "притежаваме" в смисъл, че тя съвпада с нас самите, с нашата личност: ти самият си твоята свобода! А към свободата се привиква като се живее с нея още от най-ранна възраст. Младите трябва да заживеят със свободата си от най-ранната детска възраст, а не когато това вече е късно. В най-ранните етапи на (пред-)училищното образование у нас обаче, за жалост, се прави всичко за да бъде култивирано едно неподобаващо отношение към свободата, при което неумолимо се стига дотам, че съвсем да липсва самото съзнание за свобода. Самите възпитатели, именно учителите, също не притежават такова едно развито съзнание и самосъзнание за свобода: а наистина най-напред възпитателят трябва да бъде възпитан. Вижда се, че поради тия обстоятелства в българското образование неизбежно възниква цяла поредица от омагьосани кръгове, от които то, както вървят работите, скоро няма да излезе. Според мен няма друг изход от създалата се ситуация освен този: отделните възпитатели, които съзнават абсурдите и дефектите на образователната ни система, т.е. индивидите с подобаващото съзнание за свобода, работещи в нея, да почнат да консолидират усилията си за изход от плачевното положение.

А за това се изисква осъзнат бунт и всекидневна съпротива - няма друг начин! Винаги промените в човешката история са започвали от отделни, отдадени на порива към новото, освободени индивиди, инициатори и вдъхновители на битката със старото. Дошъл е моментът всеки да решава, да дава свой отговор на въпроса: аз със старото ли ще бъда - или ще се боря за тържеството на новото? Ретроградната сила в българското образование обаче е кондолидирана и настъпва като стегната в броня фаланга - пред малобройните лековъоръжени отряди - и най-вече едининично и отчаяно биещите се там нейде борци! - на радетелите на новото.

Рутинното отношение към една творческа и съзидателна по начало професия - учителската - носи неизчислими загуби и също така невероятни беди. Вярно, тя гарантира едно привидно и временно спокойствие. Някои хора просто се мъчат да оцеляват в нелеката предреволюционна ситуация в образованието, в която във въздуха вече се носи полъхът на барута. Но нещата са толкова заплетени, че и малодушието не може да ни донесе някакво привидно спасение. Тогава такова спасение може да ни го донесе единствено мерзостта - и подлостта. Някои, и то немалко, не се свенят да прибегнат и до тях. Несвободният, неповярвалият, неотдаденият изцяло на свободата си индивид просто няма как да намери достоен изход в нелеката ситуация. Пораженията от поведението на такива дезертирали от мисията си и мародерстващи възпитатели са не просто неизчислими, тях даже и умът никога не може да си ги представи, камо ли пък да ги побере.

Разгадаването обаче на загадката е просто: трябва да победим собствената си склонност към малодушие. И към примиреност. Примиреният, примиряващият се с всичко - това всъщност е несвободният човек. На несвободните учители и възпитатели, носителите на един несвободен манталитет, ала работещи в тази сфера, трябва не просто да се отнеме хегемонията, те трябва да бъдат поставени в ситуация, при която абсурдността им да блесне така, че да бъде разпозната даже и от слепците. Защото наистина е непростимо в най-свободната по дефиниция дейност - образователната, духовната, възпитателната - да бъде допускано да работят хора с манталитета на роби. Днес нещата у нас обаче, разбира се, са тъкмо наопаки: в образователната ни система не се допускат да работят такива, които не са с манталитета на роби. Правете си сами сметката колко отчайващо в такъв случай е положението.

На мен затова толкова често ми се налага да слушам ето такива приказки: "Абе, човече, що не си гледаш хаира и спокойствието?! Що се хабиш? Само си създаваш излишни проблеми - и какъв, кажи, е смисълът? Що се напъваш да местиш планини? Що не си мижитуркаш като другите, като мнозинството? Що не гледаш какво правят другите - които не се хабят, а гледат да се довлекат някак, пък макар и бездиханни, поне до пенсията?! Как е възможно да си чак такъв голям идиот? И пр." Не зная дали ви е известно, но немалка част от учителите измират, покосени от инфаркти и инсулти, значително преди достигането на пенсионна възраст. Това все нещо говори. Оказва се, че безметежното съществуване в образователната система вече е утопия. В нея безметежно не съществуват даже властниците, даже чиновниците. Блаженото съществуване отиде по дяволите. Нещата вече са се раздвижили до неудържимост. Екотът на бъдещите, на предстоящите битки вече се чува...

Не зная защо, но тази сутрин, помимо волята ми, този текст звучи все повече като последни акорди, нали го долавяте? Интересна работа. Може би в близките дни, като почна да чета досега написаното, да го композирам, да го оформям като книга, да ми се появи вдъхновението и да напиша още някоя и друга глава. Но в момента настроението ми е такова: чувствам се сякаш съм на финала. Не ми се ще да повтарям нищо от вече казаното. А най-главното наистина, струва ми се, го казах. В тази поредица, а най-вече в онази, другата, която носи следното претенциозно заглавие: Идеи към една нова философия и стратегия на образованието в България. Тази моя книга излезе преди три години и, разбира се, биде посрещната с пълно непробиваемо мълчание. Което за сетен път ме убеждава в необходимостта й. У нас най-упорито се мълчи за най-важното, за най-потребното ни. Ние сме нация, съставена от инатливци. И от завистливци, но най-вече от инатливци според мен. Имам чувството, че по-голямата част от ония, за които написах книгата си - а аз я написах за всички, да, за абсолютно всички, и за учители, и за ученици, и за родители, и за "управляващите фактори", и за гражданите, и за българите като цяло, но най-вече написах своята книга, подразбира се, за ония, които принадлежат на тази, на образователната сфера, та значи имам чувството, че явно за повечето от ония, за които написах онази книга, тях даже ги мързи да я разлистят, какво да говорим да я изчетат - камо ли пък да я проумеят. Да, положението наистина е отчайващо. Много сме зле. Безразличието у нас покосява всичко, що има някакви пориви дори не към живот, а и просто към вегетиране. Покосява всичко в зародиша му. Как тогава нещо жизнено изобщо да може да се роди?!

А трябва много да се говори, обсъжда, мисли, търси, изследва. Не трябва да се мълчи и тъпее в някакво извратено горделиво самочувствие, сякаш нас тия неща не ни засягали били изобщо: те били засягали само някакви си там странни индивиди като тоя Грънчаров, който пък не мирясва изобщо, ами само като някаква къртица все рови ли рови. Какво иска тоя пък бе? Индивиди, които съвсем не са наред. А ний, нормалните, не се тревожим, щото ний си знаем, че всички усилия са напразни. Светът ний няма да оправим, тогава себе си някак поне малко да оправим. А лудите, лудите, е, те нека да си лудуват колкото искат: на тях изобщо кой ли пък им обръща някакво внимание?!

Учителят, в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е нещо като сеяч. Каквото сеем, това ще пожънем. Ако сеем ветрове, ще пожънем бури. Но аз от това не се плаша, щото ние не сеем ветрове - де да сеехме ветрове! - ние сеем предимно... мухъл. Ако заразиш нещо, пък било то и най-живо, с мухъл, прави си сметка какво ще стане по-нататък. Е, мухълът може и да се чисти, иска се само желание и търпение. По всеобщото признание обаче "човешкият матьрял" у нас не е на висота, напротив, твърде много куца. Е крайно лошокачествен и дефектен. Защо е така ли? Давате ли си сега сметка - като дочитате, евентуално, тази книга - защо това е така?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.