Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери...

Тази сутрин ме "сърбят пръстите", така да се каже, да пиша текст по някаква по-сериозна, философска, сиреч, човешка тема. Избирам като повод за едно такова разсъждение проблема или темата за ласкателството. Оттук ще тръгна, а докъде ще ме изведе разсъжданието засега не мога да кажа. А с ласкателството съм склонен да започна вероятно защото напоследък, кой знае защо, животът ме сблъсква с твърде много ласкатели. Опази Боже, те не ласкаят мен - аз не съм на власт, нито пък съм велик или богат! - те ласкаят и се подмазват на разните му там началства, властници, "звезди", какви ли не знаменити парвенюта и пр. Бие някак си на очи, че ласкателството е все по-често срещано в живота ни явление - и затова ми се ще да му обърна известно внимание.

Нямам предвид само това, че медиите, чиновниците, кариеристите и пр. се подмазват така грозно на Бойко Борисов, ласкаят го, тоя човек съвсем се разтопи от ласкатели, от подлизурковци. Такива напоследък срещам на всяка крачка. Аз не знам дали не писах вече, че на едно служебно съвещание, на което присъствах неотдавна, един от ласкателите така прекали, че през цялото време, докато обектът на неговите нескопосани ласки говореше, той го гледаше право в очите и повтаряше сякаш в несвяст: "Точно така! Браво! Напълно съм съгласен! Изцяло подкрепям! Колко вярно говорите! Възхитен съм! Леле, колко сме ощастливени, че си имаме такъв гениален шеф!". Интересното е, че обектът на тия ласки изобщо не усещаше, че те, поднесени в тоя вид, добиват гротесков характер и поради това, че са минали всяка мяра, звучат по-скоро като подигравка. Не, напротив, той се разтапяше от сласт, сякаш мед капеше на сърцето му! Интересното е, че сред публиката сякаш на никой не направи впечатление тази сюблимна сценка; само на моя милост се наложи да се ощипе, та да установи дали не сънува. Не, не сънувах, истина си беше...

Излишно е да казвам, че след като у нас ласкателите, така да се рече, са станали сякаш неудържими, намирайки се в някакъв непресекващ абсурдистки фурор и буйствата, стихията, оргията и развратът им не намаляват, то респективно на това ония, които не са дегенерирали дотам, а, напротив, се осмеляват честно да говорят какво мислят и дори си позволяват да критикуват, безусловно, са станали най-омразни и неприятни; у нас се смята за скандално някой човек да е свикнал да не си криви душата, да не лъже, а да казва истината право в очите. Смятаме такъв за грубиян, за скандалджия, за "невъзпитан" и "нетактичен" човек; у нас се смята едва ли не за нормално да се лъже непрестанно, т.е. да се лъже, щото ласкателството в същината си не е друго, а всеотдайна пристрастеност към лъженето и към лъжата. Ласкателите са най-безподобни лъжци, при това у нас се лъже и ласкае безподобно, грубиянски, нагло, изцяло безсрамно, дебелашки, нескопосано. Финото ласкаене, достигнало, тъй да се рече, до върховете на изтънченото изкуство на ласкателството, което е едва ли не одухотворено, у нас е почти непознато; у нас дори безскрупулните поети, които уж са с по-изтънчени души, ласкаят най-дебелашки (Любомир Левчев с неговото знаменито "Другарю Живков, дори и Вие не можете да ми забраните да Ви обичам!"). Та моето обяснение в тази връзка е, че пиетететът към лъжата, стоящ в основата на ласкаенето, у нас е дотолкова нерафиниран, естествен, едва ли не природен, импулсивен, подобно на рефлекс, че съвсем нямаме някаква що-годе развита култура на ласкателството и подлизурството, т.е. у нас се лъже и ласкае по един най-първичен, естествен, природен начин. Което, ако се погледне в дълбините му, е страшно: такива хора са сякаш увредени "по природа", тук не става дума за нравствено израждане и дегенерация, а за някаква първозданна лъжлива същност, която стои в корена на душите ни. Щом като лъжливостта, пиететът към лъжата и податливостта на лъжи (неспасяемата наивност) е нещо като субстанциална характеристика на българина, правете си сами сметка колко трудно ще бъде да се постигне някава промяна в тази област, примерно, да се пробие волската нечувствителност на масовия българин спрямо истината, гибелното му безразличие към нея. Щото няма как да си отдаден по един първичен начин на лъжата, да си под безразделната й власт, и да не си по същия начин абсолютно сляп за истината.

Тъй че феноменът на ласкателството е другата страна на всеобщия пиетет към лъжата, който е така развит и разпространен из нашите простори. Българинът изглежда се радва когато го лъжат, колкова повече го лъжат, толкова повече той се разтапя от нежно умиление към лъжливеца, готов е да разцелува тоя лъжливец, безразделно се влюбва в него, готов е да го носи на ръце и да го обича до гроб. Респективно на това най-ненавистният у нас е оня, който има наглостта да ни казва истината, тая истина, от която всички поголовно смятаме, че боляло; вижте с каква възхитителна непосредственост го е казал народът ни: "От истината боли!", представяте ли си, истината била горчива, не знам си каква още; ясно е, че щом истината ни се вижда такава, то за нас лъжата е най-сладкото нещо на света! Ето на това основание ласкателите из нашите простори са в такава наудържима стихия и даже оргия. Ето и на това основание скоро и изобщо няма да прокопсаме като народ: докато нещо не стане, та да победим тази своя наистина съдбовна и гибелна отдаденост на лъжата.

Ние сме стигнали дотам, че сами себе си лъжем - и дори сами себе си ласкаем! Българинът бил "най-велик" във всяко отношение, ний сме били най-умни, най-интелигетни в света, дори и най-големи мъжкари сме били, т.е. сме били нещо като същински животни в сексуално отношение, били сме непобедими сексуални атлети и какви ли не още подобни дивотии човек може да чуе. Даже напоследък се намери един нашенец, който реши да се яви на конкурс за Гинес за най-голяма пишка на света, ама нещо сякаш след като се изрепчи по медиите, се затаи в един момент; явно всичко е било само за патаклама, а сега тоя толкова голем бабаит се спотайва. То тия неща си вървят ръка за ръка с комплексарството, с малодушието, с чувството за малоценност - както се знае от векове. Не само за пишките, а и изобщо. Тия, дето парадират с изключителната си интелигентност, у Нашенско го правят, за да прикрият изначалната си, простодушната си, непоследствено бликащата из дълбините на душата им простотия и тъпотия; и така нататък, този принцип на тълкуване важи за всяка една друга област. Я погледнете що правят нещастниците из нашите университети, които нямат друга, по-гибелна нужда от тази да се преструват постоянно на "гениални", ала не съвсем оценени от непризнателното човечество "учени" (у нас тая дума се произнася така: "учЕн"). И така нататък, навсякъде, във всички области на живота може да се забележи действието на тоя принцип. Все сме уж най-велики във всичко, а пък, незнайно защо, сме и най-бедни! На какво ли се дължи разгадаването на българската загадка?! Как тази загадка може да бъде разгадана?

Аз се опитах да кажа какво мисля по темата "Щом като сме толкова умни - защо сме така бедни?!", ала ето, бях обруган; поведе се дълга многословна дискусия, на която сам загубих дирите (тия дни ще я подновя, ще публикувам следващите й части, дето са все още само като коментари, а и аз също ще се изкажа). Та в тази връзка моето тълкуване е: дотам сме привързани към лъжата, и то с някакъв първичен рефлекс и пиетет към нея, че вече сме способни сами себе си да лъжем, и то най-убедително, така, че сами да си вярваме на лъжите! Щото лъжецът, като лъже, няма начин да не съзнава какво прави, именно, че все пак лъже; но има лъжци, за които лъженето е придобило формата на нещо като "инстинкт към искреността"; даже самата "честност" у нас е вече започнала да минава за непосредствен израз на... лъжата, или, по-добре казано: у нас лъжата вече е истина, а пък истината е лъжа! Разменили са си местата. Само при това положение, само при достигането на този апотеоз е възможно лъжливецът да лъже така, че сам да си вярва, сам себе си да лъже и да е абсолютно убеден, че не се лъже, ами да си вярва на лъжите сякаш са абсолютни истини. От това по-голяма деградация ако изобщо има, сполай му кажи!

Аз преди време се опитах да кажа някои истини на едно място, и то в очите на най-отговорни фактори и от този момент, след като проявих такава невиждана наглост, мигновено станах най-ненавистния; започнаха да ме преследват "като империалист", сякаш съм най-голям враг на народното добруване. Интересното е, че щом се случи това, народът около мен се отдръпна с погнуса от мен, сякаш съм прокажен. Аз затова твърдя, че ласкателството и лъжливостта си вървят ръка за ръка с необичайната простотия, с тъпоумието. Щото съвсем близко до ума е, че няма защо да мразиш оня, който ти казва нещо, което всички крият, примерно да мразиш оня, който те критикува; колкото ти е неприятна критиката му, колкото и тя да ти изглежда несправедлива, ако имаше поне малко акълец, ако се не беше оставил на манията, че си най-умен и непоглешим, щеше да имаш поне подозрението, че този човек авно неслучайно си залага главата да ти каже нещо, за което всички други мълчат. Той те критикува, следователно ти прави благодеяние. Дори и да греши, критикът е полезен значително повече от ласкателя. Думите на критика, на опонента, на опозиционера са балзам за ухото на умния, на мъдрия управник. Но де ти такива управници у нас, в страната на лъжата, на лъжльовците, на ласкателите?! У нас начело стоят все някакви дебили, които се радват на измамните думи на ласкателите - и грухтят като злобни глигани на думите на критиците. Пълна олигофрения, пълен идиотизъм царува по тия наши земи.

Ето, давам ви още едно свидетелство че е така. Нормалната човешка реакция е да си благодарен на оня, който се е загрижил за теб дотам, че да поеме риска да те критикува, т.е. директно в очите да ти каже какво мисли, да ти каже каква е истината според него за твоите действия и поведение. Забележете: не зад гърба ти да говори, а право в очите. Какъв смисъл има на такъв да се ядосваш и да го мразиш? Никакъв. Да, ама ето, такива у нас са най-ненавистни, непоносимо ненавистни. Не може що-годе умен човек да се държи по този начин, абсурдно е едно такова държане. Следователно, ако се държиш така неразумно, това свидетелства за крещящ умствен, душевен и личностен дефицит у теб самия. То е все едно да издадеш собственоръчно написана декларация, в която да заявиш: "Аз съм олигофрен, аз съм дебил!". Или направо да си напишеш тия думи на челото с дебел червен фулмастер. Или направо да си ги татуираш там. Това значи. Но кой ли да ти го осъзнае това?! Кой да го признае. Нищо не е чака просто, никой не го съзнава и признава. У Нашенско е така.

Ще завърша с нещо лично, което силно ме терзае от няколко дни. Дотам, че не мога да мигна изобщо, ето, и тази нощ постоянно се въртях и сънувах в просъница някакви кошмари, т.е. терзаеха ме кошмарни мисли. Ето какво стана.

Случи се така, че сторих, поради недоглеждане и недоразумение, един голям гаф тия дни. Иначе съм съзнателен човек, който много внимава да не допуска такива неща, но ето, това стана; сякаш получих нещо като "помътняване на съзнанието" и сторих крайно неприятно нарушение. Независимо от някои "намаляващи вината обстоятелства" признавам, че допуснах ужасна грешка. Може да се каже, че грешката ми е "философска", от разсеяност, от небрежност, от непунктуалност. Е, допуснах такава грешка, че не е умрял заради нея човек (да пази Господ!), нищо невъзвратимо не се е случило, да, обаче дадох едно, така да се рече, бляскаво основание да ме накажат. И най-вероятно ще ме накажат. Няма да пропуснат да не ме накажат. Подробности повече за какво нарушение съм допуснал няма да кажа. Засега няма да казвам. Не са и толкова интересни. Напротив, банални са. Случаят не е кой знае колко интересен, това имам предвид.

Размишлявайки за случилото се - щото аз съм човек, който е чувствителен, имам, тъй да се рече, съвест, която ме терзае безжалостно дори за най-дребни пропуски в работата и в живота ми - аз в един момент осъзнах: случилото се, което можеше да бъде предотвратено твърде лесно, се е случило съвсем неслучайно, то явно е съдба. Така е трябвало да стане. Неизбежно и необходимо да се случи. И явно затова ми е помътнял разсъдъка: за да допусна тая грешка, която пък е била необходима, та да се случи отсъденото по съдба. А тази съдба дава някакъв шанс и на мен, и на тия, които сега ще решават как и доколко да ме накажат.

Тя, съдбата, винаги ни проверява за нещо свое си, иска да ни помогне да разберем колко сами струваме. Да отрезвеем ни предизвикват т.н. удари на съдбата. Проверява ни, прави ни изпитание, изпитва ни нашата собствена съдбата, отреденото според нея. Поставя ни в ситуация, в която да се провери нашата човечност. Или някой неин елемен, или пок даже цялостно. Защото трябва да помним: никога и изобщо не трябва да пропускаме човешките моменти в битието си на човеци. А съдбата ни е тази: да бъдем човеци. Да си човек е най-главното - ето това не трябва да забравяме никога. Дори и да си велик администратор, "звезда", супергерой, великан, пич, бабаит и прочие, ти не трябва да забравяш, че на първо място си дръжен да бъдеш човек - и да си останеш такъв. Забравиш ли това - отиваш по дяволите! И то завинаги! Неспасяемо става. Ето, мисля си, в такова изпитание ни постави съдбата - мен, съгршилия, и гърмовержеца, който сега има прекрасен шанс да ме накаже, щото аз най-сетне, тъй да се рече, "сгазих в лука". И му поднесох на тепсия сгоден случай да ми отмъсти и за минали прегрешения.

Щото аз съвсем нямам претенцията да твърдя, че съм безгрешен - опази ме, мили Боже, от тази суетност, от една такава безумна суетност! Не, напротив, аз съм жив човек, който много греши; казано е: "Човешко е да се греши!". И греша, и рискувам, и на моменти съм дързък, и опитвам какво ли не, дори много грехове, и то всякакви, имам. Ний, човеците, не сме богове, доколкото грешим, дотолкова сме и човеци - не ангели, не и богове.

Да, ама ето, някои от нас се вманиачават и почват да си мислят, че са станали непогрешими, едва ли не безгрешни. Страшно гибелна е тази суетност - щото поставя под въпрос човечността ни. Най-голямата грешка на този свят е това да си втълпиш, че си безгрешен, че за теб грешките са невъзможни, че са изключени. По-голяма грешка от тази едва ли може да има. Този тип грешки Кант ги определя като "тотални", а бих добавил: те са и глобални. Спрямо живота ни са глобални, не спрямо глобуса. Но светът в някакъв смисъл ще отиде по дяволите ако някой си внуши, че е станал бог, че е безгрешен, че е непогрешим. Неговият свят имам предвид, не света изобщо. Прочее, ласкателите, за които започнах да пиша това есе, тъкмо това шептят в ушите на жертвата си: "Шефе, колко си велик, мама му стара, шефе, колко си безгрешен, шефе, колко си мъдър, колко си умен, колко си талантлив, колко си проницателен, колко си божествен!!!".

А ако живеем в съзнанието, че постоянно грешим, т.е. ако не сме забравили, че сме човеци, ние имаме шанс ако не да се предпазваме от грешките си, то поне да не допускаме все едни и същи грешки, за които сме установили, че имаме склонност. Такъв човек ще се надсмее на думите на ласкателите си, стига такива изобщо да могат да се появят около него. Другояче казано, трябва да бдим да запазим разсъдъка си свеж и здрав. Да не допускаме да помътнее.

Е, аз допуснах, вярно, по съдба, разсъдъкът ми да помътнее за изместно време. Явно съм станал доста самонадеян. Нищо чудно да съм си втълпил на моменти, че съм едва ли не непогрешим. Прекалено съм си повярвал. Самонадеян съм станал явно. И ето, съдбата ми прати тоя случай, да направя една безкрайно тъпа грешка, та да ми напомни, че и аз съм човек. Тъй че, в някакъв смисъл, наказанието за мен ще бъде благотворно.

Е, разбира се, и другата страна, наказващата, има шанса да прояви милосърдие и човечност: човешко е освен че грешим и да умеем да прощаваме. Щом няма безгрешни, трябва да сме по-великодушни към грешките на другите. Ако сами допускаме, че и ние можем да грешим, тогава защо да сме така жестоки към грешките на другите? Само тия, дето се мислят за безгрешни, са способни да проявяват жестокост спрямо грешките на другите. Ето затуй вчера написах във Фейсбук това:

Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери...

Това, разбира се, не са мои думи, това са безценни по мъдростта си думи от Библията. Но как оня, който е упоен от наркозата на ласките на безцеремонно нагли ласкатели ще може да прозре и осъзнае тяхната несравнима, свръхчовешка мъдрост?! Как ще получи прояснение на съзнанието и дали ще успее да осъзнае спасителната за душата и за човечността му Божия мъдрост?

Не зная. Чудесен казус и тест се получи. Животът винаги е по-мъдър от нас самите. Той ни учи постоянно. Дава ни безценни уроци. Стига само да имаме очи да ги видим - или уши да ги чуем. Стига да не сме си затворили като безумци очите - или да сме си запушили дори и ушите...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.