Иво Беров е написал превъзходен текст със заглавие Левски, Ботев, присъствието, робството и „млъкни, сърце!", който прочетох с интерес, съветвам ви и вие да го пречетете, няма да съжалявате. За или покрай написаното във въздългата му статия - 16 страници - би могло да се пише отделно, думата обаче сега не ми е за написаното по същество, а за нещо важно, което той просто подхвърля във въведението, но на което аз искам да обърна по-голямо внимание, понеже е важно; ето първо този момент, по който ви приканвам и вие да вземете отношение:Въпреки това смятам, че читателите на това писание биха били достатъчно, за да осигурят скромен приход от написаното, ако имаше в Мрежата някакъв сгоден чалъм за разплащане: смятам, че както аз бих платил, за да чуя „Откакто съм те заобичал” на Лед Цепелин и петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от определени хора, така и другите биха платили за написаното от мен, ако имаше такъв сгоден начин.
И все някога такъв чалъм все ще се намери, защото наистина не е справедливо махленски плиткоумици по важни въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници да бъдат добре платени, а премислени статии – никак.
Толкова пише И.Беров по проблема, по който обаче си заслужава да се помисли повече. Напълно споделям, че трябва да се изнамери начин или чалъм, както той се изразява, особено когато пък четеш хубав и важен текст, по който авторът е работил много, да му се отблагодариш някак, т.е. като му платиш нищичко; и така авторът да бъде възнаграден за труда си, щото всяко нещо на този свят, които има стойност или ценност, трябва да си има и цена. А не както е сега, авторът е вложил в текста си и време, и години труд, и знания, и майсторлък, а пък в замяна нищичко да не получи, а текста му да се чете из интернет на принципа "Граби, народе! Влачи, народе! Сега има, утре нема!"; така не бива да стават тия работи. Нормалното е да си платиш. Както, като нямаше интернет, за да четеш вестник или книга, трябваше да си ги купиш; сега трябва да е същото, нищо че се чете в интернет. Като се и плаща за четенето, това според мен ще има и един допълнителен ефект: тъпотиите и простотиите, дето се ширят сега из Мрежата, няма да бъдат толкова много четени, а пък повече ще почнат да бъдат четени, да се надяваме, истински стойностните текстове, за които си заслужава да си платиш, да дадеш от парите си, щото ще получиш нещо добро в замяна; е, нека някои да си хвърлят парите и за боклуци, тяхна си работа, но на мен ми си струва, че все пак, като даваш пари за четене, ще почнеш и по-внимателно да избираш какво четеш. И тогава ще бъдат отрязяни квитанциите на ония тъпоглавци, дето сега вилнеят из интернет и мърсят ефира с простотиите си; има и такива де, не може да се отрече, но пък обикновено истински, смислено пишещите хора, особено у нас, биват пренебрегвани, а така не бива. Но да се върна на проблема за чалъма, за начина, по който трябва човек да привикне да си плаща: има ли изобщо такъв начин, или всичко е на принципа на добрата воля, да подпомогнеш автора с нещичко, като му преведеш дарение, като му пратиш есемес и пр.?
Доколкото ми е известно - а не крия, че този проблем мен лично много ме интересува, щото и аз съм пишещ човек - досега у нас най-популярен е принципа "Влачи куче, диря нема!", а пък ония, които имат известно съзнание, че са длъжни да се отблагодарят за труда на автора, го правят на принципа на добрата воля, примерно, могат да му помогнат малко, като натиснат някоя от рекламите, които са поместени с тая цел в съответния блог. Или, сигурно има и такива, да му пратят дарение по банковата сметка на автора, ама такива хора у нас са рядкост, оправданието е, че народът е беден, от което обаче съвсем не следва, че авторите по-специално са баснословно богати или пък че те са като растенията, хранят се с въздух, пият само вода и замезват със... слънчеви лъчи. Та масово у нас не се плаща нищо, а пък има автори, които нямат други постоянни доходи, примерно журналистът Иво Инджев, който заради волнодумството си и понеже не цепи басма на управниците, беше наказан с това, че нито една медия не го ще на работа, поради което той пише предимно в блога си - и също така пише и издава книги (от тях у нас също не се печели кой знае колко). Моя милост, за да не умре от глад, нищо че постоянно пише, се принуждава да работи като учител, за най-скромна учителска заплата, а пък целият ми труд, свързан с писането, си е почти изцяло безвъзмезден, нещо повече, аз самият съм влязъл в огромни разходи, за да си издавам книгите, или пък да издавам вестник и списание. Такива се нещата у нас, наопаки са и в тази област, както и в много други - наопаки на това както трябва да бъдат, и както са по света. По света на авторите плащат, и то добре, за да им издадат книгите, тук у нас авторите плащат, за да си издадат книгите, а пък обикновено тия книги почти никой и не ги чете, особено ако авторът не е някоя знаменитост, какъвто е моя случай. Та такива автори мизерстват, мнозинството са натикани в интернет, там пишат, пък читателите четат, както казахме, предимно на принципа "Влачи куче...", т.е. съвсем безплатно, което е и хубаво, стига да нямаше един нравствен момент: добре де, ами той автор нали също е човек, от какво той ще живее, неговият труд е писането, да мрат ли пишещите, след като потребителите (читателите) четат съвсем даром, без пари, кой да подпомогне авторите, как те за оцелеят?! Или да мрат, като не могат да оцеляват, да се оправя всеки както може! А нали знаете как, поради тия причини, някои се оправят: ами ясно как, като се продават, като почват да пишат по поръчка, като стават слуги на властимеющите, на олигарсите, като стават медийни мекерета, ето как се оправят! Тъй че, виждате, работата с туй неплащане от страна на читателите става в един момент дебела: авторите са поставени пред алтернативата или да мрат, пък макар и достойно, или да оцеляват, но като се продават. Това обстоятелство трябва да се вземе предвид когато се обсъжда толкова мизерната нравствена, пък и културна ситуация в нашето свидно отечество.
Нормалното е читателите да поддържат аторите, писателите - като си плащат за техния "продукт", именно за книгите, за статиите и пр. И това трябва да стане и в интернет, който става все повече най-големия пазар, включително и на интелектуални стойности. Читателят дава нещичко малко, примерно дори стотинки да дава, пак е нещо, щото тия стонки се натрупват, колкото повече читатели има даден автор, толкова повече ще печели, т.е. ще може, в един момент, да си осигури по-спокоен за плодотворно творчество живот. Ето, давам пример: ако се сети да натисне някой по рекламата в моя блог, на мен ще ми се отчислят някакви центове, примерно 5-10 цента. Но ако тия, дето са се сетили да натиснат в знак на някаква благодарност по тази реклама, бъдат 10, 50 или 100 човека (да не говорим за 1000 или повече!), то от тия центове аз бих могъл нещичко да спечеля, т.е. да си подобря плачевното материално положение. Разбира се, в блога ми всеки ден минават стотици и понякога и хиляди читатели, от тях редовното е, че никой, да, никой, не се сеща, като е прочел нещичко, да прояви един жест, да се отблагодари малко, като натисне някоя реклама. Както и да е, никого не мога да упреквам, но проблемът си стои: трябва нещо да се измисли, та и авторите някак да живеят, да бъдат подкрепяни от читателите си. Иначе ще измрат. Както обикновено и става у нас: всичко, що е читаво, бива заставено да умре, да изчезне. Та да не ни смущава покоя. Аз затуй смятам, че у нас читателите сякаш инстинктивно гледат да подпомогнат пишещите да измрат, та да не им смущават покоя...
Да свършвам дотук, понеже ще пътувам днес и трябва да тръгвам. Хубав ден на всички и помислете над това, що написах, та да ви смутя отчасти душевния мир! Затова го написах, не за друго!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар