Какво е човекът?

Имам едно отдавнашно есе на тази тема, което влезе като въведение в моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие Етика на достойнството), която пък в един момент реших да преработя и да я превърна в учебно помагало по предмета ЕТИКА, изучаван както в гимназиите, така и в някои университети. Тия дни ровя из книгите и учебниците, писани от мен през годините (понеже все пак дойде новата учебна година и искам да подготвя някои нови неща за нея) и покрай тази работа ми се яви идеята: да взема и да изпратя написаните от мен учебници и учебни помагала по философските предмети в Министреството, та най-сетне да участвам в процедурите по т.н. "конкурси" за одобряването на "държавно приемливите" учебници. Както и да е де, аз за тази идея ще пиша по-подробно тия дни, а сега ми хрумна да публикувам това есе в блога си, понеже откривам, че то не е досега било публикувано в интернет - както ме информираха търсачките. Та ето сега публикацията на този текст, писан преди години:

“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека. Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се занимава” най-вече с темата за човека – и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие - не е ли така? Дали в “най-модерното време” не сме забравили за най-важното, бидейки обременени от толкова много “култура”, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание? Същевременно ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-ясното, то е добре да се разбере дали тези последните все още си намират място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено и прекалено “всеобхватно” модерно съзнание – което обаче е застрашено вероятно от това да е забравило за корените. Тези два момента съдържат в себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с изясняването на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в действителност”!) съвременна практическа антропология, или “човекознанието”, което отговаря на нас самите – каквито сме.

Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена модерна представа за човека, която така или иначе определя нашето отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова, което изобщо съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе си, зависи “останалото”, т.е. как и по какъв път “осъществяваме” самите себе си, как “употребяваме” живота си, как живеем, какво искаме, какви неща ценим особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой “приоритет” и кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме, пренебрегваме. Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за човешкото и за човека (за който ние на съзнателно ниво почти никога не си даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване. Казано е, че “човек не владее онова, което не разбира” (Гьоте), тогава какво означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена, смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор на безчет коварни илюзии!) - нима това трябва да бъде допускано или пък незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе критично и “вездесъщо” съзнание и самосъзнание? Наивността относно самия себе си вероятно се заплаща един ден, неадекватността относно най-важното не може да не бъде изкупена даже с лихвите - какво следва от това? Не бива да се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът е ясен само поради факта на нашата неотделимост от него”, че той ни е познат “като белия ден”, огрян обаче от слънцето на нашата фалшива (защото е устремена в погрешна посока!) “заинтересованост” от всекидневно-маловажното, ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме, че “не е възможно да не разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.? Това, което мнозина приемат за основание на “ненужността”, “излишността” и дори “безперспективността” на познанието на човека (понеже един вид “ние по начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската основа на неимоверната трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел, познание, което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него произлиза всичко останало, защото тук са корените на онова, което наистина може да има някакъв смисъл за човека. Тогава не се ли оказва, че “основанието” за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното основание за това страхливо бягство от най-трудното, от онова, кое е най-значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е израз на достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се втурваме да бягаме по-далече – нима това е достойната позиция за човека, който иначе живее с претенцията, че “всичко познава” или може да опознае, че нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем? Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем обременени от толкова много знания и познания, ако имаме така богато и развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско лекомислие относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите? Означава едно: нямаме смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и нехаем за корените, за “страшните бездни и дълбини”, които всъщност ни правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се движим по утъпканите пътища (разрасналото се подобно на тумор “обективно-научно-позитивно знание на нещата, извън човека съществуващи”!), без да се питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под властта на която сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че онова, с което се гордеем, е нещото, от което трябва да се срамуваме?

Става дума за “водеща тенденция” в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира човека, да го “изключва от сметките”, да го пренебрегва и заобикаля като проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези две култури или пък “философии”, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно “изкривено съзнание”, което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е разраснало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека. Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за “битието на съществуващото, наречено човек” (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се квинтесенция на неуморната “воля за живот” (Шопенхауер), коварствата на властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на “духовния кипеж”, свързван с условно наричаното “човекознание” (антропология) в пределите на философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за “революционност” и претенциите за “поврат” (заемайки се с писането на своята книга) са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.

“Човекознанието”, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората, изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от “теории”, а ги вълнува най-вече “годното за живота”, приложимото във всекидневието, “полезното” при употреба. (За си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости, “сложното” съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си “понятност” не толкова за ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. (Заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина “изкривяват погледа”, действително са “извратени” – макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като “нечовечност”, като нещо нечовешко!) Да търсиш истините за себе си в “тежките книги” и в специалните изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е привично занимание за “обикновения човек” – а такива сме всички ние. Но същевременно сме, както ще видим, уникални и “страшно различни”, индивидуални, неповторими и пр., ние в това си качество придобиваме една парадоксална “обикновеност”: “необикновените”, различаващите се от човешкото, оказва се, са тъкмо “стандартните”, “еднаквите”, “новите хора на комунизма”, “типовия продукт” на социума. “Необикновените” в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си “изключителен”, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”! Значи известно външно безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна усложненост и дори “античовечност” е съвсем разбираемо. Не е по силите на всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като “учен”, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония “пригодни са самия живот” истини, без които съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези “скъпоценни частички” истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?! Това, че знанието е “обременително” (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и “суховато”, е нещо, което е безспорно; знанието затова и не е толкова привлекателно за “обикновения човек”, изпитващ иначе дълбока потребност от “житейските истини”, без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно. Тук обаче има нещо, което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се оказва неподходяща за изразяване но онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява една “съобщимост”, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, “отвлеченост”, схематичност, “сухота”, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо човешкото. А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на “субективния момент” в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност. Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да “бяга” от човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, “третиращо” човека. Затова и науките, чиито “предмет” е човекът (антропологията като наука, психологията от позитивистичната насока, “точната социология”, теоретизиращата история, “обективното изкуствознание” и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува “човекът като човек”, т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка реалност. (Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?!) Същевременно обаче онова, което е истина “за” човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие “научна форма”, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното “от всички”. В този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не “изцапам” текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата попаднала му “марксическа книга” от областта на т.н. “хуманитаристика”!) Но тук – щом се захванах с тази така обширна тема – се налага да се спра на още няколко решаващи за разбирането моменти.

Това, че “чистите теории за човека” едва ли могат да заинтригуват “човека като такъв”, сиреч жив човек, е първото, което се налага да припомня. На второ място обаче жаждата ни за човешки истини, обслужващи съществуването, е налице у неизвратения човек. “Чистата наука” се оказва негодна да задоволи този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът, какво изобщо може да бъде направено (и какво е правено досега) с оглед преодоляването на посочената невъзможност?

На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека – и което никой друг не може да ни каже. Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така потребните ни “човешки истини”, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така говори за човешкия смисъл на съществуването, за “човека като такъв” и за неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно “специализиране” и дори “професионализиране” на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече “не са интересни” за обикновения човек и започват да вълнуват само “ценителите”, “естетите”, “художествения елит” и “меценатите” (в случая с изкуството) и също – “академичните среди”, професионалните философи, снобите и дилетантите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и “филтрира”, обособявайки “пластове”, за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това “саморазвитие” и откъсване на “чистата духовност” от непосредствено съществуващия жив човек (“неизкушен” във философията, изкуството, науката, дори и в “тънкостите” на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде преодоляван. Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на изкуство или на философия за “народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се, и изкуството особено, и философията в по-малка степен, непрекъснато търсят своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да разширяват силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите, които сами са изградили между себе си и човека – “като такъв” и “какъвто е”. Те имат, съответно, “по-близки” до хората “раздели” и форми, които са в състояние да ангажират “обикновеното съзнание”, да го приобщят към своите ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. (Макар че тази “популярност” винаги е “нож с две остриета”; но ако е налице талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така може да роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в… смисъла, в автентичната човечност, която няма как да не “зарази” човека, щом така близко изразява… него самия, при това в жизнено значимите му измерения!) Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-важно да се вникне в него, а също да се намери пролука към спотаеното там.

И какво излезе от всичко това?

В “човека сам по себе си” са налице истини на съществуването, които владеят съзнанието и душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до които се опитват да се доберат както изкуството, така и философията, както религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията например), най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на които говори “многоглавото чудовище” на съвременната развита духовност, не-зависимо от задълбочеността си в търсенето на тези истини, точно поради това изпитват трудности в “понятността”, в “съобщаемостта”, в ефекта на въздействията си върху душите на “обикновените хора”, в способността си непосредствено да внушават и предават на съзнанията добитите ценности, т.е. интересуващите човека истини за него самия. Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки истини (те са разпилени в същината ни, в нашата интимност, в нашите дълбини!), а от друга страна, “контактът” ни с тях е затруднен поради закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука, изкуство, философия, дори религия). Истините “за” човека трябва да съвпаднат с истините на човека, неотделими от него самия (благодарение на тях той дължи битието си, възможността за едно такова битие!), но от друга страна погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях, поради което е забравил за “това, което е” той самият, а когато започнат да му говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че “всичко това не е интересно”, “не го касае”, “прекалено абстрактно е” и пр. Значи налице са действителни трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се проявяват като затруднения на изкуството, науката особено, философията в опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно. Човек непосредствено чувства “някои истини”, под тяхна власт е, а в същото време не е способен да ги съзнава, да открои действителния им смисъл. В крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което “си мислим, че знаем” за себе си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем за човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са знаели преди; защото “ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост” (К. Юнг).

Но има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди – и това е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни “човешки и житейски истини”. Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му “повърхностност” носи в себе си значим екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има някакво “обикновено” (но въпреки това съвсем съвременно!) “съзнание”, което по непосредствен начин отразява “вътрешността на човека”, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това “съзнание”, по-точно съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството “родствени съзнания” на различните човешки същества. Онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен. Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с високомерие и презират “недодялаността” му, изглежда точно затова създават “продукти”, изцяло безразлични на човека (живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.). Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за “чистота” философия, в които преди това “обикновените хора” нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език. Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с “предмета” (самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да “разпознае” себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата “безинтересност” и безчовечност.

Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към “екзистенциалните корени на човека”, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. “Вглеждайки” се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена “всекидневност”. Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава “при себе си”, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, “правен” по горните изисквания, да може да се чете с удоволствие от “всички”, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?

Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да “теоретизира”, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на “отвлечените неща” (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се “произвеждат” конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят “наличности” (“на-личности” – думата е прекрасна!) – такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги “регистрираме”. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Саморазкриващата ни се човечност (“човешкост”, “самост на човешкото”, самата “себестност”, чистата “азовост” и пр.) в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става дума за регистрирането на една своеобразна “екзистенциална практичност”, явяваща се основа на всички други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че “най-добре знае онзи, който може”; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек. Улавяйки по този начин “духа на екзистенцията”, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни “жизнена духовност” (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта (“понятността”) на постигнатото. Човек живее преди всичко “практически” (това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като “усет за тялото”, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой!) и тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява - при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив. Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност (към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр.), да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие (където е скрито разгадаването на всички загадки). Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.

И така, по-надолу ще правим опити да разгадаваме поражданите от живота и нашата свобода истини (изразяващи собствената ни вярност към самите себе си), които точно затова са съвсем "приложими", "служещи на самия живот", жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло "практични", израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, "учейки" се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, "подхлъзвания", оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние – човешките същества на тази прекрасна земя и под това изпълнено със загадки небе – всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, "градим" своята изпитана от самия живот "практическа антропология", т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота – и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и – веднъж добрал се до тях – им остава верен цял живот, дори и да не ги "съзнава". Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад – за да поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова "търсене на човека у себе си", което все пак трябва да извършим сами: защото "този човек" за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята "безмерно ценна", единствена личност.

"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" - крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд. Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем с тази книга да направим същото? Дали този път ще ни разберат? Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима – ако не стане така – времената са работили

напразно?

Едва ли…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)