Да познаваме по-добре света (природата, космоса) или самите себе си (човека): кое е по-важното, по-ценното?

Публикация от преди няколко дни със заглавие Поразителна - или по-скоро съвсем естествена - близост и дори единомислие, която започва така "Чета на едно място изказвания на български емигранти, преуспели на Запад, сред тях срещам и такива за образованието. Установявам поразителна близост и дори единомислие между техните изказвания и тезите, които развих в своята най-нова книга, носеща заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!", е предизвикала интересен и показателен отзив, на който отговорих; понеже проблемът, който се обсъжда, явно, е характерен и, така да се каже, терзае много съзнания, затова го извеждам на самостоятелно място като публикувам началото, завръзката на една такава евентуална дискусия; ето:

Анонимен каза: Всъщност, единомислието изобщо не е поразително, напротив, съвсем естествено и закономерно е: понеже се основава на родствените ценности, от които изхождаме. (Главната от тия ценности е: свободата е безусловна детерминанта или определител на живота ни, който заслужава името човешки.) Тук съм съгласен.

"За младия човек не е толкова важно да знае колко са тичинките в един цвят, по-съществено е да бъде наясно например, че в държавата трябва да се плащат данъци."

Е, стига бе, този сега ще изкара хуманитарните предмети по-важни от чисто научните (естествените и формалните науки). Не ги подценявам, но смятам, че науките (science) са по-важни (трябва да познаваш света и Вселената, преди да познаваш обществото и държавата, в които живееш).

Освен това, имай пред вид, че не всеки ученик желае да учи философията или друга хуманитарна наука в детайл; за това си има хуманитарни гимназии.

Ангел Грънчаров каза: Да познаваме по-добре света (природата, космоса) или самите себе си (човека), наистина, кое е по-важното, по-ценното? Разбира се, нито едното не трябва да бъде подценявано за сметка на другото, а на всяко следва да се отдаде длъжното.

Разбира се, за човека на този свят най-важното все пак е той самият, човекът за човека е най-важното и ценното. Светът съществува за човека, а не обратното. Какво от това, че познаваме света, ако себе си не познаваме или пренебрегваме? Колко струва твоето знание за света, ако ти самият като личност съвсем не струваш? За себе си трябва да се погрижим най-напред, човекът трябва да е в центъра на нашите търсения.

Оня, който пренебрегва хуманитарното познание, скоро става като кон с капаци, понеже хоризонтът му твърде много е стеснен. Разбира се, има хора, склонни да подценяват човека, сиреч, себе си, което се обяснява просто: като личности тия, явно, нищо особено не представляват. Когато вътре в теб, така да се каже, е кухо, т.е. кънти на кухо, как тогава да схванеш и разбереш, че всичко на този свят, като се почне от звездите, та се стигне до най-нищожната твар, за човека е създадено - било за да има кой да му се любува, било за да има кой да му придаде смисъла.

Човекът със своето съзнание, способно на познание и пораждане на смисъла, е опората, върху която се крепи светът - и благодарение на която светът получава своята завършеност и цялост. Какво биха представлявали тия слънца или безброй млечни пътища ако нямаше око, което да ги съзерцава - и да им се радва?!

Ония пък, които не желаят да учат философия, точно те имат най-голяма потребност от нея: понеже развитието им е приело неверна посока, та се е стигнало до такова едно нежелание - и неразбиране. Нежелаещият да се занимава с философия - давате ли си сметка с какво всъщност не желае да се занимава?

Разбира се, за да се отговори основателно на този въпрос, трябва да имаме пълноценно разбиране за това какво собствено е философията. Мнозина имат съвсем превратна и неверна представа за нея - и на това основание съдят, че тя, предстате си, не им трябвала. Ако разберат някога какво е философията, ако истината, заложена в нея, им се поне отчасти открие, тогава вероятно ще преоценят позицията си.

Прочее, едва ли има толкова нищожен като личност човек, който наистина и съвсем основателно да няма нужда от философия. Даже животните, предполагам, си имат някаква своя специфична, жизнено достоверна, да я наречем дори инстинктивна "философия", която е израз на инстинкта им за живот, вложен в тях по природа. Тъй че дори живото като такова, да не говорим пък за човешкото, по принцип няма как да нямат своя специфична философия: минималните проблясъци на съзнание, на съзнаване, на дух, на търсене на смисъла вече са философия, пък макар и несъзнавана.

Само че за човеците е характерна тая участ: нищо не се дава наготово, всичко трябва да постигнем сами, всичко трябва да е плод на нашите усилия. Правете си сметка какво означава някой да заяви: аз не ща да уча философия! Ако тази негова убеденост е рефлексивна, ако се дължи на размисъл и осмисляне, то такъв явно вече си има своя... философия. Така че от философията, собствено, няма как да избагаме! :-)

Ако пък говори, без сам да съзнава какво казва и защо го казва, на такъв думите приличат като подухването на вятъра, който клати листата...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.