Какъв е смисълът да искаме да сме богати?

Това, което следва, е продължение на дискусията за смисъла на богатството и парите, която от известно време се води в блога: Дискусия: Какъв е "алгоритъмът" на забогатяването и богатството?. Ще се радвам и нови участници да се включат в нея; а ето какво си казахме до този момент:

Анонимен каза: Можем да продължим още малко дискусията с няколко реда от книгата на химика акад. Георги Близнаков (1920-2004) Накъде, човече?, София 1998 (Защо пропадна социализмът? Биологическата същност на човешкото поведение. Има ли справедливо общество? Изходът), в която изказва редица интересни мисли за обществото, икономиката, парите и религията:

За запасите, жизнения принцип, биологическата алчност и биологическия страх

Инстинктът на животните да оцелеят – жизненият принцип – е накарал много от тях да си правят запаси. Запасите от храни се трупат при благоприятни времена, за да помагат на организма да оцелее в трудните периоди. Велико откритие е направил човекът, като се е научил да приготвя своите запаси от храни за трудни... времена... Когато обмяната се засилила и натуралната размяна станала неудобна, се появили парите. И това е велико изобретение на човека. Парите са обобщени запаси. Могат да се пазят неограничено дълго, не се развалят и всякога могат да се разменят с това, което е нужно на човек.

Да се трупат пари, драгоценности, имоти е равнозначно да се притежават запаси от всичко... Днешният човек дори не вижда парите си. Те са в банковите влогове, в ценни книжа, в компютърните сметки. Там се “въртят”, умножават се и се намаляват... Страхът, че запасите може да не му стигнат и да загине карат човека да се стреми да трупа все повече и повече. Така се стига до алчността.

Що е алчност? Това е изроденият стремеж да се трупат повече запаси, отколкото е нужно. Да стигнат не само за една, а за повече години, за цял живот. Да стигнат и за децата, и за внуци, и за правнуци, т.е. да оцелее не само индивидът, но и потомството му. А освен това да се живее по-добре, по-удобно, по-охолно.

Освен това: Проблемът за удовлетворяване на материалните (а и не само материалните) потребности на хората е в тясна връзка с една друга категория – човешкото щастие, удовлетвореността на човека от собственото си съществуване.

Ако за гладуващия, живеещия в мизерия човек от Третия свят се осигури примитивна храна, чиста вода, къс платно около бедрата и в най-добрия случай глинена колиба, покрита с клони, той ще бъде щастлив. Богатите в Америка и Европа, пък и по целия свят, непрекъснато разширяват своите нужди. Откакто човек се е появил като биологически вид, дневно му е нужна храна с енергиен еквивалент около 1500-3000 калории в зависимост от труда, който упражнява. Но богатият има претенции за изискана храна, на просто за съотношение между въглехидрати, белтъчини и т.н. Пък и храната му трябва да се придружава от съответните напитки... Той има нужда не просто от дрехи, а от много дрехи от скъпи материали, от модни уникати, и то различни за различните случаи. Трябва му не просто дом, а все по-обширно, богато обзаведено със скъпи предмети жилище. И не само дом, но и вила – в планината, на морския бряг, с басейни, кортове и т.н. Не просто лека кола, а най-новия й модел, която често да сменя. Да не говорим за яхтата, хеликоптера... И така – до къде? Ще се укроти ли някога човешката алчност и изостаналите ще догонят ли първите?... Сегашното индустриално общество не дава и намек за някаква граница. С изключение на периодите на рецесия....производството расте. То се стимулира от потреблението, от пазара, а потреблението се стимулира от биологичната алчност на хората. И всичко това се смята за достойнство на индустриалното общество с либерална пазарна икономика... Без всеобща конвенция за възприемане на един добър, но относително скромен живот за всички едва ли ще се достигне до оцеляването на нашата цивилизация.

И за „реалния” социализъм

... И все пак може ли да се каже, че в онова общество на презрения вече реален социализъм всичко е било калпаво и черно, само черно. Честно казано, не!

Въпреки многото си недостатъци, в това общество съществуваше безплатно образование при образователна система, която мнозина западни специалисти намираха за много добра. Широка мрежа от детски градини, ясли и домове облекчаваше българската майка. Не бяха малки и грижите за ученици и студенти. Всеки гражданин имаше право на безплатна медицинска помощ и лечение, цените на лекарствата бяха поносими.

... широка мрежа от почивни домове, профилакториуми, младежки лагери... Оркестри, театри... В това отношение изпреварихме редица развити страни. Въпреки уравниловката със своето трудолюбие и пестеливост българинът обнови напълно жилищния фонд в мизерните по-рано села... Продукцията а отделни клонове... беше на световно равнище (химия, оръжейно производство и др.)...

В световната ранглиста по брутен вътрешен продукт, пресметнат в “международни долари” по методиката на американски специалисти, считана по това време за най-добра, през 1985 г. България бе изпреварила всичките си съседи и много други страни:

САЩ – 12 532 долара
Чехословакия – 7 424
България – 5 113
Югославия – 5 063
СССР – 4 996
Полша – 4 913
Гърция – 4 464
Румъния – 4 273
Мексико – 3 985
Иран – 3 922
ЮАР – 3 385
Португалия – 3 729
и т.н.

Неотдавна Пол Кенеди публикува данни за реалния брутен вътрешен продукт на глава от населението за 130 страни. Данните са за 1987 г.:

ГДР – 8000 долара (ГФР – 14 730)
Чехословакия – 7 750
СССР – 6 000
Гърция – 5 500
Югославия – 5 000
България – 4 750
Унгария – 4 500
Полша – 4 000
Турцция – 3 781
Румъния – 3 000
Албания – 2 000

Създаден бе значителен научен потенциал...

И всичко това бе направено със собствени сили от един народ, който никога не е ограбвал други народи, не е имал колонии, сам е бил безмилостно ограбван и подложен на вековна робска изостаналост.

Установилият се обаче тоталитарен режим не можа да развие първоначалния успех... Реалният социализъм бе обречен.

Анонимен каза: Хубаво е да си припомним и какво казва големият критик на тоталитаризма философът Карл Попър за богатството. Според него всички бихме предпочели едно общество, в което всички да са горе-долу равни, без крайно бедни и свръхбогати, но и същевременно свободни. Но историята учи, че равенството може да бъде постигнато само за сметка на свободата, че стремежът към равенство води до несвобода. Следователно трябва да се откажем от тази цел. Попър дава съвета да не обръщаме внимание на свръхбогатите, ако искаме да запазим нашия душевен мир, още повече че и свръхбогатите от своя страна не се интересуват особено от нас.

Попър дословно:

„Никога няма да има напълно справедлив свят. Със сигурност има неравенства и повечето хора биха предпочели свят, в който е възможно да се живее не само в свобода, но и в равенство. Но досега свободата и равенството сякаш се противопоставят, сякаш когато се опитаме да въведем равенство, то трябва да бъда наложено със сила – което обаче би означавало загуба на свободата. Сигурно може да се направят доста неща, за да се постигне повече равенство. Мисля че Джон Стюарт Мил предлага например правото на наследяване да се измени така, че натрупването на големи богатства по наследство да се предотврати. Това предложение обаче никога не е прието.

Но днес не мисля, че равенството е толкова важно, както смятах по-рано. Сега, когато никой не умира от глад, не смятам вече за толкова важно, че някои са много богати. Защо да не са? Може дори да направят нещо полезно с парите си. А ако ги смятате за прекалено богати, просто не им обръщайте внимание! Тези хора сигурно съвсем нямат желание да се срещнат с Вас. Това движение в полза на равенството съдържа и един много весел елемент, завистта към много богатите. Повтарям: всички трябва да сме благодарни, че живеем на този свят.”

Ева Кузманова каза: Мутрите са най-умни, защото са богати.

Ангел Грънчаров каза: Понеже тоя въпрос няколко пъти се подхвърля - как така мутрите да с умни, това, че са богати не ги прави умни, при това те са така опорочени и пр. - та ми се налага да кажа нещичко, с оглед да разсея някои недоразумения. И да спомогна за преодоляването на някои предразсъдъци и предубеждения.

Кои наричаме, първо, "мутри"? Кои са мутрите? И какви са? Дали всички, които забогатяха у нас по съответния, да го наречем, разбойнически, начин, са мутри, или не са всички такива? Разбира се, не. Има всякакви сред българските новобогаташи. Има, примерно, комунистически "аристократи", е, вярно, тахните предци са именно каскетлиите, които взеха властта на 9 септ. 1944 г., т.е. те са наследници на каскети, на не корони, но се смятат за "аристократи", за "висш елит". Има, предполагам, и по-изтънчени, по-умни, по-интелектуални новобогаташи, вероятно. Може да не са много, но сигурно има. А мутрите, собствено мутрите - това са най-простите, най-необразованите, предимно спортисти, ченгета, милиционери, ей-такива, над чиито умствен потенциал се надсмиваме всички ние, нали така си ги представяме?! Е, ние не че кой знае какво сме постигнали, ала, за разлика от мутрите, сме умни, а пък мутрите били прости - нали така стои въпроса в общата, в народната представа?! Вие и затова така подигравателно ме апострофирахте, нали?!

Е, аз съм противник на такова едно гледище, че мутрите били прости и дори най-простите, пък били забогатели по някакъв чудодеен, най-често престъпен начин. Аз не съм съгласен с това, сиреч, смятам, че и за престъплението се искат съответните умствени качества, т.е. осмелявам се да твърдя, че за да извършваш такива рисковани неща, каквито са престъпленията, освен всички други качества (на волята и пр.) се искат и умствени качества.

Тази е тезата ми. Не твърдя, че мутрите били "добри", предполагам, има всякакви сред тях, но че имат някакви умствени качества, че не са пълни олигофрени, в това съм сигурен. Щото тия игрички, свързани с измамите, престъпленията, кражбите, се иска комбинативност, иска се пресметливост, хитрост, мислене се иска, дори се иска психологическа проницателност, което пак се свързва с умствени способности. А пък и по крайния резултат се съди кой колко струва. Да си наистина умен не е достатъчно да се мислиш за такъв, а трябва да го докажеш на дело, в постъпки, в постижения. Е, мутрите са доказали, постигнали са нещо, явно не са толкова прости, колкото си ги представяте.

Пък и трябва да вземем предвид нещо твърде коварно: в очите на простия умния изглежда прост, в очите на умния, стига наистина да е такъв, простия си изглежда прост, а умния - умен. В очите на простака простия обаче изглежда умен, нали така? Простия, ако осъзнае, че е прост, вече не е толкова прост. Тъй че работите и тук са твърде относителни и кой е прост, кой е умен трябва да се докъзва, тепърва трябва да се установява. И трябва да се обсъждат нещата конкретно. Общи зависимости трудно могат да се изведат. Но пък е близко до ума, че напълно прост, неумен човек едва ли може да постигне нещо особено. Който пък е постигнал нещо, явно не е толкова прост, колкото се иска на нас, дето нищо не сме постигнали...

Поне това исках да Ви кажа. Да се позамислите малко. Нещата не са така прости, както изглеждат. Както изглеждат предварително, преди да сме се изобщо замислили. Като се замислим малко, вече изглеждат иначе.

Сред богатите може и да има прости, но от това съвсем не значи, че за да станеш богат трябва да се стремиш да бъдеш простак - или прост. Сред умните може и да има неуспели хора, но това не значи, че умните винаги трябва да са бедняци...

Анонимен каза: Навсякъде по света сред престъпниците може да има и със сигурност има и високоинтелигентни хора, но това не ги прави по-малко престъпници. Същото важи и за престъпниците сред политиците. Ленин, Сталин, Хитлер, Mao и Мусолини определено са били над средната интелигентност, което не им пречи да са най-големите злодеи в историята. За големи престъпления се изисква и не непременно голям, но сигурно над средния интелект. Днешните постсъветски стратези, които от 20 или всъщност от 50 години водят Запада за носа, също със сигурност не са глупаци, макар и да са вдъхновени от омраза към свободата и демокрацията.

В посткомунистическите страни за „олигарси” нерядко бяха избирани хора с криминално минало по време на комунизма, проявили още тогава комбинативен ум и гешефтарски умения, т.е. не съвсем лишени от интелект. Нещата в посткомунистическите страни обаче не опират толкова до интелект, колкото до пълната липса на задръжки и морални устои. Именно това са най-важните качества за „успех” в мутренското поприще, а не бизнес познания и умения. Много e съмнително дали повечето от тези олигарси и мутри биха имали същия успех в що-годе нормални пазарни условия. Вместо да забогатеят, те там бързо биха попаднали зад решетките.

Освен това пак ще повторя, че може да си умен, но да имаш други приоритети в живота. Ангел Гръчнаров обича да се представя като непрактичен философ, който не е постигнал особен материален успех в живота, но истината е, че той вероятно никога не си е поставял сериозно задачата да забогатее на всяка цена. И това не е случайно, защото за него е ясно, че в такъв случай неговите философски книги, статии и блогът му щяха да останат ненаписани. За съжаление светът е така устроен, че не може да си едновременно активен предприемач, от една страна, и мислител и философ, от друга. Както и не можеш да си щангист-олимпиец и концертен пианист едновременно. Така че ако Ангел Грънчаров имаше два живота, би могъл в единия живот да опита да забогатее, а във втория живот да харчи парите си, да пише книги и да води своя блог.

Постиженията в живота не се мерят само с материалното, това е прекалено груб материализъм. Ако беше така, Кант, Хюм, Витгенщайн и Хейдегер или пък Бах, Моцарт (погребан в общ гроб за бедни) и Бетховен или Пушкин, Достоевски, Ботев и Яворов също не са постигнали НИЩО в живота, а единствено Рокфелер, Форд, Морган и Ротшилд. Но всички знаем, че това не е така. Напротив, без да подценяваме материалното, трябва да кажем, че истински великите постижения са духовните (макар и, разбира се, не всички духовни постижения да са велики). Впрочем във връзка с това препрочетете „Малкия принц” на Екзюпери, който съвсем не е детска книга.

Румен Бърцов каза: В България да си умен (кадърен) нямаш никакъв шанс да си богат, ако спазваш законите и не си лъжец, измамник, крадец и подобни. Така е защото "народът" така си го харесва. Така наречените "мутри" са такива каквито са по народна воля.

Моя милост от дете се изучило на купища моженета, но народът решил, че съм враг на народа и колкото и да доказвах цял живот (на дело, не на празни приказки) къдърноста си и умноста си, но най вече честността си, не и не "на тоа шъ мъ плащаме, маниго тоа, тоа на оня". Но пък от друга страна тоя същият народ вика "златни ти ръце къде пипнеш грешка няма, ма не са те давали по телевизоро и затова не те признаваме и няма да ти плащаме - щото си на оня и не може да не лъжеш, ние не вярваме, че може да живееш без да лъжеш!". Та в България, другари и другарки (народ) манталитетът е такъв, народен в цялостно: който лъжец вържи, който кадърен мре като враг народен. Много от "мутрите" станаха такива подлъгани като млади от "лесно и бързо ощастливяване", а после няма връщане назад, само напред с краката.

Анонимен каза: Не бива да забравяме, че парите в крайна сметка са само средство за целта и не бива да са самоцел. Философът Робърт Нозик отбелязва, че няма нищо срамно в това да работиш, за да изхранваш семейството си, но все пак ако лекар ни каже, че лекува за пари, а философ, че мисли за пари, ще почувстваме, че дейността им е някак принизена и омърсена. Интересно обаче за какво работят метачите и миньорите – в името на дейността или в името на парите? Но ако Нозик е прав, тогава най-низшата дейност на света би трябвало да е тази на финансистите, защото те наистина работят за пари в името на парите.

Човешкият живот е сравнително кратък и не може печеленето на пари да е единственото смислено занимание, както изглежда смята Ангел Грънчаров. Има безброй дейности, които може да не са особено доходоносни, но на които си струва да посветиш живота си в много по-голяма степен, отколкото на чисто материалното благополучие. Така например можеш да решиш да опиташ да напишеш най-великия български роман или най-голямата българска симфония, дори от това да нямаш големи материални изгоди и това да е делото на твоя живот. Ето защо не е така, че всеки интелигентен човек задължително трябва да е богат, иначе нещо с него не е наред, както ни внушава Ангел Грънчаров.

Моцарт, Бетховен или Достоевски например съвсем не са презирали парите и са се стремели към тях, но богати не са станали. Бетховен в писмата си непрекъснато се оплаква от високите наеми и цени на хранителните продукти. Вагнер пък, подобно на Достоевски, е живеел само на кредит и много пъти е трябвало да бяга и да се крие от кредиторите си. Въпреки това всички те не са се отказали от своето творчество и не са станали „бизнесмени” и предприемачи. Разбира се, никой не отрича, че бедността не е желателно състояние и че бедният човек е поставен в едно недостойно, унизително положение.

Учудвам се и на възхищението на някои от посткомунистическите олигарси, мутри, муцуни и т.н. Аз не бих могъл да се възхитя на богаташите в старите демокрации, част от които са забогатели по един все пак сравнително честен начин, камо ли на назначените от партията посткомунистически капиталисти и бизнесмени. Известно е, че всички те са получили куфарчетата с пари след подписване на съответната декларация за доверени лица, че при поискване по всяко време ще върнат предоставените средства. С това те са станали необратимо зависими. Това според мен е ключовият момент – те са загубили свободата си, свободната си воля и са станали марионетки и послушковци на много по-могъщи сили. А загубата на свободата не може да бъде компенсирано с нищо, с никакви пари и никаква власт. Въобще характерен момент за посткомунистическите общества е, че истинските богаташи и управници са кукловоди в сянка, а публичните богаташи и политици са само техни марионетки. А за една марионетка няма как да се каже, че е „успяла”.

Анонимен каза: Впрочем дори главният олигарх на България Андрей Карлович Луканов се оказа не толкова главен и без време бе преселен в отвъдното. А Лукойл реално съвсем не се е ръководел от прословутия „олигарх” Ходорковски, а от трима генерали от КГБ. Известно е също, че двамата дейци на КПСС, в най-висша степен отговорни за раздаването на куфарчетата с пари и трансфера на партийното имущество – Николай Кручина и Георги Павлов – непосредствено след августовския преврат в Москва 1991 бяха самоубити, като и двамата – какво съвпадение! - полетяха от прозорците на своите жилища. Непосредствено след това на територията на бившия СССР станаха около 2000 неизяснени до днес номенклатурни убийства и самоубийства. А другарят Йордан Йотов каза, че лошо се е пишело и на тези, които са отказвали да вземат куфарче.

Между другото е добре да се знае и за какво всъщност партията раздаде тези пари на свои доверени лица. Всички ще кажат: ами за да запази имуществото си и при новите условия! - и няма да са неправи, но това не е цялата истина. В действителност тези пари освен че са предназначени да осигурят сладкия живот на номенклатурата имат и друга, по-важна цел – да осигурят финансово бъдещия „Световен октомври” – новата, вече глобална Октомврийска революция, от която комунистите не са се отказали. Разбира се, марионетките нищо не знаят за това и не бива да знаят нищо, а да изпълняват, каквото им се нареди.

А иначе да чуем и какво казва големият философ Франсис Бейкън за богатството:

„Не мога да окачествя богатството по-добре от обоз на добродетелта. По-подходяща а латинската дума impedimenta. Понеже каквото в обозът за армията, това са богатствата за добродетелта. Той не може да бъдат изоставен, но е пречка за настъплението, а грижата за него понякога възпрепятства или предотвратява победата. От голямо богатство реална полза няма, освен ако не се раздава, останалото е въображение… Не търси големи богатства, а такива, които можеш да получиш честно, да раздаваш радостно и да напуснеш доволен. Но не бива аскетично или монашески да ги презираш.

Имай предвид какво е казал Цицерон за Рибарий Постум „В своя стремеж да увеличи имотите си беше очевидно, че не го правеше поради алчност, а като средство да прави добри дела с тях.”… Придобитите по честен начин богатства нарастват бавно… Но когато богатствата са от дявола – като придобитите с изнудване, измама и други нечестни средства – те идват бързо. Начини да се обогатиш има много и повечето от тях са лоши. Спестовността е един от най-добрите, но и тя не е невинна, защото възпрепятства хората от щедрост и великодушие.”

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.