Мисълта е най-мощното оръжие срещу апатията - и победителя на чувството за безнадеждност

Искам да съобщя един пример за враждебната, направо разрушителната спрямо идилията на заспалата ни нация - и дори спрямо безметежно похъркващото си българско човечество! - роля на... един позастаряващ учител по философия. На моя милост. Ще предам примера си като опиша една съвсем реална история от живота, случила се вчера. Всичко е съвсем реално, истинско, действително или, както го наричат учените хора, автентично; дори и една-единствена реплика не съм си измислил или притурил в сравнение с това както си беше:

Вчера към 14.00 часа, след като бях преседял на компютъра си повече от 10 часа непрекъснато - аз ставам да пиша всяка сутрин точно в 5.00 часа, независимо дали е лято или зима, пролет или есен - в един момент съвсем ми писна, захвърлих всичко и побягнах да се разходя из квартала; жена ми подир мен само успя да изкрещи: "Пак ли ще скиташ, безделнико? Поне купи малко сирене и домати от пазара!"

Излизам и си тръгвам по моя обичаен маршрут за разходка. Той завършва, разбира се, на пазара за плодове и зеленчуци, а след това подемам обратно. Когато стигам там, понеже е адска жега, решавам да отдъхна в едно кафене, където има климатик. Вземам си чай, решавам (засега) да не чета: в чантата винаги си стои книгата, която чета в момента; особено обичам чета по пейки и кафенета по време на разходките си. Минават 5-10 минути и хоп, по едно време на масата ми идва млад човек, на 30-тина години и пита може ли да седне. Казвам да, благодари, сяда и ми се ухилва насреща:

- О, господин Грънчаров, здравейте, как сте? Ама Вие май съвсем не ме помните?! Аз бях Ваш ученик преди повече от десет години вече. Сетихте ли се?! Как е, как върви философията?

Заглеждам се и установявам, че наистина е бил мой ученик, сещам се: ние, учителите, май доживотно помним учениците си, не знам защо е така, само дето те понякога се изменят с годините и все по-трудно разпознаваеми стават. Казвам му:

- А, сега се сещам, като се заглеждам! Ами как да е философията, нищо й няма, тя си е добре, но ние, философстващите, можем да бъдем всякак. Как е, как върви живота при Вас?

- О, добре - казва младият мъж и се усмихва, показвайки пак своите "два реда красиви бели зъби", както пишат романистите - добре съм, вече съм семеен, имам две деца, живи и здрави да са! Животът ме завъртя в центрофугата си, и то безжалостно - и набра обороти. Времето си тече без миг покой. Често обаче си спомням Вашите предупреждения от едно време относно свободата: адски сте прав, не Ви правя четка, ама е точно така. Ние сами си правим живота, имаме живота, който заслужаваме - и пълната отговорност за него е именно наша, така е. Но има и нещо друго, което ме гложди постоянно: да, обаче другите хора много ни влияят, мама му стара, пустият социум, както го наричахте някога, ни тормози постоянно; какво да правим със социума, ето това искам да Ви запитам? Ако не възразявате де, но да поговорим, така и така сме седнали на една маса, да мълчим е глупаво.

- О, за разговори, особено пък философски, знаете, винаги съм готов! Даже ми е приятно, че така добре формулирате проблема. Ами какво да правим със социума, нали знаете, философът го е казал: "Адът, това са другите!", спасение няма, от тях няма как да избягаме. Но ми се чини, че трябва да опитваме някак да омилостивяваме другите, социума, общността, а и да я променяме. Да внасяме длъжното съзнание в нея. Да работим за промяна в ценностите й, а оттук и в отношението й към нещата, в поведението й. Щото, за добро или за лошо, трябва да съ-съществуваме, взаимно зависими сме. Няма как да е иначе. Трябва съвместно да си уреждаме живота, а не да си пречим и вредим; но сам знаете, у нас тук положението е направо трагично...

Докато говоря младежът срещу мен, личи си, едва се сдържа да не ме прекъсне, явно иска много да говори, аз пък, като взема думата, докато не си развия мисълта, не я отстъпвам така лесно, щото моите мисли край нямат, но като го гледам колко е нетърпелив, спирам, за да му дам възможност да си изприказва това, което напира зад гърдите, в душата му. Той с удоволствие подема ето тази реч:

- Така е, господине, но ето, работите у нас не вървят изобщо. Уж потръгнаха, таман да живнем, и ето, нова криза ни сполетя. Извинявайте, че ще ви занимавам с политика, но аз затова седнах при Вас, признавам си, седнах, за да Ви попитам нещо за политиката. Много ме интересува как мислите по един въпрос. Тя, философията, е прекрасно нещо, но ето, животът е нещо друго, реалностите, дето казвате, и у нас, както казах, работите съвсем се заплетоха напоследък. Какво ще става, ето, идат избори, има ли надежда някаква? Това ме интересува. Мен да питате, няма надежда никаква, пълна отврат! Въпреки че съм обвързан, семейство, жена, деца, напоследък все по-често се замислям да бягам в чужбина, че тук не се живее изобщо. Голяма бедност ни налегна пак. Бях без работа цели 10 месеца, не знам как да Ви обяснявам как оцеляхме, сам се чудя как оцеляхме. Сега уж работя, ала за смешни пари: 400 лева пари ли са на днешния живот?! Тъжна, грозна работа! И най-лошото е, че човек чувства постоянно някакво безсилие, сякаш е овързан с дебели въжета, и то стегнати така, че се задушаваш вече. Не знам как да Ви го опиша, Вие го чувствате сам, предполагам. Та, моля, ми кажете: какво да правим, има ли надежда, какво я чака Българията?! Ето, тая мутра управлява толкова време, оказа се въздух под налягане, а е корумпиран не по-малко от предишните. Аз, признавам си, гласувах за него, ама край, повече няма да го огрее! Обаче като се замисля: за кой друг да гласува човек? Ако не е Боко, ще са комунистите, от трън та на глог! Кажете, как мислите, ето това исках да Ви запитам. Затова и седнах при Вас. Интересно ми е да чуя какво мислите в тази ситуация Вие. Дано не Ви досаждам обаче, гледам, сте дошъл да си починете, а аз Ви се обесих на главата, извинявайте!

- Не, не си ми се обесил на главата, аз предлагам да почнем на "ти", щом живеем в един квартал, пък сме вече равноправни граждани, а не ученик и учител. Та не ми досаждаш, напротив, интересно ми е, приятно ми е да поговорим.

- Аз нямам нищо против да продължим на "ти", въпреки че за мен Вие ще си бъдете винаги учителят ми по философия; та малко ми е трудно да премина на "ти", ама ще опитам, няма проблем. Хора сме най-сетне...

- Така е. Ох, а това, за което питаш, и мен много ме тормози, и също много мисля. Положението е тежко. Крайно неприятно! Ето, и аз имам син, и той като теб говори: тук няма никаква перспектива, ще бягам на Запад! Вярно, той разсъждава и иначе: добре де, като избягам и аз да се спасявям някак от този наш тукашен ад, като избяга един ден и всичко живо, какво ще остане тука, какво ще стане с България тогава? Той, синът ми, малко си пада и "националист", ама не от ония, идиотите, напротив, умерен е. И аз често се улавям, че не зная какво да му кажа. Да му преча не ща, но и да го тикам да бяга в чужбина също не смея, нямам това право. Ето сега и на теб какво да кажа?! Но ми се струва, че не е вярно все пак, че няма алтернатива, че сме били обречени един вид да избираме или между Боко, или между комунистите: с това съвсем не мога да се съглася. Има и други партии, защо така мислите, че само Боко и комунистите ни са изборът?!

- Ами как иначе, не виждаш ли, че всичко друго няма никакъв шанс?! - отпуска се младежът и почва да говори с плам - Разни ментета, Кунева, Яне, Воленчо, на такива гласа си няма да подаря никога. Аз не съм идиот, та да си плюя сам в лицето?! Наистина няма кой, не виждам кой може да е алтернатива. Няма избор, няма надежда. А помня от едно време Вие ни убеждавахте, че винаги има избор, че винаги трябва да се гласува, че това била свободата, че демокрацията била нещо хубаво. А ето, сега няма за кой да се гласува. Аз затова седнах при Вас, при... теб де, за да те притисна с този въпрос. Какво ще кажеш?

- Винаги има избор. Няма ли избор, почнеш ли да си втълпяваш, че няма избор, това означава, че си започнал да се отказваш от свободата си. А избор винаги има. Има и свестни политици у нас...

- И кои, моля ти се, са тия "свестни политици"? Много ми е любопитно какво ще кажете, щото гледам, само увъртате, бива Ви в увъртането, бива те увъртането де, пфу, с това "ти" не мога да свикна, езикът не ми се преобръща! На Вие ще си говоря, простете!

- Както Ви е удобно, но тогава и аз минавам на "вие", щото ми е неудобно инак. Все едно де, няма значение. Та питате за свестните политици. Е, за мен свестни политици са Костов и тия от неговата партия, ДСБ, аз за тях си гласувам и не съжалявам. И ми е чиста съвестта. Не ме подвеждат. Правят каквото трябва - и каквото могат. Аз съм си, тъй да се рече, "костовист", но като избирател само, не като партиец; в партията им не съм влизал.

Младежът отсреща първо понечва да прихне да се смее, но му става неудобно и се сдържа. И веднага реагира ето как:

- Добре де, господине, но Костов няма никакъв шанс да вземе властта! Партията му е съвсем малка. Защо човек да си хвърля гласа за партия, която няма шанс да управлява? Не е ли глупаво, простете, но така излиза?

- Не е глупаво. И има шанс. Прочее, не и истина, че дадена партия нямала шанс да управлява. Всички партии, които се явяват на изборите, имат шанс да управляват. Да се внушава на хората, на наивниците, че дадена партия няма шанс, е пропагандна кампания спрямо тази партия, поръчана и платена, разбира се, от партии, на които това е изгодно. Това, че Вие си мислите, че само Боко и комунистите имали шанс, Ви е внушено от медиите и социолозите, на които ГЕРБ и комунистите плащат пребогато, та да лъжат наивното природонаселение, че само Боко и комунистите имали шанс да управляват. Толкова е близко това до ума, нима не го съзнавате?!

Казвам това и младежът се позамисля. Замълчава малко. Аз се възползвам и продължавам ето как:

- Ето, щом всички до един поръчкови платени социолози и всички до една медии така натрапчиво нвушават на наивния малоумен електорат, че можем да избираме на тия избори само между Боко и комунистите, то това е най-малкото подозрително относно истинността си. Не е вярно, че само между Боко и комунистите можем да избираме. Истината е друга: понеже ги е твърде много страх да не би народът отново да подкрепи Костов, комунисто-олигарсите, милиционерите и мутрите чрез своите медийни мекерета като Бареков и "вся остальная сволоч", както думат руснаците, най-настойчиво ни внушават, че, видите ли, за друга партия изобщо не си струвало да се гласува, щото тя нямала шанс да победи, че само за Боко и за комунистите си струвало да се гласува, щото само те имали шансове, и ала-бала! А пък на Костов и партията му, ако сте забелязал, дават най-малко проценти, санким, той бил на ръба на влизането в Парламента! Глупости на търкалета! Което и показва, че много ги е страх от Костов и костовистите: там, където е текло, пак ще тече, нали такава е мъдрата ни поговорка? Ако партиите ни бяха демократични, ако политическата игра у нас беше чиста и честна, то тогава медиите щяха да се държат адекватно, т.е. никому да не дават предварително преднина, щото кой ще влезе в Парламента и дали ще влезе изобщо решаваме само ние, все такива като мен и теб, пардон, като Вас. Разбирате ли сега какво става?

- Абе, господин Грънчаров, има резон в това, което казвате, сега, като се замислям, се убеждавам, че наистина не е случайно това, че медиите така усърдно ни внушават, че нямало смисъл да се гласува за Костов и за по-малките партии. Може да сте съвсем прав. А че се плаща на медиите за да лъжат, в това съм на 100% сигурен, така е. Излиза, че гласоподавателят, ако иска да не е наивна жертва на правителствената пропаганда, трябва да прави обратното на онова, което му внушават поръчковите медии. Наопаки да прави, ако не иска да е съвсем балък. Е, дадохте ми акъл какво да правя, мерси. Да, ама аз това сега го разбрах, едва сега си давам сметка за него, просто е, но другите хора как да го разберат: при демокрацията всичко решава избирателят?! Просто е, но ето, малко хора се сещат. И се хващат на въдицата. Медиите са страшни манипулатори. Та мисълта ми е: как да стигне тази или онази истина до повече хора?

В този момент, както си говорим, идват трима момчета и две момичета, явно компания. Моят събеседник като ги вижда, им маха с ръка за поздрав. А пък после набързо привършва розговора с мен: това били неговите приятели, той имал среща с тях, ама дошъл по-рано, затова седнал при мен, сега, да го извиня, щял да седне при приятелите си. Благодари ми за разговора и се оттегля. Аз оставам още малко. Изваждам си книгата да почета.

Минават не минават 5-10 минути и от другия край на заведението се чува шумен спор. Моят доскорошен събеседник е подел горещ разговор с приятелите си. Имам чувството, че добре зная за какво говорят. За да не ги смущавам с присъствието си, плащам си чая и си тръгвам. Ще чета на някоя пейка. Да си разговарят спокойно младите. От техните разговори зависи много. България ще я направят каквато трябва да бъде само те, младите, не ние. Ние, колкото можахме, направихме, търси се продължител. Е, докато сме живи, ние, по-възрастните, ще помагаме. Но младите постепенно ще поемат цялата тежест. Бог си знае работата.

Ето, обнадежден, че срещнах и си поговорих с такъв младеж, бивш мой ученик, наистина мислещ човек, си тръгнах, вдъхновен от съзнанието, че не съм съвсем непотребен. А пък това, че му пуснах, тъй да се рече, "мухата", е примерът ми за разложителната, вредната, изцяло деструктивната роля на философите върху умовете на позаспалата, всъщност на обърканата от толкова много медийна чалга младеж.

Да, ние, философите, сме крайно вредни и опасни хора. Караме младите да мислят, а пък мислещият човек не може да бъде подвеждан: мисълта е най-мощното оръжие срещу апатията и победителя на чувството за безнадеждност...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.