Иска ми се да поразсъждавам за благостта на характера - и също така да опитам да провокирам разговор по тази тема. Във времена, в които суетните, самонадеяни, арогантни, нахални, злобни, високомерни и какви ли не още, все в този дух хора са в своята стихия и преживяват невиждани апотеози, ми се ще да ви подтикна да се замислим върху това колко важно нещо е да запазиш и съхраниш човечността си в нейния автентичен блясък, т.е. да си останеш човек в този наш единствен земен живот - независимо от всичко, независимо от изкушенията, независимо от цялата суета и от всички съблазни.
Не зная дали сте забелязали това, но около нас е пълно с хора, чиято човечност, ако не друго, е поне твърде застрашена, а при някои, и то немалко, е и така ощетена, осквернена, омърсена, опорочена, че на разбиращия човек му става тъжно като ги гледа: не за да бъде карикатура или пародия на човечността е създаден човекът! Да бъдеш достоен човек или човек, който сам себе си не унижава, е всъщност освободеност на човечността в самия себе си от суетната нещастност, с която някои така неразумно, представете си, сякаш дори се хвалят!
Темата, която поставям, е огромна и безкрайна. Наистина, откъде, с какво да започна? Много може и трябва да се каже. Разбира се, всичко съвсем не може да се каже. Ще трябва да подбера най-главното.
Кое е онова, което така разваля човека? Питам това, защото всички ние, когато сме били деца, сме били така невинни, чисти, добри, светли, направо ангелоподобни същества, ала след това сме се опорочили, сме омърсили своята първозданна същност и човечност. Е, сигурно има и деца ако не с лош характер, то поне с лоши наклонности, но общо взето децата са така прекрасни, а пък с годините ние обрастваме именно с тия или ония пороци, изкривяваме душите си, опетняваме първоначалната им чистота и свежест. Характерът се мени, ние не сме обречени вечно да сме лоши и зли, имам винаги шанса да се променяме в каквато си искаме посока, не сме длъжни да си оставаме все същите; онова у нас, което не се променя, са т.н. природни свойства на душата, именно темпераментът; него човек съвсем не може да смени, щото да го смени означава да получи съвсем друга или нова душа. Характерът обаче да меним не само можем, ние го меним даже без да съзнаваме това. Защото, убеден съм в това, никой не е искал съзнателно да стане лош или зъл, а неизвестно как го е сполетяло това нещастие, тази ужасна ощетеност и изкривеност на човечността му. Та наистина, кое и как разваля характера ни, осквернява първичната му благост?
Много неща, но най-напред, чини ми се, развалят характера такива неща като парите, властта, славата. Парадоксално е, че онова, към което цял живот се стремим, именно успехът, той е предпоставката да опорочим и извратим душата и характера си. Примери, че това е така, можем да намерим безброй, всеки има познати, които, като са постигнали нещо, страшно са се изменили, станали са един вид сякаш съвсем други хора, дотам, че в някои случаи дори не можеш да ги познаеш, стига да ги възприемаш, примерно, със завързани очи (щото външността, която също се мени, явно не може да се измени чак толкова кардинално като характера, все нещичко трайно остава, макар и там измененията, с годините, също така, в повечето случаи, са не по-малко пагубни). Но работа не е да търсим примери, щото те са в изобилие, а по друг, по-прецизен начин да търсим основанията на едно или друго свое разбиране, на една или друга своя констатация.
Това как парите озлобяват и оскверняват характера на човека всеки сам може да разбере. Огромна е силата на парите в това отношение, именно да влияят пагубно на душата. Те са подобно на нещо като опиум, на наркотик. Същото, разбира се, е при властта и славата: благодарение на тия силни социални наркотици човек се омайва дотам, че в един момент, предполагам (понеже това на мен лично не ми се е случвало!) сякаш започва да забравя кой е, започва да забравя себе си - и да става, с времето, съвсем друг, коренно различен. Дали могат парите, властта и славата да влият благотворно върху характера, според мен, е твърде съмнително, вероятно се иска огромна сила на духа, непоколебимо твърда, здрава душевност и личност, та да останеш непоколебим като скала под ударите на морските, сиреч, на житейските вълни. Малцина са тия, които са способни на това. Огромната част от хората лесно се поддават и рухват като личности, а след това, така да се рече, стават жалка картинка на това, което някога са били. Стават пълни нещастници. А именно нещастниците са най-озлобени. Мисля, че не може да породи спор едно такова положение: злобен е именно душевно слабият човек, човекът с неголям душевен ресурс, потенциал или сила на душата. Някои това го наричат "багаж", примерно "умствен багаж" и пр.
Силните в душевно и личностно отношение са склонни да са душевно щедри и великодушни, а добротата или благостта на душата не е нищо друго освен това - да си душевно щедър и великодушен. Озлобеността винаги е жалък опит за компенсация на душевно слабите, на мизерните в душевно и личностно отношение хора; злобата е нещо като крепост или броня, зад която се крие слабата душа. Противно на това, което обикновено се смята, именно че плахите, скромните, непретенциозните хора били хора с неголям душевен потенциал, сиреч, били хора със слаби души, аз тук издигам противоположното положение: тъкмо ония, които се перчат и парадират, че са най-велики, именно самонадеяните, суетните, прекалено "гордите" (тая дума в случая не е изобщо подходяща, става дума, така да се каже, за нахаканите), а също така и най-злобните, са най-ощетени в душевно и личностно отношение, поради което, именно като израз на това съдбовно обстоятелство, душевно-личностната им мизерия се е изляла в тази злоба, в тази склонност към злобеенето. Озлобяваме се когато почваме да осъзнаваме, че сме толкова по-мизерни и нещастни в душевно отношение, злобата почва да блика неудържимо именно от този момент, в който, предполагам, човек почне да усеща, че съществува едно истинско богатство, именно това на душата и на духа, което съвсем му липсва - и което нищо друго не може да компенсира.
Тъй че може да си богаташ, да си властник или да си "звезда", дете на славата, да си прочут и дори "всеобщо уважаван", но ако не си личност с подобаващия душевен потенциал, т.е. със съответната сила на душата, ти неминуемо ще капитулираш на житейското поприще, а в резултат на тази капитулация ще станеш злобен, завистлив, мразещ другите, ония, които, макар и да не са така високопоставени като теб, имат едно огромно жизнено предимство, а именно: щастливи са. Затуй, за да прецениш колко наистина струва един човек, дай на такъв човек власт, пари и слава и той бързо ще блесне в истинската си същина. Обикновено такива изпитания водят, както казах, до пълна житейска капитулация, нищо че човекът от този момент започва шеметно да просперира на социалното поприще. Още тук можем да направим извода, че човешкото, душевното, личностното, индивидуалното, от една страна, и социалното, телесното, обезличностеното, дезиндивидуализираното, с една дума казано, социалното, не просто са противоположности, те са и яростни антагонисти, между тях примирение не може да има, те са във вечна битка, конфликт и война. Те са и нещо като скачени съдове, като първичното, разбира се, е душевното; колкото почне да прелива в съда на социалното, там, където са тия неща, именно пари, власт, слава, толкова по-малко остава в другия съд. А в някои случаи, изглежда, едното без остатък изсмуква другото, сякаш е нещо като черна дупка. И в резултат се получава нравствен урод, античовек. Това са именно най-злобните, злодеите в душевно и личностно отношение. Такива са страшни хора, такива хора могат да нанесат страшни вреди на човечеството. Щото злобният човек няма друга задача и мисия на този свят освен да вреди, да пречи, да разваля, да съсипва живота на околните. На ония, които не се толкова "велики" и "значителни" като него.
Какъв е смисълът да вредиш на другите като злобееш срещу тях? Какво на теб лично ти дава това, че си съсипал живота на друг човек? Нищо. Дава ти измамно задоволство, че щом той, благодарение на твоите злобни усилия, също така страда, то ти, вероятно, си щастлив - но с едно перверзно, жалко щастие обаче! Но на злобаря то обаче му стига. Той с друго не разполага. Затова, подобно на вампир, злобният човек изпива жизнената сила на другите, като ги тормози, като се издевателства над тях, като им вреди и като ги мъчи - и по парадоксален, по абсурден начин себе си ощастливява с едно толкова уродливо "щастие", че повече от това по уродливост не може да бъде.
Докато човекът с благ характер не прави друго освен да заразява другите с доброта, той не прави друго освен да ги заразява с щастие, да ги дарява с човечност, с частици от своята душевна сила. Но благостта на душата може да бъде оценена единствено от също толкова благата душа. Душевно щедрият човек, сиреч, човекът с благородна душа и благ характер, притежава такава сила, че е способен, по дълбокото ми убеждение, да порази в корена й злобата на една нещастна, на една озлобена, на една слаба душа. Понеже злобата на душата, от друга страна погледнато, е всъщност зов на една нещастна душа, зов за помощ и за съпричастност; и човек се озлобява толкова повече, колкото повече не е срещнал капчица доброта в пустинята на социалната суетност. Докато ако хора с благ характер, по някакъв каприз на съдбата или случая, започнат да общуват и да влияят на озлобен човек, аз съм убеден, че черупката на злобата му, с която е обвита душата му, няма да издържи и скоро ще се напука и счупи. Тъй че хората с благи души и характери са безкрайно ценни за едно общество, те са нещо като апостоли на доброто и воини на нравственото царство, на великото царство на човечността, свободата, достойнството.
Прави ти някой зло, усещаш, че те мрази, гледа те навъсено, роптае срещу теб, вреди ти, подел е битка, мечтае да те порази и съсипе - какво да правиш в такъв случай, каква стратегия да избереш? Този, според мен, е кардиналният въпрос. На злото да отвърнеш със зло е най-простото, но по този път доникъде не се стига. Ако на злото отвърнеш с добро, ти ще обезоръжиш злобаря. Ще го туриш в ситуация, която няма начин злобата му да не капитулира. Този, който злобее срещу теб, всъщност копнее за прояви на доброта към него самия, защото злобата не е нищо друго освен дефицит на добро, копнеж по доброто, приел обаче извратена, противоестествена форма. Той, злобарят, постъпвайки злобно срещу теб, всъщност те предизвиква, дразни те, проверява те, като във всичко това стои неговият несъзнаван, дълбинен копнеж по добротата. Отвърнеш ли му със зло, край, това означава, че си му обърнал гръб, че не си зачел порива му към доброто - и по този начин си придобил един свой вечен враг. На полето на злото и злобарщината добрият човек е съвсем обезоръжен - по същия начин както злият е съвсем обезоръжен на полето на доброто и добротата. Затова неслучайно Великият Учител Христос е съветвал като ни ударят по едната буза, да обърнем и другата. Свръхчовешка сила на духа се иска да сториш това, да надмогнеш суетността и обидата, но пък, от друга страна погледнато, то е и толкова просто - и така човечно.
Тъй че хората с благ, незлоблив характер са сякаш от Бога помилвани - понеже са успели да съхранят, да опазят човечността си в океана на житейските бури и изпитания, в дълбокото и коварно море на социалното, на социалността. Такива хора пазят светилника на доброто в една прокълната и потънала в тъмнина пустиня, в която царува социалното тщеславие, суетата, капризите, властолюбието, лакомията за пари, за какви ли не други съблазни, там, където са пороците, където е опиянението от разврата, лукса, излишествата от всякакъв род и характер. Човекът с благ характер и благородна душа е Божи пратеник в този тукашен дяволски свят, светът, в който царува Сатана - и злите хора са негови самоотвержени слуги и роби. Не е лесно да си добър човек в един такъв прогизнал от зло и злоба суетен свят, то е същото като да си шпионин във вражеска страна. Но без такива хора, хора с благ, добродушен, човечен характер, злото ще залее всичко и работите ще станат хептен безнадеждни. А докато тях ги има, има и надежда. Затуй и, за да се опазим от злото, трябва да пазим добротата в сърцето си така както пазим зеницата на окото си. Но добротата не е за да си стои само в сърцето, тя трябва да се проявява и навън, в дела, в постъпки, в поведението. Тази е истинската, пълноценната, ефективната, действената доброта, която може да промени света. Не красотата, а добротата ще спаси света; Достоевски да ме извинява, но ще си позволя да го поправя малко, въпреки че той, мъдрецът, е и, разбира се, прав: красотата така облагородява душите и духовете, че ги преизпълва с доброта, а по-нататък вече добротата си знае своето. Затуй да кажем така: красотата и добротата заедно, ръка за ръка, ще променят - и ще спасят света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар