След като през това лято завърших и издадох последната си книга, носеща заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! и подзаглавието Есета за освобождаващото обучение и образование - която, прочее, е трета книга от поредицата книги за образованието, които написах през последните години (наред с ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ и също ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ) - се появи един период, в който, ето вече трета седмица, си почивам, т.е. не работя по голям проект, именно, не пиша книга, а само всекидневно пописвам по нещичко в блога, в дневника си. И живея в напрежение понеже очаквам всеки ден с нетърпение излизането, отпечатването на новата, кн. 2 (9) на списание ИДЕИ. Да, обаче ето, тази сутрин чувствам, че отново ми се работи по нещо наистина стойностно, както се казва, започнали са отново "да ме сърбят пръстите" да пиша следващата си книга.Ще каже някой: стига де, почини си по-дълго, спри с тия твои книги, които, както не пропускат да отбележат "доброжелателите" ми, "никой изобщо не чете и не ще да чуе даже за тях"! Това дали се четат книгите ми, да си призная, не ме вълнува чак толкова много, както някои си представят: аз да си напиша, да си кажа каквото имам, каквото терзае духа ми, да се освободя от изстраданите си мисли, пък ако не сега, все някога ще се намерят хора, които да се заинтересуват и да попрочетат нещичко. Нали знаете в тази област как е: тия писатели, за които много се шуми приживе, често след това биват забравяни, а пък истински добрите неща, особено в наши условия, биват оценявани много по-късно. На моите години (карам 53-тата година от живота си) човек навлиза, така да се рече, в есента на живота си, а нали знаете как е есенно време: време е да се берат плодове, време е да се прибира реколтата. Та се чувствам именно в такова време, пък и за философите, изглежда, истински "златното време" настъпва едва след 50-тата година на живота: примерно, и Кант, и Хегел, пък и други философи са написали най-добрите си книги именно през есента на живота си. Та затова, явно, имам и аз през тия години такъв един порив към работа и писане, който, прочее, съвсем не може да бъде потиснат или пренебрегнат. Както човек, който няма какво да каже, дето се казва, "да се съдере", пак не може да напише книга, така и оня, които има какво да каже, по никакъв начин не може да възпре творческия си импулс, не може да пренебрегне онова, което напира да се роди от духа му. А пък и в тази област човек, разбира се, е длъжен да прави каквото трябва, пък нека да става каквото ще.
Имам един своя отдавнашен проект, наречен ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ и с подзаглавие "Моят проект за бъдещето" (досега написаното по темата съм го сложил отдавна в отделна папка, ала все не се докосвам до нея, тя си стои "да отлежава" или да ферментира), допълнен от един друг, който носи условното заглавие ЦЕННОСТИТЕ (пак е в отделна папка, до която даже не смея да се докосна, все едно пари, все едно е твърде гореща!). Двете теми са дълбоко родствени, взаимно се подкрепят, нищо чудно да стане така, че да ги обединя един ден в една обща самостоятелна книга. А не де докосвам до тях едно поради това, че все ме овладяват други проблеми (а овладее ли ме нещо, трудно мога да се спра, по-вярно: изобщо не мога да се спра!), а друго защо изпитвам едни такива трудности, свързани с формата, с начина, по който да изложа мислите си. Аз писах преди време по този проблем (и то именно с тази започната, но недовършена книга), и то неведнъж: примерно, виж ето това: Творчески неволи, копнежи и терзания, или пък това: Творческите мъки на всяко раждане на нещо ново и оригинално. Даже ня няколко запретвах ръкави и уж започвах работа по тази книга, ала след това захвърлях всичко; виж примерно това: Има много и всякакви начини да забогатееш: работата е просто да изнамериш, да изобретиш своя собствен или пък това: Отново за успешното продаване на идеи или дори това: Моята кандидатура за "външен автор" на списание Forbes България (прочее, не одобриха кандидатурата ми: проблемът си е техен, един ден горчиво ще съжаляват за това!).
Разбира се, както се полага, тази моя многострадална книга си има и... план, ето го: Жизнени стратегии: моят проект за бъдещето (книга), което явно иде да покаже, че тъкмо онова, което планираме, тъкмо то никога не става, не се реализира. Много пъти се връщах и все започвах да работя по книгата, ето едно свидетелство: Началото на моята нова книга със заглавие "Жизнени стратегии: как да си изработя свой личен проект за бъдещето". Във връзка с работата си по тая книга съм чел и конспектирал доста книги, а пък в тази вързка съм писал и съответните текстове, представящи съответната книга; примерно ето този, който носи това дълго и предълго заглавие: Няма по-жалка картинка от човека без идеи, в каквито, за жалост, са се превърнали повечето от младите, пък и не само млади, хора у нас. И;ли пък това: Забележителна книга, която обогатява личността - особено пък търсещата личност, искаща да бъде себе си по най-добрия начин. Както е потръгнало, аз по-скоро съм на път да напиша отделна книга за това как става така, как се получава това човек да не напише дадената книга, отколкото да напиша самата тази книга. Както и да е, вижда се, работите около тая моя несбъднала се все още книга се заплетоха здравата.
Но тук има и едно друго, допълнително, а може би решаващо обстоятелство. Аз тая книга съм я замислил като "практическо ръководство", тъй да се рече, за "правилен живот", от което да се ползват младите хора. Разбира се, не в духа на американската практическа психология, даваща прецизно разписани съвети, които се иска просто да приложиш, та да постигнеш успеха си. Не, тия неща съвсем не са ми по вкуса. Аз се мъча да развия един друг жанр, този на практическата философия, която не дава съвети, нито пък напътства по един такъв незачитащ свободата на индивида начин, а просто го въвежда в сложността на проблема, в съответната нелека проблемна ситуация - и след това го оставя да избира сам, да решава сам. Та в тази връзка книгата ми явно не върви затова, защото, за да се напише такава една книга, тя паралелно на писането трябва да се проработва на дело, практически, именно, в съответния лекционен и практически курс, който да се провежда с живи хора. Аз в момента нямам възможност да започвам такъв курс в своя Център за развитие на личността, защото такова нещо предполага пълно отдаване, а това не мога да си го позволя поради безброй други ангажименти. Но бих могъл да свържа, да съчетая основната си работа, именно преподавателската, с работата по един такъв курс за млади хора, за ученици, който да проведа като поредица (цикъл) по темата за жизнените стратегии в техния предмет, наречен "Свят и личност" (този предмет се учи в 12 клас). Та ако през тази година администрацията в училището, в което работя, ми даде тия часове в 12-ти клас (имаме 7 паралелки такива ученици), това ще бъде крайно благоприятно хем аз да проработя с тях, с учениците, тия свои идеи, хем те да имат полза от това с оглед бъдещето си (каквото е и предназначението на този техен предмет, носещ името "Свят и личност"), хем пък, в крайна сметка и като резултат, и писането на книгата ми да напредне. Прочее, аз отдавна, няколко години вече, не съм водил тия часове на 12-ти клас, ето, сега имам и моралното право да ги поискам; за което, изглежда, ще ми се наложи (понеже все още съм в отпуск) да напиша имейл на директорката с молба да даде на мен тия часове - като съответно ще се и мотивирам подобаващо за това свое искане.
Да, решено е: ще напиша такъв един доклад до директорката след малко. Още повече че такава една идея - да се пише книга в сътрудничество със самите ученици, с обучаемите - добре се синхронизира с изложените в последната ми книга предложения за едно наистина модерно обучение и образование. Много ми е интересно каква ще бъде съдбата на една такава иновация. Дали ще бъда насърчен, или, както се казва, ще бъда "отрязан". Любопитно ми е. Ще трябва да проверя на дело какво ще стане. Непременно!
Такива тревоги, грижи и мисли ме спохождат тая сутрин. И затова рекох да ги споделя с вас, читателите на този блог. Дано този текст не бъде възприет като суетно маниерничене или като "самореклама", или като Бог знае какво: у нас, в наши условия, вече всичко е възможно. Рядко е някой да разбере и да подкрепи човека, но виж, да се изгаврим с него, да го стъпкаме, да го похулим, да го обезнадеждим: ний това го можем, ох, как хубаво го умеем!
У нас освен това на искреността, на откровеността съвсем не се гледа с добро око, понеже тук, в Българско, знайно е, масово се лъже, а почти всички се преструват, правят се на каквито не са - с оглед да се харесат на другите, най-вече на власт и влияние имаеющите, та да спечелят дивиденти. Ето, аз пък не ща да съм като другите. И ще си бъда само себе си. Това пък си е мой дневник и ще си пиша каквото ме вълнува. Не ме интересува харесва ли се то на някой - или пък дали дразни този или или онзи. Хора разни и затова на никой не ща да угаждам - или да се мазня...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар