Наистина, защо ние, българите, като сме толкова умни, сме и толкова бедни?!

Няколко дни ми се наложи да пътувам (по работа, не за отдих или развлечение) из, както се казва, китното ни отечество. Че е китно и хубаво отечеството ни, да, китно и хубаво е, спор за това няма! И из Родопите бях за малко - за един ден само - и се върнах омаян. Сега пък съм (пак за кратко) в полите на Рила, в Долна баня. В родния ми дом. Има малко работа за вършене, да помогна с туй-онуй, с което поне мога - на старата си майка. За да почна да пиша ефективно ми трябва време - за пренастройка. Пък и да отминат впечатленията ми от промяната и пътуването. Тук, в този край, където ми мина детството и ученичеството, ме овладяват разни спомени, и ми се "разбишква" душевния строй, а докато се съвзема, за да почна да пиша, то тогава вече ми се налага да си тръгвам. Пък и тук съм зает с омайната природа, на нея се любувам, на тишината се любувам, и време за писане изобщо не остава.

Пък съм в Долна баня и по една друга причина: тия дни очаквам да излезе на бял свят новата книжка на списание ИДЕИ. Печата се в София, по-точно в Божурище. Оттук ми е по-близо да ида да взема отпечатания тираж. И да се започнат мъките с разпространението му. Не ми се мисли за тия неща. Трудно се утвърждава едно по-популярно, по-близко до хората философско списание. Трудно, а може би и невъзможно е у нас да се утвърди такова едно списание. Защото у нас царува манталитет, който добре се изразява от поговорката: "Ти на мен акъл не ми давай - пари ми дай!". Прочее, по тази тема, по която вчера публикувах нещичко, написано набързо и недовършено (виж Нов опит да смутя поне малко душевния мир на сънародника), във Фейсбук се начена един разговор с интересен сънродник, ето, да публикувам какво си казахме с него, щото тази сутрин хем не ми се пише, хем пък, от друга страна, бързам, трябва пак да пътувам. Ето какво си казахме с този човек, аз току-що му отговорих, та това ми изяде и времето да напиша нещичко по-смислено тая заран:

Peter Patrikov: Ако може да не се плаща за нещо никога не бива да се плаща. Иначе скоро ще почнат да ни искат пари и за въздуха, който дишаме. Нали уж бог го е създал. Между другото за земята и за водата вече си плащаме, та чалъм за въздуха може и да се намери.

Ангел Грънчаров: Пишещите хора дават акъл, а у нас нали знаете как се цени акъла? Ето как, показва го поговорката: "Акъл не ми давай, дай ми пари!". Ето защо на масовия пък и на немасовия българин му се вижда същинско кощунство да се плати нещичщо на автора в знак на благодарност за това, че ти е дал малко акъл; но за какво ни е на нас, българите, акъл?! Та ний акъл си имаме, пари, пари на нас само ни дай, пък стой па се дръж тогава!!!

Peter Patrikov: Получаването на акъл не предполага благодарност. Иначе вие също би трябвало да ми платите и да ми благодарите за този пост.

Ангел Грънчаров: Акълът нищо не струва, така ли?

Peter Patrikov: Не е така. Акъла на един струва акъл на друг. На това му се вика обмяна на акъл. Така и двамата акълии стават по-акълии. Ей тука може да прочетеш по-подробно по темата. Пари или кликване за пари не се иска.

Ангел Грънчаров: Тази статия, тоз матрьял не засяга проблема, който обсъждаме, това е съвсем друг проблем. А относно "обмяната на акъли", която била равностойна, ще имаш много здраве от мен: някои акъли струват много повече от други, едни не могат нищо да дадат на други, а тия, дето дават, и то много, трябва да бъдат овъзмездени. Акълът, духовните неща, са най-големите богатства, те са най-ценното, направо безценно нещо на този свят; затуй струват много пари. Който черпи от тия богатства, трябва да си плаща, е, не много, а нещичко, та тия, дето толкова обогатяват човечеството, да могат да живеят. Щото ако никой нищо не им плаща, те ще измрат от глад. Сфана ли за какво става дума сега?

Peter Patrikov: Сфанах, че искаш да си пробуташ нещо, което мога да имам безплатно, ама ти е дерт че не ти минава номера. А материалчето си е добре. Който има очи ще види. :) Имаше и по-добри в Подкрушието, но са се затрили заедно с автора.

Ангел Грънчаров: Нищо не си сфанал и не желаеш да сфанеш щото си си въобразил, че всичко сфащаш без даже да си се изобщо замислил; тоя човешки тип е от най-несфатливите, обречените на несфащане...

Peter Patrikov: Добре. Да вземем следната теза: "Един акъл, на малък акълия, казан на голям акълия, струва колкото много акъли, на голям акълия, казани на малък акълия."

Обосновка: Големият акълия притежава много акъли и е нещо като колекционер на акъли. Като колекционер обаче все по-рядко намира нещо за колекцията си и все повече е склонен да даде повече за да получи нов акъл. Малкият акълия притежава 1 акъл, обаче той не е известен на големия акълия. Формално размяната би била 1 акъл за 1 акъл. Проблемът е че за малкия акълия 1 акъл от големия акълия не е толкова ценен, както 1 акъл на малкия акълия за големия акълия. За това големия акълия дава много акъли за 1 акъл на малкия акълия.

Ей за този горния акъл вече ми дължиш всичко де що си публикувал. Сфана ли? :) Ако си сфанал - плащай.

Ангел Грънчаров: ‎:-) Остроумно изглежда туй твърдение, ала не е чак толкова "остро" :-) Много ти куцат предпоставките, както се казва. Големият акъллия не е "колекционер на много акъли", и то все на малки. Туй нещо, акъллосването, у нас съвсем не се разбира, и затуй се е появила и поговорката "Ти на мен акъл не ми давай, пари ми дай!". Дай да почнем да говорим с по-точни понятия.

Акъллията, големият акъллия, е човек, който умее да мисли. Като мисли, и то истински, пълноценно, умът му ражда идеи, нали така? Идеите могат да бъдат ценни и безценни, величината на акъла на този или онзи се мери с ценността на идеите, които този акъл е родил или сътворил. Т.н. "голем акъл" е голем доколкото е плодовит, ражда хубави, ценни идеи. А т.н. "малки акъли" нищо не раждат, а само предъвкват чужди мисли и идеи. Разбрали-недоразбрали ги, по поне ги предъвкват. Както очит да дъвчат дъвки, така обичат да предъвкват и банални мисли. А някои на тази почва, дето казваш, даже стават "колекционери на чужди мисли"; не толкова акъли, а само мисли можем да колекционираме. Но не струва много или кой знае колко акъла, който колекционира чужди мисли, ала не ражда свои, нали така?

Тъй че проблемът на твоята теория за "безплатната размяна на акъли" е в това, че не си забелязъл, че "големият акъл" е голем доколкото е плодовит, т.е. ражда собствени мисли и идеи, сътворява ги, изобретява ги и пр. Докато малките акъли само предъвкват чужди мисли и правят каша от тях. Аз такава каша не ще я сравня дори с една-единствена идея на големия, на продуктивния, на творчески мислещия ум, който е и най-голямото възможно богатство. Нали знаеш какво е казал Стив Джобс: "Бих изтъргувал всичките си технологии за един следобед със Сократ". Сфащаш ли защо го е казал така?

Малките умове нищо особено не могат да родят. Един вид са импотентни. А онова, което е ценно и ни обогатява, трябва наистина да бъде ценено. Ценителят на мисли и идеи не се чувства ограбен ако даде нещичко за благодарност на оня, който е обогатил душата му. Имам предвид да даде нещичко на някой автор, писател, философ, какъвто е там - в замяна на идеите, с които той го е обогатил. Да си стиснат в това отношение показва само, че съвсем не разбираш какво голямо богатство са идеите и мислите. Което много говори колко струва собствения ти акъл. С който толкова се хвалиш дето седнеш и дето станеш...

Докато у нас принципът е да грабим ако може все на аванта, и то всичко, което изобщо е възможно да се ограби на аванта. А пък у нас мислите специално или идеите комай никой не ги цени. И пари да даде за тях - изключено. У нас, не зная дали си забелязал това, е пълно с дървени "философи", а аз предпочитам да ги наричам чисто и просто тикви. (Апропо, не е за чудене защо у нас тия тикви зеха, че си избраха Голема Тиква за Премиер и Вожд! Както и да е...)

Та в тази връзка, за да проверя колко се ценят мислите и идеите у нас аз си провеждам и един съвсем точен експеримент. Издавам философско списание, носещо името ИДЕИ. Не се нарича списание ЦИЦИ, а ИДЕИ. Съответно на това, ето, вече 4 години излиза списанието ни, и се оказа, че почти изобщо не се цени или търси, да не казвам колко човека досега са се заинтересували истински и са готови да платят някакви си левчета, та да си набавят списанието. Срамна и тъжна работа! А иначе на аванта се намират хора, дето да четат. Колко разбират е отделна работа.

Една "жена с минало" преди време ми каза, че у нас даже и за секс българинът гледа да стане работата по възможност без пари, та да не се охарчи. Големи мизерници сме, не зная дали го знаеш това. А нали знаеш оня виц, дето нашенец бил с проститутка, правили каквото правили, после той й дал банкнота от 100 лева и я завел на гарата да я изпрати. Като потеглил влакът той се ухилил и рекъл: "А пък тия 100 лева, които ти дадох, са фалшиви!". А пък курвата също се ухилила и му рекла: "Но за сметка на това сифилисът, който аз ти дадох, е истински!".

Такива работи. Хубава тема подехме, това мога да ти кажа сега-засега, щото бързам. Може да продължим още. Знам, че не си струва да се надявам нещо да ми платиш, щото у нас хората по начало акъл си имат, и то предостатъчно, виж, пари нямат, затуй пари искат да им даваш, не те да ти дават. А като сме такива акъллии защо пари немаме? - ето това също е хубава тема за обсъждане. Какъв акъл си като не можеш да измислиш начин да изкарваш пари?! Никакъв акъл не си!

Щом сме бедни, това е доказателство, че сме прости. Простотията си я показваме и с това, че пари за акъл не щем да даваме, предпочитаме значи да си останем прости, да не би да земем да се охарчим нещо. Простотии колкото щеш у Нашенско. "Не е лесно да си прост!" - бяха написали учениците на стената на една гимназия в Пловдив. Гениална мисъл, бих дал 5 лева на тоя, чиято глава я е родила!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.