Срещу злото, подхранващо глупостта

Попаднах на една неоспоримо мъдра мисъл на Франсоаз Саган: Глупостта не винаги прави човека злобен, но злобата винаги прави човека глупав. Иска ми се колкото се може повече хора да научат за нея, по тази причина турям такъв акцент в блога си тази сутрин. Въпреки че казва полза от такава мисъл за злобните, които вече са оглупели заради злобата си? Щом вече са оглупели, как ще могат да употребят ума си така, че да схванат и осъзнаят смисъла й - и евентуално да се променят? Малко трудно ще стане, няма как да стане.

Злобният първом трябва да потуши, да победи, да изкорени злобата в душата си, а едва по-късно, на тази основа, ще се избави и от глупостта. Или още с акта на осъзнаването, че злобата е тази, която поражда глупостта, човекът вече е станал по-малко глупав. Или поне е удържал първа победа над собствената глупост. Но че от злоба, от озлобеност се правят непрекъснато глупости, върши се глупост след глупост, това наистина е неоспоримо. Шапка свалям на Ф.Саган, че е успяла да състави този бляскав афоризъм.

Бил съм свидетел в продължение на вече некраткия си живот как претендиращи да са що-годе интелигентни хора заради озлобяване да започнат да правят глупост след глупост. Злобата така упойва такъв човек, че приспива разсъдъка му. И почват да се редят глупост след глупост. Колкото повече злобата разцъфтява в душата на озлобилия се, на злобаря, толкова глупостта почва да цъфти във все по-пищни цветове. От гледна точка на това добротата и добрината винаги са изначално мъдри. Доброта и мъдрост, изглежда, са едно и също нещо - или поне са дълбоко родствени. Добродетелността, благородството на душата, благодушната или просто благата душа е предпоставката, първо, да се опазим от пораженията на многоликата злоба, а най-вече - да не допуснем да оглупявяме, напротив, да започнем малко по малко да помъдряваме. Събразно казаното бихме могли да префразираме изказването на Франсоаз Саган ето как: Добротата винаги прави човека мъдър, мъдростта винаги прави човека добър. Или нещо такова, което в момента не ми хрумва още, ала се върти в ума ми. Явно още не му е дошъл момента да се роди.

Стана така, че тия дни моя милост получи жесток удар от самозабравил се в озлобеността си човек, който при това не прави друго освен да държи пред лицето си лицемерната маска на "непрекъснато раздаваща се кротост, човечност и доброта". Даже, нанасяйки удара си, тази персона ми каза, че прави злобната си постъпка, представете си, от... "човещина"! Представяте ли си докъде, до какви нравствени поражения може да доведе злобата, пък и завистта, щото те, изглежда, вървят ръка за ръка. Щото и злобата си има своя корен, откъдето да се подхранва.

Както и да е, неоспоримо е, че злобата обаче поражда безчет глупости. Как човекът, който си е запазил разсъдъка здрав, би следвало да реагира когато спрямо него постъпват злобно - и глупаво? Как човекът, който не е допуснал злобата да порази душата му, следва да постъпва, когато спрямо него постъпват злобно и глупаво - ето и върху този въпрос разсъждавам тия дни най-усилено. Иска ми се и тук малко да поразсъждавам в тази посока. Смятам, че проблемът си струва усилието. Пиша тия неща, воден от изследователски рефлекс, не за да отмъщавам някому. Не, опази Боже, не този е стимулът! Глупаво е да е така. Безкрайно глупаво. Не съм чак толкова зъл, че да допусна такъв един разкош - да правя глупости. Старая се да предпаза душата си от отровата на озлобеността. Която именно е извор на голяма част от глупостите, които правим. Щото има и незлобливи глупости - да не забравяме това. Но тук говорим за глупостите, които са продукт, еманация на злобните души.

Подхване ли човек да играе на хорото - или на кючека - на глупостта, той не може да постъпва умно, това поне е сигурно. Като гледаш, че други хора спрямо теб или изобщо постъпват глупаво, е хептен тъпо и ти да направиш някоя глупост, щото тя неминуемо ще те превърне в глупак. Вярно, че двама глупака да се сражават на полето на глупостта - или на арената на глупостта - е, тъй да се рече, твърде адекватна работа, в смисъл, че си съответстват, ирелевантни са, ако мога да се изразя така; но на човека, чиято душа не е поразена от злобата, струва ми се, му е значително по-трудно да удържи някаква победа на полето на глупостта, където озлобеният е в своята стихия. Тъй че е безсмислено да се опитвам да взема реванш, встъпвайки в лишени от смисъл битки именно на това поле, на полето на глупостта. Тоя, чиито разсъдък е що-годе здрав (щото всеки един от нас по своему си е безразсъден де, по своему си е глупав, това поне никой не може да отрече!), е длъжен да постъпи все пак по-умно и да се оттегли от безсмислени сражения на арената на глупостта, вдъхновявани от озлобеността. Умният човек неизбежно ще бъде съвсем опозорен ако допусне глупостта да се сражава с някакви си там озлобени и оглупели заради злобата си индивиди, и то на тяхна територия, там, където им е силата - полето или арената на глупостта. За да не допусне това той е длъжен да се оттегли от това поле, което не е вече позорно, не е бягство, а чисто и просто е умно. Умният, оня, който държи разсъдъкът му да не помътнее, следва да постъпва що-годе умно и в най-глупавите ситуации, в които глупавите и озлобените хора го въвличат. Това - от една страна.

Но що-годе умният човек, човекът с що-годе свеж и здрав разсъдък и също така с неопорочена от злоба душа следва, безспорно, на действията на злобаря да отвръща с добро. И тук е големият проблем: може ли когато на злото отвръщаш с добро да помогнеш на озлобилия се да се освободи от жестоката примка на собствената си озлобеност? Та нали няма никаква адекватност: как тогава твоята доброта може да доведе дотам, че да се пропука черупката на нечия озлобеност? Злобният, озлобилият се, отмъстителният, омаяният от злоба и завист човек (който, прочие, в това си състояние, е почнал да губи най-значими части от човечността си, почнал е да ги погубва!) дали разбира само от зло - или може някак да се повлияе от твоето добро, та да почне да се отървава малко по малко от злобата си? Ето за това мисля все по-често. Как да направя така, че да не допусна разни агресивни злобници да ме въвлекат в битка, в която те са така силни, а аз съм така слаб, именно, в битка на полето на злото, на злобата и на озлобеността? А ще мога ли някак аз да ги предизвикам те да навлязат в полето на доброто, на добротата, където има шанс да очистят душите си от отровата на толкова измъчващата ги злоба?

Склонен съм да мисля, че доброто има такава духовна и онтологическа мощ, която е способна да порази всяко зло, всяка озлобеност, дори и най-патологичната. Човек злобее защото е в някакъв смисъл нещастен, понеже чувства непълноценността си и се измъчва заради нея. Всеки човек обаче си има и ценни качества, толкова щедрият Бог все нещичко всекиму е дал. Какъв смисъл има да завиждам, примерно, на някой, че умее по-добре от мен да рисува, да пее, да пише и прочие? Той, да речем, умее да пише, аз пък, да допуснем, умея да... се веселя, да се наслаждавам на прелестите и на сладостите на живота. Примерно говоря, просто давам пример. Всеки все нещичко умее, все в нещо е силен или добър. Лакомията да бъдем най-велики, т.е. във всяко отношение да бъдем най-добри, според мен поражда завистливостта, която пък подхранва озлобеността. И на това основание вече, като добавка, като аксесоар, се явява и глупостта. Тази е взаимната връзка на тия човешки слабости и пороци.

Ето, един пример, който сега ми изплува в съзнанието: Б.Борисов се мъчи във всяко отношение да бъде най-добър, във футбол, в политика, в шах, в какво ли не, напъва се да говори умно, от всичко му се ще да ни убеди, че разбира, което, както и да го погледнем, е израз на комплексираност заради непълноценност, а в резултат на всичко това продължава да прави глупост след глупост. На обречените на гибел Бог първом отнема разсъдъка. По глупостите, които почва да прави даден човек, разбираме, че той е тръгнал към гибелта си. За да спре да се хлъзга към нея явно трябва да потуши лакомията и манията си, че е най-велик, че е непогрешим и прочие, което е твърде трудна работа, а пък после да срази и победи озлобеността си, та в крайна сметка и да престане да прави чак толкова много глупости. Да се кажат тия неща на един оглупял човек обаче не е достатъчно да му помогнем да се очисти и от злобата, и от глупостта си. А в такъв случай дали изобщо с нещо можем да му помогнем?

Великият Кант твърди, че срещу глупостта лек няма. По логиката, която тук се опитах да изложа и разкрия излиза, че и срещу подхранващата глупостта озлобеност няма лек. И срещу лакомията да си най-велик, излиза, също няма лек. И срещу завистта явно няма лек. Странна работа! Много е тежко! Не знам какво да мисля. Не знам какво да правя...

Иде ми на ума да приложа "смесена тактика" в конкретния случай, който ме терзае тия дни. Нали от известно време пиша книга със заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да направя проект на бъдещето си?, та затова тая тема ми е близка. Та значи с поредица от зли и добри "удари" май трябва да покажа на разпасалия се злосторник, че няма да капитулирам, както, предполагам, му се иска. Той иска да ме погуби, да ме въвлече в безсмислени битки, да ме закара на полето на мерзостите, където е най-силен. Иска, предполагам, и то съвсем несъзнавано, да направи така, щото аз да изразходвам цялата си жизнена сила не за онова, в което съм добър и силен (примерно да си гледам работата, а работата ми е да обучавам младите във философията и да пиша книгите си), а за някакви си там щуротии, за безсмислени битки, за административни лудости-абсурди и пр. Иска да ми навреди като ми попречи да си върша любимата си работа, отклонявайки ме в принудителни сражения, които съвсем не са ми по вкуса. Но аз, бидейки изследовател по дух, мога да рискувам и да дръзна да се захвана за всичко, и то тъкмо с изследователска цел: всичко е жизнен опит, който ни помага, при подобаващата нагласа, да помъдряваме, не да оглупяваме.

Та и в най-безсмислените битки дори на полето на глупостта има риск аз да започна да се облагодетелствам с мъдрост, а пък злосторникът все повече и повече да започне да оглупява. Повтарям, така е защото и доброто, и духът, и мъдростта, дори и умът, разсъдъкът, интелектът, да не говорим пък за разума, имат страхотно онтологическо превъзходство над злото, озлобеността, безразсъдството, неразумността. Най-много злосторникът, въвличайки ме в своите си тъпи битки, иска да порази ако не духа ми, то поне тялото ми, явно му се иска да му натика поне в гроба? Понеже добре знае, че не съм здрав телесно, понеже добре знае, че имам болно сърце. И въпреки това продължава да натиска най-злобно, отмъстително и жестоко. Явно това му е целта: да ме умори, да ме убие. Крайната патологична злоба дотам води. Няма как да е иначе. Доброто и мъдростта са признак на живот, дори на вечен живот, докато злобата и глупостта са слугини на смъртта. Те са адови прислужнички. Няма как да е иначе. А битката на Бог и на верните Божии чада, опитващи се да вървят по пътя на доброто, е битка с всички адови сили. Става дума за оня велик прадревен и вечен онтологически конфликт на доброто и злото, който никога няма да престане. Но да не дълбая повече. Да спра дотук. Да не стане прекалено скучно от толкова много "философии".

Аз знам, че този текст сега го чете и оня човек, който от около година ме е намразил така, че прави всичко, както излиза, да ме убие, да ме ликвидира - и като учител, и като пишещ човек, и като индивид, и като всичко. Аз и в очите го запитах тия дни: добре, защо ме мразиш така? Святка с очи и мълчи: това е същинска бесовщина, страшно е! Трагична работа! Тъжна работа. Какво искаш от мен, хора сме, човеци сме - що не мирясаш поне малко? Какво изобщо искаш от мен? Искаш да ме няма ли? Да, но Бог ми е дал живота, не ти. Той и ще реши кога да ми го отнеме. Защо си се загрижил така за мен и непременно искаш колкото се може по-рано да ме лишиш от живот, да ме убиеш? Ето и това искам да попитам този човек, за който добре знам, че всекидневно чете тия мои текстове в блога. Сам ми е казвал, че аз съм бил неговият кошмар, че моят блог бил неговият кошмар. Не мога да разбера дали е възможно този човек да осъзнае поне това: ескалацията на злото, крайната, патологична отмъстителност, до добро не води и всичко в този живот се връща върху теб самия! Да, всяко зло, което някому си причинил, като бумеранг неминуемо се връща връз теб самия. Или върху най-скъпите ти. Ето затова е така глупаво да причиняваме зло на друг човек. Всъщност не нему, а на себе си вредим, ама как да осъзнае глупакът, оглупелият такова просто нещо?!

Така е, щото има Бог и Той всичко вижда. А Той, нашият така добър и мъдър Бог, е и справедлив. Той бди да се съхрани онтологическия баланс. Колкото зло си сторил някому, толкова и на теб ще се върне. Правиш ли добро и ти самият ще живееш в преизобилно добро. Ще се радваш на преизобилно добро. И какъв е тогава смисълът да вредим и да причиняваме злини на другите - та нали по този начин на себе си причиняваме същите, адекватните злини? Какво безумие е това? А върхът на безумието е този: да пожелаеш да убиеш, както в моя случай, един човек! Както, фактически, иска да стори с мен безумецът, за който ви споменах. Така ме мрази, че, изглежда, на гроба ми ще играе ръченица! Дотам са ескалирали нещата. Наистина е страшно! Искайки да причиним другиму болка, на себе си всъщност я причиняваме. Мъчейки други хора и изпитвайки при това някакво извратено удоволствие, явно сме оглупели дотам, че дори не усещаме мъката, в която се пържи собствената ни душа. Ето това е най-страшното! Злобният неминуемо става садист, иначе няма как да издържи товара на цялото страдание, което неминуемо му се стоварва. За да не се пръсне душата му и сърцето му от злоба, изходът е този. Каква трагедия!!!

Има в блога ми от известно време един човек, който под всяка моя публикация пише някакви си свои неща, разкази за свои преживелици и страдания. Роптае ли роптае всекидневно. Да, за Румен Бърцов говоря, поне така се представя. От Криводол. Отвсякъде са го изпъдили и човекът намери от известно време пристан тук при мен. Обявили са го за неспасяемо луд, а пък на моменти той пише за отмъщения и за онази жестока участ, който всички нас ни чака, защото не се трогваме от бедите и от кошмарите му. Пише за някакви котки, които няма с какво да храни, а себе си, предполагам, храни с треви; котките, за жалост, треви и корени не щат да ядат, те са големи хитруши. А ний, хората, всичко ядем. Някои дори стават копрофази (иде от копрофагия; какво значи сега не ми се обяснява, щото е гнусно). Всякакви хора има в нашия многолик човешки свят.

Та този Бърцов стои в блога ми и всеки ден стене. Човекът иска и зове за малки прояви на състрадание, на съпричастност и на човечност. Никой изобщо не му обръща капчица внимание. Даже ме съветват и аз да го изгоня. Аз обаче дори го чета. Нямам време да влизам в диалог с него, понеже съм се унесъл в други работи. Прощавай, Румене! Аз също съм луд човек, който няма време да ти обърне внимание! А ми се ще да си поговорим най-човешки. И някога ще го сторим. Дръж се, човече! Ето, виж какво правил Диоген киникът, на когото тия дни поместих още една картина. Трябва да издържим на всички изпитания. Докато смъртта не ни отърве от кошмарите и абсурдите на този свят. Проблемът обаче не е този, а другият, истинският свят. Не този живот, а вечният живот. Там е проблемът. Аз за това говоря и се мъча да предразположа и други да се замислят. Едва ли успявам, ама продължавам. Тъп, но упорит съм...

Чувствам, че този Румен е страдащ, но добър човек. Страданието в този наш свят си върви ръка за ръка с добротата. Злите хора, предполагам, ликуват и танцуват от радост, а добрите се мъчат и понасят предимно какви ли не удари. Злите, предполагам, са най-щастливи когато причиняват страдания на друг човек. Висшата им форма на радост, щастие и задоволство, предполагам, е когато разтерзаят един човек дотам, че, както се казва, изтръгнат душицата му да остави бездиханното тяло. Най-щастливи са когато убият човек, другояче казано. Ужасна трагедия е това: да се радваш, когато причиняваш смъртта на ближния! Безумнико, спри се, осъзнай се! Ти себе си убиваш по този начин? Или ти себе си вече си се прежалил и твоята усърдност в причиняване за зло на друг човек е израз на това, че сам вече си мъртвец?!

Боже, милостиви Боже, само ти можеш да помогнеш на такива мъртъвци, възкреси ги за нов живот! Спаси душите им, Боже! Отърви ги от бесовската, от сатанинската злоба! Смили се над тях, Боже! Смили се над нас, мили Боже!

Да, само Бог може да прави чудеса. Ние, смъртните - не, ние не можем. Слаби сме, затова не можем, това не е по силите ни. А Бог всичко може. За нас най-чудесното е това да повярваме в добрината на своя Велик, Мъдър и Преблаг Създател с такава чиста вяра, че поне малка частичка от неговата сила да прелее и в нашите вени. Ето затова съществува вярата. Вярата в Бога, не някаква друга, извратена вяра. Само вярата може да победи злото, само тя лекува душите. Само Бог, предполагам, може да спаси някои души като ги отърве от сатанинската примка на буйстващото зло, но това не ни пречи на нас, човеците, да опитваме и ний да сторим това. Щом опитваме, щом се съпротивляваме, милостивият Бог ще ни придаде от своята сила. Ако обаче стоим бездейни няма как да ни подкрепи...

Стоп. Спирам дотук. Простете, ако ви досадих до смърт. Вие сами сте си виновни. Кой ви накара да четете и дори да дочетете докрая това есе?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.