Истината ни прави свободни

сряда, 29 август 2012 г.

Идиот и мухльо ли е оня, който прави добро заради самото добро - и не чака нищо в замяна?

По повод на публикувана във Фейсбук мисъл на Николо Макиавели, именно мисълта "С добри дела можеш да си навлечеш същата ненавист, както и с лоши" (която аз представих на страницата си с кратка бележчица, именно с тази: "Направи добро, та да ядеш... л...о! - го е казал нашият мъдър народ...) се отпочна кратка дискусия по немаловажен според мен въпрос, по която е интересно да се чуят как мислят и други хора; призовавам ги да реагират; а ето сега-засега нейното начало:

Аз викам да пренапишем Библията с нови притчи да се вселим в умовете на разделените и завладени хора... това е начинът, иначе няма как... директното убеждение води до омраза... затова са измислени приказките да лансират истини по интересен нечин... това е като съвет от мен... (Iv Veli)

Iv Veli, Библията не може да се пренапише, а и мъдростта на нейните притчи с нищо не може да бъде надмината. Ницше навремето се е опитал да пише "ново евангелие", е, написал е своя Заратустра, но да има много здраве от мен, мъдростта му не може да се мери с Христовата - по силата на духовното влияние върху душите... човешката мъдрост не може да надмине никога Боговдъхновената, това поне е сигурно... прочее, и такива като Ницше, талантливи и гениални хора, са вдъхновени пак не от друг, а от Бог, тъй че... (Ангел Грънчаров)

Докато хората са достатъчно глупави да са като стадо овце вместо да използват мозъка си тези неща няма да се променят. CCCP и Фидел Кастро форевър е казала мъдрата българска баба. Аз сам станах свидетел на поведение тип овце на морето когато имаше фестивал и танцьорките бяха в началото на пристанището и един бус с Посейдон в него тръгна към края на пристанището за да обърне защото беше тясно в началото и хората го следваха точно като стадо овце, а после като се върна те продължиха да го следват. Логиката е отдавна забравено нещо в нашата родина и за това сме в това положение. (Ангел Лапавичев)

Аз пък мисля, че като направиш добро, то ти се връща! Задължително... (Zahari Srundev)

И във Вашите думи има голяма истина, г-н Srundev, така е. Но, от друга страна погледнато, не е съвсем така. :-) И е така, и не е така. Но погледнато най-глобално, сте съвсем прав. Голяма работа, че някой те бил мразил че си бил направил добро, важното е, че си го направил - и в крайна сметка стореното добро непременно ще ти се върне. Тъй че, да правим добро, и да не мислим за последиците... щото доброто е самата ценност, то е нещото, дето трябва да ни вдъхновява.

Всъщност, доброто свидетелства за това, че е направено от добър човек. А, както и да го погледнем, общо взето добрите хора така или иначе сме мнозинство. Може да сме всякакви, може да сме и наивници, но сме повече. Щом светът не отива съвсем по дяволите, значи доброто в него надделява над злото, а добрите хора - над злите.

Това именно и прави живота възможен. Но да спра дотук, че нещо много се разфилософствах тая сутрин... (Ангел Грънчаров)

Прочее, да добавя още нещичко: много популярна е и една друга мисъл в тази връзка, именно изказването "Няма ненаказано добро!" - и някои много се впечатляват от него. На мен лично ще ми е интересно да чуя и други хора как мислят по повдигнатите проблеми, да направим една дискусийка, стига с тази политика, да спрем за малко с нея, има други, не по-малко важни неща, напротив, значително по-важни.

Става дума за съвсем човешките неща, какви сме, какви следва да бъдем, защо си заслужава да искаме да бъдем такива и прочие. Именно тия въпроси са най-важните, нищо че постоянно биват подценявани.

Та ми се ще по тия проблеми да формулирам следния въпрос, който според мен обобщава всичко: Идиот и мулхьо ли е оня, който прави добро заради самото добро - и не чака нищо в замяна? Как мислите? (Ангел Грънчаров)


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

вторник, 28 август 2012 г.

Да си спомним за Цар Борис Трети, който умря за България на този ден в година 1943-та

Иска ми се да почета великия български цар по един по-особен начин: като приведа откъс за него от моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството), писана през 1998 г., излязла от печат в 2000-та година, второ издание - в 2011 г.:

... Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не. Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.

“Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме! По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст! По едно време рекох да почина, спрях конете в края на нивата, а господинът ме повика при себе си. Започна да ме разпитва едно-друго, бяхме седнали, а слугата донесе кошница с храна да обядваме, бях поканен и аз да похапна. Никой досега не ми беше оказвал такава чест, господинът се отнасяше с мен като с равен и ме възприемаше "като голям" – тъй като много хареса работата ми. Похапнахме каквото Бог дал, спомням си, че ядохме домати, краставици, сирене, кашкавал и много, много вкусен хляб. Господинът беше много приветлив и аз през цялото време се чудех откъде съм го виждал, изглеждаше ми все по-познат. Когато стана дума за войната и казах, че ме е страх за татко ми, той ми каза да не се боя, няма да е страшно: той се грижел всичко да стане "най-леко" и "без страдания за войската и народа" (спомням си, че тези негови думи силно ме смутиха: защо ли се изрази така?!). Нещо ме преряза в сърцето, но едва когато на раздяла господинът ми пожела лека работа и бръкна в портфейла си да ми подаде една голяма банкнота да си купя нещо (зърнах за миг портрета на Царя върху нея!) аз изтръпнах: господинът пред мен беше Царят! Смутих се много, изчервих се, даже се разтреперах, не е шега – самият Цар да говори с тебе! А той се усмихна с благата си усмивка, потупа ме по рамото и ми каза: "Ей, момче, напълни ми душата! Гледай ти, какъв стопанин си бил, да се не начудиш?! Истински, здрав българин, бъди все така прилежен! Обичай земята и наслука!" Стисна ми ръката и скоро автомобилът му се скри на завоя.”

В болничната стая беше станало тихо, даже вечно забързаният млад лекар, който беше минал случайно, се беше заслушал, а старецът се беше развълнувал извънредно. Добави само това: "И друг път съм го виждал, но отдалече. А тази случка никога няма да забравя! Видях го за последно на погребението му; горкият, толкова млад си отиде!". Като каза това, старият човек се разплака, а ние мълчахме, не можехме нищо да кажем.

След няколко дни беше операцията на сърцето на стария човек. Сърцето му не издържало…

В тежките исторически обстоятелства Цар Борис ІІІ постепенно поема върху себе си цялата отговорност за страната. Превратът на звенарите през 1934 г. забранява всички партии, постепенно се налага "безпартийна система", при която в управлението участват личности, а не партии. С помощта на верни офицери Царят успява да се справи с превратаджиите и възстановява парламентарното управление. Към властта са привлечени умерени, разумни и уважавани хора от академичните среди, напр. Богдан Филов, и други от най-активните слоеве, напр. Ив.Багрянов. Времето е такова, че трябва да се забравят партийните ежби и да се работи всекидневно само с мисълта за България. Доверието към Царя е колосално, вярва се не без основание, че само той може да се справи с историческата задача за предпазването на страната и народа от пожара на безумната война, обхванала целия свят. Цар Борис ІІІ се нагърбва с тази задача и я решава блестящо, за което плаща и с живота си.

Неговото дипломатическо изкуство е несравнимо, поради което, преследвайки целта си Царят успява да постигне поредица от победи: България си възвръща Южна Добруджа от Румъния; ние влизаме последни в Тристранния пакт при липсата на друга алтернатива (когато германските войски са на Дунав и са готови да прегазят страната) и само след много уговорки и гаранции; във войната България запазва строг неутралитет, български войници не са воювали (докато Царят е жив – и дори година след смъртта му) на ничия страна, включително и срещу Русия (с която запазваме даже дипломатически отношения; "за благодарност" Русия ни обявява война и ни окупира през 1944 г., не зачитайки предложенията на законното правителство!); българските евреи са запазени от депортиране в Германия и от неизбежна смърт главно в резултат на усилията на депутати от мнозинството, на лица от правителството и най-вече поради волята на Царя; за няколко години България се обединява в историческите си граници, Македония става част от Отечеството след толкова борби в миналото, България излиза на Бяло море, Източна Тракия е присъединена, ентусиазмът на народа от този триумф е неописуем; при многото преговори с Хитлер Царят твърдо защищава българските интереси, единствено той не се поддава на натиска, "лисицата" Борис ІІІ поставя под контрола си всемогъщия диктатор (Хитлер изпитвал преклонението на парвенюто пред истинския аристократ, какъвто е Цар Борис!); Царят води изтънчена и опасна дипломация за излизане от тройния пакт, за мир с Обединеното Кралство и САЩ, за навлизане на западни войски в България с оглед запазването й от болшевишкото зло; за реализацията на тази стратегическа цел само смъртта на Царя попречва, а може би тъкмо за да не стане замисленото от прозорливия Цар е предизвикана и неговата смърт; Царят оставя на спокойствие т.н. "партизанско движение", за да има коз пред Хитлер за ненамеса във войната; в края на краищата България е запазена от разорението при пренасяне на войната на българска територия (до септември 1944 г. нито един наш войник не е загинал в пряко участие във военни действия на нечия страна; само терористите-агенти на Москва са проливали българска кръв); Царят удържа на клетвата си, дадена през 1914-18 година – България никога повече да не воюва – и т.н. Можем да си представим каква трагедия очакваше Родината ни ако начело на държавата не стоеше такъв мъдър Цар, ако властта беше подхвърляна между партиите с различна ориентация към разните "външни приятели" (СССР, Англия, Франция).

Заради личността на Цар Борис България има авторитет в международните отношения, думата й се чува в европейските столици, никой не съмнява в неговите дипломатически умения, той е достоен партньор на великите личности от това време и ги превъзхожда с непоклатимия си морал, с човечността си. Насилствената му смърт (в това можем да не се съмняваме, той имаше много врагове – Сталин, Хитлер – които съвпадаха с враговете на България) беше прелюдия към онова зло, което той приживе задържаше, но което без него сполетя Отечеството.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Ще бъде ли спасена една от най-хуманните демокрации в света, норвежката - или ще загине от нахлуването на „българщината”?

По публикацията Дали професията "масов убиец" няма да стане твърде съблазнителна в Норвегия? се получи интересен коментар, който може да постави началото на дискусия, поради което го поставям на по-видно място, призовавайки повече хора да се включат в нея:

Има един виц който съм го модифицирал малко за случая:

Първи вариант на вица: Когато един германец види за първи път Айфеловата кула, първото нещо което му минава през ум е как е направена. Когато един англичанин я види за първи път, първото нещо което му минава през ум, може ли да направи една по голяма кула. Когато един американец я види, първото нещо което му минава през ум, за колко пари може да я купи. Когато един евреин види за първи път Айфеловата кула, първото нещо, което му минава през ум, е за колко пари може да я продаде на американеца.

Когато един българин види за първи път Айфеловата кула първото нещо, което му минава през ум, е дали ще може с две кила динамит да я катурне на земята.

Втори вариант на вица: Когато норвежката правна система осъди масовият убиец Брейвик на 21 години затвор, първото нещо което минава през ума на норвежците е дали това е достатъчно дълъг период от време за да бъде превъзпитан човека. Дали за този период от време, той ще може да разбере грешката си и да покаже съжаление и угризение на съвестта.

Когато един германец или един англичанин чуе за присъдата от 21 години затвор, първото нещо което им минава през ум е дали това е достатъчно дълъг период от време за да бъде предотвратен друг подобен инцидент, и дали е достатъчно за да се сплашат другите хора да не правят така.

Когато един евреин или един арабин чуе за подобна присъда, първото нещо което му минава през ум е защо не са го убили и защо не изтрепят и целият му род до девето коляно.

Когато един българин чуе за 21 годишната присъда, първото нещо което му минава през ум е това, цитирам:

„Искате ли да си уредите сигурен, спокоен и с висок стандарт живот, гарантиран за 21 години напред. Само за един работен ден ще получите безплатен апартамент, южно изложение - кабинет, стая и фитнес, безплатен кетъринг, безплатно медицинско и стоматологично обслужване, безплатна поддръжка и консумативи, климатик, охрана, тихи забавни игри, безплатна библиотека и др., всичко на обща стойност 700 000 евро годишно.

Мислите, че е майтап? Не, не е майтап. Станете масов убиец в Норвегия.” Край на цитата.

След това българина се отдава на „философски” размисли от рода на следната:

„Бог си знае работата, съвестта и нейните терзания наказват най-сурово – а съвест има у всеки, у всяко човешко същество, само дето гласът и е приглушен при уроди като тоя норвежки убиец! Да се даде шанс на престъпника да осъзнае какво собствено е извършил, да се даде шанс на съзнанието му да надмогне с вътрешни сили страшната заблуда, довела до някакъв страшен грях – ето затова правосъдието не бива да убива в никакъв случай.”

Да, да! Бог си знаел работата. Ами да го пуснем тогава на свобода, и да оставим бог да си свърши работата сам до край. Защо се месим изобщо да го тикаме в затвор? Или може би е по добре да отидем към другата християнска идиотщина. Въпросният звяр е със сатанинска душа, няма оправяне, такъв се е родил, дяволът го е обсебил. Най-добре е да го изгорим жив на кладата и така всичките му бесове ще излязат от него.

Работата е там, че това човешко същество е биологична машина, биологичен компютър, който е бил програмиран лошо, от обществото, от близки, от познати, от медиите, от себе си. Какво е станало точно в ума на този човек за да прибегне до такава крайност? Има ли опасност друг човек да тръгне по същият път и да извърши същото деяние. Каква грешка е направило обществото за да го подтикне към извършване на подобно престъпление? Има ли нещо което куца в обществото и което е подтикнало въпросният човек към подобна лудост? Може ли този човек да се поправи?

Във всяко престъпление жертвите са винаги две, жертвата и самият престъпник. Човекът, който извършва престъпление се движи от едни и същи мотиви, каквито има и най големият светец. И светеца и престъпника имат желание да направят нещо, което да им донесе удовлетворение. Светецът върши добро защото това му носи удоволствие, това го удовлетворява, това го изпълва. Престъпникът също се старае да направи нещо за да постигне лично удовлетворение. Но той просто не знае как, не знае кое е правилното и кое не. Не е научен. Светецът помага на другите хора и това му дава вътрешното успокоение, вътрешният мир. Престъпникът върши погрешни неща за да постигне вътрешен мир. Но и при двамата има един и същ мотив, един и същ първичен стимул.

Престъпникът е винаги другата жертва защото не е имал късмета, не е имал щастието да бъде научен правилно, да бъде възпитан правилно. Нещо погрешно е станало в програмирането на неговият мозък, в програмирането на неговият морално етичен кодекс.

Престъпникът не е човек със зла душа, обхваната от бесове, дяволи и сатани! Престъпникът е погрешно програмиран биокомпютър.

Ако в някой компютър влезе лоша програма с някакви вируси и т.н. правилно ли е да счупим този компютър защото „душата” му е лоша? Има ли компютъра душа? Трябва ли да го наказваме? Трябва ли да му изгорим няколко чипа за наказание че има вирус в програмата? Трябва ли да му счупим екрана или да му строшим клавишите затова, че програмата му не работи? Или е по добре да го препрограмираме? Да му вложим нова програма, нов софтуер?

В Норвегия хората от стотици години прилагат този принцип, те се отнасят към престъпниците като към лошо програмирани компютри. Това е бавен и мъчителен процес, доста тежки последствия понякога. Но благодарение на това хуманно отношение към престъпниците в ума на норвежеца се е изградила една далеч по-съвършена морално етична система, при която хората са честни един към друг, при която хората се отнасят човешки един към друг. Традиционният норвежец, който е възпитан и израснал в подобна система, с подобно мислене се придържа към тази система от ценности и за него е чудно, че въобще може да има някаква друга по-добра форма на демокрация. За този норвежец демокрацията на другите страни е само една подигравка, няма нито хуманност нито човещина. Когато в Норвегия отидат хора от други страни, особено от мюсюлманските страни, в които подсиленият еврейски морал „две очи за едно око, цялото чене заради един зъб” е в пълна сила, се получава сблъсък. Хората в Норвегия се чувстват застрашени. Този морал, който те са изграждали в продължение на векове и който те ценят толкова много, е застрашен. Брейвик е един от тези нещастници, които не знаят как да се спасят от първобитният морал на българите, които са готови да: „Искате ли да си уредите сигурен, спокоен и с висок стандарт живот, гарантиран за 21 години напред…. Станете масов убиец в Норвегия.”

Правилно ли е постъпил Брейвик? Разбира се, че не. Не го защитавам. Но присъдата на норвежката правна система е добра, присъдата е добра. Дали ще свърши работа? Еее това е въпроса? Дали ще бъде спасена една от най-човешките, най-хуманните демокрации в света, или ще загине от нахлуването на „българщината” там?

Друг въпрос е дали ние може изобщо да разберем висшата степен на хуманност на това правосъдие. Дали може да разберем изобщо висшата морално етична система от ценности в това общество? Мисля, че не!!!

Написа: Юлий Железаров

ЗАБЕЛЕЖКА: Счетох се за длъжен да отправя на г-н Железаров следната реплика-въпрос, който не бива да бъде подминаван, понеже се набива на очи, понеже е толкова близо до ума:

Г-н Железаров, бихте ли бил така добър да посочите в какво се състои разликата между "българските" философски разсъждения по случая, именно от рода на

„Бог си знае работата, съвестта и нейните терзания наказват най-сурово – а съвест има у всеки, у всяко човешко същество, само дето гласът и е приглушен при уроди като тоя норвежки убиец! Да се даде шанс на престъпника да осъзнае какво собствено е извършил, да се даде шанс на съзнанието му да надмогне с вътрешни сили страшната заблуда, довела до някакъв страшен грях – ето затова правосъдието не бива да убива в никакъв случай.”

и разбиранията на най-човешката, на най-хуманната демократична и правна система в света, именно норвежката, по Вашите думи? Щото, както и да го погледне човек, в основата и на норвежката правна и демократична система, очевидно, стоят все същите християнски по същество ценности, които Вие с такава лека ръка отхвърляте в началото, без да успеете да си дадете сметка, че същината, смисълът, идеята и на двете е все същата, е една и съща...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

неделя, 26 август 2012 г.

Той беше и мой учител: поклон пред паметта на човека и философа Аристотел Гаврилов

Аз съм писал за Аристотел Гаврилов някъде в книгите си, но сега не мога да открия този текст. Днес научавам, че е починал преди една година; тогава не съм разбрал, а иначе много пъти съм питал общи познати как е нашият преподавател по философия в СУ Аристотел Гаврилов, отговаряли са ми, че е жив, че е вече твърде възрастен, но е жизнен, и толкова. А сега разбирам, че вече е починал: Бог да го прости! И вечна му памет! Починал е на 90-годишна възраст...

Ето, сега случайно попадам на блог в негова чест, създаден от признателните му ученици. А ето и откъс от траурната реч на Иван Колев на погребението:

Тъжният повод, който ни е събрал днес тук, неминуемо ни насочва към размисли и спомени. Всички те са за един човек, за когото най-честият отклик, който тези дни тъжното събитие предизвиква, бяха думите: „един много почтен човек”.

На 90 годишна възраст ни напусна един от патриарсите на съвременната българска философия, един от най-уважаваните български философи...


Почти всички философи, които сме днес тук, сме били студенти на Аристотел Гаврилов. И как не, след като цели 40 години – от 1950 до 1990 г. – Аристотел Гаврилов преподава философия в специалност Философия на СУ. За това време той има хиляди студенти. Сред тях не са малко тези, които смятат, че са не само негови студенти, но и негови ученици.

Тези дни, когато съобщихме на колеги тъжната новина, една моя състудентка, която в момента преподава философия в колеж в САЩ, в Чикаго, написа: „Аристотел Гаврилов е един от учителите ми по философия, които най-много повлияха на начина, по който формирах моето философско мислене и възприятие.”


Който желае да се запознае с биографията му, може да прочета там, в блога в негова чест - и за запазване на спомена за него. Аз тия дни също мога да напиша нещичко, евентуално за да мога да представя Аристотел Гаврилов на младите читатели на списание ИДЕИ. И да се закрепи спомена ми за този човек, щото нали знаете какво става: ако дадени възприятия, наблюдения, мисли, преценки не се закрепят в слово и не се запишат, като си отиде човека, и те отиват в небитието. А ако са разказани на някой, остават. Ето затова ми се иска да разкажа за Аристотел Гаврилов, така, както аз съм го възприел, както съм общувал с него, как той ми е преподавал и т.н. Когато беше това, аз съм бил само на 21 години. Но има неща, които не може човек да забрави. Примерно, мощното влияние, което този мой пръв учител на попрището на университетската философия ми оказа тогава, когато бях съвсем млад и начинаещ още...

Толкова засега. Тия дни ще продължа. Непременно! Длъжен съм да почета с нещичко своя преподавател по философия от СУ "Св.Климент Охридски"...




















































Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Дали е вярно, че в момента не сме културна и духовна страна, а сме страна на чалгата, на простащината и на бездуховността?

Каквото и да говорим, с руснаците не можем да се мерим; в много отношения те ни превъзхождат така, че просто е глупаво да се опитваме дори и да се сравняваме; те са си страна със световна значимост най-вече в културно, в духовно отношение (тук, разбира се, нямам предвид кагебисткото "православие"!. Ето един пример в тази посока: виж основната информация за проекта, наречен ГРАЖДАНИН ПОЭТ. На същото място могат да се намерят във видео или в текстова форма повечето от спектаклите. Но ето нещичко за първоначално осведомяване на ония, които нищичко не знаят за ГРАЖДАНИН ПОЭТ:

«Гражданин поет» — первоначально телевизионный проект телеканала «Дождь» (первые пять выпусков прошли на нём под заголовком «Поэт и гражданин») и продюсера Андрея Васильева, в котором заслуженный артист Российской Федерации Михаил Ефремов читает стихи на «злобу дня», написанные Дмитрием Быковым в жанре политической сатиры на манер известных писателей и поэтов. Новые выпуски проекта появлялись каждый понедельник в формате видео на портале F5 медиагруппы «Живи», а в формате аудио — в эфире и на сайте радиостанции «Эхо Москвы»[1]. На конец февраля 2012 года общее количество просмотров роликов только на официальном канале проекта на портале YouTube превысило 13 миллионов. Изначальное название проекта совпадает с названием знаменитого стихотворения Н. А. Некрасова «Поэт и гражданин», написанного в 1855—1856 годах.

31 мая 2011 года в московском «КиноКлубе на Винзаводе» состоялся «живой концерт» проекта, в ходе которого Дмитрий Быков, в частности, написал стихотворение на выбранную зрителями тему (об этом вышел специальный выпуск проекта по названием LIVE). 24 июня 2011 года прошёл «живой концерт» проекта в Московском театре эстрады[2] (сообщение об этом появилось в 11-м выпуске), 1 июля там же состоялся дополнительный концерт. 22 и 23 сентября 2011 года состоялись новые концерты в театре эстрады (объявление появилось в 22-м выпуске). Осенью 2011 года регулярно проходили концерты проекта в Москве и Санкт-Петербурге.

И така нататък, мисля, че не се налага да се превежда на български; всичко останало може да се прочете на място, а пък най-ценното е, че там има линкове към всички предавания или спектакли. Които е интересно да се изслушат, аз това правя в свободното си време тия дни. Ето един малък пример за да се разбере за какво става дума:



Искам в скоби да отбележа, че моят проект - с блоговете ми (първият ми блог беше създаден преди 7 години), с книгите ми от последните години, с издаването на в-к ГРАЖДАНИНЪ (излиза от 5 години), на списание ИДЕИ (излиза от 4 години) и пр. - който може да се нарече, условно, ГРАЖДАНИНЪТ ФИЛОСОФ по същество съвпада със замисъла на ГРАЖДАНИН ПОЭТ на Д.Биков, като тук си позволявам скромно да добавя, че ГРАЖДАНИНЪТ ФИЛОСОФ е създаден значително по-рано от ГРАЖДАНИН ПОЭТ.

Излишно е обаче да добавям, че в Русия такива неща, такъв род инициативи имат своите поддръжници, че там залите на спектаклите им са пълни, че в Русия има много изтънчени в духовно отношение хора, че руснаците имат значителен духовен елит, който чете книгите и на поетите, и на философите, че подкрепя и стойностните си музиканти, и художници, и какво ли не, и на чужди, и на свои, докато у нас, разбира се, няма такива излишества, щото ние, както и да го погледнем, трябва да признаем, че не сме културна или пък, в още по-голяма степен духовна страна, а сме си чисто и просто една страна на чалгата, на триумфиращата простащина и на бездуховността. Такова нещо за Русия обаче изобщо и съвсем не може да се каже.

Което обаче на идиоти като мен само иде да им покаже, че техните усилия са още по-потребни и наложителни, че са даже съдбовно наложителни и потребни, което пък ми дава известно основание да продължавам да работя, независимо от това, че почти никой не ме е подкрепил, а всички сякаш с нетърпение чакат да видят кога ще се проваля и ще мирясам; е, няма да ви осени скоро тоя миг, ще има доста да почакате, аз съм доста упорит човек - само Бог да ми дава сили да мога да продължа по пътя си...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

събота, 25 август 2012 г.

Спокойно, не се плашете: комунизмо-социализмът е мозъчно увреждане, което не се предава по полов път!

В БСП пак се зароди семеен скандал, тоя път по един крайно сложен теоретичен, идеологически, мирогледен и дори субстанциално-екзистенциален въпрос: предава ли се социализмът по полов път - или не се предава? Разбира се, имам предвид "теорията" на оня, Антон... как му беше фамилията, Куфев или Кутев, не помня точно?! Та този "мислител" - предполагам за да се подмаже на ръководството с крайната, дори с генетическата си социалистическа правоверност, с оглед да влезе пак в листите, зер избори идат! - бил заявил дословно следното:

Отдавна твърдя, че социализмът има нещо общо със СПИН. Предимно се предава по наследство и по полов път. В нашата партия е нормално наследниците да стават социалисти просто заради бащите си. Дъщеря ми Мина вече участва в няколко кампании, въпреки че е едва на 16. На мен също никой не ми е давал избор в коя партия да членувам – баща ми бе един от големите активисти в София.

Което се пък видяло крайно скандално и унизително на други социалисти, които, предполагам, стоят на противното гледище: че социализмът не се предава по полов, а по извънполов път, примерно, чрез... пъпкуване, или как там беше, тия неща сме ги учили по биология, ама съвсем съм ги забравил?! Искам да дам малък принос по изясняването на толкова важния за социалистите въпрос, касаещ загадката на тяхното приобщаване към социализма.

Многозначително е, че социалистите в наше време се питат по полов или по извънполов път се предава заразата, наречена социализъм, комунизъм де, щото социализъм и комунизъм са двете страни на все една и съща монета. Предавал се по полов път и по наследство, твърди Кутев (май така се казваше?), като е напълно прав: обстоятелството, че си роден в социалистическо семейство и че по наследство ще получиш цялото имане, което то е успяло да натрупа по времето на така блажения за комунистите социализъм, точно илюстрира правотата му. Как да не се предава социализма по полов път и по наследство, предава се, ох, как се предава! Тъй че привържениците на извънполовото предаване на социализма да имат много здраве от мен - не са прави!

Това от една страна. От друга страна ако социализмът се предава по наследство, а пък социализмът, както е известно, е неотделим от лъжата, измамата, далаверата, краденето и пр., то възниква въпросът дали и тия човешки качества (да ги наречем така) също не се предават по полов път?! Имам чувството, че някой от БСП като едното нищо ще отнесе Нобелова награда по биология с тия теоретични дискусии. На времето, сега се сещам, самият Тодор Живков, както се твърдеше в един виц, бил получил Нобелова награда тъкмо за принос в туй отношение: бил доказал, че наследствеността се предава не по ДНК, а по НДК. НДК - Народен Дворец на културата - а намесен в тоя виц, щото той навремето носеше името на "непрежалимата" Людмила Живкова. Тъй че тоя Кутев, да има много здраве от мен, да не краде така нагло идеите на "непрежалимия" Тодор Живков, както твърди вица, той има заслугата за разгадаването на загадката как се предава социализма.

Може много още да се разсъждава по начената научна тема, ама за да не стана хептен досаден ще приключа с това: някой някъде беше писал, приписват това изказване на Чърчил, че ако на 20-25 години не си социалист, значи си без сърце; ако пък след 30 годинки си социалист, значи си без акъл. Не знам, аз и до 20-25 годинки не съм бил социалист, тъй че не мога да кажа какво отношение има социализмът към сърцето. Изобщо не е ясно защо е намесено сърцето, явно софистът Чърчил го е намесил само и само за да извини някак собствените си младежки увлечения по социализма (лейбъризма де). Аз обаче, изхождайки от солидни психологически и философски основания мога да кажа, че към сърцето комунизмът и социализмът нямат никакво отношение: те са деформация на мозъка - и на ума.

Комунизмо-социализмът е мозъчно увреждане, което няма как да се предава по полов път защото е придобито; той е мозъчно увреждане, което обаче трудно се лекува, а изглежда и съвсем не може да се лекува. Самите комунисти (Маркс примерно) твърдят, че човекът е порождение на условията, на обстоятелствата. Значи възпитанието, а не генът е причината някому да се увреди мозъка с комуно-социалистически убеждения. А дали увреждането на мозъка може да се предава генетически от родители на деца е твърде съмнителна работа. Социализмът ако се предаваше по полов или по полово-вирусен път, подобно на СПИН, това в някакъв смисъл и е добро: та хората, по същия начин, по който се пазят от СПИН, също така да започнат да се пазят и от социализъм.

Само се питам какви и кои са презервативите за опазването от социализъм? непременно трябва да се измислят такива презервативи. И проблемите на човечеството значително ще намалеят. Още може да се разсъждава по благодатната тема, но да спирам дотук, щото, признавам си, ми омръзна и на мен самия...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 23 август 2012 г.

Какво стои зад лозунга “Училището – желана територия на ученика”?

Училището и културата на оцеляването

Размишления по две несъстоятелни твърдения

Автор: Красимир Коев, Силистра

В добилата популярност през последните 5 години крилата фраза “Училището – желана територия на ученика” не е трудно да се откроят две несъстоятелни твърдения.

Първото е, че училището се приема от учениците като тяхна територия. Това със сигурност не е така. За учениците училището е място, някакво физическо пространство, в което те се събират всеки ден и където ходят по задължение. То е позната и посещавана сграда, а не техен дом. В тази сграда има помещения, които класът периодично или относително постоянно обитава. Но и те не са негова територия, не са “стаи на класа”. Към тях учениците не са привързани не само като техни стопани, но и емоционално. “Нашият” клас, паралелката ни, е привидно “наша”: в нея има няколко приятелски кръга, в повечето случаи отчуждени или изолирани един от друг, които се допълват с познати от други класове и училища, но не и със съученици. Всяка група си има свой живот, свои територии (места-кафенета) и затова другите от “нашия” клас са познати предимно като “физиономии” от училището.

С една дума, много трудно е паралелката да бъде приета като малка общност на свързани хора, която има като своя някаква част от територията на родното училище. Обобщението ни води до изводи, подобни на тези: училището не е територия на ученика, защото ученикът не е разбиран като част от него, като част от училищната организационна структура. Той е обучаем, задължен слушател, публика, пред която учителите-актьори изнасят своите преподавателски представления – в голяма степен скучни, неприятни, неувличащи, формални, фасадни, много често лицемерни, пълни с автократичност и назидателност, с обиди, заплахи и страх. И докато публиката може и да не влезе в театралната зала, да я напусне или да смени канала на телевизора, ученикът е длъжен да присъства. При това, поставен под двойна преса: отгоре е натискът на училището, закона и държавата, а отдолу – натискът на семейството с неговите финансови и режимни забрани и ограничения. Поставен в тази “сандвич” среда, ученикът не приема училището като свое. Защото то не му принадлежи като дом - то не е неговото “тяло”. А и като същност – то не е неговият дух и смисъл. (Прочети ДО КРАЯ >>>)


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

сряда, 22 август 2012 г.

Нов принос към бъдещата история на нашите съвременни български нрави и характер

Онзиденшната ми публикация под заглавие Ще се намери ли български издател, който да дръзне да издаде книга за българското образование? е предизвикала интересен отзив, който отново дава обилна храна за размисъл относно разпространената у нас психология, имаща даже, изглежда, народностни черти и характер. По-долу можете да прочетете този многозначителен коментар заедно с няколко мои думи в отговор, публикувам тия две неща отделно, понеже ми се иска и двете да стигнат и до и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, та да останат, тъй да се рече, "за историята", поне бъдещата история на нашите съвременни български нрави и характер:

Ако я пуснете в блога ви за безплатно сваляне, идеите ви ще достигнат до много по-голяма аудитория, отколкото ако я публикувате (например) като платена е-книга (във втория случай няма да спечелите много; знаете, повечето от българите нямат навика и възможностите да си купуват е-книги, тъй като има онлайн библиотеки, от които можеш да сваляш безплатно, в повечето от които се качват и нови книги). Нямате никакъв шанс с печатно издание, просто почти никой няма да ви купи книгата - в печата трудно се пробива; трябва ви посредник–издателство, което по принцип взима за себе си по-голямата част от печалбата от продажбите; а и има прекалено много книги на тема, подобна на вашата (новаторско образование/нови педагогически подходи и т.н.), което означава, че трябва да сте насочен към широката аудитория, а същевременно и оригинален (и при това се съмнявам се книгата ви да направи впечатление на много хора точно поради конкуренцията в тази ниша на книжния пазар).

А за разликата между печатните и електронните книги - печатните нямат никакви други предимства освен дълготрайно съхранение на информацията (макар че мнного скоро това вече няма да им е предимство; компютърните памети стават все по-издръжливи, евтини и надеждни, така че все някога ще задминат хартиените книги по дълготрайност на съхранението на информация - все пак и хартията не е вечна, и тя се износва). Не разбирам какъв е този фурор от страна на разни "интелектуалци" относно хартиените издания; колко те били по-ценни и по-полезни и по-незнам си какви си. Може би е някакъв фетиш към хартията, може би към мастилото, може и да е маниакална обсесивност, знам ли... Според мен не е нормално човек да е толкова назадничав.

Също така, не зная защо смятате, че хората, които не харесват или не четат книгите ви (блога ви)/не споделят вашите възгледи/просто не са съгласни с вас по някой въпрос, са прости/глупави/комунисти/паразити/свободомразци/антидемократи/(друг обобщителен argumentum ad hominem). Бъдете малко по-толерантен към чуждите мнения; нали само това повтаряте по чужд адрес, а въпреки това не го прилагате в своята аргументация. Така приличате на лицемер (не, всъщност наистина сте такъв!).

Ангел Грънчаров каза: Простете, а защо така фриволно ми приписвате, че съм бил смятал, "че хората, които не харесват или не четат книгите ви (блога ви)/не споделят вашите възгледи/просто не са съгласни с вас по някой въпрос, са прости/глупави/комунисти/паразити/свободомразци/антидемократи/(друг обобщителен argumentum ad hominem)? :-) За да ми припишете такова нещо явно имате някакав доста коварен предразсъдък спрямо мен; или пък говорите наизуст, понеже някаква емоция спрямо мен Ви тласка в тая посока.

Изобщо излиза, че за много долен, прост и дори лицемерен човек ме смятате или, другояче казано, твърде много ме подценявате и се опитвате да ме представите за такъв, какъвто по някакви си Ваши причини Ви изнася да съм, но едва ли съм точно такъв. Един вид работите за моя неверен, неадекватен публичен образ. Знаете ли как се нарича това? Човекът неволно в такъв случая ще се запита: а Вие, простете, какво правите, какво търсите в блога на един толкова "долен, прост и дори лицемерен човек"? :-)

Прочее, така не бива да се прави, така порядъчните хора не правят, не си позволяват да допускат такова едно отношение към една личност... Запомнете от мен: по презумпция всяка една личност заслужава безусловно уважение - дори и изобщо да не ви харесва, както очевидно е в случая...

А в случая, като се мъчите да ме покажете в толкова неблагоприятна светлина, Вие, не знам дали си давате отчет за това, волно или неволно се стараете да ме дискредитирате не само като личност или като писател. Аз, драги човече, съм български учител, и ако бях такъв, какъвто на Вас Ви се чини, отдавна не би трябвало да имам място в българското училище... Отговорният човек винаги би трябвало да си дава сметка за това какво именно казва по адрес на друга личност...

И второ: не са толкова много българските книги, в които се пише за нови подходи в образованието и пр. Такива изглежда изобщо няма. За преводните не говорим. Тъй че пак, без дори да сте погледнал книгата ми, дръзвате да издадете присъда, че тя е непотребна...

Няма да тълкувам такова едно отношение, въпреки че то говори много. Всеки сам може да си го изтълкува - стига да има известно съзнание за чест...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

понеделник, 20 август 2012 г.

Ще се намери ли български издател, който да дръзне да издаде книга за българското образование?

Днес-утре довършвам последните редакции и корекции в текста на новата си книга за "освобождаващото образование", а също и предпечатната й подготовка (всички тия неща, от немай-къде, си ги правя сам). И книгата е готова... за да отиде в чекмеджето, където да отлежава. Пари нямам за издаването й. Да беше друга книга, би могла да почака. Но тази не може да чака изобщо. Това е книга за най-тежките проблеми на образованието на децата ни - и тя, по моето дълбоко убеждение, може да спомогне много за решаването им. Престъпление в такъв случай е книгата да стои неиздадена - след като може да е много полезна не само на учителите, но и на младите хора, на учениците, на образователните мениджъри, на родителите, на всички. Какво да правя, как да я издам?

Ще каже някой, разбира се: ами какво ти пречи да я издадеш в интернет? Аз това, разбира се, ще го сторя съвсем скоро. Но неотпечатаната на хартия книга, независимо от всичко, за мен е недействителна книга: книга означава да можеш да я хванеш в ръка, да я разлистиш, да я помиришеш дори. Тя, една книга, едва тогава получава своето битие, едва тогава оживява, започва действителния си живот. Книгите живеят като хората, а за да почнат да живеят, трябва да се родят най-напред. Аз лично смятам, че книги на хартия ще се издават винаги. Именно по указаните причини. Книгата, съществуваща само в компютри или в интернет е нещо като подухване на вятъра, нещо като мираж, като фикция: има я, ама всъщност я няма. Уж я има, ала я няма. Компютърът и интернетното издаване на книги са средства, но те не могат да заменят автентичното битие на книгата. Която е нещо субстанциално за човека: като хляба, като водата, като... лъжицата, като дрехите, като ей-тия всичките неща, без които не може. Да, може да се яде и с ръце, без лъжици, ама все пак друго е да има лъжица. Но не това ми е темата тук. Казах го между другото.

Та какво да правя: как да изобретя начин книгата ми да се роди в истинския свят? Щото, повтарям, сигурен съм, че може да е полезна на много хора. Не зная какво да правя вече. В пълно безсилие съм. На път съм да се отчая съвсем. Човек се блъска, блъска се цял живот, ефект никакъв. У нас, за жалост, е така. То затуй май повечето хора нищичко не правят, а само чакат, мърморят и искат нещо да им се даде наготово. Да, ама аз не ща да бъда като тях. Не мога да съм като тях. Но какво, какво да правя?! Безпътицата, затъването в безпътица не е нещото, което да може да ме задоволи. Нещо трябва да измисля. Но какво?!

Хрумва ми в тоя момент следното. Пари за издаването на книгата си не мога да намеря. Да моля, да искам - не, не става така, хората са бедни, нямат, а пък тия, дето имат пари, за тях книгите явно са нещо съвсем непотребно и излишно, сигурно е така, и затова не дават, не щат да помогнат. Та в пълното безсилие нещо да измисля решавам да направя ето това, което, прочее, се е правило в такъв случай от векове насам: авторът, като напише книгата си, почва да си търси издател. Почва да праща ръкописа на разни издатели. Някой от тях може и да оцени книгата му и да му я публикува. В нормалните страни всеки си гледа работата: авторите пишат книги, издателите ги издават. У нас нищо не е както трябва да е: у нас авторът сам си блъска главата как да си издаде книгата.

Та затова и аз ще си устроя експеримент този път: ще изпратя ръкописа на книгата си до колкото се може повече издатели. До, до поне 10-тина ще я изпратя де. Иска ми се да разбера: ще се намери ли поне един български издател, който да дръзне да издаде една книга за българското образование? Една книга, която, вярно, не е написана от някаква знаменитост "с име", от някой прочут и именит човек, аз не съм нито Недялко Йорданов, нито Азис, нито бай Вучков, затуй съм написал книга, издаването на която не гарантира мигновена печалба. Но пък за сметка на това книгата ми е написана от човек, който цял живот е работил за българското образование, който живота си е дал за българското образование - и затова познава до болка това, за което пише. Интересно ми е дали ще се намери такъв издател, издател, който да издаде книга на такъв автор като мен. Щото аз имам злата орис предимно сам да си издавам книгите. Като изключим първата и втората ми книга всичките ми книги съм си ги издал сам, за свои средства, на свой риск. Не зная защо е така.

Може би причината е тази, сега откривам, като се замисля, че сам не съм пращал ръкописите на книгите си на издатели от много години наред. Не вярвайки, че ще намеря издател на своя книга, аз и не съм им пращал, нито пък съм ги молил. А, да, вярно, преди две-три години пратих ръкопис на една своя книга на издателство "Ентусиаст". Те честно ми отвърнаха, че не няма да я печатат, щото не вярвали, че ще спечелят пари от такава една книга. Философска книга. Да си философ в нашето отечество е страшна прокоба. Да си мислещ човек, следователно, също е страшна прокоба в отечеството ни. Простак да си в отечеството ни обаче сигурно е голямо щастие. Не знам как е. Не ми е дадено да знам...

Та днес-утре ще седна и ще напиша едно писъмце и заедно с него ще пратя ръкописа на книгата си до поне 10 най-авторитетни и патриотични издателства. Ще им предложа да издадат една книга за българското образование, като ще им упомена, че българското образование от години се намира в страшна криза и катастрофа, в същинска агония. Ще ги призова да започнем да опитваме да спасяваме българското образование. Ще апелирам към съзнанието им за дълг. Ще им изтъкна, че на тоя свят парите и печалбите не са всичко. Че има и по-важни неща от тях. А може изобщо да не из казвам тия неща в съпроводителното писмо, щото има опасност да им помогна по-лесно да решат теста, който им устройвам. Т.е. ако много дрънкам и обяснявам, може сам да проваля теста си. С две-три кратки изречения ще им пратя ръкописа си. Нищо повече. Никакви обяснения. И ще чакам. Таман иде началото на новата учебна година. У нас за училището и за образованието всички се сещат само два пъти в годината: на 15 септември и на 24 май. Във всички останали дни никой не се сеща за тия така "непотребни" неща. Та искам да кажа, че в напълно подходящ момент ще си устроя своя тест до българските издателства.

Много ми е интересно обаче дали някой ще откликне. Съмнително е. Не говоря за това да приеме да издаде книгата, не съм чак такъв изоглавен оптимист, а само за това дали ще откликне, в смисъл, дали ще отговори с две думи на писъмцето ми. Ето това ми е интересно да разбера. За другото знам. Ще видим. Вече не очаквам никакви изненади. Падението на нравите у нас е колосално. И шествието на глупостта е неизмеримо. Ето затова дори не очаквам някой издател да ми отговори на офертата, но какво ми пречи да проверя дали ще стане точно така?!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

неделя, 19 август 2012 г.

И ний като Pussy Riot не щем да живеем в на Путин "раят" - или в на Путин райхът!

Невероятно мощен по изразителните си възможности е българският език обаче, спор няма в това! Както е и при всеки друг език де. И така, Иво Инджев, известен със своите остроумни и духовити игрословици, е превел Pussy Riot ето така: ПУТИ(н) РАЙЪТ, или, иначе казано, на Путин райът; аз добавям, че може да се преведе и като на Путин райхът. Фамилията на руския самодържец на български звучи не съвсем благовъзпитано, щото руската дума "путь", от която иде туй Путин (един вид фамилията му намеква, че той, вождът, сочи пътят, така схващат фамилията на Путин руснаците!), на български обаче звучи като една широко използвана вулгарна българска дума за обозначаване на женски полов орган, поради което, чини ми се, тоя руски диктатор никога няма да срещне подобаващо уважение у нас най-вече заради толкова грозно звучащата си на български език фамилия.

Може още много да се разсъждава около тия думички и нови производни да се направят - например за това какви сме именно ние, щом търпим да живеем безропотно в този путински "рай"! - ама да спра дотук с разсъжденията си в тази посока, за да не зазвучи текста ми прекалено грозно и невъзпитано. Всяко нещо трябва да се прави все пак с вкус.

Та ето, ония момичета, които осъдиха на две години каторга само защото си позволиха да кажат и изпеят, че не щат да живеят повече в рая на Путин, че не го щат тоя самия Путин и дори помолиха Богородица да се смили над руснаците и да ги отърве от рая на Путин, та значи момичетата от Pussy Riot станаха световна знаменитост, а пък угодниците на руския диктатор го вкараха в пренеприятна история; ако не се бяха престарали, сега никой по света нямаше да знае кои са тези Pussy Riot, а ето, сега целият свят знае. Така стават тия неща, аз затова писах вчера, че когато една власт загуби разсъдъка си, тя явно е осъдена от самото провидение на гибел - и затова всичко, което прави такава власт, подпомага гибелта й. Това е започнало да се случва с Путинската диктатура, което е най-радостното около цялата тази история с осъждането на Pussy Riot.

А дали ще ходят на каторга тия момичета, е вече доста съмнително, макар че нима изобщо има в Русия човек, който да е искал свобода и да не е ходил на каторга?! Та нищо чудно ще е и да отидат на каторга, щом са дръзнали да искат свободата си. В Русия, в тираничната империя, на която се покланят българските "русофили" - борците за българска свобода и независимост като Стефан Стамболов и Захари Стоянов ги наричат рубладжии - се счита за престъпление човек да обича свободата, ето, това показва и процесът срещу тия момичета. Така е било, така е, така и ще бъде, но хубавото е, че все повече руснаци, както се види, са се отдали на този сладък опиум на свободата, което и вещае края на империята на злото, на империята на тиранията и на робството. В каквато Путин отново превърна тръгналата - през 90-те години на миналия век - към демокрацията Русия.

И в България неколцина протестираха в подкрепа на Pussy Riot и против сталинисткото "правосъдие" в путинска Русия. В рая на Путин. В райха на Путин. Но общо взето възмутените от случващото се, възмутени дотам, че да излязат на улиците и да протестират, бяха малко. Или почти нямаше. И у нас, както и в Русия, влюбените в свободата, уви, не сме мнозинство, напротив, твърде малко сме. И затова си патим толкова. Станем ли повече, и родините ни ще се променят неминуемо.

Ето защо, понеже все пак сме толкова подобни страни, за нас, българските демократи, руските демократи, както и демократите от Украйна и другите ни братя по съдба, са именно наши братя и сестри. Тъй че това, което сега правят на Pussy Riot, би следвало да го възприемаме сякаш на нас самите го правят, сиреч, грозно и подло е да се мълчи в такъв един момент. Затова моя милост подкрепи призива на Евгений Тодоров да се протестира и в Пловдив: виж Евгений Тодоров призовава младите в Пловдив да протестират срещу потъпкването на свободата в путинска Русия

Вчера се счепках във Фейсбук с русофили, които пък се бяха нахвърлили срещу "русофобите". Днес, ако имам време, ще извадя тази любопитна дискусия. Поводът е, че нашенските подлизурковци на Путин, тия, дето ги наричаме рубладжии, бяха дълбоко "възмутени" и протестираха заради това, че някакви "вандали" били освернили, представете си, паметника на "съветската армия-освободителка", като надянали маски на "наште освободители". Гнусна работа! Тия марка нямат, което пак ми говори ето за това: щом не мълчат, щом нямат разсъдък да замълчат, щом са се разпасали дотам, че нагло мърморят, явно Бог им е приготвил гибел - затова ги е и лишил чак толкова от разсъдък...

Та мисълта, главната ми мисъл в този коментар беше: и ний като Pussy Riot не щем да живеем в на Путин "раят" - или в на Путин райхът! Ето това трябва да осъзнаем. В това искат да ни превръщат руските мекерета, рубладжиите, нашите "русофили". Те не Русия обичат, те си обичат Путин, самодържеца. Техния боен другар от КГБ-ДС си обичат, милите! И ни пробутват любовта си към кагебистката империя на самодържеца Путин като "любов към Русия". Което е същинска гавра: кой най-много пати от деспотизма на Путин? Разбира се, че руснаците най-много са пострадали от този руски деспотизъм и империализъм, разбира се, че Русия най-много е пострадала. А след нея, непосредствено след руснаците и Русия, най-много сме пострадали от руския деспотизъм и империализъм ние, българите и България.

Най-голям душманин на българската свобода и независимост е тъкмо нашата двойна, че и тройна "освободителка", този е изводът, на който ни учи българската история. (Защо тройна ли? Ами нали руското Политбюро и КГБ ни освободиха от тиранина Живков, нали те ни освободиха от комунизма?! Сега пък руснаците тайно ни "освобождават" от Европейския съюз и от НАТО, превръщайки ни в свой троянски кон в тия организации на свободолюбивите народи! Този е основният абсурд на нашето време, а коварството на на "освободителния" спрямо руски империализъм продължава...) Учи ни на този извод, ако обаче не сме чели историята си с предвзети русофилски очила, сиреч, с очилата на лъжата, на умилително-лъжливата русофилска митология, която са ни натрапвали в училище. Нашите деца, за жалост, изобщо не са учили никога истинската история на България, а са били тъпкани главите им предимно с русофилски лъжи. Но това е друга, но съвсем немаловажна тема, по която пак комай никой не казва истината, ако не броим неколцина луди като мен...

Та значи трябва да имаме достойнството да признаем този извод на автентичната българска история: най-голям душманин на българската свобода и независимост е тъкмо нашата двойна, че и тройна "освободителка". Ако искаме един ден да се наречем истински свободни хора, а не презрени роби. Ако искаме един ден да се наречем истински европейци, а не да продължаваме да си бъдем поклонници на азиатския, на ординския, на хунския по дух руски деспотизъм и империализъм...

ЗАБЕЛЕЖКА: Прочее, за ония, които си мислят, че пресилвам нещата, ето още едно свидетелество за това колко е страшен пълзящият тоталитализъм, който пълзи не само в путинска Русия, но и в бойкоборисовска България: Гари Каспаров може да бъде обвинен в ухапване на полицай. На милиционер де, какъв полицай, в Русия винаги е имало милиция, а не полиция. Представяте ли си: за да се разправят с бившия световен шампион по шах, противник на Путинския режим, го обвиняват, че бил ухапал милиционер! Не, това не е шега, истина е. И колко са нагли обаче путинистите: един, най-наглият от тях, бил се изказал по медиите, че трябвало да инжектират против бяс тоя милиционер, представяте ли си?! Такива са. Правете си сметка с кого си имате работа. И не бъдете повече, моля, благодушни като говеда. Или като овце. Работите са твърде сериозни...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 16 август 2012 г.

Все някой трябва да рови из тия рани - та да кървят, да не зарастват, та да боли...

Вече втора сутрин така не ми се пише в блога, както никога не е било. Просто си се мотая из интернет и нищичко не привлича вниманието ми да откликна, да коментирам. Или пък някак си съм преситен от писане и коментиране, знам ли? Като капак на всичко от вчера не мога да си спомня за какво точно бях решил да пиша, някаква чудесна тема бях измислил, оставаше само да седна да я напиша, ала отложих и ето, щукна ми из главата и не мога да се сетя след това за какво беше. Върти ми се из акъла, ала обаче е потънало някъде и все не мога да го засека и извикам. Неприятна работа!

Освен това пък съм също така и крайно преуморен, твърде много сили хвърлих в подготовката на новия брой на сп. ИДЕИ и за писането и оформянето новата си книга, която, както изглежда, ще носи заглавието ОСВОБОЖДАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ. На мен лично това заглавие не ми звучи добре, не е особено сполучливо (понеже изразът е дълъг), но ако не измисля ново, по-впечатляващо, ще го оставя. По цял ден, като се сетя, като ми мине през акъла този проблем, който ме занимава, мисля и за изобретяването на по-сполучливо заглавие, ала не се получава. Заради филма СТЕНАТА на Пинк Флойд ми се стори вчера за известно време, че бих могъл да кръстя книгата си НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!. С подзаглавие Есета върху идеята за едно училище на бъдещето - или пък Що е освобождаващо образование?. Ония варинти, по-раншни, за заглавие, ги "пенсионирах" - УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО и ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Е, все нещичко ще остане от тях в наименованието на разделите и на главите в книгата.

Не знам. Ще мисля още. Явно ми трябва време. Доста бързо се роди тая книга, има-няма за месец, а всяко нещо си иска повечко време, за да устои. За да ферментира. А аз бързам. Винаги съм бързал. Много спонтанно и импулсивно става всичко при мене. Запаля се веднъж и стой пък се дръж - не мирясвам, докато не го направя. Такъв съм. Това е природно. Нарича се темперамент. Човек душата си съвсем не може да смени. Характерът е онова в душата ни, което се мени, ала темпераментът не може.

Ето, че пак си се върнах на това, което най-много ме вълнува. Моята работа. Уж бях отпуск, а се скъсах от работа. Всекидневна, изтощителна работа. Очите ми са пламнали от работа, понеже при моята работа - писането на компютър, те най-много се натоварват. И са ми слабото място. Прекалявам: с часове седя пред компютъра и пиша, редактирам, чета. Няма кой да ми помогне с нищичко. Всичко сам правя. Е, като работя толкова, това не значи, че съм преуспял. Казват, че у нас от работа човек най-много да си спечели някоя гърбица, а не пари или пък, опази Боже, признание. Или благодарност. Няма такова нещо. Най-лош и подъл ще те изкарат като те гледат, че работиш толкова. "Тоя пък що работи толкова бе?! Явно нещо ни крои. Явно иска с нещо да ни прецака. Не може да е току-така, без нищо. Все нещо има. Я за всеки случай ний да го изпреварим и да му навредим. Не сме чак толкоз прости. Можем нищо да не правим, но да вредим поне умеем..."

Но да се върна на книгата си за училището, ученето, освобождаването на образованието. Понеже тя ми е обзела душата, та затова все около нея се въртя. Хрумна ми една щура идея около нея, хайде, понеже съм си такъв, да я споделя тука. Знам, че четат тоя блог някои фактори, та затова, да апробирам, тъй да се рече, нервите им.

Хрумна ми - понеже сам нямам средства за издаването на тази моя нова книга за образованието - да опитам да я издам, като ангажирам някак институцията, в която работя, именно (да го кажа общо) образователната система. Тъй де, нейни проблеми обсъждам в книга си, предлагам идеи за поправяне на положението, що пък да не опитам "заинтересованата" и... облагодетелстваната страна да финансира излизането на книгата?! Да, знам, че е нагло: на тия, които са фактор в образованието да не стават така потребните промени, именно образователните бюрократи, точно на тях да приложа метода "мозъчна атака" и ей-така, изневиделица, да предложа да отделят държавни - народни! - средства за издаването на книгата ми, която, както и да го погледнеш, обсъжда важен държавен и народен проблем. Това, че у нас масово не се съзнава колко важен държавен и народен проблем е образованието съвсем не означава, че образованието не е важен държавен и народен проблем. И човешки проблем е образованието, да не забравяме това, щото то е най-важно: човешкото е и над държавното, и над народното даже, щото човекът (личността) е в основата на всичко. Та такава ми е идеята: да предложа на официалната държавна институция, към която работя вече 30 години, и то да предложа съвсем официално, документално, да отдели средства та да финансира книгата ми, която именно разглежда проблемите на образователната сфера, които точно на тази институция би следвало да са в центъра на вниманието й. Май съм длъжен да направя това, понеже една книга, родена в даден момент и разглеждаща дадени важни проблеми, ако не се издаде овреме, е все едно новороденото (от майка родено, именно дете в истинския, в буквалния смисъл на думата), току-що родено, мигом да бъде и задушено, та да умре; неиздадената навреме книга е точно в същия смисъл и задушена, убита, ликвидирана, щото и мислите си имат свой живот, раждат се, развиват се, умират. А пък ний в България, знайно е, друго можем и да не умеем, но мисли да убиваме умеем. И, респективно, умеем също така да убиваме и личностите, които са изразили, са изказали дадени нови мисли. Поради ненавист към мислите и към самото мислене ние сме станали убийци и на мислителите. Така ми се струва на мен. Не знам дали съм прав. Вий съдете. Вий решавайте как е. Аз само казвам как на мен нещата ми изглеждат.

Та така, хрумва ми да искам пари за издаването на книгата ми за образованието от официалната държавна институция, която се занимава с управлението на тази народополезна дейност. Чудя се само от кого да искам тия пари за книгата, и то, казах, съвсем официално, писмено, с документ: от директора на училището, в което работя ли да искам тия пари, или от Министъра на образованието да ги искам, като му напиша съответното писмо? И двата варианта са допустими, може пък едновременно и от двете места да поискам или предложа. Знам, че Министърът ще отговори: има си специални програми за финансиране на научни изследвания, това става с конкурси и пр., ето, вземи, участвай, ако спечелиш, ще ти се дадат пари, т.е. знам, че г-н Министърът ще ме прати да чакам от умрял писмо. Щото аз за списание ИДЕИ вече участвах в такъв конкурс и ни отрязаха, знаем как стават тия неща у нас. Пари у нас се дават, ако не знаете, да ви го кажа, само по вуйчо-шуро-баджанако-братовчедска или, най-вече, по партийна линия. Ако си от "наште", може и да финансира държавата учебника или книгата ти. Иначе - да имаш много здраве!

А директора на училището, в което работя, и което си има свой бюджет, ми е много интересно как ще реагира на мое официално предложение с такова екстравагантно искане: училището да финансира книга ми. Разгеле, тая моя книга разглежда проблеми тъкмо на институцията, в която работя не от вчера, защо пък и да не я финансира тя, при положение, че това не са лични някакви проблеми на Ангел Грънчаров, а това са проблеми на самата институция?! Та ще видим как ще го направя, ала ето, все по-уверен ставам, че трябва да го направя. не ми се ще книгата ми, току-що родена, мигом и да умре - като бъде захвърлен ръкописа да събира прахта в някое кьоше на компютъра ми. Е, мога да я публикувам онлайн, разбира се, че ще го направя, но излизането й на хартия е друго нещо. То е истинското излизане. На хартия една книга придобива истинското си битие. Но това е друг проблем, по който съм писал много пъти.

Има, разбира се, и друг вариант: да апелирам към гражданите, към евентуалните читатели на книгата, към най-заинтересованите, именно родителите, учениците, младите и старите, към всички българи, който иска, да подпомогне с нещичко излизането й. Примерно, като се абонира, да плати и като излезе книгата, да си я получи. Така също може да се спонсорира една книга: от самите евентуални читатели, от заинтересованите. Щото да чакаме държавните чиновници да се заинтирисуват от промените в образованието е умряла работа: те са заинтирувани от това да няма промени. Но ние, ощетените, ние, гражданите, положително сме заинтересовани от промени. Та значи искат се стотина или 150 човека най-много, които да се абонират за тази книга - тя, прочее, излезе точно 228 страници - да дадат по 10 лева, примерно, със събраните пари книгата ще излезе, абонатите ще си я получат, и ето, книгата няма да умре още с раждането си, ами ще заживее. Ще оживеят и заживеят и идеите, мислите, които се съдържат в книгата. Щото книга се пише и издава точно затова: мислите, идеите в нея да заживеят в душите и съзнанията на хората, а пък, веднъж заживели в тях, тия мисли и идеи вече стават, така да се рече, "материална сила", която вече може да промени света. Съзнанието ни определя битието, не си мислете, че е обратното, както са ви заблуждавали някога в училище.

Но къде ти у нас, в България да се намерят цели 100-150 човека, които да подкрепят излизането на една нова и, убеден съм в това, потребна книга?! Не, няма как да се намерят. Ний неслучайно сме най-заспалата страна на света, с най-заспалия народ. Ето, и списание ИДЕИ не може да намери дори 20 верни свои фенове; знаете ли колко човека го подкрепят него? Ще ви кажа: 2-3-4-5 човека го подкрепят (са го подкрепяли) досега, за какви ти 100 човека можем да говорим?! Същото пък би било и за една книга за образованието. Няма да се намерят хора да я подкрепят, абсурд да се намерят! Ето, аз оня ден си направих устата някой от живеещите в чужбина сънародници да подкрепи с нещичко българската духовност в лицето на сп. ИДЕИ и знаете ли какво се получи? Всички обидено и сконфузено мълчат. Егати наглеца е тоя Грънчаров! Безсрамник неден! Иска пари за проклетото си списание! А сега пък намеква и за книгата си! Леле, каква наглост!

Май не биваше да пиша тия неща. Да бъркам за кой ли път в раната. Да слагам сол в нея. Не биваше, а, какво ще кажете? Или биваше? Все някой трябва да рови из тия рани. Та да кървят. И да не зарастват. Та да боли. Не знам. Тъжна работа.

Хайде чао. Стига толкова. Излишно е да се пише повече. Да помълчим...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

вторник, 14 август 2012 г.

Станали сме нация, съставена предимно от паразити и помияри, но има надежда да се оправим - ето как...

Замислям се напоследък за някои неща и ето, тази сутрин ми се иска да споделя мислите си; струва ми се е важно това, за което ще стане дума. Важно е, понеже ни казва нещо за това какви сме ние, българите, каква е истината за нас самите. А, знайно е, тази е една от основните, неизменните теми на този блог. Истината за това какви сме не бива да ни е безразлична, понеже от нея зависи много, да не кажа всичко.

Ще тръгна от няколко, така да се рече, емпирически факта, на които толкова залагат социолозите. Изобщо не претендирам за количествена представителност на моите обобщения и заключения, но за психологическа и за логическа достоверност претендирам. Смятам също, че всеки от нас, живеещите на парчето земя, наречено България, може да потвърди констатациите ми, стига да има едно качество: елементарна честност. Казвам това, щото някои предпочитат, водени от патриотични подбуди, лъжата, а не горчивата истина за нас самите. Та ето за какво става дума.

Тръгвам от факти от битието на един мой съсед. Ето неговата многозначителна история. Когато дойде демокрацията, той работеше в един от "социалистическите индустриални гиганти" в Пловдив, обречени обаче на неминуем крах в условията на капитализъм. Е, в един момент съседът ми беше съкратен и стана безработен. Мисля, че мина година-две, в които сякаш работеше на други места, но в един момент ежедневието на този човек започна да минава по следния начин: става сутрин, слиза в близкото кафене да си пие кафето и да прочете вестника. После по цял ден се мотае из квартала на приказка с тоя-оня. Когато сянката дойде пред блока, той изважда маса и сяда току-до входа. Донася шах, табла, карти и с приятелите си почват да играят. Привечер, на икиндия, някоя от жените донася салатка и ракийца и нашите херои, както си му е редът, удрят по някой и друг литър шльокавица. С червено като рак лице, яко подпийнал, с последни сили нашият герой в късна доба довлича морни мощи и се стоварва в леглото си. И захърква като болгарский титан. Блокът ни е панелен и всичко чувам. Такива работи.

Така минават ден след ден за тоя човек. Така той живее. Вече повече от 15 годинки. Както изглежда, така и ще мине животът му. Децата му отраснаха (има двама сина), а той си прекарва дните пред блока, на масичката. Щом пукне пролет, излиза там, а зимъска се крие по опушените кафенета наоколо, където пак млати карти. Да, така живее тоя човек. Питате: как се изхранва тоя... паразит, тоя... помияр, кой го издържа ли? Ще ви отговоря ей-сега. Типична история е неговата. Ето как.

Години наред жена му работеше на какви ли не места, той има работлива жена, която го издържа, която не остава без работа, а нищо чудно да работеше на две-три места, не знам, не ми е работа и да любопитствам. А нашият герой се криеше в годините зад табелата "безработен" и лентяйстваше. Ще каже някой: грозно е да пишеш така за съседа си. Да, ще отвърна, но не се знае за кой от съседите си пиша така: с тоя начин на живот са неколцина. Те именно са си и компанията за карти и табла. Но да не се отклонявам.

Когато дойде жанвиденовата криза и всичко рухна, тогава жената на моя съсед тръгна за гурбет в чужбина. Не зная къде работи, но ето, вече много години е нейде по света. Яко се блъска. Не зная в коя точно държава работи, чувал съм разни слухове, но това не е и съществено. А многопочитаемият й съпруг се прехранва, като ходи до "Уестърн юниън" и взема банкнотите еврА, които работливата му жена му изпраща. С тия пари израснаха и синовете им. Единият даже замина при майка си и той да работи. От само себе си се разбира, че комшията-паразит вече е още по-добре. Той пази къщата и за това му плащат. Неговата работа е да дреме пред входа и да млящи салатка, прокарвана с люта ракийца. А сега ми кажете познавате ли и вие такива хора, чиито живот тече горе-долу по същия начин?

Аз лично познавам още такива. Немалко. Е, има разни вариации. Примерно такава: и бащата, и майката са в чужбина и бачкат яко. Бабата отгледа децата. Момичето се ожени и се пропиля нейде, остана синът. Той години наред живее с паричките, които мама и тате му пращат. Никаква работа не подхваща туй момче. Скъсва се от купони. Морен труженик на фронта на чалга-купоните. Е, уж се води студент, ала студенстването му явно ще бъде вечно. У нас всички млади са студенти колкото да се води, че уж нещо правят. Та нашият герой не слиза денем от колата си. От кафене на кафене - и така цял ден. Вечер в чалготеки. После с моми - купон в апартамента. И така всеки ден. Няма събота, няма неделя, няма понеделник. Никаква работа не подхваща.

Прочее, това явно му е работата: професия паразит. Е, безработен бил, студент бил, не знам си какво. Така казва момчето като стане дума какво работи. Мама и тате го издържат. Вече отива към 30-те. Живот-мечта си живее туй момче, да не са му уроки! И други такива познавам. Тук описвам характерни случаи на съседи от двата апартамента, в които съм живял, щото преди няколко години се преместих от един апартамент в друг. Но да оставим конкретните случаи, че май много клюкарско прозвуча това, което написах дотук. Хайде сега да поразсъждаваме "по принцип".

Повече от милион, милион и половина, ако не и два милиона сънародници емигрираха в тия години на преход. Те са някъде по света, там работят и живеят. Да, но останаха към 7 милиона българи тук, в старите предели на отечеството (щото при това положение България е пръсната по целия свят, щом има български градове или "колонии" къде ли не из Америка, Европа, Австралия, Азия!). Но думата ми е за тия, дето останаха. Няма начин, при два милиона емигранти, кажи-лечи от всеки род или дори семейство да няма емигрирали по един-двама, че и повече. Не само че няма начин да няма, но положително има. Е, тук-там в някое семейство може и да няма, но във всеки род има, и то немалко емигранти. Тия работят и пращат на близките си, останали тук, парички. Немалко парички. А пък тия близки с тия парички тук живеят, преживяват криво-ляво. Е, може и да работят и те тука, ала за символични заплати от 300-400 лева, колкото да си плащат сметките по бита, обществения транспорт и по една баничка сутрин. Ако не са работещите по чужбина и техните парички нацията ни ще измре от гладна смърт. И какво се оказва в крайна сметка ако погледнем на ситуацията глобално? Ето какво. Няма да спестя нищо. Ще бъда пределно честен в обобщенията си.

Ние сме станали нация от паразити. И от помияри. Паразитиране е да чакаш жена ти, работеща в чужбина, да те издържа толкова много години, а ти да си пиеш ракийката и да си млящиш сладко-сладко салатката. Или мама и тате да пращат еврата, а пък ти, невръстното синче, да изнемогваш по баровете и да се чудиш как да им видиш сметката. Да има някой балък, който работи в чужбина, да се трепе се там, а пък ти да паразитираш за негова сметка, се е превърнало дори в наше време в нещо като живот-мечта, в нещо като идеал за съществуване, така характерен за нашето време. Кажете, наистина, има ли нещо по-хубаво от това всеки месец да получаваш от чужбина хубаво миришещи банкнотки, а пък после да си щракаш с пръсти и да се вихриш на купона цял месец?! И после пак и пак. За да нямаш морални скрупули почваш да се наричаш "хроничен безработен", да, на теб кризата ти е виновна, че си паразит, и това оправдание да ляга в основата на съзнанието ти, че си в правото си да паразитираш. Така живеят немалко българи, и то от години. Ето, статистиката дава данни, че не знам си колко милиарда суха пара пращали били емигрантите от чужбина на своите нещастни бедни и безработни роднинини тука, из пределите на свидното ни отечество. Дето някои се виждат в чудо как по-пичовски да пръснат парите на мама и на тате. Или на дядо.

Не завиждам ниому, то пък за какво да завижда човек на такива нещастни помияри, дето не схващат унижението да живеят така. Само се опитвам да обхвана проблема по-пълно. Даже, като мисля върху тоя проблем, чини ми се, открих и спасителното решение на българската трагедия. Да, открих изхода от вечните ни кризи и проблеми. Ето какъв е той. Ще го адресирам към тия наши сънародници, които работят и живеят в чужбина и които, раздирани от носталгия, не жалят пари да пращат на бедните си роднини тука. Ето какво искам да им кажа:

Ало, спрете да пращате пари! Нищичко не пращайте вече, престанете с тия пари! На никому не следва да се дава наготово нищичко, особено ако е прав, жив, здрав и пр. Вие сте виновни за това, че близките ви са станали помиари и живеят като паразити - понеже им пращате тия пусти пари! Вие също така сте виновни за това, че икономиката ни е във вечна криза. Престанете да пращате пари и да видите как България за кратко време ще се възземе. Като нямат какво да ядят, вашите близки ще се поразмърдат и ще си намерят работа, непременно ще го сторят! И икономиката ни ще потръгне. А докато продължавате да пращате своите пусти пари, тук ще продължава да е мъртвило. И калпазанлъкът из Отечеството ни ще продължава да е на такива космически висоти. Разбрахте ли ме сега? Вие вредите на близките си, вие ги развращавате, вие сте причина те да деградират като личности и да пропаднат до нивото на помияри с тия ваши пари, които им пращате! Анадъмо? Престанете да пращате повече пари - за да не продължавате да вредите на Отечеството си и на човешкия матрьял у него! Ако сте поне малко патриоти, ако поне малко обичате България, спрете да пращате повече пари!

Това исках да ви кажа. Пък вий ме разбирайте както си искате. Бях длъжен да ви го кажа. Смятам, че ви казах нещо умно, пък вий ме мразете и презирайте ако искате. Да се пращат пари за "живот", сиреч да паразитиране, за помиярстване, е престъпление! Е, ако имате толкова бол пари, вземете спонсорирайте някое културно начинание ако искате. Примерно, не е престъпление някой да даде нещичко за оцеляването на списание ИДЕИ. Това може. Вий от това, дето може, дето бива, дето е похвално, се пазите като дявол от тамян, а за това, дето не бива, без да мислите, пращате ли пращате пари. И вий сте си българи де, то, казват, българинът, дето и да отиде, си носи българщината със себе си - тя е неделима от него.

Но хайде да спра дотук. Мисля, че казах и написах главното. Ако някой ме чуе, добре, ако не - майната ви, проблемът си е ваш. Е, и наш, на всички е, ама какво да се прави, ний, освен да си пречим един другиму, освен да си вредим взаимно, друго изобщо умеем ли?


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Абонамент за списание ИДЕИ