Истината ни прави свободни

четвъртък, 30 юни 2011 г.

Всекидневният живот на войника

Ще продължа тази сутрин със записките си за времето, в което бях 18-годишен и постъпих в "родната казарма". Не мога да кажа защо тогава така мило наричаха войската, армията: тъкмо "родна", а не някаква друга, казарма. Може би с това искаха да намекнат, че казармата е нещо мило и родно до такава степен не за друго, а тъкмо защото е архетип на живота в ерата на социализмо-комунизма - ако това последното изобщо може да се нарече "живот". Казармата няма как да не бъде възприемана така любовно в едно изцяло казармено общество, каквото беше тогава българското общество.

Да припомня: аз влязох в казармата през окт. 1977 година, а излязох от нея през 1979 г. Всъщност така е неправилно да се каже: в този период от две години аз просто смених една казарма с друга, "голямата", социализмо-комунистическото общество, със "същинската казарма", войската, като спорно в случая е само това коя от двете казарми е по-истинска и същинска. Както и да е, да не задълбавам в този иначе немаловажен въпрос.

Как минаваше всекидневният живот в поделението? Ето как.

През нощта една част от войниците са спали нормално, в кревати с чаршафи, понеже не са били "наряд", т.е. не са били дежурни или караул. Другата част, именно нещастниците, дето са били караул или дежурни, са били инквизирани с безсъние; примерно, по поста, както се нарича мястото за охраняване, се ходи два часа, после се стои също на пост пред самото караулно още два часа, а накрая се ляга за два часа вътре в помещението на караулното, където зимно време бумти печка, а иначе навън е кошмарен студ, за който казваме, че в такова време даже куче и коте спят заедно. И като дремне за два часа - ах, как бързо и неусетно минаваха тия два часа на топло в караулното, където се спеше облечен и даже с обуща! - войникът с огромно нежелание ставаше (по-скоро немилостиво беше буден от началник-караула, друг войник, ама с нашивки, който имаше привилегията да спи цяла нощ на топло в сградата на караулното!) та значи ставаше нещастникът-войник и с походка на сомнамбул и често дори със затворени очи тръгваше отново по пътеката към поста, където отново ще трябва да обикаля 2 часа, а след това всичко се повтаря.

По тази схема дежуреха ония, които бяха караул, като т.н. "пост" всъщност беше пътека между двете телени мрежи, които ограждаха цялото поделение, т.е. "ничия земя", в която ако някой цивилен мине, веднага биваше определян за "шпионин", по причина на което можеше да бъде и застрелян - както ни инструктираха. За отбелязване е в тази връзка, че шпиономанията тогава беше на висока, всякакви "агенти", "диверсанти" и "вражески елементи" на "империализъма", по думите на пропагандистите, дебнеха "изцяло щастливите социалистически труженици", за да съсипят толкова "щастливия" им живот.

Та значи тъй минаваше нощта на караулните и на дежурните, а останалите, казах, спяха в чаршафи и в спални помещения. Дежурствата бяха нещо друго, примерно радистите, планшетистите, шофьорите, обсулжващите разната техника, радари и прочие по време на дежурство просто трябваше да вършат някаква работа по обслужването на техниката, като дежурството им се изразяваше в това, че нямаха право да я оставят без контрол и наблюдение. А свободните от дежурство и от караул спяха, казах, в чаршафи - и на тях всички останали завиждаха. Обикновено се случваше така: един-два най-много три дена си свободен (става дума за нощем) и можеш да спиш в чаршафи, а след това си караул, наряд или дежурен. Но много често се е случвало да дежуриш или да си караул през нощ, а пък някои нещастници като планшетистите и радистите, към която команда бях и аз, си дежурехме просто всяка вечер, през 6 часа (вече описах как).

Ставаше се рано, в 6 часа. След обслужването по личната си хигиена ние, войниците, от различните точки, в които се намирахме, се отправяхме към 7 часа към столовата, за закуска. Аз например, след като съм дежурил през нощта и съм бил първа смяна (от 20.00 до 2 часа през нощта), трябваше към 7 часа, вземайки на ръка два сандъка (специално направени, с дръжки отгоре), в които, в котлета, се носеше храната на дежурните офицери, се отправях с празните (засега) сандъци, които обаче на обратния път бяха твърде тежки. Слизах от баира, минавах през карулното, а след това имаше едно нанадолнище в долчинката, където в дъното беше столовата (със спалните помещения на свободните от дежурства войници). Там долу, пред столовата, ни очакваха, поставени на една маса, няколко касетки обикновено с картофи и лук, които трябваше преди закуска да почистим и обелим, защото те бяха нужни на готвача да сготви храната за обед.

Всички войници, кой когато дойде, няма как, вадеха джобни ножчета и почваха унило да белят картофи или да чистят лук. За отбелязване е, че в тази операция участваха абсолютно всички, и млади, и стари войници, и то по една-единствена причина: старите съзнаваха, че ако не белят, че ако не помагат, ще ядат по-късно, и затова, с оглед закуската да е все пак колкото се може по-рано, с огромна неохота също белеха, също работеха. Обикновено работата се вършеше тихо, безмълвно, всеки войник унесен в мислите и в копнежите си, защото млади хора, арестувани в най-хубавите години на живота си да стоят и линеят в казарма, т.е. все едно в затвор, наистина имаха много и най-различни трепети и копнежи. И както си белехме в утринната тишина, отвреме-навреме някой войник се изпускаше и показваше предмета на своите мечти, казвайки обикновено ето тия думи:

- Ех, какви цици имаше моето момиче! Да беше тука ето в тоя момент щях да я скъсам от... - и без смущение казваше циничната народна дума, а другите войници при тия думи живваха и по лицата им минаваха следи от все същите копнежи. Разбираемо е, че основната тема на разговор в една социалистическа, а, предполагам, и във всяка друга, казарма, са жените, т.е. сексът. Длъжен съм да отбележа, че в социалистическата казарма, разбира се, нямаше жени, т.е. тя беше устроена на расистки полов принцип.

Другата обичайна тема на разговори в казармата, разбира се, е споделянето на всякакви мечти за едни или други яденета, тъй като в казармата, естествено, храната беше и малко, и доста лоша. Та ний тогава си мечтаехме и говорехме постоянно за разни печени пилета, за пържоли, кебапчета и други дефицитни за "зрелия социализъм" (пък и не само за зрелия) благинки на живота и вечно мечтани удоволствия на българската народна простолюдна душа. За друго изобщо не си спомням да сме говорили в казармата освен за жени (там думата, която се използва за обозначаване на съществата от женския род точно съвпадаше с простолюдната цинична дума за обозначаване на техния, на жените, полов орган, и тая дума започва с "п", завършва на "а" и има пет букви) и, на второ място, за ядене. Както забелязвате, твърде беден е духовния живот в една образцова социалистическа казарма, както именно и подобава за казарма, щото казармата все пак не е манастир.

Та белехме си значи картофите, а до нас стоеше дежурния по поделение старшина и ни подканяше да бързаме, щото и на него му се ядеше та му се плачеше. Що за паразитни птици са т.н. старшини ще пиша по-нататък, за да не се отклонявам сега. Тук за краткост ще кажа само това, че старшините, в зависимост от темперамента си, биваха обикновено само два типа: зли или прости, а третия тип беше смесен, т.е. и зли, и прости. Простите в истинския смисъл бяха по-добродушни, което не означава, че и тях в определени моменти може да ги избие на злоба. Та значи старшината говореше някакви простотии, подобно на диктатор, подобно на бате ви Бойко сега пред репортерки, а пък ний слушахме, подхилквахме се тайничко или вътрешно, и му се чудехме на акъла - един крайно дефицитен за съсловието на старшините продукт.

Старите войници, както вече казах, тихичко си белеха с една единствена мисъл, по-скоро да закусят, но, все пак, за да подчертаят, че тази работа е твърде унизителна за едно "старо куче", го правеха с показно отвращение, един вид от немай-къде. След като обелехме картофите, също ги режехме, в зависимост от мандажата, която щеше да се готви през деня с тях: на дребни кубчета, за мусака, на по-едри, за някаква друга манжа и прочие. Същото правехме и с лука, като при него, разбира се, си ревяхме донасита, като това беше една чудесна възможност младият човек неиздайнически да си изплаче мъката, що се е насъбрала в душата му. Най-сетне неприятната работа по подготовката на тия продукти свършваше и ний сядахме на масите да закусваме.

Имаше си дежурни войници, които играеха ролята на келнери. Това се правеше когато групата беше по-голяма. За да се избегне бутането пред трона на готвача. Казах, най-уважаваната личност в поделението, която сякаш имаше по-голяма власт дори от командира, беше готвачът. Разбира се, дежурните - те биваха определяни било на място или от старшината, или от старите войници - та значи дежурните първо сервираха, както се полага, на "старите кучета", а после на младите войници. "Старо куче" да бъде келнер и да поднася храна на новобранци, сиреч, на кирливци, беше мисъл невъзможна, беше чист абсурд, и ако си представиш, че ще се случи някога такова нещо, то това нямаше как неминуемо да не донесе бурен вселенски катаклизъм - заради пълната си несправедливост. Затуй новобранците слугуваха на старите войници, мечтаейки си за онова славно време, което ги чакаше, когато остареят, т.е. сами станат стари войници. Колкото повече остарява един новобранец, толкова повече самочувствието му нараства - това е съвсем обяснимо. Съответно на това и каиша му биваше все повече отпускан; за младите войници подобава коланите да са здраво стегнати, почти до задушаване; докато по-старите войници отпускат колана според "старостта" си. Докато истински старите войници, за да покажат колко са велики, си ги слагат едва ли не на оная работа.

На закуска се ядеше било чай със сирене и конфитюр; прочее, за чая трябва да отбележа, че той всъщност не беше никакъв чай, а оцветена с карамелизирана захар вода в един казан, често недоомит добре и мазен от обедната манджа, в който разтваряха бром, та войниците по-малко да бъдат тормозени от сексуални копнежи; било, на второ място, на закуска се ядяха някакви извратености от ерата на социализма като халва с варено яйце с прясно мляко, лютеница пак с чай, бучка масълце с чай, каша, макарони със сирене (сякаш най-хубавото и засищащо ядене!) и прочие. Да, понякога имаше и колелце салам, а в най-велики моменти, за отбелязване, примерно, на 9-ти септември - цял кремвирш!

Такива работи. Май станах много обстоятелствен и подробен и ако продължавам така, донекъде няма да стигна. Да ускоря малко темпото.

До закусвалнята имаше "лавка", т.е. стаичка, в която, като в магазинче, се продаваше кибрит, цигари, вафли (от ония, които Митю Пищова нарича "фафли", както тогава и ний ги наричахме), лимонада, локум, за да се преодолее вредното въздействие на брома върху юношеската душа и сексуалност и... друго не си спомням да е имало на лавката. Войниците, обикновено още по-гладни след закуска (щото тя само е раздразнила и увеличила апетита им) си купуваха някакви конски количества "фафли" и други съедобни продукти, та да залъжат стомаха си. Да отбележа и това: войнишката заплата за войника беше, мисля, 1 лев и 50 стотинки на месец (не на ден!), а младшите сержанти, най-висшият чин за войници, получаваха астрономичната сума от цели 2 лева и 90 стотинки на месец! Една "фафла" струваше 5 стотинки. И като си купеше нещичко, всеки от нас се отправяше където го зовеше войнския дълг.

Аз например, добре натоварен с тия отвратителни два сандъка с храната на дежурните в командния пункт офицери, се отправях нагоре по баира, изпънал шия, защото нанагорнището си го биваше, повече от 45 градуса трябва да е било, а и 70-80 градуса може и да е било. Представете си как се носят тежащи сякаш по половин тон сандъци, щото дежурните офицери бяха 4-5, а и на тях противният готвач сипваше повечко храна, та да им се подмаже. Както и да е. Към 8.00-8.30 часа идваше автобусчето с останалите офицери и старшини, което пътуваше всеки ден от Самоков и обратно (където живееха военните), и започваше обичайния казармен ден, който явно доста зор ще видя, докато го опиша както подобава. Затуй ще се наложи да бъда съвсем кратък и схематичен.

До обед обикновено вървят някакви занятия, тренировки, учения, не знам си какви други глупости, само и само да не бъде оставен войникът да се наспи или да почувства какво е свобода. Казармата, запомнете от мен, е място, в което всичко е устроено така, че личността да бъде колкото се може повече и по-гадно тормозена. Да бъде тормозена постоянно и най-настойчиво, с някаква садистична страст. Разбира се, войникът в никакъв случай не трябва да бъде оставен да мисли, да мечтае или да се наслаждава на свободата си, щото ако това се случи, казармата ще отиде на кино.

На обед, както се досещате, пак се ходеше в столовата да се обядва. Това, прочее, беше всъщност най-приятния момент в казармения живот, мечтан от всички по всяко време на денонощието. Офицерите и старшините си имаха друга столова, разбира се, на тях се готвеха и други, по-специални ястия, а пък войникът, подобно на прасе, ядеше каквото му дадат. И, за отбелязване е, войникът яде всичко. Войникът може да изяде всичко, което поне малко става за ядене, дори и да е най-отвратителното ядене. Принципът тук е: колкото по-отвратително е едно ядене, толкова по-бързо трябва да се яде. И това спасява положението. Само идиоти като мен така и не можаха в казармата да се научат да ядат овче или овнешко месо, също тлъсто телешко месо, но иначе всичко останало проядох. Предпочитах да умра от глад, но овнешко месо и досега не мога да вкуся.

Следобедът на войниците в казармата сякаш е малко по-спокоен. Дават им се някакви задачи, но офицерите и старшините вече мечтаят да си ходят от работа и съвсем не се стараят. Чувства се, че нещата отиват към спадане на активността. В тия следобедни часове някои войници можеха да откраднат някой час и да поспят или да идат да се изкъпят, примерно. Към 17.00 часа (а зимно време и по-рано) всички офицери и старшини си заминаваха с автобуса, оставаха само дежурните. И войниците, които не са наряд, имаха няколко часа, в които можеха да правят кой каквото иска. Някои играеха футбол или карти, превъзходна за затъпяване игра, тук-там някой четеше книга, но най-много, разбира се, бяха ония, които спяха. В казармата общо взето всяка свободна минута се използва за спане. А нещастниците, които бяха наряд, към 14.00 часа, веднага след обеда, почваха да се въртят в безжалостната рулетка, която ще свърши на другия ден по същото време.

Моя милост поради това, че си беше общо взето постоянно дежурен, наряд ходеше веднъж-дваж месечно, колкото да не е без хич. Понякога и повечко. Когато бях младши сержант, не ходех наряд, щото имаше неписано правило войниците с две нашивки да не ходят наряд. Аз в казармата от две години бях младши сержант само 6 месеца; произведоха ме ефрейтор на 6-тия месец от службата, още новобранец. На 11-тия месец бях произведен младши сержант, стоях такъв кажи-речи две-три седмици, и след това се случи една ужасна история и бях разжалван до редник. После 6 месеца си бях прост редник, а като изминаха тия 6 месеца, командирът осъзна, че е бил много жесток с мен, и ми възстанови званието младши сержант. И така последните 6 месеца от казармата бях пак нещо като "началство". Защо така мина службата ми и какви неприятни истории се случиха, ще разкажа когато му дойде времето.

Ами за днес май стига, а? Да спирам освен дотук? С какво обаче да завърша? Хич не се сещам. А трябва да се завърши с нещо по-впечатляващо, ала къде да го открие човек това впечатляващо нещо в толкова сивия, рутинен и монотонен войнишки живот?

А, добре, сетих се, ще завърша със следната история. Тя има психологически смисъл. Ето за какво става дума. За целта обаче ще трябва да употребя някои нецензурни думи, но няма как, заради което предварително моля да ми простите.

Сред новобранците, казах вече, имаше някакви образи, на казармен жаргон ги наричат "бройки". Тия са такива войници, които по някакви причини се набиват на очи, правят впечатление, поради което, тъй да се рече, постоянно биват... ебавани от по-старите войници, а в един момент и от всички. Тия нещастници, веднъж влезли в тая роля, трудно можеха да излязат от нея и да се отърват от подигравките, а в някои случаи това беше направо невъзможно - и те си оставаха такива до края на службата. Някои от по-тежките случаи стигаха дотам, че биваха ебавани даже от новобранците си, което е същински скандал за казармената етика. Имаше обаче всякакви чешити. Та ето в тая връзка какво искам да разкажа.

Имаше един дребен войник, дребен, ала доста окосмен - природата беше го надарила с буйна растителност не само по лицето, ами и по гърдите. Та тоя, изглежда понеже несъзнателно искаше да компенсира с нещо дребния си ръст, още от самото начало почна да се държи съвсем по пичовски, та да направи впечатление; и за целта почна да употребява една особена дума кажи-речи непрекъснато. Нали знаете как пловдивчани, да речем, употребяват думата "майна", една съвсем паразитна дума? Ето, по същия начин това момче почна да употребява една друга дума, която, изглежда, бива употребявана от мъжете в неговото село. И той дръзна да я употреби, съвсем недообмислено, и в казармата. И стана съвсем пишман. Сега малко ми е трудно, понеже съм възпитан човек, да употребя думата, ала се налага, прощавайте още веднъж.

Тоя младеж още от първите дни почна да се обръща към другите с думата "куре". Куре това, куре онова, знаеш ли, куре, какво стана снощи, куре, мамата си трака, куре, абе заеби, куре и прочие, все в тоя дух. Отначало тоя начин на изразяване силно впечатляваше и момчето в един момент за малко а-ха да се почувства пич, т.е. сякаш е уважавано. Значи за малко кажи-речи момчето беше възприето за пич, каквато, явно, е била и целта му. Да, обаче после стана пишман. И така - до края на казармата. За да не го излагам това момче, няма да споменавам името му. Иначе се сещам дори за името и фамилията му. Ний бяхме и приятели. Та ето какво стана.

В един момент всички, абсолютно всички, млади и стари войници, старшини, офицери, кой знае как, сякаш се бяха сговорили, почнаха, като го видеха тоя редник В., да се обръщат към него с неговото любимо "куре". О, куре, къде си тръгнал бе, курчо, как спа бе, куре, я какжи нещо по-така бе, курчо и прочие. Отначало той не усещаше жестоката ирония, криеща се в тия думи, стараеше се да не усеща как съвсем скоро ще заплющат по неговата глава собствените му камъни. В един момент обаче той стана пишман за това "куре", щото цялото поделение, абсолютно всички, и войници, и млади, и стари, и офицери, и старшини, абсолютно всички, почнаха да го ебават с тая дума! Даже май и двете кучета му викаха така, не съм сигурен, но нищо чудно и това чудо да е било. Май и птичките така му виках, не знам. А когато дойде ред за всякаквите възможни производни на тая дума, от чудати по-чудати, редник В. стана пишман, че изобщо знае тази дума и често направо му се ревеше като от всички страни чуваше:

- О, хуйчо, как си бе?! Патлак, как вървят работите при теб бе? Хей, кересте, как спа бе? Как ти е куро бе, мъник? Хей, хуйня, расте ли ти кура бре?! Ташаче, курченце, здрасти! Чикиджио смотан, как ти е кура бе?! Курчо, порасна ли ти оная работа бе?! Дърпай я за да порасте! Курестата курва минава! О, курестото, как си, малък?!

И прочие, и така нататък. Срамно е, че писах тия неща, но ви спестих още по-срамните, та съвестта ми е донейде чиста. Но нали обещах да опиша казармения всекидневен живот, как да го сторя без да употребя обичайните думи, които придават неговия финес и очарование?!

Спокойно, не съм извратен. Аз лично хич не обичам тия думи и които ме познават, могат да потвърдят, че изобщо не ги употребявам в речта си. Отвратителни са ми били винаги. Аз комай бях единствения, който не обиждаше и не ебаваше р-к В. - и по тази причина станах негов най-близък приятел. А и момчето си беше въпреки всичко голям симпатяга. И стоически понасяше гаврите. Почти никога усмивката не слезе от лицето му. Въпреки че на моменти направо му се плачеше. Абе голям чешит, какво повече да кажа за него?!

Хайде чао и прощавайте още веднъж! Олях се, ама нямаше как. Искам да бъда реалист, да представя казармения живот точно какъвто е бил. Истината ме вълнува най-вече, не друго. За истината се налага да се дадат и някои жертви. Нека дори моралът да пострада щом трябва да възтържествува истината! Амин!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

понеделник, 27 юни 2011 г.

Там горе под звездите

Моите записки за казармата вече почнаха да приемат очертанията на поредица. Ето какво излезе досега:

Едно трепетно лято на реката

Новобрански неволи

"Стари кучета" и "кирливци"

Към тях прибавям и едно друго свое есе по същата тема, писано доста по-рано, а именно:

Как намерих своя път към истината на живота ми: свободата

Забелязвам, че тази сутрин ставам с мисълта, че трябва да продължа да пиша друго есе, та да се приближавам малко по малко към изпълнението на целта: да представя по-пълно войнишкия живот, който съм живял на младини. С оглед младите да разберат какво са пропуснали като няма да ходят на казарма. И не само заради това, но и за това. Та, значи, откривам тази сутрин, че ми се пише за тия неща, значи съм започнал да се увличам. Което пък показва, че вече няма да мога да се откажа и да спра.

Прочее, по същия този начин написах последните си три книги; онова, което и тогава, и сега, ме стимулира, са проявите на известен интерес от хора, които твърдят, че им било интересно да четат това, което пиша. (Примерно тази сутрин откривам, че Хр. Марков подхвърля, че четял спомените с удоволствие; как при това положение да не продължа? Дори и при условие, че само един човек чете, пак си струва!) Записки, които после могат да придобият характера на книга. А пък може и да не го придобият този характер. Каквото стане, стане. Да продължавам.

Като мина войнишката клетва, за която писах миналия път, с която завърших миналия си разказ, започнаха да се нижат сиви еднообразни дни, в които нищо особено не чакаш. Постепенно човек почва да привиква и да се примирява с всичко, дори и с най-отвратителните обстоятелства на живота. Нашата сравнително малка казармена общност - поделението, в което служих, беше наистина малко, 50-60-тина войника и още толкова сержанти, старшини и офицери - започна да живее някакъв скучен и монотонен казармен живот, в който нищо особено не се случва. Ако не броим разните всекидневни мерзости, които, всъщност, и придават цялата "прелест" на една обикновена социалистическа казарма.

Прочее, чувал съм, че сме били имали късмет, че служим в такова малко поделение. Че сме били специално подбирани и че сме един вид едва ли не "привилегировани". Да служиш в огромно поделение, да служиш в т.н. "кашишки" поделения, било същински кошмар, а при нас сякаш беше по-спокойно. Имаше издевателства, но не чак кой знае какви. А в големите гарнизонни поделения било страшно. Такива слухове се носеха сред нас, новобранците. Сигурно е имало нещо вярно в тях. Ний бяхме все пак специални войски: зенитно-ракетни, противовъздушна отбрана.

Вярно е също, че тъй като нашите войници обслужваха сравнително сложна за времето си техника - руска, съветска техника - те, няма как, бяха подбрани. Не само по физически качества и дадености, а и заради някакви свои технически умения. Повечето войници бяха интелигентни, будни момчета, завършили с отличие гимназия, имащи намерение да учат за инженери. Сред тях имаше и такива като мен, които пък ставаха за "писарска" работа, защото тогава нямаше компютри и кажи-речи всички документи се пишеха на ръка. Не знам защо, но дори и пишещи машини почти не се използваха, а всякакви документи се пишеха на ръка. Моя милост се наложи да стане спец в тая област.

Прочее, когато са ме разпределили към щаба - аз бях от т.н. "взвод за управление", в които имаше писари, радисти, свързочници, неколцина шофьори, един вид ний бяхме, тъй да се рече, най-привилегированата команда - никой не ме е питал какво умея, но са предположили, въз основа на досието ми, че умея да пиша. Спомням си, че когато началник-щабът рече да ме провери как пиша, даде ми да напиша нещо, като го видя после, се изчерви даже от възмущение. И почна да крещи:

- Абе ти не можеш да пишеш бе?! Какво е това, да не си го писал с краката си?! Не можеш ли да пишеш малко по-красиво и четливо бе?! Я го виж ти, ще ми пише с краката?! Ти с две леви ръце ли си бе?! Почвай, сядай да учиш да пишеш. Ела да ти покажа как трябва да се пише. Ела да видиш как искам да почнеш да пишеш.

Тоя офицер, именно началник-щабът (наричаше се майор Бонев), беше колоритна личност, за която се налага да пиша повечко. Беше, както се казва, и както разбрахме по-късно, истински "пич" (но като казвам тая дума, недейте, моля, да си представяте Бойко Борисов; съвсем друго имам предвид; а и Бойко Борисов тогава го нямаше още). Примерно, той обичаше много да играе шах. Когато беше дежурен, почваше да вика разни войници да играе с тях шах, и понякога, когато войникът беше добър в шаха, майорът не го пущаше цяла нощ. Не го пускаше до момента, в който не го биеше така хубаво, че щастлив да си легне. А си го биваше в шаха славния майор Бонев, вторият по длъжност офицер в нашето поделение.

Друго нещо, което силно впечатляваше нас, войниците, беше, че майор Бонев се изразяваше много колоритно; обичаше да държи речи пред строените войници, много хубаво и изразително махаше с ръце, като същински оратор, и в думите му пък имаше някакви специални ораторски похвати, които ни караха да се превиваме от смях; основният му похват беше хиперболата, т.е. много преувеличаваше нещата, до някаква хипертрофирана форма, и това неочаквано нарушаване на всякаква мярка водеше до очаквания от него комичен ефект. Ето един пример, по-типичен, за това какво правеше майорът когато беше дежурен (офицерите много често дежуреха, трябваше постоянно да има един офицерски екип, тъй като бяхме постоянно в не знам си каква бойна готовност):

Строяват ни, майорът приема докладите на разните командири на служби и отделения, а след това почва да държи диалог, а после и реч горе-долу ето в този дух:

- Какво ядохте тая вечер?
- Фасул чорба.
- Ясно, ще се изпозадушите тая вечер в спалното от гръмотевиците, които се очакват под чаршафа! Ти защо не си се обръснал бе? - със смразяващ поглед майорът поглежда към мен.
- Виноват, другарю майор!
- За наказание се готви да те прослушам тая нощ на шах, и внимавай как ще се представиш. Ако те бия, утре ще копаеш една дупка за боклук, която трябва да бъде дълбока 10 метра, широка 10 метра и дълга 10 метра. Разбра ли ме?!
- Тъй верно!
- Ако биеш ти, внимавай още повече. Засега още не съм измислил с какво ще те накажа в случай, че дръзнеш да ме биеш. Но това просто е невъзможно. Ей, Петров, кога ще играем мач бе?
- Когато кажете, другарю майор!
- До стъмване има още два часа, веднага след проверката тук, на бегом, да идеш да вземеш топката, аз ще дойда след пет минути и почваме. Моя отбор тука ли е? Същински орли са момчетата от моя отбор, нямате никаква грешка! Другите, разбира се, ще паднат, няма начин да не паднат, ще ги бием, щото само да имат късмет те да ни бият. Цял месец извънреден наряд ще блъскат по моя заповед! Свободни сте! Бързо на игрището!

И тъй нататък, аз тук за краткост не мога да описвам всички ония най-пищни изпълнения на майора, на които сме били свидетели през тия години. Щото нямам тоя талант. А сега да се върна на нашия разговор за писането. Майорът тогава, добре си спомням, ми показа как иска да се науча да пиша: и технически шрифт ми показа, и калиграфски, за канцеларските документи, и как също да изписвам цифрите на планшета, та да се четат; понеже майорът обикновено имаше за длъжност да стои пред планшета и да разчита данните, които из пишех зад планшета. За него рисувах курса, траекторията на "вражеските самолети", които излитаха от бази в Гърция, за да нападнат благоденстваща ни социалистическа родина. И след като майорът ми показа какво иска, ме отпрати да се уча да пиша.

Аз иначе съм схватлив, и след още една-две забележки открих, че майорът е все по-доволен от мен. Умееше да ме насърчава, кой знае откъде са учили тая педагогика нашите офицери, ама педагогиката на някои от тях беше доста ефикасна. (Особено на ония, които разчитаха на юмручни аргументи, имаше и такива.) Та мисълта ми е, че майор Бонев в един момент почна да ме уважава, аз, разбира се, също, много ни сближи играта на шах, аз бях добър в тая игра, но да се играе с него беще цяло изпитание. По следната причина, която е близка до ума, ама все пак да я кажа.

Значи той, разбира се, иска да бие, и ти знаеш, че ако не те бие, няма да те остави и ще трябва да играеш докато те набие така хубаво, че да иде да си легне доволен. А на войника, разбира се, вечно му се спи. Ако пък почнеш да играеш така, че майорът лесно да бие, той, естествено, ще усети това, и тогава ще го ядосаш така, че по-добре да си нямаш работа с него, т.е. ще съжаляваш много. Значи трябва хем да играеш истински, хем все пак, за предпочитане, да падаш, щото иначе майка ти жална: цяла нощ ще играеш, докато и майорът не капне, а той, пустият му майор, имаше сякаш неизчерпаема сила. Беше сравнително млад, може да е бил някъде към 40-42 години най-много - по сегашна моя преценка; може и малко повече да е бил, но като си спомням в ето този момент образа му, ми се чини, че е бил малко над 40-те. Офицерите ни бяха общо взето все млади, с няколко изключения, аз за офицерите ще пиша още, понеже имам ярки и неизбледняващи впечатления за тях. И за старшините имам, но от по-друг род. Голяма работа са старшините, нямат грешка. А за войниците какво да говорим. Ето че май се размекнах. Но ще гледам да държа истината в своя разказ. Въпреки че емоциите много пречат.

Сега малко да представя географията на поделението. Значи намираше се то на върха на един голям рид, на един баир, не помня сега колко метра над морското ниво е бил, но съвсем не бяха малко, над 1500 трябва да са били. Поделението се състоеше от две части. Първо, от спални помещения, столова, щаб и други такива обслужващи служби и сгради, които бяха разположени в един дол, тъй че да не се забелязват много-много светлините им, те, впрочем, изглежда изобщо не се забелязваха отдалеко. Но другата част от поделението, именно бойната, беше по-интересна. Тя беше на самия връх. Ракетите бяха разположени в големи окопи, които се покриваха с камуфлажни мрежи, та да не се забелязва от въздуха какво има долу.

Изобщо всичко беше добре маскирано. Спалните помещения на войниците и на офицерите, които бяха дежурни и обслужваха техниката, бяха почти изцяло под земята, там беше заровена и почти цялата техника, която би следвало да управлява тия ракети. Имаше разни тунели и стаи, вкопани в земята и скалата; тогава установих, че да се живее под земята си има предимства: лятно време е хладинка, а пък зимно - топло и уютно. Сигурно и в гробовете е така, ама да престана с тоя черен хумор. С опитите да се шегувам в черно да престана...

Имаше разни релейни станции, други огромни антени във вид на "чинии", чрез които се управляваха, чрез радио-вълни, ракетите, дизели за автономно производство на ток, на отделно място пък бяха гаражите на огромните камиони, които дърпаха ракетите когато поделението трябваше да се изнася на учения и прочие. Командният пункт, в който бяха моите дежурства, беше изцяло под земята, имаше само някакви малки прозорчета, за да влиза някакъв въздух. Той се състоеше от три стаички, две по-малки, едната за радистите и планшетиста, които дежуреха постоянно, другата където се хранеха дежурните офицери, на които ние носехме храна от столовата, и третата, най-голяма, където беше, собствено, самият команден пункт, там имаше бюро с телефони на дежурния офицер, няколко стола и общо взето само това. Две от стените му бяха с плексигласови стени-екрани, на които моя милост пишеше и чертаеше, постоянно получавахме данни за някакви мними или истински движения на разни самолети около границите на България, които трябваше да се изписват на картата, сиреч, на планшета. Ако издавам някакви военни тайни, нека, ще ида в затвора, само там още не съм бил: може пък да ми е интересно...

Зимно време - а зимите на "Вишката" наистина са люти, направо жестоко люти са! - вътре в командния пункт е топло и уютно. Най-лошото обаче беше, че в него дежурните войници не можеха да спят; опасно беше да се спи. Спипат ли те че спиш, ще си имаш проблеми. Там, в командния пункт, се дежури по 24 часа, непрекъснато. Ние, планшетистите, сме общо двама човека, смятайте по колко часа им се падат дежурство в денонощието; какво да го смятате, по 12 часа се падат, т.е. през смяна, а всяка смяна трае по 6 часа. Почват смените от 8 сутринта до 14.00, после застъпва следващата до 20.00, след това идва първата нощна смяна, продължаваща до 2 часа среднощ, а най-отвратителната смяна е тази, която започва от 2 часа през нощта до сутринта в 8.00 часа. Ето, на тия смени съм дежурил цели две години.

Войниците, които иначе ни завиждаха - все пак бяхме на служба в командния пункт, все пак бяхме "щабни плъхове"! - като се сетеха за тия дежурства, със съжалителна гримаса клатеха глава и казваха: "И вашата хич не е лесна!". Напротив, много гадна беше, а и минутка не можеш да се отделиш от слушалките като си дежурен; на ушите ти, пропуснах да кажа, стоят все едни слушалки, в които разни жени диктуваха разни цифри, а пък ние по тях пишехме курсовете на самолетите. Радистът до нас, наш събрат по неволя, пък слушаше други слушалки, където на морзова азбука също във всеки момент можеха да почнат да предават нещо. Абе мъка, мъка, тия слушалки на ушите денонощно са нещо много противно, както и да ви се струва сега на вас! Щото и вие, днешните млади, сега си ходите със слушалки, ама по желание, и защото, предполагам, ви е приятно, но при нас не беше така...

Но имаше и някои хубави неща. Примерно много е важно кой и какъв офицер е дежурен. Имаше големи гадняри, при които е абсурд да заспиш, но имаше и свестни офицери, които, като станеше, примерно, 0 часа през нощта, или директно си отиваха да спят в тяхното помещение (голям риск, във всеки момент може да им звъннат от по-висшия команден пункт и работата тогава ще стане дебела!) и ако отидеха да спят, за зла участ, слагаха мен да ги замествам (и аз в такъв случай можех да си спя на тяхното бюро, обаче поемайки всичкия риск ако ги потърси някой и аз не чуя, да ида в ареста, и то задълго), или пък, другият вариант, офицерът, без да се смущава от нас, си заспиваше, положил глава на бюрото, а пък ние, зад планшета, отдавна чакащи тоя момент, с блаженство също си лягахме да спим.

"Лягане", всъщност, е смело казана дума, защото спяхме на стола, сложили глава на масата; не знам дали си давате сметка колко гадно е да се спи по тоя начин; същински кошмар. Гръбнакът те боли, краката стават като оловни, абе мъка, същинска мъка е да се спи така, ако не знаете как е, пробвайте го. При това трябва да спиш постоянно нащрек, щото ако се унесеш и те потърси, примерно, офицерът, ще пострадаш. Значи ний, офицерът зад бюрото, и радистът и планшетистът, постоянно си играехме на някаква игра на котка и мишка, дебнехме се, абе гадна работа. Щото пък дежурният офицер по команден пункт трябваше да се пази освен от телефона от по-висшестоящия команден пункт, също и от по-висшия от него дежурен офицер, който имаше привилегията спокойно да си спи в кревата; спеше, ама обут, защото всеки момент може да бъде повикан; викачи бяхме, разбира се, ний, планшетистите. Такива ми ти работи.

Имало е обаче и нощи, в които млад офицер, примерно, за да убие скуката, ни караше с резервната радиостанция да тръгнем по широкия свят и да търсим разни музикални радиостанции с "упадъчна" рок-музика, и тогава не само че слушахме тая музика, има и си устройвахме нещо като нощна дискотека, пак, разбира се, на негов риск и отговорност. Няма да скрия, че имаше офицери, с които се бяхме така сближили, имахме си такова доверие, че заедно слушахме и радио "Свободна Европа", радио "Би Би Си" Лондон или радио "Гласът на Америка". Някои офицери направо си казваха, че искали да разберат какво мисли "врагът" и свободно си слушаха тия "вражески гласове", а пък, за отбелязване е, че най-много ги слушаше, за моя радост, политическият офицер, т.н. "закапече" (заместник на командира по политическата част), един майор, наричаше се Енчо Тодоров; той направо като останеше дежурен, идваше при нас, и казваше:

- Я пусни ония, наште американски или английски приятели, да чуем какво ще кажат тая вечер! Бързо че да не изпуснем новините!

И се смееше, сякаш го правеше от скука, на шега, ей-така, от нямане какво да прави; обаче си личеше, че тоя човек изобщо не беше догматик, ами си беше един разбран и смислен човек, който обаче, за да не се издаде, често се правеше на шут. Аз зло от него не видях, въпреки че и той ми беше пряк началник - заради киносалона и библиотеката, които държах, а те бяха към неговия отдел. Под параграф "политика" ("идеология") там, в родната казарма, тогава минаваше всичко, и културата в това число най-вече.

Забравих обаче да кажа най-хубавото на оня баир, на който бях цели две години. Като излезеш от бърлогата си под земята, и, понеже ти се спи, с походка на лунатик се отправиш да се поразходиш малко и да вдъхнеш свеж въздух горе на поляната, веднага сякаш се озоваваш на самия "покрив на света", а отгоре са само звездите! Възхитителна гледка! Невероятно силно чувство те обзема! Ако имаш пък време да полегнеш по гръб на поляната, и ако се отдадеш на съзерцание на "звездното небе над мен", то чувството е така мощно, че навеки ще се вдълбае в душата ти. Аз още не мога да престана да си представям тия мои младежки нощни съзерцания на звездното небе, на които, нищо чудно, и да дължа огромната част от оная своя пристрастеност към великото и истинското, другото име на която е "философия".

Най-ценното, което ми остана от онова време на баира, безспорно, е това мое всекидневно общуване с небето и с небесното, което още храня като най-скъп спомен. Това е най-голямото, най-ценното, което спечелих от пребиваването си в казармата. Ако не броим това, че там прочетох много книги. Всякакви книги; каквато книга ми попаднеше, я поглъщах жадно. Дежурейки нощем, си четях, поради което дежурствата ми минаваха общо взето неусетно.

А иначе, без ония две години на баира под небето, нищо чудно да не бях изобщо забелязал прекрасното звездно небе - както сега това се случва на толкова много хора. И в такъв случай какво ли щях да представлявам сега?! Не че сега представлявам нещо кой знае какво де, но все пак...

Ами за днес толкова. Ще продължа пак тия дни. Сега тябва да бързам за работа, че съвсем окъснях. Приятен ден на всички! Ако изобщо сте стигнали дотук де, щото днес писах за по-скучни работи от обичайното, ама нямаше как... така стана... другият път, да се надяваме, може да се получи по-добре.

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

неделя, 26 юни 2011 г.

"Стари кучета" и "кирливци"

Имам работа, както се казва, и на ушите, обаче ето че пак сядам да продължа разказа си за казармата. Не знам защо го правя, може би се дължи на мъжката мания да се разказват преживелици и случки от т.н. "казармен живот"; най-вероятно е така. А на какво се дължи тая мания, какво тя изразява, е отделна работа, е отделна тема. Трябва ли обаче мъжете да идат на казарма, лошо ли е, че днешните младежи нямат туй "неописуемо щастие", или е добро, и в какъв смисъл, е въпрос, по който искам да кажа нещичко още в началото.

Твърди се, че в казармата момчетата ставали мъже; колкото и да е изтъркано туй твърдение, в него изглежда има частичка истина. Могат ли момчетата да станат мъже без да идат в казарма - сигурно могат, но не съм много сигурен в това. Защото казармата, особено пък войната, първо, са мъжко занимание; и като мъже обучават момчета на "военно изкуство", нищо чудно този да е начинът младежите да придобият подобаващата мъжественост. Т.е. онова, което прави мъжа мъж. Как ще се зароди по друг начин мъжествеността у момчетата е труден за отговаряне въпрос, но ще кажа поне това: най-вероятно изпитания от друг род, с които изобилства животът, могат да калят тяхната душа и да я направят каквато следва да е, т.е. да я направят мъжка душа, душа на мъж. Животът ще се погрижи за всичко. А пък тялото могат да го калят всякакви други изпитания или занимания, примерно, усърдните тренировки, заниманията с някой спорт.

Друг е въпросът откъде у младите момчета ще се вземе такава една сила на волята, та сами да се калят физически и душевно. Аз тук не смея да твърдя, че у всяко момче непременно ще се намери потребната за това воля; по тази причина, най-вероятно, някои момчета няма да станат достатъчно мъжествени. Прочее, и в казармата някои момчета не ставаха достатъчно мъжествени, въпреки изпитанията, на които биваха подлагани насила; щото тук, явно, играе решаваща роля генетичният фактор. Както и да е, зачекнах сложни въпроси и, ако трябва да им отговарям по-подробно, ще ми отиде цялото място и време. Който иска повечко да напредне в тяхното изясняване, нека да погледне моята книга ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), където най-подробно са осветени тия въпроси. А аз да се върна до задачата си.

Та има нещо вярно, че в казармата, първо, бива пречупен веднъж-завинаги момчешко-детинския характер на младежите, т.е. душата им бива безжалостно очистена от тия детско-момчешки наклонности. Което и е предпоставка да станат мъже. Някои, или повечето, ще станат, други - едва ли; но пък къде е доказано, че детското в душите ни трябва да бъде така безжалостно изтръгнато или ампутирано? Детското, прочее, не бива и, слава Богу, не може да бъде изтръгнато от душите ни, то си остава; просто бива изтласкано, а на преден план почва да излиза грубото, силното, прагматичното, онова, което обикновено определяме с думата "мъжественост" или "мъжко". Смесицата пък на детско-момчешко и на мъжко и мъжествено - а между тези две начала в казармата се води същинска война! - е онова, което придава известно очарование на тоя период от живота на младежа. И затуй по-зрелите мъже толкова обичаме да разказваме истории от тоя значим и паметен период от живота си, знам ли?

Стига с тия разсъждения щото ще опротивея на всички. Да продължа с разказа за преживелиците си в оня въпреки всичко романтичен период на живота ми, защото, както вече казах, аз бях достатъчно "смахнат", та, примерно, да намирам време да чета и книги в казармата, поради което минавах, кажи-речи, за "бяла врана". И тук искам да кажа нещо важно. Поне според мен.

Старите войници, казах вече, ни тормозеха по всички линии, издевателстваха се над нас, което, както се смята, си е в реда на нещата, що се касае за т.н. "казармен фолклор" или обичай. И мен са ме тормозели, и то не по-малко от останалите, щото, като капак на всичко, бях и устат, в смисъл, че си позволявах да умувам и да не крия тая своя склонност да разсъждавам. Даже и да съм мълчал, по лицето ми "старите кучета" са четяли моя вътрешен бунт към всичко, в което бях принуден да участвам, поради което на моменти сякаш ги вбесявах. Чат-пат пък си позволявах да мърморя, което е достатъчно, за да прелее чашата.

В казармата, повтарям, е норма да не се мисли, да не се разсъждава, да не се умува и да не се говори; тия признаци на свободата бяха недопустими там, в мястото, където трябваше да бъдем отучени от свободата. Доколкото изобщо сме я познавали, след като бяхме възпитавани и в социалистически училища, също устроени по тертипа на казармата. Държа да уточня, че цялото онова общество тогава, преди 1989 г., си беше общество-казарма, тъй че не беше кой знае колко мъчителен прехода от "цивилизация" към "същинска казарма". Но пък мърморковци като мен, изглежда, бяха твърде набиващи се на очи и дразнещи, щото бяхме привързани към ония трохички свобода, които комунизмът все пак не можеше да отнеме на хората в т.н. "цивилен живот". Пак взех да разсъждавам, което е много вредно когато човек иска да напише разказ.

Та исках да кажа следното, а после ще продължа с описанието на разни преживелици. Тъй като, изглежда, излъчвах някаква интелигентност, и тъй като, все пак, се знаеше от всички, че вече съм студент, и то не по какво да е, а по философия, старите кучета възприеха това двояко: от една страна се чувстваше все пак известен респект от тяхна страна към мен, от друга страна пък, най-вероятно защото самите те се чувстваха уязвени, на моменти злобата им към мен избликваше в неудължима степен, застрашаваща да се излее дори в ексцесии. Няма да казвам за това, че думата "философстване" (и "философ") спрямо моя милост бяха дежурните "обиди"; както и да е, това наистина не е толкова важно.

Значи цял един месец сме в т.н. "новобранска рота". "Гонене" по всички линии - "гонка" на казармен жаргон е именно постоянния тормоз на старите войници над младите, на старшините спрямо всички войници, на офицерите спрямо всичко живо и пр. - гонене, примесено с малки моменти на човещина, щото иначе в тая античовешка атмосфера е напълно възможно човек напълно да подивее, каквато, явно, е била и целта. Целта на социалистическата казарма е всичко човешко и личностно да бъде посечено без жалост - та да изпъкне казарменото, т.е. античовешкото, "социалното".

По цял ден в новобранската рота най-вече се марширува, редуват се занимания по каква ли не подготовка, физическа, бойна, или боравене с оръжия, политическа, а всякакви други простотии са нещо като гарнитура към отвратително тежкото всекидневие; защото да го нарека "живот" ще бъде алогично. Помня, че аз специално в онова време имах проблеми с краката, освен че съм "дюзтабанлия" ("плоско стъпало"), а това много вреди при маршируването, имах, както и останалите, постоянно някакви ранички по краката - понеже още не умеехме да се слагаме правилно партенките. Що е партенка ли? Младите не знаят, явно трябва да им обясня.

Това е велико руско изобретение, щото в страни като Русия, изглежда, постоянно се марширува, а ако не се марширува, се правят безкрайни походи в нескончаемите войни. Без изобретението, наречено "партенка", руският империализъм нямаше да има тая мощ и живителна сила и нищо чудно и съдбата на България, пък и на много други страни, да беше съвсем друга. На "ароматната" руска партенка, изглежда, се дължи руската непобедимост, руската сила и руската воля. Нищо чудно вражеските войски да са измирали само от полъха на руски партенки, знае ли се?

Та партенката е парче басма (може да се нареже и чаршаф на правоъгълни парчета от около метър дължина и половин метър ширина), това парче плат се навива по определена схема върху стъпалото. Ако умееш да го навиеш правилно, то ще те предпази от рани и мехури по стъпалата по време на дългото ходене и маршируване, но ако не умееш, партенката още при първите крачки ще се намотае на кълбо под стъпалото ти и тогава раните ти ще бъдат още по-страшни - понеже ще ходиш върху това кълбо докато имаш сили.

Разбира се, новобранецът не умее да си навива партенки, не умеех и аз, нищо че моят баща, Бог да го прости, в къщи много преди да вляза в казарма, ме беше учил как да си навивам партенки; но и това не помогна. Изглежда партенката е измислена и за да тормозят допълнително младите войници с оглед да бъдат пречупени дотам, че всяко усещане за самоличност и достойнство да бъде безвъзвратно убито или поне стъпкано в калта. В казармени страни като Русия партенката е неотменен атрибут на народната робска душа. У нас, кажи-речи, винаги е било все същото. Нали сме "братушки"?

Както и да е. Майната й на партенката. Като се сетя за нея, се сещам и за отвратителната смръдня, що издава войнишката партенка. Всеки ден я переш и тя сякаш по-смръдлива става. Обущата са смръдливи, всичко е смръдливо в казармата. Затуй смръдливата войнишка партенка се е превърнала в нещо като символ на казармата, тя е нейно знаме. На социалистическата казарма особено, щото там всичко останало вони още по-гнусно от непрана партенка. Имам предвид отношенията в нея; забелязвате, че не смея да ги нарека "междучовешки" или, опазил ме Бог, "междуличностни" тия отношения, щото все пак съм философ и не мога да допускам чак такива понятийни абсурди и недомислици.

В новобранската рота на всяка социалистическа казарма към младия войник всички се обръщат най-любезно с думата "кир". С думата "кирливец", за да не си помисли някой, че думата "кир" има нещо общо с гръцкото "кир", което, доколкото знам, означава "господин"; мале мила, с "господине" в социалистическа казарма да се обърнат е пълна невъзможност; там всички са "другари", но някои "другари", по-специално, са кирливци. Са, един вид, кирливи другари. Са смръдльовци, другояче казано. Не че и другите не смърдят де. Имам предвид най-вече нравствената смърдел или смръдня. Всички вариации на думата "кир" се употребяват в социалистическата казарма, примерно "кирчо", "кирливец", "кириакодромион" (кой знае кой ли е измислил тая дума, но и нея съм започнил чак досега?!), "кириле", но най-често всички ти крещят в ушите думата "мръсна кир"! Обидно е да те наричат така, но към обидите младият войник привиква. В един момент те вече не му правят впечатление. Което е страшно за обидчиците. Те трябва да измислят нови и нови обиди. И унижения. Всякакви унижения. От гнусно по-гнусно и от идиотско по-идиотско. Едиотско даже.

Примерно, ако не можеш да се набираш не знам колко си пъти на лоста, младши сержантът ще те остави там да си висиш безкрайно. Да, просто да висиш. Не можеш ли да се набираш, ще си висиш на лоста. Докато капнеш и премалееш. Моя милост не можеше да се набира хептен. И си висях. Прочее, в първия месец на казармата отслабнах страшно много, не по-малко от 20 кг. Заради утринното бягане трябва да е било. Прочее, цял ден си зает и все нещо правиш. Яде се три пъти. Войникът затова е постоянно гладен. Войникът е гладен като вълк. Вълците не са така гладни като младия войник.

Веднъж седмично се ходеше на баня. В поделението имаше "душевая", както му казват руснаците, т.е. стая с няколко душа. Там се къпехме повече от 20 войника наведнъж. По отделения се къпехме, щото водата не стигаше. Вода от някакъв голям бойлер. Чудат беше тоя бойлер. Таман се насапунисаш и водата стане ледена. Изглежда понеже нямаше налягане, когато съседът пусне малко по-силно топлата вода, душът на оня до него става с ледена вода. Ти подскачаш от шока и пускаш повече топлата вода. Някой друг нещастник в това време изпищява. И така. Понякога пък водата става гореща до нетърпимост. За кратко. Изобщо голямо развлечение беше да се къпят много хора под тия душове. Емоции.

Но хубавото беше, че поне там, под душа, нямаше старшини и "стари кучета" да те командват. Малко островче на свободата беше смръдливата на пот баня с мозаечен под и изпочупени бели плочки по стената. Явно затуй младите войници бяхме привързани толкова силно към банята. Там измивахме мръсотията от себе си, не толкова тая на кожата, а най-вече тая в душата. Зевзеци като Гъдуларя (нали го помните, оня със "златния" зъб) пък си стояха в банята съвсем възбудени и си се облекчаваха без притеснение пред очите на всички. Простотии колкото искаш има в казармата, не се шегувам. Ама да спра дотук. Засега.

Прочее, момчето с гъдулката не беше циганин, а просто беше свободолюбив като циганин; дали пък, сега се сещам да запитам, ние, българите, не мразим циганите толкова тъкмо защото повече от нас обичат свободата? Ний, българите, прочее, обичаме ли изобщо свободата? Ако я обичаме, защо не ни личи поне малко? Щото я "имаме" не я обичаме сега, тъй ли? Тя, свободата, обаче, не се "има", ти самият си свободата - това поне разбирате ли го?! Който каже "имам" свобода с това само показва, че не знае що е свобода. Но да спра дотук това излишно отклонение. Трябва обаче скоро да напиша нещичко по тоя немаловажен въпрос - за изворите на нашата неприязън към циганите. И такава статия съм обещал, а я бях забравил; добре че се сетих ето сега.

"Старите кучета" се къпеха пак под същите душове, ала на малки групи и много по-комфортно. Те бяха заслужили и затуй - по-специални. Нещо като войнишки аристократи бяха "старите кучета". Вече съм забравил как хубаво се гавреха "старите кучета" с младите войници по повод на това, че те са "стари кучета", а ние имаме още цяла година мъки, докато се "състарим". Глупости колкото щеш.

От скука войниците се изпоизяждат, бидейки разделени на два лагера: стари и млади. Две партии: управляващи и управлявани. Властелини и мачкани. Комунисти и безпартийни. Младите войници, новобранците, разбира се, бяха безпартийни. И мачкани. "Старите кучета" бяха нещо като комунисти. Старшините пък бяха комунисти на втора степен. Офицерите пък бяха нещо като трансцендентни комунисти, т.е. бяха нещо като "богове"; тая паплач у нас тогава биваше наричана "активни борци". Тия последните, за ваше сведение, съставляваха комунистическата аристокрация от каскетлии, които са заграбили властта някога, на 9-и септември 1944 г. и не я пускаха - както кучето не пуска кокала. Малката казарма - същинската - копираше всички недъзи на голямата казарма - социалистическото общество - и подсилваше до тотален абсурд гадостите й.

Май нещо не върви днешния ми разказ. Дали да не спра дотук? Само още нещичко да кажа та да завърша по-плавно.

И тъй, цял месец ни подготвяха за едно "велико събитие" - клетвата. Марширувахме все по-често и все по по-много, та да не се изложим за "парада". Войнишките клетви ги правеха там някъде, от 1 до 7 ноември, най-често, струва ми се, на 7 ноември. Няма да забравя никога тая дата. Щото съвпадаше с т.н. ВОСР ("Велика" октомврийска социалистическа "революция"). Защо българската войска се кълнеше на националния празник на върховно-главнокомандващата Империя е загадка, която всеки може да разгадае сам.

Няколко дни преди клетвата ни караха нощем в Самоков, дето тренирахме на самия площад, там, където щяхме да се кълнем истински след някой ден. Караха ни с "Кразове", огромни камиони. Без амортисьори. Към среднощ, когато всичко спи, на площада се прави тренировка за клетвата. Помня обаче, че веднъж, като пристигнахме на площада, за наша радост и учудване, установихме, че целият площад беше пълен с народ, с цивилни хора с угрижени и изплашени физиономии. Оказа се, че докато сме пътували до града, е станало земетресение, което е подплашило хората. И те излезли на площада. Ний в камионите, разбира се, не сме усетили земетресението. Достатъчно си ни тресеше самия "Краз". Радостна беше тая нощ, щото тренировката се провали. На другата нощ обаче си наваксахме пропуснатото.

Дойде и самата клетва. Заклехме се да служим вярно на "Партия и народ", а след това се срещнахме с близките си, дошли на туй замечателно мероприятие. Клетвата беше момент, в който за последен път се срещахме с близките си. След това ни чакаха дълги месеци безпросветна военна служба. Новобранците с надежда чакат клетвата. След нея вече не чакат нищо. Краят на военната служба е в края на тунел, приличащ на дълъг крив макарон - и изобщо тоя край не се види. Никаква светлинка. Имаш чувството, че са те изтръгнали от света. Имаш чувството, че си едва ли не в гроб...

Затуй срещата с близките на клетва е много трагично, бих казал едва ли не траурно събитие. Сякаш изпращат сина на заколение. Едва сдържат сълзите си майките. За бащите да не говорим. Дошли са всички най-близки роднини; моите например са наели цял автобус. Яде се печено агне, ала залъците засядат в гърлото на войника. Помня от клетвата само това: моята майка и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости, на клетвата пеят песен след песен. Те бяха големи певици. За да запомня клетвата с нещо хубаво ми пеят своите тъжни песни - та да ме сгрява спомена за нея в дългите студени зимни нощи на поста.

Не пеят двете велики сестри тия песни защото им е весело, а за да сдържат с тях плача. Сълзите, напиращи отвътре. Ако спрат да пеят, ще зареват. Познавам си ги аз. А на мен, нищо че пеят, ми е още по-тъжно на сърцето. Ала се преструвам на спокоен. Зер, мъж съм станал вече. Няма по-голям резил току-що заклел се войник да се разреве като дете. Затуй, преглъщайки сълзите на клетвата, ставаш все повече и повече мъж. Мъжът, прочее, е дете, което не умее да реве. Толкоз. Пак се олях...

Един-два, а може би и три часа трае тая среща с близките след клетвата. Времето хвърчи неусетно. Пак се покатерихме на своите "Краз"-ове, а посърналите ни майки ни махат в далечината с ръка. Ние, новозаклетите новобранци, вече "пълноправни войници", се потапяме в пълната безнадеждност на казармения живот.

Две години в ушите ми кънтя една песен, пята от майка и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости! Една песен за сестра, която, плачейки, изпраща брат си "право у Германия". Една песен, която, кой знае как и защо, се вмъкна в сърцето ми и легна в неговите дълбини. Сгряваше ме тая песен цели две години. Даваше ми сила. Но и много ме натъжаваше. Не знам защо е било така. Най-вероятно защото майчината любов е велика сила, а и мъжете имат майки...

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

събота, 25 юни 2011 г.

Новобрански неволи

Обещах да продължа с едно свое "животоописание", касаещо пребиваването ми в казармата. Човек е добре да спазва обещанията си. И ето, тази сутрин се сещам какво съм обещал и, по необходимост, зарязвам цялата си останала работа, за да понапиша още нещичко в тази поредица:

И тъй, стигнах предния път дотам, че една есенна привечер ние, новобранците с прясно остригани коси, се оказахме на някакъв плац, намиращ се нависоко, на един рид, а пък долу, в краката ни, се виждаха светлините на град Самоков. И на Боровец. Там, долу, остана цивилизацията и свободата. А тук, горе, като в лагер ("концлагер"?) сме ние, с нищо невиновните жертви. Разбира се, тъжни сме и омърлушени се гледаме там, на плаца, в оня паметна вечер, понеже добре осъзнаваме, че с "цивилизацията" и "свободата" за нас е свършено поне за 2 години. Много по-късно ние, 18-годишните, ще разберем, че със свободата ни е било свършено много по-отдавна, а и, както изглеждаше тогава, завинаги. Щото имахме злочестината да се родим в комунистическа България.

Строиха ни за пръв път някакви мило усмихнати, като за начало, младши сержанти, някакъв наперен офицер ни държа реч, от която не помня и дума, отстрани изпод вежди ни гледаха злобно някакви старшини ("фатмаци"), а вечерта гаснеше някак твърде меланхолично. Така е и на душите ни, затуй и вечерта все едно почва да страда с нас. Отиваме с вяла стъпка да спим. Спалните помещения са в една голяма постройка, турена обаче в ниското, в някакво дере, та да не се вижда дори отгоре, от небето. Вече разбираме, че сме се оказали войници-новобранци в един зенитно-ракетен дивизион. Имаме смътно момчешко желание да видим ракетите. Скоро то ще се сбъдне даже в излишък. Лека нощ, сбогом, цивилизацио!

Първите дни в казарма минават някак шеметно, лудешки, на бързи обороти. Още на първата сутрин младшите сержанти се разкрещяват да ставаме, бързо да си оправяме креватите, да бягаме на плаца за "физзарядка" (много руски думи ще чуваме оттук-нататък). На плаца правим разни упражнения, показвани ни от прозяващ се младши сержант. Тия младши сержанти са от старите войници и са турени при нас за да ни тормозят ден и нощ. Те, разбира се, са упоени от възможността да мачкат живи човешки същества и със садистично удоволствие се ползват от нея. Това си проличава още от първия момент. Няма по-отвратителна гледка от прост и нагъл човек, който се е докопал до властчица. Както и да е...

После бягаме по баира докато душата ти влезе в гърлото и почне, както подобава за една душа, да те души, понеже се е превърнала в топка или камък. Горката ни душица! От бягане си губиш духа и сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне. А младшият сержант бяга най-отзад и шиба с извадения от панталоните си каиш ония новобранци, които бягат най-зле, най-бавно. Такива като мен. Каишът му приятно плющи върху гърба ми. Чудя се дали да падна на земята, та всичко да свърши, или да продължавам докато капна съвсем. Всеки момент ми се иска да пропадна вдън земя, ала се оказва, че все някаква силица още се намира в мен и продължавам. А бягаме по баир, каменист и безводен баир, който изглежда е взет от сръбски филм за партизани...

Това утринно бягане в първия месец става най-тежкото изпитание. Постепенно обаче свиквам и гледам да бягам не от последните. Заради каиша. Заради какво друго да бягам в тия хладни планински утрини на октомври 1977 година?!

След бягането и "физзарядката" имаме малко "лично време", в което пак трябва да бягаш като торпила, та да успееш да идеш до тоалетна, да си изтъркаш криво-ляво зъбите, да плиснеш две шепи вода на лицето, да се върнеш и отново да поправяш леглото си, което трябвало да бъде изпънато така, сякаш на посещение щял да ни дойде не кой да е, а самият генералисимус Сталин. Шегувам се, за Сталин не говореха неговите последователи от българската комунистическа войска. Та защо просто да говорят за него?! Нали той си е в душите им?!

Най-неприятната част е да излъскаш тежките си войнишки обуща, с гьонена подметка, с налчета и с... а сега де, как се казваха тия железни пирони, дето са наковани отдолу, та да тропаме така, сякаш сме подковани коне?! Не си спомням в момента думата, като се сетя, ще я кажа. Забравих да кажа, че набързо трябва и да се обръснеш, щото се проверява най-старателно добре ли си обръснат. Ако не си, младшият сержант-гадняр ще те прати да се дообръснеш за една минута. На сухо. Без пяна. И ще те гледа и ще се наслаждава как фърчиш като финикиец, на който крадец е обрал паричните му знаци. Сиреч, как фърчиш като обран финикиец. Не обран евреин, а именно финикиец. Що ли ми се въртят тия досадни мисли като се сещам за ония извращения в новобранската рота от оная паметна за мен октомврийска есен на 1977 г.?

Обущата ти трябва да са лъснати така, че ако кацне муха върху тях, така да се похлъзне, че да си разчекне краката. Това го повтарят с неописуемо удоволствие младшите сержанти, които са го чули отнякъде, изглежда от своите младши сержанти когато те пък са били новобранци. Трябва да блещят обущата ти, трябва да си перфектно обръснат, да си "опрятен" (това е още една руска дума, с удоволствие употребявана от наште тукашни последователи на съветската армия, на съветския армейски комунизъм). "Опрятен" значи, как да го кажа, "подреден", "спретнат", "чист". Зъбите ни не ги проверяват. Трябва да си като струна, трябва да се откажеш от всичко човешко и да станеш нещо като робот.

Учат ни постоянно като те докосне "старши" от теб, да изкрещиш "Аз!". Ако каже "редник Грънчаров", пак с цяло гърло да изкрещиш "Аз!". Ако кажат "Кой?" и те погледнат, като картечница да изстреляш тия думи: "Аз, редник Грънчаров!". Като срещнеш висшестоящ, трябва да удряш крак така, сякаш до теб не минава някакъв кирлив старшина-селяндур от самоковско село, а все едно минава самият таваришч Сталин! Или Тодор Живков, все тая. Гаврят се по цял ден с нас. Търпим. Няма мърдане. Нема лабаво! Този изра най-много го обичат старшините. Както и да е, мерзости колкото щеш.

После закусваме, и то така, че да ти се отще всякакво ядене. Младши сержантите се забавляват като отвреме-навреме крещят на тоя или на оня нещо, а пък новобранците скачат, крещят си името, маршируват и не знам си какво още. Като се нагледат на някой, ще го оставят да измие цементовата (с мозайка) столова, т.е. столовата с цементов мозаечен под. С метла и много вода, с прах за пране, търка се до безкрайност, до изнемога, докато капнеш, облян в пот. Треперейки и стараейки се да не привличаме погледите на младшите, се храним набързо. После много внимаваш да не те забележат като си носиш чиниите. Разбира се, точно когато си мислиш, че не са те забелязали, чуваш зад гърба си отвратителния вик или крясък: "Редник Грънчаров!". "Аз!". Що ходиш като влюбен в парка?!". "Виноват!". "Тук е казарма, не е площада на Долна баня!". "За наказание бягай да миеш тоалетната!". "Слушам!".

Тъй почват да текат ден след ден. Тягостно тече денят, дните все едно са станали безкрайни. Ден след ден. Много дни. Безкрайни дни...

Маршировки, бягане, катерене по лоста, скачане на "магарето" и на "козата", занятия по политическа подготовка, в които трябва да зубриш разни простотии. Поне не се гаврят там с тялото ти. С душата да се гаврят е някак по-поносимо. Телата ни там обаче са оставени временно в покой. Но само гледай да не заспиш. Затуй тия занятия по политика са все едно малко оазисче в напрегнатото мерзско ежедневие на новобранеца.

Най-интересното е опознаването с другите новобранци - нещастници като теб самия. Постепенно почват да се открояват лица. Някои образи почват да изпъкват. Като сме оставени насаме, няма как, почваме да се изявяваме. Повечето сме наплашени като зайци и предпочитаме да си мълчим. На тоя фон се появяват някакви зевзеци, които се правят на маймуни, позволявайки си разни перверзни шеги. Много се говори за секс, за жени - по-точно за половия орган на жените! - и за... мастурбации, разбира се! За всякакви простотии мислим и говорим. Тъпо е. Гнусна казармена атмосфера.

Ето, примерно, някакъв новобранец от Златица, който, за беля, има "златен зъб" отпред (зъб, "облечен" с метал), почва да се хили и да пуща разни шеги. За беля или за щастие, щото тоя зъб го прави много колоритен! Голям смешник, въпреки че ни е тъжно, все успява да ни разсмее и весели. Оказва се, че бил гъдулар, да, бил учил свирене на гъдулка в училището в Котел. Бързо става атракцията на новобранската рота. Гъдулката, разбира се, си я носи. Свири и едновременно пее. "Златният" му зъб блещи на слънцето и го прави още по-смешен. Покрай тая гъдулка си осигурява известен комфорт и влияние пред "старите кучета". Иначе наистина е много забавен. Сприятелява се с всички. Смеем се на шегите му. Радваме му се. Напомня ни за "цивилизацията". Останала някъде далеч, а ние сме на един каменист и пуст баир, намиращ се току-под звездите.

Човекът е същество, с всичко привикващо. Достоевски е написал тия думи. Аз май единствен съм чел Достоевски и мисля понякога за него. Установявам голяма прилика между неговото описание на пребиваването му в каторга и моите преживявания в казармата. Невесели мисли се въртят като мухи в съзнанието ми. Но Гъдуларят всички весели, голям зевзек! Всички гледат да са му приятели, а той е любвеобилен. Зевзек от класа. Има и други подобни, но тоя е ненадминат. Гъдуларю от Златица, как си бе, човече?! Ползваш ли интернет? Виж с какво съм се захванал: да опиша нашето пребиваване в поделението на "Вишката". Пълни простотии пиша. Помагай! За да развеселиш малко разказа ми. Мълчи гъдуларят... симпатягата.

Имаме и един готвач, млад войник като нас, който става най-влиятелна личност поради естеството на заниманието си: готви да ядем. Яденето е най-великото удоволствие в една казарма, най-желаното преживяване. Логично е готвачът да е най-влиятелната и уважавана личност. Като сипва, "шпацът" поглежда на кой ще сипва, и сипва според това симпатичен ли му е тоя или не. Ако си му приятен, ще ти сипе повечко. Голяма власт е тази в една казарма! По-уважавана и благославяна личност от тоя готвач нямаше, разбира се. Той и караул не даваше толкова като нас. Абе велико нещо е да си готвач в казармата! Немам думи!

Виждаме и ракетите. Не са толкова интересни колкото сме очаквали. На някои войници, на които е отредено да обслужват ракетите, скоро ракетите им стават най-омразното нещо на този свят. Лъскат ги с нафта, въртят ги, напрягайки мускули, не знам какво още ги правят. Тия, дето обслужват ракетите, са подбрани да са най-високи и мускулести. Трима високи и един нисък обслужват една ракета. Не помня ниският и дребният каква работа върши, но добре си спомням, че имаше по един дребосък във всяка команда, обслужваща ракетата.

Моя милост, понеже, както се оказва, е "най-учен" (има се предвид това, че вече съм приет студент, и то не по какво да е, а по философия!), получавам най-съблазнителна (след готвача) служба: щабен плъх. Ще чистя в щаба. Ще пиша разни документи. Ще бъда, с една дума, писар. Ще дежуря две години кажи-речи всяка нощ в командния пункт. Зад една осветена плексигласова стена, наречета "планшет", зад нея аз пиша и чертая със специален молив курсовете на "вражеските самолети", а отпред, пред стената, командирът и началник-щабът обсъждат действията на дивизиона по "унищожаването" на вражеската атака от въздуха. И тъй, все така, цели две години - ден и нощ, лято и зима, пролет и есен и пак наново...

Дали не издавам строго пазена тайна като сега пиша за тия неща? Бяха ни предупредели да държим в пълна тайна къде сме служили и какво сме правили. Секретни войски. Заплашваха ни със затвор ако се изпуснем да кажем някому нещо. Но сега сме в НАТО, май вече не е тайна къде и как съм служил? Нали НАТО сега ни са съюзници, а тогава ни бяха най-големи и коварни врагове?! А кои ли ни са сега враговете? Мълчание...

Между другото, аз също съм и библиотекар. Държа и един склад с канцеларски принадлежности, моливи, химикалки. Завеждам също и киносалона! Ще бъда оператор на филмите. Засега тях ги върти моят стар войник, един длъгнест софиянец. Ето че моята длъжност става най-завиждана и намираща се по престижност непосредствено след тази на готвача. Поради което ще си имам много главоболия. Щото от оная храна, що раздава готвача, всички имат нужда, ала от "духовна храна" кой ли има нужда? Затуй старите войници ме намразват всеотдайно заради службата, която ми се пада.

"Закапечето" (заместник командир по политическата част) обаче ме е харесал, началник-щабът - също, върша им много работа, ама за сметка на това всички стари войници ръмжат като бесни кучета срещу мен. Бил съм "натегач" и не знам си какъв още. Когато след 6 месеца, още новобранец, командирът ще ми даде нашивка, сиреч, ще ме направи ефрейтор, животът ми ще стане още по-тежък, защото това вече ще е непоносимо за "старите кучета", които нямат нашивки. Те ще се забавляват, като ще карат младшите сержанти да се гаврят с мен. Да марширувам, да отдавам чест, да набивам крак, и прочие. Както и да е. Преживях и това.

Ами като начало стига. Спирам дотук. Когато имам време и настроение ще продължа. Сега се изморих. Ако някой се интересува от нещо във връзка с написаното неща пита, ще му отговоря. Чао! И хубав уикенд!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

петък, 24 юни 2011 г.

Берлинският договор, покрай многото неправди за нас, донесе едно благо дело - отърва ни от руската окупация

Кто избавит нас от Вас

Димитър Маринов

Спорът за деня на националния ни празник стихна с годините. Но не стихна, вече шест десетилетия, лъжата, че Берлинският конгрес е гибелен за България. Лъжепатриотите с пагони под цивилните костюми пропускат "мъничката" подробност, че той ни е отървал от окупаторите-освободители. Защото руско-съветският садомазохизъм, царски маскиран, питонски ни задушава с новобратската си прегръдка. И все по-ясно става наш или ненаш е 3-ти март; случайно ли беше избран от посткомунистическа България за национален празник; и не е ли българският преход един безкраен посткомунизъм, но вече без пост-...

Припомняме я чрез откъс от спомените на Димитър Маринов.

Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме.

Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които на всека дума ни завираха в очите: "Ми для Вас кровь проливали" - отговор: "Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь пробльували", и велико поучителните думи на дедо Антим, както той каза на княза Дондуков-Корсакова, когато тоя последния му рече: "Ваше Блаженство! Что думаете? Болгария уже освободена!", а той си поклати главата: "Думаю, Сиятелство, о том: Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от Вас!"

След Берлинския договор, с който се унищожи Санстефанския и на руската окупация се предвиди срок, руските административни власти станаха по-внимателни към младите български дейци и изобщо към българите. Нечаевци станаха немислими вече. И с това Берлинския договор, покрай многото неправди за нас, донесе едно благо дело - отърва ни от руската окупация.

И днеска има людие - и мирски и духовни, които са отчаяни русофили, т.е които верват, че русите дойдоха да ни освободят и подписването на Санстефанския договор 19 февруари (стар стил) се празнува и днес като ден на нашето освобождение. И тия лица - духовни са всички архиереи, а мирски - видни списатели, държавници и поети (като покойния Вазов), подчинили на руския монархизъм, на руския цар, целата воля на българския народ. И днес ние виждаме, че тия същи мъже после толкова събития, после толкова свидетелства, останаха все тъй заслепените русофили и създадоха: Св. Александър Невски, Свободния университет (който е руски университет), паметниците руски - на Шипка, в Плевен, София и другаде, руска семинария, руска гимназия, руско военно училище и пр. явления и строения, които толко напакостиха на държавния живот на България.

Когато пиша тия редове (1926 г.), аз съм вече на 81-годишна възраст, много съм чел, много преживех, много съм мислил и, като си припомня големите злини, които ни причини руската дипломация, дохождам до големо недоумение: на какво се дължи туй заслепено русофилство на тия наши мъже, от които има много умни люде.

Покойният Вазов, който в едно свое стихотворение клеймеше нашите врагове през време на последните войни, избегна да спомене Русия; аз му написах кратко писъмце, с което го мило упреквах в това, като го запитах: Руските войски в Добруджа с румънските защо бяха дошли: да ни освободят ли или да ни изковат нови робски вериги? Той ми отговори на една картичка, изпратена в плик по пощата. Ето съдържанието й: "Драги бай Митко, прав си, но немам кураж да сломя в мене кумира, когото сам създадох. Поне засега. Твой Вазов." Картичката прилагам тук за уверение. Какво да кажем за онези, които и ден днешен чрез своето русофилство напакостиха и пакостят толко много на своето Отечество.

Колко бе прав Блаженнейши Антим!

И България дотогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които, като покойният Вазов, още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех в тех през едни времена на наивност и раболепие. Те са на изчезване, но още тормозят нашия държавен живот.

Из "Спомени из моя живот"


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7 стр.

вторник, 21 юни 2011 г.

ОБЕКТИВИЗЪМ - УВОДЕН КУРС

ОБЕКТИВИЗЪМ - УВОДЕН КУРС

Много места просто не могат да бъдат хубави като Долна баня

Публикацията ми от оня ден под заглавие Едно трепетно лято на реката предизвика интерес отклик, на който аз отговорих и така, струва ми се, се получи разнопосечен, но хубав и в някакъв смисъл поучителен разговор; ето го:

Анонимен каза: Това е хубав и някак си малко меланхоличен текст, на който би подхождало заглавие като у Радичков „Последното лято”.

А иначе водата в Марица край Долна баня топла ли е? Или тя там е все още не равнинна, а планинска и поради това студена река?

„Под с. Радуил долината на р. Марица губи планинския си вид и преминава в котловинната си част. Долината й е оформена по западните и северните части на Долнобанско-Костенецката котловина почти на границата между котловината и разклоненията на Средна гора. От устието на Костенецката река (Стара река) надолу долината на р. Марица се стеснява и преминава в известния Моминоклисурски пролом в източната планинска връзка между Средна гора и Рила планина и достига Горнотракийската низина под гара Белово.”

„В миналото река Марица е била плавателна река от Белово надолу по течението, но в наши дни не е толкова пълноводна, защото доста язовири задържат водите на важните ѝ притоци.”

Хубава ли е питейната вода в Долна баня? От Рила ли идва?

Говорът на Долна баня като самоковския ли е? Между другото Самоков в миналото понякога е бил смятан за част от Македония! Според големия диалектолог Стойко Стоев характерно за самоковския говор е:

САМОКОВСКИ ГОВОР

Самоковският говор обхваща Самоковското поле. На изток по долината на р. Марица той се свързва с ихтиманския говор, a на запад с дупнишкия.

Самоковският говор има следните по-характерни черти:

1. Покрай повечето случаи с гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь (дап, маш, гàлап; дàска, сан, пèсак, четвъ̀ртак; лаштѝ) се срещат случаи с o вместo стб. ъ (coc нèго, воф сèло, подàрок, пỳпок) и с у вместо стб. ѫ (мỳка, сỳшта).

2. Гласна у вместо лъ, ъл след лабиална (устнена) съгласна: буà (бълха), вук, вỳна, пун (пълен), музèм (мълзем), йàбука (ябълка).

3. Меки съгласни л’, н’ в края на думата и в средата пред съгласна: сол’, крал’, прий̀àтел’, осѝл’, парцàл’, фасỳл’, ден’, кон’, кòрен’, кумѝн’, тигàн’, бòл’к’а, лỳл’к’а, престѝ’л’ка, сèн’к’а, грàн’к’а.

4. За гр. Самоков и за някои близки села като Шишмàново е характерно съчетанието шч вместо шт: шчо, лèшча, нèшчо, пỳшча, шчèрка.

5. Член за мъжки род единствено число -о: гърбò, носò, стòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо, мажò .

6. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -м: вòдим, нòсим, òдим, перèм, пѝшем.

7. Частица за бъдеще време к’е: к’е ѝдем, к’е кàжем, к’е четè, к’е напрàват, к’е ỳчат.

Ангел Грънчаров каза: Водата на Марица при Долна баня е студена, но лятно време къпането в нея е твърде освежаващо; търпи се студенината й, то именно това му е и хубавото на къпането в нея; прочее, къпал съм се и в някои притоци (потоци) на Марица в курорта Долна баня, току досами Рила и вече като се навлезе в планината, водата там е още по-студена, но пак може да се къпе човек, а пък релаксирането на тялото е невероятно силно. Там, прочее, в тия бистри потоци може да се види и пастърва.

Питейната вода в Долна баня е рилска, много хубава за пиене, някак си е твърда и винаги е много студена; като си налееш от чешмата шише с вода и излезеш лятно време под лозницата, шишето веднага се изпотява от горещината. А иначе хората в Долна баня говорят оригинален говор, включващ самоковския говор, македонския диалект, много турски думи, както, прочее, навсякъде из Българско, въобще, изразяваме се там оригинално. Няма такива странности обаче като шишмановския изговор, както сте го дали в справката, но за отбелязване е, че съм чувал такъв изговор в поделението, където служих, даже добре си спомням един старшина, който си говореше по шишмановски (така се говори и в някои други самоковски села), но има в днешно време характера на някакво тарикатско говорене, не знам сега дали мутрите от оня край не говорят толкова тарикатски, по същия начин. Откъснал съм се от своя роден край обаче, ето, днес се връщам оттам, ходя за по няколко часа, понеже имам много работа тук, в Пловдив.

Мисля, че отговорих на въпросите Ви. Ако има нещо, питайте. Моя роден край е много хубав, благословен сякаш от Бога, много красоти има там, самата Рила, дето започва да възвисява снага оттам, щото ний сме в полите й, е красноречиво потвърждение на тази констатация. Но ми се чини, че навсякъде из нашата родина хората смятат своя роден край за изключително красив и за благословен от Бога, което именно показва, че ние, хората, сме склонни да се привързваме към природните хубости и да ги абсолютизираме...

Анонимен каза: Благодаря, чудесно, много интересна и ценна информация. България е малка страна, но пак е невъзможно за един живот да я обходиш и опознаеш. Неотдавна си купих нещо като пътеводител на Николай Генов и Румяна Николова „Книга за България” (15 лв) и се оказа, че има безброй места и неща, които не познавам и повечето от които за съжаление вероятно никога няма да опозная:

„Познаваме ли България?

Мнозина биха отговорили положително, но това е, преди да разтворят страниците на тази книга. Прочетеното ще ги изуми и очарова. Освен до знакови места, за които всеки българин е чувал, авторите ни повеждат по пътищата на България до непознати и прекрасни кътчета от родината ни, за които дори не подозираме: църкви, манастири, пещери, свещени места. Преоткриваме както природни феномени, с каквито нашата страна е богато обдарена, така и паметници на историческото и културното ни наследство... Книгата не е обикновен туристически справочник, а произведение, което следва най-добрите образци в пътеписния жанр.

Опознайте непознатата България и още повече ще се гордеете, че сте българи!”

Към тези непознати за мен места засега принадлежи и Долна баня. Имам интересни спомени за Николай Лилиев, който мисля през 1907 е бил чиновник в Долна баня, ще ги потърся.

Да, повечето хора смятат своя роден край за най-хубав, и все пак е трудно да се отрече, че има особено хубави места. В красотата има и някакъв абсолютен момент, не всичко е субективно. Моите уважения към градчетата и селата в Тракия и Дунавската равнина например, но те просто не могат да бъдат хубави като Долна баня. Също така едва ли някой би твърдял, че Англия, Холандия или Дания са дарени с природни красоти. Българите просто са имали късмет. Англичаните може и да не са благословени с природни хубости, но за сметка на това са на остров и 1000 години са могли да се развиват необезпокоявано. България е на такъв кръстопът, че това се е оказало невъзможно. Е, не можеш да имаш всичко на този свят.

Между другото аз при влизането в казармата като единствена книга носех със себе си „Държавата” на Платон. Тогава не знаех, че един от съветите на американския гуру Робин Шарма е винаги да си носите книга, за да можете да четете по всяко време и навсякъде и да не скучаете, а да оползотворявате времето, но инстинктивно го следвах.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Абонамент за списание ИДЕИ