Истината ни прави свободни

четвъртък, 31 май 2012 г.

Денят на българската просвета и култура бе тържествено празнуван от децата в българското училище „Нов Живот“ в Чикаго

Заедно можем да постигнем повече, отколкото поотделно и сами!

„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”

Евангелие от Йоан

Годината е 855! Година на създаване на българската азбука.

"Върви народе възродени, към светли бъднини върви!"

Кой не е трепвал и не се е просълзявал, слушайки думите на тази песен? Празникът на Славянската Писменост и Денят на Българската Просвета и Култура за пореден път бе тържествено празнуван от децата на българско училище „Нов Живот“ в Чикаго. Те бяха подготвили специална програма по случай празника. Това е най-българския празник за всяко гордеещо се българско сърце.

Да, и с право, защото ние, българите, имаме богато културно-историческо наследство. И ний сме дали нещо на света, на вси славянски народи слово да четат. Този празник е нашият символ на достойнство, богата духовност и традиция. Уникален по своята същност, той ни обединява, дава ни национално самочувствие, кара ни да се изправим и да застанем до другите цивилизовани нации. Празник на грамотността и културата, на писмеността, на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата.

Буквите, създадени от Кирил и Методий и преводите, които са направени на най-важните богослужебни книги, защитата на правото на всеки народ да слави Бога на своя език са от историческо значимост не само за формиране на българския народ, но и за неговия просперитет. Делото им е високохуманно и демократично, всеславянско, служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички в духовната област. Нека не допускаме духовността да изчезне от живота ни, защото благодарение на нея сме се съхранили като нация.

Тъничко, нежно, детско гласче изрецитира:

Празнична радост в гърдите напира
в сърцето ми детско едва се побира!
че днес е празник голям, всенароден
на двамата братя Кирил и Методий!


Препълнената зала беше притихнала. А когато малките Александър Бараков и Александър Мартинов един след друг със силни и твърди гласчета рецитираха „Аз съм българче“ цялата зала избухна в буйни аплодисменти. Присъстващите се изправиха на крака.

В очите на всеки от тях имаше сълзи, сълзи от умиление, от гордост и радост, че макар и на хиляди километри от България, тук, в Чикаго, има толкова малки ентусиазирани и обичащи я малки българчета! На тях се крепи бъдещето на България. Те ще продължат напред с българското „Напред! Науката е слънце, което във душите грей! Напред! Народността не пада там, гдето знаньето живей!...“

Какво по-обнадеждяващо за нас - техните родители, баби, дядовци, близки и роднини, да знаем, че след нас растат българчета, достойни наши последователи. България ще пребъде във вековете и не ще се затрием като нация. Нека да повярваме в тези малки българчета, да им помагаме в нелеката задача да запазят българските си корени, род и език, да знаят и помнят историята на Родината ни, да се гордеят с нея, да я пазят дълбоко в сърцата си и предават на поколенията след себе си. Нека работим заедно с тях и както каза в поздравителната си реч Генералният Консул на Република България в Чикаго господин Симеон Стоилов "можем заедно да постигнем повече отколкото сами поотделно“, за да звучи звънката българската реч, за да се пеят мелодичните български песни, за да се играят кръшните български хора и ръченици, за да я има България, защото тя е там, където има българи дори и след векове!

Да, историята ни е доказала това. Сам Паисий Хилендарски е писал: “Внимавайте, вие читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество... За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език“.

Та какво е човек без корени? Той е като дърво без корен.

Гордееш ли се, че си българин? Ще запазиш ли своя род и език?

Хриска Перфанова

Българско училище "Нов Живот", гр. Чикаго, САЩ


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Еротика и порнография

Еротика и порнография

Публикувано във в-к "Комсомолска ИСКРА", 6 декември 1988 г., Пловдив

Твърде „интересно” е отношението, което се е създало в нашето общество към „тия работи”, т.е. към човешката сексуалност и всичко, свързано с нея.

Не дай Боже учител да заговори нещо „по така” за секса пред своите ученици. Ще каже някой: вече не е така! Аз до преди три години бях учител в средно училище и там съм си имал доста разправии и с директора, и с възмутени родители, защо съм бил… прекалено откровен с младите, казвал съм неща, които „не е прието да се казват” публично, че винаги съм задоволявал любопитството на моите ученици, които ме били „взели на мушка”, защото и аз съм бил „неуравновесен сексуално” (няма да забравя този израз на моята директорка) и пр. Същевременно познавам учители, които се червят, когато ученик каже „неприлични” думи, а една млада педагожка бе изпаднала в несвяст когато на стола видяла нарисуван с тебешир пенис, при това вече била седнала на него и той ù се бил отпечатал на роклята. Свестихме я едва-едва.

Друга пък беше маниачка на тема чистота на чиновете, защото там най-често учениците, в които бушува и кипи сексуалността, рисуват… „цинични неща”, по нейния израз. Не можах да ù обясня, че няма нищо цинично в тия рисунки, че по тях тя може да разбере най-пълно и добре своите ученици точно такива, каквито са. Тя кипна, нарече ме „гаден фройдист”, престана да разговаря с такъв „мръсник” като мен и с това всичко за нея беше решено… окончателно. (Докато един ден отмъстителните ученици нарисуваха огромни пениси, женски гърди и пр. и тя не последва, без да иска, моя съвет: пред учителския съвет, когато се обсъждаше невижданият скандал, разкри гадателските си способности: знаела точно кой бил нарисувал тези… гадости!)

Но какво говоря за училището?! В университета нима не е същото?! Преди няколко години един бдителен „страж на морала” откри по банките отвратителни „цинизми” със „сексуално-политическа насоченост” и веднага последва кампания за боядисване на всички банки; излезе ректорска заповед, на студентите по групи бяха разпределени от Комсомола блажни бои и те боядисваха ли, боядисваха. Аз специално обиколих всички аудитории преди да почне боядисването, събрах (записах в тетрадка) това богатство от сексуалния младежки фолклор и в резултат на проучванията си реших… да пиша дисертация по тази тема. Събрал съм много материали ден нищо чудно да седна и да я напиша. А преди седмица всички групи, в които водя занятия, бяха „шокирани” от някои мои „откровения” относно фалоса като символ, заемащ най-видно място в културата на митологическата епоха. Интересуваше ме реакцията на студентите: някои ехидничко се хилеха, мъжете взеха „да сучат мустаци”, тук-там някоя студентка, „фрапирана” от невъзпитаността ми, обилно се изчервяваше, повечето се стараеха да не погледнат в очите ми. При това нагло им разказах една „грозна сцена” от филма на Фелини „Сатирикон” (никой не го беше гледал) и там се роди идеята ми да напиша нещо за различието между порнографията и еротиката.

По мое схващане отношението към секса може да бъде два вида: порнографско и еротическо. Ще се поясня.

Паоло Пазолини направи филми по „Кентърберийски разкази” на Чосър и „Декамерон” на Бокачо, а Федерико Фелини – по „Сатирикон”. Който е гледал филмите (наскоро ги даваха и в Пловдив, могъл ги е да ги гледа, ако обаче е бил над 16 г.), знае колко „страшни” неща се показват там, а който пък е чел книгите, също може да разбере за какво става дума.

В книгите, поради особеността на литературното художествено произведение, а също и поради майсторството на големите художници сякаш няма „възмутителни неща”, т.е. границата между еротично и порнографско не се минава, те са силно еротични, но не порнографски произведения (затова са издадени у нас, иначе порнографията е забранена със закон). Но във филмите на Пазолини и Фелини нещата са различни и това може да се установи дори „от прав поглед”. Федерико Фелини, великият майстор на киното, е същински чародей, който се движи по „острието на бръснача”, т.е. на границата между еротичното и порнографското, но не отива към пошлата порнография.

Границата между еротичното и порнографското е невидима, тя може само да се чувства. Фелини прекрасно я чувства, той има много филми със „сексуална насоченост”, бидейки примерен ученик на Фройд („Сладък живот”, „Амаркорд”, „Рим” и пр.). Същото може да се каже и за Бергман; на неговия филм „Фани и Александър” чух възмутените стенания на една възрастна жена, случайно попаднала на този филм: „Ама моля ви се?! Какво е това?! Как е възможно?! Къде съм, другари?! Ужас!”. В този момент главният герой правеше такива неща с жена си, които са толкова срамни, но които, да не забравяме, правят не само шведите (защото са се „разложили” сексуално!), а и, да признаем, и 99 на сто от българите, стига да са нормални сексуално. Но и Бергман, понеже е голям художник, чувства оная мяра, нарушаването на която преви истинската еротика честа порнография.

Аз не ща да бъда моралист, нито да поучавам какво е порнография и колко тя е отвратителна. Тия неща се чувстват от всеки нормално развит и здрав човек, който има напълно естествени сексуални потребности – и намира начин да ги задоволи. Моралът (а той според мен е отчуждена човешка нравственост) е безсилен в наше време в това отношение, той не може с нищо да повлияе на нравите, които битуват сред хората. Моралът, уви, днес е официозен, казионен и лицемерен, а младите хора много добре чувстват това. За тях той е нещо непотребно, архаично, дори допотопно и, трябва да имаме достойнството да признаем, са напълно прави. И те си имат „криви” страни, но изправянето им си е тяхна работа.

Истински еротичното е израз на една чувствителност, произтичаща от естествената и правилно развита човешка сексуалност. Това е удовлетворението от съзерцанието на красиви тела, облагородени от човешка духовност, излъчващи чистота на преживяванията, безкористност, благородство в лицата и със светли, непомрачени от незадоволени сексуални желания погледи. Порнографското, изображението на дивата и животинска страна от природата на човека, е израз на сексуална непълноценност и комплексираност.

Еротичното е „очовеченото” сексуално, а порнографското е чисто животинското у човека, несублимирано от културата, от човешката духовна природа. Няма нормален човек, който да получава истинско сексуално задоволство от гледането на порнографски филми и списания. Но всеки човек има интерес към изобразяването на сексуалните сцени, защото търси именно еротиката, която не може да му бъде безразлична. Красивото тяло на жена (или мъж), сексуалният контакт в истинската му значимост за живота на човека са красиви, дори възвишени, а също са толкова естествени, най-човешки, „прекалено човешки”: те именно предизвикват еротични чувства, към които, да признаем всички, толкова много се стремим.

Това е което исках (и можах) да кажа тук за „тия неща”.

Ангел Грънчаров, асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

сряда, 30 май 2012 г.

Човекът е свобода

Ето че успях да намеря време да отговоря на възражението Ви. Ще го сторя за да спомогна поне малко за открояването на истината, а не за да илюстрирам собствената си правота; претенцията за вечна правота и непогрешимост, прочее, ми е съвсем чужда.

Значи моето изказване или твърдение за свободата Ви се вижда "много странно и дори абсурдно за философ". Трябваше обаче да си дадете сметка за това, че философите са философи доколкото не мислят еднакво, т.е. трябваше да си дадете отчет за това, че има много философски разбирания за свободата, тъй че онова, което изглежда "много странно" или "дори абсурдно" от дадена гледна точка, съвсем не е такова ако се погледне от друга гледна точка. Прочее, бие на очи, че сте склонен да обявявате своята гледна точка за абсолютна, понеже всичко, което се разминава или не се съгласува с нея, Ви се вижда непременно "много странно и дори абсурдно"; това, простете, е крайно некоректна и изцяло нефилософска позиция.

Тъй че това, което изглежда "странно" и "абсурдно" като се погледне от един ъгъл, не е такова, ако се погледне от друг ъгъл. Ние, философите, се стараем да оглеждаме всяко нещо от много ъгли, иначе, ако не го правим, ще почнем да приличаме на простолюдието, което се напъва да мисли, ала това не му се удава кой знае колко.

От друга страна мигом, кой знае защо, вероятно за собственото си самоуспокоение, без при това особено замисляне, лепвате следния етикет върху моята теза: тя била израз на "някакъв вид волунтаризъм". Простете, но навремето точно така участваха в дискусиите уж така недолюбваните от Вас марксисти: като лепнеха на "противника" някой и друг етикет, се оттегляха от спора с гордо вдигнати носове, щото, разбира се, под тяхното достойнство беше да вникват в същината на спора. Апропо, марксистите априори бяха обявили своята доктрина за "единствено правилната" и дори за "най-научната", което именно и ги освобождаваше от потребността да се затрудняват с мислене. Тъй че, ако Вие, мой любезни опоненте, сте млад човек, то най-вероятно в съзнанието Ви усърдни доценти са успели да присадят същия този марксистки догматически (сиреч: немислещ) манталитет, а пък ако сте поне на моята възраст, значи изобщо не сте забравили паметните уроци на марксисткото скудоумие, което се лееше от катедрите, нещо повече, имали сте неблагоразумието да повярвате в тях - нищо че си мислите, че уж сте извън него.

Работите обаче стават още по-интересни като стигнем до ето това Ваше твърдение, което искам да подложа на по-внимателно вникване:

"... нещата опират до неразрешения (и вероятно неразрешим) метафизичен проблем за свободата на волята. Ние не знаем дали имаме истинска свобода на волята, или сме само марионетки на природните закони с илюзия за свободен избор."

Чудя се дали изобщо е възможно с толкова малко думи да се кажат наведнъж още повече несмислени неща. "Метафизичният проблем" за свободата на волята, разбира се, не само отдавна е решен, напротив, той има няколко (а принципно поне две-три: по схемата теза-антитеза-синтеза) алтернативни разбирания, тъй че очакването за "окончателното" му решаване, в смисъл на "победа" на една-единствена гледна точка тук пак е отглас не просто от един марксистки догматизъм, а и от един марксистки волунтаризъм. Впрочем, за марксистите "тържеството на истината" се възприемаше като налагане с всички средства (а когато теоретичните средства не помагаха идваше ред на милиционерските!) на догмите на тяхната "единствено правилна", при това обаче съвсем скудоумна "концепция". Следователно по проблема за свободата на волята във философията има богат избор от идеи, и затова съвсем не е някаква вселенска трагедия това, че "индивидът Грънчаров", видите ли, не споделял тазата на марксисткото скудоумие, а, напротив, си бил позволил или бил имал дързостта да сподели едно принципно различно философско гледище. В такъв смисъл какво изобщо има повече да се спори?!

Цялата палитра от философски гледища по този наистина важен въпрос за свободата на волята обаче твърде много подпомага търсенето на истината по този въпрос. Например ние вече положително знаем, че скудоумната теза на икономическия детерминизъм-фатализъм на марксистите изобщо не е вярна - и може да се разглежда в наше време като очебиен пример на малоумна екстравагантност. При това е твърде интересно как марксисткият детерминизъм - според който няма свобода на волята, а има само една налагаща се с желязна необходимост икономическа закономерност - по чудодеен начин преминава в един не по-малко плосък марксистки волунтаризъм: защото именно марксисто-комунистите прокламираха, че само те, въоръжени с "най-правилното, с единствено правилното и прогресивно учение", имали били пълното право да преобърнат с краката нагоре целия свят, при това не зачитайки никаква необходимост или закономерност!

Именно според марксистките волунталисти може да бъде съсипана цялата историческа традиция на вековете и човечеството, както и направиха комунистите, та да възникне абсурдния им свят-лагер, населен със сенки, призраци и кошмари. Тъй че марксисткият фаталистичен детерминизъм, "обогатен" с марксисткия волунтаризъм на комунистите беше развенчан в близката ни история не просто теоретически, а и практически, на дело, тъй че в днешно време е същинска патология някой да се придържа към тая безумна теория. Но, за жалост, нейни останки и дрипи не само витаят в съзнанията, ами и са способни изцяло да блокират способността за търсене на истината.

Да, в наше време, в резултат на историческото духовно развитие на човечеството, най-вече на философското такова, ние вече с положителност знаем, че съвсем не сме "само марионетки на природните закони с илюзия за свободен избор", както Вие се съмнявате дали пък не сме. Е, разбира се, има свобода, всеки може да си мисли както иска, щом му харесва, нека да бъде фаталист, нека да бъде и марксист, нека да си бъде какъвто ще, но щом има известни претенции във философията, трябва да има поне едно задължително условие: да бъде що-годе мислещ човек. Немислещият догматизъм, който, уви, така често се среща и в наше време, води дотам, че пред себе си често имаме за опоненти предимно някакви самонадеяни дървени "философи", а не мислещи и търсещи истината хора. Простете, но израз на дървена "философия" е склонността на всяко нещо да се казва, че "не е така", а когато стане дума за това как именно е, нищо смислено да не получаваме в замяна.

Моя милост неслучайно се придържа към гледището, че има свобода - и концепцията за свободата, така популярна в ХХ век (примерно в лицето на т.н. "екзистенциалисти", които представляват едно най-влиятелно философско движение с безброй постижения), съм я приложил във всички области на философското знание, като се почне от психология, мине се през онтология и гносеология, та се стигне до така "възлюблената" от Вас, благодарение на мен, "народо-психология" като частен случай на политическата ми философия. Философията на свободата като израз на мирогледа на свободния (сиреч: десния, дясно-мислещия) човек съм я развивал и провеждал във всички области, в които моите търсения са ме довели до съответните плодотворни резултати; неоспорим факт е, че тази философия на свободата е ядро на моята философия, и това го знаят много добре всички ония, на които в тия вече 30 години съм преподавал разните му там философски предмети; даже логиката, която преподавам, в моя вариант носи името ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, т.е. дори и там съм се постарал да покажа, че без свобода и мисълта ни ще бъде изцяло безплодна или ялова. Разбира се, не е тук мястото да повтарям своите аргументации или да защищавам тезата си; който се интересува от тия проблеми, нека да се обърне към моите философски книги и текстове.

Знаете ли, сега като погледнах текста Ви, откривам, че губя интерес да анализирам останалите Ви тези, толкова са плоски и догматично-разсъдъчни, че не си заслужава: ето един малък пример за да се убедите сам в това; пишете:

"Всъщност е напълно тривиално, че на външния свят и съдбата си можем да влияем само в ограничена степен."

Че е тривиално, тривиално е; човек се пита само: като е толкова тривиално, защо изобщо го споменавате? Тривиалните неща изобщо не заслужават особено внимание, а Вие като капак на всичко дори се хвалите, че философстването Ви е от подобен дървено-"философски" вид. Ето едно най-просто съображение, което ще побутне "постройката" на Вашите мисли: човекът не само че влияе на "външния свят", нещо повече, човекът е създател, творец и демиург на цял един нов свят: човешкият свят, света на културата, историята, духовността!!! Ние самите себе си сме сътворили като човеци, нашата човечност е плод на нашата активност, разбирате ли, в този смисъл човекът дори надминава по творчески импулс и заряд своя Бог: щото Бог не е сътворил самия себе си, а ние, опирайки се на даденото ни от Бога, и себе си променяме, и себе си творим! От тази гледна точка е съвсем близко до ума, че човекът, вдъхновявайки се от идеи, твори собствената си историческа участ в реалния процес на своя живот, твори битието и съдбата си! Тъй че какво има повече да са умува, ако и тия прости очевидности не се разбират, то тогава наистина си заслужаваме прозвището дървени "философи"?!

Примерно, на фотографията, която съм сложил към тази статия, е Жан-Пол Сартр; той е философът, написал, примерно, ето тия мисли, върху които не е зле да се позамислите и Вие:

Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата.

Човекът е свободен, човекът е свобода, човекът е осъден да бъде свободен...

Що се касае обаче до "аргументацията" Ви, тя, простете, е толкова смехотворна, че повече едва ли може да бъде; казвам Ви, напоследък твърде много издишате в текстовете, които пишете, това е най-вероятно защото, допускам, не Ви върви в любовта. А преди пишехте къде-къде по-интересни и смислени текстове. Та "аргументацията" Ви е същински шедьовър:

Така например никой не си избира мястото и времето на раждане, а това вече задава някаква обективна рамка, в която той е потопен без своята воля и която по никакъв начин не може да промени. Ако Ангел Грънчаров беше роден като роб в Древен Рим, никакво свободолюбие и никакви усилия не можеха да го направят свободен.

И така нататък, и прочее, и ала-бала. Абсолютно същото важи и за най-фундаменталната Ви теза, с която, предполагам, най-много се гордеете; тя също е толкова въздухарска:

Поради това нашият жизнен път е до голяма степен продиктуван от случайността, от късмета и само отчасти от нашите собствени желания, намерения и решения и това е неоспорим факт.

Кое е неспорим факт? Че късметът предопределя жизнения ни път ли? Простете, но по такъв начин мислят днешните шарлатанки, представящи се за врачки, ясновидки, гадателки и пр. Така са мислили, да речем, древните шамани, но ние, доколкото ми е известно, живеем все пак в 21 век. Случайността била определяла съдбата ми: хей, човече, Вие тото играете ли? Най-немислещите хора могат да почнат да строят живота си, водейки се от така простовата жизнена стратегия. Прощавайте, но крайно съм разочарован от Вашата аргументация. Разбира се, че нашите желания и стремежи, нашите цели и идеите, на които основаваме порива си към постижения, са онова, което движи всичко в човешкия свят.

Активният, предприемчив, разумен, сиреч, свободният човек, е овладян от едно такова съзнание, което му позволява да вземе в ръце собственото си бъдеще, собствената си съдба. Още Клавдий преди толкова векове, и то в епоха, в която вярващи в съдбата са били почти всички хора, е написал: "Всеки е ковач на собствената си съдба!", а Вие сега, в 21 век, без замисляне се опитвате да проповядвате и да ни пробутвате жизнена философия, от която няма да се впечатли особено дори и най-неграмотния циганин, а би я приел единствено с насмешка.

Спирам дотук. Останалите Ви "аргументи" също така имат очевиден дървено-"философски", сиреч, най-плосък разсъдъчен характер. Да, съгласен съм, дори и самият Бойко Борисов не може да спре земетресение, това наистина е така, но позволете ми да запитам: е, какво от това?! Да, България не може да изнася петрол, е, и?! Да, не сме могли да се освободим сами от игото на комунистите, но това означава ли, че е трябвало безропотно да ги търпим толкова десетилетия?! Разбира се, имало е хора, които и в най-отчайващо тежки условия са се борили, да, имало е свободолюбиви хора и тогава, човекът е човек когато прави всичко, за да съхрани и завоюва свободата си.

Някои, представете си, дори и главите са си жертвали за свободата, примерно един Левски или един Ботев - опитайте се да убедите такива хора, че са "глупаци" - и че "истински разумното" е да стоиш със скръстени ръце, да се вайкаш и най-малодушно да оплакваш несретната си историческа участ...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

вторник, 29 май 2012 г.

Нова разгорещена дискусия за българите, българската съдба и "българщината"

Под публикацията Изглежда като народ сме си все същите, а възможно е и да сме още по-лоши, още по-малодушни..., в която просто сложих един постер с мисъл на Алеко Константинов възникна, чини ми се, твърде показателна дискусия; ето самата "така скандална" мисъл на Алеко, а по-долу и всичките мнения и реакции по нея (добавих и няколко реплики от една друга дискусия, проведена тия дни, засягаща същите проблеми, виж За ползата от немисленето):

В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика!

… Той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена... Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!


Анонимен рече: Надежда винаги има! Докато се появи истински държавник, който да прецени, че ако така продължават да "управляват", нацията ще изчезне, този път завинаги. Остават ни някъде към 50 години. А народът?? Народът колкото и да го плюят, той ще се спаси индивидуално, ще се омеси и претопи с други народи, където политиците са по-"грижовни". Но политическата класа трябва да разбере едно: няма ли го народът наречен български, няма да ги има и ТЯХ, защото няма да има България. Същото се отнася и за интелектуалците, които в повечето случаи са предавали народа в името на политическа кариера и облаги. А тях ще ги заболи повече...

Загнер каза: Константинов е напълно прав.

Анонимен каза: Въпрос към Ангел Грънчаров: а кой народ на света е всичко онова, което българите според него явно не са – кой е идеалният, кристално чист и добродетелен народ или поне се доближава максимално до този платонически идеал?

Анонимен каза: До Загнер и др. Константинов и Славейков (наричащ народа си "мърща") изобщо не са прави. Особенно Славейков, който, издавайки вестник в Цариград докато трае процеса срещу Левски, една дума не написва в негова защита, ... а после след Освобождението станаха първи "свирки"... И докато има ителеГтуалци като Вас, които ни ги дават за пример, положението ще е все "застойно".

Ангел Грънчаров каза: На въпроса, който ми се задава, отговарям така:

Има много народи по земята, в които "критичната маса" индивиди, обичащи свободата и готови да я защитят, е налице, което не може да се каже за народи като българския или руския. Ето това ни е кусурът, поради което не можем, нямаме правото да се наречем свободен народ. И това го казвам не аз, това са го казали и писали много големи българи, примерно един Левски; нали знаеш кой и написал ето тия думи:

"Българинът обича свободата, но само ако му я поднесеш на тепсия" и други такива. Левски пише и онова "Народе????", което все нещо значи.

Който изтъква кусурите на своя народ и при това го прави с болка, а не се гаври и издевателства, такъв помага на народа си; това е твърде близко до ума и ми е чудно как не го схващате. Тъй че подобен род критика, насочена към това да осъзнаем дефектите си и да почнем да се борим да се поправим, е благотворна. Да се хвалим, да си крием кусурите, да се правим на бабаити и на най-добри и най-велики, това с нещо ще ни помогне ли, кажи де?!

Анонимен каза: Ангел Грънчаров и Иво Беров са сродни души по това, че и двамата са се надъхали с краен национален нихилизъм, негативизъм и черногледство под маската на някаква „загриженост” за сънародниците си и съдбините на България.

Ако се зачетете в българската литература, ще откриете безброй полярни характеристики на българите – те или са превъзнасяни за добродетелите им, или остро критикувани за пороците им. Всяка гледна точка може да бъде подкрепена със съответните цитати. Алеко например може да е голям, европеизиран писател, но това не значи, че всичко, което е казал, е истина от последна инстанция и това може да се каже за неговата характеристика на българите, която толкова допада на Ангел Грънчаров, сякаш мед му капе на душата. За Ангел в важно, че пак е казано нещо са пропадналостта, долността, низостта, малодушието и т.н. на българите, толкова съзвучно с неговите собствени възгледи! Как да не е прав Алеко?

В действителност българите се нуждаят от спокоен, трезв, балансиран поглед върху себе си и своята история. Крайни, силно емоционално обагрени българофобски и българофилски позиции, повтаряне на клишета и митологеми и провинциални комплекси не водят до нищо.

Колкото до немисленето, ще отбележа полунашега, че то май е много полезно в политиката. Неоспорим факт е, че в старите демокрации „правилно”, т.е. за десните партии гласуват основно по-простите, по-слабообразованите, т.е. по-„немислещите” хора, докато интелектуалците, особено хуманитарните интелектуалци най-често са със силни либерални и леви тежнения. Явно немислещите понякога наистина имат по-добра интуиция от рационализиращите интелектуалци.

Ангел Грънчаров каза: Анонимний, май нещо или не си доразбрал, или пък искаш да ми припишеш нещо, което ми е съвсем чуждо, именно националния нихилизъм. Успокой се, почети малко, помисли за какво именно става дума. Някаква предвзета емоция против мен си натрупал и тя те прави сляп... поради това изопачаваш крайно много позицията ми. Прочее, не съм класик, та да ме коментираш; още съм жив, мога сам да кажа и напиша това, което мисля. Тъй че пиши какво ти мислиш, а Ангел Грънчаров или Иво Беров какво мислят, те могат сами да си го напишат, нали така? Мисля, че е разумно. Като измрем, тогава пиши колкото си искаш анализи и коментари за възгледите ни, тогава няма да можем да се защитим; затуй в това критикарстване има нещо, да ме прощаваш, лешоядско...

Анонимен каза: Все пак бих искал да чуя поне за един конкретен народ, който стои по-високо от българите, вкл. по отношение на свободолюбието. А може би има дори идеален народ без каквито и да било кусури и недостатъци?

Думите на Левски са казани преди много време, когато българите са били несвободни, поробени. Това съвсем не значи, че са валидни и днес. Освен това не е казано, че всичко, изречено и написано от Левски, е истина от последна инстанция. Може това твърдение и тогава да не е отговаряло на истината и да е било плод на емоции, защото както уж били примиренци, така малко след това българите вдигат Априлското въстание, а после в Руско—турската война пък проявяват чудеса от храброст. Ама дай сега да почнем старите спорове защо Априлското въстание не вдигнато по-рано, например още в 1666 г., защо не е било по-масово и т.н. Всичко това не променя нещата принципно. Въстания и революции впрочем винаги се правят от малцинства, не от мнозинството от народа. А от византийско робство българите се освобождават сами, с известна куманска помощ, като самите кумани може би са били сродни с българите.

Не разбирам и тази мания за сравнение между българи и руснаци. По принцип са допустими всякакви сравнения, но не мога да разбера защо толкова често се прокарват паралели между тези два народа. Дори наистина братята руснаци и украинци са доста различни, както остана за българите! Вероятно защото мнозина още робуват на клишетата за „братските славянски народи”. В действителност българите нямат много повече общо с руснаците от например с бразилците или индонезийците. Това са народи със съвсем различно потекло и история.

А и може да се спори дали руснаците са наистина толкова роби, както смята Ангел Грънчаров. Все пак те направиха т. нар. някога „ВОСР” с целта да донесат СВОБОДА и мир на цялото човечество. Друг въпрос е, че нещата след това тръгнаха в съвсем друга посока. А срещу комунистическа диктатура и методите на Сталин, най-бруталните в човешката история, вече никакво свободолюбие не помага. Въпреки това по съветско време в СССР е имало голяма съпротива срещу режима, както впрочем и в България, но за това нарочно се мълчи.

И не става дума за това да се изпада в другата крайност и българите да се изкарват бабаити и най-великите. Казах, че е необходим трезв, балансиран поглед, анализите нямат нужда и от „болка” и „страдание”, това е някакво влияние на руската емоционална школа. Западноевропейците пишат по възможност по маниера на Тацит „без гняв и пристрастие” (като при Тацит въпреки това заричане в или между всеки ред се усеща възмущението и бунта му срещу римските порядки по време на принципата).

Всеки народ има недостатъци, но ми се струва, че българските народопсихолози търсят недостатъците на българите там, където ги няма, респ. вземат някои положителни качества за недостатъци.

Отделен въпрос е дали чрез народопсихологически анализи може да се допринесе с нещо за промяна на отрицателните нагласи у народите. Който смята така, може би надценява влиянието на писаното слово и своето собствено влияние. Това са исторически процеси, които изискват време и едва ли могат да се ускорят съществено с разни писания. Анализите, разбира се, са важни и интересни на теоретично ниво, но е пресилено да се смята, че от тях могат да произтекат кой знае какви практически последици.

Ангел Грънчаров каза: Доста объркано изказване. Чувства се, набива се на очи, че пишете под въздействието на емоция.

Пример: имало смисъл според вас да водим спорове и анализи само на теоретическо ниво, това пък откъде Ви хрумна?! Точно да се прелива от пусто в празно е това, което наричате "теоретизиране". Разбира се, че като се разговаря, се избистрят идеите и съзнанията, а това има непосредствено практическо значение: щом почнем да мислим по-иначе, вече не сме същите, вече сме се променили, как да няма смисъл тогава да обменяме идеи?! Вие в такъв случай защо възразявате щом като е напразно усилие говоренето? :-)

Поляците са доказано свободолюбива нация - и за това свидетелства цялата им история. И по-стара, и по-нова, и най-нова. Сърбите от по-близките ни географски народи са значително по-освободени от нас, ние сме най-зле.

Изобщо демонстрирате без капчица неудобство крайно смехотворни на моменти "аргументи": т.н. ВОСР била свидетелство за свободолюбието на руснаците! :-) Специално ли измислихте тая шега? Браво, весела е, но е твърде безвкусна. Знаете какво последва след тая така "свободолюбива" "революция" (човек не знае вече къде да сложи кавичките!): свободата за десетилетия беше пропъдена от необятните руски простори. Тъй че проблемът не е в това какво мисли Ангел Грънчаров, става дума за историческа истина, за факти...

Имам чувството, че тия Ваши крайно объркани изказвания се дължат на вредното влияние на марксизма върху мирогледа Ви; и друг път, мисля, съм Ви го казвал. Ето, марксистка е тезата, че някой си бил "надценявал влиянието на писаното слово и своето собствено влияние". Ние, немарксистите, наопаки, смятаме, че тъкмо "в началото е словото"...

Анонимен каза: В случая просто изказах някой откъслечни и несистематични мисли и доводи, от което обаче не следва, че са хаотични и лишени от вътрешна логика. Между другото не се чувствам ни най-малко повлиян, дори на подсъзнателно ниво, от марксизма, философия, която решително отхвърлям.

Разбира се, че може и трябва да се теоретизира, и още как, това в някаква степен с смисълът на живота и начин на съществуване, нищо не е напразно, но не бива да имаме суетността да се надяваме, че можем да променим кой знае какво с писанията си и няма смисъл непрекъснато да се стремим към признание и почести и да се вайкаме, ако не ги получим. Има, разбира се, и контрапримери като Маркс, който много директно е влиял и влияе на политиката. Платон е опитвал да осъществи идеалната си държава н практика с печални последици за самия него. Като цяло май само Джон Лок е един от много малкото щастливци, чийто идеи се осъществяват, докато е жив.

Впрочем има и философи като последният схоларх на Академията Дамасций, който е препоръчвал да не се говори и пише, а да се пребивава безмълвно в „неизразимото светилище на душата”, но истината, че и той е преподавал и пишел.

Иначе идеите са наистина велика сила и - обратно на марксизма с неговата „първичност на материята” - в основата на много, ако не на всичко, но влиянието на повечето теоретици и мислители е по-скоро косвено и рядко приживе.

Резултатите не само на (в - с малко "в")ОСР:), но на повечето революции са трагични и често диаметрално противоположни на заявените първоначално намерения и цели. Френската революция вместо свобода, равенство и братство първо произвежда терора и гилотината, след това диктатурата на Наполеон и накрая реставрацията на монархията. Английската революция пък води до диктатурата на Кромуел. Така че Русия не е някакво изключение.

Да се обявява една или друга нация за по-свободолюбива от друга или други е рисковано начинание. Много трудно е да се посочат обективни критерии за това - „цялата история” е прекалено разтегливо, - затова тези твърдения за поляците, сърбите и др. висят във въздуха и са неприемливи.

Анонимен каза: Никой не е против да си казваме кривините. Но когато хулиш и постоянно обиждаш едно "дете", недей очаква от него да стане да "човек". Така и със собственният ТИ народ. Кажи му кривините благо, а не с омраза... Бъди интелигентен към него...

И престанете да ни сравнявате с руснаците. Те имат съвсем друг генетичен код. Прочетете малко относно генетиката на народите (халогрупите ни са различни).

Що се отнася до Свободата. Ами защо кюрдите днес не са свободни. Само не ми казвай че ТЕ не обичат Свободата!!!

Анонимен каза: Последният коментар е хубав. Бих добавил и (северните) ирландци, шотландците, баските, каталонците, кюрдите, корсиканците, тамилите и др., които също още не са се освободили, но едва ли могат да бъдат обвинени в пасивност и недолюбване на свободата.

Ангел Грънчаров между другото не обръща никакво внимание на кюрдите, последният голям народ, който още не се е освободил от османско иго, нито се интересува от съдбата на кюрдския Васил Левски Абдула(х) Йоджалан, който впрочем е много интересен мислител. Между другото има забeлeжителни паралели между някои кюрдски и македонски народни танци. Това не значи, че българи и кюрди имат генетическо родство, но е неоспорим факт, че българите са силно повлияни от старата персийска и с това и кюрдска култура.

Анонимен каза: БГ интелектуалеца е "крив", оттам идва и нашето бавно, мъчително движение напред. Видял съм много свят, говоря няколко езика, но никаде не видях интелигентите да си плюят народа така както в БГ. Проблема е И, че нашите "герои" са сгрешени, сгрешена ни е науката, наречена образУвание, защото тя не образува нация, а образователно я унищожава. Да се учи Левски, ВазовИ - и тримата БРАТЯ (няма държава с трима братя колоси + четвъртия политик), Симеон Първи Велики, Иван Асен и т.н. - дори ако трябва да се "измисли" нещо и да се добави, да ни се гъделичка самочувствието - това е целта на ИСТОРИЯТА = HIS STORY = НАПИСАНАТА ИСТОРИЯ. А не да плюят народ отстоял Шипка - защото само това НИ стига за да сме горди, както Америка е горда с Аламо....

Анонимен каза: Ще добавя коментара си към статията за немисленето и тук:

Както казах, за всяка теза за българите може да се намерят подкрепящи цитати и подобно на древните софисти всички становища могат да бъдат еднакво убедително поддържани с аргументи. Така например Александър Цанков в своите спомени твърди нещо съвсем противоположно на Ангел Грънчаров:

“Ние, българите, имаме тази слабост да мислим, че сме най-свободолюбивите, защото целият наш политически живот през вековете е протекъл в борба за свобода и независимост. Може би преувеличавам, но ние сами се считаме за най-свободолюбивата нация. У нас, българите – чувството за свобода избива в романтика и често пъти далеч надхвърля рамките на свободата, установена от държавното устройство и закона. Свободата у нас понякога граничи с недисциплинираност. Така разбираха свободата българите особено от генерациите в първите години след освобождението на България.”

Какво би могъл тук да възрази Ангел Грънчаров? Не му остава нищо друго, освен да НЕ се съгласи с Александър Цанков и да настоява на своето, ЗАЩОТО ИНАЧЕ РУХВА ДЕЛОТО НА НЕГОВИЯ ЖИВОТ, ОСНОВАНО НА ПРЕЗУМЦИЯТА, ЧЕ БЪЛГАРИТЕ СА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ИЗРОДИ. Но с какви аргументи? Ами май защото НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТОВА, КОЕТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ. Но Александър Цанков не е кой да е, а вещ познавач на България и българите, човек, врял и кипял в обществения живот и политиката на страната, и то в най-динамичния и драматичен период от нейното развитие от 1879 до 1944. Самият той пише:

“Връстник и съвременник на тая България (род. 1879), аз съм свидетел на всички бури, които така често я връхлетяваха. Личен свидетел на много събития и преживелици... имам представа за теглилата, които нашият народ е търпял през цели столетия. Съвременник съм обаче и на усилията, жертвите и подвизите в борбите, които той води, за да създаде от някогашната турска провинция модерна, свободна и независима държава. Само който е живял в тази епоха, само той може да има представа за амбицията на българина да създаде европейска България. Свидетел съм не само на нейния възход, свидетел съм и на злополуките, които сполетяха България през последните десетилетия на настоящето столетие. Не съм само свидетел, но съм и съучастник в политическия и обществен живот на моето отечество. Като съучастник аз имам и дял в съдбата, и дял в историята на България. Голям или малък, добър или лош е моят дълг, това един ден ще каже българският историк, ако той има свободата без ограничения и предубеждения да подири и намери мястото, което ми се пада в редицата на строителите или рушителите на България.”

И така, какво можем да противопоставим на възгледите на Цанков, за да го оборим? - Нихилизма и отрицанието на Грънчаров, който – както впрочем всички философи – е “фотьойлен мислител” и наблюдава света от удобното кресло в уютния си кабинет, заобиколен от книги и ръкописи. От тази перспектива е лесно да се мърмори, критикува и да се осъждат хората, народите и света. Въобще някои българи – и това май е характерна тяхна народопсихологическа черта – нищо и никой не може да ги удолетвори. Дори човечеството и народите да се състояха от ангели и богове, пак щяха да им намерят кусури, нещо пак щеше да не е баш както трябва.

Анонимен каза: Българската история говори нещо съвсем друго, ще спомена само един момент: ако българите наистина са толкова несвободолюбиви, защо в Учредителното събрание 1879 либералите вземат връх над консерваторите? Грамадното мнозинство от депутатите се оказват либерали. Защо гласуват една много – прекалено - либерална конституция? Защо България след 1878 е най-демократичната и либерална държава на Балканите? Защо българите водят толкова войни за национално обединение и проливат толкова кръв в тях?

От спокойствието на кабинета нещата наистина изглеждат различно. Ангел Грънчаров е станал сутринта, измил се е и се е избръснал, без да бърза, направил си е чашка ароматно кафе, разположил се е удобно с него на канапето в дневната или в кабинета си пред компютъра и се е замислил над българската история и българите. И е стигнал до заключението, че в българска история има много несполуки и превратности и България не е това, което той и всички ние бихме желали да бъде: дълги периоди на загуба на национална независимост, неуспешни въстания, а днешната българска държава обхваща само около 50% от етническото българско землище 1878.

И няма да е съвсем неправ в това свое заключение, макар че според мен картината не е толкова мрачна, защото можеше да бъде и много по-зле. Впрочем ако сме максималисти, винаги ще бъдем неудовлетворени. Както и да е, да предположим, че е можело и повече. Kаква обаче е дълбоката причина за това? Според Ангел Грънчаров, разбира се, българската народопсихология – българите сами са си виновни за всичко, те си носят изцяло отговорността за своята историческа съдба. ТОВА Е ОПРОСТЕНЧЕСКО И НЕСЪСТОЯТЕЛНО. Народопсихологията е само един от многобройните фактори, които действат в историята. Социалните явления обикновено не са обусловени от една-единствена причина. Специално в случая с България има ред други моменти и най-вече нейното геополитическо положение, което е изключително сложно. Неслучайно българска и полската история толкова много си приличат по своята превратност – свързващото звено е сложното геополитическо положение на двете страни. Трябва да се има предвид, че никакво свободолюбие не може да извоюва свободата, ако действат други по-силни, непреодолими фактори. Така например 1 милион чеченци при цялата им храброст и свободолюбие няма как да се преборят със 150-милионна Русия, особено ако Русия е решена на всичко, за да не ги изтърве. (В действителност в Чечения се играе друга игра, но това е отделна тема.)

Анонимен каза: Колкото до българите след 1989, ще цитирам отново Пламен Даракчиев:

Какво стана с вашето поколение, това, което дефакто започна промените? Какво загуби то само за себе си?

Мисля, че моето поколение изпълни своя граждански дълг. То бе призовано на улицата и стоя там достатъчно дълго. ЕДВА ЛИ ИМА ДРУГА ЕВРОПЕЙСКА СТРАНА, В КОЯТО ХОРАТА ДА СА СТОЯЛИ ТОЛКОВА ДЪЛГО ПО УЛИЦИТЕ И ПЛОЩАДИТЕ. Това, че улицата на преля в отворени институции и модерна държава, вече лежи на съвестта на лидерите.

Анонимен каза: А който страда от силни комплекси за малоценност и желае да повдигне националното си самочувствие като българин, може да прочете този текст за Румъния и „румънщината”:

От Варна до Банеаса – Букурещ

Анонимен каза: Народопсихология на англичанина. Лондон:

Виждал съм англичаните, работещи в центъра (другият бар, където работех, беше на 2 мин. от Тауър, в сърцето на Лондон), натруфени с костюми, изкарващи хиляди като борсови агенти, застрахователи, банкера, да пият от обяд, всеки ден без уикенда, да си разменят такива псувни и да се държат така, все едно са хамали. И в същото време в северен Лондон обикновените пияници, също идващи всеки ден без уикенда, да се държат тихо, спокойно, без викане, духовити, с чувство за хумор, винаги настроени за шеги.

Ангел Грънчаров каза: Както се казва, драги ми анонимни опоненте, тоя път се оляхте изцяло! :-) Това означава, че сте се оставил да говори в писането Ви не Вашият разум, а най-вече една не дотам пристойна емоция...

Затова и не се и налага изобщо да Ви отговарям, това, което сте написал, достатъчно добре говори за себе си в този смисъл. Само едно искам да изтъкна: проблемът не е в "лошавината на Ангел Грънчаров", както искате да го изкарате, а в нещо съвсем друго. В какво именно е въпросът се опитайте да си дадете сметка сам. Понеже уважавам свободата на всеки, нека това всеки да направи сам, не ща никому да натрапвам едно или друго нещо, както това правят други хора.

Апропо, а по повод на така силното Ви възмущение срещу ето тази теза:

"... българите сами са си виновни за всичко, те си носят изцяло отговорността за своята историческа съдба",

която Ви се вижда "опростенческа" и "несъстоятелна", мога да забележа само ето това:

Свободният и достойният човек или народ смята точно така: аз изцяло съм отговорен за това, което ми се случва, не ща с нищо да се оправдавам или извинявам! Всеки опит за оправдание и извинение категорично говори за липса на съзнание за свобода - и дори за липса не на съзнание, а просто на усет за достойнство.

В такъв смисъл сам си правете сметка кое и какво тук е "опростенческото" и "несъстоятелното" :-)


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

неделя, 27 май 2012 г.

Капчица благородство, тоя небългарски порок

Хрумна ми, воден от неясен порив, да напиша във Фейсбук ето това:

Четохте ли тази книга? Вижте колко съм благороден, рекламирам чужди книги, нищо че никой не благоволява да почете моите собствени :-) Аз, господа, съм небългарин, щото българин ще предпочете да види собствените си черва разпилени на тротоара, отколкото да похвали книга, която не е написал той самият...

А книгата наистина си я бива. Ето откъс от нея за "зарибяването" ви:

На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът - един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна - викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.

Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница... Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели - кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. (Прочети още >>>)


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

За ползата от немисленето

Тази сутрин в текст на Иво Беров - виж Българският разговор - попадам на един откъслек от текст на Алеко Константинов, който, от нямане какво да правя, превръщам в нещо като "плакат", та да се види от повече хора и... отдалеко. Публикувам го във Фейсбук и в блога под ето това заглавие: Изглежда като народ сме си все същите, а възможно е и да сме още по-лоши, още по-малодушни.... После добавям и ето този въпрос: А дали има надежда да се променим все някога? - ето в това е въпросът. Ех, как не ми се пише по тия теми, щото, признавам си, вече отдавна, тъй да се рече, съм се изписал вече!

Дошло е при мен, явно, пресищането. Много съм писал, много съм роптал, откакто се помня все това правя. А напредък никакъв. Нещата сякаш стават все по-лоши. Затъваме в някакво опасно тресавище на собственото си малодушие, от което лесно не се излиза - за сметка обаче на това така лесно се затъва още и още. Хем вече съвсем не ми се пише по тия "проблеми", хем нещо напира у мен, щото добре знам, че ако не го кажа аз, друг едва ли ще го каже; то това не е така само с мен, а с всеки пишещ. И ето, в един момент се сещам, че отдавна обещан текст, на когото дори съм измислил заглавието - За ползата от немисленето - и за вредата от мисленето - си стои още ненаписан. Няма мърдане сега, братко, запретвай ръкави и започвай.

Аз самият много съм писал из своите учебници, помагала и книги за това, че трябва да се мисли, че мислещият, както се казва, има ред предимства и даже "голямо превъзходство" спрямо немислещия. Да, обаче се оказва, че немислещите винаги са мнозинство, и то колосално мнозинство, кое е тогава това, което така силно ги привлича и привързва към немисленето? Сякаш инстинктивно стоят при него, а мисленето им се вижда не така привлекателно - дали е така, дали не бъркам нещо? Има някаква сякаш природна хитрост на... душата, която, с оглед на някакви свои по-дълбоки екзистенциални причини, при огромното мнозинство от хората, предпочита немисленето при мисленето. Или пък бъркам в предпоставките: не е вярно, че мнозинството от хората не мисли, че е немислещо, както прибързано го обявих. Може би мислят, ала мислят иначе? Та нали човекът, по дефиниция, все пак е "мислещо същество"?

Че има разните му там типове, стилове, начини и образци на мислене е факт, е безспорно. Колкото човека, толкова и оригинални "способи" (тая дума хич не я обичам, щото не е българска, ама много хора я обичат, ето, за да ги пародирам, я употребявам, независимо от отвращението си) на мислене имало. Че всеки си мисли както си иска и както може също е безспорно. Разбира се, всеки има безусловното право да мисли както си иска, според силите си. Никой не може да надскочи себе си в това отношение. Че мислим различно е благо, не беда. Разноезичието ни в тази област е същинска благодат. Именно затова е така заплетен въпросът за "правилното мислене", за истината, за верността на нашите представи и мисли. Темата е огромна и рискувам хептен да се разлея. И - олея. А трябва да се концентрирам, не да се разпилявам.

Т.н. "немислещи", изглежда мислят различно - да се спрем на това, какво ще кажете? Мислещите мислят по своему, както и подобава за мислещи, а немислещите "мислят" различно в сравнение с тях, както именно и подобава за немислещи. Как мисли немислещият - не е ли прекалено тъп тоя въпрос? И не е ли излишен един такъв въпрос? Не е ли съвсем излишна философска приумица?

Немислещият мисли по свой, различен от мислещия, начин. Хем не мисли, хем мисли. Или не мисли, а просто си представя нещата, ей-така, без мислене, а както у изглеждат, без вглюбяване в мисълта? Щото тя, мисълта, плаши. Тя, както се изрази навремето един кандидат-студент, не е "лъжица за всяка уста". Вярно, той го написа за философията, но то е все същото, щото философията е нещо като обител и дори "манастир" на мислещите, на опитващите се да мислят. Аз започвам своите сякаш безкрайни и крайно изморителни за учениците ми опуси за мисленето с ето този простичък въпрос: Удава ли ми се мисленето? Питайте мои ученици и ще ви кажат с усмивка, че им е втръснал тоя въпрос. На някои, изглежда, им се удава мисленето, на други - не толкова.

Изглежда има нещо като дарба за мислене, не може да няма талант в тая сфера, подобен, да речем, на дарбата и таланта да рисуваш, да пееш, да търчиш (ако става дума за някое спортно дарование). Не може да не е така, няма как ние всички еднакво да сме надарени в това отношение, щото ако е така, ако ни е дадено поравно, то това означава, че никому нищо не е дадено. Еднакво некадърни ще бъдем ако всички сме еднакво талантливи в сферата на мисълта. То е все същото. Талантът е отлика, различие. Да приемем, че има дарования в сферата на мисълта, на които се удава да мислят, а има и хора, лишени от особен талант в тази сфера, които следва да се примирят, както се казва, "с фактите". Нали никой не прави трагедия от това, че не може да пее - или да рисува? Да, обаче се оказва, че що се отнася до мисленето, всички се засягат, ако се появи само подозрението, че са съвсем некадърни в тази област. Защо ли е така?

Ясно защо: мисленето, изглежда, на всички е потребно. Но имат ли право някои мислещи - нали се уговорихме, че всички мислят, всеки както и доколкото може - да обявяват другояче мислещите за немислещи? Разбира се, не. И какво ще излезе: всички сме мислещи?! Или всички сме немислещи?! То едното и другото, ако ни приравнят, е все същото. Всички сме и мислещи, и немислещи. Всеки от нас има, изглежда, и мислеща, и немислеща "част". И тия две "части" на душата му се борят - коя да вземе властващо, господстващо положение. Дали загадката не може да се реши по този начин?

Че душата има две части, които се различават коренно в това отношение, е известно отдавна. Имаме и мислеща, и немислеща душа. Немислещата душа всъщност е чувстващата душа. Мислене и чувстване, както се твърди, са антагонисти, са несъвместими, с противоположна насоченост душевни сили. Аз тия неща най-внимателно съм ги изследвал в книгите и учебните си помагала. Цял живот се мъча да помагам на младите да започнат да мислят истински, да почувстват увереност в силите си в това отношение, е, вярно, малцина са тия, дето са ми признателни, а пък за мнозинството съм станал съвсем ненавистен. Казвам това, щото, макар че изглежда "лично", има съществено отношение към обсъжданите проблеми. Дано не забравя да се върна към тоя пункт на съответното място. Пък и да забравя, все тая. Всичко не може да се каже никога...

И така, "немислещи" всъщност са ония, които предпочитат, изхождайки от някакви свои основания, да чувстват, а не да мислят, сиреч, такива хора са по-скоро чувствителни, отколкото мислещи. Ето, оформят се два големи човешки типа: на чувстващите (немислещите) и на мислещите (по-безчувствените) хора. При едните водеща е мисълта, при другите - чувството. Респективно когато мисълта е водеща, чувството остава на по-заден план, а когато чувството е водещо, мисълта е подценена; тогава мисълта е ощетена и затова страда. Тъй че когато кажем, че има полза от немисленето (при немислещите, според тяхната гледна точка), сега вече се разбира по-добре какво се има предвид, а когато се каже, че мисленето за мислещите може и да е вредно, пак вече се подразбира защо е така.

Немислещите по съвършено друг път вървят към истината; прочее, за тях е интересна истина от съвсем друг род. Но не е ли истината под ведомството на мислещите, как така немислещите да си имат своя истина, а пък мислещите - своя?

Във философията се говори за "субективни истини", сиреч, за истини, постигани не чрез мислене, а чрез интуицията. Интуицията по-добре се свързва сякаш с чувстването, а не с мисленето, нищо че без интуиция и мисленето е съвсем безпомощно. Шопенхауер, примерно, уподобява понятийното мислене, или т.н. дискурсивно (разсъдъчно) мислене на ходене с патерици, докато "истинската истина", според него, се постига само интуитивно. И оня, който предпочете мисленето пред интуицията, е подобен на безумецът, който ще пожелае да си отреже краката, та да има възможност да ходи само с патерици.

Нещата явно се объркаха, това чувство имам. Някой ако съвсем нищо не разбира вече, да пита. Мисълта ми беше, че има два рода истини, постигани като се върви по два различни пътя. Примерно, изкуството ни дава истини от съвършено друг род, то е съвършено дръг път за постигане на истината, особен език, на който истината говори. Науката пък ни дава истини от съвсем друг род, т.е. научни истини. Философията си има свои философски истини, които се различават и от истините на науката, и от тези на изкуството; същото може да се каже и за религиозните истини. Всичките тия истини не бива да се смесват, щото настъпва невъобразим хаос. Примерно така правят ония, които, по глупави разсъдъчни съображения искат, да речем, да детронират от съзнанията някои най-възвишени религиозни истини - като си позволяват да стрелят по тях с халосни научни "патрони", сиреч, аргументи. Които, естествено, не хващат дикиш, са удар в празното - или скок в нищото. По-добре да бяха си мълчали ако поне малко искаха да разберат.

Тъй че, оказва се, съвсем не бива да подценяваме т.н. немислещи хора - особено ако ние самите сме мислещи, особено ако имаме тази претенция. Не подобава на мислещия да не мисли, т.е. да допуска груба грешка в мисленето. Мислещият трябва да отдаде на всяко нещо длъжното. Аз смятам, че мисленето на истински мислещият трябва да е великодушно мислене. Какво означава това е хубав въпрос, на който може да отговоря друг път. А сега нека всеки да се задоволи с интуицията си.

Но да не забравяме да направим ето този извод: т.н. немислещи, сиреч, "прости" хора, съвсем не са за прибързано подценяване, щото те олицетворяват един съвършено друг човешки културен тип. Щом стане дума за култури в тази област, в областта на мисленето-немисленето и чувстването-безчувствеността, работите съвсем се объркват и се иска много търпение за да бъдат разнищени, т.е. да се въведе известен ред в хаоса. Аз май успях да забъркам превъзходен хаос, какво ще кажете? Много ми е интересно какво ви е впечатлението за хаоса, който успях да забъркам дотук...

Нека обаче още нещичко да вметна в тази връзка. Нерафинираният човек, натуралният човек ("natura" на латински означава "природа" в противоположност на "cultura") е тъкмо природният, естествен човек - некултурният човек. Да не бързаме да го наричаме "простак", щото простотията може да се окаже, че е друг вид култура; а култура е всичко направено от човека, в противоположност на недокоснатото от човека, именно природното, натуралното. Значи натуралният човек е нещо като тотално "девствен" човек, той е дивак, щото природното в него блика с неподправена чистота.

Докато културният човек вече е "омърсил" същата тази природна и непосредствена чистота, ерго, културността е един вид израждане. Който е чел нещичко от Ницше напълно ще ме разбере какво имам предвид и защо така пиша. А който не е чел нищичко от Ницше и все пак иска да ме разбере, нека да се зачете - четенето не е чак толкова вредно както си мислят някои. Някои хитреци. Искат да разбират без да мислят, без също така и да четат. Прочее, относно хитростта в тази област си заслужава да се пише повечко, дано не забравя да обърна известно внимание и на този пункт на съответното място.

Ето че стигнахме до още един възлов момент. За да не забравя, нека акцентирам и на този момент още сега: даден тип хора искат да разбират без да си правят труда да мислят, следователно са големи хитреци. Хитрост, или поне претенция за хитрост е също така да смяташ, че можеш да мислиш без да си чел изобщо, щото когато четем, ние всъщност благодарение на други, по-напреднали от нас хора в тази сфера, сферата на мисленето, се приобщаваме към нещото, наречено мислене, един вид се "заразяваме" с него. А някои хора, изглежда, ги е страх да се заразят с мислене, защо ли? Не е случайно това, бъдете съвсем убедени, че вярно говоря в този случай. Ето затова не щат да четат, ето затова не щат да почнат да се замислят, защото даже инстинктивно се плашат да не би да загубят предимствата си, които им дава немисленето. Та именно тия хора значи се опитват да разбират без изобщо да мислят. Тук се налага едно много внимателно уточнение.

Всеки що-годе занимавал се с философия тук може да ме укори в невежество: разбиране и мислене не бива да се смесват. Има обаче нещо като антиномия (несъвместимост) между разбиране и обяснение, а не между разбиране и мислене. Разбира се, че мислещият, мислейки, стига до обяснения, чрез които да изрази мисълта си, но това не е задължително. Има необясними мисли, които, прочее, са най-ценните мисли. Обяснимото не е чак толкова привлекателно: необяснимото е онова, което истински и така силно мами. Мислещият е привлечен най-вече от необяснимото, а обясненията, които е постигнал, са обикновено крайно незадоволителни - стига пред себе си да имаме един истински мислещ човек, а не имитатор или фалшификатор.

Ето тук човек може ясно да разграничи истинските учени от псевдоучените. Псевдоученият се задоволява с обяснения и е безкрайно досаден с претенцията си, че всичко може да обясни. Това са именно т.н. "дървени философи". Докато истинският учен се вдъхновява от преследването на необяснимото - и съвсем не го задоволяват разните му там разсъдъчни и плоски обяснения. Обясненото изобщо не е вече интересно, истински интересно и мамещо е необясненото - и необяснимото. Но да се върнем при задачата си. И сред учителите на младежта има два основни типа: тия, дето всичко искат да обяснят и пре-по-дадат в "смлян" вид, и ония, които правят така, че учениците им да се вдъхновят в гонене на необяснимото, което е предпоставка да не бъде убит завинаги техния творчески порив. Правете си сами сметка кой от тия два типа е преобладаващ в нашите училища...

Какво излиза в такъв случай? Немислещите - опази Боже! - да не се окаже, че са един вид по-ценни хора от мислещите? Те търсят разбиране без мислене, значи витаят в пределите на интуицията, а интуицията е нещо крайно творческо, тя е вдъхновеността на гения, тя, не нещо друго, вдъхновява гения. Те търсят - стига изобщо да търсят де, щото има и нетърсещи сред тях; нетърсещите винаги са мнозинство, не търсещите! - един смисъл, който по принцип е недостижим чрез мислене (и обяснение), сиреч, за тях значение има един по начало по-богат смисъл. Ето че открихме нещо базисно: склонността към търсене е нещото, на което следва да се заложи, а ние, хората, сме два типа: търсещи и нетърсещи. А не немислещи и мислещи. Има ли изобщо и възможно ли и да има по принцип нетърсещи хора? Това е любопитен въпрос, нали?

Нека, следователно, не корим ония свои ученици, които не искат да учат, да четат, да мислят, които са отвратени от ученето, от четенето, от мисленето. Те просто може да търсят, да се привличат от нещо друго, а не от това, което им натрапваме. Да не ги корим, щото има голяма опасност гениите да са тъкмо сред тях. Като капак на всичко точно тия имат и други ценни качества: да речем, са по-смели. И по-свободолюбиви. Не се подчиняват току-така. И прочие. Някои качества вървят ръка за ръка, а други са несъвместими.

Ето, надявам се, сега ви се изясни по-плътно абсурдността на учителската мисия. И тук всеки сам вече може да си направи подобаващите изводи за това кой е добър и кой - лош учител. Щом типовете човеци, оттук и ученици са два, явно два са и типовете учители. Едните са досадни обяснители, а другите правят всичко за да насърчат творческия полет на учениците си. Е, тези последните са трън в очите на директори и инспектори, но това е съвсем друга тема. Май съвсем се отклоних. А може и да не съм се отклонил изобщо.

Е, и каква е в крайна сметка ползата от немисленето? И каква е вредата от мисленето? Дали ще мога да изведа крайните си изводи така, че всеки да ме разбере?

Темата, както, надявам се, се убедихте, е базкрайна. Цяла една философия се крие зад нея. Не е лесно да се каже всичко простичко, а трябва. Това е една благодатна тема. Ще се наложи да пиша още. А сега да се опитам все пак да изведа най-важните изводи кратичко - и достъпно. Достъпно и за мислещи, и за немислещи...

Мислещият човек, стига да е автентично мислещ, по-лесно ще се съгласи с абсурдните ми твърдения за неоспоримата вреда от мисленето. Но първо съм трябва да е почувствал, сиреч, преживял тази вреда - един вид в сърцето си, не в ума си. Умът е много коварно нещо, най-много трябва да се пазим от самонадеяния, горд ум. Или разсъдък. Или интелект. Три думи, обозначаващи едно и също нещо, една и съща душевна сила. Правете си сметка колко голяма е претенцията й. Ние, българите, наред с турците, си имаме още една дума: акъл. Още по-претенциозни сме в това отношение сякаш. Големи акъллии сме, няма що...

Вредата от мисленето е, че то е способно да ни откъсне от целостта на душата и да ни натика в една прекалено тясна сфера: сферата на разсъдъчното, на обяснимото, на скучноватите теории, на кухите абстракции, на самонадеяната и самозвана суха наука. Подобно мислене наистина е равностойно на израждане. И то неизбежно ражда чудовища. Пример: комунизмът е една такава изцяло разсъдъчна доктрина. Атомната бомба също е плод на такива разсъдъчни сметчици, които са застрашили в крайна сметка живота на планетата. А комунизмът пък съсипа живота на милиарди човешки същества. Този тип мислене - абстрактното, в сферата на общите неща, на общите приказки, на пределно едноизмерната наука - да речем, може да доведе до бесовщина от типа на т.н. "научен атеизъм". Негов плод е и "изкуството за народа", т.е. социалистически реализъм. И много други поразии е способно да нанесе на човека и живота му този тип едноизмерно чисто разсъдъчно мислене.

Негова противоотрова, при това съвсем жизненоустойчива, е близкото до живота немислене, сиреч, чувстването на нещата, откритостта на душата към тях с най-съкровеното ни: сърцето. Този жизнен човешки тип не обича да мисли, защото това и не му трябва особено. Това не значи, че такива хора са тъпи. Е, може да са "необразовани", стига особено образованието да е в корена си сгрешено, каквото е нашето. Но това не ги прави непременно "прости". Те проявяват някаква специфична хитрост на живота, която им дава ред предимства. Предполагам, тоя тип хора са и твърде щастливи, което не значи, че не страдат. Щастие без страдание е невъзможно. И така нататък.

Немислещият от неговия автентичен, бих казал даже образцов тип, е открит към нещата и живота, сиреч, към нещата от живота, с цялата си душа, той не залага само на една душевна сила, каквато е разсъдъка. Такъв човек е включил целия потенциал и ресурс на душата си към света и нещата от живота. Него не го задоволява претенциозната абстрактна, едноизмерна и учена истина, нему е нужна една многоизмерна, по-богата на смисъл истина. На това основание такива хора мислят по друг начин, аз бих си позволил да го нарека разумен начин. Да, разум и разсъдък не са едно и също нещо, това едва ли някога сте си го мислили; ето, сега ви се удаде сгоден случай да го научите.

Позволих си в горното да ви подведа малко; не много, а малко, а може би и много, зависи. Вие, ще се радвам ако е така, сами можете да го усетите. Не превъзнасям случайно немисленето - за сметка на мисленето. Всъщност, оказва се, че т.н. "немислене" е друг тип, ако не на мислене, то поне на търсене и постигане на истината. Друг тип жизнена философия. Ето, излиза, че има най-различни жизнени философии, философии на живота, човешки философии, философии според различните типове човек.

Ако пък вземем предвид, че разум не е просто разсъдък, а нещо много повече от това, то въпросите и тезите, които ви звучат, предполагам, крайно екстравагантно, ще си намерят вярното звучене. Явно има друг тип разумност в немисленето за разлика от мисленето. Дали е една-единствена разумността е крайно спорно; защо разумността на мисленето да е истинска, а пък всяка друга да не е? По различен начин можем да сме както мъдри, така и разумни. И в глупавостта си можем и сме твърде различни. Няма една-единствена и "образцова" глупавост, всеки си е оригинално глупав. И в това, което обикновено наричаме "глупост", си има своя разум и своята мъдрост. Вярно, макар и специфични, но си ги има. Дали да не напиша един ден есе на тема "За мъдростта на глупостта"?

Тия, дето в днешно време ги възприемаме като "олигофрени" или "дебили" (не природно, а културно олигофренни и дебилни!), не само си имат някаква жизнена достоверност, но и, да признаем, си имат своето очарование. Слава Богу, еднакви не можем и не бива да искаме да бъдем. Мъдростта на Твореца по този пункт е направо смайваща. И колосална, непостижима от никой ум.

Тъй че бива да искаме да го "поправяме". Нека всеки да бъде какъвто си иска, поемайки всички рискове за това. Какво има още да се умува по този въпрос?

(ЗАБЕЛЕЖКА: Във вързка с уводните думи към тоя текст се оказва, че той е незавършен; за да се "закръгли" се иска да се напише продължение. Живот и здраве да е тия дни ще се постарая да довърша започнатото. Ако такива теми изобщо някога могат да бъдат "довършени"...)


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 26 май 2012 г.

Пролог към историята на странстванията на Вуте, комуноидният Античовек

Покрай епохалните дискусии около писанията на митологично-култовия "Тони Филипов, д-р" се запознах с интересен, сиреч, с мислещ и пишещ човек, носещ името "Васик". В един момент докторът, за да пресече дискусиите, въведе "модериране", сиреч, цензура, и дискусиите в оня сайт замряха. Тази сутрин намирам в един от блоговете си текст от Васик, който е изключително добър, направо шедьовър: наистина отдавна не бях чел нещо толкова смислено и дълбоко. Понеже текстът е дълъг, а знам, че в интернет прекалено дългите текстове сякаш не се четат, та ще го публикувам в поредица; ето сега началото, очаквайте продълженията:

Здравейте, Грънчаров!

Подарявам Ви един текст, можете да разполагате с него по собствена преценка.

Как се появи образът на Вуте? Докато изследвах онтологията на Тони д-р Филипов, образът на Вуте изплува като алтер его на Доктора. Филипов черпеше сили от Вуте и обратното. Те бяха образували симбиотична връзка и всеки от тях имаше полза от другия. Онтологията на Доктора беше всъщност онтологията на Вуте, защото Докторът не съществуваше извън и самостоятелно от Вуте.

Тони Филипов наистина е търговска марка, която е създадена да се продава, но същевременно той е квинтесенция и огледало на вутевщината. За да разберем Филипов, трябва да разберем откъде идва Вуте, а той има много общо с метастазиралата простащина от времето на социализма, която Грънчаров нарича комуноидния човек. Аз съм срещал този образ и преди, в книгата на Ал. Томов, който го нарича Античовека. Парадоксално е, пишеше Томов, че точно обществото, което искаше да изгради идеален и безгрешен човешки тип, роди Античовека.

Всички познаваме този демоничен образ, който не беше никак хумористичен като Бай Ганьо, а царуваше като деспот в подземните сфери на социализма в ролята на Балкантуристки келнер, барман на "Златните" или просто мошеник. За няколко десетилетия Античовекът напусна завинаги подземията и се изкачи по социалната стълбица, примъквайки със себе си и своя просташки език и стил. Тони Филипов напълно удовлетворяваше формата на евтиния вестник, който се продава по кафенета и автогари. Но тъй като Античовекът търсеше вече и своя отличителна идеология, той припозна Тони Филипов като същински идеолог и интелектуалец, макар че той е по-скоро карикатура на интелектуалец.

Големият проблем е нахлуването на Тони Филипов в Мрежата, която само преди няколко години се смяташе за запазена територия на същински образования и интелигентен човек. Маската на сатирата е заблуждаваща. Тони Филипов не е идеология или ценностна система, той е тяхното отрицание, или „Всички са маскари” (аз признавам, че в момента Филипов е особено сдържан в стрелите си към една нововъзникнала партия). Но отрицанието не може да е алтернатива.

Разказът за Вуте започва с послеслова към историята за Тони д-р Филипов:

Драги читателю!

Нашата история нямаше край, но дали имаше поука? Да, тя имаше твърде важна поука. Видяхме как Тони д-р Филипов преминаваше от един сън в друг и накрая се събуди там, където и когато не очакваше – някъде преди обмяната на лева и в бившето Яйце, бивш спортен салон, бивш параклис на университета. (В днешно време всичко е бивше, направо да се чудиш кое е настоящето.) Да беше чел Картезий, щеше да разбере кое е сън и кое не е, но вече няма значение, защото дойде краят на тази история. По-точно, не дойде, но просто така е в живота.

Поуката е, че човек невинаги е там, където си мисли, че е, а в някои случаи е дори там, за където си мисли, че в никакъв случай не е. Не Тони д-р Филипов е твой домакин, читателю, а обратното. Той е този, който влиза и ти гостува на монитора, разказва ти истории и се бори за твоето внимание. Той нахълтва при теб, както, да речем, Костов нахълта в клиничното отделение и свари там Роналдиньо в неудобно положение, по-точно това не беше самото футболно величие, а Златка. А когато Тони д-р Филипов се свести, попита Костов защо е дошъл и той му отговори накратко, че е дошъл да приватизира. И ако Тони д-р Филипов е твой гост, тогава нямаш ли право, читателю, да го попиташ какво прави и как се е сетил да намине насам? Нали това правят домакините като им дойде гост? Дано поуката ти хареса.

Този послепис не е за Вуте, защото Вуте не е в Мрежата в качеството си на читател, а той е дошъл тук да се бута с лакти и за други цели, които ще опишем по-натам.

(Очаквайте продължението)


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

петък, 25 май 2012 г.

В областта на знанието за човешките и духовните "неща" споделянето и общуването е жизнено необходимо

Получих тази сутрин интересно писмо от интересен и талантлив млад човек, момиче, което проявява интерес към някои мои инициативи; позволявам си, с оглед на това, че и други могат да се заинтересуват от същото, да публикувам както полученото писмо, така и моят отговор, запазвайки, разбира се, нейната анонимност:

Здравейте Г-н Грънчаров,

казвам се М. Н. и току-що завърших Класическата гимназия в София. Предстои ми свободна година, като след това вярвам, че ще продължа образованието си в някой от най-добрите университети от световен мащаб. Целта ми е Харвард.

Пиша Ви, тъй като попаднах на блога Ви и имам огромен интерес да науча повече за курсовете, които предлагате - кога се провеждат, каква е цената и пр. Нещо повече - бих се интересувала от Ваше потенциално менторство в областта на Психологията и Философията, първата от които представлява най-голям интерес за мен.

В допълнение към по-горното описание за себе си ще добавя, че преди месец защитих дипломна работа във философския факултет на СУ с пълно отличие. Занимавам се дългогодишно на професионално ниво с неформално образование и доброволчество, развивайки разнообразни младежки дейности чрез създадената от мен организация. В последните 6 месеца дори преподавах извънкласни дейности на ученици от 2, 6 и 7 клас като част от програмата на МОМН за неформално образование "Успех".

Вашата дейност и научен подход много ми допадат и искрено се надявам да получа отговор от Вас. :)

Поздрави и усмивки!

М. Н.

Здравейте, М.,

Благодаря за писмото и за интереса към моята дейност! Запознах се с инициативите, в които участвате и искам да Ви кажа, че съм силно впечатлен: радващо е, че има млади хора като Вас! А ето сега искам да Ви пиша и по останалите моменти от писмото, в частност, да отговоря на въпросите Ви.

Чудесно е, че имате амбицията да продължите образованието си в някой от най-добрите университети в света, примерно в Харвард. Нищо не може да замени образованието в чужбина, понеже само то може да разчупи културната рамка и да разшири неимоверно оптиката, през която човек гледа на нещата, именно да разшири неговия духовен хоризонт. Приобщаването към ценностите на общата човешка култура и духовност чрез обучението в елитен световен университет, убеден съм, ще Ви обогати така, както нищо друго не би могло. Желая Ви да се сбъднат Вашите мечти за бъдещето!

Що се отнася до моите индивидуални и групови курсове по-подробно можете да се запознаете в блога на Центъра за развитие на личността •HUMANUS•, а също така и в моя основен образователен блог, който съм нарекъл СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ. Тъй като вече много години се занимавам с тия инициативи и дейности, блоговете ми са претрупани с информация, в тях можете да намерите и почти всичките ми книги и учебни помагала, достъпни също и онлайн. Ако нещо Ви затрудни, питайте, с удоволствие ще Ви отговоря. Разбира се, според интересите Ви, можем съвместно да подготвим и тематиката на съвсем нови курсове, които с удоволствие ще разработя и предложа.

Имам усещането, изхождайки от Вашето писмо, че имаме сходни и близки интереси: още от студентските си години основният ми интерес е бил към психологията и философия, а първата ми книга беше със заглавие ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, която вече има 4 издания (като книги, именно на хартия). Мисля, че мога да Ви бъда полезен в тази област, още повече, че прилагам един по-различен от общоприетия в наше време подход: опитах се да развивам една философска психология, т.е. психологията я възприемам като органична част от философския духовен свят. Ще се радвам да мога да съм Ви полезен в тази област и ще ми е приятно да обменяме мисли и да общуваме. Прочее, общувам по този начин с много талантливи и интересни млади хора, мои ученици, някои от тях вече студенти, тъй че се лаская от мисълта, че около мен има вече нещо като "школа" в оня класически, платонов смисъл на думата; с течение на времето бихте могла да се запознаете и с тях, понеже в тази област, в областта на знанието за "човешките неща", споделянето и общуването в подобни общности е жизнено необходимо за всеки търсещ истината човек.

Накрая искам да Ви информирам за една иницитива на нашия Център, именно издаването на списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор; то съществува вече 4-та година и около списанието също има един интелектуален кръжец, състоящ се от негови автори и най-горещи читатели - и почитатели. Бихте могли да се включите, да ни изпращате за публикация свои текстове, изобщо да си сътрудничим както намерим за добре или за полезно. Несъмнено се нуждае от подсилване психологическата секция в списание ИДЕИ, тъй като имаме амбицията то да дава трибуна на всички, на всякакъв вид или род идеи.

Това е в основни линии. Ако нещо друго Ви интересува, попитайте, непременно ще Ви отговоря.

С поздрав: Ангел Грънчаров


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Дължим благодарност че бяхме пощадени от унищожителния гняв на природната стихия!

Няколко, по-точно цели три дни изминаха от земетресението от 5.9 степен по Рихтер, което разлюля цяла България, но, слава Богу, сякаш по чудо не предизвика ония страшни разрушения и съответно жертви, които обикновено предизвикват даже значително по-слаби земетресения. Продължавам да смятам, както писах още на същата сутрин след земетресението: дължим благодарност че бяхме пощадени. Разбира се, работа на църквата е да проведе съответните благодарствени молебени с водосвети.

Най-естествена е една такава реакция, която би подкрепила и психически повечето хора, понеже страхът от ново, вече наистина съкрушително земетресение, неизбежно витае, особено в душите на живеещите около епицентъра на труса. Да, така е, обаче ето, Светият синод на БПЦ не се сеща или умишлено се инати и не провежда такова едно наложително дело, което е безкрайно показателно какво всъщност представляват нашите духовни йерарси: изглежда почти сигурно, че тия, щом така се държат, не са нищо друго освен миропомазани безбожници! Което, както и да го погледне човек, е страшно!

И тъй, явно нямаме духовни водачи; нацията ни е обезглавена. Какво да правим? Кой ще ни подкрепи за да се съвземем, да надмогнем отчаянието, страха, малодушието? Щом нямаме духовни водачи, остава едно: сами да си помогнем, сами да направим нужното, за да подсилим душите си, духа си. Размишлявайки върху това, стигнах до следната идея. Ще я изложа накратко, поемайки всички рискове.

В момента на земетръса, стига да не си съвсем безчувствена твар, няма как да не си усетил, че ние, хората, независимо от това с какво измамно съзнание за мощ и власт живеем, всъщност сме безкрайно слаби и крехки - и изцяло зависим от милостта на Бога (или на самите природни сили), както искате го наречете, според убежденията си. Ние сме подобни на прашинки и нищо не може да ни спаси ако стихията благоволи да ни унищожи. Ние съществуваме и живеем само защото или случайността (късметът) така е благоволил, или благодарение на Божията милост, която ни щади и пази. Прочее, в огромния студен Космос неслучайно има едно райско кътче, наречено Земя, където имаме идеалните условия да съществуваме. Разбира се, самонадеяни сме дотам, че изобщо не се замисляме да благодарим на "Това" или "Този", който именно е решил да ни пази и закриля най-вероятно защото сме му много скъпи, така както родителят се грижи за децата си.

Както искате, според мирогледа си, наречете - да употребя тук една философска дума - субстанцията, благодарение на която изобщо ни има: наречете я Бог, "Някаква сила", "Висшето разумно същество", "Природа", "Материя", "Дух", голяма възможност за избор на какви ли не думи. Но едно е съществено: това, че ни има, че "Висшата сила" е благоволява да ни пази, независимо дали и с какво сме заслужили благодеянието й, предполага, че сме длъжни все пак в някакъв момент да благодарим за милостта, за това, че тази сила ни щади. Близко до ума е, че е така, е, ние изобщо не се сещаме да благодарим: какво ли пък показва това? Не е ли същинско безсрамие и грозна неблагодарност?!

Ако сте атеист, но все пак сте смутен заради съзнанието, че е грозна неблагодарност да не чувстваш известен респект пред величието, грандиозността и благодушието на самата природа - на Майката-Природа! - какво тогава пречи в една минутка да събереш мислите си и "наум" да произнесеш някакви думи на благодарност; да кажеш, примерно: "Благодаря ти, Майко Природо, за това, че ме пазиш, че ме даряваш с благата си, че си така добра, че ме щадиш, че се грижиш така всеотдайно за мен, нищо че снищичко не съм заслужил благодеянията ти!". Какво пречи, ей-така, за собствено успокоение, да промълвиш мислено тия думи, а? Нищо че си атеист или какъвто си там? Разбира се, вярващият в Бога човек по друг начин, в молитва, ще се отблагодари най-сърдечно на Великия ни Родител за благодатта да ни държи прикрепени към живота въпреки бездушието, студенината, враждебността на огромния Космос, в който сме поставени, и в който сме така самотни - ако го нямаше Бог.

Ето за това предлагам да се позамислим в този момент, в който самата - и така страшна! - природна стихия, по незнайно какви подбуди, ни пощади в момента на земетресението - и ни пази и щади все още. Въпреки че не е известно с какво именно сме заслужили тая милост. Но ако сме безчувствени и неблагодарни в такъв един върховен момент на проверка на нашата сила, питам се: а дали безсърдечността ни няма да доведе дотам следващия път вече да не сме изобщо пощадени? Нима може да разчитаме, че ще бъдем пазени и щадени ей-така, нищо че показваме и без смущение демонстрираме една такава грозна неблагодарност? Не е ли ненормално, не е ли безсрамно да се държим така?

Ето, апелирам да се позамислим върху собствената си реакция. Не е добре да се държим така. Аз зная, че много хора в тежките моменти в онази нощ (пък и после) са се обърнали с някакви топли думи към Бог, щото самото им сърце в този момент е затрептяло с подобно чувство. Но ми се струва, че е добре да го направим тоя път съвсем съзнателно и дори общо, щото именно като общност сме пощадени - и всеки един от нас поотделно, но и като общност, като народ, сме пощадени от така милостивата сила. Която иначе може да ни унищожи с един замах. Но не го направи. Защо ли? И - докога?

Всеки един от нас сам може да се обърне, повтарям, според убежденията си, било с молитва, било както иска и да благодари за това, че бяхме пощадени. Грозно е да не го направим, поне това чувствате ли го? Ако не чувствате и това, вече е съвсем страшно...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Абонамент за списание ИДЕИ