Истината ни прави свободни

вторник, 22 юли 2014 г.

Дали няма да оправим българското образование и училище чрез... магии?!


Както обикновено става в живота - а животът е голям шегаджия и присмехулник, никога не му вярвайте напълно! - откакто ме уволниха от работа, откакто, тъй да се рече, съм "безработен", почнах да се спуквам от работа, никаква почивка нямам, работя всекидневно на пълни обороти! Толкова много работа отдавна не ми се е струпвала на главата! Излиза, че за да заработи истински човек явно трябва да бъде... уволнен от държавната служба, ето тогава започва истинската работа! (Това именно показва защо някои "бодри калпазани" толкова много се врат да се наместят на държавна служба, по възможност началническа, "директорска"!) Какво ли не трябваше да работя: да свърша цялата онази тежка работа около подготовката за завеждане на съдебното дело против заповедта за уволнение (правя го не просто за да се върна на "леката" държавна работа, а по принципни, морални подбуди: да докажа по съдебен ред, че не съм "пълен некадърник", за какъвто ме изкара директорката на ПГЕЕ-Пловдив), то бяха проблеми с адвокатите, с Инспекция по труда, с какво ли не, е, реших го най-сетне този досаден проблем, дялото вече е заведено!

Да, но вместо да си отдъхна, аз продължих с още по-голямо увлечение работата си по създаването на цяла една поредица от видео-лекции за онлайн-обучение, тази идея ме завладя напълно, а по нейното реализиране имам още много работа. Ето, аз писах вече по този въпрос, може да се види тук: Когато българин печели и просперира нейде по света, това означава, че в негово лице печели и просперира и България!. Имам също много работа по издаването на философското списание ИДЕИ, на което съм главен редактор, до края на месеца трябва да завърша предпечата и да го пратя за отпечатване; и тук имам работа до шия, не зная как ще смогна! Да не говорим за това, че имам няколко започнати книги, всеки ден ставам с мисълта да продължа да пиша по някоя от тях, ала изниква друга, неотложна работа и аз зарязвам тази, която за мен фактически е най-важната, да, писането на книги за мен е най-важното ми занимание: щото книгите ми ще останат и когато мен няма да ме има, един вид, с мен всеки бъдещ човек от бъдещето ще може да разговаря когато отдавна ще съм умрял - като чете книгите ми! Аз съм такъв човек, че не мирясвам докато не доведа докрай някоя работа, затова предпочитам да запретна ръкавите, да оставя всичко, но да си довърша започнатото. Ето сега, с оглед на това, ми се налага да зарежа всички останали мои занимания, при това любими, и да се захвана с онова, което ми е най-неприятно: да напиша един... документ, който ми е много необходим; няма как, с пълно отвращение, дето се казва, пристъпвам към тази най-неотложна работа:

До Председателя на Комисията за наука и образование в Народното събрание
До Министъра на образованието и науката
До доц. д-р Ана Страшимирова - Председател на Комисията за защита от дискриминация
До Омбудсмана на републиката
До д-р К.Тренчев, президент на КТ "Подкрепа"
До г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив,

ЗАПИТВАНЕ

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование, адрес: гр. Пловдив, Ж.К.Тракия, бл. ..., ап. ..., e-mail: ...

Уважаема (уважаеми) г-жо (г-н) Председател на Комисията за наука и образование в Народното събрание,
Уважаема (уважаеми) г-жо (г-н) Министър на образованието и науката,
Уважаема доц. д-р Ана Страшимирова - Председател на Комисията за защита от дискриминация,
Уважаеми г-н Омбудсман на републиката,
Уважаеми д-р К.Тренчев,
Уважаема г-жо А.Пакова,

Простете че се обръщам по този, така да се каже, анонимен начин към някои длъжностни лица, но тъй като предстоят, да се надяваме, промени в Народното събрание и в правителството, та не зная при кого точно ще попадне настоящия мой документ; днес-утре досегашното правителство трябва да подаде оставка, вярвам, разбирате затруднението ми, от което предпочетох да изляза по такъв необичаен начин.

Позволявам си да ви информирам за... заключителните акорди на една наистина епохална, да не кажа грандиозна история, за която и преди многократно съм ви информирал; и понеже, предполага се, знаете за случилото се, смятам, че ще ви е интересен и покъртителния финал на тази същата история. Знаете, че моя милост беше уволнен от длъжността преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, директорката на това учебно заведение, именно прочулата се из родните ни простори тъй героична г-жа Стоянка Анастасова успя да постигне заветната си цел и ме уволни по покъртителен "мотив", именно... "пълна некадърност", "абсолютна неспособност да бъде учител" и пр. квалификации, тя просто написа в тази заповед всичко онова, което се таи в тъй нараненото й, кой знае защо, сърце. Да, аз бях жигосан от нея като "пълен некадърник" и това си има своя ефект: както знаете, не бях допуснат за участие в обявен конкурс за директор на Езикова гимназия-Пловдив тъкмо на това "основание", именно, че съм, видите ли, бил вече жигосан от онази същата така безпощадна директорка като "пълен некадърник", как такива "пълни некадърници" ще стават директори на гимназии? (У нас, по тази логика, предполагам, директори стават хора, които не са "пълни некадърници", за да станеш директор на гимназия, вероятно, се иска да си поне само "некадърник" или що-годе "нормален некадърник", знам ли, абе някакъв атестат за некадърник требе да имаш, важното е да не си като мен такъв изтъкнат "некадърник", че да си получил впечатляващата титла "пълен некадърник"!) Както и да е. В тази връзка обаче искам да ви информирам за нещо по моя преценка много важно, и, не крия, ми е много любопитно как ще реагира на тази информация образователната институция особено в лицето на директорката на РИО-Пловдив г-жа Пакова, която би следвало да вземе най-сетне отношение, щото факта, за който ще ви информирам, е крайно фрапиращ, много показателен и т.н.

Та значи аз бях уволнен като "пълен некадърник" от това училище, след като съм преподавал философски предмети на учениците си поне 5 месеца през тази учебна година (два месеца в началото на учебната година бях в болнични във връзка с проведена по-рано операция). Уволнен бях на 19 май 2014 г., съвсем предпразнично, сияещата директорка ми връчи заповедта за уволнение под формата на най-свиден предпразничен подарък тъкмо в навечерието на 24 май, деня на духовността, на просветата, на учителите и пр. Колко трогателен подарък, нали така, вярвам, най-великодушно ще се съгласите с моята тъй справедлива оценка!

До края на учебната година оставаше само 1 месец. Предметите, по които аз преподавах, се изучават по един път седмично. По този начин директорката заложи превъзходна "бомба със закъснител" на преподавателката, която има щастието да ме замести. Защо се изразявам така ли? Ето защо.

Според тъй умната директорска заповед за моето уволнение на тия ученици пет месеца е преподавал един "пълен некадърник", ерго, тия ученици, по тази логика, на нищо не са били научени от него, сиреч, от мен. А и да са били научени на нещо, то понеже съм бил именно "пълен некадърник", то това, на което те са били научени от мен, е било "изцяло неправилно", сиреч, трябва да бъде по някакъв начин "избито" от главите на горките ми ученици! По тази същата тъй умна логика на директорката заместващата ме преподавателка е трябвало да реши за един месец само, сиреч, за 3-4 учебни часа, следните фатално важни задачи:

1.) Да отстрани деформациите, нанесени на съзнанията на учениците от преподаването на тъй некадърния техен предишен преподавател, именно от моя милост; това е доста трудна, а аз бих си позволи да кажа, и направо неизпълнима задача, щото такива деформации, веднъж нанесени, доста трудно се отстраняват;

2.) Да преподаде и то в съвсем "правилна" форма и то само за 3-4 учебни часа целия учебен материал, предвиден за цялата една учебна година (!), да го преподаде не само в най-правилен вид, но и така ефективно, че той да измести всички ония "неверни представи", които са се породили в съзнанията на горките ученици поради толкова продължителното преподаване на философия пред тях от един такъв "пълен некадърник", какъвто е моя милост;

3.) След като е преподала по някакъв магически начин този така обемист учебен матр`ьял, въпросната преподавателка, притежаваща, предполагам, някакви свръхчовешки магически способности, е успяла за същото това крайно ограничено учебно време и да изпита учениците, да провери и оцени напредъка им според най-новите постановки, които тя е внедрила, да ги изпита, но не само по веднъж, а, както е според разпоредбите, поне 4 пъти (!), за да е оценката им валидна;

4.) От само себе си се разбира, че тя преди това е била длъжна да не зачете, да игнорира всички ония оценки, които учениците са получили когато им е преподавал оня същия "пълен некадърник", уволнен така навреме от толкова мъдрата и справедлива директорка (тук възниква и коварният въпрос защо тази така мъдра директорка не уволни въпросния "пълен некадърник" по-навреме, защо го остави да нанася толкова поражения върху съзнанията на учениците, но ний ще спестим този така неудобен въпрос);

5.) Оценките, които са получили всичките тия ученици от цели 14 класа (!), на които аз, "пълният некадърник", съм преподавал в тия пет месеца, и на които преподава 1 месец чародейницата, която ме наследи, която ме замени, която беше назначена от тъй виртуозната в сферата на мисленето директорка на ПГЕЕ-Пловдив, та, повтарям, тия оценки, предполага се, са напълно обективни, справедливи и напълно отговарят на знанията, които учениците имат; щото тия оценки ще влязат и в техните дипломи, нали така?

Е, спирам дотук, въпреки че още много може да се пише по така интересния логически и психологически, а също така и нравствен казус, който аз като изследовател на феномените на нашето тъй чудато битие не мога да подмина. Тия дни си направих труда да се поинтересувам, да проверя какви оценки са получили за годината по философските предмети учениците от всичките ония класове, на които съм преподавал. И ето какво открих, ето какво установих, установих нещо, което влиза в доста интересно отношение и с твърденията относно моята "пълна некадърност" в така проницателната директорска заповед за моето уволнение, и с гореупоменатите интересни моменти:

Първо, открих, че учениците от същите тия класове са показали направо бляскави резултати по философия: има класове, в които учениците на 100% са получили само шестици (!!!), има класове, в които шестиците преобладават, а тук-там има само по някоя петица; четворки има доста малко, тройки още по-малко, а пък двойки, представете си, изобщо няма, което е чудесно постижение, нали така! Браво! Сега обаче идва крайно неудобния момент за тълкуването на тази наистина бляскави резултати, които са показали учениците, на които моя милост, "пълният некадърник", е преподавал цели пет месеца, а пък заместилата ме чародействаща преподавателка е преподавала само някакви ти там 3-4 часа. За прегледност ще се изразя съвсем синтетично и лаконично:


ХИПОТЕЗА ЕДНО: Оценките на всичките тия ученици са напълно справедливи, обективни (още повече че са писани от независим преподавател!), напълно заслужени, както и подобава да е.

ИЗВОД ПЪРВИ: Тия ученици са подготвени на такова едно високо ниво най-вероятно от въпросния "пълен некадърник", който им е преподавал цели пет месеца.

ИЗВОД ВТОРИ, АЛТЕРНАТИВЕН: Учениците са подготвени на това високо ниво с едни умопомрачителни темпове, които бият някогашните рекорди на самия Алексей Стаханов, героят-орденоносец от епохата на комунизма, който учреди стахановското движение, явно тази учителка е върла последователка на самия Стаханов, щом за 3-4 часа успя да постигне това, което други учители постигат за 7-8 месеца примерно! Безспорно е, че тази учителка за постигнатите магически резултати заслужава орден, и то не само един, г-н (г-жо) Министър, направете нужното тази героиня на труда да бъде наградена с най-висш орден!

ИЗВОД ТРЕТИ: Ако горните два извода са невъзможни, щото логиката на директорската заповед за моята "пълна недакърност" не позволява да е верен първият извод, а пък природните закони не позволяват да е верен вторият, алтернативният извод, то остава тогава една трета възможност: директорката на ПГЕЕ-Пловдив с помощта на първата й най-вярна помощничка вероятно са ходили да посетят някаква прочута... магесница (!), която е направила някаква чудодейна магия (!), такава магия, че всички ученици по свръхестествен начин (!) са придобили мигновено всичките ония знания по философия, които иначе, както излиза, няма как да получат предвид сложните обстоятелства, при които е протекло обучението им през тази настоящата година! Драга г-жо (или драги господине) Министър, моля, направете нужното щото този безценен опит да бъде внедрен във всички училища на републиката ни, сиреч, вместо учениците да ходят на училище и да се мъчат да учат, да мислят и пр., да задействаме по някакъв начин всички врачки, ясновидки и магесници на Републиката ни, те да направят нужните магически ритуали и магии щото учениците по този чудодеен и свръхестествен начин мигновено да придобият всички потребни им знания от всички области на науката и културата! По този начин, предполагам, най-сетне ще бъде преодоляна кризата в българското училище и България най-сетне ще процъфти във всеки един смисъл, щото, както е известно, от образоваността на човешкия потенциал зависи в този живот и в този свят комай всичко.

ХИПОТЕЗА ДВЕ: Ако оптимистичната хипотеза номер 1 е невярна, то остава тогава една втора, съвсем песимистична хипотеза, а именно, че оценките на всичките тия ученици са съвсем фалшиви и са им писани ей-така, само и само за да обикнат беззаветно новата си така щедра в писането на оценки преподавателка по философия, само и само, най-вече, да се изпълнят с най-възвишени чувства на лична благодарност и преданост спрямо така проницателната директорка, която успя, вярно, с известно закъснение, да ги отърве най-сетне от "тиранията" на "пълния некадърник Ангел Грънчаров" и т.н.

Ако е вярна тази втора хипотеза, ми е много интересна реакцията на отговорните висшестоящи инстанции, стигащи чак до Парламента и Министерството. Оказва се, че у нас, щом се случват такива неща, образованието е просто една пълна пародия на образование, при която всичко е възможно - нали точно това се оказва, уважаема (уважаеми) госпожо (господине) Министър на образованието? А Вие какво ще кажете по казуса, тъй стоически мълчаща госпожо Пакова?

Спирам дотук. С оглед този документ да не бъде прекалено дълъг и изискващ усилия при четене. Много ми е интересна реакцията на отговорните институции по този великолепен казус, с който имах добрината да ви запозная. Всичко добро ви желая и нови успехи в работата на тъй народополезното поприще, на която така всецяло сте се отдали!

21 юли 2014 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

ПОСЛЕСЛОВ: Този документ току-що беше изпратен до всички посочени по-горе отговорни институции като на имейла сложих следното заглавие: Запитване по най-важен въпрос, касаещ възможността по чудодеен начин да решим всички до един проблеми в родното ни образование!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Получи се чудесно интервю за оня същия високотиражен жълт вестник, да видим обаче дали ще го "пуснат"



По оня проблем, по който писах, а именно, дали няма да стана пишман като дадох интервю за един високотиражен жълт вестник - виж и двете публикации по темата ако си забравил за какво става дума Дали да не извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля една мощна "медийна бомба"? и също Нужна ни е не фиктивна, мнима, лъжлива "демокрация", а истинска, реална, същинска, действаща - та по този същия проблем работите приеха една много положителна посока: репортерката на вестника спази обещанието си, даде ми в текстови вид моето интервю и ми позволи да внеса в него каквито си искам корекции и допълнения!

И аз, разбира се, се възползвах в пълна мяра, почти изцяло го преработих, получи се чудесно интервю, в което се поставят много и то важни въпроси (покрай "пикантерията", която, предполагам, е важна за един жълт вестник, без нея не може); сега остава да видим как редакторите на въпросния жълт вестник ще възприемат интервюто и дали... ще го пуснат. За мен това обаче е нещо като тест, ще си направя подобаващите изводи и в двата случая, и ако го пуснат, и ако не го пуснат. Това за мен е истински важното. Тъй че тия дни ще сме в очакване да видим какво ще се случи, дали интервюто ми ще излезе в този жълт вестник. Разбира се, няма да съобщя името на този вестник, щото има съвсем реална възможност да се въздейства на редакторите му по ченгесарска линия интервюто да не излезе; нека, като пазя тайна за това кой именно е вестника, да създам известни главоболия на ченгетата.

А че с туй интервю се създават известни главоболия на ченгетата, това е вън от съмнение: вездесъщите ченгета са навсякъде; и са способно на всякакви мерзости. Но майната им на ченгетата, важното е, че интервюто го има, ако не излезе в оня същия вестник, ще излезе в пълния си блясък това интервю ето тук, в моя блог. Трудно някой може да ми затвори устата, възтрудничка е тази работа! Пък може преди да го публикувам тук да го дам и в някой друг вестник или сайт, разбира се, като се договоря за това с интервюиращата. Прочее, тази дама постъпи много почтено и изцяло опроверга предразсъдъка, че във въпросните жълти вестници работят само разни най-долни мерзавци; не, оказа се, че не е така. Ето в тази връзка какво се счетох за длъжен да напиша на тази същата репортерка:

Здравейте, г-жо ...,

Направих нужните според мен добавки и корекции. Позволих си да сложа и друг шрифт, но това може да си го промените както трябва да е. Излезе доста дългичко това интервю, но ми се струва, че така има значим смисъл. Постарах се да разгледам нещата в подобаващия контекст. Вярно, рискуваме по този начин да не излезе, заради обема най-вече, но и не само заради обема. Много Ви благодаря за възможността да погледна текста и да внеса промени и добавки! Постъпихте много почтено!

А проблема с големия обем може да се реши лесно: предлагам ако се наложи по другите въпроси (за Вучков и за владиката) или да отпаднат, или да се обособят като отделен материал, който евентуално да бъде публикувам на друго място и друг път. В тази лятна суша за добри текстове може и да го публикуват. Нямам нищо против да излезе и като цяло, но това май е повече от две страници във вестника. Едва ли ще допуснат интервюто в целия му блясък; наистина, не крия, съм много доволен от това, което се получи. Позволих си да го изпратя на мои приятели, отзивите са много възторжени.

Само имам една молба: да не почнат да драскат и да изваждат, да режат цели изречения с оглед съкращаване, щото тогава, като се прекъсне последователността на мисълта, наистина може да почна да изглеждам като някой олигофрен! Нещата са свързани. Не бива по този начин да се намалява обема, чрез рязане, то е същото като да режеш части от нещо живо. Дано го съзнават поне това редакторите, ето за това се моля!

Ако имате някакви други препоръки или предложения, кажете, ще го поправим. Всичко добро, приятно ми беше да работим с Вас!

Хубав следобед Ви желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров

ПОСЛЕПИС: Да добавя още нещичко. Един човек ми каза, че съм бил падал "много ниско" като съм бил стигнал дотам да давам интервюта за жълти вестници. Аз му отговорих ето какво: а то всъщност у нас други вестници освен жълти има ли? Тия, дето не се водят жълти, не са ли всъщност още по-жълти и от най-жълтите? Всичко е жълто у нас на "медийния фронт", на места е толкова жълто, че е вече... кафяво от жълтина! Тъй че изобщо не смятам, че дадеш интервю за жълт вестник е кой знае какво падение. При това е важно не какъв е вестникът, в който излиза дадено интервю, а значение има какво си казал в него. Аз не се срамувам от това, което съм казал, така че съвестта ми и чиста. А иначе от глупави предразсъдъци не страдам. Това заболяване е забранено за философите. Хайде чао!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Когато българин печели и просперира нейде по света, това означава, че в негово лице печели и просперира и България!



Започвам работа в едно най-напреднало и при това световно "училище" и дори "университет" - а всъщност много повече и от училище, и от университет! - а именно започвам да създавам цяла една поредица от курсове за онлайн-обучение, които ще поместя във въпросния сайт udemy.com. Обичам да експериментирам, да пробвам нови и нови форми за преподаване, общуване и пр., ето, по съвет на мой приятел, живеещ в Лондон, който ме насърчи, аз си направих регистрация в този сайт, преодолях първите трудности (примерно по записването на лекциите с качествена видеокамера, качването им в сайта и пр.), работите потръгнаха и ето, тия дни вече започвам усилена работа по записването на лекциите.

Първата тема, която ще разработя под формата на лекционен курс, разбира се, е темата Как да стана пълноценна личност?, в която ще развия своите идеи, разработвани от години в поредицата ми ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ (по която доста неща вече съм написал, също така съм водил лекции и на мои ученици). Когато поредицата бъде завършена според правилата на този сайт, тя вече ще бъде достъпна за включване или записване за слушателите, но има една подробност: за да изслуша този курс човек трябва да плати съответната такса. Да, безплатно ще могат да се гледат само едно-две рекламни клипчета, всичко останало, за го видиш, ще трябва да си платиш.

Понеже сме бъгари, възниква логичният въпрос: а колко е таксата? И също: колко може да спечели преподавателя? Моят приятел от Лондон, който ме информира за това нещо, ме проагитира като ми каза следното:

Лично познавам един човек тук, който не просто се прехранва, като прави такива курсове, но и осигурява и издържа благодарение на тях и семейството си. Печели доста добре. Ти си поне 10 пъти по-умен от него - продължи на ме "навива" приятеля ми, с когото се познаваме от много години - тъй че непременно трябва да се пробваш и ако си настойчив, ще постигнеш много.

А ето какво пише на самия сайт, което хвърля светлина в интересуващото ни отношение:

Колко ще можете за заработите? Повече, отколкото можете да си представите! Средно преподавателят в Udemy изкарва 7 000 $ на месец. 96% от преподавателите продават своите курсове. Ние от сайта помагаме на преподавателите, обслужваме ги. Вие създавате съдържанието, от нас е поддръжката. Точка. При продаването на Вашия курс на студента в Ваша помощ Вие ще получите 100% от дохода. Ако Udemy довежда студенти във Вашия курс, Вие ще получите 50% всяка продажба.

Ще правя лекциите си (засега) на български език, сиреч, за българите, пръснати в целия свят, в това число и тукашните. Скоро обаче предвиждам да започна да правя свои курсове на руски език - и така да сбъдна една своя отдавнашна идея щото нали знаете как е, то още в Библията е казано: "Не можеш да бъдеш пророк в собственото си отечество...", така е било, така е и сега, особено в страни като нашата. Затуй човек може да постигне много ако се пробва в една друга страна, в една друга култура. Това особено добре го знаят хората, които навремето избягаха от страната - и повечето постигнаха много.

То затова и сега още толкова много хора бягат навън. Така е. У нас условията са крайно унизителни, особено и най-вече за по-способните хора. У нас тук просперират само мерзавците - и нахалниците; за жалост, така е. Те и властват, и управляват, всичко е под техен контрол. Кога това нещо ще се промени аз не мога да кажа. Но добро не ни чака докато продължава да е така - това с положителност мога да ви кажа. Е, и аз по този начин, тъй да се рече, вече емигрирам: преселвам се в "световното село" и ще работя там. Ще опитам да си вадя хляба там. Длъжен съм да опитам.

Аз знам също така и нещо друго: никой не може да спре порива към успеха на талантливия, на кадърния човек; защото това са Божии работи и тук няма земна сила или власт, с която да може да се осуети, да възпре онова, което Бог е решил; напразни са всички усилия на мерзавците да прекършат крилата му, да спрат полета му! Те могат само да забавят просперитета му, заслужения му успех. Понякога това обаче е фатално. Затова аз винаги съм съветвал моите ученици, пък и собствения си син: бягайте навън, ходете в страни, които са устроени така, че да насърчават кадърните хора, работете и живейте в страни, които не са само за калпазаните и за негодниците! Спасявайте се овреме! Най-много ще помогнат на България ония българи, които не са се оставили да вегетират получовешки тук, в родните ни унизителни условия, а са направили нужното да отидат да работят и да се развиват в някоя нормална страна. Те, ако са кадърни и работливи, ще спечелят много; когато един българин печели и просперира нейде по света, това означава, че в негово лице печели и просперира и България.

Такива успели българи най-много допринасят за страната ни, а не жалките мърморковци тука, дето все чакат някой, видите ли, да се смили и да вземе да ги оправи! Колкото повече успели българи има по-света, толкова по-успяла в крайна сметка ще е и България. Щото България в днешните условия се състои от българите, които са пръснати по целия свят. Понятието "граница" в съвременния свят няма никакъв особен смисъл. Светът е едно цяло, а България, дори и да не съзнава и да не иска това, е част от света. Но това е друга тема, аз малко се отклоних, както и да е. А сега ви желая хубав ден и успешна седмица!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Нужна ни е не фиктивна, мнима, лъжлива "демокрация", а истинска, реална, същинска, действаща


Вчера се обърнах към читателите в блога си, а и към т.н. "приятели" във Фейсбук (там имам почти 5000 "последователи", постоянно ми се налага, за да мога да включа новите заявки за такива да изключвам от списъка си някои други - щото има лимит от 5 000 човека, повече от 5 000 последователи обикновен човек не може да има), та значи се обърнах към всичките си интернетни познати ето с този въпрос: Дали да не извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля една мощна "медийна бомба"?. Изказаха се доста хора, дадоха ми различни съвети. В това число взеха отношение по въпроса и хора, които познавам, които високо ценя. Това особено се отнася за моя адвокат, г-н И.; той ми отвърна с категоричното "... Не! Аз не бих дал интервю. Аргументите ти "против" са много силни, няма нужда да ги повтарям.". Да, но неговият отговор се позабави и дойде след като аз вече бях дал интервюто, в последния момент реших все пак да го дам. Ето по-долу моята обосновка на стореното, която ми се наложи да изразя в писмо до адвоката си. Сами ще разберете защо давам пълна гласност по този въпрос. Съображенията ми са изцяло принципни. Ето и самото писмо:

Здравей, уважаеми господин И.,

За интервюто - вече го дадох, не дочаках отговора ти, писмото ти е дошло в 16.09 при мен, а интервюто трябваше да започне и започна в 10 сутринта. В последния момент реших да го дам с надежда евентуално да се опитам да помогна за възникването на някакво обществено мнение в полза на правата страна и кауза. Дали няма вместо да изпиша вежди да извадя очи не знам, то скоро ще се разбере. Голям риск предприех, но обикновено от гласността - откритостта, публичността - не се страхуват тия, които имат право, чиято позиция е правата. Дълбокото мълчание на нашия уважаем опонент може да се изтълкува и като признак за гузна съвест. Някои у нас предпочитат да залагат на друго: да мълчат, но да действат потайно - и да удрят из засада. Така са свикнали, аз обаче не съм привърженик на такива подходи. Аз предпочитам открито да казвам какво мисля, залагайки на това, че гласността (публичността) е огромна сила. С която обаче би следвало да се борави внимателно, щото може да нанесе и поражения, да предизвика рани. Но по начало от гласността правите и честните хора не се боят - по причина, че няма какво да крият, по причина на това, че не са сторили нищо лошо.

Да, по принцип работите около гласността стоят по този начин, но трябва обаче да се знае, че у нас специално... всичко е наопаки! Наопаки на както трябва да е. И всичко у нас може да бъде изопачено. Едва ли ще възникне някакъв обществен дебат по проблемите около моето съдебно дяло, но аз опитах, според силите си, да помогна това да се случи. Ако въпросната особа, моята опонентка де, беше диалогична, ако беше позволила да започне дебат по проблемите, които аз така настойчиво в продължение на няколко години поставях, дотук (до съд) изобщо нямаше да стигнем. И ето, сега вече несъстоялият се дебат на училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив ще се наложи да се води в съдебната зала. Е, и съдебното дирене пак е вид дебат. Когато по другия, по естествения начин едната от страните не е пожелала да дебатира, ето, ще я предразположим да се включи в дебата като я призовем на съд. Това и сторихме. Но това не пречи покрай съдебното дяло да се откажем от всички други форми на дебат, в това число и чрез медиите. Е, жълтите вестници едва ли са подходяща трибуна за такъв дебат, и това го съзнавам пределно ясно. На какво да правим когато нито една от другите, от сериозните медии, не прояви интерес към проблемите, които аз от няколко години поставям в блога си? Ето, първа една жълта медия се заинтересува от моята така показателна история. Вместо да й подам ръка, с оглед да започне все пак желания диалог, аз можех и да се дърпам, да се правя на важен и да кажа: "О, не, вие не сте достойни да си разкажа историята! Защото вие сте жълти и пр.!", е, така не можах да постъпя. Причина за това е моята диалогичност. Аз, бидейки философ, не се гнуся да разговарям с всеки човек. Всеки човек е достоен да се разговаря с него. Дори и да е... репортер от жълт вестник. Ако това звучи като оправдание за стореното, нека да бъде възприето като такова.

Аз смятам, че няма да мълчи оня, който, първо, има какво да каже и който, второ, не се страхува да заяви открито позицията си. Понеже, както и да го погледнем, това съдебно дяло има и обществено значим смисъл (мама му стара, така не може да се постъпва с един човек: ако допуснем такъв прецедент, то такова едно отношение може да стане норма, сиреч, бюрократите, властниците, ще могат в един момент да правят каквото си искат с нас!), та значи аз този смисъл го разбирам така: трябва в нашето общество да привикнем да уважаваме различията и правото на личността да бъде себе си, жизнено ни е потребно в нашето общество да се установи едно подобаващо отношение към суверенната личност, към суверенитета на личността: не бива повече да допускаме личността у нас да бъде жертвана в угода на мнимия комфорт и спокойното съществуване в тинята на статуквото, в блатото, в тресавището на комуната, която личности и различия по начало не търпи! Аз така виждам смисъла на това съдебно дяло.


Освен това има и един такъв момент: бидейки философ и пишещ човек, моето подлагане на такава груба административна репресия е посегателство срещу свободното слово; като реагирам по този начин, аз фактически защищавам не толкова себе си, а именно това свещено човешко право да мислиш свободно и да изразяваш мислите си без да се стараеш да угаждаш никому. (И особено пък без да се принизяваш да се мазниш на разни самонадеяни началства, които сами не са наясно със задачата си - и затова се мислят едва ли не за велики!) Но от мислещите хора "полза" имат всички, ние този човешки вид трябва да престанем да го подлагаме на гонения: едно общество, в което мислещите хора (и най-вече философите) не са притеснявани, а са уважавани, такова общество е богато и проспериращо общество, а там, където свободната мисъл е грях, там напредък няма и не може да има. А ето, аз бях обявен за "народен враг" само защото си позволих открито да заявя какво мисля, в това число и да се възползвам от правото си да критикувам една самозабравила се властваща особа, при това от най-нисък ранг. Наказан бях жестоко и абсолютно "непропорционално" на деянието си; за това, което аз сторих, в други общества такива хора ги... награждават, а аз бях охулен, бях обявен за какъв ли не, за "народен враг", за "злодей", за "луд", дори за "пълен некадърник", а в крайна сметка бях изритан по недопустим начин от образователната сфера!

Не, така не стават тия работи в едно общество, което с право иска да бъде смятано за демократично. Нима може да има напредък към добро в обществото, в което всички мълчат от страх да не би да създадат лошо впечатление у началството? Аз разглеждам училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив като едно малко общество: реална, функционираща демокрация в едно общество може да има само когато демокрацията стане нещо като начин на живот (и на мислене) във всички ония малки общности, от които се състои това общество. Ако в малките общности, от които голямото общество се състои, се допускат рецидиви на зъл и безогледен авторитаризъм, такова общество съвсем не заслужава да бъде смятано за демократично. И този именно смисъл също не трябва да се изпуска "изнапредвид" когато се осмисля същината на това съдебно дяло.

Поне в моето виждане е така. А човек, като мисли нещо, за което съзнава, че е важно, иска да го каже и на другите хора, та и те да осъзнаят важността му. Затова има и смисъл да комуникираме. Затова и съществуват медиите: да си казваме един на друг важни мисли, да споделяме помежду си мисли, които смятаме за важни. Е, т.н. "жълта преса" съществува за да залъгва хората с какви ли не пикантни глупости и простотии. Аз пък се опитах да я използвам за предизвикването на един дебат по истински важни според мен въпроси. Ами ако, да допуснем, се породи един дебат, примерно, ако другата страна, именно ответницата, директорката Анастасова, ползвайки се от правото си на отговор, реши да отговори на предизвикателството, сиреч, дръзне да заяви открито своята позиция и се опита да я защити пред обществото, то нима има нещо лошо в това? Точно за такива дебати съществуват според мен медиите.

Ето затова се и реших на една такава стъпка. Въпреки личните ми неудобства, въпреки риска да бъда представен като някакъв олигофрен или какъвто там искате. Е, ако ме представят така, ако изопачат думите ми, ще искам от вестника да ми дадат трибуна та да заявя истинската си позиция. Но ето, сега вече имам личен проблем да обясня на майка си вече случилото се (около моето уволнение), за което тя още не знае, спестих й тия вълнения, но пък тя е умен човек и ще ме разбере. Въпреки че (това според мен е много важно), понеже тя, горката, е живяла през цялата епоха на комунизма (била е дете на 8 години когато идва "великата дата" 9 септ. 1944 г.), сиреч, усетила е даже с кожата си всичките ония страхотии и ужасии, които съпровождаха българския комунизъм, у нея, в душата й, е изключително силен този страх, върху който се крепеше комунизмът толкова години. И тя постоянно, познавайки ме, ме предупреждава да си мълча, да кротувам. Е, аз, разбира се, не мълча. И си патя заради това. Тя това го прекрасно го знае, добре познава сина си. Тя също така знае, че няма да се променя, от мен един презрян страхливец няма да стане. Но тя поне има крехката надежда че мога да избягвам конфликти от такъв род; е, аз направих нужното да избегна конфликта, ала срещнах срещу себе си една ужасна жажда за мъст, а пък и нито една от стъпките ми за разбирателство и помирение не беше приета, не срещна адекватен отклик.

По тази причина и пострадах. Случват се и такива неща. Но ето, има съд, ще направя нужното да си защитя правата в съда. Това в едно нормално общество е най-нормален, най-естествен начин за решаване на конфликти, които по друг начин не е могло да бъдат решени. Е, можеше да бъдат решени ако не беше се задействал оня същия рефлекс от тоталитарното комунистическо време: всички до един срещу "врага"! Примерно имаше хора в ПГЕЕ-Пловдив, които се опитаха да посредничат между "враждуващите страни", в началото заеха достойна позиция, но в един момент изглежда се уплашиха и се отказаха, предпочетоха да замълчат - с оглед да си нямат главоболия. Ако се бяха намерили още един-двама като мен, които да не мълчат срещу безобразията, ако въпросната администраторка беше срещнала отпор поне от още един-двама човека в тази училищна общност, дотук изобщо нямаше да се стигне, а администраторката щеше да миряса; но те като се отказаха от оказване на отпор, тя се почувства силна - и затова дръзна да направи това, което и направи.

Както и да е. Опитвам се да доизясня гледната си точка. Извинявай, че се наложи да те използвам за нещо като мой "изповедник"; ти си ми адвокат, но имам чувството, че си и човек, който може изцяло да ме разбере, понеже сме и съмишленици. Имам ти пълно доверие. Така и трябва да бъде. А заради пустото блогърстване ще ми се наложи да публикувам цялата дискусия по поставения от мен въпрос дали да дам интервю на жълт вестник или да не дам, в това число, като защита на моята позиция, да публикувам и това мое писмо до теб. Аз продължавам да смятам, че гласността, откритостта (публичността) е сила, на която се опират ония, които не са гузни, които имат смелостта и достойнството открито да заявят и да защитят позицията си.

А пък за мое оправдание да изтъкна и това: тия т.н. жълти вестници нали все пак се четат от хора, от човеци, какво лошо има да се опитам да кажа и на тях своята гледна точка? Аз не смятам, че тия хора, дето четат жълти вестници, са "непоправимо увредени" в умствено или в нравствено отношение; е, затова и смятам, че и с тях може да се разговаря. И за тяхно добро трябва да се разговаря и с тях, и с всички останали. На мен ми е жизнено важно да опитам да спомогна за създаването на едно обществено мнение в полза на промените в образователната система. А ето, случилото се с мен просто показва колко съдбовно необходими са свободните разисквания по тези проблеми. Щом системата допуска такива ексцесии, каквито на мен ми се стовариха на главата, то явно тя подлежи не просто на ремонт, а на събаряне. Щото е принципно сгрешена. Основата, върху която стои, е нездрава. Тя и сама ще рухне, ето, възниква логичният въпрос: а защо да не й помогнем това да стане по-рано?!


Българското училище трябва да се демократизира в не по-малка степен от българското общество, на което то е част, при това немаловажна. Нужна ни е не фиктивна, мнима, лъжлива и недействаща "демокрация", а истинска, реална, същинска, същностна. Тя обаче няма как да бъде "въведена" отгоре, с декрет. Тя трябва да се зароди в самия живот, в реалните отношения между хората. Ето, моят случай по категорично ясен начин показва трудностите и проблемите в тази посока - като се тръгне по този единствено спасителен път. Смятам и нищо не може да ме разколебае в убеждението ми, че трябва да продължим да вървим по този път - въпреки всичко, въпреки дори личните неудобства, въпреки дори и личните жертви, които ще ни се наложи да дадем. Всяко нещо си има своята цена. Трябва да я платим. Няма друг начин.

Ето и това трябва да се има предвид когато се търси смисъла на цялата тази история, около която ще се води моето съдебно дяло. Аз съм силно заинтересован този смисъл да се разбере от колкото се може повече хора. Затуй дадох вчера това интервю за оня същия жълт вестник. Погледнато от тази страна, не смятам, че съм направил кой знае каква грешка. Не смятам (сега-засега), че съм сторил някаква глупост или някакъв грях. Но то ще се разбере скоро де, засега само може да се предполага.

Извинявай за дългото писмо. Просто стана така, че ти се случи да станеш... "жертва", която да понесе моето... многословие. Една дама, учителка, вчера ми призна чистосърдечно: не те харесвам - щото си многословен! Аз пък й отвърнах, че има някаква надежда зад многото думи да има много... мисъл - и много смисъл. Тя, кой знае защо, се умълча след като й казах това. Още мълчи. Най-упорито мълчи. Мълчанието обаче също е вид говорене. То също нещо показва. Вероятно, щом толкова мълчи, нищо чудно и да се е... замислила. Да се надяваме че ще се замисли и моята многоуважаема опонентка-ответница. Тази е идеята на всичко, което правя: да се замислят повече хора, та белким осъзнаят какво правят, какво става, как наистина стоят нещата. Такава ми е работата като философ, затова постоянно все това правя: провокирам хората да се замислят по-сериозно!

Както и да е. Стига толкова, че станах съвсем досаден. Нетърпим направо станах. Хубав ден ти желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Дали да не извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля една мощна "медийна бомба"?



Вчера ми се обади журналистка или по-скоро репортерка от един жълт вестник (нека засега да не упоменавам кой специално или по-точно) и ми предложи да дам... интервю, но не за друго, а по темата за моите главоболия с директорката на ПГЕЕ-Пловдив, за конфликта ми се нея, за уволнението ми, за съдебната сага, която сега започва нов тур със завеждането на нови две дела срещу нея, именно за оклеветяване и последното пък е за отмяна на заповедта за моето уволнение като преподавател по философия и гражданско образование в това същото училище. Разговарях с тази дама от вестника по телефона, тя настоя да вземе интервюто по телефона, щото била гореща привърженичка на "живия диалог", обеща също после, като свали разговора ни в текст, да ми прати текста, та да имам възможност да внеса някакви корекции и пр.; само настоя заглавието да е от тях без аз да имам възможност да влияя или да се съпротивлявам, щото, видите ли, заглавията били продавали вестника! Представям си с оглед на това какво главозамайващо заглавие ще изтипосат, няма що!

Силно съм разколебан да давам това интервю или да се откажа, за да не стана пишман после; уговорихме се днес в 10 часа репортерстващата дама от жълтия вестник да ми звънне за интервюто и да го проведем, но ето, аз наистина съм силно разколебан и не знам как да постъпя. Дали няма да направя една глупост като дам това интервю и след това думите ми бъдат изопачени така, че сам да не мога да ги позная? Или да бъда изкаран като някакъв кръгъл идиот?! Та ето, моля за съвет читатели на блога си, питам ви: какво да правя, да дам ли туй интервю за жълтия вестник - или да се откажа?

Да, зная, от една страна тия същите жълти вестници са най-четени, са най-тиражни. И разгласяването на моята история може да ми даде някаква възможност да наблегна на принципните неща, щото в случая имаме сблъсък на два мирогледа, на две философии за образованието, т.н. "конфликт" или "разпра" с директорката е израз обаче на сериозна борба между две ценностни системи, това за мен е главното, а всичко останало са подробности, е "пикантерия". Да, обаче жълтите вестници се интересуват тъкмо от пикантерията, тях едва ли ги вълнуват принципните, истински значимите проблеми, които имплицитно са, така да се рече, душата на цялата таи история. Ето го разминаването, което може да ми изиграе лош номер, такъв, че после да съжалявам, че съм дал такова интервю. И може да се завърже нова история, примерно, около изопачаване на мои думи, които да налеят масло в огъня на "свадата", да се стигне дотам, че да имам нови съдебни проблеми и т.н. Наистина не зная какво да правя, още повече че до този момент отказвах всякакви предложения за разгласяване на случилото се (примерно, отказах да дам интервю в една телевизия, в един що-годе сериозен вестник и пр.; нито веднъж не пратих мой текст по случая до някаква медия, сиреч, пазих тайна), та значи отказвах се да дам гласност на целия така фрапиращ случай по една-единствена, при това много простичка причина: не ща възрастната ми майка да разбере за случилото се, щадя майка си, пазя го в тайна от нея, щото ако разбере какво ме сполетя, това може да я убие! Затова пазя пълна тайна, е, вярно, пиша в блога си, даже, интересно е, намериха се "доброжелатели", които, като прочели в блога за тази случка, отишли при майка ми и я известили; та уплашена ми звънна, на мен ми се наложи да й кажа, че всичко това са "стари неща", отдавнашни, че тия, дето са й казали, не са вникнали в случая, че отдавна тия истории са свършили и т.н., сиреч, от състрадание към моята майка ми се наложи фактически да я лъжа.

Да, но ако след някой ден съсед отиде при нея с вестника, в който цялата история е представена в някакъв отвратителен идиотски и жълтурковски начин и майка ми потъне от срам в земята, какво тогава ще мога да й кажа и как да й обяснявам всичко?! Не, май наистина трябва да откажа въпросното интервю, правилното и разумното е да откажа, зная това, а от друга страна, разбира се, на цялата история й е необходимо известно медийно осветяване, щото в нея са налице много значими за обществото ни проблеми, свързани с образованието на младите; виждате в случая как личностното и общозначимото влизат в колизия, в сблъсък, и в резултат аз не зная какво да правя. Обикновено постъпвам според това, което трябва да правя, аз съм човек на дълга, но ето в случая силно съм раздвоен и много се колебая; причината е една: страхувам се за майка ми, тя няма да понесе една такава история. Заради доброто на майка си трябва да мълча пред медиите. Е, тя все някога ще разбере. Но поне да й спестя безсънните нощи, знаете как възрастни хора преживяват такива неща, а пък майка ми е много чувствителен човек, много ще й дойде, прекалено ще бъде. Аз съм същия като нея, ето, заради тези истории с въпросната "принципно-безпощадна" директорка аз си загубих здравето, мене си като познавам добре зная как тя ще го възприеме. И ме е страх, че няма да преживее такова нещо. Ето затова сега ми се налага да мълча. Аз успях да скрия от нея и факта за тежката операция, която ми се наложи да преживея през миналата година, ето, сега съм длъжен да запазя в тайна и факта на моето уволнение.

Майка ми знае, че аз единствен бях работещ в семейството ми, синът ни е студент, съпругата ми почти постоянно е безработна, тя също е учителка, има две магистратури, но без връзки е много трудно човек в днешно време да си намери работа. А пък заради "славата" на съпруга й още по-трудно си намира работа. Знаете, аз съм в особени отношения с цялата образователна бюрокрация, с инспекторат и пр., това рефлектира най-вече спрямо горката ми съпруга. От години тя страда заради мен най-вече. Просто директорите на училища не щат да я вземат на работа, знаейки, че ако направят нещо, ще им се наложи да се сблъскат с мен; виждате как и тя е дискриминирана, и тя страда. Неслучайно у нас хората масово мълчат и търпят всякакви злоупотреби с администрациите от какъвто си искате вид, ресор и пр.; щото сблъскаш ли се с тях, ще предизвикаш срещу себе си такива мощни сили, че ще платиш страшна цена. Ще стигнеш, накратко казано, в моето положение. Ето, за да ме извади от системата, бюрокрацията успя да ми организира цялата тази история, бях изкаран "пълен некадърник", един вид ми осигури пожизнена безработица и пр., щото аз след като 30 години съм работил в образованието, сега, на моите години, ми е късно да се преквалифицирам за някаква друга работа. Освен да стана метач по улиците, е, тогава бюрократите от радост нищо чудно и един кръшен казачок да изиграят!


Виждате как се преплитат много неща и по тази причина аз днес, като ми звънне въпросната репортерка от жълтия вестник, ще ми се наложи да й откажа интервюто. Прочее, тя каза, че редовно била четяла блога ми, та нищо чудно, ако е истина това, сега да прочете и този текст и сама да разбере ситуацията. Налага ми се да откажа интервюто. По лични, така да се каже, причини, единствено заради доброто на старата ми майка. Иначе аз съм стар борец и от нищо страх нямам. Но ето сега как съм приклещен и ми се налага да мълча. В блога си само не мълча, но то блогът е друго, няма ефектна на другите, на конвенционалните медии. Майка ми обаче живее в средата на тия медии. Тя е извън интернет, затова досега нищо не разбра. Но разшумят ли се конвенционалните медии, ще стане страшно. Ето, имам опита от онова мое изказване за Стив Джобс, когато предложих преди 3 години ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих, да бъде наречено на негово име. За седмица всички медии гърмяха по тази пиперлива новина, минала под надслова "Стив Джобс победи Ленин!", причината да намесваме Ленин е, че училището се е казвало "ТЕТ-Ленин" при комунизма и още така се казва от масовото съзнание, цял Пловдив и околностите така знаят това училище. То аслъ заради този Стив Джобс се начена и моят сблъсък с въпросната администраторка, с която сега стигнахме до съда. Тя се оказа голяма привърженичка на... Ленин, очевидно, щото въпросът с избора на патрон на училището още не е решен, тя не смее да го постави, щото добре знае, че "иконата Ленин" ще пострада неминуемо. И сега да влезете в сайта на училището ще видите в кратката му история как многократно то е наречено тъкмо ТЕТ-Ленин; някои хора очевидно още живеят в други епохи, в ленински епохи, тъй да се рече...

Както и да е. нека тя да си обича Ленин колкото си иска, щом толкова й харесва. Аз обаче сега трябва да решавам какво да правя, как да реша новия тежък казус с туй интервю за един много четен жълт вестник, което ми предложиха вчера. Понеже, казах, съм силно разколебан. А съм разколебан ето по каква причина.

Бидейки свободолюбив човек аз си падам малко и авантюрист. Тия неща, няма как, са свързани. "Който не обича риска се страхува от свободата!", това са думи на френската философка Симон Дьо Бовоар (май правилно е да се напише "Бувоар" или "Бовуар" но карай, Гугъл смята, че с "о" навсякъде било правилното, е, неговата да е!). Та който обича рисковете си пада малко нещо авантюрист. Авантюристично е да дам това интервю във високотиражен жълт вестник и да хвърля, дето се казва, една бомба, благодарение на което тъй показателната история около проблемите на образованието ще се разчуе и ще стигне и до последната планинска паланка в нашето тъй любезно отечество. Е, какво ще постигна ли? Ами това е една трибуна да изложа идеите си, а нали затова живее един философ, да излага на всеобщо обозрение идеите си и да се бори за тяхното налагане един ден. Та, не крия, от тази гледна точка съм силно съблазнен от предложението на журналистката от този жълт вестник да дам това интервю. Ето, като написах това, изпаднах в още по-голямо раздвоение. Вече положително не зная какво да правя. Познавам се добре: ще се колебая до последния момент и като дойде момента, ще направя това, което ще бъде съвсем импулсивно, а в крайна сметка и по-лошо; така обикновено стават при мен тия неща, така правим обикновено ний, свободните, свободолюбивите хора. Много сме импулсивни, залагаме на чистата спонтанност. Правим това, защото точно там е истинската, неподправената, същинската, автентичната свобода. Пресметливата свобода не е свобода. По тази причина повечето хора, дето, като избират, постоянно пресмятат плюсове и минуси, съвсем не разбират що е това свобода. Те не я и познават щом са обърнали гръб на чистата спонтанност и импулсивност. Както и да е, аз не съм им обърнал гръб и сами виждате в какво тежко положение се оказвам и по такива най-малки въпроси. Или не са малки, а?

Уф, майната му най-после! Ще видим. Има още два часа време, ще мисля. Ще мисля, ала нищо няма да измисля. Или ще измисля все нещичко ако се позамисля по-сериозно? Ето, вече измислих нещо. Я ми кажете вие какво мислите и по това, пък ще завърша този свой сутрешен коментар.

Хрумна ми току-що следното. Дали пък да не направя един... пазарлък с този вестник? Да им кажа ето какво: искате интервю, искате, о`кей, няма проблеми, ще ви го дам, но при едно условие: да публикувате преди това една моя статия по истински важните въпроси за образованието! Щом тя излезе, веднага ви давам интервюто. Един вид, като публикувате статията ми, да запознаете своята читателска аудитория с мен, пък после, моля, вземайте интервю, нали така е редно? Щото аз не съм Вучков, че да съм интересен на публиката на жълтите вестници?! Е, щом не съм известен, редно е първо да запознаете публиката си с мен, пък после, моля, вземайте интервю, ще ви го дам без проблем. Какво ще кажете, добра ли ми е идеята за един такъв пазарлък? На мен в този момент ми се чини, че има смисъл да постъпя така, а вие какво ще кажете? Но ето ми и главния въпрос към вас: дали да извърша една авантюра, а именно да дам предложено ми интервю във високотиражен жълт вестник - и да хвърля, дето се казва, една мощна медийна бомба?

О`кей, добре, мълчете си, като не щете да ми помогнете, аз добре знам, че ще си премълчите. Затова друго не ми остава освен да ви кажа: чао и хубав ден! Бъдете здрави! Но знайте: мълчанието е злото, не е злато, бъркате се - ако ми позволите да използвам израза на колегата Иво Инджев. Карай да върви! Приятен уикенд!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

петък, 18 юли 2014 г.

За болестта "рубладжийство", достигнала епидемилогични размери и считана за "патриотизъм"



Необявената война на Русия против България, която императорът българофоб Александър III води след Съединението е един от най - тъмните периоди в двустранните отношения. Период, който обаче демонстрира явно истинския лик на руската царска политика в България.

От 1886 до 1895г., Русия не спира да организира заговори, метежи, атентати и убийства. През 1886г. има метежи в Южна България и поход на руския кап. Набоков. През февруари 1887г. са потушени големи офицерски метежи в Силистра и Русе. През 1890г. е разкрит заговора на майор Коста Паница, който е осъден на смърт за измяна към България. След това руската дипломация преминава към атентати и поръчкови убийства. Маша в ръцете на руските дипломати стават така наречените русофили. Те излъчват платените заговорници, атентатори и убийци, които Русия хвърля против България. На прицел са всички български патриоти, които се обявяват против руския диктат и посегателства на и без това ограничената българска свобода. Главна руска мишена става държавника националист Стефан Стамболов и хората от най - близкото му обкръжение.

През 1891г. е убит финансовият министър Христо Белчев. През 1892г. е промушкан с нож в Цариград българският пълномощен министър Георги Вълкович. През 1895г. посред бял ден на улицата жертва става самият Стамболов.
Всички тези събития, които са добре документирани в Сборника от 1935г. "Авантюрите на руския царизъм" и в "Окупационния фонд за създаване на Руско - Дунавска област" не са описани в българските учебници по история.

Казионните историци бдят стриктно да не засегнат интересите на Русия. Дори с цената на манипулиране на българското обществено съзнание и фалшифициране на историята на България. Последиците са масово разпространение в България на болестта русофилство, което е достигнало епидемилогични размери и се счита за патриотизъм. А всъщност си е долнопробен слугинаж, наречен от Захари Стоянов "рубладжийство".

ОЩЕ ИНФОРМАЦИЯ: З.Стоянов: Какви партии има в България
Захари Стоянов: "Всяко тържество на България е смърт за Русия"
Русия - враг №1 на българщината и България
Убийството на Христо Белчев
Убийството на д-р Георги Вълкович
Убийството на Стамболов

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Ще ставаме истински европейци: майната й на вашата пуста Евразия, не щем вашия прехвален Сибир!



Това е част от първата страница на исковата молба, с която вчера заведох съдебно дяло за отмяна на една на крайно дискриминационна, обидна и несправедлива заповед за уволнение: моето уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив.


На това изображение пък е корицата на новия ми международен паспорт: вече и аз съм подготвен да бягам от страната, в която властва една най-арогантна бюрокрация - успяла да прокуди и прогони от родината ни толкова много кадърни българи!

Ще си позволя да поразсъждавам малко над тия две изображения. Ако позволите де. Та значи понеже съм сантиментален човек, ще кажа и това, ще го споделя с вас, читателите на блога ми, пък ако искате ми се смейте: като видях, че на корицата пише ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ, а под него РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ме обзе изведнъж някаква силна емоция, някакво много силно вълнение, идещо от дълбините на душата ми, не можех да се удържа (уж съм някакъв мъж!) и в един момент усетих, хем някаква огромна буца ме задуши в гърлото, хем... очите ми се напълниха със сълзи! Не зная защо се почувствах така, но е факт, че едва се удържах да не се... разрева на глас от тази необичайно силна емоция, дето една не ме задуши в оня момент! Спомних си всички тия нелеки години, в които ние, българите, се борихме да постигнем тази своя европейска мечта, е, постигнахме я, факт е: България вече 7 години откакто е в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ! Вие давате ли си сметка колко много означава това?! Страхотно нещо е това, същинска сбъдната мечта е това - ето за това аз, човек на преклонна вече възраст от 55 години (!) за малко не се разревах като видях на паспорта си тия два надписа.

Е, вярно, от 2001 г. насам страната ни уж върви напред, ето, постигнахме мечтата си, хем обаче нараснаха силите, които правят възможното да провалят достойното европейско бъдеще на страната ни - и ни дърпат назад, към Евразия, към путинска Русия искат да ни превържат, искат да ни направят пишман-европейци, искат да ни направят за резил! Сега, в тия последните години битката за запазване на европейската, на западната ориентация на страната ни се е разразила със страшна сила, вярвам, съзнавате това, а ако не го доосъзнавате, ето, аз ви го изтъквам белким осъзнаете в цялата му злокобност всичко това, което ни се случва. Големи части от народа ни проявяват малодушие, те, предполагам, са очаквали, че като влезем в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, от небето ще завалят... пакетчета с краве масло, а от чешмите ще потече ако не ракия и вино, то поне... мед и мляко - или... славянска медовина направо! А реките ще се съсирят и от тях директно ще можем да си доставяме с каручките едри калъпи сирене - нищо чудно и това да са си представяли някои нашенски наивни кратуни.

И сега пропищяха, щото хем влезнахме в ЕС, хем го нема... комунистическото благоденствие, при което, ако си спомняте, ни набиваха в главите, че "материалните блага", сиреч, въпросното сирене, ракийка, мед, масло, млеко и пр. щели били да потекат като "пълноводен поток" направо в широко зиналите ни за лапане усти! Така ни представяха тази сърцераздирателна картинка на идването на комунизма, е, влязохме в ЕС, а... комунизма пак не дойде, ето затова разяреният еснаф не издържа, почна да се вайка, пропищя с жален глас, а пък след това отиде да се запише във финансираната с руски пари АТАКА и почна да настоява да се връщаме в добре познатата и тъй уютна кочинка заедно с "братята-руснаци", дето да си се чукаме със стаканите с водчица - ех, какво блаженство ще настъпи тогава! Ще лочим водка, ще рупаме кисели краставици, леле, каква идилия! Не щем ви никакъв Европейски съюз, искаме си евразийската кочинка! Така възроптаха излъганите народни низини и ето, в последните няколко години едва удържаме страната си от тази зловеща перспектива пак да ни натикат в съветско-комунистическата кочина!

Затова най-вероятно съм се почти разплакал като като видях какво пише на корицата на моя паспорт. Тоя проклет Костов, дето ни натика в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ и в НАТО заслужава за това не просто разкостване, а направо разчетворяване с коне, нали така, дарагие советско-болгарские комуноиди?! Е, няма да ви се сбъднат мечтите за връщането на България в руско-съветската кочина! Ако щете, поревете си, може пък и да ви мине: ще ставаме истински европейци! Майната й на вашата пуста Евразия, не щем вашия прехвален Сибир! Иска се обаче да поработим здравата за да достигнем европейските стандарти. Ако не си избираме за управници лъжльовци и ментета, а заложим на истинското, на свястното (има и такова сред нашите политици!), ще постигнем целта си да заживеем достойно за кратко време. Сами решавайте какво искате: гнусната сибирска кочина - или достойното европейско бъдеще? Аз за себе си отдавна съм избрал какво искам - и съм се борил, според силите си, за него. И за миг не съм изменял на своята мечта. Да, на своята европейска мечта не съм изменял никога. И затова, предполагам, ме задуши такава емоция като видях какво пише на новия ми паспорт.

Въпреки трудностите и изпитанията ще постигнем идеала си. Важното е да знаем какво точно искаме. И да правим нужното да вървим във вярната посока. Е, то всяко нещо си има своите рискове. И за всяко нещо ще се наложи да платим неговата цена. Аз искам и работя за едно модерно българско образование, е, наложи се да си платя за тази своя друга мечта: уволниха ме таваришчите от работа като учител. Но борбата продължава. Няма да се оставя да ме тъпчат същите тия, които така много обичат онази същата кочина, от която аз лично изпитвам погнуса. Стига толкова. Свързах в едно двете теми, сега ви желая хубав ден! Драги ми европейци, дето не съзнавате докрай какво велико нещо е това да си европеец! Ще ви кажа какво: Европа е свобода! Това е. Враговете на свободата не щат Европа, разбира се, искат си... Сибир! Точка. Разбрахме се за какво всъщност става дума, нали?! Хайде, чао! Хубав да ви е денят!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Ако искаме да изградим децата си като свободни, самостоятелни и отговорни личности...




Въпросът "Трябва ли да има само един учебник по предмет в училище?" измества същинския проблем.

Утвърдената до момента идея за ученето и учебниците е основана на няколко допускания. Първо, че има конкретен обем знания, които трябва да бъдат научени, и източникът на тези знания е учебникът. Второ, че оценяването трябва бъде основано на това колко добре могат да бъдат възпроизвеждани фактите и частичните концепции, представени в учебника. Трето, че учителят и ученикът са неспособни да преценят какво, колко, кога и как да учи.

Приемаме за доказателство за успешно "образование" способността на децата да възпроизведат тези факти и концепции скоро, след като са ги "научили". Без да обръщаме особено внимание върху взаимовръзките между тях и останалия свят, нито върху основните системи и принципи, които ги пораждат.

След това избягваме въпроса какво всъщност е останало дългосрочно, как децата могат да се справят с нови проблеми, сами да търсят информация, да я разглеждат критично, да правят изводи, да измислят нови неща, активно да изграждат собствено разбиране за света и т.н. Избягваме го, защото отговорът е твърде неудобен за всички – и за администраторите на образователната система, и за обществото като цяло. Избягваме дискусиите за това какво всъщност стои в основата на ученето, осмислянето и интегрирането на видяното, чутото и преживяното във вътрешния свят на детето. Избягваме да вникнем в същината на педагогическите проблеми.

Ученето е интензивен социален процес на взаимодействие с учителите и околните хора, на откриване и осъзнаване на света, на личностно израстване – често трудно и неравномерно, като всяка истинска промяна.

Фокусирането върху конкретна информация, която трябва да бъде заучена и възпроизведена, е изключително неадекватно и вредно, ако искаме децата ни да успяват в бъдеще и да изградят благоденстваща България (каквато ние все не успяваме да изградим).

Сегашната ни концепция за учебник е точно такава – изключително неадекватна и вредна. Ако искаме първото, ходът да бъде въведен един учебник на всеобщата (и по дефиниция ужасно тясна и бедна) истина е напълно оправдан икономически.

Ако искаме второто, ще трябва да излезем от зоната си на комфорт или по-скоро от вцепенението и нихилизма, представляващи най-голямата заплаха за бъдещето на децата ни.

Би трябвало да се запитаме какъв е смисълът на образованието.

Със сигурност не е възпроизводство на заучена информация за единица време. Би трябвало да направим всичко възможно да намерим новия му смисъл чрез диалог помежду си. Диалог, който ще е неудобен, труден и бавен. Диалог, който ще показва и поставя под въпрос основните ни разбирания и ценности. Диалог, който ще изисква вникване в ситуацията на другия – дори на този, с който не сме съгласни или не искаме да имаме нищо общо. Диалог, който може да бъде воден единствено от активни граждани. Диалог, който да произведе нови изисквания към образователната система, нова идея за нейния смисъл.

Едва тогава можем да очакваме политическите и държавни институции да изпълнят конституционните си задължения. Тогава те ще бъдат длъжни да ги изпълнят - да подсигурят и осъществят фундаментална образователна реформа съгласно новите изисквания на обществото. Едва тогава можем да се надяваме на по-добро бъдеще за нашите деца в България, а не другаде по света. Ще сме изпълнили дълга си към следващите поколения.

Ако искаме да изградим децата си като свободни, самостоятелни и отговорни личности. Ако искаме да бъдат активни граждани в реално работеща демокрация на ангажирани общности. Ако искаме да могат да общуват смислено, да са добри приятели, родители и партньори. Ако искаме да живеят комфортно и да са способни да развиват икономика с висока добавена стойност, която не разрушава природата и обществата. Ако искаме да са способни да мислят – аналитично, критично, творчески и съзидателно. Ако искаме да са способни да обичат, да имат дълбоки, близки взаимоотношения, за разбират другите, да творят и да се веселят. Да утвърждават себе си, но и да приемат различното и различните. Да са здрави – физически и психически. Ако искаме да общуват със себе си и с целия свят. Да се изразяват богато и красиво, да водят диалог – на български и други езици – с говор, рисунка, песен и танц. Ако искаме да изграждат самочувствието си върху собствените си постижения и способности, гледайки напред. Ако искаме да възприемат себе си и света като безкрайна възможност за развитие. Ако искаме да се възхищават, да откриват и преоткриват човека и Вселената.

Ако искаме се справят с най-трудните глобални проблеми, които ще са пред тях. Проблеми, които сега само бегло си представяме, а повечето просто не можем да видим. В крайна сметка, ако искаме да са способни да създават смисъла на собствения си живот и да имат капацитета да реализират този смисъл, следва да правим съвсем друго.

Следва незабавно да спрем да си губим времето с безсмислени въпроси като този за единия учебник. Та ние сме залети от информация. Каква точно милиардна частица от нея искаме да вмъкнем в този един учебник и защо? И как това ще ни помогне да изграждаме ценностите, нагласите, уменията, навиците и практическия опит на нашите деца, за да са адекватни за успешна реализация в тяхното бъдеще? Тяхното бъдеще, не нашето минало!

Следва незабавно да организираме същински граждански диалог за смисъла на образованието с всички заинтересувани страни – на практика с всички граждани, граждански сдружения, бизнеси и бизнес сдружения, образователни институции, общински и държавни структури. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Най-много следва да мислим тъкмо за нещата, изглеждащи ни съвсем несъмнени...



Тази мисъл буди възражения у мен: учителят, добрият учител трябвало да учи накъде да гледаме, но не какво да виждаме; да, но изборът на посока ("накъде да гледаме") нима не трябва да е приоритет на самия учещ, на младите, на които учителят само помага да учат?! Ако от учителя зависи посоката, в която учениците или младите да гледат, то тогава ще се получи нещо крайно неприемливо: всички да гледат все в една и съща посока, сякаш са нещо като автомати, като роботчета и пр.?! Нали навремето, в ерата на комунизма, така рисуваха плакатите: всички гледат в една и съща посока, спомняте ли си ги тия плакати? А нормалното, естественото е всеки сам да избира и посоката, в която да гледа, което именно е област на неговите специфични интереси, потребности, на неговата оригиналност, на неговата свобода на самоопределение.

Изборът на посока, в която да гледаме, е предпоставка на избора на път в живота, ето това вече, сами виждате, е нещо най-основно, то не може да се дирижира от друг, пък дори и от "добрия учител". А това че сме били могли да избираме какво да виждаме и то след като гледаме в една и съща посока, на това пък ще отвърна следното: като гледаме всичките все в една и съща посока, нима ще можем да виждаме различни неща, нима това не предопределя да виждаме и едно и също нещо? Щото виждането зависи от позицията, от която гледаме, сиреч, от посоката. Една ли е посоката на гледане, една ли е позицията, от която гледаме на нещата, няма начин да не виждаме и едни и същи неща. Сами разбирате, надявам се, как една добре или прилично звучаща мисъл ако се подложи на осмисляне, почва да звучи иначе. Само давам пример за това. Факт: трябва да се мисли дори и за онова, което ни изглежда несъмнено. Или най-много следва да мислим тъкмо за нещата, изглеждащи ни съвсем несъмнени...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Арогантната образователна бюрокрация, подобно на октопод, е задушила всичко, не е оставила ни най-малко местенце за мърдане, сиреч, за свобода!


Ето какво писмо написах току-що на моя адвокат:

Здравей, г-н И.,

Днес занесох и заведох исковата молба с документите в съда. В потвърждение на това ти пращам копие на първата страница ведно с входящия номер. Докато пътувах към Районния съд в Пловдив през цялото време валеше хубав, спокоен дъжд - дано и на нас дялото ни върви по вода, хаирлия да е! Аз съм убеден, че ние двамата заедно и с Божията помощ ще съумеем да защитим истината по това дяло, ще успеем да дадем отпор на ония сили, които си въобразяват, че у нас с човешко същество безнаказано може да се постъпва по толкова грозен начин - както дръзнаха тия именно сили да постъпят с мен! Е, те щом искат, щом смятат, че може, нека да постъпват както си искат, ала ние чрез съда ще им докажем, че това няма да е безнаказано.

Благодаря ти много за всичко, което направи за мен, за това, че прие присърце проблема ми и че осъзна, че в това дяло ние заедно ще се борим за една голяма кауза: за нашето човешко право да не сме нито роби, нито слуги на самонадеяната и самозабравила се арогантна бюрокрация, която си е втълпила, че България й и нещо като бащиния, че нашата държава й е нещо като частна собственост. Не е така, ние няма да допуснем да бъде така. Ще докажем, че и в наши условия един човек може да работи свободно, с пълно себеотдаване, без да бъде погасяван творческия му пламък само и само да се угоди на тщеславието на въпросната самозабравила се арогантна сила.

Извинявай че така ти пиша в този момент, но едно че се развълнувах заради паметния момент (два месеца отдадох всичките си сили да подготвя това дяло!), а, на второ място, ми се прищя да споделя емоцията си не само с теб, но и с читателите на блога ми, които знаят всичките ми истории, историите на моите борби с същата тази арогантна бюрокрация по специално в сферата на образованието, където тя, подобно на жесток октопод, е задушила всичко, не е оставила ни най-малко местенце за мърдане, сиреч, за свобода.

Пита ме дали има начин онлайн да се информираме за това как текат работите по едно дяло след като то вече е заведено. Оказа се, че в Пловдивския съд няма такава възможност. Като попитах чиновничките те ме изгледаха злобно, пък после една промърмори: като излезеш извън съда, има едно бюро, там се обърни, те ще ти кажат всичко. Излязох и оказа се, че отвън, току-до входа, има един офис, на стъклата на който пише "Подарък от американския народ", да, точно така пише, и вътре има една дама, която дава такава информация! Значи проклетите американци - знаеш какво за американците е правосъдието, то за тях е най-свещена и възвишена институция! - у нас са направили това, което българската държава не е благоволила да направи, именно, да може човек свободно и лесно да разбере как тече хода на съдебното му дело. Изненадах се, впечатлих се силно, та затова ти пиша и това обстоятелство. Тия дни ще ида там да проверя как върви моето дяло за клевета срещу същата тази особа, срещу която днес пък заведох дяло за отмяна на крайно дискриминационната, обидна и несправедлива заповед за уволнение.

Това е. Хубав ден ти желая! Всичко добро!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

сряда, 16 юли 2014 г.

Дискусия: Мит ли е "турското робство" и наистина ли цели 500 години сме били "роби"?


Кратка моя публикация на тема "Турско робство" у нас наистина не е имало: само робът може да се гордее с това, че дедите му били роби! предизвика много коментари в блога, на страницата ми във Фейсбук и къде ли не. Интересно е тази дискусия да бъде запазена, е, с оглед на това правя нужното; след време може би ще е интересно как се е мислило по този въпрос; много неща, и то важни, от народната ни психология прозират зад тия мнения; ето, вижте за какво става дума:

148 коментара:

Ahmed Kuytov каза: Страхотно мнение!! Това аз много пъти съм го повтарял на мои познати, обаче винаги ми казват: ти се казваш Ахмед. Най-много ми допадна изречението "Свободния, обичащият свободата човек няма да се гордее с такава перверзна гордост от съзнанието, че дедите му били роби - това е изключено."

Ангел Грънчаров каза: Мислещият човек, обичащият истината човек, какъвто по дефиниция е философът, не може да мисли иначе :-) Колега, радвам се, че мислим в една и съща посока! :-)

Христианна Павлова каза: Ако трябва да мислим в тази насока и да вземем предвид аргументите на г-н Грънчаров, може да се каже, според мен, че "турско робство" като определение за този период може да не е правилно, но по-добро не е измислено. Основни аргументи за оборването на тезата за робството е, че християните са имали някакви имоти, елементарни религиозни права, който в един момент дори са били узаконени, заемали дори висши държавни постове и т.н.Ами ако погледнем летописите, ще видим, че още от античността е имало низши и висши роби, с чиито живот господаря е разполагал неограничено и положението им, независимо колко е издигнато, не ги прави по-малко роби.Те са участвали дори в армията (както нашите еничари - спомняте си по какъв хуманен начин ги събират, нали?), като в римската армия са можели да извоюват свободата си, докато в турската нашите момчета са имали привилегията да са "елит" с промито съзнание, което май пак не е особено хуманно.По темата може да се напише много и да се направят много паралели, но да се твърди, че е имало някакъв си феодализъм с "особености", които включват известните и не толкова известни на широката публика зверства, е меко казано кощунствено. Знаете ли най-вече заради кого? Заради бабите и дядовците ви, които също са били клани и тормозени по един или друг начин и чиято памет днес оскърбявате.И между другото, без да се заяждам, само да Ви информирам, че НИКОЙ НЕ СЕ ГОРДЕЕ С ТУРСКОТО РОБСТВО! ВСЕКИ БЪЛГАРИН СЕ ГОРДЕЕ С ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ НЕГО! И С ИЗДРЪЖЛИВОСТТА НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ ПРЕЗ ТЕЗИ ВЕКОВЕ! Ще Ви помоля добре да го запомните, за да не говорите или пишете подобни нелепици из форуми и събирания.

Ангел Грънчаров каза: Госпожо, оставете патриотарската патетика, тук не сме Русия, тук е Европа. Първо, роб по понятие е оня, който не принадлежи на себе си, а на някой друг, т.е. е собственост на друг човек. Такова нещо да се каже за всички българи от онова време е пълна глупост, още по-лошо - то просто не е истина. Второ, не бива да обиждаме дедите си като ги наричаме роби, да те наричат роб при положение че не си е жестока обида. Поколението на робите по традиция също са роби, от тази гледна точка вие обиждате сега целия български народ като ни смятате също за роби. Точка. Требе да се мисли като се говори или пише. Точка.

Анонимен каза: Това е въпрос на дефиниция и конвенция и целият този спор е схоластичен и умозрителен, но кой знае защо след 1989 периодически се подгрява. В строгия смисъл на думата българите, макар и ограничени своите права, със сигурност не са били „роби” в пълния смисъл на думата. Турско „робство” е просто една метафора или евфемизъм, който така или иначе се е наложил и е трудно изкореним.

Иначе и „спиралата” на ДНК всъщност не е спирала, а винт, защото се развива не в две, а в три измерения, но се е утвърдило формално неправилното понятие „спирала”. Има много други подобни примери. Иначе е напълно възможно дори цял един народ да стане „роб” и за това има примери от античността. „Робството” не е въпрос на свободен избор, иначе нямаше да е робство, а на ПРИНУДА, и също така не е непременно психическо състояние.

А „завършени” роби в античността много често са ставали за какво ли не, дори нерядко са били по-начетени и образовани от господарите си. Самият Платон в един момент е бил продаден в робство! В древния Рим много учители, писари и т.н. например са били роби. Имало е също много случаи на освобождаване на роби, които след това често са се издигали в обществото. Епиктет например е бил освободен роб.

Ангел Грънчаров каза: Аз пък напоследък все повече се удивлявам колко проницателна е античната представа: хората по рождение биват свободни и роби; роб е оня, който не владее себе си, сиреч, е един вид роб по душа. Да, става въпрос за робски души - душите на хора с робска психология, хора, които не могат или не искат да бъдат свободни. Хора, които ненавиждат свободата - щото със свобода лесно не се живее. И това разделение на хората важи и до ден днешен; не става дума че в прекия смисъл на думата някой бил роб на някой друг, не за това става дума; става дума за това, че толкова много хора не могат и не желаят да поемат пълната отговорност за себе си и предпочитат да се подчиняват на друг човек (на началството, на собствената си жена и пр.). Харизват свободата си на други хора тия роби по душа и по манталитет. Не сте ли срещали такива непълноценни човеци? Не ви ли е правило впечатление, че са такива? Ами ако не ви е правило впечатление тогава дали и вие самите не сте като тях? :-)

Томи Томев каза: Роб е този на когото са му отнели собствеността, няма право на свободно предвижване, няма право на образование и религия на майчиния си език, няма право на самостоятелно икономическо и професионално развитие. Това всичкото няма нищо общо с действителността по българските земи когато османската империя е отнела държавността на нашите прадеди. А всичко това се е случило когато Русия идва 1944 година да ни "освобождава". Аз бих казал, че тогава сме били под руско комунистическо робство.

Ангел Грънчаров каза: Съгласен съм, ние, българите, роби бяхме съвсем наскоро, по времето на комунизма. Затова и до ден днешен толкова много българи още си дирят господаря, все още се надяват да намерят някой, който да ги оправя... това е главният проблем на мнозинството от българите, не разбират и не обичат свободата. Надеждата ми е че младите ще променят тази тенденция и свободните хора постепенно ще станат повече - в сравнение с хората с робска психика у нас.

Светлин Тачев каза: Имало ли е българска държава? Нямало е! Имало ли е революционно движение? Имало е! Имало ли е Априлско въстание? Имало е! Е, ако нямаше робство, то срещу кого се е вдигнало. Стига с тези нелепи разсъждения, защото са смешни и безпочвени.

Ангел Грънчаров каза: Някои имат трудност да приемат историческата истина изглежда най-вече по причина на това, че калпавото образование у нас им е набило в главите някои коварни митологеми (лъжи); на второ място други хора се заплитат в това, че не могат да разграничат някои прости понятия: примерно това, че не сме имали държавна независимост, че сме нямали своя държава съвсем не ни прави роби на турците, това са пълни глупости. Това, че държавата, в която сме живели, Османската империя не е била българска, а турска, не произвежда българите автоматично в роби, а турците - автоматично в наши господари. Османската империя е била една много космополитна империя и затова е крайно невярно владичеството над българските земи и народ в тия 500 години да бъдат определяни с термина "робство". Робът е собственост на друг човек, ние, българите, не сме били такива, имам предвид нашите деди. Те са имали много права. Някои от българите са заемали високи държавни длъжности в Империята. Всъщност истински роби ний, българите, бяхме съвсем наскоро, по времето на комунизма, когато партията БКП беше абсолютен господар и собственик на всичко, а пък ний, хората, й бяхме изцяло подвластни, даже животът ни принадлежеше на нашите господари комунистите.

Spasimir Ignatov каза: Турско робство може да е имало, но при всички положения е било по-леко от комунистическото робство!

Lyubomir Sirkov каза: Този въпрос - имало или нямало било "робство" - е напълно излишно да го бистрим ние днес: достатъчен е фактът, че самите хора, българи, които са живели (и писали) през този период, са го наричали именно "робство". За "робство" пишат и Ботев, и Чинтулов, и други. Ако те са го чувствали така - кои сме ние днес, та да ги "коригираме"??

Ангел Грънчаров каза: В историята, г-не, чувствата нямат кой знае какво значение - ако искаме тя да бъде наука. Тъй че обективно погледнати българите роби по време на османското владичество не са били. Били са "крепостни селяни", да речем, но са имали и свои землища, своя земя, а най-важното е, че българите не са били нечия собственост, не са ги продавали и купували, а роб е точно този, комуто се случва това. Учете история, господа, и мислете! Историята като наука борави с точни понятия.

Gantcho Pascalev каза: И Левски и Захари Стоянов и............. Но Ангел Грънчаров е по велик от тях....

Ibrahim Karahasan-Chynar каза: Истината и само истината - нека бъде Османска колонизация!


Иво Ангелов каза: Дотук чета само заключения, а аргументи не виждам. Как стигнахте до този "поврат" не стана ясно ... апропо собственото Ви образование е комунистическо и съм склонен горното да го прочитам като самоирония и самокритика.

Ангел Грънчаров каза: Г-н Ангелов, много Ви моля да не се гаврите с тези от нас, които сме се образовали по времето на комунизма. Станали сме личности като сме се съпротивлявали на комунистическото образование, борили сме се да не бъдем зомбирани, запазили сме си разсъдъка щото идеологическата наркоза тогава беше страшна. А ето сега Вие се опитвате да се гаврите с нас. Второ, недейте да си мислите, че след 1989 г. образованието у нас не е комунистическо. Нищичко в системата по същество не се е променило, пак държавата решава какво е правилно да се мисли, пак го налага в учебниците, пак няма свобода на мисълта, пак има диктат. Тъй че Вашето образование също в този смисъл е комунистическо. Противно на това, което си мислите Вие... сякаш имате някаква индулгенция...

Христианна Павлова каза: Виждам, че отново ползвате посочения от мен аргумент за правата и високите постове на българите. Но да задам простичкия въпрос, макар че съм сигурна, че ще намерите някой събран от девет кладенеца отговор, който всъщност няма да е отговор, та: Ако турчинът има право над живота и собствеността на българин, и ако може по всяко време да му ги отнема, независимо този българин каква позиция заема, то последният не е ли роб? Да могат да дойдат в собствения ти дом по всяко време и да те карат да им слугуваш, да те убият, ограбят или изнасилят, без някой да накаже виновните за това не е ли робство? Както посочиха по-горе "заблудени" като мен хора, възрожденците измислици ли са писали или душевни изляния? Ще го направят 1-2, но цели поколения интелигенция да пишат за турско робство, а такова да е нямало, някак си не изглежда достоверно. И сега ще кажете "Ама те са патриотари, следвали са внушения и т.н." или нещо от сорта. Не господине, те просто са отразявали действителността. Посочете поне един, който е написал "Не това не е (или не беше) робство, а еди какъв си феодализъм". И той да е съвременник или поне живял в период близък след Освобождението. Сега хората, споделящи вашето мнение не са малко, за съжаление. Че и книги пишат... достойни за раздела "научна" фантастика, наистина, но тровят съзнанието на хората, което е жалко. Не е нужно да си историк, за да говориш по темата, нужен ти е само здрав разум и национално самосъзнание... по възможност българско.

Анонимен каза: Българите и останалото немюсолманско население на османската империя са превърнати в най-безправната и потискана прослойка – раята. Те нямат право да заемат длъжности в политическата и военна йерархия на империята и така са лишени от възможността да защитават своите интереси. Те стават лесна жертва на насилие и корупция от чиновници и войскари. На раята са наложени редица унизителни забрани и ограничения. Забранено е носенето на оръжие, язденето на кон в присъствието на мюсюлманин, строежа на къщи по-високи от минарето на джамията в селището и др.

http://history.kabinata.com/themes/09.htm

А иначе съм чувал разкази от майка ми, на която са разказани от прабаба й, която по турско време е била младо момиче, че турците имали обичай да идват неканени по всяко време в българските къщи „на конак”, при което българите били длъжни да ги угощават и да им слугуват и угаждат и накрая трябвало дори да им платят някаква сума, че са си хабили зъбите с поднесената храна. Така че не е било особено весело, а колкото до това дали са били изпълнени формалните критерии за „робство”, това е друг въпрос.

Но българите и балканците обичат мазохистично и обсесивно да разсъждават на тема „турско робство”, явно това е дълбока и неизлечима травма в националната душевност.

Ангел Грънчаров каза:

Госпожо Павлова, хората, живели в онова време, са могли да имат каквото си искат емоционално отношение и да определят както си искат и времето, и живота си, и всичко; но науката история е длъжна да остави всички чувства, колкото и умилителни да са те, и да наложи обективната историческа истина - колкото и да е неприятна тя за хора с такова умилително патриотично съзнание като Вашето. Толкоз. В историята като наука не могат да се съчиняват приказки от всякакъв род, с оглед да си повдигаме самочувствието, там значение има само истината. И скоро всички тия така разпространени митологеми (лъжи) за българската история ще отидат в миналото, а най-сетне историческата истина ще бъде провъзгласена, ще получи правата си. Оставете прочувствените писания на демагози като Божо Димитров и прочие, вслушайте се в трезвите гласове на ония историци, които Ви казват истината. Аз като философ съм длъжен да следвам само истината, е, затова се обадих в този спор. Нали заради това няма да ме възнаградите като ме определите за "народен враг" и "душманин"? :-)

Аз обаче искам да задам още един неприятен въпрос: а къде бяха тия сегашни тъй пламенни "борци срещу робството" тогава, когато българите е трябвало да се борят срещу турската власт? Ако тогава ги имаше, ако бяха тъй разгорещени в реалните борби за свобода, ний щяхме да се освободим сами и то значително по-рано. Да, ама тогава тях ги нямаше, нали така? когато се е вдигнал най-сетне бунта, колцина бяха тия смели борци, които се вдигнаха и взеха реално участие? Малко бяха, нали така? Но да оставим онова време: а сега, когато руският империализъм тъпче безцеременно българската независимост и българското достойнство, къде са тия същите пламенни борци срещу"турското робство" и с като се занимават те, позволете ми да запитам? Как къде са, тук са, ама нищо не правят. Или правят нещо много познато: както техните деди са лижели турския ботуш, сега техните внуци лижат с умиление руския ботуш? Това за какво Ви говори, драга ми героична госпожо?

Nikolay Petrov каза: Някой май имат твърде голямо желание да изкривят историческата истина. Ангеле, повече чети, а по-малко пиши. Има много исторически извори, които ти оборват смешните твърденията, а за черепите няма са говоря, разходи се и ги виж! Чети, не е вредно за здравето! Пропуснал си да добавиш, че БКП са виновни и за Османското присъствие. Добави го, защото не е пълна картината!


Иначе с Ахмед съм съгласен, че това са много болезнени тези и трябва да се преподават много внимателно, но без да се изкривяват историческите факти!

Галин Симеонов каза: Абе автора (Ангел) да си се занимава с философия, не с история! Не знам за фолосифията, но явно историята не му е сила, пък тези искривени твърдения за "присъствие" и т.н. са отхвърлени по време на събитията от западноевропейски историци, така че няма какво да се коментира или добави! Чукча писател, не читател!

Васил Трифонов каза: Г-н Куитов предлагам да изложите тезата си в националния ефир... чрез господари на ефира. Хихихи!

Ahmed Kuytov каза: Да, доста интересна дискусия се получава. Различни гледни точки, всеки споделя мнения и факти. Фейсбука не е бил толкова лош! : ))

Ангел Грънчаров каза: Интересно е, че у някои хора явно мислителната способност така силно е закърняла, че изобщо не могат да поставят под съмнение някои тъй разпространени догми - митологеми, сиреч лъжи - които някога дефектното патриотарско обучение по "история" им е втълпило, а те са повярвали в тях до гроб. Някога по същия начин, със същата убеденост и прочувствена вяра някои са се борили, да речем, срещу теорията, според която Земята обикаля около Слънцето; те са вярвали, че това, което виждат очите им, именно обратното (Слънцето обикаля Земята) е "очевидна истина", та така и сега. Казах или по-скоро писах ан друго място, ще си позволя да се самоцитирам, за да не се повтарям:

"... В историята като наука не могат да се съчиняват приказки от всякакъв род, с оглед да си повдигаме самочувствието, там значение има само истината. И скоро всички тия така разпространени митологеми (лъжи) за българската история ще отидат в миналото, а най-сетне историческата истина ще бъде провъзгласена, ще получи правата си. Оставете прочувствените писания на демагози като Божо Димитров и прочие, вслушайте се в трезвите гласове на ония историци, които Ви казват истината. Аз като философ съм длъжен да следвам само истината, е, затова се обадих в този спор. Нали заради това няма да ме възнаградите като ме определите за "народен враг" и "душманин"? :-)"

(Прочети ДО КРАЯ >>> в коментарите след самата публикация)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ