Истината ни прави свободни

събота, 31 май 2014 г.

Комунист или комуноид е оня, който не може да понася свободно мислещата и свободно живеещата личност - и изпада в див бяс по повод на нея



Докторантът Узунов е неуморим, след като не само му отговорих на последното писмо, но и публикувах цялата епистоларна поредица - виж Нова серия от моите епохални диалози с невероятно колоритния докторант по доцентска "философия" Николай Узунов - той счете за нужно отново и отново да повтори все ония същите въпроси, които явно го терзаят прекалено жестоко; понеже не само съм хуманистично настроен философ, но също така съм и един човечен, изпълнен със състрадание към страдащите човешки същества човек, разбира се, му отговорих, с оглед някак да спомогна за намаляване на мъките му; ето какво се получи (вземете предвид, че в "дискусията" ни се включи и някакъв анонимник, който обаче не каза почти нищо, но все пак се наложи и нему да отговоря, поради извънредната си човечност и състрадателност):

Докторантът Узунов каза: Другарю, дайте сега да обърнем внимание на вас. Бихте ли ми казали едно нещо. Но без да ме препращате към парцаливите си хартиени издания.

Така. Имаме едно лице, в случая Ангел Грънчаров. Лицето е с големи, не с ОГРОМНИ претенции за това колко много неща в България и в българското образование са скапани, не струват и имат нужда от реформа. Дотук добре. Оттам насетне същият Ангел не спира да парадира с някакви духовни ценности относно собствената си личност. Дотук също добре. Интересно ми е друго:

1. С целия си реформаторски дух, този същият Ангел НЕ УСПЯ да промени нищо, когато беше учител? - само не ми излизайте с номерата, че вие сте неразбрана мома от цял свят и всички именно на вас са криви.

2. С опита си да бъде редактор, г-н Грънчаров също не е вдъхновяващ (както някъде прочетох от вас, единствено първият брой на списанието ви вече няма тираж, а не вярвам да се пускат 10 000 броя тираж).

3. С книжките си, които всеки път безуспешно ми пробутва, същият този Ангел отново няма успех. Освен ако вие не ги продавате на ученици с идеята ако не си купите моя книга, няма да имате хубава оценка, то аз не виждам някой нормален човек да ги чете.

Питането ми сега е: С КАКВО КОНКРЕТНО Вие успяхте да допринесете нещо в България и в българското образование да се промени? Имахте ли някакъв конкретен план, конкретна идея за реформа, която брутално да беше отхвърлена от МОН или друг висш орган?

Защото позицията ви е на стара мома. Седите си на седянката, плюете по всичко възможно и се оплаквате колко гадни и зли са хората и колко ужасен е светът.

Е, аз не очаквам, че такова комунистическо Светило като Вас - Св. Ангел ще ми отговори адекватно. Отдавна вече разбрах, че вие сте мисловният брат на проф. Вучков - сам си питате и сам си отговаряте. Интересно ми е обаче как толкова велики хора като проф. Вучков и другаря Грънчаров, ех, все говорят общо и на килограм и винаги са недоволни.

С уважение към цялата ви посткомунистическа дейност, свеждаща се до празно говорене: докторант Н. Узунов

П.П.: ХАхахаха, не си правя труда да чета Ваши неща, другарю Грънчаров... :) Както споменах, приличате на стара мома в някой панелен блок, която беснее срещу всички и всичко... стар сте, да, а характерът ви е на мома, на недоволно обаче ;)

С двоен поздрав: докторант Н. Узунов

Ангел Грънчаров каза: Четете, знам че четете, лъжете че не четете, другарю Узунов, ний с психология се занимаваме и знаем тия неща, най-старателно четете, не само четете, ами и конспектирате, и бележчици си водите, знаем ний тия неща, наясно сме с душичката Ви... :-) Ще Ви отговоря на предното писмо като имам време. Как е, напредвате ли в четенето на моите книги, щото гледам, че ги отричате тотално и да се прави това при положение че не сте ги чел е същинско безумие-малоумие. Няма да се излагате така, затова почвайте да четете книгите ми, докторанте! Приятно четене! Много неща ще научите от тях, ще видите света с други очи. Много Ви е тесен хоризонта, докторанте, заради тая пуста доцентска "философия", с която са Ви напълнили главата...

С поздрав: Ангел Грънчаров

Анонимен каза: И двамата сте досущ като петгодишни деца. Плямпате простотии и обиди, без НИТО ЕДИН аргумент. Особено Грънчаров е много жалка гледка.


Ангел Грънчаров каза: На анонимника да отвърна най-напред: таваришч, докторантът е мой твърде любопитен обект на изследване, в качеството си на консултант го изучавам, виждате, най-интензивно - и в тази връзка ми се налага да го подлагам на известни изпитания, с оглед да изтръгна интересуващата ме информация. И с оглед да осъществя известно въздействие върху страдащата му душа. Тъй че бих Ви посъветвал да не възприемате случващото се прекалено повърхностно и буквално, има един друг пласт на разбирането, който явно не Ви се удава да схванете. Положете известни усилия, щастието може да Ви се усмихне. А може и да ви подмине - то всичко тук си зависи от Вас самия...

Драги ми докторант Узунов, гледам, че сте започнал много да се привързвате към мен, употребявате напоследък полу-любовното обръщение "другарю", аз ви казах, че негоненето на моми ще Ви изиграе лош номер, ето, първите симптоми в тази посока взеха да се очертават. :-) Пак да повторя: гонете момите, Узунов, не се мотайте, те ще Ви спасят и като човек, и като мъж - евентуално!

Гледам, че моите книги са заседнали като рибя кост в гърлото Ви и се чудите как да демонстрирате презрението си към тях - при положение, че сам признавате, че не сте ги чел. Тук е налице някаква маниакална ненавист, която лично Вам не е изгодна никак. Сега пък книгите ми били "парцаливи" - как го разбрахте това, при положение, че не сте ги пипал?! :-) За каква "парцаливост" става дума все пак и как го установихте това, интересно ми е да Ви запитам и това, белким Ви върна към реалния свят. Прочее, Вие самият явно умеете да пишете чудесни книги - бихте ли ми дал заглавието на поне една от тях? :-)

Ще коментирам вкратце трите момента, които така безпощадно изгарят душата Ви - за сетен път показвайки доколко сте затънал в тази ужасно маниакална завистливост.

По първия момент, не съм бил успял да променя нищо в преподаването: лъжете се, драги Узунов, много неща промених; много неща направих; аз съм един от успелите в тази област хора, особено що се касае до философията; помислете малко: самият факт, че съм преподавал, сиреч, повлиял за духовното усъвършенстване на хиляди свои ученици (студенти) в тия 30 години преподавателска практика, е голямо постижение, което Вие няма как да оцените, щото нищичко не сте направил в тази област. Имам големи постижения в изработването на адекватен на нуждите на съвременните млади хора и модерен подход на преподаване, който приложих в разработването на цяла една серия от помагала по всички изучавани философски предмети.

По втория пункт: какво постигнах като създател и редактор на философското списание ИДЕИ. Самият факт, че завистливец като Вас, и при това последовател на толкова нещастната доцентска "философия" не може да спи при мисълта че съществува такова едно списание е чудесна илюстрация за успеха ми в тази посока. :-) Списанието си има абонати не само в България, но и в чужбина, в него са публикували автори освен от България и от много други страни, издаваме вече международно издание в сътрудничество с философия от Украйна, Чехия, Русия, Япония, САЩ, Индия.

На трето място пак изразявате мъката си по повод на моите книги. Тук онемявам от глупавата Ви забележка, тя просто е шедьовър, затова ще се задоволя единствено с привеждането й, за да видят хората колко Ви е акъла (да не говорим за морала):

3. С книжките си, които всеки път безуспешно ми пробутва, същият този Ангел отново няма успех. Освен ако вие не ги продавате на ученици с идеята ако не си купите моя книга, няма да имате хубава оценка, то аз не виждам някой нормален човек да ги чете.

Тъй че Вашето питане с какво конкретно съм бил допринесъл за философията и за българското образование е излишно: тия неща ще ги оцени времето. Не Вие, не аз, а времето ще произнесе своята присъда. Човек трябва да работи без да се интересува от тия неща, за които Вие толкова много мислите и страдате (успех, слава, социално признание, пари и пр.), а времето поставя всяко нещо на точното, на справедливото място. Аз не зная името на нито един доцент от разните епохи на философията, такова име просто не е останало, но зная много имена на "особняци" като мен, примерно името на един Сократ е предостатъчно. (Апропо, Вие, ако сте верен на разбиранията си, би следвало и Сократ да презирате не по-малко отколкото презирате, да речем, мен!)

А за моите идеи за реформа в образователната система четете, драги ми Узунов, моите книги по тази тема, напоследък написах и публикувах доста такива книги, четете, образовайте се, научете сам, задоволете сам любопитството си. Ний, пишещите, затова пишем книгите си: за да не ни се налага безброй пъти да повтаряме едно и също на досадници като Вас, драги ми Узунов.

Апропо, злобните подхвърляния от Ваша страна по мой адрес за някаква си там "комунистичност" само показват, че сте доста сърдечно привързан към тоя пусти комунизъм, който просто шурти като поток от всяка Ваша дума. Комунистът, драги ми Узунов, досущ точно като Вас самия не може да понася една свободна личност като мен и изпада в див бяс по повод на нея - това е най-кратката дефиниция на това що е комунизъм, която нито един доцент няма как да Ви я е казал по простата причина, че тия нещастници обикновено са най-жалки комуноиди.

И тъй, докторанте, гонете момите: те ще могат даже да Ви спасят от комунистическата проказа в душата Ви, която Ви терзае така безутешно. Ех, тия моми, какво стана с тях в София бре, да не се изпариха, докторанте, излизайте на улицата и почвайте да ги гоните, те ще Ви дадат най-накрая оня душевен мир, за който така силно копнее изтерзаната Ви душа!

С поздрав: А.Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Верният път е: свободата е условието, което ще отприщи духовната съзидателна енергия на заетите в самия процес на образование



В блога на Райчо Радев и също така във фейсбук-групата Промяна в образованието СЕГА се започна интересна дискусия по изключително важни и принципни въпроси, свързани както с философията, така и с начина ("стратегията", "технологията") на промените, водещи в крайна сметка до едно ново, качествено различно образование у нас. Аз отразих началото на дискусията ето тук: За да дойде свободата в образованието най-напред диктатурата в него трябва да бъде ликвидирана; ето сега нейното продължение; заповядайте, включете се в дискусията и вие:

Boris Tanusheff каза: "тоталната цензура трябва да отпадне (говоря за цензурата вътре в системата), а това вече е почвата, от която участниците в процеса ще почнат реално и на дело да се ползват от правото си на свободно изразяване"

Въпросът тук е, след като има съгласие, че системата е тоталитарна, как може да очакваме, че наложената от нея цензура ще (само)отпадне? Не може според мен да разчитаме на самоотричането й - трябва да се работи за отхвърлянето й. Ако имахме демократична система, то препоръките на Райчо Радев щяха да са на мястото си като един вид нейно облагородяване, само че, ако тя действително беше такава, нямаше въобще да се нуждае от това подобряване. Тоест, опираме отново до дилемата: да развиваме ли една система, за да я демократизираме - това би било нещо като "социализъм с човешко лице" - или да я отхвърлим радикално за да разчистим пътя за нови, съзвучни с времето взаимоотношения?

Ангел Грънчаров каза: Системата в образованието е командно-административна, директивна система на тоталния контрол, вярно, в стадия на разложението си, но все пак системата умее да се защищава. Но тази тоталитарна образователна система на цензура и контрол е подсистема на обществото, което претендира все пак да е демократично. Ясно е, че вътре в самата образователна система няма как да се появят сили, които да съкрушат диктатата на системата и на нейния основен крепител (образователната бюрокрация), но отвън нея, от страна на обществото (гражданите, партиите, неправителствени организации и пр.) може да се намери енергия и сила за да се въздейства за отпадането на цензурата и диктатурата в образователната система.

Например, ако този въпрос за коренна промяна в образованието стане централен на едни предсрочни избори, какво пречи на партиите, самоопределящи се като десни, да им се вмени задачата да работят в Парламента за промяна в тази посока. Знам, че не е лесно един такъв закон да бъде прокаран при бясната съпротива на образователната бюрокрация, която бди да пази статуквото непокътнато, щото гарантира всевластието й. Но с натиск от страна на обществото на гражданите, на родителите, на учителите, на учениците и пр. все нещо може да бъде направено.

Цялата работа е да отпадне диктата и цензурата, осъществявани от образователната бюрокрация. По-нататък работата ще почне да се саморегулира на почвата на свободата. Нима смятате, че у нас либерален закон за образованието е принципно невъзможен? На мен ми се струва, че не вярват в свободата ония, които са обременени от робски предразсъдъци, на които им тежи едно робско съзнание.

Райчо Радев каза: Представям моето разбиране за написаното от Явор Ганчев.

За съмнението във фундаменталната предубеденост

Явор Ганчев започва с отрицание на написаното от мен: „Две фундаментално неверни твърдения има в горното“. Рязката категоричност, че това са „фундаментално неверни твърдения“ ме плаши относно толерантността в нашата дискусия и съобразяването с един от основните принципи на спора между философски мислещи хора за съмнението в „несъмнените“ неща. Не съм убеден, че той е „фундаментално“ прав.

Продължавам участието си в дискусията, защото проблемите са изключително важни за България, засягат голяма група от хора и виждам някаква надежда в техния ентусиазъм.

За отношението между конституцията и другите закони

Първо: пожелателност няма.

След моето изречение "Конституцията... има своето реалното битие в правното пространство на България чрез всички други закони" Явор Ганчев пише: „Конституцията не е нещо пожелателно, тя е основен закон с пряко действие (чл 5 ал 2).“ Не твърдя, че конституцията е нещо пожелателно. Пожелателността като характеристика на отношението между конституцията и законите не се съдържа в съждението "Конституцията... има своето реалното битие... чрез всички други закони." И друго: Вероятно за правото има тълкувателно различие между „пряко“ и „непосредствено“ – Не съм убеден, че двете понятия са тъждествени. В конституцията не е употребена думата „пряко“, а е употребена думата „непосредствено“. Ето текста на чл.5 ал.1 и ал.2: „Чл. 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.“

Правилата на конституцията имат „непосредствено действие“, т.е. те са непосредствено включени в законите, поради което те не могат да и противоречат и затова те имат своето битие в законите и ние търсиме и разкриваме тяхното битие в и чрез законите.

Второ: съгласие или непротиворечивост на законите спрямо конституцията

Вменявайки фундаментална невярност на моето твърдение за конституцията и законите Явор Ганчев казва: „Другите закони трябва да са в съгласие с нея, но в никакъв случай действието ѝ не може да зависи от тях (да я обезсилват).“
В моето съждение "Конституцията... има своето реалното битие... чрез всички други закони" не се съдържа твърдението, че законите определят конституцията и че конституцията „може да зависи от тях“, както и твърдението, че законите могат „да я обезсилват“. В посоченото съждение, относно отношението на зависимост между конституцията и законите се съдържа непосредствената и еднопосочна определеност на законите от конституцията и че конституцията като най-общо правило има своето битие във и чрез правилата на конкретните закони, така както по-високата степен на общо има своето битие в по ниската степен на общо, или казано по друг начин - по-високата степен на общо се съдържа в по-ниската степен на общо, така както плодът има своето битие в крушата, ябълката, сливата и т.н. Това е предпоставката поради която понятията с по-висока степен на общо имат по-малко съдържание и по-голям обем. Правилата на конституцията съдържат най-висока степен на общо спрямо правилата в законите.

Ще обърна внимание, че понятието „съгласие“ едва ли е най-подходящото за отношението между конституцията и законите. Точно е определението в конституцията: „непротиворечие“.

За гаранциите на държавата за равнопоставен достъп, развитие и качество

След моето риторично питане "Как държавата да гарантира равнопоставен достъп, развитие и качество" игнорирайки продължението на това питане („ако този равнопоставен достъп не е вменен, възложен... чрез заложени в закон правила“), Явор Ганчев уточнява: „държавата не е задължена да гарантира нещо повече от равнопоставен достъп, заради "безплатността" на средното образование. Тя не само няма задължение, но няма и как да гарантира неща като развитие и качество...

Чл. 23 задължава държавата да гарантира свободата на развитието на образованието, не развитието на образованието.“
Ето текста на чл.23: „Чл. 23. Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага. Тя се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство.“

Държавата е длъжна да осигури, да гарантира, а в конституцията е определено и по-конкретно „да създава условия за свободно развитие на... образованието... и ги (го - бел. моя, Р.Р.) подпомага.“ Държавата е задължена да създава условия за свободно развитие на образованието и да го подпомага. С това законодателят е вменил на държавата да гарантира „свободно развитие на... образованието“ като създава условия за това и го подпомага. Тук терминът „свободно развитие на образованието“ е включен в неговата „тоталност“ – като система, институция, процес, личностно изменение (предполага се развитие), организация, функциониране и т.п. В този смисъл държавата е задължена да създава условия и да подпомага не само равнопоставеност на достъпа до образование, но и на формите на организация и функционирането на образованието, респ. на развитието и постигането на качество. Не е казано държавата да осъществява развитието и качеството, а е задължена да създаде условия за свободно развитие и качество, което е равнозначно и на тяхното гарантиране.

Разбира се, че понятията „развитие“ и „качество“ се нуждаят от изясняване, т.е. от определяне на същностните характеристики в тяхното съдържание. В този смисъл държавата не е и не може да бъде монополист на развитието и качеството в образованието, което притеснява Явор Ганчев и прави крайния извод, че държавата е неспособна да организира и постигне развитие и качество, което „крещи“ от изречението: „Никъде в живота никакво качество не е гарантирано от държавна регулация, и обратно - областите, които водят с качеството си са области на свободно, нерегулирано развитие; и настоящата ситуация със 100% контролирано качество на образованието е окончателното емпирично доказателство за възможностите на държавата да гарантира качество.“ Както и от изречението: „В обобщение, няма конституционно право на развитие (някой да ти го развива) - има конституционно гарантирана свобода на развитие (сам да си го развиеш). Същото и за качеството.“

В това съждение има известна неточност. Между терминът „конституционно право на развитие“ и терминът „конституционно гарантирана свобода на развитие“ по същество няма разлика. Същевременно не може да се слага знак на равенство между „конституционно право на развитие“ и „някой да ти го развива“ т.е. ползвайки това право държавата принудително да ти развива едно или друго качество. Как ще се ползваш от правото си на развитие е твой избор: предоставяш възможност на държавата да го осъществява или сам да си го осъществяваш. Традиционно се реализира първата възможност (предоставяш правото си на развитие на държавата), а втората възможност (сам осъществяваш правото си на развитие) е почти равно на изключение.

Тази неточност присъства и в следния текст: „Това е фундаментален идеологически въпрос. Аз не отричам правото на някой да иска държавата да го развива вместо него самия. Отричам това да е конституционно право (това е обективното ми възражение) и отричам това да е реалистично постижимо (това е правото ми на идеологически предпочитания). Като оставим настрана неяснотата в термина „фундаментален идеологически въпрос“, не може да не отбележим, че е твърде съмнително да се слага знак за тъждество между „конституционно право на развитие“ и „правото... държавата да го развива вместо него самия“. Страхът е от превръщане в конституционно право на държавата , принудително да развива гражданите си. Такова нещо не се среща в конституцията. Конституционното право на развитие не означава право на държавата, тя и само тя да осъществява това развитие. Такова разбиране на конституционното право на развитие не е определено от конституцията, но в преобладаваща степен то съществува, присъства в ЗНП.

За условията на дискусията

Малко тоталитарно звучи твърдението: „Докато не установим, че говорим едно и също на един и същи език, няма как да продължим обсъждането.“ Обсъждането не е добре да се прекратява, защото в дискусията се уточняват понятията, тезите, схващанията и т.п. и в този смисъл „в спора се ражда истината“, нашето взаимно разбиране.

За субекта на промяната и ролята на държавата

Въпросът е не да игнорираме държавата, а да я принудим да осъществи промени в законовите правила, които да опредметят, да реализират, да дадат битие на конституционното право на свободно образование. Вярно е, че чиновниците, министерската и друга бюрокрация ще се съпротивлява неистово. Затова съм съгласен със следващото изречение: „На въпроса - кой ще установи незабавната промяна - отговарям: участниците в образованието, един по един и заедно сдружени.“ Питам кои участници в образованието и при какви правила ще работят. Ако ще отричаме каквито и да е правила и ако ще отричаме държавата като специфична, овластена организация и премахнем отговорностите и за образованието, то какво ще стане с тези които не приемат нашите идеи – ще ги натикаме в концлагери ли?

За свободата на словото и свободата в образованието

Съществува някаква неточност в съжденията за свободата на словото, където се казва: „Кой установи свободата на словото, след като беше премахната забраната на цензурата? Тя се установи сама, защото е израз на суверенно гражданско право.“

Свободата на словото не се „установи сама, защото е израз на суверенно гражданско право“, а се установи, защото държавата, гарантирайки суверенното гражданско право на свобода на словото премахна цензурата (под натиска на гражданите и техните организации, които воюваха и отстояват това право). Така може да стане (а и не виждам друга възможност) и със извоюването и отстояването на свободата на образованието.

За гарантиране на свободата на учителя от закона

Съгласен съм с казаното, което следва: „Светлин Наков обучава своите студенти точно както трябва - по програми и правила, които сам определя. И резултатът е очевиден. Това не изключва сертифициране и стандартизиране - но изключва от процеса на стандартизация и сертифициране хора, които нямат нищо общо с това - образователната администрация. Те трябва да са пасивни и неутрални регистратори, а не двигатели на развитието и качеството.“
Кой определя, че учителят „обучава своите студенти точно както трябва“? В случая Явор Ганчев се явява в ролята на МОН?! Ще има ли някъде определение-отговор на въпроса „Как трябва?“. Вероятно в закона ще пише, че учителят „обучава... по програми и правила, които сам определя“. Това означава, че този принцип на работа трябва да се включи като съответно правило в закона за образованието. Трудно е, но не е невъзможно да се извоюва от гражданските организации, правилото за този начин на организация на образованието, да се включи в закона за образованието и да принуди всички да се съобразяват с него и да осъществяват образователните си дейности съобразно това правило.

За некоректния упрек

Първо: По мой адрес трудно може да се отнесе упрекът „Колко трябва да си наивен, да не кажа нещо друго, че да очакваш от тази ситуация да произлезе закон, който да цели нещо друго, освен бетониране на статуквото“, защото написах и публикувах в блога си и бе препечатана в други сайтове 60 страници критика на концепцията за новия образователен закон „МОМН ЛЪЖЕ СЕБЕ СИ, НАС ИЛИ ГЕРБ?“ и никога не съм се съмнявал в инстинктите на бюрократичната образователна администрация за съхранение на статуквото. (Вж. Сайта на ИПО на Явор Джонев).

В продължение на 15 години управление на Спортно училище „Олимпиец“ Перник съм се нагледал и съм изстрадал чиновническата инертност, а в определени случаи и некомпетентност на бюрократите от министерството на образованието, както по време на промяна на статута на училището, по време на решаване на възникнали проблеми при функционирането му, така и по време на битките ми за наложителната промяна на нормативната уредба на спортните училища.

За субекта на промяната

Отговарям и на въпроса: „Кой ще напише и приеме новия закон?“

Не е съвсем точно твърдението, че „Гражданите нямат законодателна инициатива. Законите се пишат (и реално определят) от изпълнителната власт и формално се гласуват от нейното мнозинство в парламента. Реално законодателства изпълнителната власт. В образованието законодателства образователната администрация - тази, която е отговорна за състоянието на образованието. Какъвто беше последният проект на ГЕРБ, какъвто несъмнено ще е и проектът на това правителство, несъмнено роден в същите чиновнически глави.“

Промяната в Закона за образованието може да се инициира и отстои от гражданските организации в образованието. Фактът, че европейските изследвания потвърждават личните ми наблюдения, свързани и с неприятни изживявания, че гражданското общество в България е с едни от най-лошите показатели, а в това число и структурите и организациите на гражданското общество в сферата на образованието. (Вж. В блог РАЙЧО РАДЕВ, доклад на конференцията в с. Оряховица)

ГРАЖДАНСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В СФЕРАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО, НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИ В ЕДНА ПРЕДСТАВИТЕЛНА СТРУКТУРА (каквато не съществува и всички опити за това се провалиха) може да стане инициатор на съществени промени в законодателството в образованието.

Конкретен пример на гражданска инициатива за законодателни промени е промяната в Закона за спорта инициирана и извоювана от директорите на спортни училища. С подробности може да се запознаете в публикуваният текст в блог РАЙЧО РАДЕВ.

Тук накратко само ще посоча следното: Преди предстоящата промяна на Закона за спорта написах предложение от името на директорите на спортни училища в България за промени в Закона за спорта, които бяха жизнено важни за развитието на тези училища. Обсъждането по интернет на предложението и промените в него продължи месеци. С изключение на държавното спортно училище (тогава беше едно) от всички останали СУ (20) ми бе изпратено становище за предложението и пълномощно да ги представлявам пред Комисията по образование в НС, пред МОМН, пред ММС и др.п. внесох предложението в НС, МОМН, ММС и др., активно участвах в дебатите в Комисията в НС, а в отделни случаи канех и колеги от страната. Отразено е в стенограмите от заседанията на комисията. Стигнах до крайно противопоставяне с двамата министри (МОМН и ММС), уточнявах нашата позиция с депутатите от комисията и накрая се приеха 80% от нашите предложения. Създадох си множество неприятности, но предложението на неформалната гражданска организация на директорите на спортни училища успя да наложи своите идеи в законодателни промени.

За пътят на промените в образованието

Нови форми на организация на образованието, адекватни на съвременните изисквания, извън държавата и в условията на настоящата нормативна база могат да се осъществяват, но това ще става бавно, мъчително и с много „жертви“. Това го показа и първата конференция на свободното образование, организирана от НМР, с ентусиазма на участниците и главно на Явор Ганчев и Гаяне Минасян.

Наложителна е съществена промяна в законодателната база на образованието, за да се постигне ускорен просперитет на България.

Райчо Радев

Ангел Грънчаров каза: Радвам се, че започна сериозна дискусия! Призовавам участниците да дискутират по съществото на проблемите, които наистина са съдбовно важни. Непременно ще се включа и аз. Впечатляващ анализ е направил г-н Радев, г-н Ганчев също каза важни неща. Въпросът е да се генерира разумен и работещ (ефективен) изход от набелязалите се противоречия...

Явор Ганчев каза: Благодаря за усилието, г-н Радев. Моля да ми простите, ако това, което написах, е звучало като нещо, отнесено към Вашата личност. Но пък предпочитам да сме наясно за нещата, за които говорим, защото иначе само ще си говорим.

Смятам, че се фокусирате върху нещата, които уж пречат да се случи промяната в образованието - например липсата на гражданско обединение или на съществена промяна в законодателната база. Не мисля, че е нужно и възможно гражданските организации в областта на образованието да са обединени в една структура. Плурализмът в обществото го изключва. Всеки е свободен както да се сдружава, така и да не се сдружава. И продължавам да твърдя, че предпоставянето на законодателните промени като условие за промяна в образованието всъщност оправдава отлагането на промените за неопределено бъдеще.

Аз се фокусирам върху възможностите. Твърдя, че никой няма нужда от специални правила в съвършен закон, за да работи. Проблемът е в отказа от отговорност. И примерът, който давате, с това как да сме сигурни дали учителят работи правилно, ако не е записано в закона, че е правилно това, което той сам е решил, е много показателен. Затова и твърдя, че се разминаваме в принципни постановки - аз твърдя, че функцията на закона НЕ е да изброява правилните действия. Сега си имаме точно такъв закон и правилници под него. Ние не се борим да заменим чуждото правилно с нашето правилно, а се борим за плурализъм, всеки да определя за себе си кое е добро и в негов интерес - не само учителите, а най-вече учениците и техните родители.

Gayane Minassian каза: Като само ще добавя, че казаното от Явор не отрича наличието на държавен стандарт/програма, каквато има досега, тъй че хората, които се доверяват и смятат, че имат необходимост от министерски/законови норми, да си изберат да следват нея.

Райчо Радев каза: ОТГОВОР НА НАПИСАНОТО ОТ ЯВОР ГАНЧЕВ В „ДИСКУСИЯТА ПРОДЪЛЖАВА: ПРОМЯНА В ОБРАЗОВАНИЕТО - ЧРЕЗ ИЛИ БЕЗ ЗАКОН!!!“

За мотивите в дискусията

Написаното от Вас не възприемам като личностно отношение, а като Ваше схващане за образованието и затова е безсмислено да ми благодарите или да искате прошка. Това не ме вълнува, защото мисленето на другия по темата на спора е една възможност да провериш собствената си концепция, а и още повече егоцентризмът и тщеславието са лош съветник в осмислянето на темата на нашата дискусия. Времето до края на моя живот е много по кратко, от времето до неговото начало, за да си позволявам емоционални отклонения в мисленето по темата на моя живот - образованието. Пак ще повторя: продължавам участието си в дискусията, защото проблемите са изключително важни за България, засягат голяма група от хора и виждам някаква надежда в техния ентусиазъм.

За да съм ясен за какво говоря и да не се мисли, „че само ще си говорим“ заявявам: Фокусирам се върху промените в законодателството на образованието и създаване на национален субект на гражданското общество в образованието, не защото тяхната липса „уж пречат да се случи промяната в образованието“, а защото наистина тяхната липса пречи за ускорено осъществяване на наложителните промени в образованието.

За обединението на гражданските организации в образованието

За разлика от Вас аз „мисля, че е нужно и възможно гражданските организации в областта на образованието да са обединени в една структура“. „Плурализмът в обществото НЕ... изключва“ обединяването на граждански организации от една или близки предметни области в национална структура. Според мен е наложително организационното обединяване (ако е по ясно го наречете коалиране) на гражданските организации в сферата на образованието в една мощна социална структура, която да се изправи равнопоставено на държавната институция (МОН) и да постави, изисква и отстоява необходимите промени в образованието. Ако това е невъзможно, както твърдите, това не е в резултат от нарушаване на принципа на плурализма, а е резултат от утвърдилия се егоцентричен манталитет на българина. Това организационно обединение (коалиране) предполага ръководствата на гражданските организации да се откажат от традиционното българско заболяване „лидероманията“, от приоритизирането на своята предметна област на дейност спрямо другите и да се спазват допълнителни правила в отношенията между тези организации в името на общи цели.

Не e вярно, че в публикуваният от мене текст съм предпоставил законодателните промени като условие за промени в образованието и че без това условие промени са невъзможни. Промени в образованието са правени, правят се и ще се правят непрекъснато, както от държавни така и от недържавни субекти, свързани или несвързани със законодателни промени, създават се и функционират нови форми на организация на образованието, за каквито бе докладвано на конференцията за свободното образование.

За законодателството и ускоряването на промените

Не е точно вашето твърдение, че „предпоставянето на законодателните промени като условие за промяна в образованието всъщност оправдава отлагането на промените за неопределено бъдеще“, защото (според моето разбиране) промените в законодателството е предпоставка за съществена, качествена, а ако е по-ясно ще я нарека революционна промяна на образованието, за да бъде то в крак с изискванията на съвремието. Никъде, никога и никой от съмишлениците на идеята за ускоряване на промените чрез законодателството не е отричал и не е пренебрегвал промените, които се реализират от ИПО на Явор Джонев, от НМР и другите организации, които докладваха на конференцията, от Новото образование на Павел Лазаров, от нововъведенията на Ангел Грънчаров и мн.др.

Утвърждаването на нова, адекватна на съвремието ни законодателна база на образованието не само ще ускори, но ще изстреля с космическа скорост българското образование.

Твърдението „Аз се фокусирам върху възможностите“, и последващият текст предполага, че възможностите, заложени в действителността са само тези, които са видени от Аз-а. В действителността са заложени и много други възможности и една от тях е тази за ускоряване на промените чрез законодателството.

За специалните правила в съвършен закон

В известна степен е некоректно написаното: „Твърдя, че никой няма нужда от специални правила в съвършен закон, за да работи. Проблемът е в отказа от отговорност“. Първо, иронията е неуместна, защото тези, които сме привърженици на идеята за ускоряване на промените чрез законодателството винаги са работили, работят и ще инициират и работят за утвърждаването на нови, адекватни форми на образование. Второ: в публикуваните по дискусията текстове няма да намерите текст, в който да се твърди, че са възможни съвършени закони и че се борим за „съвършен“ закон. Не е случайна сентенцията „Лош закон, но закон“. Трето, не само хората от НМР поемат отговорности. Отговорност поемат всички, които си позволяват да инициират и осъществяват нововъведения, които системата не е признала и утвърдила.

За регламентиране на правото на избор на начина на работа на учителя, а не на начина на работа

В следващото изречение ми приписвате нещо, което аз не съм казал и то не съществува в моето мислене по проблема: „И примерът, който давате, с това как да сме сигурни дали учителят работи правилно, ако не е записано в закона, е много показателен.“ Може би не съм се изразил достатъчно ясно или Вие не сте ме разбрали, но в текста, който публикувах никъде не съм споменал да се включва в закона текст който да регламентира оценка за това „дали учителят работи правилно“ и още повече не съм писал, че учителят ще работи правилно, ако работи по точно определен и записан в закона начин. Мисля и написах: “... в закона ще пише, че учителят „обучава... по програми и правила, които сам определя“. Това означава, че този принцип на работа трябва да се включи като съответно правило в закона за образованието.“ Т.е. законът да утвърди, че учителят има право сам да определи, сам да реши, какъв да бъде начинът му на работа и той сам решава, защото законът му позволява сам да решава и следователно „е правилно това, което той (учителят) сам е решил“.

За функциите на закона

Съмнявам се „че се разминаваме в принципни постановки“ относно функцията на закона, ако изобщо допускате някакви функции на някакъв закон. От написаното разбирам, че според Вас „функцията на закона НЕ е да изброява правилните действия“ и че „сега си имаме точно такъв закон и правилници под него“, т.е. те изброяват правилните действия. Вярно е, че законите, правилниците, наредбите и други документи в образованието определят правата и правилата при осъществяване на дейностите, а в множество случаи и действията на различните субекти в образованието. Проблемът не е в повече или по-малко подробното регламентиране на правата и правилата на дейностите и действията. Проблемът е при това регламентиране какви са границите на правата на различните субекти и дали всички дейности в образованието се нуждаят от регламентиране, и дали това са необходимите дейности и действия на субектите в образованието.

За плурализма и правилното

Плурализмът трябва да бъде защитен от закона, за да не се изроди в нарушаване на правото на другия. След като приемаме, че живеем в цивилизовано общество и че правото на единия човек е също толкова значимо, колкото и правото на другия човек, трябва да не допуснем плурализмът да наруши тези права. Ако приемем Вашия принцип, вашето правило, че „всеки... определя за себе си кое е добро и в негов интерес“, възниква следния въпрос: Кой и как ще осигури защитата от агресията на единия човек (неговото добро и интерес) от другия човек (неговото добро и интерес)? Дали учителят с неговото добро и неговите интереси няма да навлезе и да наруши, ощети, заграби и т.п. доброто и интереса на ученика? Дали родителят с неговото добро и неговите интереси, няма да навлезе и да наруши, ощети, заграби и т.п. доброто и интереса на ученика или пък на учителя? Кой, как и къде ще определи границата, която не могат да прекрачат твоите добро и интереси с доброто и интересите на другия?

Съществува ли някаква форма на логическо противоречие в изказаното становище за плурализма, между двете твърдения: „Ние не се борим да заменим чуждото правилно с нашето правилно“ и „всеки да определя за себе си кое е добро и в негов интерес“? След като няма „да заменим чуждото правилно с нашето правилно“ защо утвърждавате, че „всеки... определя за себе си кое е добро и в негов интерес“, което по същество пак е правило, норма на поведение, защото в него се съдържа (имплицитно) характеристиката на право (и задължение).

Райчо Радев

Елена Петкова каза: Два въпроса към текста: 1.Какво е това "национален субект на гражданското общество в образованието"? 2. Понеже образованието е държавно - да се чете ли "национален субект на гражданското общество в ДЪРЖАВНОТО образование"?

Ангел Грънчаров каза: На мен ми се струва, че в резултат на обменените мисли и тълкувания вече се очертаха основните възлови въпроси, по които следва да се изработят разумни и работещи решения с оглед работата по евентуалното им прилагане в живота, в практиката, в действията на всички ония, които са овладени от идеята за едно ново и свободно образование и училище, за едно образование и училище, поставено на принципно различни основи в сравнение с досегашните. Защото сме единодушни в едно: сега съществуваща система на образование у нас е доказано неефективна, е анахронична, е несъвременна, е неотговаряща на нуждите на времето и на младите хора, както и на икономиката на страната, сиреч е вредна, е абсурдна, е потискаща разгръщането на човешката енергия, личностното развитие и просперитета - личностен и национален, държавен. Различията помежду ни по стратегическите и тактическите ("технологичните") въпроси не бива да изместват главното: че в принципно отношение споделяме по същество една и съща философия, едни и същи идеи или ценности, което пък е предпоставка за възможността да се договорим за всичко останало, включително и за избора на най-подходящите средства за осъществяването на идеите, на разбиранията си.

Във философията на правото аз преподавам на учениците си един такъв проблем: критика на тезата на т.н. "конструктивистки рационализъм" (изчерпателно по този и по много други подобни въпроси може да се проследи текста на моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), вкратце тук ми се ще да изтъкна следното, което има връзка с ядрото на очерталия се спор между господата Радев и Ганчев. Та значи във връзка с разбиранията на т.н. конструктивистки рационалисти се оформя дилемата: дали животът трябва да бъде натикан в прокрустовото ложе на някакви изобретени от голия разсъдък форми (правила, закони, представи за "най-рационалното устройство", за "разумното пространство" и т.н.) или пък верният път е друг, е съвършено различен, именно животът да бъде оставен да се развива по естествен път и едва по този начин в самия него ще започнат да се раждат, развиват и утвърждават ония по естествен път възникнали правила и норми, които вече няма да пречат на живота, а ще отговарят на вътрешното му естество? И веднъж възникнали, постфактум, ще могат да изкристализират в ясната форма на една такава по естествен път възникнала правна или законова регламентация. Пример за най-яростен, бих казал даже див радикализъм и волунтаризъм на този същия "конструктивистки рационализъм" е комунизмът, който направи своя опит да наложи по силов път своята стерилна и противоестествена, не отговаряща на нуждите на живота схематична, абстрактна, разсъдъчна регламентация, която, както знаем, в крайна сметка задуши и потисна всички кълнове на живота, умъртви всичко живо и пр. Ето обаче, че останките от този волунтаристичен и разсъдъчен "конструктивизъм" на живота и историята продължават да тровят и да тегнат над нашите представи, щото, по моето усещане в случая се заплитаме точно в противоречия от подобен род. Какво да правим за да излезем от тях, как можем да се споразумеем за нещо наистина най-добро, ефективно, действено, понеже ситуацията наистина е тежка, бих казал даже "предреволюционна" ("низините не искат да живеят по старому, а върховете не могат да удържат стария начин, старата регламентация, която пращи по всички шевове")?

Един нов, принципно различен закон за образованието, допускащ, защищаващ и дори насърчаващ плурализма в него, многообразието на подходи, стилове, методи, форми на организация и т.н., т.е. един закон, който срива монополизма и тоталитаризма на единствено разрешеното и строго регламентирано държавно образование по моя преценка в никакъв случай няма да замени една неудачна система с друга, а, напротив, ще даде ония гаранции за свободата на образователните субекти, които са особено необходими в един преходен период между двете системи, период, в който според досегашните представи мнозина ще възприемат като период на "анархия", "хаос" и "свободия". Нашето мислене е така устроено, че ние обикновено не можем да приемем, че е добре, да речем, учителите да бъдат допуснати да правят всичко каквото искат, каквото те смятат за добро, всичко онова, което успеят да се договорят със своите партньори, именно учениците (и родителите), струва ни се, че такава една лишена от каквато и да било регламентация няма да роди нищо добро. Е, не е така, този е пътят, примерно, как става така, че щом държавата се е оттеглила от каквато и да било казионно-идеологическа регламентация относно развитието на подходите на дейците в сферата на изкуството, е, това е довело до "хаос", до липса на "ред", да, но това е само на повърхността, всеки художник твори както си иска, прави каквото смята за добро, и в резултат изкуството достига разцвет, а пък намесата на държавата в такива специфични духовни и творчески дейности е изцяло вредна и злотворна; ако това е възможно за изкуството, защо, на какво основание тогава да не е възможно за образованието: нима то е по-малко творческа и духовна по естеството си дейност?!

Аз смятам, че този е верният път, свободата е условието, което ще отприщи духовната съзидателна енергия на заетите непосредствено със самия процес на образование - и изобщо не бива да се боим, че ще се роди едно "безредие", което щяло, видите ли, да има ужасни последици; прочее, деградацията и провалът във всеки един смисъл, които сегашното уж прекалено дирижирано държавно образование успя да постигне, е така голяма, че нищо друго не може да я достигне или пък надмине. И затова не трябва да се боим от нищо, само следва да почнем да вярваме в способностите на учителите и на учениците да се справят сами, без такова едно доверие в техните творчески сили и способности до нищо добро няма да стигнем. Но това съвсем не означава, че тия процеси на зараждане на едно ново образование могат да минат без да има никакъв закон - щото по начало добрият закон в съвременното разбиране носи гаранции за свободата, защищава дейците в съответната сфера от произвола дори на държавните чиновници, камо ли пък от намеса на неоторизирани претенциозни лица. Щото, да речем, е много възможно, по нашенския си тертип, да минем в другата крайност: от диктатурата на държавата да минем в диктатура на тълпата, до популистична и демагогска тирания на невежествената тълпа, която да почне да налага своите представи и вкусове на учителите, на заетите с образование; аз лично смятам, че една изцяло пазарна регулация в сферата на образованието е нож с две остриета, въпреки че по начало пазарът трябва да бъде допуснат по законов път да започне да действа и в тази до този момент по социалисто-комунистически начин регулирана сфера, която точно затова и стигна до пълния си банкрут.

Въпросите са много, но спирам дотук, щото ако се изкажа по всичко, изказването ми ще стане прекалено дълго. И вместо да прояснява да започне да затъмнява същинските проблеми. Ще се изкажа и по-нататък, искам да завърша с това, че приветствам началото на дискусията по тия толкова важи, направо съдбовно важни въпроси! така и трябва: налага се много да говорим, за да уясним собствените си разбирания и да се споразумеем за единодействие, щото все пак с говорене действителна промяна в сферата на реалното образование едва ли може да бъде постигната. Но първо трябва да настъпи коренна промяна в съзнанията, в мислите, в идеите, а след това и действителността няма да удържи - под напора на тази духовна сила, която се крие в душите ни, в душите на овладените от нови идеи свободни хора.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 30 май 2014 г.

Системата е безпощадна и безчовечна, е, аз смятам, че трябва да бъде разрушена и махната, а веригите й трябва бъдат счупени!

На едно място във Фейсбук, където съобщих за уволнението си, се изказаха много хора, но ето че напоследък с г-жа Мария Василева започнахме дискусия по един много важен за мен въпрос: какво да правя оттук-нататък, как да постъпя? Та има добрината да ми каже много ценни за мен неща, съветва ме в общи линии да постъпя по християнски, без жажда за мъст и за реванш, което е много разумно и мъдро; това усили моите колебания. Но и засили в същото време увереността ми, че съм длъжен да се боря; ето какво си казахме в тази връзка до момента:

Maria Vassileva каза: Ръкоплясканията (с които част от "колектива на ПГЕЕ-Пловдив" е посрещнала вестта за моето уволнение, бел. моя, А.Г.) освен за страх от отмъщение от страна на директорите, освен че е пригласяне на силните на деня с цел извличане ползи от ситуацията, говори за завист и за омраза към Вас, господин Грънчаров. ТЕЗИ ДРЕБНИ ЖАЛКИ ДУШИЦИ искат да бъдат начетени и свободни като Вас, знаят, че сте прав, но нямат куража да бъдат свободни хора, а умни няма никакъв шанс да станат - затова ги обзема гняв и злоба. Ръкопляскат! Ето вече няма кой да им напомня колко грешат, колко не са в крак с времето, колко трябва да се променят, колко незаслужено получават заплатите си, в какво унизително положение са на пълна зависимост от шефове те си, колко не са на висотата на положението си като учители, възпитатели и хора, мислещи със собствената си глава. Сега ще си вървят по указателните знаци, ще мързелуват ведно с учениците, ще се правят на велики. Вие сте нормален човек, г-н Грънчаров: защо искате да се върнете в тази отровена среда? Не можете да ги промените, нито да ги накажете в тази страна. Аз не бих им отмъщавала, не бих ги съдила. Не хвърляме бисери на свинете, не е наша грижа да се занимаваме с плявата. Или греша?

Ангел Грънчаров каза: Уважаема госпожо Василева, поставяте ме пред труден избор. Ще мисля по него много - понеже с думите си напипвате същината на проблема. Наистина, от тази гледна точка има ли смисъл да искам да се върна? Не трябва ли да махна с ръка и да се откажа да търся реванш, пък било и само морален? Ако се откажа обаче, това ще означава, че възприемам положението за безнадеждно, а аз не знам защо така съм устроен, но смятам, че надежда винаги има. Сигурно съм най-наивен идеалист или романтик? Но така смятам.

От друга страна не ми се ще да оставя това училище, което вече смятам за свое (15 години почти съм работил в него) на въпросната властваща особа, която, както е подкарала неща, скоро ще го съсипе съвсем. Щото няма някакви особени морални скрупули и си прави каквото й скимне. А така не може. Светът днес вече следва да е друг. Хората ще разберат, учениците също, вярно, не всички, но убеден съм, че мнозинството и сега разбира нещата - и независимо че глухо мълчат, тяхното мълчание е оглушително. Системата е безпощадна и безчовечна, е, аз смятам, че трябва да бъде разрушена и махната, веригите й трябва бъдат счупени; така повече не може да продължава. Каза го анализаторът Е.Дайнов: съществуването на нашата образователна система този си вид застрашава националната ни сигурност! Ето защо ако такива като мен дезертират от отговорността си, какво тогава ще стане с българското образование?!

Вярно, ако се върна, аз няма да издържа, ще рухна здравословно, цяло чудо е че при ужасните условия Бог ме запази цели 3 години при всекидневния терор и тормоз на самовластницата. Самодържицата. Аз съм демократично мислещ човек и трябва да се върна за да спомогна за промяната. Това училище не заслужава жалката участ, която му готви котерията около сегашната му директорка. Много хора, работили преди в училището, ме подкрепят с каквото могат, чувствам симпатията и на много хора, които и сега работят там. Да, обаче реална подкрепа почти не получих. Още двама-трима да имаше като мен, то тази директорка отдавна да си беше отишла; да, ама не. Знаете как е у нас, в Българско: сеирджии колкото щеш, достойните и немалодушни хора са кът. Това, за жалост, е положението.

Ще видим. Ще мисля по нравствената дилема, която ми поставихте. Заслужава си. Още не съм направил своя избор. Въпреки че днес бях при адвокат и му дадох поръчка да завежда дело. Изглежда, като познавам себе си, ще стане така: няма да се оттегля позорно, няма да дезертирам. Ще търся правдата до последно. При всички жертви. Истината и свободата са ценности, заради които си заслужава човек да жертва и живота си. Нека да звучи патетично и дразнещо, но аз така мисля. В това аз вярвам. Няма да живея унизено, няма да живея на колене. Няма да допусна самозванци да се разпореждат със съдбите ни. Няма да спомагам некадърници да ни управляват и да се гаврят с нас. Време е да се съпротивляваме по всички линии - за да се отървем от тази напаст, която съсипа България и още я мачка.

Maria Vassileva каза: Аз също не съм сигурна в правилността на това, което написах, затова завърших с въпроса "Греша ли?". Мисля по въпроса и не ми дава мира. Ако се върнете в училище, спечелил делото, сам казвате, ще рухнете здравословно. Вашето тяло е храм на Бога, се казва в един цитат на Библията. От това следва че трябва да го пазим, да не го излагаме на опасности. В друг цитат се казва да бъдем хитри като змиите. Защо като змиите? Може би защото те се изплъзват набързо когато ги дебне опасности - така съумяват да се съхранят. В едно от първите произведения на френската литература - "Песента на Ролан" - двама смели рицари приятели, Ролан и Оливие, имат различна съдба. Единият, Оливие, се хвърля безразсъдно смело в битките от вярност и любов към краля Шарлемань и така се обрича сам на смърт още в първата битка. Ролан е по-разумен и успява да доведе войната до победен край за Франция.

От друга страна мисля че трябва да оставим Бог да въздава справедливост и да съди, а ние трябва да се молим за враговете си и да обичаме неприятелите си, да прощаваме. Това е много трудно, но желанието за мъст май не е свойствено за християните. Такива мисли ме водиха когато написах че не бих завела дело. Аз, за разлика от Вас не мисля че хора като колегите Ви и директорите могат да се променят. Те така са възпитани от своите родители и ще си останат ненужна "плява", която Бог няма да употреби, а ще изгори. Не знам дали като им даваме уроци ще се осъзнаят. Силно се съмнявам. Иначе съм съгласна с Вас че не трябва да се унижаваме, да се примиряваме, да отстъпваме и всичко останало в интерес на човешките права и така скъпата свобода. Не ви съветвам нищо - защото аз самата не съм сигурна дали съм права; исках специално да уточня това. Дано някой читател на блога знае отговора и го напише тук.


Ангел Грънчаров каза: Да, напълно Ви разбирам, има много разумност и мъдрост в думите Ви. Вероятно много съм деформиран от Системата (все пак някак съм й служил повече от 30 години, това няма начин да не ми се е отразило!), щом в момента съм склонен да продължа борбата с оглед да постигна реванш (чрез съда). Минават ми мисли за въздаване на справедливост, за това, че не бива да позволяваме други, непричастни на истинския смисъл на образованието, да се разпореждат в българските училища сякаш са им бащиния - от което страдат и са ощетени учениците, нашите деца и внуци.

Да даде обаче човек нравствен или християнски пример чрез философията за непротивене на злото пак си има своя пребогат смисъл, вярно, такова едно поведение ще бъде посрещнато с презрителни усмивки от душителите на свободата, от нейните врагове, които сега тържествуват, а ако декларирам, че се отказвам от борба, че дезертирам (пък макар и по морални, по християнски подбуди) нищо чудна да вдигнат и банкет за отпразнуване на безразделното си вечно господство и тържество. Голяма работа че ще празнуват - ще си рече някой: на теб нали съвестта ти е чиста?! Да, обаче това означава, че ний, хората, дето сме причастни на един чист духовен свят, даваме тукашния, материалния, "реалния" свят под аренда, във владение на мерзавците, те изцяло да си разиграват коня тука, а пък ний ще емигрираме, ще избягаме, ще се скрием в другия, в духовния свят, който те смятат за илюзия, за израз на наивност, за крещяща глупост и пр. Как така да им отстъпим "действителния свят", вярно, той по начало си е техен, те за друг свят и не подозират, че съществува, камо ли пък да вярват, а пък ние да се опозорим с бягство, се дезертиране, с капитулация?! Та нали те ще се радват безкрайно на такова едно според тях изцяло глупаво и малодушно поведение.

Вярно, в крайна сметка духовният свят и истината ще надделеят, но аз се питам: как може да стане това, ако всички ние, дето сме негови пратеници и служители тук, в тукашния свят, не подкрепим с нещичко неговото налагане, ако проявим малодушие, ако избягаме с оглед да се съхраним?! Ето коварството на проблема, който обсъждаме. Затова съм така раздвоен след Вашите думи, в които има много мъдрост - и за които Ви благодаря! А решение ще трябва да взема съвсем скоро. Аз вече подех работата по завеждане на дело в съда. Ще ми се да доведа битката докрай. Има и такава възможност: да спечеля делото, да се върна за един ден, да произнеса едно слово и да напусна сам. Ще каже някой - това е глупаво.

Да, обаче аз зная, че в това училище има много достойни хора, въпреки че сега са поставени в крайно унизителна ситуация - учители, ученици, служители. Много от родителите също разбират ситуацията и аз всеки ден получавам знаци на подкрепа от тях. Авторитарната директорка след моето уволнение си осигури пълна хегемония. Качеството на образованието на младите е последната й грижа. Тя има една-единствена грижа: да угажда на висшестоящите, да брани Системата, та да векува в нея. Е, аз пък смятам, че няма тия права, че е сбъркала, дето се казва, епохата. Не трябва на такива да се позволява да се разгащват изцяло и да се гаврят с нас, водени от чувството за ненаказуемост. Кой ще им покаже, че така не може, ако не аз? Дето вече, тъй да се каже, съм се обрекъл и пожертвал - и както толкова повече мога да загубя?!

Може би това е моята задача в този момент, моята мисия, която Бог ми възлага, а аз да избягам позорно, да се скрия, да дезертирам?! Никога! Бягството някак си не отговаря на темперамента ми. Аз съм борец. Цял живот съм се борил, вярно, не постигнах кой знае какво, но поне си пазих честта. Не се опозорих като други. Не станах слуга никому. Не съм се унижавал. Не съм лазил на колене пред властелините. Не съм им целувал обущата...

Е, страдах, бях гонен, но то кой ли не е гонен? Нима Сократ не е гонен? Ами Христос не е ли могъл в най-решаващия момент да се скрие - за да избегне мъките и униженията? Защо отива докрай? Все пак ни е дал пример как в аналогични ситуации подобава да се държим ний, християните, ний, неговите ученици. И Сократ е могъл да избяга от смъртта, но не е избрал тази възможност. Това все нещо говори. Ако и тия, малцината, дето са призвани да се държат докрай не според изискванията на този свят, а на един друг, значително по-прекрасен, именно духовния, капитулират без борба, дали тогава всичко няма да се обезсмисли?

Та проблемът, вижда се, е голям и сложен. И е вечен. Аз като философ знам едно: когато умът се заплете в неразрешима антиномия, слушай сърцето, слушай съвестта; сърцето няма да те излъже. Е, сърцето ми казва да се боря докрай. Изглежда такава ми е била съдбата. Най-вероятно няма да дезертирам от борбата. Познавам себе си. Няма да изневеря на своята личност. Още немного ми остава да живея, нека поне да го направя по достойния начин; глупаво е съвсем накрая да се опозориш и орезилиш...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Новото време неудържимо напира напред - и нищо не може да го спре


Няма как, налага се да разкажа нещичко за моята визита в РИО-Пловдив, осъществена и случила се вчера. От години не бях стъпвал в сградата на РИО, в която навремето, преди 1989 г., доколкото си спомням, се помещаваше ДКМС ("димитровския комунистически младежки съюз", превеждам го, щото младите е много възможно да не знаят какво е това чудо "ДКМС"), а пък с идването на демокрацията тук се намести местната служба по образованието, филиал на МОН. Преди години често съм посещавал тази сграда, по какви ли не поводи, срещал съм се с експерти и с началниците на инспектората, но в последните години предпочитах да общувам с тях писмено - по установения административен маниер.

Когато миналия понеделник неуморната и твърде инициативна г-жа директорка на ПГЕЕ-Пловдив ми връчи заповед за уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование в повереното й училище, тогава ми хрумна да се представя най-сетне на началничката на РИО-Пловдив в момента, именно г-жа А.Пакова; отидох там още във вторника, на другия ден след уволнението ми, това е денят за прием на граждани, но понеже наближаваше матура, г-жа Пакова, оказа се, била заета, прием нямаше да има; записаха ме обаче за следващия вторник, дадоха ми час; когато наближи вторник обаче секретарката ми звънна, за да преместим срещата на другия ден, сряда, пак поради заетост на началничката; е, вчера най-сетне бях приет. Ще кажа няколко думи за впечатленията си от тази среща.

На срещата присъства и г-н Р.Радев, експерт за професионалното образование, който, тъй да се рече, "курира" (руска дума, означаваща "наблюдава", контролира) професионалните училища, в това число и ПГЕЕ-Пловдив; в началото на срещата го нямаше, но г-жа Пакова го покани по телефона, той след няколко минути дойде; срещата продължи по-малко от час, но достатъчно време, казахме си много работи. Аз сега, разбира се, няма да разказвам подробно какво точно са ми казали двете длъжностни лица, това не е коректно, но ще си изразя общото впечатление, като внимавам все пак да не създам лошо впечатление, щото и това е деликатна задача. Но няма как, обещал съм все пак да дам публичен израз на разговора ми с г-жа Пакова, възможно е много хора да се интересуват как е протекла срещата, е, това мога да кажа, няма нищо лошо да кажа впечатлението си. Г-жа Анастасова, директорката, случайно я нямаше, иначе в инспектората постоянно циркулират разни директори, с някои се познавам, ето, вчера срещнах един знаменит представител на туй чудато антропологическо съсловие, но няма да кажа кой, позволете ми да не кажа кой; иначе всички те са крайно оригинални, не знам откъде министерството успява да открие толкова оригинални екземпляри и чешити за директори, винаги ме е удивлявало, че успяват обаче да открият, да изкопаят такива оригинали, че по-големи от тях не може изобщо да има. Всепризнат доайен на директорското съсловие в Пловдив е г-н Соли Христов, директора на училище "П.Хилендарски", който директорствува комай още от времето от преди 1989 г., аз го зная още по-отдавна, когато, разбира се, беше партиен секретар в същото това време, тогава именно той ме повика да изнеса една лекция на колектива (аз тогава бях асистент по философия в ПУ), та той е уникален човек, но сега да не се отклонявам повече; не съм срещнал него вчера, ако сте си помислили това.

Аз иначе си падам по изследването на феноменалната психология на директорите от образованието, но това е друга тема, свързана обаче с темата на разговора ни с г-жа Пакова. Тази дама ми направи, не крия, много приятно впечатление, казах, че се срещам за първи път с нея, даже не знаех как изглежда, е, има чудесно излъчване, прави впечатление на свестен човек, властта не я е опорочила никак, сиреч, не открих в поведението й никакво маниернечене, съвсем естествено и непринудено, човешки се държеше. Аз в началото казах няколко уводни думи, представих се, заявих й откровено, че много съжалявам, че ми се е налагало в последните години толкова често да я занимавам с проблемите на ПГЕЕ-Пловдив със своите многочислени доклади, жалби и пр., но просто не съм имал друг изход. И други неща казах във встъпителните си думи, примерно това, че в последните години ми имах късмета да преживея такива грандиозни и епохални събития, каквито не съм преживял никога преди в своята некратък вече живот. Казах също, че много ми е интересно как г-жа Пакова възприема всичко случило се, ето, г-жа Анастасова се постара да увенчае подвизите си по подобаващия начин - като ме уволни, и то по изцяло смехотворни "мотиви", щото все пак не можеше да пише в заповедта си ето такъв, примерно, мотив, пък дори и той да е съвсем истинския: "Уволнявам туй изчадие Грънчаров, щото го мразя, щото ме дразни, щото личността му за мен е непоносима, на личност ще ми се прави той, я го виж ти него, щото най-вече си позволява да не признава моето царствено величие, не ми се кланя, не ще да пълзи пред трона ми, не ще да ми целува краката, не трепти от неподправен възторг когато ме срещне в коридора и не ми се кланя изобщо, смущава идилията в училището, прави се на интересен, на "авангарден учител" ще ми се прави той, как пък никога не написа в проклетия си блог добра дума за мене, книги ще ми пише той, я го виж ти, и как пък не ме похвали поне малко в блога си, и пр., и так далее, ето затова го уволнявам и няма да го търпя повече, щото съм бясна вече, то неговото не се търпи!", нали, тия истински мотиви едва ли може да бъдат написани в една що-годе прилична заповед за уволнение, та на г-жа Анастасова й се налижи да си изсмуче из пръстите съвсем други мотиви, които обаче, за нейна зла участ, са още по-несъстоятелни и смехотворни, а именно: "Г-н Грънчаров не може да преподава философия, не може да общува с ученици, не се преподава уроците, не ползва учебник, не разказва уроците по учебника, много лош характер има, разкапал се е от презрян капиталистически либерализъм в отношението си към младите, и так далее, и ала-бала, и тра-ля-ля!". Та в този дух аз си позволих да попитам г-жа Пакова да каже своето възприятие на цялата тази епохална история на взаимоотношенията ми с влязлата вече в историята тъй уникална директорка на ПГЕЕ-Пловдив.

Г-жа Пакова се постара много убедително да ми опише и представи своята позиция; наблегна на ограниченията по закон, защото, знайно е, законът у нас е такъв, че дава на училищните директори законова основа за тяхното тотално всевластие, за самодържавието им, за властническия им статус, който много наподобява пълновластието на руския самодържец; това, че ПГЕЕ-Пловдив е държавно (не общинско) училище на директно подчинение на МОН още по-орязвало възможността с нещичко да се повлияе на тъй активната, неудържима направо директорка, но РИО в нейно лице, синтетично казано, било направило всичко, което е по силите му, да й въздейства в положителна насока, ала, за жалост, това не му се удало. Сиреч, г-жа директорката Анастасова общо взето си е правила каквото й скимне, водена от някакво усещане за илюзорна непогрешимост и вседозволеност, ако мога да използвам тази любима дума на великия сърцевед Достоевски (да припомня неговата знаменита и тъй подходяща за нашия случай "формула на морала", а именно: "Есть Бог - есть мораль; нет Бога - нет морали, следовательно все дозволено!", сиреч преведено на български: "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал, следователно всичко е позволено!"). Както и да е, аз тук не мога да разказвам (пък и не бива да си го позволявам, не е етично!) какво именно и по-точно ми каза г-жа Началничката на РИО, но мога да отбележа, че разговорът ни премина в най-приятна и човечна обстановка, при почти пълно съвпадение на впечатленията, на позициите и на преценките по разглеждането на въпросния административен феномен. Г-жа Пакова подчерта на няколко пъти, че много съжалява, че въпреки всичко сторено от Инспектората, "тия сложни личностни отношения" между директор и учител не са могли да бъдат урегулирани както подобава, и то именно поради неотстъпчивостта на въпросната администраторка, тя не пожела да коригира нищо в отношението си, а продължи да върви безжалостно към тъй лелеяната и копняната заветна цел: безжалостното ликвидиране на "тъй опасния субект" Грънчаров.


Г-жа Пакова наблегна и на това, че от страна на администрацията на г-н Омбудсмана РИО получил много ценни насоки и подкрепа, доколкото разбрах, дори г-н К.Пенчев се бил обаждал, имало си служителка от администрацията на Омбудсмана, която поддържала пряка връзка с РИО, но, уви, всички тия усилия не са довели до позитивна промяна, нещо повече, се е стигнало до недопустими ексцесии, именно до намесване и на ученици във въпросната разпра, което вече е съвсем недопустимо; именно заради това, по моето усещане, директорката Анастасова е била и наказана по дисциплинарен ред, което обаче, вместо да я усмири, я е накарало да действа вече съвсем безогледно, дето се казва, да тръгне съвсем "през просото". Аз тук предавам своето възприятие на думите на г-жа Пакова, да не мислите, че предавам в точната форма нейните съждения и мисли, не, нямам такава претенция, пък и това не ми е задачата, аз просто отразявам как всичко казано от нея прозвуча в ушите ми. Имам чувството, че се разбрахме перфектно, че оценките ни в общи линии съвпадат, аз самия, вярно, може да си имам какви ли не особености, но пък в нелеката ситуация съм постъпил по посока на съхраняване на своето достойнство, не съм позволил безропотно да понасям гаврите, не се поддадох на натиска и не се пречупих, е, разбира се, платих цялата цена за позицията си, платих с цената на здравето си. В крайна сметка г-жа Пакова ми заяви, че имам право да си търся правата по единствения възможен вече начин, именно чрез съда - и ми пожела успех в търсенето на справедливост. Това е в общи линии, още много мога да разказвам, но на мен в случая целта не ми е някаква изчерпателност, а да предам общото си усещане и възприятие.

Г-н Радев също изрази позицията си, а именно, че е направил каквото е могъл според предписанията на закона, ала не е успял да постигне кой знае какво, по указаните субективни причини, свързани с бетонния в общи линии характер на г-жа директорката. Според него в мотивацията (действителната, не показната, не фалшивата, дето е в заповедта за уволнение) за уволнението ми не бивало да се търси политически момент, както аз съм бил склонен да мисля, и аз разбирам г-н Радев изцяло, все пак днес управляват други сили и г-жа Анастасова би се въздържала да прави политически реверанси спрямо ГЕРБ, който я е назначил на поста, е, вярно, ситуацията е нестабилна и нещо чудно тя вече да се презастрахова с оглед идването на нови управляващи, т.е. връщането във властта на своите длъжностодавци, ако мога да си позволя да съчиня една такава дума. Поговорихме си и за това как се печелят в наше време конкурси за директори на училища и в общи линии ми се чини, че сякаш нямаме особени разминавания във вижданията, независимо от това, че г-н Радев, пък и г-жа Пакова, бидейки длъжностни лица в същата тази система, нямат онази свобода на мисълта и на словото, която има в момента напълно свободен човек като мен. Оказа се - и аз, не крия, бях много поласкан от този факт! - че г-н Радев не само по служба, но и иначе, от интерес, бил най-редовен читател на моя блог, а вероятно и други експерти от инспектората също са мои читатели, съдя по отношението, което имат към мен (в коридора бях твърде любезно поздравен от един друг експерт, няма да кажа кой), както и да е де, това не е чак толкова важно.

Г-жа Пакова нямала много време да чете блога ми, но понеже във връзка с една преживява от мен любопитна история за директорски конкурс, в който моя милост е участвала на времето, за която аз понечих да разкажа на срещата, но понеже все пак ми беше неудобно да злоупотребявам с любезността им, обещах вместо да им разказвам цялата история, да подаря на г-жа Пакова екземпляр от моя книга, където тази знаменита история е представена изчерпателно. Г-жа Пакова ми отвърна, че ще бъде поласкана ако получи авторски екземпляр, ето, тия дни ще мина да й занеса обещаната книга, пък мога да добавя и някоя друга: наистина бях силно впечатлен от нейния такт, от нейната естественост, от нейното възпитание, браво, радвам се, че имаме и такива администратори у нас! Което идва да ми илюстрира мъдростта на една мисъл на Яков Хехт, идеолога и практика на демократичното училище, които на едно място в своята книга ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБРАЗОВАНИЕ пише тъкмо това: крепителите на традиционната система на образование, именно администраторите, не бива да се подвеждат под общ знаменател, сред тях има и личности, които могат и трябва да бъдат използвани за каузата на новото образование, тия хора просто трябва да бъдат открити, а не да бъдат пренебрегвани; след вчерашния разговор с г-жа Пакова се убедих, че е точно така, че е напълно прав израелският лидер на свободолюбивото и демократично образование.

Ами това е в общи линии. Навремето г-н Буздрев също беше читател на мои книги, а също така и на учебните ми помагала; даже веднъж ме извика да ми каже оценката си, това се случи в присъствието на тогавашния директор на ПГЕЕ-Пловдив, интересен разговор се получи тогава, аз не си спомням дали съм писал за него, много е възможно да съм писал, ала съм забравил; на онзи разговор присъства и инспекторката по философия Кръстанова, която изигра немного достойна роля в подготовката на моята екзекуция сега, сиреч, поддаде се на изкушенията от страна на директорката Анастасова, ала тогава беше сякаш съвършено друг човек; ех, как се менят хората според началствата си, да се чуди и мае човек?! Интересен момент в разговора ми с г-жа Пакова и г-н Радев беше този: а как те възприемат баснята на директорката Анастасова че човек с 30-годишен преподавателски опит в сферата на философията като мен, който безчет пъти е показал и защитил квалификацията си, изведнъж, незнайно защо, като с магическа пръчка се преобразява в... "абсолютен некадърник", "напълно неспособен да преподава", превръща се в "изцяло негоден за системата", попитах г-жа Пакова как тя гледа на подобни смехотворни твърдения? Г-н Радев се измъкна от въпроса като каза, че от философия не разбирал особено, в нея всичко било възможно, никой не бил могъл да каже "яйцето или кокошката е по-напред", той бил свикнал в инженерните науки всичко да е съвсем точно, а тук тази сфера му се виждала крайно мъглява; г-жа Пакова също се въздържа да дава оценки в тази специфична област, която, наистина, е предмет на много обсъждания и то в съвършено друго ниво.


Разбира се, като цяло останах с впечатлението, че всички участници в разговора в кабинета на г-жа Пакова вчера споделихме убеждението, че разпрата ми с г-жа Анастасова изобщо не е била по чисто "личностни" причини, а разминаванията ни са били по най-принципни, същностни, именно професионални, методологически, управленски, етични, психологически, ценностни, дори политически (свързани с налагането на един демократичен стил на отношения, поведение и управление!) и прочие проблеми, сиреч, тук става дума за сблъсък на цели две философии, едната демодирала, дискредитирана по всички линии и вехта, ретроградна, а другата все повече набираща сили - щото, знайно е, животът не чака хората с остарели представи да се туткат, да пречат, да вредят и да го дърпат назад, да, тая просто няма как да стане! Времето неудържимо напира напред и нищо не може да го спре, особено пък ексцесии от рода на тази - един учител да бъде направен опит да бъде смазан само защото, видите ли, не бил допуснал да бъде превърнат в "типов продукт" на банкрутиралата отвсякъде образователна система. Да попитам нещо, какво ще кажете, а: наистина ли е толкова вреден за иначе тъй цветущото българско образование философът Ангел Грънчаров - и вярна ли е тезата на тъй авангардно мислещата директорка на ПГЕЕ-Пловдив?

Тия дни, впрочем, чух че мои приятели от София, философи, разбирайки за сполетялата ме беда да бъда обявен от една самозабравила се администраторка за "пълен некадърник" в областта на философията, подготвяли подписка в моя защита, в която да се подпишат все експерти в тази област, професори и пр., евентуално такава една експертиза да бъде представена в съда; адвокатите също ме съветват да искаме експертиза в тази посока, щото и съдът по тясно професионални въпроси, разбира се, няма как да се произнася. Ще видим, въпросът е твърде интересен, оформи се по този пункт един превъзходен казус, сравним по великолепие с казуса около смъртта на Сократ: знаете, Сократ също е бил обявен за "вреден човек", не по-малко вреден от мен, е, там самият съд го е определил като вреден и го е осъдил на смърт, мен сякаш не ме грози все още такава опасност, но темата, която съдът следва да обсъди, е все тази: наистина ли е толкова вреден за иначе тъй цветущото българско образование философът Ангел Грънчаров (теза на тъй инициативно и авангардно мислещата директорка на ПГЕЕ-Пловдив!), или той все пак не е чак толкова вреден, а пък образованието ни явно не е тъй прекалено цветущо, че единственият му проблем да е този, именно дали А.Грънчаров може или не може, трябва или не трябва, бива или не бива да бъде допускан да преподава занапред в държавни училища. Щото уволнението ми е дискриминация на професионална основа, която има дълготрайни последствия: оказва се, че до пенсионирането си аз с този атестат, дето благоволи да ми го даде неуморната г-жа директорка Анастасова, ако се окаже валиден, трудно ще си намеря работа в друго училище, т.е. присъдата, която тя благоволи да ми издаде, присвоявайки си ролята ни повече ни по-малко на божествена Мойра, на една от самите Питии, именно богините на съдбата, може да ми коства, в крайна сметка, подлагането ми на една мъчителна смърт, именно на гладна смърт.

Тъй че работата, види се, съвсем не е безобидна, то човек затова трябва много да мисли когато взема някакви решения, щото, сами виждате, последиците от някои решения могат да се окажат тъй далечни, че повече от това и не може да бъде. А и началствата би следвало много да мислят, да умеят да мислят перспективно, цялостно, със съзнание за последиците - особено когато вземат решения, касаещи съдбите на дадени хора. Тук възниква и въпросът има ли право едно началство да узурпира ролята на властелин на човешките съдби, т.е. може ли, да речем, една директорка да си присвоява статута на нещо като божествена Пития или Мойра, на какво основание тя може да се отдаде на тази тъй суетна и горделива претенция на властителка на съдбите, щото, ако все пак помислим добре, ще открием, че директорите на училища особено, независимо за какви се мислят, все пак изглежда са просто човешки същества, които също като нас, да речем, използват... тоалетна хартия в нужника! Аз затова бих си позволил да предложа: на бюрото на всеки училищен директор със закон да бъде наредено да се поставя едно руло тоалетна хартия, за да не се мислят за богове, за богини, за Питии, Мойри, Зевсовци-гърмовержци и прочие, щото противното почва да намязва на... сещате се на какво, да не казвам аз - че ще ме осъдят за обида!

Хубав ден на всички! Бъдете здрави и най-много от всичко пазете тъкмо душите и сърцата си! Недейте да вярвате в съдбата, не си втълпявайте глупавата мисъл, че сте повелители на нечии чужди съдби, това е не само тъпо, но и грозно: всеки човек сам е ковач на съдбата си, по думите на Клавдий. А съвременният човек вярва не в съдбата, в в свободата - и във всичко, което произлиза от нея. Нейните дарове са преизобилни и най-богати...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

За да дойде свободата в образованието най-напред диктатурата в него трябва да бъде ликвидирана


В своя блог Райчо Радев постави интересен и важен казус: ПРОМЯНА В ОБРАЗОВАНИЕТО - ЧРЕЗ ИЛИ БЕЗ ЗАКОН!!! Аз също представих неговата гледна точка в блога си (виж: Да потърсим разумен стратегически подход за излизане от страшната криза в блокиралата отвсякъде образователна система на България) и призовах повече хора да се изкажат. Междувременно във фейсбук-групата Промяна в образованието СЕГА дискусията вече започна; ето до този момент какво дискутиращите си казаха:

Ангел Грънчаров каза: Ако има желаещи да се изкажат по поставения важен проблем, моля, заповядайте, а пък в един момент в дискусията ще се включа и аз...

Явор Ганчев каза: Две фундаментално неверни твърдения има в горното: "Конституцията... има своето реалното битие в правното пространство на България чрез всички други закони."

- Конституцията не е нещо пожелателно, тя е основен закон с пряко действие (чл 5 ал 2). Другите закони трябва да са в съгласие с нея, но в никакъв случай действието ѝ не може да зависи от тях (да я обезсилват).

"Как държавата да гарантира равнопоставен достъп, развитие и качество"

- Държавата не е задължена да гарантира нещо повече от равнопоставен достъп, заради "безплатността" на средното образование. Тя не само няма задължение, но няма и как да гарантира неща като развитие и качество. Това е фундаментален идеологически въпрос. Аз не отричам правото на някой да иска държавата да го развива вместо него самия. Отричам това да е конституционно право (това е обективното ми възражение) и отричам това да е реалистично постижимо (това е правото ми на идеологически предпочитания).

Чл. 23 задължава държавата да гарантира свободата на развитието на образованието, не развитието на образованието. Никъде в живота никакво качество не е гарантирано от държавна регулация, и обратно - областите, които водят с качеството си, са области на свободно, нерегулирано развитие; и настоящата ситуация със 100% контролирано качество на образованието е окончателното емпирично доказателство за възможностите на държавата да гарантира качество.

В обобщение: няма конституционно право на развитие (някой да ти го развива) - има конституционно гарантирана свобода на развитие (сам да си го развиеш). Същото и за качеството. Докато не установим, че говорим едно и също на един и същи език, няма как да продължим обсъждането.

На въпроса - кой ще установи незабавната промяна - отговарям: участниците в образованието, един по един и заедно сдружени. Кой установи свободата на словото, след като беше премахната забраната на цензурата? Тя се установи сама - защото е израз на суверенно гражданско право. Образованието е същото. Светлин Наков обучава своите студенти точно както трябва - по програми и правила, които сам определя. И резултатът е очевиден. Това не изключва сертифициране и стандартизиране, но изключва от процеса на стандартизация и сертифициране хора, които нямат нищо общо с това - образователната администрация. Те трябва да са пасивни и неутрални регистратори, а не двигатели на развитието и качеството.

Аз ще попитам в отговор: кой ще напише и приеме новия закон? Гражданите нямат законодателна инициатива. Законите се пишат (и реално определят) от изпълнителната власт и формално се гласуват от нейното мнозинство в парламента. Реално законодателства изпълнителната власт. В образованието законодателства образователната администрация - тази, която е отговорна за състоянието на образованието.

Колко трябва да си наивен, да не кажа нещо друго, че да очакваш от тази ситуация да произлезе закон, който да цели нещо друго, освен бетониране на статуквото? Какъвто беше последният проект на ГЕРБ, какъвто несъмнено ще е и проектът на това правителство, несъмнено роден в същите чиновнически глави.

Елена Петкова каза: Добре, какво не е ясно? Че Закони (рядко) и Наредби (масово) се пишат от Министерствата-изпълнители? За утвърждаване на тъпото статукво... блокирайки всяко шаване за промяна.

Boris Tanusheff каза: "няма конституционно право на развитие (някой да ти го развива) - има конституционно гарантирана свобода на развитие". Подкрепям!

Orlin Raykov каза: Ех, тая свобода! Всеки (чиновник по душа) иска да я регулира... уж за да не се изгубела или пострадала. Ако няма формула за земното притегляне - току-виж престанало да действа! :-)

Ангел Грънчаров каза: Да кажа и аз нещичко. Мисля, че между двете гледни точки няма кой знае какво разминаване, независимо от привидната несъвместимост. Идеята държавата "отгоре" да благоволи да ни спусне закон, с който да ни "освобождава", един вид да ни нареди оттук-нататък ("по инструкция"!) да бъдем свободни, не е това, което има предвид колегата Райчев. Иначе становището на г-н Ганчев е приемливо, аз също мисля, че... "делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!", сиреч, казано същото, но с други думи, делото по нашето собствено освобождаване от веригите е дело на нашите собствени ръце, ние самите трябва да счупим веригите, щото да чакаме някой отгоре да ни освобождава е едно напразно чакане. Цялата работа обаче е в това - и аз така разбирам тезата на г-н Радев - че в рамките на господстващата по същество тоталитарна система на пълен държавен контрол в българското образование НИКАКВА СЪЩНОСТНА ПРОМЯНА ИЗОБЩО НЕ Е ВЪЗМОЖНА ако именно отгоре със закон не се счупи държавния монопол, сиреч, ако държавата по законов начин не реши да изпълни предписанието в Конституцията за свободно развитие на образованието. Както навремето Горбачов направи нужното с отмяната на цензурата да отприщи ползването от страна на гражданите на тяхното конституционно право на свободно изразяване (и ако не беше сторил това, в рамките на тоталната несвобода-цензура за никаква свобода на словото изобщо не можеше да става дума!), по абсолютно същия начин сега държавата трябва да се откаже от своя монопол в образователната сфера, да се откаже от пълната забрана на реалните участници (учители, ученици, родители) да влияят с нещо върху образователния процес, позволи им (не обичам тази дума, но се налага да я употребя) да се изявяват свободно и творчески, дори в това число и като се откаже от правото си да налага какви ли не ограничения и предписания.

Държавата вече няма да бъде върховен цензор, контрольор и по същество пълен диктатор на процеса на образованието, а падне ли веднъж диктатурата, работите вече ще потръгнат, почвата на свободата ще позволи върху нея да покълнят какви ли не цветя! Разберете добре тия, които не работите в системата на образованието и не го усещате това върху кожите си, върху гърба си: в образователната система на България има абсолютна диктатура, независимо от привидния хаос (иначе наистина системата работи на празни обороти и само вреди!), и в тия условия ако някой дръзне да се държи като свободен, дето се казва, мигновено го отстрелват; щото оставят ли го да разлага отвътре системата, има опасност примерът му да стане заразителен; е, тираничната система си знае работата: режат му главата на дръвника, за назидание на другите, за всяване на страх, и ето, работите пак потръгват в обичайното скучно русло. Точно това се случи с мен, след като дълги години по същество се гаврех със системата и имах наглостта да се държа като свободен човек и преподавател: екзекутираха ме тия дни. И сега в моето училище знаете ли какъв ред вече има, идилията пак е пълна, всички треперят от страх, всички са по ангелски начин най-примерни изпълнители, даже нищо чудно вече да не са обявили социалистическо съревнование по примерност, по изпълнителност и по подлизурство пред началството; това не мога да кажа че се е случило, щото ето вече 10-ти ден откак ме няма там, но нищо чудно вече и да са го обявили.

Та ето как двете гледища, това на г-н Ганчев и това на г-н Радев най-органично се допълват и взаимно се подпомагат. И двамата са прави в определен смисъл, едното без другото не може: тоталната цензура трябва да отпадне (говоря за цензурата вътре в системата), а това вече е почвата, от която участниците в процеса ще почнат реално и на дело да се ползват от правото си на свободно изразяване в сферата на образованието. Няма как иначе да се случи това чудо. Даже и да възникнат алтернативни училища, ако системата си остане непокътната, държавата индиректно ще им налага тиранията и монопола си - и каква е, позволете, тази свобода, щом като де факто си пак изпълнител на нарежданията на една чужда воля?! Никаква свобода не е това. В Северна Корея защо на хората не им хрумва да искат да са свободни? Ами на който му хрумне това и го покаже по някакъв начин, мигом му хвръква главата. Аналогията ми е пълна: атмосферата на българското образование в момента силно наподобява стерилната обстановка в Северна Корея. Всяко отделно училище днес е една отделна миниатюрна Северна Корея. И си има своя отделен смешник Ким Чен Ун или как беше там, не помня как точно се казваше техният диктатор. Само дето никой не смее да му се изсмее в лицето, щото много ще пострада. Разберете ме, в българското образование все още датата 10 ноември 1989 г. не е дошла, там всичко е застинало и замръзнало някъде, да речем, към 1970-80 г., а съветско-комунистическата тоталитарна система си стои в непокътнат вид.

Дано бях ясен. Аз бих си позволил хората, дето ратуват за свободно образование, да бъдат малко по-човечни в отношението си към страдалците на българското образование, дето всекидневно на гърба и на кожата си понасят гаврите, терора и издевателствата на тираничната система и нейните цербери. За това нещо бих апелирал. Малко по-голяма човечност и разбиране няма с нищо да ни навредят. И когато някого го посичат заради това, че е дръзнал да бъде свободен човек, не е излишно да изразим и един малък жест на подкрепа, съпричастност и разбиране. Щото ако ние, дето уж се борим за едно свободолюбиво образование, си позволяваме да се държим надменно и безчовечно един към друг, то позволете ми в такъв случай да запитам: а с какво тогава превъзхождаме ония, срещу които уж се борим!? Говоря за известно морално превъзходство, то ни е жизнено необходимо... без него не може. Както и да е...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ