Истината ни прави свободни

неделя, 29 май 2011 г.

Истина ли е или е приказка това, що виждат очите ми и чувства духът ми, дали пък не сънувам, а?

Здравейте, ето ме и мен отново - не съм се загубил; то "црън гологан" не се губи, както е известно, та аз ли ще се изгубя?! Просто не се обаждах малко, само един ден, понеже, както обявих, заминах да участвам в конференция по проблемите на гражданското образование на младежта, която се организира от Сдружението МЕГО (тази абревиатура означава: "Морал, етика и гражданско образование") и Фондация "Миню Балкански". Конференцията се провежда в Националния институт по образованието, намиращ се в с. Оряховица, Новозагорско, и основан от този невероятен човек професор Минко Балкански, от който съм възхитен толкова, че просто не намирам думи за да изкажа възхищението си. Но ето, дойде момента да опитам все пак да разкажа за впечатленията си от вчерашния ден.

Та вчера през целия ден течеше дискусия по така обявената тема, изслушахме интересни доклади, а пък днес ще продължим; днес и моя милост ще изнесе своя доклад. Но да карам поред.

Конференцията тече в чудесните условия, създадени от този наистина невероятно голям човек проф. Балкански. Представете си сградата на бившето училище в родното му село, но обновена така, че се е превърнала в свръхмодерен център за обучение - с мрамор, с оборудвани с най-съвременна техника кабинети, с хотелски комплекс, намиращ се на тавана, където всичко е направено с изключителен вкус и много удобно. Проф. Балкански е български учен-физик със световна известност (Казах "със световна известност", ала вий не знаехте за него, нали? Така стоят нещата у нас: ний последни признаваме и почваме да ценим своите най-даровити и големи личности едва след като целият свят вече ги е признал и оценил!), който след 1944 година, съвсем млад, е напуснал България, завършил е университет, развил се е като забележителна творческа личност и е работил много години предимно във Франция.

Ала след 1989 година се връща - той иначе пак продължава да живее в Париж, но и често е в България, за да осъществява своята толкова благородна дейност! - и, воден от чисто желание да помогне на народа и на родината си, подема много инициативи, на чиито чудесни плодове се радваме ние, участниците в конференцията, вече втори ден. Да, вече започва втори ден, откакто съм тук, но имам чувството, че сънувам, не съм вярвал, че това е възможно да бъде: ако държавата и "държавниците" ни, естествено, не са се забързали да правят кой знае какво, ето обаче, че имало невероятни личности като проф. Балкански, които не просто живеят със силна загриженост за случващото се в българското образование, но и работят за поправянето на положението в него всеки ден.

На мен ще ми се наложи много пъти да пиша за това, което видях тук, за професор Балкански, който, да му дава Бог здраве и сили, на своите 83 години участва най-активно в конференцията; специално ще пиша за това, че в неговите изказвания открих човек с родствени на моите собствени възгледи за това какво трябва да се направи, за да се преодолее кризата, да не кажа катастрофата, не само в българското образование, но и в националния духовен живот на страната. Снощи вечерта бяхме пък в Нова Загора, където проф. Балкански пък е създал един превъзходен Културен център, носещ неговото име, в който пък слушахме чудесните изпълнения на хор, който, разбира се, също е създаден и се подпомага от него. В училището в Нова Загора пък, когато някога, преди много години, е учил младият Минко Балкански, сега професорът подкрепя театрална зала, където младите да могат да изявяват талантите си: можете ли да повярвате, че такова нещо се случва у нас, страната на чалгата, на евтината ракия-менте и на кебапчетата?!

Затова се улавям все по-често да мисля ето тази мисъл: ако ние, българите, примерно имахме, да речем, министър на образованието, които да имаше поне една хилядна от потенциала на проф. Балкански, то тогава в българското образование нещата отдавна щяха да са се поправили, да са съвсем иначе. Както и да е. Пропуснах да кажа, че конференцията вчера беше открита от Негово превъзходителство Филип Отие, посланик на република Франция у нас; г-н посланикът снощи беше и на концерта на Хор "М.Балкански". В този културен дом, поместен в една голяма, изцяло обновена богаташка сграда (намираща се току-до, именно срещу гарата в Нова Загора), купена от проф. Балкански и подарена на жителите на Нова Загора. Надявам се вече можете да разберете моето затруднение да изкажа възхищението си от този човек!

Да се върнем сега в двора на Националния институт, който пък е в центъра на Оряховица, родното село на професора. Всичко е поддържано по великолепен начин, примерно, има един голям басейн с течаща като от водопад вода. Има също и трапезария, където се храним, т.е. има всички условия за пълноценно общуване между учени, учители, културни дейци и творци, тук могат да се провеждат, целогодишно, всякакви такива изяви, които домакинът, вярвам, ще подкрепи. Та с едно изречение казано: наистина още не мога да проумея как е възможно всичко това, що виждат очите ми, истина ли е или е приказка, дали пък не сънувам, а? Не, трябва да е истина, щом като ето в тази ранна утрин, по моя си обичай, пиша своя коментар в блога си, седнал на леглото в стаята на хотела, намиращ се в самия институт. Излишно е да казвам, че навсякъде има интернет, по тази причина аз и пиша онлайн този своя коментар. В учебните кабинети пък има най-модерни компютри, принтери и всякаква друга техника, необходима за провеждането на всякакви научни и културни прояви.

Но стига толкова, мисля, че вече загатнах за преживяното през вчерашния ден. Толкова силни са впечатленията ми, че, както забелязвате, трудно намирам думи, за да изразя емоцията си. Аз съм много емоционален и импулсивен човек, силно преживявам всичко, и по тази причина сам така затруднен ето сега. Но ще превъзмогна вълнението си и ще пиша по-спокойно за всичко, просто ми е потребно известно време.

Днес, казах, ще изнасям доклада си, озаглавен "Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България". Иначе уговоряхме да бъде темата на доклада ми (аз вече писах как именно), но по някакви причини организаторите са изписали като тема на доклада заглавието на моята книга за образованието. Приех тази грешка за имаща символичен смисъл и по тази причина ще говоря пред конференцията за всичко онова най-съкровено, що съм писал в новата си книга.

Разбира се, вълнувам се сега как да подредя мислите си, та по тази причина ще трябва да спра да пиша тоя коментар, понеже ми се иска отново да поработя по доклада си. Естествено, не ми се иска да чета, обичам да говоря на живо, да импровизирам, макар че и да прочета нещичко от книгата си или писано около нея, също може; но не, ще говоря изцяло нови неща! Затова ще опитам да запиша изказването си на видео, а пък ако се съгласят, и цялата дискусия, защо не?!

Та да можете и вие, приятелите на блога, да чуете за какво сме си говорили. Хайде чао засега, лек ден, бързам, че имам работа и много се вълнувам заради приказното място, където имах късмета да попадна!


Търсете по книжарниците знаменитата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

петък, 27 май 2011 г.

Заповядайте на представянето на книгата "Вълната е морето" на В.Йегер в Пловдив

Представяне на книгата "Вълната е морето" на Вилигис Йегер

Поканени сте от Издателство Изток-Запад (и от мен, Ангел Грънчаров, почитател на хубавите книги).

Ден и Час: 03 юни 2011 г. · 18:00 - 21:00

Място: Книжарница "Хеликон" срещу Гранд хотел България

Допълнителна информация: Книгата ще представят д-р Методий Ангелов от ПУ „Паисий Хилендарски”, преводачката Жана Ценова – преподавател по история на индийското изкуство в Националната художествена академия и София Русинова и Ернст Рихард Едингер, ученици и последователи на Вилигис Йегер.

Вилигис Йегер (1925) е един от най-значимите духовни учители на нашето време. Дълбоко свързан с мистично-съзерцателната традиция на западноевропейското християнство, той преминава през дванадесетгодишно обучение по дзен, за да задълбочи своите преживявания. От 1983 до 2000 г. ръководи центъра за медитация на абатството Мюнстершварцах във Вюрцбург. Води курсове по целия свят.

През 2002 г. вследствие на пререкание с Католическата църква получава забрана за публични изяви, която игнорира. През 2003 г. основава Бенедиктусхоф, център за дзен и съзерцание, който и до днес е негов дом. През 2009 г. е признат за чан майстор и 45-и наследник на Линдзъ.

„Вълната е морето” е първата книга от Вилигис Йегер, издадена на български език.

От детството си търся отговори на действителните въпроси на живота: защо живея? Какъв е смисълът на тези шестдесет, седемдесет, може би и осемдесет години живот на тази планета, представляваща абсолютно незначителна прашинка в периферията на една огромна Вселена? В източните духовни пътища открих дълбочината на духовност, която е абсолютно равностойна на християнската мистика.

Смятам, че в мистиката на Изтока и Запада открих действителните отговори на въпроса за смисъла на живота. Понякога ми се струва, че мистиката е спасението на теологията. В будизма и индуизма не познават църква, която да предписва на хората в какво да вярват. Религията се обновява отново и отново от опита на мъдреците и мистиците. Естествено, и в източните религии съществуват най-различни нюанси във верските представи и религиозните практики.

Но там знаят със сигурност, че в крайна сметка само преживяването на действителността може да бъде целта, че религията е израсла от мистичното преживяване на мъдри хора; поне аз така разбирам откровението.

Вилигис Йегер


Търсете по книжарниците знаменитата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

сряда, 25 май 2011 г.

Духът е рядък и неканен, а също и нежелан гост из нашенските предели

Послучай 24 май И.Инджев е написал статия 24 май: най-работен от почивните дни, която започва така:

Днес би трябвало да е ден на усилена работа за всеки, който е свързан с българската просвета и култура. Обявен е обаче за почивен, както се схващат празниците у нас. От какво точно си почиваме в деня на славянската писменост, официален празник посветен на делото на Светите братя равноапостоли Кирил и Методий, създатели на славянската писменост? Ако писането и говореното на български се признава за работа, 24 май за някои от нас е повече от работен ден...

Това е началото на неговата статия. А после той описва своите чувства по повод на празника; текстът е интересен, ако не сте го прочели, изчетете го в следпразничния ден. Понеже и моя милост най-много работи тъкмо по време на празниците, ето какво дръзнах да напиша и аз там като свой коментар:

Честит празник и от мен на всички хора на духа, в това число и на автора и собственика на този блог, нашият любезен домакин!

Духът, уви, е неканен гостенин в нашата страна, нищо че на 24 май демонстрираме такава силна привързаност към него. А какво обаче демонстрираме в останалите 364 дни от годината?

Прекалено показната демонстрация на някаква хипотетична привързаност към ценностите на духа може да е белег единствено на компенсационното желание да се скрие неговата липса. Казах и повтарям: духът е рядък и неканен, а също и нежелан гост из нашенските предели.

На всички обаче, които имат някакво отношение към него, мога да пожелая само едно: да се пазят от толкова коварния грях на нарцистичността, сиреч, на себелюбуването. Имам чувството, че тъкмо заради една такава склонност даже и хората на духа у нас се оказват неспособни на единодействие, а са се атомизирали сякаш са отделни и самодостатъчни планетни системи. А планетите около тях са преданите обожатели, докато пък те самите, тия същите наши труженици на духа, разбира се, са нещо като слънца или звезди, така щедро осветяващи със светлината си непроницаемата тъма около тях!

Но да не философствам повече, щото, както сочат най-новите правителствени директиви, философстването е непозволително, а от нас се иска да сме прагматици! :-) Затуй да си пожелаем в духа на новите веяния: хубава, щедра и ползотворна година на всички!

До следващия 24 май, в който пак ще си спомним за духовните неща в нашата антидуховна пустиня, в която всеки ден пребиваваме, огрявани от толкова много слънца...

Да, добре работиш, славен кърт!



Вчера беше моя тъй наречен "професионален празник", ако това нещо - да пишеш книги и статии, да "преподаваш" на живо на младите, да издаваш книги, вестник, списание, заради които, прочее, ставаш все по-беден - изобщо може да се нарече "професия". Вчера прекарах известно време на Бачковския манастир. Чудна природа, омагьосан се върнах - но и покрусен от нашенската пошлост. У нас, ако не го знаете, да ви го кажа: хората ходят на манастир сякаш най-вече затова да си похапнат здраво кебапчета и да си пийнат бира!

Кебапчийница до кебапчийница, ресторант до ресторант са по пътя, водещ до манастира: от това по-голяма символика за това що представляваме и колко струваме здраве му кажи. Изглежда по тази причина тази сутрин се събуждам с много чоглаво настроение, изобщо не ми се пише. Вчера четири-пет човека, българи, ме поздравиха по скайпа или с имейли за празника, а само един човек, при това грък, ме поздрави по телефона, пращайки ми есемес с ето този текст:

Честит празник! Нека бъдем единни като буквите в азбуката, защото само така ще достигнем съвършенството, към което се стремим. Нека сме благословени в делото си и полезни на народа. Йоаким Каламарис

Този човек преподава по икономически науки в ПУ. Чувам, че бил обичан от студентите преподавател. Свърза се с мен по повод на списание ИДЕИ. И ето че се е сетил да ми напише поздрав за празника. Отговарям му с кратък есемес и аз. Съвсем не умея да пиша есемеси, и то не умея да ги пиша на... кирилица, затова съм така кратък. Дано не се обиди.

А ето какво ми е написал един ученик, на който преподавам философия:

Здравейте, г-н Грънчаров,

Честит празник! Надявам се с цялото си сърце нещата, свързани с образованието и културата изобщо поне да се подобрят, но надали!

Струва ми се, че с всеки изминал ден става по-зле положението. Всеки, който си е "уредил живота" така да се каже, е доволен; нали ще си взима заплатата, ще си хапва и пийва обилно, "яко кеф", ще друса кючеци или ще си прави кумир от най-новите звезди, дали ще са музикални или политически той избира. Истината не е за него. А ако не си като тях и ги запиташ например:

"Какво мислиш, има ли човек душа?" или твърдиш "Добро и зло има, Платон ги оприличава на два коня и пр."

то те ще ти се присмеят и ще ти кажат следното:

"Какво ми говориш, да не си луд, какви са тези въпроси?" и също "Къв е тоя Платон, за кви глупости ми говориш?".

Повечето хора са слепи, интересуват се само от това как да изпъкнат пред останалите, как да им погалиш тщеславието и ако имат възможност да те използват, да се погаврят с теб.

Есхил е написал, че преди Прометей да дари на хората божествения огън те са били следните:

"Имаха очи, ала не виждаха, имаха уши, ала не чуваха. И, като мравки, пъплещи, живееха из пещерните кътове безслънчеви."

И все още са такива според мен! Това не е просто мнение, а съм го преживял за няколко поредни дни. Мисля си, че Вие и аз сме в някаква степен идеалисти, надценяваме хората, мислим си, че са повече от това, което са. Но Ницше пише на много места, че повечето хора са нищожества, самозалъгващи се.

Това, което правите, е красиво, с цел благородна, но сякаш времето за него не е дошло - или пък е безвъзвратно отминало. Пишете за благородните учители, опитващи се да постигнат нещо - колко са те? Колко други хора са устремени към върховната истина и благо?

Може би греша. Може би и аз съм също толкова нищожен, но съм повярвал на собствените си лъжи. Може би и аз съм поредната еднодневка. Много е сигурно. Съвет не мога да Ви дам. Вече в нищо не съм сигурен.

Това ми пише това момче, единадесетокласник; ще запазя името му в тайна, защото не съм го питал дали да публикувам писмото му. Този ученик, Д.Д., е твърдо решил да учи философия в Софийския университет. Убеден съм, че от него ще стане добър философ, има всички качества за това. Писмото му показва, че е точно така, както казвам. Затова и го публикувам, в него си личи бъдещия философ. Какво ли да му отговоря?

Ето какво почвам да му пиша, ще му напиша това, което се получи, а как иначе:

Благодаря Ви, уважаеми г-н Д., за толкова хубавото писмо, в което пишете такива верни и дълбоки мисли. Честит празник и на Вас! Какво да Ви кажа: съгласен съм, че положението е точно такова, както го виждате. Но, четейки писмото Ви, си признавам, че си помислих ето това:

Напълно вярно е това, което ми пише тоя млад човек, и самия факт, че са му хрумнали тия мисли, т.е. че така вижда той нещата, че така ги оценява, най-убедително показва, че въпреки всичко нещата не са така отчайващи. По една единствена причина: че има сред младите и такива като него!

Да, драги г-н Д., вие, младите, ще спасите тази страна и този народ, вие, младите, сте призвани за това! А пък такива като теб - тук трябва да захвърля вежливата форма, щото иначе не се получава! - а аз добре знам, че има сред днешните млади хора в България и такива с пиетет към духовните неща; твърдя го противно на широко разпространеното мнение, та значи именно ето вие, младите, притежаващи безценни качества от този род, не просто сте призвани да запазите светилника на духа у нас, но и сте обречени да го сторите. Защо ли?

Ами защото духът - неуморният човешки дух, който просто е отблясък на Божия дух на Истината, Доброто, Красотата! - този неуморен кърт (ако ми е позволено да изплагиатствам в случая знаменитата Хегелова метафора) си знае работата и продължава да рови там, в дълбините; да, добре ровиш, славен кърт! Даже изпитанията, които изживяваме сега, и които ни предстоят, са именно затова - за да ни направят по-силни. И по-добри. Те са проверка за това колко струваме, те са нещо като тест. Няма друг начин да се влее известна мъдрост в непроницаемите за философията души на хората от множеството освен изпитанията и страданията. Този е начина и ний, българите, най-после, като народ, да поумнеем, да се откажем от привързаността си към глупостите, с която се прочухме вече пред целия свят, да узреем и да стъпим на краката си, та да тръгнем уверено напред, към достойното бъдеще. Което, както и да го погледнем, е в нашите собствени ръце. Няма как да е иначе.

Пиша това, защото добре зная: Духът няма да ни остави да измрем, удавени в пошлости, в простащина, в безкултурие и в бездуховност. Аз лично през целия си живот съм вярвал най-вече в това, и то в моменти, още по-отчайващи от сегашния, когато никаква светлинка не е блещукала. Защото, оказва се, вече много съм живял и много съм видял.

Тъй че не бива да абсолютизираме своето време, а да се опитаме да го погледнем от хоризонта на вечността - и тогава всяко нещо ще си отиде на собственото място, а пък безпокойствата относно бъдещето ще отслабнат. Или поне няма да са така мъчителни.

Благодаря Ви, драги г-н Д., за писмото! Дано това, което се помъчих да Ви кажа в отговор, не звучи книжно, защото бях пределно искрен и честен. Но и книжно да звучи, нали днес е ден на книгите, на книжнината, а пък и нали ние, двамата, сме почитатели на книгите: значи ни е простено! Пък и, на всичкото отгоре, искаме да сме философи. На философите всичко е позволено. Защото философи са обзетите от Божествен бяс! Както и да е: жив и здрав бъдете - и успехи!

вторник, 24 май 2011 г.

Как честват 24 май в Америка

Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост в Български Учебен Център “Нов Живот” - Чикаго

Месец май е най-топлият и слънчев месец, защото в него е един от най-хубавите, най-светлите и обичани от децата национални празници 24 - май Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Той създава у нас чувство на гордост и национално самочувствие, че сме българи и наследници на един народ оставил трайни следи в европейското и световно духовно развитие.

На този ден ние сериозно се замисляме за понятия като „род”, „родина”, „история”, „българин” и „наследство”. Спомняме си думите „... и ний смее дали нещо на света, на вси народи слово да четат...”

Където и да се намираме, ние българите, пазим спомените си за жизнерадостния майски ден в училище, за развълнуваните деца, гордите учители с големите букети цветя, признателност за техния неуморен труд, възрастни хора със сълзи на очи и всички те обединени около езика ни, нашата писменост, вярата и силата на духовността.

И до днес, този празник остава един от най-вълнуващите във всички училища в България, но едва ли някой някога е допускал, че празникът на нашата Кирилица и на нейните създатели, Кирил и Методий далеч ще надхвърли пределите на България и ще добие такава мащабност каквато има днес навсякъде по света, където има българи и български училища.

И сега 136 години по-късно в навечерието на 24 май учениците от Български Учебен Център “Нов живот” отбелязаха деня на славянската писменост тук в Чикаго. В този ден младите възпитаници се събраха заедно да празнуват и да покажат колко са научили през тази учебна година.

Празникът започна с най-малките, представителите на детска градина „Дъга” към Центъра. Те завладяха сърцата на многобройната публика с танца на „Калинките” и драматизация на приказката „Дядо ряпа вади”.

Горните класове от българското училище се представиха с драматизация по „Радини вълнения” от произведението на Иван Вазов „Под игото”. На сцената оживяха незабравимите Вазови герои Рада Госпожина, Бойчо Огнянов, Киряк Стефчов, Чорбаджи Михалаки, Чорбаджи Мичо, Поп Ставри, Хаджи Ровоама и др.

Първокласниците показаха своята нестихваща жажда за знания и любов към красотите и историята на България.

С много добре подготвения сценарий, с прекрасно съчетание на български национални носии, с изключителното изпълнение от учениците, гостите на тържеството бяха потопени в оная възрожденска атмосфера на Вазовото произведение, във вечния стремеж на българина към духовно извисяване чрез словото, науката и образованието.

Аплодисментите, изпълнили залата в края на програмта, бяха заслужена награда, както за неповторимите изпълнения на учениците, така и за за целогодишния неуморен труд на момичетата и момчетата от училището, през цялата година.

Тържеството продължи с връчване на свидетелствата за завършен съответен клас на обучение и подарък за всеки ученик – българска книжка.

Българи, където и да се намирате по света, нека не стихва у вас жаждата за знание и не забравяйте своя род и език, пазете ги и ги предавайте на поколенията след вас!!!

Специално за humaig.blogspot.com: Хриска Перфанова

Честит празник, скъпи страдалци на българската духовност, образование и култура!

Признавам си, в първия вариант на горното заглавие бях написал думата "дейци" вместо "страдалци", но все ми се струваше, че точно тази дума някак си, неизвестно защо, не стои добре. Губеше се смисъла, не знам, но не ме задоволяваше тая дума там. В един момент в съзнанието ми се появи думата "страдалци" и в този момент разбрах, че съм намерил точната дума. Защо страдалци ли?

А какви да са? Кажете де! Нима в това наше разплуто от материализъм и пошлост общество някой цени обречените усилия на последните "мохикани", на безмълвните труженици на нивата на българското просвещение, духовност, култура?! Отговорете, кажете: кой и как ги цени? Само на днешния ден някой изобщо се сеща, примерно, че у нас имаме онеправдани, унижени и обидени учители, които в невъзможни условия все нещичко правят, за да не угаснат в недрата на тази заспала нация и последните искрици на духовен живот! Сещат се на този ден и почват да бълват банални думи уж на някаква фалшива "благодарност", някакви кухи думи, излъчващи крещящото безразличие, с което фактически се отнася към своите учители огромното мнозинство от българите. Даже като казвам "безразличие", чувствам, че прегрешавам спрямо истината: де да беше просто безразличие!

Не, не с безразличие, а с нескривано презрение се отнася това упоено от чалга от всякакъв вид и род мнозинство, за което Азис, Гоце, "фолкпевицата" Гюргя, Слави Учиндолский, Боко... - да продължавам ли още? - са кумири и звезди! Как такъв, за който, моля ви се, Бойко е кумир, да може да оцени благородната тиха дейност на учителя, а, кажете де? Ще я оцени ама на кукуво лято! Та нали ако беше поне малко в състояние да оцени толкова възвишената идеалистична дейност на учителя, такъв щеше да си изповръща червата от отвращение и погнуса като се сетеше за Бойко, за Гоце, за Азиса, за Гюргя, за останалите "звезди", що светят на толкова унилия "духовен" хоризонт на съвременните българи - и на съвременна България. А да сте чули за някой учител-звезда, когото медиите се надпреварват да интервюират, та да поучи с мъдростта си обезумялата и подивяла от простотия нация? Не сте чули, нали? Няма и да чуете. И аз не съм чул.

Ами как тоя същия народ, дето така трепетно се възхищава на Боко, Гоце, Воленча, Азиса и прочие, се отнася към безименните труженици на българската наука?! Каже де, що мълчите? Цени ли барем техния труд? Знаете ли каква е стипендията на един докторант? И аз не зная. Срамно е да се знае тази тайна, която е вече държавна. Унизително е да се знае тази тайна. За учителските заплати пък просто не си струва да се отваря дума...

Какви заплати бре?! - крещи наглият еснаф, на който щръкват ушите, подобно на глиган, само когато чуе думи като "заплати", "пенсии", "пари", "лапане", "пийване" и другите прелестни думички, обозначаващи останалите сладости на живота. Та нали бяхте уж възвишени, нали уж бяхте духовни, нали се правите, че уж сте някакви идеалисти - за какви тогава заплати отваряте изобщо дума?! Заплати ще ми искат проклетите даскаля, учени, списуватели, професори и вся остальная сволоч, която нищо и не работи, а само се преструва, че нещо прави?! Да не са подместили поне един камък оттук-дотам в живота си тия безделници, дето си клатят краката цял живот и дори, представете си, искат някой да им плаща за това? Е нема да ви платим, мрете ако щете, щом от вас нищо друго не става, щом сте дегенерирали дотам, че да станете някакви си там даскали, учени, професори и прочие!

Е, пресилваш нещата, драги: народът обича своите учители, учени и прочие, ама много ни е беден този народ бре, откъде, нема, едва за магистрали намираме пари, за какви заплати отваряш дума? Да, много ни е беден нашия народец-страдален, много ни е он също така и прост. За което, впрочем, са виновни тъкмо учителите: как да не са виновни, като народът ни е така очебийно прост?! Или после опростяват българите, като напуснат школото, а? Знае ли се. Ама само не ми натяквай, че била много важна темата за унизителното положение на тия даскаля. Има много по-важни неща в тоя живот.

Ако требе, таваришчи, да подкрепим некой, то требе да подкрепим, да, и то непременно, требе да подкрепим производителите на салами, производителите на ракии, месарите, тружениците на кебапчийския фронт, и, най-сетне, самоотвержените и скромни труженици на чалга-народното творчество, което пък успява да задоволи всички духовни трепети на народната душа. Тъй ами, а тоя пък ще ми отваря дума за някакви си там учители, учени, "ентелектуалци" и прочие пасмина, дето за нищо не стават и без които прекрасно може да се живее. Я дай една грозданка бе, гарсон! Ух, душо моя, що си тъй проницателна и мъдра?!

Какво повече да говорим? Днес е ден на българската духовност, просвета, образование, култура - все неща, дето стоят на най-последното място в ценностната скала на масовия съвременен българин. Ето затуй дейците и тружениците в тия области си позволих да ги нарека страдалци - те са станали нещо като последната дупка на кавала, те са едва ли не излишни, те само пречат, развалят блаженството, в което пребивава народната простолюдна душа. Немаме нужда ний от просвета и култура, нашата култура е друга, недей да ми се правиш на много ентелегентен бре, нахал?! Съществувайки със съзнанието за непотребност и излишност, днешният труженик на нивата на народното просвещение, наука, култура, духовност няма начин да не е страдалец - стига самият той да не се е подценил дотам, че да се задоволява с трохите, които, сякаш е куче, благоволяват да му подхвърлят.

Днес ще се изрекат много високопарни, ала лицемерни и фалшиви думи. Не слушайте тези думи, те се изричат за да ви баламосват, да ви правят на идиоти. Днес някои патетични оратори нищо чудно да се просълзят, като си спомнят за своите учителки: сюблимна картинка ще е, без съмнение, Боко да произнася реч на днешния ден в прослава на духовните неща - гответе камерите и микрофоните за да запазите тия апотеози на българщината! Кеф! Не че Гоце не говори по-малко отвратително на тоя ден де, карай да върви - фани единия, удари другия. Що ли ни е толкова несретна участта, а, приятели?!

Ще завърша ето с тия думи: поклон пред вас, скромни труженици-страдалци, неуморно работещи на буренливата нива народното просвещение, наука, култура, духовност! Вие сте последните крепители на духовността у нас, без вас България ще отиде хептен по дяволите. На вас се крепи най-истинското, което още не е загаснало в душата на този народ. Поклон пред вас - и бъдете живи и здрави!

И по-смели бъдете - ще добавя! Не бъдете малодушни, а смело защищавайте всеки ден своето човешко достойнство - на дело, не на думи. Не позволявайте да ви унижават повече! Победете страха! Тепърва ще трябва да спасяваме България - и надеждата ни пак опира до вас. Както сте спасявали България някога, сега пак на вас се уповаваме! Дерзайте и не бъдете прекалено скромни! Щото само просяците подобава да са скромни...

(ЗАБЕЛЕЖКА: Авторът на този текст го написа само в качеството си на гражданин, на българин - и на философ. Туй, че самият той се прехранва, работейки на нивата на просвещението, е детайл, в случая нямащ никакво отношение към онова, което се твърди в самия текст. Държах да уточня това, за да не прозвучат думите ми в нечии уши съвсем пошло.)

понеделник, 23 май 2011 г.

Извънреден брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, посветен на 24 май

Днес, в навечерието на Празника, ми хрумна да събера всичко, що съм писал и публикувал напоследък в блога си за образованието, културата, за проблемите около сп. ИДЕИ и пр., и да издам един извънреден брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, посветен на 24 май. Речено-сторено, започнах да изваждам и редя съответните публикации, ала възникна проблем: ами те са толкова много, как да вместя всичко? Оказа се, че е невъзможно, а на мен ми се искаше да подбера най-стойностното поне от последната година, т.е. за периода 24 май 2010 г. до днес.

Накрая се принудих да направя следното: публикациите, които са най-актуални, т.е. от последните два месеца, ще ги включа в този извънреден брой на вестника, а пък всички публикации в тази, предимно в образователната област, появили се след излизането на книгата ми ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, ще ги подредя в отделен сборник, който може да се превърне, след работа по него, в том втори на същата тази книга. Ето че си отворих достатъчно работа около празника, но какво да се прави, такава явно ми е била съдбата.

Тъй че очаквайте излизането на двете издания, това ще стане съвсем скоро. И в онлайн-вариант, и в книжен вариант, по своя си обичай, ще ги издам. Ако някой иска да си ги поръча, моля, да заповяда.

А иначе желая хубав празник на всички!

неделя, 22 май 2011 г.

Кой е верният път?

След като написах вече две статии по един и същ проблем - виж Какво да правим? и също Защо мразим личностите? - и също така дадох куп линкове към предишни мои публикации все по същата тема (виж примерно Диагноза: личностен дефицит) сега най-вероятно се очерта впечатлението, че бягам от директен отговор на съществения въпрос, подплъзвайки се и разпилявайки се в "подробности".

Не ми се иска това да се случи, да стане реалност, ето защо се връщам към първоначално формулирания проблем, за да му отговоря директно. Наистина: Какво да правим? Изоставям започнатото и тръгвам по друг път. За краткост ще се постарая да формулирам тезата си синтетично, в поредица от възлови, пък макар и преплитащи се в ужасно кълбо моменти; ето как:

● Спечелване на всяка личност, която има в себе си наченки на демократично съзнание;

Да, необходим ни всеки такъв човек. И "прост", и "сложен", и "наш", и "ненаш", и "свой", и "чужд", и "велик", и "малък", и "правилно мислещ", и нямащ този шанс да е станал нещо като оракул. Това е особено важно за хора, работещи в медиите, които пък, както се знае, са под контрола на олигархията. Но този контрол не е станал все още тотален, трябва обаче да се направи така, че това да не се случи, т.е. да бъдат провалени плановете на олигархията ни за напълно тотален контрол над мислите на хората. Има островчета на свобода, символизирани от личности, преди всичко млади хора, работещи в различните медии, които трябва да бъдат приобщени, а не отблъскани от опитващата да осъзнае силата си демократична общност.

● Консолидиране на демократично мислещите хора;

Изхождайки от тезата, че различията помежду ни са нещо най-естествено, трябва да се прави така, че на почвата на различията да се търсят и изтъкват обединяващите, подобно на принцип, идеи и ценности. Повтарям: трябва да се прави обратното на досега случващото се, т.е. не да бъдат отблъсквани ония, които имат способността да мислят различно, напротив, те да бъдат приобщавани. Онова, което ни сродява в едно цяло, в една общност, загрижена за европейския път на България, която трябва да стане органична част от западната цивилизация на свободата, трябва да получи несъмнен приоритет, а различията и раздорите трябва да отидат в миналото.

● Съвместно осмисляне на тежките проблеми и търсене на изход от привидно задънената улица;

Иска се провеждането на най-свободни обсъждания, дискусии, спорове с оглед търсене на жизнено потребната ни истина. Иска се страстно осмисляне, говорене, вербализиране на проблемите, защото без този етап е невозможно да си пробие път рационалното практическо действие, насочено към промяна. Трябва най-вдъхновено да се философства, сиреч обсъжда, и то на най-равноправна основа; ако не обменяме мисли, и то съвсем свободно, ако продължаваме да се капсулираме, изхождайки от презумпцията, че всеки сам по себе си е самодостатъчен, т.е. е най-велик и най-умен, доникъде няма да стигнем.


● Тотална просвета, много разговори и горещи дискусии, особено с най-младите и най-неукрепналите в личностно отношение;

Трябва да се обърне огромно внимание на ставащото в българските училища, включително и университетите, и да се въздейства в позитивна насока на процесите в тях. Безразличието към сферата на личностното и духовно израстване на младите, което си позволяваше толкова години демократичната общност, е гибелно за бъдещето на нацията и на демокрацията ни. Примерно ефектът от такива инициативи, като посещения и дискусии с младите на известни творчески личности, примерно каквото направи в Дискусионния клуб в Пловдив г-жа Малина Петрова, кинорежисьор, трябва да стане широко застъпена и повсеместна практика. Особено трябва да се работи за приобщаването към демократичната общност на учителите и преподавателите по предмети от т.н. гражданско образование в училищата и университетите.

● За целта да се създаде широко развита и разклонена мрежа от дискусионни клубове на всякаква основа: просветни, към демократичните политически партии, културни, към отделни медии и пр., като инициатори за това трябва да са по-активните и граждански ангажирани личности;

Както, примерно, Ангел Грънчаров от Пловдив е създал от няколко години Граждански Дискусионен клуб, така по същия начин такива клубове могат да бъдат създадени от най-различни инициативни люде навсякъде: в училища, в читалища, към разни клубове, включително и на демократичните партии, дори в квартални заведения и кръчми. Навсякъде, на всяко място, където това може да бъде направено, да се разговаря с най-различни хора, и то най-добронамерено, защото хората у нас, тъй наречените "избиратели", са в ужасна ценностна и идейна криза и дезориентация, която може да бъде преодолявана по един-единствен начин: чрез обсъждане, чрез говорене, т.е. чрез съвместно търсене на истината и на доброто. Всеки осъзнат демократ трябва непрекъснато да излъчва светлината на демокрацията в стелещия се полумрак на пълзящата олигархична диктатура.

● Нека да се даде простор на инициативата и на практическата работа по разпространението на онова така потребно ни съзнание, което в момента е налично само в отделни "свободно витаещи електрони", а трябва да стане съзнание на големите групи от хора, на цели слоеве и общности;

Разпространяването, култивирането на едно по-оптимистично настроено демократично и проевропейско съзнание е най-съществената част от предстоящата работа. С всеки мрънкащ, мърморещ, разочарован и недоволно гледащ, обиден на демокрацията и на свободата, а също така и на демократите - тази дума благодарение на промиването на мозъците стана едва ли не обидна! - сънародник трябва да се разговаря така, че да се породи добронамерена за свободна дискусия обстановка и атмосфера, в която той да има възможността да "изплаче" мъката си и да се освободи от трупаното с години напрежение. На това аз му викам процес на "нравствено очистване", на "разкапсулирване" и освобождаване на съзнанието, без който нищо няма да постигнем.

● Да се изкоренят високомерието, грандоманията и гнусливата интелигентщина сред дейците на културната и демократична общност на България;

У нас интелигентните хора, не знам дали сте го забелязали, се гнусят да разговарят с "простия народ" и тайничко го презират. Да не говорим колко пък това е разпространено сред "лидерите" и "популярните личности". Но в такъв случай трябва да се запитаме лидери на какво са те? На своята маниакалност и горделивост ли? Този именно дефект трябва да бъде изкоренен. По този именно начин трябва да почнат да разговарят с "народа" и активните политици от десницата; оня, който не може да участва в такъв тип диалог, явно не става за модерен демократичен политик и трябва да си ходи, та да освободи несправедливо заеманото място на друг. В процеса на това нравствено и личностно "очистване" и също така на идейна кристализация на съзнанията ще се появят и ония толкова необходими ни лидери от нов тип. На които е съдено да изиграят решаваща роля във връщането на доверието на големите общности от хора към разпадналата се многолюдна някога демократична и свободолюбива общност.

● Трябва да се разговаря пределно честно и открито с всеки за всичко; стремежът към истината трябва да е водещото, нищо друго не трябва да отклонява нашето внимание;

Мисля, че не е необходимо тук да пояснявам колко ни е потребно тъкмо това. На фона на тоталната медийна шумотевица, бълваща само лъжи, простотии и идиотщини, гражданската и демократична общност трябва да противопостави тъкмо откритостта си спрямо истината, явяваща се доминанта на дясната личностна, гражданска и политическа философия. Нечестността се наказва със загуба на доверие. Ключът към възраждането на демократичната общност са новите подходи за печелене, а не за губене на доверие, в което ний, демократичните люде и дейци, доказахме в последните поне 15 години, че сме прекалено добри.

● Откровено разговаряне и с представители на всички електорално-политически и партийни групировки в българското общество, дори и с тези на ГЕРБ и БСП, дори и с тези на ДПС, дори и с тези на АТАКА;

Трябва да се изхожда от презумпцията, че всички сме български граждани и трябва да работим, независимо от различията си, за доброто на България и за добруването на хората, на народа. Имаме, независимо от различията помежду си, и общи интереси като българи, каквито трябва да си останем, независимо от различията, които ни противопоставят. Никакви обиди и обявяване на опонента за "враг", който трябва да бъде смазан или на който трябва да бъде запушена устата! Трябва да се изхожда от безспорния факт, че т.н. "обикновени хора", независимо от политическите си симпатии, в еднаква степен са жертви на произволите на самозабравилата се олигархия. Това няма начин да не ни обедини, нищо че имаме различни ценности и идеи. Да се заложи на обединяващото ни, а не на разделящото ни, както беше досега.

● Ако направим така, че водещо в нашата дейност да стане провеждането на един общочовешки и традиционен морал, ако в гражданския и политически живот у нас почнат да си проправят път фундаменталните принципи на човечността и на нравствеността, то надеждата да се преобразим като индивиди и като общности нараства многократно;

Мисля, че тук казаното е достатъчно и пояснения съвсем не са необходими. Ще добавя само това, че е цяло изкуство да се прави политика и демокрация на нравствени основи. Това малцина го умеят. Умее ли го изобщо някой у нас?! Тия хора и лидери обаче трябва да стават все повече и по-силни.

● В противоположност на тия, които не се свенят открито да призовават "Не философствайте!", сиреч, "Не мислете!", и "А бъдете прагматични!", сиреч, "Грабете колкото повече можете!", мото на автентичната демократична, гражданска и дясна общност трябва да бъде "Мислете, т.е. истински и вдъхновено философствайте, за да откриете верния път, а после, по дяволите, действайте упорито, за да постигнете онова, което сте длъжни да направите!".

Смятам, че без известна доза идеализъм всичко в този живот се опорочава, извращава и опошлява. Това особено важи за общностния, за политическия, за публичния живот, но в не по-малка степен важи за индивидуалния живот на отделната личност. Коренът на нашите беди е, че успяхме да опошлим всичко, в това число и демокрацията си. Да, опошлихме и извратихме и толкова младата ни и многострадална българска демокрация, даже и толкова чистия стремеж към свобода, който има за друго свое име името "демокрация", го натикахме в калта на мизерни страсти и мании по себевъзвеличаване, облагодетелстване, самоизтъкване, маниакални горделивости, добиране до пари, власт и слава. На всичко това трябва да му бъде турен кръст и да се започне на ново начало - и с нови хора, разбира се.

● Трябва, на основата на преживения нравствен и идеен ренесанс в душите на хиляди хора същите тия хора ще бъдат активирани отново да излязат на улицата, този път съвсем осъзнато, за да защищават всекидневно своите най-фундаментални и човешки права, първото от които е правото на достоен живот.

Как става това ще се опитам да покажа следващия път. Излишно е да казвам, че всичко написано по-горе е само покана към разговор, в който, надявам се, ще се включат повече хора. Надявам се, но съвсем не съм сигурен в това. У нас много обичат да мълчат тъпо и гордо, не се принизяват да разговарят даже. Явно още не му е дошло времето това да се случи. Ние сме горди и така самотни в претенцията, че сме си самодостатъчни в своята величавост - и затуй само си търсим обожатели. Което именно показва колко ни е потребно да работим за една такава цел: да почнем да се консолидираме, надмогвайки тъпата балканско-българска склонност към един нерафиниран и див "индивидуализъм", от който нищо добро не сме видели.

За идването на това време наистина трябва да се работи всеки ден. Аз лично се опитвам да правя точно това. За което, разбира се, съм толкова руган, плют, дразнещ и ненавистен комай на всички...

(Следва)

Най-новите видеозаписи на мои беседи по философия

Философия на правото: свободният пазар

Изкуството на мисълта: езикът

Философия на правото: собствеността (2)

Философия на човека

Екзистенциална философия: другите

Екзистенциална философия: Кой съм аз?

събота, 21 май 2011 г.

Защо мразим личностите?

(Настоящият текст е продължение на публикацията Какво да правим?.)

В предишната част стигнах до следното, от което тепърва ще трябва да се отправя нататък; ето отправната точка:

И така: какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Можем ли да променим нещо в себе си, да спрем да се самоизяждаме, та белким излезем от бездействието и от мъртвото безвремие? Ето че се доближих до кардиналния проблем, от който, струва ми се, зависи всичко останало.

Аз лично бих предпочел в дискусия да потърсим решенията, а не аз сам да ги предлагам наготово, щото и аз съм човек и признавам: не знам верните решения. Ако ги знаех, нали тогава нямаше да има нужда да ги търся? А щом чувствам потребност да ги търся, значи не ги зная.

Да отбележа, че много ми помагат коментарите дотук. Някои коментиращи развиват особена, своя гледна точка, и аз ще ги публикувам отделно, като приложение към този текст. Тук ще отделя внемание на онова, което има възлово значение. Така например един анонимен анализатор подхвърля това:

Прекалено елементарно е всичко да бъде свеждано до личностите, съзнанието и манталитета. Тук действат други, много по-мощни фактори.

Той по-нататък развива гледната си точка за това кои са тези фактори. Процесите, които се развиха у нас, пък и в цяла Източна Европа, са резултантна от действието на много фактори, но главният е противодействието на две ценностни системи, около които се поляризират не само реалните, по-скоро афишираните участници, но и ония, които стоят в сянка и оттам дърпат конците, подобно на това как се движат марионетки. Но в политиката и в историята действат личности, тя се прави от личности: как тогава личностният фактор да не е определящият? Това, че в историята определящ всичко е някакъв безлик, деперсонализиран "обективен фактор", именно "масите" и "социално-икономическият фактор", е теза на марксизма, сиреч, на историческия материалистически детерминизъм. Тоест, това е една отречена от самата реална история теза. Човешкият, личностният фактор е душа както на големите общностни образования и действия, така и на икономическите отношения, да не говорим пък за всички останали междучовешки отношения и взаимодействия.

Аз обаче имам друго разбиране. За мен субективният, човешкият фактор има решаващо значение. Личностите правят своя живот и съдба, изхождайки от свободата си. И от своите разбирания, убеждения, субективно осъзнати цели. Реално възникващите ситуации на политическия процес имат много детерминанти, но водещата е нивото на развитост и самоосъзнатост на самия човешки, на личностния фактор. Идеите, ценностите, движат света и властват над умовете на хората, а оттам и определят тяхното битие. Съзнанието определя битието, а не обратното. Духовното, както и да го погледнем, има решаваща роля, докато материалното трябва винаги да е подчинен елемент. Даже самият Маркс е имал един такъв тезис: "Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то значи самите обстоятелства трябва да бъдат направени човечни." Но кой произвежда и прави обстоятелствата? Хората, личностите, изхождайки от съзнанието, от идеите и от ценностите си. Не нещо друго, както Маркс си мисли.

Но да оставим това пределно обобщено ниво на анализа и да слезем по-надолу. Запитахме се: Какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Нека да имаме добрината да не заобикаляме темата си, а да опитаме да се движим фронтално към поставената цел.

Първом трябва да осмислим така и така сложилата се ситуация, туряйки акцента върху състоянието на личностния, на човешкия, на субективния фактор.

Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, даже две книги издадох, именно книгите Българската душа и съдба (Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността) и Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България). Който иска, нека да ги подири в нета, и да се зачете. Проблемите са много, не са един и два. Тъй че с настоящата си статия едва ли ще успея да разнищя всички загадки. Ето нещо по същата тема от последните публикации в този блог: Основанията на разумния политически избор, също Единственият начин да променим участта си е да повярваме в своята собствена сила - и да се възползваме от нея или поне това Защо ние, българите, в мнозинството си се оказахме, за жалост, недостойни за свободата?. Не е зле да прегледате и това: Размисли за пътя на България. Или това: Великото тайнство на демокрацията. Край нямат писанията ми по тия толкова горещи и важни теми. Даже статията ми Моето лично пътуване към Европа вижте ако искате, защо не, аз не от вчера мисля и пиша за тия проклети въпроси. Демокрацията у нас е в опасност: ако пожертваме свободата си, всичко сме загубили. Стига толкова статии, край. Има още много, но засега стига. Нека обаче да отбележа нещо важно:

Като десни хора трябва да търсим вината в себе си, а не извън нас. Щом дотук сме докарали работите, не някой друг, а преди всичко ние самите сме виновни и отговорни. Допуснали сме грешки, които трябва да осъзнаем като такива. Комунистът, сиреч, нямащият понятие за свобода индивид, е склонен да търси вината винаги извън себе си и си изобретява „врагове“, на които я прехвърля. Десният не трябва да прави така.

А на мен ми се струва, че правим досущ същото: комунистите ни били виновните, олигархията, Бойко, Доган, „предателите“ и кои ли не още! Ние какво, трябва да чакаме Доган или Гоце да ни сътрудничат - за да постигнем нещо добро ли? Няма как. Ето защо не те, а ние носим вината за собствените си неуспехи и провали.

Мисля, че оттук трябва да се тръгне за да почнем да се променяме. А някои сред нас, да не кажа повечето, се мислят за непогрешими. Това също е симптом, издаващ липса на съзнание за свобода.

Свободният, поемащият цялата отговорност за себе си, за решенията си, човек много добре знае, че жив човек няма как да е безгрешен, че е човешко да се греши. А някои сред нас така са навирили носове и са толкова високомерни, че явно се мислят за непогрешими. Мислят се за оракули или за богове. Източник на горделивостта и на високомерието е илюзорното съзнание за някаква собствена непогрешимост. Истински свободният и човечен човек е скромен. И т.н.

Тия, непогрешимите, знаят решенията на всеки проблем още преди да са го осъзнали като такъв. Ти само им подхвърли проблем, те веднага ще ти го решат. Както на воденицата: подхвърляй й ако си нямаш работа зърно, тя мигновено ще го превърне на брашнян прах…

И тъй, да обобщя за момента следното, което се набива в очи: даже на свободолюбивите хора у нас, на тия, дето се осъзнават и афишират като свободолюбци, именно десните хора, им липсва развито съзнание за свобода, а какво да говорим за останалите. Много често те са склонни да показват манталитет, коренно разминаващ се и дори враждебен на поведението на автентично десния човек. В същия ред на мисли не мога да не отбележа и това: даже на демократите у нас им липсва демократичност, т.е. развито демократично съзнание и особено поведение. Щото автентично демократичния десен човек се познава по това какво прави и как се държи.

Не може да си такъв автентично десен и демократичен човек ако се нахвърлиш срещу личността на който и да било и да го обругаеш, да го обявиш за "ненаш", да направиш всичко, за да го дискредитираш, да унизиш достойнството и честта му. Или да го изгониш от някаква претендираща да е демократична партия, обявявайки го за "враг". Такова едно поведение не е присъщо на хората с десен и демократичен манталитет. То е антидясно и антидемократично поведение.

Десният, сиреч, автентично свободният и свободолюбив човек, наопаки, не може да изпитва такива дребни и разрушителни страсти като завист, злоба, ненавист; такъв даже не може да мрази: благородството, великодушието е отличителната черта на автентично десния и свободен човек. А дали е така сред нашата демократична и дясна общност? Давате ли си сметка как е? Тук става дума за нещо, което обикновено се подценява, а за мен е най-важното: моралното, нравственото състояние на личностите сред т.н. демократична и дясна общност. Смятам, че тук е разковничето, т.е. позволявам си да призова за нравствено пречистване на десните хора и за освобождаването им от дребните и низки страсти, които пречат за действителната им консолидация на една здрава, именно човешка основа. Нравственото е човешкото, не друго.

Ще дам един пример. Най-пресен пример е как ме обруга наскоро една странна интернетна птица с политически амбиции. Но нека да не бъдем дребнави. Нещата са принципни. Ще се опитам да обрисувам онова явление, което според мен неумолимо доведе до разпада на демократичната общност у нас. Причината е: нравствен дефицит. Фатално важна причина. Която повсеместно се подценява и дори несъзнава. Ето за какво става дума.

Личностното начало бива пренебрегвано и тъпкано даже в средите на една човешка общност, която афишира, че за нея тъкмо то е водещото. Имам предвид дясната демократична общност. Има два взаимно свързани процеса в това отношение, които ще се опитам да обрисувам, но съвсем бегло, понеже не това ми е целта тук.

Преди време имаше един процес в първичното СДС, който биде наречен (дядо Христофор Събев, казват, изобретил термина) "люспене". Че беше бъкано с ченгета в онова СДС, беше. Ако "люспенето" беше освобождаване от тия ченгета, изритването им от СДС, чест и хвала на тия, дето така активно "люспеха" онази първична и уж демократична общност. В СДС тогава бяха, както се казва, хора всякакви, от кол и въже. Но ето че от СДС най-напред бяха изритани тъкмо ония, които бяха носители на един нов манталитет: свободолюбивите, честни, идеалистично настроени хора, хора, за които "каузата" и "идеята" все нещо значеха. (Мен лично ме изритаха от "демократичните сили" още на "кръглата маса" в Пловдив, проведена в началото на 1990 г., а от Клуба за демокрация, гръбнак тогава на СДС, ме изгони два месеца по-късно Огнян Сапарев, сещате ли се кой е той?)

Постепенно в СДС почнаха да задават тон тъкмо кариеристите, безскрупулните, подлизурковците спрямо висшестоящите, блюдолизците, арогантните, тия, дето без замисляне бяха готови да смажат някоя личност само затова, защото предчувстваха, че тях лично тя ги превъзхожда. Аз тия неща съм ги описал по-детайлно в книгата си Страстите и бесовете български. Затуй тук няма как да се разпростирам. Само искам да запитам: а сега давате ли си сметка как е в сегашните десни и демократични партии? Имам предвид ДСБ и СДС. Не ми се мисли как е, като взема предвид липсата на демократичен и личностно ориентиран манталитет.

Значи страх от истински способните и от идеалистично настроените "идиоти", т.е. прогонване тъкмо на ония, които най-много можеха да допринесат. Тази е първопричината. Втората е разгула на безсъвестните, на кариеристите-интриганти. Всичко, що е оцеляло в тия уж десни партии, се запитайте на каква цена го е постигнало. И също така се опитайте да си представите ония хора с чиста и безкористна дясна чувствителност и мисловност, които имат порива да допринесат с нещо за демократизирането на страната ни, как биха се чувствали в едно такова обкръжение. Могат ли да виреят е въпрос, който поставям без отговор. Отговорете си сами. Такива вопроси са риторични.

Ще завърша своя опус, който се очертава да има още много части и продължения, с нещо лично, за илюстрация. Нещо, което ми се е случило на мен самия. И което носи в себе си в конкретен вид оня смисъл, за който аз дотук се опитвах да намекна в тия толкова обременителни общи разсъждения.

Много са примерите. Откъде ли да започна? Не знам. Хайде, ще кажа нещо, което много пъти досега съм преглъщал. Една обида, която за мен показва много. Вие лично имали ли сте отношения с "големи лидери" от десницата? Аз лично не, не съм и напирал да имам. Водят ме за "костовист", но с Костов не се познавам лично. Не обичам да се редя сред тълпата обожатели, независимо за коя личност става дума. Вижда ми се унизително. Но ето един пример със същия този Костов, когото аз въпреки всичко продължавам да смятам за най-голям десен политик у нас.

Казват, че в морално отношение Костов бил... "боклук". Той обаче на моменти се представя доста убедително и за вярващ в Бога човек. Не знам. Казах, не го познавам лично. Но го познавам индиректно. Ето един случай, който го разкрива от тази страна. Захванах се с него, щото да говоря за моралния лик на Надежда Михайлова-Нейнски и прочие просто няма смисъл. Там нещата са от ясни по-ясни. Докато за мен Костов е още загадка.

Когато написах и издадох (на свои средства, разбира се) книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ реших да изпратя един екземпляр на Иван Костов. Първо опаковах един екземпляр и му го пратих на адреса на централата ДСБ. Смятам, че там биха му дали пратка, надписана лично нему. Чаках месец-два за отклик, примерно, с две думи, да беше писал "благодаря" или нещо подобно; не, пълно мълчание. Сметнах, че книгата не е стигнала до него. Тогава подходих иначе.

Имам доста приятели и приятелки от интернет, големи "костовисти" и "костовистки". Помолих една такава дама лично, на ръка, да му даде един нов, надписан пак лично нему, екземпляр от книгата. Разбира се, тя му предаде книгата. Взел я. Пак нищо. Никакъв отклик. Да му бях подарил кило домати, пак би следвало да благодари, а аз му подарих книга. Нищичко. Никакъв отзив. Книга, в която той е най-главно действащо лице. Както и да е. Зает човек. Кой съм аз, че да ми оказва такава чест?! Да ме признава за човек и личност. Никой не съм. "Какво там значи някаква си личност?!". Вапцаров го е писал. Трябва ли да е валидно не само за комунисти, а и за "доказаните десни демократи" като Костов?

Аз обаче съм инат. Обичам да си правя тестове. Нравствени и всякакви други. Рекох за трети път да му пратя книгата, пак лично да му бъде предадена. Един млад човек, мой ученик, който под мое влияние стана така причастен към ДСБ и Костов, че даже отиде и се записа за партиен член, като му казах за огорчението си, ми заяви, че това не може да бъде, толкова безчувствен не може да е Костов, и обеща лично да му даде един екземпляр от книгата ми. Речено-сторено. Намерил Костов и му я подарил. Дори и му казал нещо за мен. Младежът ме извести, че Костов вече наистина притежава книгата. Излишно е обаче да казвам, че пак нямам никакъв отзив; едно "благодаря" даже нямам. Факт. Тълкувайте го както си искате. Няма да скрия, че се почувствах много гадно. Но той е зает човек. Какво там ще се занимава с някаква си нищожна гнида като мен?!

Но аз съм великодушен човек и прощавам. Но заради такива лични огорчения и обиди хиляди личности, и то най-свястното и доброто, бяха отблъснати от активистите и лидерите на т.н. "дясна демократична общност". В десните и демократични партии, които аз наричам "автентични" и партии на "традиционната десница", е налице един крещящ антидемократичен и недесен манталитет, по-голям и по-страшен от който не може да бъде. Чувал съм, че даже комунистите у нас, именуващи се "социалисти", повече ценели личностите помежду си, отколкото това се прави сред общността на десните демократи. Ония имат голяма история и опит, нищо чудно и да е така. Даже те са разбрали, че трябва да се опрат на най-ценното като личностен ресурс, което имат. В десницата обаче друго не се прави освен да гонят надалеч всичко свястно и, опази Боже, честно. Точно такива са най-нежеланите! Правете си изводите какво означава това и докъде то води.

Ами доведе ни дотук, докъде сме. Жалко и страшно положение. Наглеците у нас са навсякъде и навсякъде дирижират положението. По отношение на дясната общност, към коя принадлежа - само в идеен и ценностен план, не иначе, иначе съм изритан отдавна от нея - пиша всичко това с голяма болка. Защото както като нация успяхме да изгоним зад граница всичко най-добро, най-ценно и способно, що имахме, така абсолютно същото се случи и в средите на партиите на т.н. "традиционна десница". Правете си сметка кои и какви останаха там.

Аз лично не си представям как може да се отстрани този дефект. Но знам едно: че докато не се проведе процес на нравствено пречистване в средите на десницата, докато не се промени стратегията й спрямо личностния потенциал на нацията, до добро няма да стигнем. Десницата е призвана да бъде водеща в това отношение, което е отколешен дефект и на самата нация. У нас, в България, личностите изобщо не се ценят. Те са дразнещи и мигновено стават омразни. Затуй мнозинството се успокоява едва тогава, когато ги смаже.

У нас, в България, отколе се води безжалостна битка срещу личностното начало на живота, а най-вече в политиката. Тази битка не е от вчера. Кой уби Алеко? Кой уби Стамболов? Да изброявам ли още? Да сте чули ний, българите, да сме признали някоя личност от голям мащаб приживе? Или да не сме я убили. Левски ли не убихме? Ботева ли не предадохме и не убихме? Яворова ли? Кажете кой? Кой де? Има ли поне един? А комунизмът възпита у нацията такава страшна ненавист спрямо личностното начало, че по-голяма от нея не може да има.

Истина, свобода, личност са трите темела, на които се покои дясното светоусещане и мисловност. Няма ли ги тях, всичко рухва. Само едно от тях да няма, пак всичко рухва. Без едното от тях няма как да ги има другите. Онова, което пък ги обединява в цялостност, е духът. Материалистът не може да бъде автентичен дясномислещ човек. Той е негова карикатура. А какво остава пък за безбожникът. Безбожно е да тъпчеш и ругаеш някаква личност, щото тъкмо личността е създадена по образ и подобие Божие. Но това безбожникът не може да го схване никога. Който уважава и може да оцени личностното у човека, той по косвен път признава и Бога като негово начало и образец.

Това, от което най-много си страдаме у нас, в България, е вируса на материализма. Даже руснаците са по-добре от нас в това отношение. Ние до шия сме затънали в материалистичните лайна. Простете за думата, но нека да говорим пределно открито и честно. Стига сме се залъгвали. Аман от лъжи и залъгвания! Докато не почнем да живеем според истината, добро няма да видим...

У нас преуспяват тъкмо безличните, нахалните, безсрамниците, безскрупулните играчи, некадърниците. Дайте ми пример за един истински успял даровит човек у нас? Успяват, ама навън. А тук тържествуват само наглеците. Какво щеше да стане с Борис Христов (певеца) ако не беше избягал овреме? Ами Георги Марков - какво щяха да направят с него? Жив щяха да го изгризат. Те и там му светиха маслото, та тук ли щяха да се церемонят? Само да усетят личност у нас и веднага настръхват както глиган настръхва когато срещне опасност. Стига толкова. Казах най-важното.

Утре ще продължа, ако е рекъл Господ, по пътя си, като ще се опитам тогава да хвърля повече светлина върху следния въпрос: как изобщо може да се зачене един процес на нравствено и личностно пречистване не просто в средите на десницата, а и на цялата нация? Щото нещата са свързани. Ала десницата е призвана да бъде водеща сила в това отношение. Нима може да се търпи ужасното положение тъкмо демократите у нас да са съвсем недемократични? Или декларираните свободолюбци да правят така, че да газят и да се гаврят с чувствителността, присъща на истински свободния човек. Ако тъкмо десните мислители и дейци не уважават личностното начало, нима в една такава страна някой друг изобщо ще може да го уважава?

А то, именно това личностно начало, трябва да се пази като нещо най-възвишено, бих казал даже най-свято. Но къде ти у нас такива излишества?!

(Следва)

(ЗАБЕЛЕЖКА: Ето още статии по сродни теми, писани преди:

Началото на борбата с политическата деморализация

Личностно-нравственият и идеен фактор решава всичко

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание

Потребна ни е морална революция на духовете и съзнанията, без която демокрацията ни е осъдена на най-жалък край

ДИАГНОЗА: личностен дефицит
и още много други, които се съдържат публикувани в книгите ми или в този блог.)

четвъртък, 19 май 2011 г.

Каква е работата на философите?



На едно място обмених реплики с някаква личност, несъмнено имаща зъб на философите, които касаят същината на философията и ролята на идеите в живота на човеците. Ето първо какво написа този човек, зовящ се Evеlyn R. (не мога да твърдя какъв е пола му, щото анонимните нямат не само пол, но и всички останали характеристики) и как моя милост го репликира:

Идеите не могат да осветяват пътя на човека, а само истината. И това е проблема на философите, завършили някой университет - на тях им се дават идеи за мозъка. След това тези идеи се превръщат в идеологии и на човечеството му се разказва играта. А истинските носители на светлината и осветяващи пътя на човека винаги са били на земята. Например има един, който още преди 2000 г. е донесъл истината на човечеството и не е бил философ, а обикновен дърводелец.

Освен това идеи има в главите на голяма част от хората, но вероятността да бъдат осъществени от философите е много малка, защото в повечето случаи се налага усилена работа, а не философстване.

А за такива, които само позират и си размахват философските дипломи, препоръчвам да се кандидатират за участие в Big Brother. (Evеlyn R.)

Отвърнах на горното ето така:

Философстването, г-н (г-жо) Evеlyn R., е работа, то е работата на философите, пък и не само за тях. Понеже думата „философстване“ е синоним на „разсъждение“, „осмисляне“, „търсене на истината“ и пр. Да обвинявате философите за това, че философстват, при това твърдейки, че не си гледат работата, е едно доста несмислено изказване.

Идеите не се „дават“, и то, както твърдите, „за мозъците“ (мозъкът няма никакво отношение към идеите!), идеите се раждат в душите на мислещи и на търсещи истината хора, т.е. на философстващи хора. Когато човек почне да философства, той върши една твърде трудна и сложна духовна дейност, която не се удава на всеки.

Да виждате в идеите и във възникващите на тяхна почва идеологии онова, което помага на човечеството „да му се разказва играта“, означава само, че смятате, че по-верния път за човешкото развитие е този на материалните интереси, щото това, което не е идеално, то е материално.

Тъй че се изказвате по въпрос, от който не отбирате много-много; сиреч, по-умно щеше да си бяхте замълчали…

понеделник, 16 май 2011 г.

"Лековати" или "дълбоки" книги обичате да четете?

В публикация под заглавие Противоречие III Хр. Блажев поставя любопитен въпрос; ето как:

Не са много примерите за по-противоречиви книги от мрачните и дълбоки романи и разкази на Франц Кафка (“Замъкът”, “Процесът”, “В наказателната колония”) и лековатите книжки от типа на “Яж, моли се и обичай”.

Аз смятам, че не е възможно един и същ човек да харесва и двете, вие как мислите?

Този е въпросът, за който става дума; ето по-долу моя отговор:

"По-противоречивите" книги са ония, които карат хората да мислят - и които не могат да се възприемат от ония читатели, които не обичат туй занимание, мисленето. Изобщо да се чете без да се мисли едва ли е възможно, тъй че който обича да чете, той обича и да мисли; е, разбира се, има мислене и мислене.

Човекът, склонен да мисли и да търси истината по най-значимите въпроси на съществуването, разбира се, може и да прелисти някоя и друга лековата книжка, но тя лично съвсем няма да предизвика интереса му: понеже интереса на такъв човек бива подбуждан единствено от смисъла, а какъв ли смисъл може да има в една лековата, плъзгаща се по повърхността, книжка?

Разбира се, също оня, който е така устроен, че обича да чете главно лековати книжки, няма как да се впечатли и дори изобщо да възприеме книга с по-сериозно и дълбоко съдържание и смисъл. Тъй че едва ли един и същ човек да харесва едновременно и от двата типа четиво; в единия от двата случая непременно ще скучае. Няма как да е иначе.

Изходът е: когато в ръцете на склонен към осмисляне на сериозно съдържание и смисъл попадне лековата книжка, той може единствено да я прелисти, а да я чете едва ли има нужда. Е, ако по лековат маниер някоя книжка е написана талантливо, може и да се зачете, но тук казусът е вече съвсем различен...

За спекулативното мислене и за някои други любопитни въпроси

По публикацията на тема Същност и история на национал-социалистическия, фашисткия и комунистическия тоталитаризъм (2) в блога на Дискусионния клуб се разви любопитна дискусия по всякакви въпроси; ето я отделно, за да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

(това за „хилядите хора“ е болшевишки мит, тълпата е била доста по-малобройна. бел. моя, А.Г.)

Грънчи, когато се правят такива твърдения е редно да се даде линк към достоверни източници на информация подрепящи това твърдение. То библиографията съвсем не ти е по вкуса както виждам ама все пак се опитай да спазваш основните изисквания на научното писане… (Maximus Meridius)

Истината не се нуждае от доказателства, най-малко пък от „факти“; истината се извежда благодарение логически и смислови основания, които са най-сигурните. Митологията за „хилядите“, щурмуващи зимния дворец, се „знае“, таваришч, от хилядите филми за туй събитие, направени в ерата на комунизма. Това за мен не е доказателство. Разбира се, чел съм, че доста по-скромна е била компанията от алкохолици, щурмували Зимния дворец. Къде съм го чел не помня. Има си хора да помнят тия подробности, важна обаче е същността.

Написах горното, първо, за да подразня, а, на второ място, за да доставя известна радост в изпосталялото сърце на таваришча, който продължава да ме учи как е правилно да мисля… Той, разбира се, няма да разбере какво казвам и защо така го казвам, но нека поне малко да се порадва на това, което уж бил разбрал… (А.Грънчаров)

И все пак си направи труда да дадеш линк. Не знам на какво са те учили в ждановката, но ако аз бях предал есе по история в което оправдавам липсата на първоизточници за моите „бележки“ чрез твърдението че „истината се извежда благодарение логически и смислови основания“ моите професори щяха да ме скъсат. Писането по история си има своите изисквания, и това че си дървен философ никак не те освобождава от тях. (Maximus Meridius)

Правя всичко обратно на това, което ме учеха в „Ждановката“; аз така и не научих нищо ждановско от Ждановката; например там цитирането беше издигнато в култ, аз пък, както правилно си забелязал, изобщо никога не цитирам, което именно и потвърждава отвращението ми към манталитета на ждановките…

Какъв философ съм не може да оцени човек, чиято крещяща нефилософичност бие на очи така, както гредата от библейската притча… (А.Грънчаров)

Култ не култ, посочването на източници на информация които подкрепят твърдението ти си остава едно неизменимо изискаване за който и да е историк… и „философ“, който пише по история. Иначе не се води за истина. Така че стига си шикалкавил, а давай източник, че почвам да подозирам че няма такъв…

ПС „крещяща нефилософичност“: благодаря за комплимента, то философстването си има определена негативна конотация та избягвам да философствам. (Maximus Meridius)

„Философстване“ е синоним на разсъждение, мислене. Нека всеки да се сети каква е „негативната конотация“ в този термин според някои…

Философстването чупи безпощадно всички догми; ерго, „негативни конотации“ във философстването може да има само за догматиците… (А.Грънчаров)

Има философско мислене, има и философстване. Затова значението на думата philosophize е:

1. To speculate in a philosophical manner.
2. Тo express superficial philosophic ideas, truisms, etc.; esp., to moralize

Това второто все едно те ползва за прототип, ти си майстора на повърхностно мислене, раздаване на банлни труизми, и морализиране маскирано като дълбоките размишления на истински философ.

Както и да е, отказа ти да дадеш линк означава че тази ти бележка е плод на развинтената ти „философска“ фантазия. (Maximus Meridius)

Философстването, таваришч, е тъкмо философско мислене. Няма отделно философстване, и също така отделно философско мислене. Т.н. „спекулативно“ мислене е синоним на най-задълбочено философско мислене. Нефилософ не може да поставя критерий за философичност, щото той се намира извън философското, философстването и самата философия. Многознайковците, дето са си втълпили, че от всичко разбират, от нищо всъщност не разбират – и издишат по всички линии, което се забелязва от специалиста с просто око. Ако имаха поне малко акълец или пък от това, дето се нарича съвест, щяха да замлъкнат завинаги; ала понеже нямат, продължават да дърдорят банализмите си без умора и до безкрайност… (А.Грънчаров)

Ето още един „талант“ изровихме: „философа“ е по-запознат с английския от хората, които публикуват Merriam Webster Dictionary. Та повърхностно мислене се оказва „най-задълбочено философско мислене“. Та затова когато фактите се противопоставят на това им повърхнстно мислене и противоречат на баналните им труизми псевдофилософите – защитници на „свободата“ – изказват недоволството си, че опонентите им не желаят да „млъкнат“ ами продължават да настояват да за източник, подкрепящ „задълбочените“ бележки на псевдофилософа. Мдаа, наистина си банално философче-ждановистче, Грънчи, комунистическо парвеню. Те ако не бяха доказани „наши момчета“ не ги пускаха до учат в съюза... (Maximus Meridius)

Таваришчът-комуноид, дежурен на Позитано-20 по моя блог, пак побесня! Бива ме обаче да вбесявам комуноидите, поне тоя талантец требе да ми се признае! Зелен е от злоба! Съска като змия! Кеф! :-)

Нека, прочее, любознателният таваришч все пак да научи нещичко за туй що е спекулативно мислене; ето откъс от текст, който той, при желание, може да прочете:

спекулативно мислене (всеобхватно мислене, развива духовността, интелекта; свобода на човека)

А ето в какъв контекст е казано:

разсъдъчно мислене (елементарно, низша степен на мислене, първото стъпало, виждаме и тълкуваме без много-много да обмисляме, съществува само един вариант – най-логичния и най-близкия до ума: нашият)
диалектично мислене (дава възможност да се обсъдят и други варианти)
спекулативно мислене (всеобхватно мислене, развива духовността, интелекта; свобода на човека)

Свободата като единство с цялото – връзката ни със свободата на духа: колкото повече спекулативно мисли човек, толкова повече е свободата му… (А.Грънчаров)

неделя, 15 май 2011 г.

Против празнословието

Искам да опитам да опиша вредата от празнословието - и да потърся начини да се избавим от него. Не зная дали си давате сметка колко разпространено е това, което наричаме празнословие. Празнословието ни залива отвсякъде, на талази или дори като водопад. Изкушението много да говориш - или пишеш - без да кажеш нищо съществено, се забелязва с просто око - или с просто ухо! - наоколо и навсякъде. Всички бърборят и дърдорят непрестанно, но да откриеш смислено говорещ човек, струва ми се, е същинска рядкост - и е нещо като празник за оня, комуто се е паднал такъв късмет. Стига и той самият да не е празнословещ дърдорко, щото как такъв да може да оцени смислените и пестеливи думи?!

Думите, как да го кажа, са нещо като бръснач: могат да бъдат полезни при внимателна употреба, но иначе, ако употребата им е безразборна, могат да направят много поразии. Многото думи едва ли проясняват, напротив, те имат свойството да замъгляват. А най-високото достойнство на речта и на словото е че може да ни въведе в един прекрасен духовен свят на хармония и умиротвореност, в който всяко нещо си е на своето място. Словесните излишества пък са предпоставка, насърчаваща хаоса, а не реда. Всичко излишно да бъде премахнато като нежелано и дори вредно - само по този начин може да блесне красотата на словото, която се долавя със сърцето. Тъй че оня, който говори или пише много, и то с пищно, неовладяно от мярка слово, нищо чудно да се окаже, че е празнословец. Да пишеш и говориш пестеливо, като при това всяка твоя дума да е на точното си място, а всичко излишно е изхвърлено като ненужно - така умеят майсторите на словото, което, тъй да се рече, тежи на мястото си, а не е "хвъркато", каквото е дърдоренето на празнословците.

Но нека, след тоя преамбюл, докосващ същността на проблема, да се опитам да представя с няколко думи, но по възможност по-плътно, явлението, наречено празнословие. Празните думи не са просто многото думи, нищо че многословието и празнословието вървят ръка за ръка. Интересно е обаче да се разбере как така, че в думите на някой почва да кънти на кухо, т.е. вместо да носят една пълнота на смисъла, напротив, демонстрират само празнота, отсъствие на такъв. Бълващият безсмислици всъщност е тъкмо празнословец. Изглежда решаващото за да се породи дефекта, наречен празнословие, е дефицита на смисъл, в който се е озовала нечия душа. Празнослови немислещият, щото, както и да го погледнем, словото е нещо като обвивка или "опаковка" на мисълта. Като няма какво да кажеш, разумно е да замълчиш; и тогава ще се предпазиш от празнословие. Но къде ти тая разумност у празнословеца: точно когато няма какво да каже или напише, празнословецът е най-усърден в говоренето или писането.

Мислещият човек, в душата на когото се ражда достоен за изразяване в слово смисъл, тъкмо защото държи да не погуби този последния, е пестелив в думите, понеже същността на изразяването е да блесне в постижимата яснота, краткост, точност и простота оня смисъл, който душата ни е родила. Празната, яловата "мисъл", ако такава изобщо може да съществува, е причината някой да реди думи, в които прозира нищонеказване, т.е. празнословие. Аз обаче бих се опитал да кажа същото по-коректно: безсмислието, владеещо нечия душа, неумолимо поражда и празнословие. Защото ако има мисъл, тя няма как да не си пробие път тъкмо в ония думи, с които да получи достойното за самата себе си битие. И тук, както и навсякъде, водещото се оказва мисълта.

Съответствието, баланса между мисъл и думи, между с-мисъл и слово, е главната предпоставка човек да се предпазва от празнословие. Немислещият е празнословецът, не мислещият. Мислещият човек се познава по това, че думите му просто няма как да са празни откъм смисъл. Празнословието е собственоръчно подписано удостоверение за склонност към немислене. Празно е немислещото слово. Като не умееш да мислиш, си позволяваш поне лукса да празнословиш. Ако празнословещите един ден замълчат, човечеството ще успее да се отърси от гъстата мъгла на безсмислието, владеещо душите на мнозинството, останало безразлично тъкмо към най-важното. Празнословците пък ни занимават предимно с онова, което съвсем не заслужава такова внимание.

Празнослови се когато с много думи се представя онова, което е така малозначително, че би следвало да се отмине без капчица внимание. За несъщественото бълват празнословията си празнословците, тях същественото, истински важното съвсем не ги занимава. Което именно и показва, че генезисът на немисленето и на нищонеказването е общ, че двете взаимно се подкрепят до степен да не може да се каже кое е първо и кое - второ. Не мислиш и по тази причина нищо не казваш и не можеш да кажеш; нищо не казваш когато не мислиш. Защото като няма какво да кажеш си позволяваш лукса да бълваш безсмислия и празнословия. Уважаващият мисълта и словото няма никога да си позволи да празнослови - както и да не мисли.

Празнословците витаят в сферата на правдоподобното, не обаче на истината. Безразличието към истината, към същностното няма как да не подтикне склонността към празнословие, нещо повече, нищо чудно тъкмо то да я поражда. Правдоподобното пък е смесица на полу-истина, на мнима истина с лъжа. Много празни думи, по-скоро не думи, а празни откъм смисъл съчетания от думи, съвсем не може да се вдъхновява от една неутолима страст към истината и към същността, напротив. Празнословещите общо взето предимно са лъжци. И то от породата на най-долните лъжци, които без свян лъжат тъкмо себе си, до степен дори да си вярват. Лъжещият даже самия себе си няма как да изпита скрупул да излъже друг човек. Празнословието е опит да се заличи границата между истина и лъжа, то е мъгла, обвиваща истината така плътно, че да заприлича на лъжа, а пък - респективно - лъжата да почне да минава за истина. Ето защо празнословието съвсем не е толкова безобидно, както ни се представя на пръв поглед.

Празнословието, или словенето на празнотата, е признак и за душевна низост и на безчестие. Да възхваляваш с пищни думи самата празнота е перверзия, е извратеност. Пълното, а не празното, богатото със смисъл, а не кухото откъм смисъл заслужава да бъде възхвалявано и дори венцехвалено. Защото тъкмо то е венец и на истината, и на доброто, и на честната спрямо самата себе си и свободна мисъл. Оня обаче, който хвали празнотата, не го прави безкористно или само от душевна низост; явно от празнословието добре се печели. Ето как се печели.

Едно общество, възпитано от празнословци и съставено от хора, впечатляващи се не от автентичното, а от празното слово, от дърдоренето, нямащо някакъв особен, камо ли пък достоен за изразяване смисъл, такова общество е твърде лесно за всякакви издевателства и манипулации. Обществото, съставено обаче от мислещи и търсещи истината хора, е общество, което е непредвидимо и е твърде опасно за ония, които имат полза тъкмо от заспалото, от упоеното от наркозата на празнословието общество. Ето как става така, че разни прочути празнословци стават нещо като "духовни водачи" на обществото, съставено от дремльовци по отношение на мисленето и по отношение на смисленото слово. За да не си оцапам текста ще се въздържа от споменаването на имена, пословични в това отношение; е, добре, ще спомена поне едно име, името на най-удобното за олигархията ни плямпало: бай ви Вучков. Даже г-н Премиерът, сам цар на празнословието, на гаврите над словото, лично удостои наскоро с вниманието си императора на дърдоренето бай ви Вучков. Нима в такъв смисъл е възможно такива като "Бато Боко" да се впечатлят от говоренето или писането на един скромен мислещ човек?

У нас се смята, че от истината боли, ето защото сладката лъжа не само е за предпочитане, напротив, у нас вече има нещо като "религия", въздигнала в култ тъкмо лъжата - и обслужващото я празнословие. Омаяните, изтощените от заливащото ни отвсякъде празнословие глави стават все по-неспособни за мислене и за критично отношение към случващото се. Празнословието притъпява способността за естествена човешка реакция на "електората". Гражданите, неспособни да осмислят случващото се тъкмо защото са научени да не мислят от празнословците, изтикани на преден план в нашата смехотворна "публичност", вече не са граждани, а "електорат", сиреч стадо, кучетата на което са тъкмо тия велики медийни празнословци, а пък пастири му са титани на празнословието като упоменатия Боко от Банкя. Прочее, как се добра до върховете на славата и на държавата туй недоразумение? Ами ясно как: чрез празнословене. Години наред медиите го тикаха напред да бълва простотиите си и ето че той стана нещо като идол на упоената от толкова много празнословие нация. И тя, разбира се, го възлюби. По досущ същия начин, както преди обичаше с цялата си душа един друг велик празнословец - правешкия простак.

Но да спра дотук. Не ми се искаше да си оцапам текста, който имах намерение да е изцяло философски, с тия имена, но пък тогава рискувах да си остана съвсем неразбран. Наложи се да спомена имената на някои песоглавци на празнословието, понеже все пак изхождаме от нашите, от тукашните реалности. Превърнали сме се в нещо като бастион на немисленето и на празнословието.

Та затуй най-омразни и неприятни хора у нас са станали тъкмо ония, които имат дързостта да мислят, поставяйки най-неприятните за заспалото стадо въпроси. След като най-обични са тъкмо кухоглавите празнословци, как тогава да не са най-мразени ония, които тормозят стадото, задавайки въпроси, изисквайки честни отговори - и бъркайки по този начин тъкмо в раните? Да, у нас от истината боли, а пък омайната лъжа е така сладка и приятна. Неслучайно сме станали страна на лъжата. И на празнословието, което върви ръка за ръка с нея.

Истината обаче у нас е в страшна немилост. Има ли някой все още да се чуди защо сме страна на натрупаните един връз друг парадокси и абсурди?! И защо сме най-бедни и недостойни? Ето защо: защото съществуваме онтологично непълноценно. Това означава, че сме се отказали от истината. И от мисленето. Отказали сме се от пълнотата и богатството - на смисъл, на дарби, на личности. Вместо всичко, което може да ни направи богати и достойни, сме се принизили да вегетираме под тиранията на арогантната простотия на празнословещите, които и задават тон в живота ни. Докато не се приучим да се отвращаваме от тях, вместо да ги благославяме, добро няма да видим...

Абонамент за списание ИДЕИ