Истината ни прави свободни

събота, 31 юли 2010 г.

Сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина

ВЕНЕЦЪТ НА ТВОРЕНИЕТО

Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най-умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство. Смятаме, че са тук, на тази земя, за да ползваме, млякото, месото, яйцата и кожите им, за да теглят товарите ни, да ни забавляват в циркове и зоопаркове. Едва ли не още в буквара пише, че сме самият венец на творението.

Наистина ли е така? Ако говорим за технологичната цивилизация, безспорно. За някакви си десетина хилядолетия сме стигнали от кремъчната тояга до атомната бомба, от изобретяването на колелото до ужасните си вонливи возила, които бълват отрова. Множим се с истински хъс. Шест милиарда свръхсъщества и елитни екземпляри задружно разрушаваме планетата. Озонови дупки, гори, превърнати в пепелища, пестициди и нефтени разливи в Световния океан, глобално затопляне. Списъкът е безкраен.

Но дали, все пак, сме венец на творението в умението си да обичаме и състрадаваме, да бъдем благородни и лоялни до смърт? На този въпрос ще трябва да си отговорите сами. Всеки за себе си. Аз просто ще ви разкажа един сладко-горчив епизод от моя живот, който ми помогна да намеря своя собствен отговор. Няма да ви лъжа, историята е сантиментална, но не лигава, прочувствена, но не и сълзлива като сапунен сериал. Затворете очи и тръгнете с мен назад във времето, към едно далеч не розово минало.

КОМУНИСТИЧЕСКО КАДРУВАНЕ

Не знам чували ли сте нещо за селското разпределение на млади специалисти. По-младите от вас, едва ли. Тогава всеки, завършил висше хуманитарно образование с учителска правоспособност беше длъжен да работи три години в онова селско училище, в което го разпределят. Така аз, тогава двадесетгодишна хлапачка попаднах в село Г… за да преподавам български език и литература в местното основно училище. Населението беше истински етнически коктейл, като преобладаваха турците и ромите. Така станах класна ръководителка на осем малки циганчета. Едва ли мога да нарека епизода върхов момент в академичната си кариера. От Шекспир, Достоевски и Екзюпери се прехвърлих към проблеми като обезпаразитяването и как изглеждат въшките и гнидите. Как да науча питомниците си да говорят що-годе правилно български, да четат и пишат поне посредствено и да се къпят по-редовно. Не е за чудене, че изживях истински културен, емоционален и духовен шок и изпаднах в депресия. Поне през първата година.

Всъщност, хората бяха добри и дружелюбни. Изпитваха малко повече любопитство към “градската даскалица”, но няма да забравя тяхната щедрост и отзивчивост. Тъй като селцето беше лозарски център, просто ме обсипваха с червено вино, грозде и други дарове.

ДВА СВЯТА

Проблемът беше в пълното ценностно и интелектуално различие. Тях ги интересуваха едни неща, мен – други. Предпочитах, вместо да съжителствам с хазаи, да наема една съборетина, чиито собственици бяха в София и рядко идваха.

Всяка моя постъпка дълбоко удивляваше хората. Чудеха се защо не си засея поне малко зеленчуци и не пусна в двора няколко кокошки. Цъкаха с език, че ще си повредя очите от толкоз книги, дето нямало къде да наредя и само щели да събират прахоляка. Когато учтиво, но твърдо отказах да ходя по селските вечеринки и танцови забави, с тревожно съчувствие зашушукаха, че ще си остана стара мома. Не разбираха защо отблъснах интереса на тракториста. Нали момчето вземаше цели четиристотин лева заплата и беше “един на мама и на тате”? Най-трудно туземците преглътнаха дългите ми и безцелни разходки, нежеланието да си взема телевизор, усамотението ми. Накратко, лепнах си етикета на непоправима чудачка.

АМАРКОРД

В съзнанието ми като мозайка изплуват фрагменти от този странен период, тъжни и смешни, като в “Амаркорд” на Фелини.

Как направих ужасен скандал на младата продавачка в кооперативния магазин, която отказваше да продаде хляб на осемдесетгодишна кадъна, самотна и бездетна, вдовица с почти пълна глухота, защото си го поискала на турски, а не на български. Драмата на възродителния процес.

Как пребледнелият от ужас селски училищен директор ме питаше със заекване редно ли е да сложи траурна лента на портрета на съветския държавен глава Андропов или да свали и хвърли портрета след малко мистериозната му смърт. Драма на социалистическия реализъм.

Как в оня злокобен майски ден, дълго време след аварията, зави сирената на гражданската отбрана и по нареждане на селските власти, прекарах два часа при плътно затворени прозорци с осемте мърляви и отдавна некъпани деца. Как училищната чистачка миеше двора с маркуч и се хвалеше, че “чистела радиацията”. ДРАМАТА НА ЧЕРНОБИЛ.
В този забравен от Бога край, поне отвреме-навреме, историята газеше с подковани ботуши. От нея никой не може да се скрие.

Училищен партиен секретар беше Петър Д. – даскал по трудово обучение. На тях партията им измисляше такива синекурни длъжности, за да наблюдават и докладват за държанието на масите. В изпълнение на идеологически указания “отгоре” той влезе в часа ми по литература да види как се справям с комунистическото възпитание на подрастващите. За наш общ лош късмет преподавах “По жицата” на Йовков.

“Убаво им приказваш, Миче” – каза ми след часа. “Ама не им показа, колко е убаво при социализъма”.

“Но действието се развива в друго време?” – възкликнах.

“Трябва да им речеш как Нонка, ако се беше разболяла след 09.09.1944 година щеше да оздравее и да стане ударничка и бригадирка в Текезето” –поучително размаха пръст проверяващият.

Утайката от десетки прояви на идиотизъм и скудоумие, които бях изтърпяла, изведнъж кипна в главата ми.

“О, махай се” – изсъсках. - “Няма заради теб да превърна бялата лястовичка на надеждата в безвкусен социалистически бройлер!”

Партийният секретар почервеня като рак и гневно стисна зъби, но за мой късмет в учителската стая имаше поне пет души, които дружно прихнаха. Така и той се принуди да се усмихне, макар и много злобно и накриво.

Ето как аз се отървах от уволнение, а на него лепнаха трайно прякора Пешо Бройлера.
Амаркорд… Спомням си. Кадър след кадър се върти лентата, запечатала едно безумно време. Докато не се стигна до паметната трета година на селското ми изгнание. Годината, в която в живота ми влезе Ласи, когато въведоха режима на тока и едва не умрях.

КАК БЯХ ОПИТОМЕНА

Ласи беше немска овчарка. Подари ми я приятел, който я взел от граничарските кучета. Била бракувана като маломерна и оттам неподходяща за оперативни цели. Недоумявах какви са им били критериите, защото четириногата дама беше огромна. Всъщност, първият й собственик бил принуден да се раздели с нея, след като видял, че направо обезумява, затворена в апартамента. Изподъвкала му два чифта нови обувки и му разкъсала на парчета шотландски пуловер. Така животинката стана моя или по-точно, аз - нейна. Беше толкова умна, че имах чувството, че тя е решила да си опитоми мен.

Естествено, не се отървах от коментари колко по-полезно и евтино би било да си гледам прасе. Дотогава, обаче, хората в селото се бяха примирили философски с всички мои странности и макар и с тъжна въздишка, преглътнаха и Ласи. Дори й носеха хляб и кокали, а децата направо се влюбиха в нея. Незабавно използвах ситуацията. Този, който прочете и ми разкаже поне три книги, получаваше право да разходи кучето.
Ласи доби навик да спи на самия праг на спалнята ми. Умните й очи сякаш говореха, че ме намира за твърде глупавичка да се пазя сама. Реши, също така, че за да съм толкова слаба, сигурно съм некъдърен ловец. Започнах да намирам пред вратата си мишки, плъхове, няколко убити птици, а веднъж дори катерица. Когато намръщено почиствах и мърморех на животното, тя се дивеше на човешката глупост и неблагодарност.

Привързах се силно към огромната немска овчарка. Дотолкова, че вече не се чувствах така самотна. Разхождахме се заедно по планинските пътеки, говорех й гласно, за голямо изумление на минаващите покрай двора хора, пусках я в стаята си да се наслади на музиката на Моцарт, Хендел и Бах.

СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЗИМА

Един есенен ден ме повикаха в селсъвета и ме накараха да подпиша заявление с какво желая да се отоплявам през зимата. Зачудих се защо са нужни такива формалности и написах, че ще се отоплявам, както досега на ток. Тогава и не подозирах за предстоящия режим. Не знам дали кметът е знаел, но допускам, че да. Така си “връзваше гащите” със саморъчно написаното ми заявление и си измиваше ръцете.

Режимът на тока беше най-абсурдният политически и икономически гаф, който съм виждала. Имахме АЕЦ с шест реактора, а преживяхме оня кошмар, само защото другарите въртяха изгодна търговия с Турция и не искаха да си губят далаверата. За онова време народът измисли един анекдот, който звучеше така: “Благодарим ти, партийо любима, че в космическата ера ти ни върна към фенера!”

Трудно ми е да говоря за онази зима. Случи се мразовита и студена. Всички ветрове сякаш си даваха среща и правеха редовните си конгреси в моята стая. Къщата беше паянтова. В нея живеех само аз и нямаше откъде да дойде топлинка. Отначало режимът на тока започна два часа с ток, два - без. После системата се промени на едно към три. Имах чувството, че кръвта ми се желира от студ. Дланите, стъпалата и ушите ми почти през цялото време бяха посинели и безчувствени. Пуснах Ласи да спи вътре в стаята. При положение, когато се бориш за оцеляването си режимът и хигиената са недопустим лукс. Нещата стигнаха до там, че се борех срещу опасностите от “бялата смърт”. Тогава газовите лампи и фенери, както и свещите станаха недостъпен дефицит и невероятен лукс. Дойде ми друга идея и закупих църковно кандило. Работата, обаче, беше в това, че кандилото гълташе олио като змей. Направо ме разоряваше. Освен това имаше навика да пръска мазнина по книгите, които четях и тетрадките, които проверявах.

Разбирате ли, училището беше полуинтернат и свършвах следобедните си дежурства по мръкнало. А тетрадките на децата трябваше редовно да бъдат проверявани. Един час на три не стигаше да си свърша задачите.

Имаше и нещо друго. Не смеех да заспя, докато токът е спрян. Страхувах се, че в ледения мраз има опасност да не се събудя. Чаках да възстановят електрозахранването, ел. печката да отвърне малко въздуха, за да се затопля под завивките и да се отпусна.
В тези ужасяваща дълги зимни вечери се занимавах с какво ли не, за да се преборя с дрямката. Преведох “Юда, братко мой” на Франк Йерби за мое удоволствие. Прочетох Библията, Сборник Гностически Евангелия, Корана и Бхагават Гита. За жалост, все на английски. Тогава възможността да намеря Свещените книги на родния си български език граничеше с нулата. И до днес пазя тези томове, осквернени с пръски олио от кандилото. Надявам се Бог да ми прости. Светите книги сигурно са били осквернявани и с кръв. Мазнината все пак е по-невинна…

Така, ден след ден зимата преминаваше. Бях постоянно болна, с дразнеща суха кашлица и вкочанени крака и ръце, но жива.

И тогава дойде нощта на снежната виелица.

ЛАСИ МИ СПАСИ ЖИВОТА

Никога преди това, нито по-късно съм била очевидец на такова бедствие. Смразяващ сух студ и бурен леден вятър. Из въздуха прехвърчаха малки късчета лед. По-късно научих, че е било -20 градуса C., а в стаята ми - около -10 / -15. Свита на тресяща се топка отчаяно гледах стрелките на часовника, за да стане време за бленувания един час светлина и топлина. Ласи лежеше в краката ми и също трепереше от студ. Цялата и козина беше настръхнала,а дишането й плитко и хрипливо.Опитвах се да чета Евангелието, но не мисля, че тогава възприех нещо. Вятърът стенеше злокобно и люлееше пламъка на кандилото, а стъклата на прозорците дрънчаха от поривите му. Часът за пускане на тока дойде и отмина, но нищо не се случи. Ток нямаше. По- късно разбрах, че имало огромна авария. Това обясни защо през цялата нощ и за миг нямаше ток.

Ресните на килима бяха скрежасали. Водата, която държах в чаша на масичката до леглото си, се беше превърнала в кюлче лед. Ивица лед имаше и на врата ми, където свършваше високата яка на вълнения ми пуловер.

“Не трябва да заспивам! Не трябва да заспивам!” – повтарях си, но се унесох.
Изведнъж стана топло и приятно. Намирах се на тропически пазар. Имаше купища южни плодове, корали, ярки коприни. Звъняха някакви звънчета. Разхождах се за ръка с майка си и двете нещо се смеехме.

Тогава ме събуди сърцераздирателен кучешки вой. Вцепенена отворих очи и се намерих сред дим и пламъци. Кандилото се обърнало от вятъра и подпалило покривката на масичката, а оттам пламъците обхванали и юргана ми. Не го бях изгасила, защото не исках да заспивам. Бях се унесла неволно. Може би няколко секунди, които ми се сториха цял век, седях като Буда в пламъците и гледах тъпо. Изглежда, димът ме беше упоил. Ласи виеше проницателно. Усетих болка и видях, че Ласи е захапала ръката ми. После впи зъби в крачола на панталона ми и ме задърпа с всичка сила.

Можеше да избяга, защото умееше да си отваря вратата сама, но не го стори, а продължи да ме принуждава да стана.

Дойдох на себе си и грабнах кофата с вода, която държах в стаята, за да си мия сутрин лицето, тъй като чешмата беше на двора. Оказа се замръзнала. Тогава грабнах едно одеало и заудрях пламъците. Часове наред се борех с пожара. Точно си мислех, че всичко е изгасено и виждах въглени, незабелязани преди. Битката започваше отново. Всичко ставаше в непрогледен мрак. За щастие, кучето ме събудило съвсем навреме и огънят не се беше разпространил навсякъде.

На зазоряване, покрита със сажди и разкървавени мехури по ръцете излязох залитайки и намерих кмета в къщата му. Събудих го и хладно предупредих, че ако до края на деня не бъда снабдена с печка и твърдо гориво, ще разкажа в окръжния център за отношението им.

Справиха се с предизвикателството учудващо бързо. Всяка нощ, при топлината и уюта на бумтящата печка, Ласи продължи да спи вътре в стаята.Отпратих я на двора едва през пролетта.

БЛАГОРОДСТВО И ИСТИНКТ

Кучето ми също пострада от инцидента, макар и леко. Козината й беше опърлена на две места.

Какво биха ми отговорили мъдреците, дето твърдят, че при животното основното било инстинктът за самосъхранение? Ласи можеше да избяга без проблем, но остана. Остана и рискова живота си, за да спаси моя. Без нея нямаше как да се събудя и щях да загина от най-жестоката смърт. Знам със сигурност това.

Четирикраката ми приятелка живя щастливо до 14 години, когато умря от старост. Останахме неразделни през цялото останало време. Всички, които обичах и ме обичаха, знаеха, че искат ли да бъдат заедно с мен, трябва да приемат и Ласи.

МРАК И СВЕТЛИНА

Това е искрената ми история. Съдете сами за нейните герои. Нищо не съм спестила, нито преувеличила. Ако по-младите не вярват на част от събитията, нека бъдат благодарни, че зловещите действия им изглеждат фантастични и че не живеят в епохата на социализма.

Какъв отговор давам на въпроса в началото ли? Човекът не е венец на творението, но не е й исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина. И щом на света има котки, кучета, коне или делфини, готови да ни опитомят и обичат, все още за нашия път и развитие има надежда.

Автор: Паула Лайт

петък, 30 юли 2010 г.

Жизнени стратегии: моят проект за бъдещето (книга)

1.Що е "жизнена стратегия"?

2.Коя е първата и най-висша цел в живота ми?

3.Кои са моите жизнени приоритети?

4.Какво е да си истински успял човек?

Не някой друг, а ти самият си изцяло отговорен за всичко, което ти се случва!

Планът на книгата: Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?

Моя практически курс "ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да си изработя свой личен проект за бъдещето?".

Някои текстове, написани вече и отнасящи се към същата тема:

Има много и всякакви начини да забогатееш: работата е просто да изнамериш, да изобретиш своя собствен


Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Кои са моите жизнени приоритети?

Наистина, какво си заслужава да иска човек преди всичко от този живот? Нека да опитаме да размислим по този нелек въпрос. Нелек е, понеже е свързан с най-коварния въпрос изобщо, а именно с въпроса Защо живея?

Животът може да ти даде всичко, но няма да ти даде всичко, просто няма как да ти даде всичко: и причината за това си ти самият. Ако животът е нещо безкрайно богато по потенциал, ние самите сме твърде ограничени и крайни във всяко едно отношение: затова причината да не можем да получим всичко от живота е в нас, а не в него. При това положение да искаш всичко от живота означава да не искаш нищо: понеже, искайки всичко, човек се разпилява. Ограниченото не може, няма как да да побере в себе си неограниченото, дори и да се разпори по всички шевове. Животът е неограничен по потенциал, по възможности, по ресурси, по всичко онова, което носи в себе си и може да ни го даде. Ала ние просто няма как да вместим в себе си всичко; налага се да избираме. На мен ми се струва, че тъкмо тук е най-дълбокото субстванциално основаниеи извора на човешката свобода.

Казват: "Длъжен си да опиташ в живота от всичко!" - как така да съм длъжен и защо? А само да опитам достатъчно ли е, нали трябва да му се отдам, за да мога да му се насладя напълно? Как тогава да се отдам именно на всичко? Как ще стане тая работа? Няма ли, опитвайки се да се отдам на безкрайно разнообразното "всичко", да рискувам в крайна сметка да получа нищо? Лакомията в живота изглежда до никъде не води. Щом ние самите сме по начало ограничени - ний не сме богове! - то за да получим все пак нещо от безкрайно богатия живот, следва да се ограничаваме. А ограничаването означава да избираме. На някои неща си избрал да се отдадеш изцяло, ала на други няма да се отдаваш изобщо: понеже така си решил, понеже си сметнал, че така трябва. Защо "трябва" е отделна сметка, но тя пак зависи изцяло от теб. Всичко зависи само от теб. От нищо друго не зависи, зависи само от теб.

Тия, които искат и глупаво се опитват да опитат от всичко, което животът може да им даде, сами себе си осъждат да живеят някак си "повърхностно", да се плъзгат по повърхността му, а да не могат да се впуснат в неговите дълбини, където именно той може да им разкрие богатствата си така, че да му се насладят донасита. Те са като насекоми, които щипват по нещичко от външната обвивка на живота, а би следвало да са като червеи, които дълбаят тъкмо в дълбините му - или като къртове, които не обичат повърхността, а са отдадени само на дълбините и на дълбаенето. Плъзгането по повърността на живота, изглежда, ни прави и нас самите твърде повърхностни. А повърхностността в това отношение може да значи само едно: не можеш и няма да се отдадеш на живота в цялата му интензивност, т.е., няма да му се насладиш. Повърхностно съществуваващите спрямо самия живот, т.е. "щипващите" от него няма да се доберат до същината му и никога няма да му се насладят донасита. Повърхностното съществуване спрямо преизобилния на всякакви богатства живот неминуемо води до екзистенциална бедност. Оня, който иска да опита от всичко, казах, нищо няма да получи - и няма да го получи съвсем заслужено. Или ще получи само бедност и мизерия - какво друго да получи? И това е съвсем справедливо. Понеже грешката е изцяло негова: това, че животът може да ти даде всичко не значи, че си длъжен да искаш всичко, особено пък че можеш да понесеш всичко онова, всички ония съкровища, които той таи в недрата си. Като употребих тази дума, думата "съкровища", в съзнанието ми се породи следната асоциация:

Представете си, че сте попаднали в пещера, пълна с всякакви драгоценности: злато, диаманти, рубини и какво ли не още. Не само има от всичко, но и има от всичко по много - ах, колко съкровена е тази мечта за всички нас? ОК, добре, но да видим какво можем да правим в тази ситуация, какви варианти ни се откриват, какво е разумното да сторим?

Най-неразумното е да си втълпим да искаме именно всичко - особено след като то и не ни е необходимо. Да помъкнеш всички съкровища от тази приказна пещера е абсолютно невъзможно - дори и да успееш да докараш багери и самосвали, възниква гадният въпрос: а защо, моля, са ти нужни всички тия богатства?! Да, ама има идиоти-скъперници, които ще се постараят да отмъкнат всичко, да ометат огромната пещера от всичките й драгоценности. На това му се вика лакомия, и това е най-отвратителната лакомия: понеже е изцяло безсмислена. Тя поради безсмислието си е и убийствена: на какво и как ще се наслаждава идиотът, който иска да замъкне някъде всички богатства, понеже прекомерно жадно е бедното му сърце?! Разбира се, такъв на нищо няма да се наслаждава, а ще се остави на всичко изпепеляващата безумна страст да имаш всичко, да имаш целия свят, в резултат на която нищо няма да имаш, в резултат на която всичко ще загубиш.

А разумният, разбира се, даже не е нужно да напълни джобовете си с диаманти и злато, понеже, представете си, такава една пещера неминуемо ще има твърде тесен изход, където да не можеш да се промъкнеш с добре напълнени джобове. Истински разумният ще си вземе само един все пак по-едър скъпоценен камък, който ще му е достатъчен за цял живот. Е, и някоя и друга жълтица може да си вземе: за да може сам да се наслаждава на красотата на диаманта цял живот, да го съзерцава, без да му се налага да го продава за купищата пари, които струва един едър диамант. За жалост няма да живеем вечно за да искаме купища съкровища или пари. Глупаво е да искаме това. Безграничната лакомия доникъде не води. Истински богат с безценно богатство е тъкмо оня, който може да се задоволява с малко и да е при това истински щастлив. Истински щастливите са истински богати. Най-нещастни са тъкмо ония, които, макар и да притежават огромни богатства, не умеят да им се наслаждават и да се ползват от тях. То е същото да живееш в пустиня с безкрайно ширнали се пясъци, а при това да ти е нужен само един камион пясък, за да си измажеш къщичката, в която да можеш да се скриеш от изпепеляващото жестоко слънце.

Мисля, че мисълта ми вече стана съвсем ясна. Човек трябва най-напред да разбере какво точно иска от живота. Да осъзнае обаче преди това какво си заслужава да искаш от този живот - това трябва да е най-напред. Оня, който нищо не иска - или, което е същото, който не знае какво иска или какво си заслужава да иска - такъв нищо и няма да постигне. Същото ще се случи на оня, който има неблагоразумието да ламти и да иска всичко; и той нищо няма да получи. Значи въпросът за жизнените приоритети означава да разбереш какво си заслужава, какво си длъжен да искаш от живота, а пък на тази основа да почнеш да искаш за себе си тъкмо онова, което трябва - и което ти е истински нужно, без което съвсем не може. Това, без което не може - разумното е да избереш тъкмо него. И си длъжен да се задоволиш точно с него. Копнежът по онова, без което може, което е излишък, което, така да се каже, е ненужно, е неразумно влечение, което води дотам да не се наслаждаваме истински даже на онова, което имаме - и което, ако не бъдем лакоми, ни е пределно достатъчно. Заради ненужното да се откажем от нужното е пълна глупост. То е същото някакъв сладострастник да иска и да се измъчва от глупавото желание да иска непременно да преспи с всички красиви жени на този свят, в резултат на което той няма да спи с нито една, дори и не толкова красива жена, която обаче е до него - и която може да му даде всичко онова, което може да ти даде всяка една друга жена. Най-много глупаци се срещат тъкмо сред сладострастниците и развратните; изглежда сладострастието и развратът си вървят в комплект с глупостта, с тъпоумието.

Аз няма да ви кажа сега което трябва да изберем, от кое не бива да се отказваме, какво следва най-вече да искаме в живота си: това трябва и можеш да направиш само ти, драги мой читателю; да, само ти, никой друг вместо теб не може да направи това. Тук няма рецепти, валидни за всички, за това кое ни е истински потребно, без кое не може, какво следва непременно да искам, а на което би могло без съжаления да обърна гръб. Аз ти казвам, любезни и дълготърпеливи читателю, принципа, а останалото вече зависи само от теб. А принципът беше: не можеш да искаш всичко, а, изхождайки от самия себе си, си длъжен да се ограничиш и да искаш само онова, което ти е истински потребно, без което не може. И като избереш това, което лично на теб ти трябва непременно и съдбовно, да му се отдадеш изцяло, както се отдават един на друг страстно влюбеният мъж или страстно влюбената жена. Сам решавай обаче без какво не можеш да живееш, кое ти е съдбовно необходимо - понеже то тъкмо за теб е такова. За мен, възможно е, съвсем други неща ще са приоритетни - понеже аз съм друг и различен. А в живота си не бива да си подражаваме един друг: подражаващият винаги е ощетен, винаги се е самоощетил.

Не бива да се държим като глупавото магаре, оставено по средата и обкръжено с толкова много апетитни снопове с еднакво благоуханно сено, че горкото магаре съвсем не може да реши към коя купчина сено да се отправи, и, овладяно от пълна нерешителност, предпочита да умре от глад, само и само да не се откаже от нито един сноп. Разбира се, че можем да се отдаваме всецело не на всички, дори не и на много възможности, а само на една, пресила на две; но дори и когато са две, човек се раздвоява и почва да губи жизнена сила в коварното си раздвоение. Всецело можем да се отдадем само на една жизнена възможност, а всичко останало става второстепенно, третостепенно, четвъртостепенно и т.н.

Да, не е лесно да се откажеш от всичко само заради едно: но ние, хората, не сме богове, за да можем да се наслаждаваме невъзмутимо на всичко. Ние сме смъртни и ограничени човешки същества и по тази причина трябва постоянно да се ограничаваме. За човекът разума не е нищо друго освен способност да се ограничаваш. Който не умее да се ограничава - горко му...

(Следва)

(Забележка: Този тест е продължение на други два текста, които бяха начало на една нова моя книга с условното засега заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да си изработя свой личен проект за бъдещето, а именно:

Що е "жизнена стратегия"?

Коя е първата и най-висша цел в живота ми?)

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Коя е първата и най-висша цел в живота ми?

И така, да продължаваме нататък. Стъпка по стъпка ще вървим към по-нататъшното разкриване на цялостния смисъл на това, което нарекохме "жизнена стратегия". Да се постараем сега да осмислим един такъв проблем: коя е моята "глобална", фундаментална, най-висша цел в живота ми? Законно ли е да се допуска, че такава цел не само не съществува, но и че тя наистина трябва да се поставя на най-високо място?

Човек в своя живот неизбежно си поставя всякакви цели: допустимо ли е да се мисли, че съществува някаква градация на тия цели, някаква връзка и съподчиненост между тях; има ли някаква йерархия на целите ни, благодарение на която някоя цел необходимо застава на най-високото място, превръща се в "първа цел на живота ми"? Но нека първо да се опитаме да осмислим същината на това, което, без особено да се замисляме, постоянно ни е на устата, а именно понятието за цел.

Целта е конструкт на съзнанието, на ума, на мисълта; съществуват някакви желания и влечения на живия човек, често действащи и проявяващи се съвсем подмолно и несъзнавано, което обаче в един момент минават границата между несъзнавано и съзнание, сиреч, осъзнават се, а пък на тази основа съзнанието си изработва представа за съзнателно желанато и потребното, което наричаме с думата "цел". Човекът е жизнена реалност, нещо повече, човекът е цялостност и дори тоталност, изтъкана от много влечения, желания, потребности, копнежи, които се намират в отношения на преплитане, съподчиненост, на всякакви взаимодействия. При които някои от възникналите на тази основа цели си пробиват път и заемат по-високо място в йерархията на цели, които си поставя индивидът, търсещ истината, пълнотата на живота си, законното, основателното задоволство от него. В това отношение, за да разберем принципа, на който се подчинява тази йерархия, следва да тръгнем от нещо съвсем просто, а именно: коя - или каква - е почвата, върху която е израсла една или друга цел?

Човекът се състои от две "половинки", намиращи се в отношение на дълбока целостност, единение и неделимост, това са тялото и душата. Една огромна съвкупност от цели има за свой корен или е израсла на почвата на различните потребности, които има тялото с всичките свои органи. Всеки орган на тялото си иска своето и не мирясва докато не получи тъкмо своето; битката за приоритет на желанията и възникналите на тази основа цели никога не пресеква. Човек трябва да намери начин да внася ред в този хаос, да хармонизира желанията на различните телесни органи, да ги помирява, да внася мир сред тях. Една голяма част от телесните желания се преформират и на ниво душа се проявяват като основа на различните душевни сили, базирани, както казах, на несъзнаваното (безсъзнателното, "Id", "То" по Фройд), което не е нищо друго освен преставител на тялото в душата на човека. Някои душевни сили се обединяват на основата на тенденция, тясно свързана с онова, което желае тялото - и те встъпват във вечен конфликт с ония душевни сили, които изразяват същината на чистата душа; тук имам предвид конфликта между т.н. разум (умът, разсъдъкът, мисленето, съзнанието, интелектът) и шопенхауеровата "воля за живот", която вмества в себе си всички ония първични, стихийни, жизнено значими, несъзнавани копнежи и желания на тялото. "Разумът" се мъчи да постави под свой контрол стихията на "първичната виталност", да усмири техния стремеж към безразделна хегемония, а пък силите, произтичащи пряко от същината на тялото, отчаяно се съпротивляват и не щат да приемат такъв външен контрол; точно на тази основа "човешката природа" се раздира от един неразрешим конфликт, който стои в основата на човешкото съществуване - и му задава и придава неговата насоченост, неговата индивидуалност, неговия дух и патос и пр., което пък, от друга страна погледнато, поражда и различността на човешките същества, тяхната личност и индивидуалност.

Аз много съм писал по това какви са възможностите за решаване на тия противоречия между конституиращите човешката личност жизнени и душевни сили и начала; който иска да вникне повече, нека да се обърне към вложеното в моите книги; а сега нека да продължим напред в предварително възприетата посока.

Та значи: какви са родовете цели, които си поставят човешките същества, и което, както видяхме, имат една основа във взаимодействието на жизнените, телесни и душевни сили на човека? Разбира се, първата голяма група цели (род цели) не могат да бъдат други освен тия, които са свързани с първичните потребности на тялото; втората група цели, няма как, се корени в дълбоките вътрешни потребности на душата като такава. Коя от тия две групи или рода цели има приоритет за отделното човешко същество - ето на този възлов момент се дължат възможностите за най-основни различия между личностите, между индивидите. Всеки от нас трябва да решава и така или иначе решава постоянно дълбокия конфликт между целите, коренящи се в потребностите на нашето тяло, от една страна, и ония цели, които пък са израз, тъй да се рече, на чистата душа, т.е. имат чисто душевна, духовна и идеална природа и характер - от друга. Според това какъв принцип ще възприеме този или онзи индивид, на тази основа се и определят две основни, при това алтернативни, личностни типологии, които можем да открием сред неизчислимото множество индивиди, които щъкат около нас. Тук обаче трябва да обърна внимание към нещо много важно, което иначе може да породи всякакви недоумения и недоразумения.

Всеки индивид така или иначе трябва да търси и да намери компромис, някакво спецефично, валидно само за него, съчетание на духовното и материалното вътре самия себе си и в недрата на съзнанието си, т.е. да установи съответното, лично негово, отношение между душевно-духовния и телесно-материалния фактор. Ние просто няма как да се откажем от едното за сметка на другото, понеже нашата собствена същност се конституира от двете; ние сме тия две наши "половинки", а човек няма как да се разцепи на съставките си, понеже това означава смърт, вещае неотвратимо разпадане и гибел и на организма, и на личността, и на човешкото същество като цяло. Но щом е така, значи работите се свеждат пак до градация, избор на приоритети, на надделяване на едното над другото, за избор на онова, което ще играе водеща роля в съществуването ни; от нас се иска да йерархизираме, да подредим, да съподчиним тия две враждуващи половинки, т.е. да внесем мир, хармония и разбирателство между тях, т.е. вътре в самия себе си, в своите недра. Няма как едната наша страна да бъде подложена на пълно отрицание и низвергване, тя не може да бъде елиминирана, въпреки че може да бъде притеснявана, подлагана на дисциплиниране, на контрол, на подчиненост. Явно тук става дума за два полюса, между които се разполага реалистичното, жизнено достоверно и конкретно решение, което този или онзи индивид е възприел - и може да има. Кои, всъщност, са тия полюси, които бележат крайни, почти нереалистични за сбъдване в конкретното непосредствено съществуване варианти за избор на своя жизнена философия - и стратегия?

Това са полюсите, представени от фигурите на аскета и развратника. На съвършения ескет и на пълния развратник, на развратника, за който развратът е нещо като жизнена философия - ако това изобщо можем да си го представим, понеже съдържа в себе си нещо крайно нечовешко, бесовско, сатанинско. Тия две начала - ангелското и дяволското - се борят във всяка душа, а кое от тях ще вземе надмощие, е въпрос не толкова на съзнателно решение или на избор, а е резултантна, зависеща от прекалено много фактори, голяма част от които изобщо не зависят от нас (примерно, са наша природна даденост). Във всеки човек има заложени възможности да стане било развратник, било аскет, разбира се, на огромната част от хората просто не е по силите - телесни и душевни - да възприемат и да отстояват в нейната чистота било жизнената стратегия на пълния развратник, било пък тази на изцяло отдадения на душевно-духовното аскет. Затова обикновено се стига до някакъв компромис, при който човек удържа поривите си към разврат и към пълно отдаване на разврата - които, трябва да признаем, са изключително мощни, понеже са, тъй да се рече, са в някакъв смисъл първични, жизнено-витални и достоверни; в същото време крайността на пълния аскетизъм, при който тялото бива постоянно пренебрегвано, за да се осигури възможност за безразделен разцвет на чистата духовност, е, предполагам, по силите само на малцина избраници, надарени с извънредна духовна сила. Разбира се, основният екзистенциален конфликт, раздиращ човешката същност, вече в основни линии е обозначен, нека да не се разпростираме повече (който иска да разбере повече, да се обърне към другите ми книги), а да продължим напред.

И така, "първата цел на живота" си всеки избира сам и тя е в зависимост от вече обозначения конфликт между телесно-материално и душевно-духовно, като тази демаркационна линия, тръгваща от нашите дълбини, след това минава и през образуванията, изпълващи целия човешки свят (примерно между творенията на чистия дух и произведенията, в които може да се открие водещия белег на материалното, на "световото", примерно вещи, пари, ядене и пр.). Това именно е съдбовното: на кое да отдам приоритет, кое за мен да бъде водещото, дали душевното, духовното, или пък материалното, телесното? Това е най-коварен въпрос, понеже съдържа в себе си една обреченост, която сякаш се основава на кардиналния отказ от нещо съкровено, вътрешно, дълбоко, от нещо, което може да породи нашата лична жизнена драма или трагедия.

Тук, всъщност, имаме налице избор на бъдеще, на онова, което ще бъде "канавата", около която ще съзидаваме своята жизнена достоверност, проецирана напред, тъкмо към съкровено желаното, примамливото, безкрайно ценното и пр. Аз лично смятам, че този кардинален въпрос за избор на екзистенциален каркас на съществуването ни, свързан с определянето на първата и най-висша цел на живота, не може да бъде продукт само на усилие на волята или пък на съзнателно решение. Има нещо именно съдбовно, което означава, че нещата не са изцяло под наш контрол или под наша власт.

Ние не сме свободни изцяло свободно (простете за тавтологията, но тя е умишлена) да избираме бъдещето си, макар че можем да изберем достатъчно: не всички зависи от нас, ала от нас зависи много. Основното е онова, което Бог ни е дал, а пък след това в наша власт е да се разпореждаме с ония богатства, които Той е благоволил да ни даде. При това така справедливият Бог е дал на всеки достатъчно, обсипал е всеки с неизразими и щедри дарове; жалкото е, че мнозина не съзнават с какво точно са облагодетелствани от Провидението, поради което си позволяват най-безразсъдно да пропилеят всичко, което не могли да оценият по достойнство.

Да спрем засега дотук, но съвсем скоро ще продължим, понеже се доближихме, надявам се забелязвате това, до въпроси, които не могат да оставят нито един от нас безразличен или бездушен...

(Забележка: Горният текст е продължение на един друг, носещ заглавието Що е "жизнена стратегия"?)

вторник, 20 юли 2010 г.

Що е "жизнена стратегия"?

Започвам своите анализи по една такава тема ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да си изработя свой личен проект за бъдещето. Отдавна имам намерението да напиша книга с такова заглавие, ето, пристъпвам към писането й. В последните дни разсъждавах върху дилемата: да пиша ли книгата, или да експериментирам и да направя нещо като "видео-книга", т.е. във видео-формат да развия мислите си. Както забелязвате, реших да пиша, но пък не съм се отказал от другия формат, и най-вероятно паралелно на писането ще правя и някои клипчета, за да мога да сравня кой от двата начина дава по-добри плодове. И така, да тръгвам напред по своя път. Дано с Божия помощ успея да изразя това, което витае в душата ми, което терзае духа ми!

Човек в съществуването си постоянно решава всякакви, какви ли не въпроси. Някои са по-трудни, други са по-лесни, но има въпроси, които са направо изтощителни, т.е. чиито отговор дълго ни убягва, по отношение на които сме твърде неуверени, т.е. не знаем какво да мислим, какво да решим; пък и понякога дори не ни се удава прилично да формулираме самия въпрос. Разбира се, има и лесни въпроси, които решаваме сякаш без да мислим, автоматично. Проблемът обаче е да не би да става така, че тяхната "леснина" да е привидна, т.е. само да ни се струва, че са лесни, а да не е така. Също е много лошо ние самите, неизвестно как, сами да усложняваме други въпроси, чиито отговор иначе да е по-прост, лесно достижим; трябва да се стараем да не усложняваме простото - и да не се отдаваме на привидната "леснина" на въпроси, които, погледнати от друг ъгъл, носят в себе си огромен, трудно постижим смисъл.

Ако се постараем да схванем, ще открием, че ние всъщност друго не правим: поставяме си някакви въпроси, и търсим техния отговор. Нашите практически активности се определят от мисловните ни такива, т.е. трудно е човек нещо да прави, ако преди това - или успоредно с това - не е мислил или не мисли. Много често се стараем да не проблематизираме "чак толкова" нещата, т.е. да избягаме от насъщната човешка потребност да си поставяме въпроси, да търсим и преследваме техните отговори. Но бягството от проблемите не носи спасение, напротив, усложнява ги; те, проблемите, не могат да изчезнат ако ние, подобно на щраусите, си скрием главата в пясъка. Човешката участ на този свят е да търсим работещи решения на всички ония проблеми, с които е изпълнено всекидневието ни.

Първото, с което следва да започнем, е да осъзнаем самия проблем именно като проблем, да се овладеем от проблематичността, скрита в него. Щото ако не съзнаваме проблема като проблем, това не му придава някаква ефимерна "безпроблемност", напротив, той пак си е проблем, но ние просто не знаем, не съзнаваме това. Ония хора, които не съзнават проблемите си, и на тази основа смятат, че, преставете си, нямали проблеми, трябва да се позамислят върху това: а дали техният проблем не е този, че си мислят че нямат проблеми? Т.е. тяхната безпроблемност е съвсем илюзорна. Всъщност в такъв случай е рисковано да кажем, че мислят: щом се замисли, пред умствения взор на човека почват да се открояват всякакви, какви ли не въпроси и проблеми.

Значи главният проблем на много хора може би е този, че не мислят, че ги мързи да мислят, че бягат от задачата на мисленето, която, всъщност, е главна задача на човека в този живот. Да, смея да кажа това: да живеем, и то не как да е, а да изпитваме удоволствие и радост от живеенето, да обичаме, да се стремим, да вярваме, да се чувстваме свободни и пр., и пр., всички тия неща, които изпълват живота ни, може би в корена си зависят от това доколко сме наясно с тях, с тяхната същност, т.е. доколко сме ги покорили в мислите си, чрез мисленето.

Неслучайно определяме човека като "мислещо същество"; доколкото мислиш, дотолкова си човек. Просто няма как да се спасиш от исконната човешка участ: да мислим, да търсим истината, да разбираме. Разбира се, има неща, които чувстваме със сърцето си, които си знаем без да сме мислили, чиято истина сякаш ни се открива на сърцето, на цялата душа, т.е. интиутивно. Аз не отричам такива човешки способности като чувството, вярата, интуицията, непосредственото разбиране. Но те в никакъв случай не могат да заместят или да изместят мисленето от неговата роля и задача. Мисленето, съзнанието е това, което ни отличава от животните. Ние, хората, дори чувстваме по човешки начин, т.е. чувствата ни биват подкрепяни от мисълта, от съзнанието. И човешката вяра минава през горнилото на мисълта, изпробва се здравината и силата й там, в и през съмненията, които поражда мисленето.

Разбира се, не бива да допускаме мисленето да стане тиранин на останалите душевни сили на човека; разумният "Аз" е този, които зачита интересите на всички до една душевни сили, никоя не пренебрегва и нето една не толерира за сметка на другите, а, напротив, ги хармонизира така, че силата на душата нараства неимоверно; нашите душевни сили не трябва да враждуват една с друга и да си пречат, напротив, трябва да се подпомагат. Но по тия теми на душевния живот на личността съм писал много по-подробно в своята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: психология, и който се интересува повече, го отпращам там да задоволи интереса си.

Така, дотук се постарах да опиша отчасти "общия фон", в който би следвало да се впише проблема, които сме си поставили, а именно: да вникнем в същността на понятие като "жизнена стратегия". И на тази база нека да опитаме да постигнем максималното в открояването на неговия смисъл, произтичащ от същината му.

Ние сме живи същества, пък макар и човешки, от тук трябва да се тръгне. Животът е главният проблем пред живеещия. Човек не просто живее, а иска да живее истински, пълноценно. Не бива да искаме "просто да живеем", както да е - и както дойде. Трябва в някакъв смисъл да управляваме живота си, да му придаваме посока, да правим така, че той да бъде овладян от избран от нас самите смисъл. Аз много съм писал по тия теми, ето примерно три мои книги, които много могат да дадат на оня, които иска успешно да реши задачата на живота си: ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Въведение в практическата философия"), ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (с подзаглавие "Изкуството на свободата") и ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ ("Етика на достойнството"). Сега, в тази нова моя книга, която пиша пред очите ви, или която четете в момента, искам да погледна на нещата под един друг ъгъл: как да "правим" живота си с оглед постигането на свободно избрана и по-висока цел.

Или, другояче казано, как да станем истински "сценаристи", "драматурзи", "режисьори", "актьори", с една дума творци на собствения си живот. Задачата на живота за мислещия човек съвсем не е проста и в никакъв случай не бива да бъде подценявана. Длъжни сме да живеем истински, сиреч, пълноценно. А как да постигнем тази пълноценност на собственото съществуване? - ето въпросът, в решаването на който ще се опитам да бъда полезен за своите читатели.

Животът като такъв, или сам по себе си, е чиста спонтанност, е гол импулс за съществуване; той е стихия, пълнота, страст, удоволствие, влечение, определяно от една саморазгръщаща се воля за живот. Но той не може да остане само това, защото ако остане, тогава ние, човешките същества, по нищо няма да се отличаваме от животните. Ние трябва да открием и сътворим своята индивидуална и лична, личностно оцветена човечност, т.е. да изнамерим оная форма на живота си, в която да вложим всичко, което искаме от живота, базирайки се на онова, което той ни предлага. Ние сме временни, т.е. смъртни същества, няма да живеем вечно; ето по тази причина трябва да изживеем общо взето краткия си живот не как да е, а именно пълноценно, истински. И в тази връзка трябва да създадем своя индивидуална стратегия на живота си - какво ли пък може да е това? И най-важното: как се прави, как можем да го постигнем?

Животът ни предоставя безброй шансове и възможности, но на кое да заложим, коя да предпочетем, на какво да се отдадем с предимство си зависи само от нас; ние сме тия, които решаваме. Не може човек да иска всичко, защото това ще доведе до разпиляване на жизнените сили - и до отслабване на личностния ни потенциал, пък и ще намали шансовете ни да постигнем нещо определено. "Оня, които иска всичко, всъщност нищо не иска - и такъв нищо няма и да постигне", това пише великият философ Хегел, когото в случая цитирам по памет. И е прав: трябва да се концентрираме в някаква посока, а не да се разпиляваме.

Оня, който не знае какво иска, нима може да постигне нещо определено? Той нищо особено няма и да постигне. Ето че задачата да си създадем своя собствена, оригинална, неповторима, специфична само за моята уникална личност стратегия има съдбовен смисъл за всеки един от нас. Който подценява или пък не е изобщо осъзнал съдбовността на тази задача сам себе си лишава от възможността да постигне нещо не просто определено, но и голямо, значително. "Трябва да знаеш какво искаш и че го искаш, и трябва сам да си извоюваш правото, иначе то изобщо не ти е нужно" - предупреждава Фридрих Ницше.

Дори има и нещо още по-показателно: критерият, въз основа на който предпочитаме или отхвърляме нещо - как ли сме достигнали до него, на какво се базира той? Някои неща ги оценяваме като много желани, а други като "спомагателни", има и неща, които никой нормален човек няма да си пожелае - от какво зависи всичко това? В живота ни могат да се случат много неща, но ще се случват предимно ония, които ние сме избрали и решили - как ли става този фундаментален избор, според който някои неща спадат към групата на "най-желаните", други към групата на "горещо желаните", трети просто на "желаните", много неща си остават лично за нас сякаш безразлични, недразнещи ни, а пък има и групи от неща, които категорично не желаем, не искаме, стараем се да отбегнем, да се отървем от тях?

Да погледнеш "стратегически" на живота си означава да решиш на какво искаш да заложиш, на какво да се опреш, какво искаш да постигнеш. Впрочем, едва ли има някой, който да не иска победа, тоест едва ли има такъв човек, който сам си желае провала; така е и във войната, където битката се води, стратегически погледнато, за победа, не за поражение. Във всяка разумна и премислена стратегия, следователно, се включват твърди решения, отнасящи се до:

1.) Ясна, трезва преценка за собствения ти потенциал и ресурс; да разбереш на какво си способен, какви са ти даденостите, кои са ти силните и кои са ти слабите страни - като личност; това, може би, е най-трудното; то се нарича самопознание, което ляга в основата на всяка разумна жизнена стратегия;

2.) Ясна, трезва, "обективна" преценка за реалностите, т.е за условията, в които си поставен, в които съществуваш; светът, в който съществуваме, е второто условие - първото сме самите ние - от което зависи развоя на жизнената битка; следователно сме длъжни да стъпим на една твърда основа, която се определя и от това доколко самите ние сме адекватни на съществуващото около нас - как обаче да постигнем тази адекватност ако ни липсва яснота за самото съществуващо?

3.) На основата на анализа на основополагащите фактори - субективния и обективния, условно казано - човек следва да си направи собствен проект на желаното, включително и да си даде сметка за средствата, на които следва да се опре, или благодарение на които може успешно да върви към собственото бъдеще; тук най-важното е изработването на ясна представа за това какво собствено искаме; става дума за избор на посока, на път, който да ни отведе не просто до желаното, ами до истински, до съкровено-желаното;

4.) Има два варианта на живот, които трябва да осъзнаем още сега, понеже ни се налага да заложим на единия, а пък компромисите сякаш са нежелани и невъзможни: как искам да живея, честно или безчестно, достойно или недостойно, според истината или лъжата, залагайки на духовното или пък на материалното? Става дума за фундаментален избор на житейска философия и за избор на ценности, който ляга в основата на жизнената стратегия; а алтернативите, както се вижда, са само две, диалектика, съчетаването им тук не се допуска: тук принципът е ИЛИ-ИЛИ, няма трети път. Има невидими, духовни неща, които за някои хора сякаш изобщо не съществуват, те сякаш нямат усет за тях, докато за други хора тъкмо духовното е определящото и главното; респективно, "очевидното", материалното, за такива хора е второстепенно; не става дума за отказ от едното за сметка на другото, но за поставяне на акцент, избор на водещото за теб самия, у теб самия - и за твоя цялостен, включително и външно-практически, живот;

5.) Какво, собствено, искам от живота и как да го постигна? - това, изглежда, е в крайна сметка фокусът на една ползотворна жизнена стратегия. Стратегията ти дава представа за най-базисното, водещото, фундаменталното, решаващото всичко останало; тук човек сякаш си изнамира свой жизнен принцип и постулира своята жизнена цел, целта на твоя живот. Благодарение на това, което нарекохме "жизнен принцип", чието изработване е смисъл на работата по изграждане на своя жизнена стратегия, животът ни няма да се разпилее в различни посоки, а ще се концентрира в по посоката на една фундаментална цел; само така той ще придобие така потребната ни цялостност, пълнота; няма как животът ни да стане пълноценен ако не си изработим своя жизнен принцип и своята стратегия на живот, която се оживотворява именно от избрания принцип.

За разлика от други дейности, които наподобяват живот, примерно, образованието, науката, творчеството, философията, изкуството и пр. тук, в областта на изработването на своя жизнена стратегия поправки не се допускат: животът ни е само един, втори няма да имаме за да се поправим или коригираме. Това е причината, която поражда неотвратимостта и съдбовността; тук всичко става само веднъж и става безвъзвратно. Животът ни е поредица от такива избори, ала в корена на всичко стои нашата първоначална и базисна нагласа спрямо самия живот, които постигаме в мислите си само когато почнем да разсъждаване и да търсим опорните точки на своята лична жизнена стратегия. Как става всичко това и доколко всеки един от нас може да бъде подпомогнат в това първо и главно дело на живота си стане дума в книгата, която започнахте вече да четете.

Предстои ни да извървим заедно дълъг път; трябва да имаме търпението заедно, стъпка по стъпка, да следваме движението в избраната вече посока. Всичко не може да се постигне наведнъж, иска се търпение, стъпка по стъпка и крачка по крачка вървим към онова, което най-много, страстно, от цялата си душа желаем. Желаем го, защото без него всичко се обезсмисля, всичко пропада в небитието на неразбирането, на празна суетност, в която толкова много хора всекидневно изнемогват. Ако не желаем да ни постигне тяхната участ нека да имаме добрината да не допускаме тяхната грешка...

неделя, 11 юли 2010 г.

Всичко в българското образование следва да бъде коренно променено и поставено на нови начала

Всичко в българското образование следва да бъде коренно променено и поставено на нови начала

В разговора за образованието в студиото на предаването МЕСТНО ВРЕМЕ по БНТ-Пловдив водещият Камен Коларов в един момент ме попита: "Е, добре, но какво по-конкретно трябва да се промени?", и аз тогава, в бързането, изрекох следното "Ами всичко, из основи, трябва да се промени!", а той възкликна: "Не е ли много радикално това?!". По този момент от разговора, като гледам сега клипчето с неговия запис, тогава не можах да бъда много убедителен; ето затова сега се връщам към него, за да кажа онова, което тогава не успях. Наистина темата беше огромна, не е за учудване, че стана така, но пък за сметка на това нищо не пречи да се връщаме отново и отново към нея.

Впрочем, ще правя това, т.е. ще се връщам към темата за образованието колкото се наложи - и докато прогоня всички читатели на блога си. Казвам това, защото открих, че като напиша коментар по някаква актуална, предимно политическа тема, блогът ми загрява от посещения, тук почва да ври от коментари и пр., а като напиша нещо за образование или за други такива "незначителни" и "скучни" духовни проблеми, в блога ми се отбиват, вестват и остават неколцина най-верни негови приятели. Това казвам между другото, то все нещо показва...

И така, защо смятам, че трябва да се промени всичко в българското образование, та то да бъде поставено на здрава и съвременна основа? Как така "всичко" и защо "всичко", нима все нещичко от досегашната "система на образование" не следва да пожалим и да оставим?!

Аз бих започнал оттук: в българското образование трябва да се възцари съвършено друг дух. Потребна е друга, съвсем различна "атмосфера". Дух на съвременността, който да прогони остарели и анахронични, изцяло несъвременни форми и отношения, които особено много ни пречат дори и в този момент, а да не говорим колко много са ни пречели и преди това, в един голям исторически период от повече от пет-шест десетилетия. Значи новото българско образование трябва да бъде поставено на съвършено нова основа, ако искаме да е ново; то да бъде подчинено на съвършено различен принцип, та да се "отпушат" ония бентове, които задържаха и задържат творческата енергия и личностната изява и на учениците, и на учителите.

Аз вече многократно повтарям, че това, от което най-много се нуждае българското образование, е "нещото", наречено свобода. Благодарение на свободата в българското образование ще се възцари нов дух, духа на съвременността, на творчеството, на личностната изява. Благодарение пък на този нов дух ще бъдат заложени основите на бъдещия ни просперитет като нация и държава. Ето по-надолу ще се постарая да детайлизирам тази моя теза.

Но да вметна нещо, което може да поразведри обстановката. Философите се занимават с това да "дават" идеи, или поне да спомагат за раждането на някакви идеи в нечии глави. Това е работата и призванието на философите. Реализацията пък на тези идеи, привеждането им действие, "въвеждането" им в живота вече не е работа на философите; тук се искат по-други умения. Значи философите отговарят предимно на въпроса "Защо?", в който се съдържа генералния смисъл на нещата, оттук пък произлиза отговора на въпроса "Какво?" ("Какво трябва да бъде?", "Какво трябва да стане?" и пр.), а изводите за това "Как?" нещо трябва да бъде направено, би следвало да се извлекат от по-практични и делови хора, каквито философите не са (макар че като човешки същества им се налага да бъдат и такива).

Затова като го попиташ някой философ: "Добре де, ти казваш това и онова, ама кажи как може това да стане?", тогава философът би следвало с основание да отговори: "А, не знам, аз давам идеята, а пък вие си поблъскайте главата как да я реализирате!". Впрочем, да се роди една идея е най-главното, ако идеята овладее душите, то всичко останало на тази основа ще дойде само; просто се иска хора, овладени от идеята, а пък такива хора няма как да не изнамерят потребните средства и методи за осъществяването на идеята. Разбира се, реалността никога не може да стане "идеална", сиреч, точно отговаряща на идеята, ала пък стремежът към съвършенството, което носи в себе си всяка идея, е нещо като двигател на прогреса при нас, човешките същества. Но аз май отново се отклоних; да продължа по подетия по-горе въпрос.

Да, наистина всичко трябва да се промени в българското образование. Тия неща във връзка с епохалните приказки за "реформата в българското образование", които се изприказваха в последните 20 години, отдавна се предъвкват, ала нищо повече от това не се прави. Защото се иска воля, готовност и решимост да се поемат и някои рискове. Ще почна да изброявам няколко сфери или отношения, които се нуждаят от непременна и то най-скорошна, решителна, смела промяна:

● Държавата и нейната бюрокрация трябва да отстъпят от своята монополна и хегемонна роля в сферата на образованието, а на тази основа да се отприщи градивната и творческа енергия на активните индивиди и на малките общности, на обществеността, на сдруженията на самите родители, учители, ученици, студенти и пр. Другояче казано, изисква се пълно "раздържавяване" на сферата на българското образование, потребна е "приватизация" на училищата. Сиреч това, което беше направено в икономиката и търговията, донякъде в здравеопазването, същото така трябва да бъде направено и в сферата на образованието. Понеже тази сфера още повече се нуждае от вдъхването на живот в нея, което може да стане само по пътя на свободната инициатива на предприемчивите граждани - и на заинтересованите от образованието общности.

Кои общности са заинтересовани от образованието ли? Всички уж сме заинтересовани да имаме качествено образование, ала разпиляването на отговорността, което се случва чрез настаняването на държавата с нейната бюрокрация с толкова специфичната духовна дейност, каквато е образователната, доведе до блокиране на енергията на истински заинтересованите, а това са самите ученици, техните родители, учителите, бизнесът (който има потребност от най-качествени специалисти), гражданството в дадените населени места, общините.

● Всички тия групи до този момент са лишени от възможността да влияят, а вместо това имаме едно монополно и решаващо всичко влияние (власт и всевластие) на заинтересованата единствено от собственото си оцеляване държавна образователна администрация-бюрокрация. Училищата трябва да минат под контрола било на частни лица, които искат да се посветят на тази дейност, и по тази причина са готови да поемат всички отговорности за нея, било под контрола на избрани по демократичен път от самите родители и гражданството училищни настоятелства, които да решават всички въпроси, включително и финансовите. Нещо повече, трябва да решават дори и въпросите, свързани с това какво би следвало да учат учениците в съответното училище; в тази последната насока огромна следва да бъде ролята и на самите учители.

● А както досега беше и продължава да е, именно, държавата да изготвя "типови учебни програми", убиващи възможността за личностна и професионална творческа изява на учителите, практиката показа това, е изцяло вредно за образованието и неговото качество. Нещо повече, всеки преподавател сам, отчитайки особените индивидуални потребности и интереси на учещите и съобразявайки се с целите, които самите родители и учениците държат да бъдат постигнати, би следвало да изработва свои лични авторски учебни програми, което пък ще вдъхне живот и ще внесе импулси за развитие на творческата изява на преподавателите.

● Така учителският труд само така ще стане престижен и качествен, ще почне да привлича най-качествени специалисти. Разбира се, в тези условия некадърните учители сами се откажат от непосилната за тях задача да бъдат учители, ще останат най-способните. И също така ще бъдат привличани тъкмо способните, призваните за тая "професия" млади специалисти. А пък в резултат, естествено, самите училища (настоятелства, родителски колегии, образователни мениджъри и пр.) ще се стремят да привличат чрез по-високо заплащане тъкмо най-добрите учители; ще възникне "свободен пазар на призваните за учителския труд", дори конкуренция на учителите вътре в самото училище и между училищата: всеки ще се стреми да покаже най-доброто от себе си, като критерият за оценка на учителския труд ще може да бъде оценен по гъвкави скали, включващи и крайните резултати, постигнати от учителите.

● За това какво трябва да се промени в сферата на методите за организация на преподаването и обучението вече писах; основното е, че учителите трябва да създават всички потребни условия за разгръщане на интереса, творческите способности, познавателните инициативи на самите ученици и пр., а как може да стане това може да се разбере, примерно, в моята статия за "Освобождаващото" образование и обучение;

● Още веднъж да наблегна: учениците следва да имат право на избор на учебни предмети с оглед на своите индивидуални потребности. Общите за цял клас или за цялото българско образование "типови програми" трябва незабавно да изчезнат и да останат единствено като останки в бъдещия музей на рудиментите на унифициращото и деизиндивидуализиращо комунистическо образование и възпитание. Разбира се, че учебните предмети трябва да бъдат разделени в няколко групи, за всеки предмет, на основата на добре премислена точкова система да се въведат съответното количество точки, а пък всеки ученик, за да получи диплома, следва да набере съответните точки за всяка от годините на неговото образование.

● Понятието "клас" трябва да отпадне; на негово място ще възникват динамични и мобилни групи от ученици, избрали съответния предмет и преподавател. Учениците ще посещават дадения предмет според осъзнати свои интереси, а пък преподавателите най-сетне ще получат възможността да изявят своите творчески способности и да дадат най-доброто от себе си.

● Понятията "министерство на образованието" (и "министър на образованието") ще изчезнат и ще се забравят както отдавна не съществуват оруеловските "министерство на мисленето" или "министерство на истината" (или "министър на медиите"!). Ако пък все пак останат, техните функции ще бъдат ограничени до минимум, и то не да се натрапва никакъв "задължителен образователен стандарт" (тия стандарти - било за образованието, било за културата, не са работа на държавата и на нейните чиновници; какво ще кажете, да речем, "министерството на културата" да въведе "държавни изисквания" в областта на литературното творчество на поетите и писателите, на художниците, на музикантите?! Не че това не сме го имали в паметната ера на комунизма!). Потребителите на "образователни продукти" следва да решават всичко, всичко следва да се сведе до доказаната в практиката "пазарна ефективност", сиреч, пазарът, свободният пазар и тук следва да стане основен регулатор, а пък всички останали отношения ще се наместят благодарение на спонтанността и недостижимата иначе рационалност на пазара. А държавата в тази област, в областта на образованието, простете, няма начин да не се държи така, както се държат слоновете в стъкларските магазини!

И така нататък - наистина във всички моменти, страни, форми, отношения и пр. на българското образование се налага същностна и принципна промяна; аз даже, както забелязахте, тук не говорих отделно за "висше", "средно", "низше" и прочие образование, понеже проблемите на всички нива на "образователната система" у нас са идентични, са все едни и същи. Като се преосмислят целите, и то тъкмо най-фундаменталните, същностните, като се осмисли базисният смисъл, т.е. като се изработи на тази основа една философия на образованието, а на тази пък основа се създаде действена стратегия, всичко останало трябва да се трансформира и промени според новите начала; т.е. всичко в българското образование следва да се постави на нови начала.

И само така нещата могат да потръгнат, и иначе козметичните нерешителни промени, на които сме свидетели, могат да се уподобят на усилията на старателния погребален козметик, който се стреми да скрие белезите на разложение и смърт, но не и да оживи трупа - преди погребването му. А аз продължавам да твърдя, че българското образование не е нищо друго освен един труп, който при това вече ужасно смърди; ала всички се преструват, че не усещат вонята, идеща от напредналото му разложение - и се залъгват, че един по-силен парфюмец може да реши проблема.


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ


ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ



ЗА КОНТАКТ

"Освобождаващото" образование и обучение

"Освобождаващото" образование и обучение

Вчера бях гост в студиото на Камен Коларов в БТВ-Пловдив и разговаряхме за образованието. Лично аз не съм доволен от представянето си; цял ден обмислях кое е най-важното, върху кое да акцентирам в краткото време на едно телевизионно предаване, ала ето, оказа се, че – сега като гледам клипчето констатирам това – съм изпуснал много съществени, и дори най-съществените моменти. Всяка медия си има свои изисквания, а пък за адаптирането към тях се иска време; аз не успях да се адаптирам и ето, изпуснал съм да кажа много важни неща. Но за щастие имам блог и в него мога да допълня онова, което много исках да кажа, ала не успях да кажа.

Всъщност, като се замислям сега върху този проблем, откривам, че за десетина минутки наистина е невъзможно да се каже онова, което съм казал в цяла една книга – или което искам да кажа. А проблемът, по който се изказвах, е така сложен и заплетен, че за разнищването му се иска и много време, и много "пространство". И най-вече – много хора, които твърдо са решени да поставят всяко нещо на собственото му място, сиреч, да победят объркването, хаоса, подмяната и пр.

Но има и нещо друго. След предаването открих – благодарение на въпросите на журналиста – нещо, което сякаш съм пренебрегнал; забелязвате как той няколко пъти ме пита да кажа "нещо по-конкретно, което трябва да се направи или промени", също така изказва впечатлението си, че всичко, което казвам, му звучало "абстрактно" и "пожелателно", а пък за мен е много важно това дали се изразявам така, че да бъда разбран. И ето че сега откривам, че наистина трябва "по-конкретно" да изразя разбирането си по някои възлови проблеми – и да предложа изпълними практически, т.е., работещи решения, та на тази основа по-добре да се осъзнае това, което предлагам. Вижда се, как човек даже и от провала си може да извлече полза; подтикнат съм сега от друг ъгъл да погледна на проблемите. Понеже иначе онова, върху което моето съзнание определя като най-важно, не изглежда същото в очите на хора, които не се занимават с преподаване или с образование. А пък тези хора искат да разберат някак си по-нагледно за какво точно става дума; т.е. проблемът, който се изправя тук пред мен, е този за "съобщаемостта", за намирането на път към съзнанието на читателя, и то такъв път, по който като се тръгне, да се постигне по-голяма адекватност със собствените негови виждания и представи. И така, ето, искат от мен "по-конкретни", дори "по-нагледни" неща, които трябва да бъдат направени, за да се промени ситуацията в образованието; окей, аз ще се постарая да изпълня това изискване.

И ето, сега сядам да напиша една статия в този дух, която ще вмъкна в ръкописа на книгата. Благодарен съм на интервюиращия че ме накара да погледна под този ъгъл на нещата. От много време съм работил по проблема за това как преподавателят би следвало да се опитва да въздейства най-ефикасно върху съзнанието и ценностите на "обучаемия"; ето сега ще покажа как може да стане това. Ще покажа различните варианти за общуване и ще посоча предимствата на оня, който е истински съвременен. И ще се окаже, че онова, което най-напред трябва да бъде направено, за да потръгнат нещата към поправяне в българското образование, е смяната на стила на общуване между "обучавани" и "обучаващи", т.е. същностна промяна на отношенията между тях, в резултат на което младите хора ще бъдат поставени в една коренно различна ситуация – в сравнение със сегашната и обичайната, която за тях, както е известно, общо взето е изпълнена предимно със скука, с неприятни емоции, с груб натиск върху личността и съзнанията им. Известно е, че все по-трудно е да се намери "общ език" с младите хора, аз тук ще покажа кои са средствата, благодарение на които може да стане това. Но пък в крайна сметка ще се разбере как и кога, а също така и защо става така, че трудът на учителя е толкова благодатен – и ще се осъзнае също за каква по-точно благодатност става дума. Но нека да караме всичко подред; понеже нещата са сложни – сложни в простотата си; най-сложно и трудно за изразяване е тъкмо най-простото.

Ще се постарая да бъда съвсем кратък, понеже проблемът може да бъде разнищен основателно в цяла една отделна книга. Ще се опитам да се съсредоточа върху най-важното в т.н. "преподаване", в т.н. "организация на учебния час", в "структурата на урока", в "типа отношения преподавател-обучаем" и пр. Смисълът е да се открие най-ефективния подход, който при това е наистина работещ, годен да се прилага от много и най-различни по манталитет и по настройка преподаватели; понеже общо взето днешните учители се мъчат в една абсурдна и сгрешена в корена си ситуация, в която си поставят нереалистични, а пък на всичкото отгоре и объркани, неясни, фалшиви цели.

Как протича един "типов" учебен час днес? Ами общо взето така протича:

Преподавателят (преподавателката) влиза усмихнат и се опитва в първите минути да установи контакт със съзнанията на учениците, които в междучасието са се занимавали с нещо съвсем друго, примерно, напоследък е много популярно да играят... карти. Или да дъвчат, да ядат. Трябва нещо да направи та да им помогне да се пренастроят; щото от тях се иска коренна промяна на нагласата. В училище доминираща е една познавателна нагласа, а пък тази нагласа не възниква току-така. Ако липсва самата нагласа, по-нататъшните усилия на преподавателя да накара учениците да почнат да мислят остават безполезни.

Различните преподаватели по най-различен начин се стараят да се "намъкнат" в съзнанието на учениците. Аз си спомням едно време мой преподавател по математика, много добър, впрочем (Кирил Петров се казваше, да спомена името му с благодарност!), който първите няколко минутки ни занимаваше с най-различни тривиални неща, които обаче превъзходно ни настройваха да го слушаме, да го гледаме с интерес; примерно, този човек ни казваше някаква весела, смешна историйка, като вземаше повод за нея от държането на някой ученик, или пък дори от някакъв детайл в облеклото му, или от каквото му щукне в главата. Ставаше така, че се извършваше същинско тайнство, ние (аз тогава бях ученик) започвахме да го гледаме в устата, и то, както се казва, със затаен дъх, и тъкмо когато вече душите ни се отпускаха, учителят ни по математика рязко сменяше темата, обръщаше се към черната дъска, за кратко време ни преподаваше новия урок, и докато скуката успее отново да ни овладее (математиката общо взето е скучна материя за повечето хора), той вече постигаше целта си, един вид, успяваше да ни подведе така, че да се заслушаме, и след това да ни "даде" онова, което следваше да бъде "пре-по-дадено". Излишно е да споменавам – в ония времена имаше превъзходни учители! – че той успяваше да изложи математическата материя бляскаво, при това динамично, разбираемо, ясно и пр., но най-интересното беше, че след първоначалното "отваряне" на съзнанията ни той успяваше да "напъха" там и надлежния учебен материал, и то преди съзнанията ни отново да се затворят, а пък мислите ни бъдат заети с друго. Този човек успяваше всичките 45 минути на часа да ги запълни така, че ученикът просто не можеше и миг да "шавне" или да се разсее; разбира се, за да се получи това тайнство, се иска талант, умения, качества, които са редки и при учителите. Но това е било преди 35-40 години, а трябва да вземем предвид, че тогава и децата (учениците) бяха други, твърде различни в сравнение с днешните.

Ние тогава, в онова време, в което аз бях ученик – хайдеее, и аз почнах с наставленията и спомените, сякаш съм пенсионер! – бяхме все пак твърде послушни и наплашени, един вид системата тогава беше такава, че "няма мърдане", или, другояче казано, ако мога да използвам любимия лаф на Тодор Живков: "немаше лабаво", а се държеше твърдо, стискаше се със здрава ръка, често направо за гърлото. Учителите имаха властта и авторитета, пък и някои специфични права (примерно, да ни удрят по главата, да ни дърпат уши, и то така силно, че на някои ученици бяха почнали да им израстват кажи-речи почти магарешки уши и пр.), а и самата атмосфера тогава не предразполагаше към някакви своеволия или недисциплинираност. Сега обаче ситуацията е коренно променена, учениците са съвсем други, което десетократно усложнява работата на учителя. Учител с оня тогавашен манталитет, имам предвид разпространения, "авторитарно-командния", в днешни условия е направо загубен, той мигом става и абсурден, неадекватен, сиреч, смешен и жалък. И безпомощен. Такъв учител няма друг избор освен да си вземе шапката (или, ако е жена, каквото там друго може да си вземе) и да се махне.

В днешно време трябва да се разбираш с учениците, пак да си налагаш волята, ама по-фино, префинено, по-деликатно, един вид да ги подведеш, и те, без да се усетят, "да заиграят по свирката" ти; но това, общо взето, трудно се удава, ако вземем предвид, че за по-голямата част от учениците ученето е последната им грижа в този живот. И какво може и трябва да бъде направено в тези условия, какви са вариантите за действие?

Има два алтернативни начина, единият от които почти повсеместно се практикува, а другият, ако изобщо някъде се практикува, се прилага плахо, неуверено, понеже той влиза в конфликт и противоречие с много здрави укоренени представи за "преподаването" изобщо. Ще се опитам по-плътно да опиша и двата подхода, та да се откроят различията помежду им.

Първият. Учителят пре-по-дава, ученикът слуша. Учителят знае, ученикът е невежа и тепърва трябва да узнае. Учителят е знаещ, ученикът е незнаещ. Смисълът е и ученикът що-годе да започне нещичко да знае (поназнайва). Учителят е субект, ученикът е обект на неговите въздействия (върху съзнанието). Учителят "дава" знания, ученикът, общо взето, се дърпа да ги "вземе", един вид казва "Абе за какво ми са на мен тия неща?!", ала учителят трябва да надделее и някак да натика знанията в главите на учениците. Е, вярно, че като ги натика по някакъв принудителен, неподходящ начин там, те там, в главите на учениците, ще стоят "ден до пладне"; ама нали, формално погледнато, "все нещо е влязло в главите им", сиреч, учителят си е свършил работата. Дълготраен ефект в тия неща тук не се търси, а се търси само временен, ефимерен, краткотраен; един вид, каквито са ни всички останали български работи, такива са и тук. И тук се преструваме, че уж нещо правим, че уж си гледаме работата. Абе да става там нещо в училищните кабинети, да ги занимават там децата, голяма работа, че нещата не били "както трябва" - то пък кой ли знае как и какво трябва в тия объркани времена, в които живеем?!

Вторият подход. Аз бих си позволил да го нарека (и много пъти съм го наричал така) сократически, докато първият е чисто и просто дидактически, а той е също така и демодиран (архаичен) до крайност, или по-скоро средновековен. Запомнете от мен, дидактиката е много вредна "наука", тя може би е най-вредната наука, която е сътворил човешкият ум. Та какво представлява т.н. сократически метод за "преподаване".

Той е обратен на първия, на дидактическия. Учителят не ще нищо да дава (наготово), дърпа се и не ще да дава, а дори се и прави на "незнаещ". (Известни са думите на Сократ "Аз знам, че нищо не знам!" – кой ли съвременен учител би се осмелил да каже такова нещо пред учениците и дали ще го търпи и ден на тази работа г-н Инспекторът ако все пак дръзне да го каже?!) Първото, което прави учителят, е да помогне на учениците да осъзнаят незнанието си и да почувстват потребност да тръгнат по пътя към знанието. Без това първо условие всичко се обезсмисля. Не учителят да натрапва на учениците някакви знания, а да им помогне да се пробуди у тях стремеж към знанието, или да победи това, което днешните учителя с горчивина казват: "Днешните ученици нямат мотивация към учене!"; ами как да имат, като учителите с всичко, което правят, им пречат да се роди такава мотивация?! А тя може да се роди само в душата на самия ученик, при това трябва да се вземе предвид, че учениците ни са различни, твърде различни. И слава Богу, че е така; ако бяха еднакви, горко ни!

Иска се въображение и майсторство, та учителят да подбуди учениците към това да почнат да искат знания. Примерно може да им намекне, че лично той много би искал да разбере как "стоят нещата" тук или там, да постигне истината за това или онова, да сподели, че много е търсил, ала истината, за жалост, все не му се удава и сякаш е неуловима. За преподаването на философия този метод е превъзходен, за другите науки може и да е по-различно, ала аз искам да изразя принципа, пък преподавателите по т.н. "точни" науки сами да си направят изводите какво могат да променят в подхода си.

Основното е учениците да бъдат предразположени сами да поискат да търсят знанието; да им се даде да разберат, че наготово да им се дават някакви знания, без търсене, изследване, откривателство и пр. е губене на време, е нещо, лишено от особен смисъл. Хубавото на науките е тъкмо това: изследването, търсенето, поривът към откривателство, увличането по пътя към знанието и истината. И най-важното е: никакво "пре-по-даване"! Нищо в тоя живот не се дава наготово – този е основният урок, който нашите ученици трябва да научат в нашите училища. Ако него поне научат, научили са най-главното. Нищо наготово, никаква готованковщина! А у нас, както сами се досещате, всичко е тъкмо наопаки: пълно е у нас с претенциозни готованковци, които всичко искат наготово да получават; дори са недоволни от държавата и от управниците, че не им пускат благата право в широко зиналите усти на мечтаещата само да лапа народна природопопулация. Това е положението, у нас всичко е тъкмо наопаки в сравнение с това как трябва да бъде.

Примерно, учителят може да каже: искате ли да знаете това? Искате ли за узнаете и научите как стоят нещата в еди-коя си област на науката? Интересно е да се разбере истината по този или онзи научен проблем, но то може да е истински интересно само за оня, който сам почне да се мъчи да изследва и иска сам да достигне до истината. Ония, които искат всичко наготово нищо особено няма да постигнат. Те всъщност няма и какво да правят, освен да скучаят. Със скуката в нашите училища трябва да започне безпощадна война. Имам предвид със скуката по отношение на добиването на знания. Скуката ще бъде победена когато на учениците им се даде шанс сами да изследват и да търсят истината и знанието. Оставиш ли ги да скучаят и да чакат всичко наготово, не се чуди защо им става скучно. Ами скучно ще им е, какво друго да им е?!

И ето че "пре-по-давателят" според древните сократови – и според най-съвременните! – разбирания нищичко никому не трябва да дава, а трябва да го остави да си го вземе и получи сам. Искаш ли да знаеш? Моля, заповядай: почвай да търсиш, почвай да четеш, почвай да изследваш, опитвай, проверявай, открий го сам и т.н. От мен не чакай нищо наготово. Аз, учителят, мога да ти помагам, но основната работа трябва да я свършиш сам. Щото ти си ученикът, а ученик е оня, който учи: учи сам, учи се, осъществява оная специфична дейност, наречена учене. Не го учат, а (сам се) учи: превъзходно и вълнуващо нещо е това да учиш, моля, господа учители, недейте да пречите на своите ученици да изпитат тази радост!

Такъв ученик не чака нищо наготово, а сам търси. Да бъде поставен ученикът в една автентична познавателна ситуация, да се роди нагласа към изследване, търсене и откривателство е главното, което трябва да се случи. На ученика трябва да му се даде шанса да изпита радостта на откривателството, да стане откривател. Учениците трябва да разберат, че ученето е същинска и най-отговорна работа, дейност, е практика, а не дремане по чиновете, слушане, тъпеене и пр. Не били "послушни" днешните ученици - ами как да са послушни, след като работата им не е само да слушат, а работата им е друга: сами да търсят, да се стремят, да "практикуват" знанието, а не да го "консумират"! Оставиш ли ги да чакат и да слушат, първото, което ще се случи, че даже и да те слушат, драги ми учителю, на повечето ученици ще им се приспи, колкото и красноречив и велеречив оратор да си ти! Толкова са прости тия неща, нима още не се разбират?!

Учителят е партньор, който обаче не бива да изземва основната активност и дейност, не бива да е монополист, не бива да подценява и пренебрегва учениците си, а трябва да остави основната тежест върху тях; да им каже "Можете, вярвам във вас, справете се сами, намерете изход от ситуацията, в която сте поставени! Отникъде не чакайте помощ, вие можете!". Това прави добрият и съвременен учител. Ето че в такъв случай обичайната и остаряла дидактика отива по дяволите, бива разбита на пух и прах. И точно така трябва да бъде, точно това трябва да се случи с нея.

Трябва да се вярва, че младите съзнания на учениците могат да намерят изход от всяка, дори и най-сложната познавателна ситуация или задача. Те помежду си също трябва да си партнират, примерно, учителят разделя класа на "изследователски групи", и им възлага задачи; нека после сами да се оправят както намерят за добре. Когато учениците привикнат към този нов метод, за тях ученето ще придобие смисъл, да не говорим за това, че ще им стане интересно. Щото тук нещата придобиват характера на най-свободната човешка дейност, каквато е играта. (Не бива училището да погасява детската любов и отданесот към игрите, напротив, трябва да я насърчава и стимулира. Защото всичко в човешките отношения всъщност е игра. Но това е отделна тема.) Те, учениците, трябва с общи усилия, с приноса обаче на всеки от тях, да решават определени познавателни задачи и да правят проекти за практическото решаване на едни или други проблеми.

Сега стана ли ви ясно защо днешните българи не мога да правят свестни проекти за усвояване на парите от европейските фондове? Ами просто е разгадаването на тая загадка: ами защото българското образование хал хабер си няма от това как се правят истински проекти, не е научило никой на това, а тия неща трябва да се учат от най-ранна възраст, те са най-обичайното нещо, което трябва да се случва в училище: да решават изследователски задачи и да правят проекти за решаване на конкретни или на специфични за дадената научна област проблеми.

Когато нещо стане проблем за съзнанието на младия човек, тогава ситуацията коренно се променя. Младите хора, човешките същества по начало имат в себе си инстинкт да търсят изход и да решават проблемите. Примерно, като се развали компютъра им, как успяват да се справят с проблема? Ами ще извикат веднъж-дваж по-опитния им приятел да свърши цялата работа, ала в един момент ще разберат, че истинското е друго: сам да почнеш да търсиш изход и да започнеш да се справяш сам. Като си поблъска главата над някакъв проблем, младият човек ще изпита неимоверна радост, когато го реши сам; веднъж решен даден проблем, решението остава в главата завинаги. Ако друг ти дава готови решения, тяхната практическа полезност е нулева, понеже не си опитал сам и в резултат забравяш, няма начин да не забравиш. Но което си открил и направил сам, остава за цял живот.

Тия са двете алтернативи. Може да има и градации на степените на самостоятелност, на дозирането на индивидуално и екипно, на ролята и намесата на учителя и пр., но основното е тежестта да падне върху "обучаваните". При дидактичната система, която, да си признаем, е повсеместно разпространена из нашите училища, степента на самостоятелност на учещите е почти нулева, клони към нулата. Или, другояче казано, степента на свобода е нищожна, или пък съвсем липсва. Щото, както знае оня, който е прочел нещичко от моята книга за образованието, той е несъмнено е разбрал, че ключовата дума на промяната в българските училища е думата свобода. Свободата е благотворна и благодатна, а липсата на свобода е на смъртта подобна. Ученето е живот, за човека животът без свобода е лишен от смисъл, т.е. не е живот. Правете си сметка колко тежка е ситуацията в нашите училища без свобода - без свободата са и учениците, и учителите, и дори образователните мениджъри, директорите. Никой почти няма свобода, автентична свобода в българското образование.

Или ако има, тя е изопачена и е станала "свободия", или, по-скоро, се е превърнала в произвол, в хаос и анархия, щото думата "свободия" е крайно лоша, неподходяща дума. "Свободията" няма нищо общо със свободата, затова изобщо не трябва да има общ корен с думата свобода, която е най-възвишена дума и понятие. Това, че у нас често употребяват думата "свободия" означава, че съвсем не разбират какво е свободата. А свободата няма нищо общо с произвола, нито пък с ината, с тъпото своеволие, с хаоса и с анархията: за каква "свободия" в такъв случай да става тук дума?!

Това е в общи линии. Нека да се задоволя този път с това. Аз лично съм изстрадал тия неща, понеже вече много години преподавам философия: "най-неподходящия" за българската материалистична душа "учебен предмет"; да преподаваш философия у Българско е все едно да продаваш кожуси на Екватора или хладилници на ескимосите (ако мога да използвам тия банални примери). Кажи-речи никой у нас не чувства нужда от философия и от ценности. А пък тоя, който изпитва някаква нужда, го мислят за луд, за безумец: там, където простотията е норма, там мъдростта няма начин да не е безумие и дори патология. И съм открил в тази тежка, преживяна от мен като преподавател по философия ситуация истините, за които става дума в моите книги, също и в тази, в книгата ми за образованието, която сега четете; за които стана дума и в този текст, който пък ще стане заключителна част от нея.

Мен лично ме смятат за много лош учител по-голямата част от учениците, щото ги оставям да се мъчат и почти нищо не им давам наготово, а те са привикнали почти всичко да им се дава наготово: как тогава, след като съм такъв скъперник, да не стана най-ненавистен?! Аз съм станал безжалостен, станал съм нещо като "злодей", който изпитва удоволствие да гледа как учениците му се мъчат да проумеят нещата сами, да осмислят, да се ориентират. Разбира се, за моите часове по философия аз съм им дал всички необходими за успешно навлизане в материала условия: помагалата, които съм написал и съм издал, и които те могат да ползват (който обаче иска да ги ползва, съвсем не е задължително това!). Направил съм нужното който иска, да постигне много.
А всеки се вижда принуден да поиска нещичко да постигне, щото иначе двойката му ще е най-малкия проблем; понеже моята работа е постоянно да ги подтиквам да осъзнаят колко безценни и съдбовно важни за живота са ония "абстрактни неща", за които говори философията. Който иска да се провали в живота си, моля и пожалуйста, да не учи философия (нито пък психология, нито пък етика!). Е, ще има една мизерна тройка, но главното – да стане мислеща, търсеща, амбициозна, работеща за успеха си личност – няма да го постигне; и вината си е само негова.

И аз, подобно на хирург, постоянно и жестоко бъркам тъкмо в тази рана. Безпощаден съм в това отношение: като не искаш да си успешна личност, като искаш да си с бедно, инертно съзнание, като си готов сам да се обречеш да бъдеш неразбиращ, страдащ от предразсъдъци "масов" човек – моля, бъди си такъв, не учи философия, не мисли, не търси, остави се на произвола и на безделничеството. Твой си е избора, аз никого към нищо не ща да принуждавам. Това казвам на учениците си; банален съм станал в това отношение. Но нищо, нека ме мразят, за тяхно добро е. Моята работа е да ги дразня, провокирам, да ги мъча и да се издевателствам над тях.

И знаете ли какво се получава след като съм станал, кажи-речи, абсурден човек в рамките на една образователна система, която съвсем не ме разбира – и не ме приема? Ами забелязал съм, че тук-там все пак има мои ученици, които успяват да измъкнат съзнанието си от жестокия канон и диктат на манипулативното и подтикващо ги към безличностност образование! И такива млади хора, вярвам в това, докато са живи, ще са ми благодарни че съм им помогнал поне малко да постигнат тази безмерно ценна мъдрост. Те, такива мои ученици, всъщност, често ми се обаждат, пишат ми, звънят ми по телефона, някои от тях ми идват дори на гости – независимо в кой край на света се намират. Радващо за мен е, че тия мои някогашни ученици водят жестока битка за личностно самодоказване и реализация, и аз вярвам, че ще успеят да постигнат много. А някои вече много са постигнали и дори са преуспели. Няма как да не преуспее такъв човек, истинско чудо ще е да не преуспее, щом всъщност отлично е решил загадката – и задачата! – на самия живот...

Затова е така благодатен трудът на учителя. Велика по смисъла си е тази "професия". Е, голяма работа, че обществото е съвсем неблагодарно спрямо оценката на нашия труд: истинското е онази светлина в очите на признателните ученици, на които ти си дал някакъв безценен тласък в живота, и то в най-решаващите за бъдещето им години.
Това май не трябваше да го казвам и пиша, ама както и да е, изтърсих го: но нека и "доброжелателите" ми да има за какво да се хванат, нека и тям да доставя малко радост – за изпосталелите им от мъка и от скука сърца и души...


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ


ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ



ЗА КОНТАКТ

Абонамент за списание ИДЕИ