Истината ни прави свободни

неделя, 28 септември 2014 г.

Единственото, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат




ЗАБЕЛЕЖКА: Срещу интервюирания в тази статия г-н Явор Ганчев (от Национална мрежа на родителите) на 15 септември 2014 г., на тържеството за отриването на новата учебна година в ПГЕЕ-Пловдив авторитарната директорка Стоянка Анастасова изпрати пазач, който насила отне държания от него плакат, както и плаката, държан от моя милост - и се опита да ни изгони от двора на училището; казвам това като куриоз на българския живот, който живеем

„Единственото, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат”, казва Явор

Покрай първия учебен ден дебатът за българското образование отново се разгоря - макар и предимно с повтаряни от години аргументи и посочване на едни и същи несъвършенства в системата. Все още обаче има доста какво да се каже по въпроса и още повече какво да се направи, макар и най-вероятно в бавни и постепенни стъпки.

За да продължим темата, този път се обръщаме към Явор Ганчев от „Национална мрежа на родителите". Него сме ви показвали, и то неведнъж, предимно в ролята му на собственик на култовия музикален магазин „Дюкян Меломан".

Но сега темата е образование, където Ганчев има ярко изразена позиция и неизменна лична намеса, започнала преди около три години - тогава заедно с други родители и граждански организации той се включи в съпротивата срещу проекта на ГЕРБ за Закон за детето, а впоследствие и срещу предложения от тях закон за училищното образование, правещ детската градина задължителна за 4-годишните деца.

Днес той осъзнава, че вероятно скоро след 5 октомври ще му се наложи да се съпротивлява срещу съвсем същите неща, но е обнадежден като вижда една по-активна гражданска среда, която повдига въпроси, протестира и не оставя администрацията да върши нещата скрито-покрито.

И е спокоен, че идеите на „Национална мрежа на родителите" се възприемат все повече.

Извън контрола на държавата

Като начало, Явор подчертава, че свободата на образованието е заложена в българската конституция - макар тази свобода да е масово криворазбрана.

„В член 23 пише, че образованието, науката и изкуството се развиват свободно и държавата ги подкрепя. Конституцията никъде не възлага на държавата функции в образованието, освен да осигурява достъп до образование в определени образователни степени", обяснява той.

Основна идея на „Национална мрежа на родителите" е образованието просто да спре да зависи от държавата. И ни най-малко да не чакаме някоя власт да си го постави като приоритет в управленската програма. „Пази боже някоя власт да постави каквото и да е като приоритет, не само образованието", казва Явор. „Това е генерален проблем на българското светоусещане, на тоталитарното светоусещане, че животът зависи от това, което прави този, който има власт.

Животът зависи от това, което всеки прави, а работата на властта е да гарантира правата, а не да оправя живота на хората".

Предпочитаните от него концепции са към повече самоуправление и повече отговорност на възможно най-ниско ниво, както и към взимане на решения не „отгоре", а на ниво ученик, родител, учител, училище, община и навсякъде другаде, където се носят последствията от тези решения.

Как така без единна програма?

Става въпрос още за възможността учебната програма (съдържание и график) и учебните методи да се определят от родителите и от самите деца, а училището като институция да е независимо предприятие на родителите - които ще са мотивирани да го направят не просто защото трябва някой да им гледа децата, докато те са на работа, а защото имат автентичен интерес от тази опция за оптимизация на обучението.

Именно това е заложено и в концепцията за демократичното образование на Яков Хехт - създал първото демократично училище в света и дал формулата как то може да се самоорганизира и да определя абсолютно всеки аспект от образованието на децата самостоятелно, без държавна програма и без образователен минимум.

Не бива да забравяме и варианта за домашното образование, което трупа активи в България, макар все още някои от родителите, обучаващи децата си вкъщи, да се чувстват извън закона.

Явор Ганчев обаче уточнява, че нито един от тези варианти не съществува сам за себе си. „Модерното образование вече не говори за отделни форми на обучение, които съществуват без контакт и преплитане помежду си. Модерното образование е хибридно по форма. Затова вече няма смисъл да се говори само за домашно образование, или само за училищно образование, или само за дистанционно обучение. Всичките тези форми могат да бъдат ползвани едновременно".

Според него няма толкова значение какво точно учи едно дете на 7-8-9 г., същественото е то да учи това, което иска, защото само с активно участие по собствено желание ще добие умение за учене.

„Не трябва да се определя какво трябва да се учи, а да бъдат научени учениците да учат, това е целта на образованието. Те трябва да бъдат научени да учат, след което сами ще си поставят цели според това, което им се случва в бъдеще".

Мисленето се променя

Подобни идеи може и да изглеждат твърде далеч от случващото се в образователната система в момента, но Явор подчертава, че и сега, когато гражданите имат нужда от образование, те си го доставят съвсем свободно, дали чрез частни уроци или чрез някаква форма на самообучение извън държавното училище.

Без да си прави илюзии, че евентуална кардинална промяна може да се случи скоро, той все пак вижда как начинът на мислене към образованието вече търпи промени.

„Годината е активна, ние направихме конференция за образованието, други хора поканиха за втори път Яков Хехт, сега Институтът за прогресивно образование и цяла голяма група неправителствени организации са активни в правенето на гражданска политика в областта на образованието - това не съществуваше преди две години".

А едно такова развитие, случващо се пред очите ни, не е никак лош повод за оптимизъм.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 25 септември 2014 г.

Господстващата представа за "идеално добрия" и "идеално лошия" учител



Попаднах случайно на публикация със заглавие, което ме заинтригува: Изкуството да бъдеш идеален учител. Прочетох я, тя провокира много въпроси, ето, публикувам я и тук, пък тия дни, живот и здраве да е, ще й направя коментар, а може и дори цялостен разбор, ще видим какво ще се наложи да направя:

Идеалният учител и досадният учител

Винаги съм вярвала, че да бъдеш учител е призвание, което се състои от огромна доза талант и голяма доза знания и умения за комуникиране. Също така, винаги съм считала, че учителската професия е една от най-важните и отговорните в едно общество, защото учителят е човекът, който спомага за изграждането на характери. За съжаление явно малко хора споделят моето мнение, съдейки по заплащането и отношението към много от преподавателите в България, но това е друга тема...

Всъщност, чудесно е когато човекът, който реално упражнява учителската професия, разполага с необходимите качества. Какви са тези качества и дали те са достатъчни, за да бъдат удовлетворени от работата му и учениците – това е трудният въпрос, на който се опитваме да отговорим днес. Темата е обширна и по нея може да се дискутира с часове.

Далеч съм от мисълта, че един курс по методика в университета или семинар за преподаватели по гръцки език в Атина са достатъчни, за да направят някого „идеален” преподавател. Това не е и „етикет”, който човек може да си лепне сам. Колко сме „добри” в работата си решават само и единствено учениците ни. И все пак, въпреки скромния си опит, искам да споделя някои наблюдения по въпроса. Вземам темата присърце, не само защото истински обичам това, с което се занимавам, но и защото, вече повече от 2 години, играя ролята на „базов преподавател” с гръцки език към Катедра МЧО на СУ „Св.Климент Охридски” и помагам на колегите-студенти от четвърти курс на специалност „Новогръцка филология” да проведат своите наблюдения на уроци и държавна практика, с което се опитвам да им бъда полезна по всякакъв начин.

Най-напред, много е важно създаването на „идеалния урок” да започне с неговото планиране. При изграждането на плана трябва да се вземат предвид много фактори – като започнем от външните, понякога дори независещи от преподавателя (напр. размери на учебното помещение, осветление, отопление, разположение на чиновете и учебната дъска, разположение на аудио и видео техниката и пр.) – това са фактори, които не бива да бъдат пренебрегвани, тъй като именно атмосферата и комфорта на обучаваните са в основата на хубавия урок!

Следва да разгледаме и да вземем предвид личностните фактори (възраст, интереси, социално-психологически особености на обучаваниете и пр. подробности, свързани с техния характер, с които учителят се запознава постепенно в процеса на работа). И най-накрая сме готови да започнем работата по същинското планиране на урока си. То, от своя страна, си има своите тънкости, разбира се, но това е една отделна и много обширна тема, която ще разгледаме друг път.В тази статия ми се иска, по-скоро, да обърна внимание на личностните качества, които създават образа на „иделния” или пък на „досадния” учител в очите на учениците. Знам, че страшно много е изписано по темата, и вместо да повтарям вече известни факти, аз избрах да цитирам два интересни, забавни и преди всичко компетентни (по мое мнение) източника. Първият е гръцки сайт, в който са публикувани ученически съчинения на тема „Идеалният учител”, а вторият е списък с качества, описващи „Идеалният ДОСАДЕН учител”, изготвен от Катедрата по Методика на Чуждоезиковото Обучение (МЧО) на Софийския Университет „Св. Климент Охридски”

Започваме с качествата на „добрия” учител. Много ми хареса написаното от едно момиченце есе на тема „Идеалния учител”, което споделям с вас (в почти дословен превод), а в линка по-долу, можете да прочетете оригиналния гръцки текст, както и други подобни есета на ученици по темата.

Аз, лично, се доверявам изцяло на мнението на „децата” (а пък, тези, които познават гръцкия език знаят, че независимо от тяхната възраст за гърците всички хора са си „παιδιά” = деца). Ето го и есетИДЕАЛНИЯТ УЧИТЕЛ

„Когато си представям идеалния учител, не правя разлика дали е мъж или жена, млад или възрастен, красив или не толкова (в общоприетия смисъл на думата). За мен учителят е този, който просвещава децата и изгражда характера им.

Идеалният учител прелива от обич към децата, знае какво чувстват и мислят и е търпелив. Знае как да седи правилно на катедрата си, но и на чиновете до учениците си. Усмихва се искрено и докосва гърбовете на децата, като споделя с тях както радостите, така и проблемите им. Хитро затваря очи при техните номерца и хвали дори и най-малките им успехи. Доброто познаване на предмета, който преподава, е важна част от неговия образ.

Добрият учител се съсредоточава върху същественото и пропуска безмислените подробности, като по този начин прави урока по-интересен. Загърбва егоизма си и оставя личните проблеми извън класната стая. Занимава се с всеки от учениците си поотделно. Не се държи като „абсолютен авторитет”, а прави така, че детето само да достигне до това, което иска да му предаде.

Не насърчава наизустяването, а цели изграждането на критично мислене у учениците си. Приема евентуалните грешки, както своите, така и на учениците си. Следователно, добрият учител е като една огромна прегръдка, в която се събират поколения и поколения ученици. Не забравя никога малките им имена, независимо колко години са минали. Интересува се от изборите, които правят, и наблюдава развитието им, знаейки, че най-важното му задължение е да им помага да станат по-добри и по-значими личности от него самия!!”

автор: Θεοπίστη-Μαρίνα Χασιώτη


ДОСАДНИЯТ УЧИТЕЛ ПО ЧУЖД ЕЗИК

Темата на предходната част беше „Идеалният Учител”. За съжаление, не всички са такива и ще бъде интересно да хвърлим един поглед и на някои качества, присъщи на „досадния” му колега. Докато за характера на добрия учител почерпихме вдъхновение от едно детско есе, по темата за „досадния” ще се позабавляваме с хумора на професионалистите.

Както отбелязах в началото, аз самата вярвам, че да бъдеш учител е изкуство, с което човек се ражда. И все пак, никога не е късно да се научиш да бъдеш такъв. Едно от най-добрите места, където можете да се научите да преподавате чужд език, е Катедрата по Методика на Чуждоезиковото Обучение (МЧО) на Софийския Университет „Св. Климент Охридски”, където работят прекрасни преподаватели с много опит и желание да създават свои последователи. По-долу цитирам списък, който създаден от тях, наречен „Изкуството да бъдеш досаден учител по чужд език”, който достигна до мен благодарение на моята преподавателка по методика – Милена Миленова. Описът посочва някои основни характеристики на идеалния досаден учител по чужд език. Искрено се надявам, в случай, че сте преподаватели, да НЕ откриете себе си в написаното тук! (Или, ако все пак, това се случи, дано да се замислите!)

ИДЕАЛНИЯТ ДОСАДЕН УЧИТЕЛ

Отношение към работата:

1.Не се оплакваш, но винаги търсиш някое друго свободно място. Човек трябва непрестанно да се бори, за да се развива.

2.Не се старай да отиваш навреме на работа, по-добре е изобщо да не отидеш. Какво друго би направило учениците по-щастливи от това да нямат часове?

3.Не взимай работата си присърце. В живота има толкова други по-важни и приятни неща.

Подготовка за часа:

1.Никога не подготвяй уроците си предварително! Това унищожава въображението и желанието за творчество в час. Следвай учебника – в него всичко е казано.

2.В никакъв случай не си и помисляй да носиш нагледни материали и предмети в класната стая. Те само отвличат вниманието на учениците от учебника.

3.Не се опитвай да следваш някаква програма. Какъв е смисълът – възможно е изобщо да не се получи. Просто импровизирай.

В класната стая:

1.Никога не се усмихвай! Това ще развали репутацията ти.

2.Няма нужда да се обръщаш към учениците по име. Звучи твърде лично. Вместо това, можеш да използваш други обръщения, като „Хей, ти” или „Младата дама с шините”, „Момчето с очилата, ей там” и др. Би могъл просто да посочиш, да използваш контакта с очи, или нещо подобно. Това несъмнено ще освежи атмосферата в класната стая.

3.Никога не питай учениците за домашното! Може да се почувстват неловко, ако не са го написали.

4.Не сменяй мястото си в класната стая! Най-добре да се окупираш зад катедрата и да останеш седнал и неподвижен до края на часа. Така учениците винаги ще знаят къде да те намерят, в случай, че се нуждаят от теб.

5.Работи винаги само с най-добрите! Какъв е смисълът да включваш и онези, които напредват по-бавно? Най-вероятно нещо ще объркат и само ще ти загубят времето.

6.Важно е учениците да научат наизуст граматическите правила, спреженията на глаголите и склоненията на съществителните. Давай им огромни списъци с думи, които те никога няма да употребят! Та нали езикът е това – граматика и лексика.

7.Нека учениците превеждат непрекъснато от и на чуждия език. Какво по-полезно упражнение от това?

8. Никога не давай на учениците да слушат автентична реч на чуждия език. Това само ще им отнеме от времето да превеждат полезни текстове.

9.Колкото до говоренето – то възниква като естествен резултат от заниманията с лексика, граматика и превод, така че какъв е смисълът да го упражняваш в час?

10. Важното е да се „препуска” по материала – колкото повече материал преподадем – топлкова по-добре! Никога не се съобразявай с темпото на усвояване на учениците. Наложи им своето темпо на работа! Нали ти си „шефът”?

11. Никога не поощрявай учениците. Никога не им казвай, че се справят добре. Никога не употребявай думата „Браво!”. Ами, разбира се - това не е възпитателно!

12. Пиши си спокойно текстови съобщения или играй игрички на телефона си по време на час. Няма значение какво ще си помислят учениците, така или иначе и те го правят постоянно.

Приключвам темата с хубавата гръцка поговорка „Με όποιον δάσκαλο καθίσεις, τέτοια γράμματα θα μάθεις” (букв. „С какъвто учител седнеш, такова четмо и писмо ще научиш”) или както ние казваме „Какъвто учителят, такъв и ученикът”. Оказва се, че учителят е най-важният фактор при обучението, така че не го подценявайте при избора си на школа или училище!

Ако случайно ви е станало интересно, и искате да четете още по темата, препоръчвам:

Книжката на Доц.д-р Йорданка Иванова Симеонова: 1/ „Преподавателят. С комуникативна ориентация и комуникативност в обучението” (изд. „Актив Комерс”, София, 2000)

Статията на Милена Миленова „Ένα θεωρητικό πλαίσιο για την ανάπτυξη της δεξιότητας παραγωγής προφορικού λόγου των σπουδαστών της νεοελληνικής ως ξένης γλώσσας.” В: Τέχνηγραμματική. Сборник изследвания в чест на Стойна Пороманска. Съст. К. Павликянов. С., Фабер, 214—2

Петя Загорчева

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

вторник, 16 септември 2014 г.

Традиционната система на образование подготвя младите за миналото, не за бъдещето




Традиционното училище подготвя чудесно децата за... миналото, казва създателят на идеята за демократично образование проф. Яков Хехт

Яков Хехт със сигурност не е човек, който би закотвил детето ви на чин, би му "наливал" уроци в главата и би го наказвал, ако не ги декламира наизуст. Той е на път да преобърне световната образователна практика и да я положи на съвсем нова основа – тази на демократичния избор. Г-н Хехт е автор на идеята за демократичното образование, която представя в едноименната си книга, основател е на десетки демократични училища, както и на Института за демократично образование в Израел. Заедно със своите сътрудници Яков Хехт основава и уникалния проект Educational Cities, който има мисията да развива изкуството на сътрудничество между учебното пространство, училището и града, като трансформира класната стая в платформа за съдействие между ученици, учители, техните семейства и всички добре работещи звена в градската среда. Яков Хехт е гостувал няколко пъти в България като лектор на различни дискусионни и обучителни платформи, организирани от родителски колективи, споделящи идеята за демократичното образование.

Как ще опишете теорията за демократичното обучение и училище на едно дете?

- Когато в училище дойдат нови деца, ние говорим с тях, показваме им училището, разказваме им как функционира то. Ако трябва обаче да обясня на детето какво е училището, аз не говоря с него теоретично. Бих направил нещо много практично. Ще му кажа, че ще играем игра. Не се опитвам да го убеждавам, че това училище е по-добро от другите, просто съм с него.

Да избираш сам какво и как да учиш е привилегия и отговорност. Как може да се разчита на едно дете на седем години или на един тийнейджър да направи този избор адекватно за себе си? И къде остава така наречената обща култура?

- Ако погледнем от гледната точка на детето, ние му даваме възможност да се концентрира върху това, което иска да прави най-много. Каква е неговата страст? Ако разполага с време, пространство и ресурси, какво би искало да прави и да научи? Не става въпрос какво ще иска да прави като порасне - защото, ако е на 5 или на 7 години, въпросът е какво иска да прави сега, не след цяла вечност. Това е процес, който се осъществява стъпка по стъпка, не отведнъж. Големите цели започват с малки цели. Например искам да напиша песен и да я изпея пред цялото училище, да играя много по-добре футбол; да напиша някаква история и да я публикувам. И после с възрастта интересите му се разрастват и детето си изгражда способността да постигне своите цели. Защото в реалния живот никой няма да ни казва какво да правим – след като завършим училище, ние трябва сами да избираме. За да знаем как да боравим с тези инструменти за избор на собствения живот, трябва да го правим стъпка по стъпка, от момента, в който се родим, докато пораснем. Не става въпрос, че от първия момент в училище детето има пълна свобода. Има свобода, но тя е ограничена от това, че през цялото време то е с ментора и родителите си. Този триъгълник взима решенията заедно – те ти предлагат какво да решиш. И въпреки че последната дума е твоя, трябва да слушаш това, което ти предлагат. Стъпка по стъпка взимаш все по-големи решения.

Родителите у нас са особено обсесивни към децата си и вашата идея за демократично обучение може да им звучи прекалено екзотично. Кои са най-силните аргументи, с които можете да ги убедите?

- Бих им казал, че трябва да се страхуват много, защото днес обикновеното училище, което познаваме, подготвя идеално хората за миналото. Как обаче ще ги приготви за бъдещето? Аз като родител се страхувах много да изпратя децата си в обикновено училище, защото не можех да си обясня защо трябва да стоят с часове на стола пред един учител, който им говори, и как това ще ги подготви за бъдещето. Ако се свържа с някоя група, която търси нов път - не да твърди, че го е намерила, а да го търси - ще предпочета да се включа в тази група. В демократичното училище ти не просто "пращаш" детето си - ти си част от тази общност и взимате решенията заедно.

Днес живеем в уникално време, което променя всичко, което знаем от миналото. Един от резултатите от тази промяна е така нареченото изгубено поколение. Това е много известното по света поколение на 29-30-годишните, които са били добри ученици в миналото – завършили са гимназия, отишли са в университета и са следвали точно пътя, който са им предписвали, че ще ги приготви най-добре за живота. И след като са изминали целия този път, днес откриват, че нямат работа. Това поколение го виждаме по целия свят – голяма група безработни, дипломирани, млади хора. Вярвам, че това е следствие от много добра образователна система за миналото. Тя подготвя децата за миналото, не за бъдещето. Невъзможно е същата образователна система, която е подготвяла децата за недемократична култура, за тотално различни работни места, да продължава да подготвя това поколение за бъдещето. Бъдещето ни е демократично общество, място, в което хората трябва да поемат отговорност за живота си, където, за да бъдеш успяващ, трябва да си предприемач, създател, трябва да мислиш нестандартно. Това са напълно нови неща и именно те са базовата подготовка на децата за бъдещето.

Ето защо в демократичното училище се стремим да им дадем именно тази базова подготовка. Без да твърдим, че притежаваме правилните, окончателни отговори на този въпрос - как да построиш училището на бъдещето - ние се стремим да ги търсим. Търсим ги индивидуално, търсим ги и като група заедно – много образователни иноватори от целия свят. И споделяме своя опит във вече изградената международна мрежа от демократични училища IDEC (ежегодна международна конференция за демократично образование). Демократичното образование не се състои от окончателни отговори. То дава отговори от типа оpen source (отворен код) – педагози от целия свят дават своите отговори, учат се от отговорите на другите и прилагат на практика в своите класове това, в което вярват. Затова демократичните училища не са еднакви – всяко има свой собствен облик, плод на решенията и отговорите на местната общност от родители, учители и деца, неговите създатели. Днес, след като сме работили вече трийсет години в тази система с отворен код, можем да откроим четири основни неща, които присъстват във всяко демократично училище:

1. Съществува демократична общност – ученици, служители, родители, общество, които взимат решения заедно и работят съвместно, за да постигнат това, което искат като общност;

2. Съществува плуралистично учене, което зачита уникалността на всяко дете – т.е. всяко дете има различен учебен план, за да открие и развива своята стихия. Тук става въпрос за стихията (елементът), дефинирана от сър Кен Робинсън (автор на книгата "Елементът" - бел. ред.) – съчетанието от уникалния талант на човек с уникалната му мотивация.

3. Съществува близка връзка между хората в общността, особено между възрастни и деца.

4. Учебното съдържание в училище се разглежда от гледна точка на човешките права. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Каквото човек и да прави, все сам учи, пък и все на нещо научава и другите



Много хора ме поздравиха вчера по случай първия учебен ден - независимо от обстоятелството, че в момента съм отстранен от работа като учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив (временно, до произнасянето на съда по казуса за моето така неправомерно уволнение). Ето как, примерно, стори това моят приятел от Елхово Томи Томев, това, впрочем, е човекът, който постоянно е подкрепял (и финансово) излизането на философското списание ИДЕИ; вижте какво той ми пише и как аз му отговорих по-долу:

Здравей, Ангеле,

Ти си учител. В момента не си директно пред учениците си, но ти си учител в оня по-особен смисъл. Ти си учител не само на учениците си: затова те поздравявам с първия учебен ден като ти желая здраве и издържливост, духовна сила и търпение - за да преодолееш с достойнство това препятствие, което ти сервираха недоброжелателите ти.

Убеден съм, че ще излезеш още по-мъдър от това поредно изпитание. Успех в попрището на будителите ни!

Получих екземплярите от списание ИДЕИ. Благодаря!

С приятелски поздрав: Томи

Здравей, Томи,

Много ти благодаря за поздравлението по случай първия учебен ден и също така за чудесните пожелания! Наистина, прав си, човек, като практикува някаква дейност цял живот, на която при това се е отдал всецяло, няма как да бъде "лишен" от качеството, благодарение на което се е посветил на въпросната дейност; тази закономерност особено много е характерна за учителстването. Всъщност всички ние, като човеци, до края на живота си едновременно се учим, а пък когато общуваме с други хора по повод на наученото, се изявяваме и като учители, сиреч, всеки човек, волю или неволю, в някаква степен се изявява цял живот и като ученик, и като учител. Такава е изглежда човешката участ, от която не можем да избягаме или да се скрием. Каквото човек и да прави, все и сам учи, пък и на нещо научава и други хора - това е неизбежно.

Учителстването не е просто "професия" или "занаят", учителстването в този автентичен и висок смисъл на думата е висша човешка и духовна проява, която е неотделима от съществуването на човека. Та в този смисъл много ти благодаря за добрите думи, трогнат съм, че ме почете по този толкова човечен и искрен начин! Позволи ми и аз да ти отвърна със същото, ето, ти в случая ми помогна да разбера нещо важно, научи ме на него, в този смисъл сам се изяви като учител спрямо мен, учителя, ето че и ти заслужаваш моите поздравления по повод на този ден, имащ за всички учещи някакви бих си позволил да кажа символичен смисъл.

Радвам се, че списанията са пристигнали при теб. Извинявай за забавянето им. Също така много ти благодаря за финансовата подкрепа, която оказа за излизането и на тази книжка.

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Учебните ни институции са нещо като крематориуми за човечността



Из: Образование: роб, Автор: Мария Касимова

... Теглим въпроси, намираме си що-годе чисто ъгълче за писане и започваме да драскаме планове на това, което ще разкажем на професора. След десетина минути на празния изпитен стол пръв сяда един от най-умните ми колеги. Говори стегнато, тихо и смислено, а още след второто изречение проф. Цанева нервно го прекъсва с въпрос.

Той прави пауза от няколко секунди, поема си дъх и казва "Аз мисля, че..." И точно в този миг, по някаква необяснима причина госпожа професорът тропва с ръка върху масата и със спираща дъха ярост изкрещява: "Колеги, вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете. Ще мислите след като се дипломирате!"...

Помня този случай толкова добре, колкото и точното разположение на вафлените трохи върху шашардисаната физиономия на клетия академичен асистент. Защото той е перфектната метафора за тоталната и десетилетна несъстоятелност на българското образование. С цялата му вехта и в същото време претенциозна осанка, с оценяването чрез унижаване, с фалшивото страхопочитание пред самоспаружили се авторитети, с миризмата на нафталин в уж модерните му интерпретации и най-вече с пренебрежението към най-важната способност на човека - тази за мислене.

В нервния изблик на иначе дълбоко уважаваната в академичните среди проф. Цанева еднозначно се изрази цялата философия на тогавашната ни и непроменила се до днес образователна култура - институцията училище (колеж, университет, институт) изисква от своя ученик попиването на определено количество информация и нейното точно определено и стандартизирано интерпретиране.

Знанието се явява някакво количествено измеримо съдържимо, което трябва да запълни предполагаемата празнота в мозъка на одобрения да го приеме човек - ученик, студент, докторант и т.н.

Както в усвояването, така и в проверката, и използването на това знание (поне в академичната обстановка) съществува стандарт. Той определя защо, какво и как да се научи. Изключва напълно както правото на избор, така и правото на лично осмисляне и оценяване на въпросното съдържимо. Нещо като да ти дадат вода и да те научат, че е за пиене, пък ако ти вземеш, та се осмелиш да се миеш с нея, да ти плеснат един зад врата...

... Образованието и училището заприличват на тренировъчен лагер, където важното е всички да следват едни и същи норми и съответно да дават един и същи резултат. Подобно унифициране и учене чрез страх е истински геноцид

Училище, където личните ти способности трябва да се подчиняват на стандарт, атмосферата е състезателна, а оценяването е въпрос на сбор от точки и покрити норми, е изправителен лагер. "Знанието", натрупано чрез насилие и папагалско репродуциране, е промиване на мозъци. Разбрах го, когато месец преди първия учебен ден малкото ми дете започна с треперещ глас да ми споделя страховете си от новата учебна година и класа, където "всички, мамо, са толкова перфектни и аз съм най-тъпата..."

В този момент си дадох сметка, че от моето училище до това на децата ми нищичко не се е променило. Че крилатата фраза на вече възрастната професор Цанева се е бетонирала като надпис на надгробна плоча в учебните ни институции и ги е легализирала като крематориуми за интелигентност. И че мисленето, въображението, идейността и смелостта да ги изразиш и защитиш не са част от образованието - те са негово карцерогенно образование, което спешно и бързо трябва да бъде стопено.

Така не се възпитават хора на бъдещето. Така се възпитават роби.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

понеделник, 15 септември 2014 г.

Системата на сегашното българско образование, главният ефект на която е притъпяването на особените таланти на обучаваните, е абсурдна и вредна система



По начало смисленото образование не е "съзерцателно", а е винаги практически ориентирано. Не си чел моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, в която още преди близо 20 години съм обяснил защото това е така: човешката душа се базира на три фундаментални (аз ги наричам коренни) и чисти отношения на човека към света и към самия себе си, а именно познавателното, ценностното и практическото; третото е израз на първите две, синтезира ги в нещо цялостно и на тази основа човекът си изработва идеи за промяна било на нещо в околния незадоволителен за него свят, било вътре в самия себе си. Тази концепция съм я развил още в моята т.н. дисертация, тя има заглавие "Формите на човешкия дух" и е писана когато съм бил на 26-27-28 години.

Та в тази връзка "практическото" е завършващият етап на изявите на човека, без него всъщност нищо особено не е постигнато, а пък т.н. "съзерцание" е онова, от което всичко започва, то е само началото. Тъй че едно "съзерцателно", в смисъл на непрактично образование, е непълноценно образование, също толкова непълноценно е образованието, основано предимно на голото теоретизиране, на чистите обяснения и теории, при което учениците биват заставяни да рецитират разни общи мисли без да са извървели пътя до тях и без изобщо някой да се грижи за това как тия знания после могат да бъдат прилагани в живота. Всичко, което съществува в едно пълноценно образование, би следвало да служи на живота, ето че практическото, при което се осъществява конкретно това служене, е логичният завършек на духовното развитие на човека. Но недей да схващаш практическото само и просто като "бъхтане", само и просто като физическа работа или усилия, нали така, практическото не е това, а е много повече?!

Примерно, хората, вълнуващи се от изкуство, в своето развитие преживяват такъв един процес, при който още преди, но най-вече по време на обучението си сами почват да изразяват своите чувства чрез творене на тонове (мелодии), слово, цветове и форми и пр., сиреч, сами почват да се изявяват и да стават художници, поети, композитори (и музиканти, в това число и певци) и пр. Тия, дето се занимават истински с наука, би следвало да стигнат до етап, в който сами ще осъществяват разни практически изследвания с оглед да напреднат в знанието, същото е в области като техниката, производството и пр. Но за да стигнат до този етап изобщо и някога, обучението им трябва да е насочено практически (към действията) още от самото начало, от най-ранна възраст. Тия пък, които имат душевната и човешка потребност от философия, стават философи, т.е. непрекъснато почват сами да философстват, сиреч, практически да творят разни идеи, служещи за изразяване на същината на човека и живота, служещи за неговия напредък, имащи отношение към различните сфери на човешкия живот и пр.

Безполезно е онова образование, което не може да разчупи сферата на чистото познание (теоретизиране) без излаз до сферата на практическото, сиреч, до сферата на реалния живот. Аз за това нещо всъщност съм се борил и още се боря в своите битки за ново и съвременно образование, примерно, аз никога не съм учил моите ученици просто да знаят нещичко за това що е философия, да имат някакви безразлични външни знания за нея, а съм ги обучавал сами да философстват, сами да търсят истината, сиреч, практически да правят философията, да сътворяват своята лична философия, на това винаги съм ги учил. Ето обаче, че в корена погрешно скроената образователна система оцени това моето като проява на "пълна некадърност", поради което слуги на системата (аз ги наричам "административни цербери"), опитващи се да запазят излъчванията на нейното злотворно и отровно блато, се постараха да ме извадят от нея.



Българското образование, каквото е в момента, няма практическа насоченост, на учениците им е забранено да мислят със своя ум (да мислиш своя ум също е практическа проява и дейност!), да търсят сами истината и пр., учениците според тази овехтяла парадигма ги заставят просто да знаят нещичко за това "как се било мислело" по този или онзи въпрос преди години и пр., което именно и показва откъснатостта на такъв тип образование от нуждите на живота - и от съществените потребности на самите ученици. Това искам вкратце да ти кажа по повод на твоето подхвърляне за това каква била тенденцията на западното, в частност англо-саксонско и американско образование (а аз в Германия с очите си съм виждал как в училищата младите биват учени мигновено да прилагат - в решаването на конкретни задачи и проекти - всичко научено). Това у нас го няма, затова и образованието на нашите деца е общо взето все фалшиво, книжно, абстрактно, безжизнено, кухо, "съзерцателно", то не развива техните творчески сили и таланти, напротив, служи за притъпяването им. Една система на образование, главният ефект на която е притъпяването на особените таланти на обучаваните, е абсурдна и вредна система: тя не изпълнява главната си роля, поради което е истинско национално престъпление да бъде повече търпяна.

Ето и за това аз днес, на първия учебен ден, ще ида да протестирам в едно пловдивско училище под лозунга ПРОМЯНА В ОБРАЗОВАНИЕТО СЕГА! Така ще отбележа аз лично този ден, в който за първи път от 31 години съм изгонен от системата на образованието, съм обявен за "вреден", "излишен", "опасен", за "некадърник" и за какъв ли не още от нейните властващи слуги и покорни адепти. Системата на образование у нас е нещо като мелачка на души, при което тия души биват все едно "скопявани", биват правени "импотентни" - с оглед да не могат да раждат нищо ново, оригинално, или пък да раждат оригинални мисли или идеи, да раждат някакви истини, в които младите да вярват докато са живи, да създават какви ли не произведения и творения на науката, техниката, индустрията и пр. Аз съм принципен враг на такава една безполезна и вредна система, логично е мен самият системата да ме оценява като "вреден", тия неща се саморазбират и са напълно естествени.

И тъй, който иска да ме подкрепи в днешния протест, да заповяда в 9.00 пред входната врата към двора на ПГЕЕ-Пловдив, бившият т.н. "ТЕТ-Ленин", гимназията, която е откъм улица "Пещерско шосе", гимназията се намира на номер 26 на това шосе. Съобщавам това за пловдивските граждани, ратуващи за промяната в българското образование, нека да заповядат, нека да дойдат да протестираме, да покажем, че няма да се примирим пред безобразията, които се творят всеки ден в българските училища спрямо нашите деца - и то именно от безропотно служещите на абсурдната административно-командна, директивно-изпълнителска система на образование нейни унизени труженици.


Ще се срещнем там, а пък аз обмислям и живо излъчване на акцията по интернет, да видим дали ще успея да изпълня тази своя отколешна мечта. Ще ми се и хора като теб, които са пръснати по света, да могат макар и виртуално да присъстват и да подкрепят промяната в българското образование.

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

А ето сега и оня откъс от писмото на този човек, живеещ в Австралия, който ме подбуди да пофилософствам малко за образованието в тази ранна утрин на 15-сиптември, първият учебен ден:

... По дяволите, изкарах квалификационен курс, душата ми извадиха. Всичко е лицензирано тука, никой не може да скочи тук от Бълхария с "признатата" си диплома и заработи, няма как да стане. Като толкова пишеш за образователни системи едно нещо да ти кажа - не знам точно как го правят, но е закон - образованието в английските страни никога не е съзерцателно, винаги се свързва с практиката.

Мисля че един филм за големия самолет Galaxy ще ти помогне да разбереш. Това е върхова технология, нали? Но как се управлява, всички там са младоци под 30 години?

Не може да се управлява съзерцателно, нали? А с бъхтане, бъхтане, което аз и ти не можем, щото не сме на 25. Като видиш тези американчета, които работят като роби, си спомни надменните коментари в BG форумите от шушумиги по панелките как Америка “живеела на кредит” и ако била умряла света щял да е по-хубаво място. Комунистическите прасета си искат кочината, ама ще има бой по китарата на aкадемик Мирчо Спасов и академик бай Тошо...

Ако синът ти някога емигрира, има едно важно нещо с което да започне най-напред - да емигрира. После ще се внедри в социалната среда където е и ще види изведнъж колко правила, закони и изисквания ще изскочат. И той трябва да ги бори едно след друго. За мене емиграцията е много труд, но при мене беше по-лесно, а и ми носеше удоволствие още от началото in the US, защото добрия език е все едно съм GSM - превключвам на другата честота и това е. Но с други хора е трагедия...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

петък, 5 септември 2014 г.

Предстои да се появи нов вид човек - човек, който "всичко си знае" без нищичко да е чел!



Автор: Florida Polytechnic University

Американците се хвалят, че при тях вече се бил появил Университетът без нито една книга, но да имат много здраве от мен, доста са поизостанали от нас: у нас отдавна вече е постигнато нещо много повече, именно да може човек да стане примерно доктор на науките като е прочел само една-единствена книга, а след това да стане премиер, върховен властник на съответната държава! У нас отдавна има университети, в които студентите нищичко не четат и пак си вземат изпитите, а и дипломите накрая, тъй че американците да не се хвалят толкова, доста са назад в сравнение с нас. Но да видим все пак за какво се хвалят те; ето какво пише в тази въпросната статия:

... Политехническият университет на Флорида изглежда смята, че вече технологиите са достатъчно развити, за да се сбогува с книгите напълно. Новата образователна институция отваря врати тази есен и разполага с библиотека, която струва 60 млн. долара и в нея няма нито една книга, съобщава в. Guardian.

Вместо това на бюрата му са разположени настолни компютри, лаптопи и таблети. Всеки от тях има връзка с интернет и достъп до колекцията с книги на университета. Тя е изцяло в дигитален формат, като институцията има сключени договори с множество издателства. Те позволяват по едно безплатно "взимане" на дигиталното копие на дадена книга от студент. Когато втори студент поиска същата книга, това вече ще се таксува в сметката на самия университет и тя ще влиза в неговата библиотека. Така университетът едновременно осигурява достъп на студентите си до по-голям брой издания, но и не харчи средства за всяка потърсена книга...

Това пише там. Голяма работа, намерили те с какво да ми се фукат! Да, но възниква един проблем, по който искам да се изкажа: дали пък книгите не са осъдени на изчезване? Ето какво в тази връзка написах току-що във фейсбук, с надежда да предизвикам известно замисляне и може би и дискусия, защо не:

Прочее, нека да се изразяваме коректно, книгите като такива няма да изчезнат никога, щото има книги на различен носител, примерно папируси, свитъчни книги, хартиени книги, електронни книги, "говорещи" книги даже има - и кой знае още какви книги ще се появят в бъдещето. Когато са изчезвали папирусите като основен вид книга едва ли са смятали, че книгата като такава изчезва, ето, сега има опасност хартиената книга ако не да изчезне, постепенно да стане предмет на лукс, а пък народът ще чете основно електронни книги, да допуснем.

На мен ми се струва, че щом като четенето като такова не и застрашено от изчезване (дали?), то основания за безпокойства няма. Но ето, че в днешно време се появиха хора-бабаити с докторски степени, които се хвалят, че в живота си били прочели само една книга - и народът така се трогна, че ги избра за свои водачи.

Ето това вече е обезпокоителното, щото явно предстои да се появи нов вид човек, човек, който "всичко си знае" без нищичко да е чел! Това според мен е най-опасното, а не това от книги на какъв носител ще четат мнозинството от хората...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Вие по-драстично потвърждение на тезата за вездесъщия идиотизъм на училищните директори срещали ли сте?



Абсурдната, анахронична и агонизираща образователна система изпада във все по-отчайващ идиотизъм в усилията си да се защити и съхрани, въпреки всичко, въпреки дори повелите на здравия разум и смисъл; ето какъв "умен" мотив за забрана е измислил един попрестарал се директор на училище, чета го в ето тази силно озадачаваща нормално мислещия човек информация със заглавие Въвеждат нова забрана за учениците:

Забраняват на учениците използването на смартфони в училище

... Причина за въведената забрана са както кражбите на скъпите мобилни телефони, а и фактът, че всеки от преподавателите губи поне по пет минути от часа, в разпра с учениците със скъпи мобилни телефони, които по цял чяс стоят в нета. Освен всичко друго те създават комплекс на учениците, чиито родители не могат да си позволят подобна екстра и са им купили по-обикновени телефони.

В този ред на мисли Александров е категоричен, че не може да се създава равенство с униформите, а в същото време социалните различия да изпъкват чрез мобилните телефони.

Това пише в информацията. Вие по-голям идиотизъм срещали ли сте напоследък? Значи забраняваме... компютрите, забраняваме ползването на интернет от учениците в час със... сиромахомилски комуноидни "съображения" да не би някое дете да страда, че баща му не е могъл да му купи по-скъпо устройство; и затуй въвеждаме пълна унификация: всички ученици да бъдат в час с еднакви, с еднакво евтини устройства, с които да не могат да ползват интернет? (Ами въведете направо пълен комунизъм бе, ами забранете направо социалните различия бе, какво ви пречи, таваришчи - защо ще се церемоним толкова?!) И защо, моля ви се, да не ползват интернет скучаещите в час млади хора? Да не би за да не могат да изловят в грешка някоя самонадеяна даскалица-зубрачка - като набързо проверят поднесената от нея съмнителна (дез)информация? И предизвикат тъй нежелана дискусия! Ами по тази логика защо не вземете да забраните и четенето на книги, учениците само да четат учебници, но им забранете да четат друга, допълнителна литература! Забранете им също така и да се съмняват, да търсят, да мислят по време на час, щото какво е съмнението и удивлението (често и пред така многоликата даскалска глупост, пред претенцията за пълна непогрешимост на толкова много даскали!) ако не начало на познанието и на мисленето?!

Нямам думи вече! Та вие по-драстично потвърждение на тезата за вездесъщия идиотизъм на училищните директори срещали ли сте? Аз не съм срещал скоро, но ето, оказва се, винаги можем да бъдем приятно изненадани. Стараят се училищните директори в туй отношение, спор няма, напредват в това отношение най-вече, особено талантливи са, изглежда, в тази посока, изглежда специално са ги избирали по този показател - преди да им дадат пълната власт над многострадалните училищни общности!

Бъдете здрави, колеги, учители и ученици! Та да можете да понесете изстъпленията на така настъпателния и войнстващ идиотизъм на училищните директори, нашите така скъпи майки и бащи! Да живей системата на българското образование, най-напредничавата в идиотско отношение система в целия свят! Да живей модерна и свободолюбива България!

Ало, ученици, родители, учители, вие няма ли някак да реагирате като гледате как откровено се гаврят с вас бре? Ще си премълчите пак ли? Е, мълчете си, нека да се гарвят с вас щом така ви харесва. Проблемът си е изцяло ваш. Но ако нещичко направите все пак за да си защитите достонйството, може работите да почнат да се променят към по-добро, не мислите ли? Вие изобщо мислите ли за нещо, или тази способност за мислене ви се вижда... немодерна и ненужна? :-)

ДОПЪЛНЕНИЕ: Преди време забраниха... свободните часове, най-любимото нещо на учениците, именно да нямат час когато някой даскал отсъства. Тия свободни часове внасяха някакви елементи на живот в скучното училищно ежедневие, ала ето, забраниха тази свобода. Сега зараняват една друга свобода: младият човек да може да избяга (мисловно) от досадния час, от досадните приказки на даскалиците - като се вмъкне в тъй интригуващия и богат на живот интернет. Можеха да избират, дали да слушат даскалицата или да правят нещо друго, без да пречат на останалите, да, ама в училище не трябва да има никаква свобода, ето, училищните директори се сетиха да забранят мобилните устройства за ползване на интернет. И какво остава друго да забранят при това положение? Ами направо им забранете на учениците и да мислят за нещо друго в час, нали сте чували как скрогата даскалица обича да казва: "Ало, Стоянчо, гледам, че си се замислил нещо, ти не си тук, ало, върни се, къде изчезна?!". Абе забранете мисленето изобщо, сложете лозунги, че мисленето е вредно, та да се наредят най-сетне работите! Аз туй предлагам, другари! Няма да се церемоним повече с тая пуста и толкова коварна свобода я?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Абонамент за списание ИДЕИ