Истината ни прави свободни

сряда, 31 декември 2008 г.

Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор

Исках да пиша за дясната идентичност, но нека разсъждението ми бъде поставено в по-широк контекст: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително - а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?

Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип... "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.

За да не се отплесна в някои пространни философски и психологически анализи, принуден съм да дам примери. Ето, да речем, чувал съм, че на някои хора им ставало лошо, избивало ги на нерви, изпотявали се от неприятно вълнение, когато, примерно, слушали говоренето на Иван Костов. Аз пък, чистосърдечно си признавам, се чувствам крайно неприятно, когато, да речем, говори Гоце Първанов - или Сидеров, или Ахмед Доган. Чудя се на акъла на хората, които се разтапят от умиление, когато слушат някой от тия индивиди. В същото време на мен самия приказките на Иван Костов ми се виждат смислени, разумни, възхищава ме това, че този човек добре разбира за какво говори, изказва се кратко, по същината на проблема. Признавам, че лично аз считам Иван Костов за човек, който не си хвърля думите на вятъра, а също и че се изказва по неща, от които разбира, а и спор няма, че умее и да привежда в действие своята политическа програма. Същото, разбира се, не мога да кажа за говоренето на Първанов, на Б.Борисов или на Сидеров, да речем, които за мен са, няма да скрия, високомерни, но кухи личности, които говорят най-дилетантски по неща, от които съвсем не разбират. И по тази причина бълват все най-банални и скучни "словоизлияния". Разбира се, такъв никога не бих го подкрепил с гласа си на избори: защо е така, на какво се дължат тия толкова различни субективни реакции?! Които, всъщност, са в основата на нашите политически различия, спорове, несъгласия и конфликти дори.

Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.

А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като... "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация.

Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.

Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?

Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни - но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! - са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.

Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.

Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...

Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.

Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...

(Предвид приближаването на годината на изборите и на самите избори сметнах за уместно да препечатам тази моя статия, писана преди доста време. Пък и е интересна за младите, които учат гражданско образование. Първият път е била публикувана ТУК.)

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

вторник, 23 декември 2008 г.

Беседа за човека, духовното и Бога в навечерието на Рождество


Beseda za choveka, duhovnoto i Boga v navecherieto na Rojdestvo from Angel Ivanov on Vimeo.

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

неделя, 21 декември 2008 г.

Спор с нихилистично настроени спрямо философията арогантни младежи



Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

четвъртък, 18 декември 2008 г.

Призовавам ви да бъдете човеци

Това се случило много, много отдавна. Глината, от която Господ Бог сътворил нашите клети, унизени тела, била още влажна и носела отпечатъка на свещените Му пръсти, а от огнения дъх на светия Му дух, вдъхнат у човека, очите на хората светели като звезди.

Домъчняло му на Създателя за Неговите наивни, глупави деца и решил да погледне през облаците към грешната земя, та да види какво правят. Видял нещастници, които прегъвали гръб над нивята по цял ден. Видял ловци, поразили ловко плячката със своите стрели, получили накрая само не съвсем оглозганите кокали. Видял също самодоволни вождове, излегнали с в хамаци, пред които красиви девойки танцували и ги разхлаждали с ветрила от паунови пера. Видял и охранени жреци и духовници, които се тъпчели с плодовете на чуждия труд в Негово име. Сълзи бликнали от Божиите очи, а от свъсеното небе завалял леден дъжд. Но, както в поемата на Петьофи, хората газели с нозе сълзите на своя Творец и ги превръщали в кал. Извикал Господ Своя най-мъдър и най-усърден архангел и му рекъл:

- Чедо на Светлината, иди долу, на тъмната материя, върху калната земя и виж защо чадата ми страдат така. Аз съм им дарил най-скъпоценния и страшен дар, да бъдат свободни сами да изберат своята участ. Виж дали са жертви на насилие или са окаяни роби по своя воля.

Слязъл Божият служител на земята. Престорил се на гърбав белобрад старец и отишъл на едно ширно поле, дето старци, жени и деца превивали гръб да събират зърната за своя господар и вожд.

- Добра среща, люде! - рекъл и учтиво свалил вехтата си шапка. - Как живеете? Добре ли я карате? Сити и доволни ли сте? Не ви ли тежи тоя труд, с който храните чуждите лакоми уста?

- Какви ги дрънкаш, старче?! - уплашено прошепнал един плах сивокос човечец, свил от раболепие глава между раменете си, с неспокойно блуждаещи, тревожни очи. - Приказваш долни клевети за добрия ни господар! Той е щедър. Разрешава ни да си отдъхнем в светата неделя и да работим само по дванадесет часа. Дава ни по шепа просо всеки божи ден, та да си сварим каша!

“Ама че чудати създания!” - рекъл си архангелът, който никога не бил виждал страхливци. - Как може да им се нрави по цял ден да орат, копаят, засяват и събират реколтата, а да получават храната си като подаяние?!

Решил да види какво ще му рекат ловците. Те му се стрували храбри и силни мъже. Та нали убивали при лов могъщи мечки и свирепи глигани?

- Добра среща, юнаци! - рекъл им. - Харесва ли ви да дооглозвате кокалите на плячка, която сте оцелили сами, а тлъстите мръвки да ги ядат жреците и вождовете, дето спят до обяд и нищо не похващат?

Тримата едри мъжаги, с които разговарял, се спогледали с ужасени очи.

“Тоя е шпионин на духовенството или на вожда” - помислили си и най-старият рекъл:

- Върви си по пътя, негоднико! Нашият вожд и жрецът се трудят неуморно. Само че ти си прост човек и не разбираш колко трудно е да напътстваш и ръководиш другите или да призоваваш с молитвите си Божията милост над хората!

- Какви ги говорите?! - зяпнал от удивление Божият пратеник. - Нима, когато сте изправени срещу освирепял глиган ви ръководи вождът? Не вземате ли сами решенията си как да завардите плячката и как да познавате следите върху горския мъх? А жреците… Опитвали ли сте се сами да поговорите на Бога и да измълвите молитва? Мислите ли, че Той има уши само за дебелите жреци?!

Мъжете така се изплашили от тия бунтовни приказки, че зарязали дисагите, колчаните със стрелите, боздуганите и лъковете си и панически побягнали.

“Какви странни същества е създал тук, долу Бог” - мислел си удивено архангелът, чиято невинна и сияйна природа не познавала страха, угодничеството, покорството и раболепието.

Затова, когато се върнал в сияйните небесни чертози, разказал на Създателя, че неговите творения харесват да страдат, да бъдат тъпкани и използвани, да ядат огризките на други и да ги почитат като богове. Тия пък другите, доволни да ядат сърцевината на пшеницата и месото върху кокала, също възхвалявали обществената система.

“Неразумни и странни са чадата ми” - рекъл Бог - “но аз им дадох правото на свободната воля и не ще им го отнема. Щом им харесва да страдат, нека така да бъде!”

Това е само една древна приказка, само една легенда, която в една тъмна нощ ми прошепнаха далечните звезди.

Дали?!

Нека видим какво става тук, по нашите земи много хилядолетия по-късно.

Наглед ние сме по-разумни същества и показваме недоволство от кретенизираната и престъпна върхушка, която ни тъпче и дои. Правим го, обаче, през зъби, под носа си, мърморейки из тъмните ъгли за тия негодници - депутатите, за мафия, за монополи и алчни и некадърни бизнесмени. Но какво вършим явно, под ярките слънчеви лъчи, пред другите хора и на глас?

Всеки мърмори за завишените сметки и несправедливото ценообразуване при тока, парното, водата, но тия, които уж недоволстват най-шумно, първи се редят да си дадат лептата, заради която цял месец ще ядат хляб и лук и кротко чакат за това удоволствие с часове на опашка.

Говорим за несправедливи работодатели, а неотдавна в едно предприятие уволниха по-будна и смела работничка, която искаше да се бори за законните си права. Насаме, управителят на дружеството й рекъл: “Умна и сръчна си и работиш добре, ама не мога да те държа на работа. Прекалено много четеш Кодекса на труда”. В оная фирма има секции на две синдикални организации. “Какви протести сте организирали в защита на колежката си?” - запитах ги - Мълчаха минута-две с наведени глави и, накрая, един свъсен мъж измърмори: “Имаме семейства, госпожо! Трябва да си вардим хляба”. “Чакайте!” - извиках - “Доколкото знам уволнената жена има съпруг - инвалид и две деца-ученици. За нея няма ли да помислите?”

Отговорът беше … глухо мълчание.

Същата е реакцията за ненавременно изплатени трудови възнаграждения, за неизплащане на извънреден труд, за отказ да се платят обезщетенията на трудоустроени, за нерегламентирани удръжки от заплатите за… Списъкът е безкраен. Но какво да се прави?

Хората си вардят хляба. Или трохите от хляба, който са изкарали.

Арогантността на депутатите от българския парламент, отдавна забравили смисъла на думата “народовластие” и крещящата им наглост отдавна ни провокират. Все пак, какво сториха хората от избирателните райони на онези единадесет, поискали огромни пенсии и привилегии при пенсиониране на народен представител? Как отговориха на самонадеяните им изявления, че богоизбран елит като тях не може да се регистрира в бюрото по труда? В колко случая извикаха своя избраник да му поискат отчет за безпардонната и неморална наглост? Мисля, че, ако имаше поне един такъв случай, щеше да бъде оповестен от медиите.

Неотдавна, целият цивилизован свят ни заклейми за корупция, беззаконие, хаос и икономически произвол и ЕС ни отне субсидии. Как реагира гражданското общество? В какво се изрази протестът му? Дали в това, че слушаме безмълвно идиотското и малоумно бръщолевене, че Европейските институции били “несправедливи с нас”, щото сме били социалисти, оправдание, което може да прозвучи приемливо само сред пубертети на около дванадесет-тринадесет години?! Или в това, че книжката на великомъдрият премиер български Сергей Станишев се радва на шумно одобрение и че, при нейната промоция, куп старци чакаха на опашка за автограф?

Стенем пред всяко социално унижение, пред кучешкото отношение към социално слабите, болните, невръстните или старите, а от години търпим Масларова със съответстващ на фамилията й мазен тон, с глас, с който бихте могли да си запържите боба да ви зове “скъпи майки и бащи!”

Е, какъв е глобалният извод? Ако Бог изпрати тук, в България, днес или утре светъл архангел да му разкаже за човеците, какво ще докладва той?

Че тук, в България живеят странни същества, които харесват да бъдат ограбвани, третирани по-зле от добитък, унижавани и подигравани. Защото човек има светлото право на свободна воля.

И не си мислете, че греша, защото ви призовавам към кръв и насилие! Нищо подобно. Призовавам ви просто да кажете какво мислите за управниците си на глас, а не шепнешком. Призовавам ви към мирен граждански протест. Призовавам ви да искате референдум за промяна в избирателната система. Призовавам ви да оставите на съответната дата тенджерите и телевизора за час-два и да гласувате. Призовавам ви да бъдете човеци.

Защо си мисля, че изявите и тенденциите напоследък са повече характерни за ония благи животинки с дебелото, къдраво руно? Ами, ако вярваме на социолозите, а не мисля, че имаме основание да ги назовем лъжци, към днешна дата 18% биха гласували за БСП. Това не напомня ли синдрома на роба, който копнее да целува ботуша, който го рита?

И не бива да се оправдавате, че всичко това е смирение, което е християнска добродетел. Моля ви, правете разлика между смирение и примирение. Смирението е пред Бога. То е осъзнаване на факта, че всички сме просто хора, че животът ни на земята е само един сън, че делата ни, малко или много, са грешни. А примирението е отказ от дирене на справедливостта. И, тъй като Бог е справедлив, примирението е отказ от Бога.

Нека помислим в какво сме се превърнали. Нека излезем от депресията и престанем да тъпчем Божиите сълзи с нозе и да ги превръщаме в кал. Защото в тези сълзи е нашата сила. В тях и в меча на справедливостта.

Паула Лайт

(Посетете блога на авторката на този текст.)

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

петък, 12 декември 2008 г.

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(1)Разрешението на въпроса се състои в това: да се съществува или да не се съществува?

Битието е, а небитието не е. Това е верният път и той ни доближава до истината.
Едно и също е да се мисли и да се съществува.

Необходимо е да се каже и да се мисли това, че само битието съществува. Защото неговото съществуване е възможно, докато съществуването на небитието е невъзможно.

Едно и също нещо, знай, е мисълта и туй, заради което тя се мисли, нали без съществуващото тука, в което мисълта е изразена, не ще откриеш ти и мисленето свое?

Битието е неродено и не се подчинява на смъртта. Всичко е цяло, то е безкрайно, неподвижно и еднородно. То не е било и няма и да е, но е. То е непрекъснато единно… И не се нуждае от нищо, защото иначе би се нуждаело от всичко.

Тъй като съществува обаче един краен предел, битието е ограничено от всички страни и може да се оприличи на добре закръглено кълбо, което е еднакво заоблено от средата във всички посоки.”

(Парменид)

(2) Едно съчинение на Протагор започвало така: “Човекът е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите – че не съществуват. Протагор твърдял, че човекът е мяра на всички неща, изхождайки от това, че достоверно е онова, което изглежда достоверно на всеки един. Ако това е така, излиза, че едно и също нещо съществува и не съществува, че е лошо и добро, че противоположните едно на друго изказвания също са верни, защото често пъти за един изглежда прекрасно едно, а за друг – противоположното, и че онова, което на всеки изглежда като някакво, сиреч явлението – то е мярата…

(Аристотел)

(3) … в своя трактат “За несъществуващото или за природата” Горгий е написал последователно три глави: първата от тях за това, че нищо не съществува, втората – за това, че дори и да съществува, то е непостижимо, непонятно и неразбираемо за човека; и третата – за това, че дори и нещо да е разбираемо, то е неизразимо и не може да се обясни на друг човек.

(Секст Емпирик)

(4) Да се говори за безусловното съществуване на немислещи неща без каквото и да е отношение към тяхната възприемаемост, за нас е напълно неразбираемо. Тяхното esse est percipi (“да съществува значи да бъде възприемано”) и е невъзможно те да имат съществуване извън духовете или възприемащите ги мисловни неща.

(Джордж Бъркли)

(5) Съществува единствено мъдрото (логосът), което управлява (някога е управлявало) всичко чрез всичко… съществуващото е и смъртно, и родено… Светът за будните е един и общ, а всеки спящ го превръща в собствен… Не е възможно да влезеш два пъти в една и съща река… Не е нужно да знаеш всичко за всичко, нужно е да знаеш единното, от което зависи всичко… Мъдрост е да се казва истината и да се живее, вслушвайки се в природата.

(Хераклит)

КАЗУСИ:

(І)Един китайски мъдрец заспал и сънувал, че е станал… пеперуда. Когато се събудил, се запитал дали той всъщност не е пеперуда, която сега сънува, че е човек.

● Можете ли да помогнете за разрешаването на неговото затруднение? Кой всъщност е той – и най-вече как може да е сигурен, че наистина е това?

● На какво може да се опре едно солидно доказателство за съществуване? Достатъчно ли е да виждаш нещо, за да смяташ с пълно основание, че то съществува? А съществуват ли невидяните от никой неща?

● В такъв случай дали изобщо съществуват… невидимите неща? Как се отнасяте към общоразпространената “мъдрост” – “Вярвам само на онова, което мога да пипна и видя!” (“Ръка да пипне, око да види!”)?

(ІІ) Опитайте се да схванете и изразите нищото.

● Като казваме думата “нищо”, какво казваме? Какво си представяме? “Нещо” ли и “нищото” – за да можем да си го представим? “Виждал” ли го е някой?

● Как тогава да мислим нищото? Защо не се удава на мисълта ни да го улови и изрази? Дали пък то не е “по-всеобхватно” от битието?

● Не се ли оказва в такъв случай, че тъкмо поради това, че не можем да го мислим, ние сме обявили нищото за… несъществуващо?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Въпросът за битието е безалтернативен, т.е. за него не могат да се мислят различни неща – стига да се мисли истинно. Алтернативи се появяват когато се появят и заблудите относно битието.

(ІІ) Критерий за битие не е само мисълта, но и чувството. Битието според чувството е многолико, докато според мисълта е единно. Кое тогава е истинското битие? Може би онова, което едновременно е многолико (според многоизмерността на чувството), а също и единно (според винаги внасящата единство мисъл). Но в никакъв случай битието не е само “абстракция на мисълта”, то не е лишено от “жизнена пъстрота”. Но също и на небитието (според чувството) трябва да се отдаде длъжното: то внася живот в иначе неподвижното, “замряло” и изнесено някъде “отвъд” битие! Там, където има само битие, съществува вечност, там където са примесени битие и небитие, е сфера на времето и временното. Битието е в нас, но небитието навсякъде го преследва. Човекът е “точката”, в която се пресичат битие и небитие, вечност и време, единство и множество, “всичко” и “нищо”.

5.Дали истината на битието не е идея?

● Щом като (или: ако!) битието е мисъл, е неотделимо от мисълта, щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са едно и също нещо, то не следва ли оттук, че битието на съществуващото според своята истина е идея? Дали всъщност битието не е идея, тъй като идеята е битие? Но що е идея?

● Нима идея и истина не са едно и също нещо? В такъв случай истината на битието не е ли идея? Нима е истинно множеството, многото, щом като е смесица на битие и небитие? Хаотичната “множественост” не е ли сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда, спомен на битие, но не самото битие?

● Идеята не е ли – бидейки изчистена от небитие битийна мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички възможности”? Впрочем, истински реалното не е ли идеята, чистото битие? “Причастното” на идеята доколкото принадлежи и на небитието, не е ли в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие? И доколкото е причастно на идеята, не е ли в същата степен истинно, автентично?

● Но може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”, изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато биещо сърце? Различават ли се по нещо мисъл от идея? Мисълта не е ли “стерилен човек”, “абстракция за човек” и пр., докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му жизненост и живост? Нима идеята за живот не придава жизненост на идеята за човек?

● Ако идеята превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като него? Или тя е по-жива от него? Какво казваме когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е “прекалено скучен”? Разбирам ли автентичния смисъл на идеята? Не я ли смесвам често с нещо друго?

● Човешкото като идея не е ли изчистената от несъвършенства човечност? И каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от несъвършеното? Но дали тъкмо несъвършенствата не ни придават “жизнено достоверната” човечност – ние не сме ангели, нали?! Какъв е този хаос, мога ли да го преодолея?

● Битието изобщо, а също и битието на човека, може ли да съдържа несъвършенства? Битието, бидейки единно, може ли да включва в себе си и несъвършеното? Или то е самото съвършенство, “идеята като такава”? Несъвършеното не е ли “заслуга” на небитието?

● Но и свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе си, не се ли “излюпва” от нищото, от небитието? Идеята за свобода дали е по-битийно изпълнена от непосредствената, преживяната, живата, изпълващата сърцето на човека свобода? Нима истината на свободата “струва” по-малко от човешките “предчувствия” за нея? Свободата, превърната в живот, идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, това ли е истината за битието на човека?

● А ако идеята за истина не одухотворява идеите за живот и свобода, то какви ли ще бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с небитие?

● Имат ли край тези въпроси? Не трябва ли – ако истината е “неуловима” – да се откажа от тях? Но кой е доказал, че истината е неуловима? Кому е изгодна… такава истина? Тогава?

4.“Съществуващото” не е ли извора, от който всичко е произлязло?

● Дали най-висшето единство на съществуващото не се определя от това, че то съществува “съзнателно”, т.е. мислейки? Но самият факт на съществуване не е ли твърде показателен? Например преди да съществува дали нещо може “да прави” нещо друго? Съществуването тогава не е ли извора, от който всичко произлиза?

● Преди да се запитам какво дадено нещо е, нали трябва да съм констатирал, че то е, съществува? Тогава съществуването не е ли “нещото”, което обединява, придава единство на всичко съществуващо? И не значи ли това, че битието е единното? Нима битието не е единство, придобивано чрез съществуването?

● А оттук не произлиза ли оттук, че “многото” и “множеството” стават такива защото към тях се е “примъкнало” небитието? Всичко е единно благодарение на битието, а благодарение на какво всичко е и “множествено”, е “много”, е многообразно? Не е ли добре да поясня това с пример?

● Има, да речем, много коне, но не са ли те такива благодарение на… “конското” у тях? Тази “конскост” не е ли това, от което зависи съществуването им именно като коне, не като нещо друго? А жените не са ли жени тъкмо заради “женското” (женствеността), която пронизва и придава единство на съществуването им като жени?

● А човекът не е ли човек тъкмо заради това, че човеците са обединени от единството на човешкото, придаващо нашето битие, битието ни на човешки същества? Но ако човек не е “унаследил” своята човечност, а я е създал сам, то това не означава ли, че битието на човешкото се определя от битието на свободата?

● И това, че сме различни (мъже и жени, такива и такива личности и пр.) не се ли дължи на раз-личността ни като същност на нашето съществуване – като човешки същества, държащи на личността? Но не сме ли такива именно благодарение на единствата, придаващи битието ни на човешки същества?

● Това, че тук и там нещо единично (индивид) като израз на “многото” (хората) загива и умира, но въпреки това човекът и човешкото остават, не означава ли, че единното е тъкмо автентично битие, че единното е тъкмо автентично битие, а многото е “примесено” с небитие?

● Аз като човек се изменям, развивам, раста и “увяхвам”, не значи ли това, че към моята същност (битие) на човек се “просмуква” по някакъв начин небитието? “Аз вече не съм този, който бях, аз ще бъда нещо повече от това, което сега съм!” – това не значи ли, че аз постигам и утвърждавам битието си само като чрез небитието отричам едно съществуване, за да постигна друго?

● Ако това ме прави друг, а преди съм бил “такъв”, то значи ли това, че моето битие непрекъснато се “оттласква” от небитието ми – за да постигне самото себе си? И истината за моето битие не е ли онази пълнота, онова единство, към което съм устремен?

● Ако аз предварително и изцяло съм си това, което съм и мога да бъда, то аз в такъв начин съществувам ли? Нима съществуването не трябва да има цел и посока? Съществува ли е онова, което се е отказало от съществуването си? Не се ли е оказало, че задачата на моето битие се е оказала неизпълнима за мен?

● Как тогава ще бъда човек, щом битието на човек е непосилно за мен? Какво съм тогава – когато не мога да надмогна “разпиляната” си множественост: мога да бъда всичко, но понеже не искам нищо, ставам… нищо, при това прекалено претенциозно нищо!? Когато не правя нужното, за да постигна единството, истината на собственото си битие, то каква ли участ ще ме постигне?

● Ако си позволя да съществувам “не-битийно”, ако не се окажа на висотата, изразяваща битието ми на човек, то в такъв случай не се ли оказва, че не съм постигнал и единството, което ме прави човек? И не съм ли в такъв случай “развалина”, куха “множественост”, “многообразие” без единство и без смисъл? Каква е тази “безхарактерност”, нима тя не е израз на небитие?

● Ако съм “многообразен”, но не съм постигнал свой образ, съответстващ на битието ми на човек и на “свободен дух”, то не значи ли че съм… “никакъв”? Ако се опитам да стана “много”, дори “всичко”, няма ли това да ме доведе дотам да съм “нищо”?

● Ако, впрочем, един човек иска да е едновременно… “навсякъде”, той всъщност не е ли… “никъде”? Трябва ли да се пазя от това да ме сполети такава участ?

3.Какво друго е битието ако не сила и дух?

● Щом като битието е надмогнало небитието, то това не е ли проява на колосална сила на съществуването? За да бъде “удържано” съществуващото именно като съществуващо, не е ли потребна също такава сила? Как инертността, задушаващата инертност на несъществуването е била победена и съкрушена? Дали самата мощ не е необходима тук?

● Мисленето, от друга страна, е битие – нима не е така? Самият факт, че изказвайки тази мисъл, й “придавам” битие, показва, че мисленето не само че е битие, но и е пораждащото битието – мога ли да мисля друго? И коя е тази всемогъща сила на мисълта, пораждаща “битието като цяло”, ако не духът като самата мощ?

● Ако мислене не съществува, ако то по начало е небитие, то какво тогава би било битието? Няма ли да е нищо, не е ли загубило… самото себе си? Какво е битието без мислене, без това дълбоко отношение към самото себе си, което всъщност го крепи, придава му силата на съществуването?

● Ако допусна “не-мисленето” като съставка на битието, то не значи ли това, че небитието е нахлуло в битието? Какво е онова странно битие, което “включва” в себе си и… не-битие? Ако това е възможно, то не следва ли, че и небитието… “съществува”? Ако помисля това, че несъществуващото… съществува, аз не разрушавам ли самата възможност за мислене? По този начин не “взривявам” ли самата възможност за битие?

● Кое тогава е естественото, необходимото, истинното? Може би това, че доколкото мисленето е битие, дотолкова и битието е мислене? Какво е без мислене битието? Какво е без битие мисленето? Дали пък не следва, че самото битие е мислещо, че самото битие мисли? Може би битието, мислейки, само заявява за себе си, т.е. придобива битие в пълна степен? Без съзнание и мислене съществува ли по принцип съществуващото? Какво е онова битие, на което липсва най-важното – усещането и съзнанието, че съществува?

● Може ли да съществува ощетено откъм най-важното битие? Немислещото, а затова и непълноценно, “проядено” от небитието битие, заслужава ли да бъде наричано битие? Ако небитието чрез немисленето бавно “изяжда” битието, то това не значи ли, че то е по-мощно от битието?

● Какво битие е небитието, което се оставя да бъде изядено от… небитие, т.е. от “нещо, което даже не съществува”?! Какво е това мислещо (битие), което се е “заразило” от не-мислене (не-битие)? Може ли битието да не мисли себе си тъкмо като битие? Може ли това да е битие в истинския смисъл?

● Не знаещото и даже не подозиращото че съществува, не изразяващото съществуването си по никакъв начин, съществува ли изобщо? Съществува ли онова, което не “показва” с нищо съществуването си? Мисленето и съзнанието не е ли най-първичният израз на битие?

● Нима не е съдбовно за едно битие това, че то не съзнава себе си тъкмо като битие? Какво е безразличното към себе си, не разбиращото съдбовността на своята битийност битие? Нима да съществува не е много по-отговорно от това да не съществува? Как тази отговорност може да бъде носена без съзнание за нея?

● “Бездушното” към себе си и към битийността си битие битие ли е? Нима не е много по-лесно да не се съществува? Нима трудното не е да съществуваш? Нима трудността може да я носи нещо, което не я съзнава? Тогава?

2.Защо битието е, а небитието… не е?

● Нима най-важното не е тъкмо това, че съществуващото съществува? Ако не съществуваше, то тогава нали несъществуващото щеше да обхване всичко? Защо е станало така, че “сред” несъществуващото по някакъв тайнствен начин се е “наместило” съществуващото? Защо е станало това, кое или какво е пробудило в него съществуването? Нима не е важно да разбера?

● Но как така “да е имало само”… несъществуващо, това нали значи, че нищо няма? Възможно ли е несъществуващото да “обхване” и “задуши” съществуващото, след като несъществуващото, доколкото е несъществуващо, не съществува? Но защо несъществуващото, нищото, се е “пропукало” и от него се е родило съществуващото? Нима това не е най-голямата загадка?

● Дали заради съществуващото може да се мисли несъществуващото – или пък само спрямо несъществуващото съществуващото “изпъква” именно като съществуващо? От нищото всичко ли е възникнало, или от нищото нищо не възниква (възниква само нищо!)? Ако е така, какво следва от него? Това не засилва ли тайната около съществуването на съществуващото?

● А може ли съществуващото да престане да съществува, да загуби свойството си да съществува? Може ли съществуването да изчезне, да се “изпари”, да се превърне в нищо? Кое е по-вероятното: съществуващото да премине в нищото, или пък несъществуващото да породи съществуването? И дали едното без другото нищо не означава?

● Може би съществуващото съществува само доколкото не се е оставило да се “свлече” до нивото на несъществуващо? И нима не-съществуващото не е такова тъкмо защото не е съществуващо? Дали това, че нещо е, не се познава, не личи по това, че то е избягнало опасността да не е? И дали нещо не е дотолкова, доколкото не му се е удало да е?

● Нима моето аз съм не е онова, от което следва всичко друго? Небитието, “бидейки нищо” (“не бидейки нищо”!?), не съществува, но несъществувайки, то не отваря ли път на съществуващото да е, да съществува, да е “нещо”? Мога ли изобщо да си представя “не-съществуващото” другояче освен като не-съществуващо? Мога ли да го мисля иначе освен като онова, което не е съществуващо?

● Кое от двете – нищото или съществуващото – е определящото спрямо другото? Ако “нямаше” съществуване, нямаше “да има” и не-съществуване – така ли е? Или, обратното, понеже “няма” несъществуване, то точно затова “има” съществуване? Нима не самият език не подсказва: не-съществува(м)?!

● Впрочем, онова, което казва “не съществувам”, казвайки го, вече съществува? Но как би го казало, ако не съществуваше? Какво следва от това? Не е ли най-голямото потвърждение на съществуването това, че то съзнава или пък мисли?

● Какво произлиза от това, че само съществуващото може да подозира, че съществува, докато несъществуващото освен всичко друго не знае това, няма как да го знае? Мога ли да приема, че “оттласквайки” се от съществуването, аз мога да мисля несъществуващото само като онова, което не е?

● Съществуващото не е като несъществуващото – това не подсказва ли ми тяхната неотделимост? Това “не е” нали е не-битие, нали в такъв случай се оказва, че и битието е немислимо без не-битието – като негово не е? Но пък не е не сочи ли, че без е няма и не е, че без съм няма и не съм?

● Дали все пак не излиза, че битие е по-фундаментално от всичко друго, дори и от съперничещото му не-битие? И нима битието с право не се оказва първото, което по необходимост занимава философстващите?

1. Има ли смисъл да се пита така?

● Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото… съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Но дали за това става дума? Това, че съществува, е несъмнено, но защо съществува не е ли важно да се разбере?

● Или няма значение защо съществува, важното е, че все пак съществува? “Ей така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” – така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на битието?

● Как мога да вникна в нея ако предварително смятам, че тайнството не съществува? Съществува ли за мен, наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се запитам?

● Нима не всичко не произлиза от това тайнство? Ако най-важното за мен не е тайна, ако си позволявам да смятам, че “всичко си зная” – и особено пък най-важното! – то не трябва ли още сега да изоставя всеки опит за философстване?

● Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми, за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е “ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на съществуването си тази сутрин?

● А може би тя ме превъзхожда по това, че така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да зная ли е разрушило магията?

7.Защо съществуващото съществува?

7.Защо съществуващото съществува?

7.1.Има ли смисъл да се пита така?

7.2.Защо битието е, а небитието… не е?

7.3.Какво друго е битието ако не сила и дух?

7.4.“Съществуващото” не е ли извора, от който всичко е произлязло?

7.5.Дали истината на битието не е идея?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

четвъртък, 11 декември 2008 г.

Нравственото възпитание на младите: не забравяме ли нещо най-важно?

Една млада учителка в началния курс (преподава в 3-ти клас) дойде в моя кабинет в ЦЕНТЪРА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА, като пожела консултация по проблем с дисциплината в нейния клас. Обсъдихме проблема, ситуацията наистина е сложна (има и усложняващи фактори, примерно ролята на директора, който, оказва се, се държи съвсем неадекватно не само от педагогична, но и от психологическа гледна точка), но аз за това ще пиша отделно. Като момент от нашия разговор учителката ме помоли да й помогна да развие в писмен вид нещо като "доклад" за пред родителска среща. И заедно с нея написахме ето това изложение, което може, предполагам, да помогне и на други учители:

Уважаеми родители!

Предлагам днес да обсъдим заедно един много важен въпрос, който не бива да бъде отлаган, както често изглежда сме склонни да правим. Защото това е наистина въпрос от първостепенна важност, по който трябва всеки път най-настойчиво да се разговаря.

Става дума за възпитанието на младите, на нашите деца, на учениците. Училището е преди всичко образователна институция, но от години е станало така, че възпитателния момент, именно засилената грижа за нравственото, за личностното израстване на младежта сякаш е оставено на по-заден план. Преди всичко се грижим за това децата ни да получават повече знания и умения, а за това доколко са възпитани, доколко са наставлявани в нормите на морала, доколко са добри, учтиви, доколко уважават по-възрастните, е оставено на по-заден план, а не бива да е така. Защото, както и да го погледнем, личността с нейните нравствени качества е най-първото и водещото. Понеже от това зависи всичко останало: какво от това че децата ни са знаещи, ако допуснем да ги направим лоши, зли, опорочени и невъзпитани?!

За решаването на тази най-важна задача родителите и учителите трябва в най-тясно взаимодействие и единодействие да си сътрудничат, и то не епизодично, а всекидневно. Не трябва да се проявява примиреност, вярно е, че тази област е твърде сложна и деликатна, а пък най-лошото е, че понякога става така, че взаимно си прехвърляме топката. Родителите явно, след като децата им ходят на училище, разчитат върху тяхното личностно и нравствено формиране да влияят преди всичко учителите. И това води до пренебрегване в много от случаите на техните основни задължения в тази насока. Вярно е, никой не отрича, че родителите си имат твърде много други грижи, но по никой начин не трябва да обръщат гръб на своята незаменима роля и функция по отношение на възпитанието на своите деца.

Учителите пък, които са обременени от провеждането на един тежък познавателен и образователен процес, понякога даже нямат физическата възможност да отделят повече време за борба и противодействие на отрицателните явления, като недисциплинираност, проявление на неуважително отношение към по-възрастните, към самите учители, към образователната институция изобщо и особено пък във взаимоотношенията помежду им, имам предвид отношенията между самите ученици. А не бива така, т.е. всяка от двете страни – родители и учители – да разчита на другата и да пренебрегва собствените си задължения. Трябва да си подадем ръка и всекидневно да водим тежка битка срещу отрицателните прояви, да работим за нравственото възпитание на младите, на децата ни. Особено пък най-важно е какво става в този ранен етап, в началната училищна възраст, защото пропуснатото сега след време изобщо не може да се коригира или компенсира.

По тази причина предлагам сериозно да се замислим какво правим. Имам предвид и двете страни, и учителите, и родителите. Длъжни сме да разговаряме, да обменим мисли за това какво трябва да променим, какво сме трябва да сторим, та работата ни по възпитанието и нравственото формиране на учениците да стане по-ефективна.

Аз искам да изразя една позиция, която според мен е най-естествена. Просто трябва да уточним функциите и отговорностите. Не бива да си прехвърляме взаимно задължения и отговорности. Всяка от двете стани си има свои незаменими от никой друг отговорности, които съзнателно и упорито трябва да изпълнява. Работата на родителя е да упражнява всекидневен контрол върху поведението на своето дете в училище, на улицата, пък и в дома. Всяка некоректна проява на невъзпитаност, на лоша дисциплина в класа, на неизпълнение на разпорежданията на учителя, на неподобаващо отношение към съучениците от страна на вашето дете трябва да предизвика незабавна, строга и адекватна реакция от вас, родителите. Трябва да направите така, че вашите мерки да доведат до положителен ефект, а това ще стане ако осъществяваме всекидневна обратна връзка.

В това отношение трябва да почнем от най-простото: да се използва в пълна степен ролята на училищния бележник като посредник между учителя и родителя. В никакъв случай не трябва да се допуска учениците да си губят бележника, да го крият, да драскат по него и пр. Всеки ден родителят трябва да изисква да види бележника на своето дете и да провери какви вписвания по успеха и по дисциплината има в него. И съответно да вземе незабавни строги мерки особено пък във връзка с непристойно или недисциплинирано поведение на ученика.

Аз специално започвам оттук-нататък всеки ден да вписвам в бележника ония прояви, които заслужават и родителска санкция или наказание. Искам да обърна вниманието ви върху това, че без наказание, без детето да разбере, че такива прояви са недопустими и че подлежат на незабавна строга реакция от страна на родителя, възпитателната ни работа неизбежно ще се провали или просто няма да има ефект. Ако се овладеят и използват в пълна степен възможностите на ученическия бележник като посредник между учителя и родителя, то ефект непременно ще има, но за това вие, родителите, трябва да положите известни усилия и грижи.

А именно да изисквате всекидневна проверка на бележника, да държите той да бъде в наличност и изправност, да наказвате ученика ако си позволява да го крие и пр., да вземате възпитателни мерки ако в бележника има вписване за лоша дисциплина и некоректно поведението на ученика в училище. Разбира се, няма да има всеки ден вписвания от моя страна, но контрол в тази насока от вас трябва да има всеки ден. Защото ако поглеждате бележника само, както се казва, от дъжд на вятър, ефект никакъв няма да има.

Много често отделни ученици идват в училище без тетрадки, учебници, химикали и пр. Това е обяснимо, те са деца, нямат нужните навици, и ето, че липсата на контрол от страна на родителя и в това отношение води до неблагоприятни резултати. Не може учителката да се грижи за тия неща, да носи и да раздава тетрадки и химикали на ония ученици, които са без пособия, да прави ксерокопия на уроците, когато даден ученик се е загубил учебна тетрадка или учебник. Затова апелирам в един период да упражнявате в тази насока всекидневен контрол, да проверявате дали има в чантата си всичко необходимо, та да се формират нужните навици в тази насока от ония ученици, които проявяват безхаберие и небрежност.

Учебната и възпитателната работа на учителя е изключително трудна и деликатна. Той трябва да обръща внимание на много ученици, родителят обаче се грижи само за едно дете, на своето дете. Понякога става така, че проява на един ученик може да развали атмосферата за работа, за учебен процес на целия клас. А пък отделни прояви на недисциплинираност влияят отрицателно на всички останали, било като една част от учениците се повлияват отрицателно, било като добрите ученици биват ощетени, страдат и губят заради непристойно поведение на недисциплинираните съученици. Затова апелирам особено към родителите на Христо, Кирил, Ангел С., Ангел А. да обърнат внимание на децата си върху нещо основно, което такива недисциплинирани ученици постоянно забравят или нарушават. А именно:

А.) На учителя ученикът дължи уважение за полаганите грижи; неуважителното отношение на ученик спрямо учител трябва да бъде най-строго санкционирано не само от образователната институция, но особено от родителя;

Б.) Ученикът е длъжен да изпълнява незабавно и най-старателно всички разпореждания на учителя. Това е изискване на правилника, което обаче понякога не се спазва от недисциплинираните ученици. Наказанията в тази насока трябва да са такива, че ученикът в един, и то колкото се може по-ранен момент да разбере, че неизпълнение на разпореждания на учител води до най-строги санкции. Ролята на родителя тук също е много голяма, да не кажа решаваща. Не бива да се допуска родителите да се надяват само чрез наказания от страна на училището да се реши този проблем. Защото той е проблем на възпитание и дисциплина, а по никой начин родителят не бива да се отказва, да дезертира от своята отговорност в тази насока.

В.) Ако не се реагира единно, твърдо и упорито от страна на родители и учители, ако не се прояви нетърпимост срещу отрицателните явления и пропуските във възпитанието, това ще доведе до засилване на нравствения упадък в страната, което е крайно опасно.

Разбира се, може още много неща да се кажат, аз се постарах да щрихирам главното, най-важното. Много ме интересува вашата реакция. Трябва да се осъзнае, че родителят не може да делегира своята възпитателна роля на училището, да смята, че той е освободен от отговорности в тази насока щом като детето му ходи на училище. С право ние, учителите, очакваме от родителите всекидневни грижи и контрол върху поведението на техните деца в училище, на улицата и в дома. От моя страна правя всичко необходимо за да се решат назрелите въпроси на възпитанието, но в тази насока усилията ми трябва да бъдат подкрепени от вас, родителите.

Ако си взаимодействаме, ако сме единни, само тогава ще постигнем успех. А сме длъжни да успеем, понеже залогът е прекалено голям: бъдещето на нашите деца. А и бъдещето на България. Трябва като общество да не дезертираме от високата си мисия и от отговорността си за бъдещето на родината. А тъкмо младите са бъдещето на нашата България.

събота, 22 ноември 2008 г.

Има ли смисъл да разговаряме за своята човешка ситуация?

Summary на новата ми книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА

ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА

(Вечното в класическата и модерната философия)

[Summary]

Автор: Ангел Грънчаров

Ще се опитам да представя необходимостта от книгата, която написах – и която в някакъв смисъл е резюме на мои дългогодишни и упорити търсения и размисли. Книгата, която нарекох “Изворите на живота”, външно погледнато, е един систематичен курс по философия, в който понякога твърде експресивно се тълкуват вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Избрах подобна форма, именно курс лекции по философия, защото тя ми осигури така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време се стремях да бъда близо и да не изневерявам на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитвах се да приобщавам съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека. Моята идея беше да преведа своя читател през ония изморителни изкачвания по лъкатушещите пътеки и пътища, водещи до самата идея на живота. И които в крайна сметка ни пренасят във вечното царство на духа. На духа, носещ в себе си всичко най-ценно за човека: истината, доброто, красотата, светостта. На духа, винаги побеждаващ абсурдите. Доколко съм успял в осъществяването на своя замисъл ще отсъдиш ти, любезни читателю.

От друга страна погледнато, моята книга е изложение на основите на една премислена, но и разбираща екзистенциална философия. Екзистенциална е философията, която на всичкото отгоре е и прекалено лична: защото не може да е безлично онова, което единствено може да ни осигури растеж на собствената личност. Аз разбирам книгата си като “теория” на саморазбирането, понеже тя може да изиграе ролята на водач в онова съдбовно пътуване към самия себе си, което в крайна сметка ще роди здравата, силна и достойна личност.

Но в тази връзка трябва особено да подчертая и това, че в размислите за т.н. първи начала на съществуващото и на съществуването човек в едно непресекващо усилие сам поставя фундамента на субстанциално определената, сиреч отговарящата на високото предназначение на човека суверенна личност. Другояче казано, на свободната личност, понеже съвременният човек разбра и се убеди, че да бъдеш човек означава да бъдеш свободен. Да разбираш самия себе си, да осигуряваш на своята вътрешна сила и същност простор за изява и разпростиране е най-отговорната мисия на свободния, на ангажирания с бъдещето си човек. Книгата ми е в състояние да приобщи своя читател така здраво към величавия универсум на свободата, че в един момент той ще се влюби завинаги в нея. Това неминуемо ще преобрази живота му. Такъв човек един ден няма как да не стане нов човек, т.е. човек, богат с най-непреходни богатства. И по тази причина устремен към невероятни постижения.

Казват, че Мартин Хайдегер, великият философ на ХХ век, който даде на света Германия, бил наредил да изпишат на пътната врата на своя дом следното библейско изречение: “Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота”. Именно този най-проницателен и дълбок мислител, вникнал в самите основи на съществуването и открил благодарение на това здравия фундамент на човешката свобода, е показал патоса, сърцевината на единствено подходящия метод, на който може да се опре смисленото човекознание. Тоест истински човеколюбивата философска антропология, осигуряваща ни близост с нашата най-съкровена в същото време интимност. Опитах се да представя част от най-великите постижения в тези философски области, и то именно такива, каквито са те за мен, търсещия истината философ, посветил живота си на разкриването и овладяването на ония тайнства, без които животът ни губи смисъла си.

От друга страна погледнато, книгата ми няма как да не приобщи съзнанието на читателя към толкова вълнуващите мистерии на човешкия дух, проникнал се от неудържимо влечение към самата съкровищница на Духа и на Божественото само по себе си. Твърде много книги са написани върху тия неизчерпаеми теми. Човешката духовна култура съдържа невероятно богати откъм смисъл и мъдрост прозрения на плеядата търсещи умове на човечеството. В своята книга се опитах във възможно най-кратка и ясна форма да представя най-важното от това неоценимо богатство на духовната култура.

Ето защо в някакъв смисъл моята книга говори тъкмо за най-необходимото, т.е. за онова, без което не може. Тя представя и описва арената, на която е шествал векове наред вечният и неуморен човешки дух, а наред с това прави необходимото да ни приобщи към неговите приключения и авантюри, към неговата вдъхновена одисея. Разбира се, най-важното условие да се случи това е възприемчивостта на душата, нейната податливост към чистата мисъл, нейната откритост към призива на самото битие да бъдем себе си по най-дръзкия и верен начин. С други думи казано, моята книга е предназначена за търсещи и свободни духове; съжалявам, но на останалите с нищо не мога да помогна. Ала – и това трябва особено да подчертая – искрите на божествения дух тлеят в душата на всеки един от нас; от всяко отделно човешко същество обаче зависи кога те ще се разгорят и ще породят оня неугасващ пламък, който поражда патоса на съществуването, достойно за гордия, за имащия понятие за своята мисия и несклонен да се подценява човек.

Разбира се, всяка книга сама по себе си най-добре говори за онова, което представлява – и за идеята, която е оживотворявала и е оправдала раждането й. Съзнавам изцяло, че задачата, с която се нагърбих, захващайки се с писането на такава рядка книга, не е от леките. Напротив, е особено трудна – но също така е и наистина благодарна и дори благодатна, бих си позволил да кажа и това. Не мога да опиша чувството, което движеше ръката ми, не мога да ви намекна даже за ентусиазма, който ме овладя, когато почнах да напредвам в писането на книгата на моя живот, каквато е тази. Смея да я нарека така защото в нея съм изразил всички ония идеи, които са ме вълнували от юношеството ми та чак до ден днешен, до деня, в който съм вече съвсем зрял и доста преживял човек. Всички мои досега написани и издадени книги са все стъпала и подстъпи към настоящата, която ще увенчае търсенията, импулсирали ме в моето философско и човешко дело. Всъщност философията, смея да заявя това, се превърна в първо дело на живота ми – освен, разбира се, самия живот, който се постарах да го изживея по достоен за човек и философ начин.

Всеки човек, живеейки, го прави на някакви основания. Ако се опита да ги постигне в тяхната чистота, ще успее да се доближи до градивните елементи на своята лична и изстрадана философия. В този смисъл без философия просто няма как да се живее. В своята книга показвам убедително, че животът ни може да се изживее по подобаващ начин само ако се опитаме най-настойчиво да проясним основанията, заради които всъщност живеем. Тоест, другояче казано, ако направим нужното да постигнем философията, която отговаря на нас самите като индивидуални човешки същества. В този смисъл между живот, човек и философия има тъждество, пълно покритие: защото по начало човекът е духовно същество. И понеже човекът, за да е човек, на първо място е дух. А пък философията не е друго, а квинтесенция на духа у живия и влюбения в живота човек.

Това исках да кажа тук в един най-предварителен план. Искам да ти пожелая, драги читателю, да пристъпиш към четенето на моята книга с дължимата увереност в собствените сили. Човек трябва да вярва в своята способност да разбира и схваща. Наистина, иска се доверие в своята способност да схващаме и да се задълбочаваме в постигането на верния смисъл. Без него за никъде не сме. Защото истината е тази, която единствена ни прави свободни. Друг път към човешката свобода няма.

Ония пък, които проявят неблагоразумието да си втълпят, да речем, “че мен тия неща не ме интересуват”, допускат глупава, а често и непоправима грешка. Не може безразличието към себе си да бъде изтъквано като добродетел, един вид като „основание” да се откажеш от разбиране, т.е. да се лишиш от съществена част на своята човечност. Защото тогава всъщност се оставяш да живеееш слепешката, налучквайки посоката.

Не че по този начин не може да се живее – мнозинството от хората живеят точно така. Но те рискуват да се лишат от съществената част на онова очарование от съществуването, заради което си струва да се живее. И заради което, предполагам, и изобщо ни е даден животът.

неделя, 16 ноември 2008 г.

Животът и учението на Имануел Кант

(Текстът по-долу е откъс от моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, който написах тия дни и го прибавих към вече подготвения ръкопис, понеже сметнах, че трябва да напиша глава и за Кант. Вие сте първите читатели на този очерк за живота и учението на Кант.)

Мнозина смятат кьонигсбергския мъдрец Имануел Кант (роден на 22 април 1724 г., в Кьонигсберг, Източна Прусия, сега окупиран от Русия, наречен е „Калининград” – умира на 12 февруари 1804 г., също там) за „Сократ на новото време” – и тази квалификация съвсем не е пресилена. Защото великият мислител Кант подготвя такъв поврат в развитието на философията, че тъкмо от него тръгват всички ония пътища, по които върви съвременната западна философия вече два века. По същия начин от Сократ са започнали твърде много философски школи, примерно най-вече Академията на Платон, също школата на киниците и др. По тази причина идеите на Кант би трябвало по някакъв начин да станат достояние на съзнанието на всеки модерен човек.

Иска ми се тук най-напред да ви представя и опиша, доколкото това е възможно, човекът Имануел Кант и неговият прозаичен живот, който, както и при Сократ, не само че е неразличим от човека, ами също така няма как да се отдели от учението му. Защото Кант създава най-вече една възвишена и човеколюбива морална философия, чийто патос никога няма да изгасне; ала още по-забележително е, че Кант, подобно на Сократ, е живял точно така, както е смятал, че човек е длъжен да живее. По тази причина нека най-напред да започнем с това как живял знаменитият Кант.

Казах вече къде, в кой град се е родил, израснал, живял и умрял Имануел Кант – в твърде отдалечения на изток немски провинциален град Кьонигсберг станало това. Случвало се, че този град и тогава често бил анексирван от Русия, та даже се е запазило едно писмо на Кант до руската императрица Екатерина Велика, в което той коленопреклонно моли да получи височайше благоволение да заеме професорски пост в тамошния университет. Разбира се, не го получил, Императрицата не обърнала никакво внимание на писмото на неизвестния, на „някой си там” Кант, въпреки че иначе много обичала да се огражда с прочути философи.

Но това става доста по-късно, а за по-ранните години на Кант се знае това, че физически, телесно той бил твърде слаб и още като бил дете лекарите твърдели, че това дете няма да живее много. Когато поотраснал обаче младежът Кант си изработил собствена система за здравословен живот, която неотклонно спазвал, поради което доживял до 80 години.

Бил изключително скромен по характер човек, тих, но всеотдайно отдаден на заниманията си, до такава степен, че сякаш живеел с философията все едно тя било негова „съпруга”. Случило се, че Кант не се женил, и когато на старини го питали защо станало така, той отвръщал: „Ами защото когато бях млад, нямах пари да издържам една жена, а пък когато най-после имах пари, вече нямах нужда от жена!”, което сякаш звучи цинично, ала за сметка на това показва, че наистина живял крайно скромно и дори бедно.

Сравнително трудно се развил и в преподавателската си кариера, едва към 50-тата си година станал редовен професор в университета, което показва, че наистина не е имал възможност да се грижи за едно семейство. Горе-долу и по това време най-после се сдобил със собствена къща, което за сетен път потвърждава небляскавия му живот, тъй като преди това живял под наем. Интересно е, че през целия си живот не напускал Кьонигсберг, даже и когато в последните години на живота си къпел в лъчите на заслужената слава и го канели по цяла Европа, той не излязъл от Кьонигсберг и така си умрял като закоравял провинциалист. Но макар че животът му, както забелязвате, бил лишен от почти всички признаци на външния блясък, за сметка на това бил изключително интензивен и бляскав в интелектуално и в духовно отношение; казах вече, че той проправил нови пътища във философията, по които се върви още и които, убеден съм в това, никога няма да бъдат изоставени или забравени.

Та преди Кант да стане титуляр по философия в тамошния университет той бил скромен частен учител, а пък по едно време успял да стане доцент по философия в същия университет. Има една случка когато Кант се явил на конкурс за професор по логика, но бил „победен” от някой си, за който сега никой не знае нищичко, даже и името му; явно и тогава, както и сега, „академичната” посредственост е била доста настъпателна, поради което и тогава си е била устроила доста топъл уют за безсмислено съществуване даже в катедрите по философия. По-късно, и то значително, и след многократни унижения, молби чак до „великата самодържца” на цялата Руска империя и пр. той успял да си уреди място на редовен преподавател по философия. Интересното е, че тогава професорите преподавали в собствените си къщи, където първият етаж бил пригоден за аудитория, със скамейки и пр., а пък професорът можел да слиза да чете лекциите си от втория етаж, където живеел, по чехли. Тази система е доста удобна за професорите, но не за студентите, които по цял ден обикаляли по къщите на професорите; за щастие градът бил малък и това не им създавало кой знае какви неудобства.

Кант също така е известен, както вече казах, и с пунктуалния си режим на живот, примерно в един и същи час излизал на своята всекидневна разходка. Вървял винаги по един и същи маршрут, и се връщал в дома си в един и същи час, поради което съгражданите му, както се твърди, си сверявали даже часовниците си като го виждали: ето, уважаваният професор Кант минава, значи е еди-колко си часа! Обядвал почти винаги с единствения си приятел, някакъв англичанин, търговец в Кьонигсберг, и след сития обяд двамата сядали един срещу друг в две кресла, Кант с удоволствие изпушвал единствената за деня лула тютюн, която си разрешавал, а пък англичанинът, разбира се, си пушел своята пура. После и двамата си подрямвали в креслата, а когато се събуждали англичанинът си отивал, а пък Кант се захващал с предписаните му занимания. По-късно, когато станал знаменит, му идвали и други гости, ала се знае, че когато на масата някой подемал философски разговор и за целта задавал въпрос на домакина, Кант се преструвал, че не е чул и казвал нещо съвсем друго; явно смятал, че в някакъв смисъл се накърнява достойнствотото на философията ако се водят философски разговори на маса. И това сякаш е единственото, по което се различавал от Сократ, който, знае се, си водел своите разговори главно на вечерни пиршества, и то възлегнат на ложе, събеседниците му също, а пък всички си пийвали по тогавашния обичай разредено с вода вино, за да им е по-бистър умът.

Веднъж при него пристигнал някакъв негов поклонник, млад човек, студент, който пропътувал пеша цяла Германия, за да дойде до Кьонигсберг и да му изкаже възторга си от философията му. Кант изслушал развълнувания младеж, и при това останал с впечатление, че съвсем не го е разбрал; ала когато младежът му поискал малко пари в заем та да може да се върне обратно в Южна Германия, където живеел, Кант го отпратил съвсем студено. Този млад човек бил бъдещият знаменит философ Йохан Фихте, който сам разказва за случая. Фихте тогава, разбира се, останал крайно разочарован от коравосърдечието и скъперничеството на Кант, ала на другия ден Кант изпратил слугата си да го повика, изнесъл му кратка лекция за това, че да се искат пари в заем, а също така и да се дават пари на заем когато някой ти поиска, е еднакво безнравствено, понеже и двете служат за пропадането на младежта, после обаче му казал, че с оглед на това му е намерил място на частен учител в едно семейство, та да може сам да си изкара нужните за връщането му пари.

Както е известно, Кант във философстването си има два периода – той едва след 50-тата си година стигнал до ония идеи, които го направили знаменит, тогава именно и написал трите си знаменити книги, които заслужават да ги споменем с пълните им заглавия: Критика на чистия разум, Критика на практическия разум и Критика на способността за съдене. Аз ще кажа нещичко и за съдържанието на тия книги, ала най-добре е всеки сам, ако иска да разбере какво е твърдял Кант, да се задълбочи в изучаването им.

Та до написването на тия книги Кант кажи-речи не бил направил нещо особено във философията, бил епигон на прочутия тогавашен философ Волф, и ако не се беше случило да преживее един духовен поврат, вероятно сега за Кант никой нямаше и да знае. Този първи период в духовното си развитие самият Кант определя като „догматически”, което означава, че в традицията на старата философия просто прилагат човешкия разум, без обаче да са се запитали за самата познавателна способност, наричана разум, за нейния обхват, за силата и границите й. А пък вторият период, в който Кант пръв поставил тия въпроси, сам той нарекъл „критически”, тъй като в знаменитите си книги, които изброихме, той подложил на задълбочена критика самата човешка познавателна способност, а покрай това и успял да въведе ред не само в употребата на разума, ами и на всички останали човешки духовни сили.

Та наистина в един момент Кант сякаш получил прозрение, видял всичко в друга светлина и набързо изразил преживения поврат в първата си книга, именно Критиката на чистия разум. Това е една доста обемиста книга, като стилът й е своеобразен, някои го намират за „варварски”, други пък, напротив, считат че Кант, макар и най-педантично, е изразил във възможно най-ясна форма едни доста трудни за изразяване чрез думи идеи. Както и да е, самият Кант определя тази своя книга като същински „коперникански преврат” във философията, което съвсем не е прекомерно амбициозно, понеже си е точно така, е самата истина.

Интересна е и съдбата на тази книга, която, както сега знаем, е най-коментирана и е изиграла огромна роля в модерната философия. Ала когато Кант я издал за първи път, започнал да чака със свито сърце реакциите на публиката; чакал, чакал, и… нищо. Разтревожен, той питал и издателя си какво става, направил и някои други сондажи и открил, че даже на тия малцина, които си купили и се зачели в книгата му, им се наложило да спрат още в първите страници: книгата им се сторила трудна за разбиране, сякаш неразбираема! Това именно било най-лошото, което Кант предчувствал, че може да се случи, и за жалост именно то се случило. Тогава Кант, решен твърдо да доведе до съзнанието на публиката ония съдбовни идеи, които му са се открили, седнал и написал друга книга, която да служи като въведение и пояснение към „Критикита…”, именно написал книгата Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, като съветвал читателите на „Критиката…”, които, обезнадеждени нещо да разберат, се били отказали, примерно, на 12 страница, първом най-внимателно да прочетат „Пролегомените…”, а пък после с тяхна помощ да се върнат към четенето на „Критиката…”. Направил това, написал и издал „Пролегомените…” и зачакал да забележи дали ще има някакъв ефект инициативата му.

И наистина, ефектът на „Критиката на чистия разум” бил колосален: в един момент всички сякаш станали кантианци! Какво са разбрали сякаш няма значение: великите философски книги са винаги такива, че тях всеки сякаш ги разбира по свой си начин, ала никой не ги разбира така, както схваща нещата самият автор! Точно по това време дотърчал в Кьонигсберг и бъдещият голям философ Йохан Готлиб Фихте, за който вече ви казах, че като изразил ентусиазма си пред Кант по повод на направеното от „учителя”, самият учител, именно Кант, не останал с впечатлението, че Фихте го е разбрал; напротив, имал усещането, че съвсем не го е разбрал.

Но именно от това време славата на Кант се разпространила бързо из цяла Германия, а после обхванала и Европа. Кнат обаче не се самозабравил, напротив, останал си все така скромен, нищичко не променил в живота си, напротив, захванал се да довърши започнатото дело, като написал и другите две критики, именно на практическия разум (етика, морал), така и на способността за съдене (естетика, „царство на красотата”).
Аз все пак обещах да кажа и нещичко за учението на Кант, макар че това е доста рисковано: хората предпочитат да прочетат нещо малко, с което да се задоволят, понеже нямат търпението да се захванат и задърлбочат в четенето на оригиналните трудове на философа. По тази причина ще кажа за учението на Кант само толкова, колкото да предизвикам любопитството на своите читатели; а пък който иска да разбере повече, да заповяда, да се задълбочи в кантовата мисъл, която е така богата, че човек има чувството, че пие гъсто, прекалено силно, старо и устояло ароматно вино, същински еликсир на мъдростта!

Много пъти съм преподавал в годините Кант както на студентите в Университета, така и на свои ученици, в курсове към един Философски дискусионен клуб в Пловдив навремето, пък и в гимназиите. И винаги съм считал, че това в указания смисъл е вредно, нищо че самият Кант е считал, че му е нужен един способен популяризатор, който да изложи пределно ясно собствените му идеи. Вредно е, защото всяко изложение на една прекомерно развита и богата съвкупност от идеи елементаризира смисъла, а пък ония, които ги мързи да мислят, винаги се хващат за елементарното и „разбираемото”, бягайки от автентичното, от истински трудното: да се насладиш на духа на философа, засищайки жаждата си, пиейки обаче от извора на неговата мисъл, именно четейки оригиналните му произведения. Но като малък подтик е допустимо да се предава от „втора ръка” някоя философия, например аз направих това преди време, като изложих пределно популярно логиката на Кант, именно написвайки своята книжка Изкуството на мисълта, или Класическа логика. Та и тук ще направя подобен опит по отношение на цялата кантова философия, но ще се постарая да бъда пределно лаконичен.

Казах вече, че Кант се захваща с тежката задача да проясни човешката познавателна способност, наречена разум. Понеже цялата преди него философия се свеждала до това съвсем безкритично, именно догматически да се прилага разума, без обаче никой да се е запитал: а какво, собствено, е разумът? И ето, Кант се захваща с тази мисия и я изпълнил бляскаво.

Той открива, че даже на най-елементарното ниво, възприятията, съществуват два вида условия на нашето познание, именно такива, които зависят от нас, и такива, които зависят от обекта, от самия предмет на познанието. Тия форми, които зависят от нас, следователно са субективни, в един друг смисъл са пък априорни, от лат. a priori, сиреч „до опита”, „предварително”, т.е. те са заложени в нас самите, в готов вид, и в познанието ние просто ги прилагаме. Ония условия, които се извличат от опита, са апостериорни, от лат. a posteriori („след опита”, „впоследствие”). На ниво сетивност Кант обособява две субективни и априорни форми на сетивността, именно пространството и времето.

Другояче казано, материалът на сетивността, или онова, което се дава от предмета-обект, бива възприет през тия субективни форми, т.е. човешката сетивност е устроена така, че ние можем да възприемаме нещата само през априорните форми на пространство и време, от което пък произлиза, че благодарение на тях нашият разум въвежда ред в хаоса на сетивните възприятия, усещанията. С онова, което не се вмества в субективните форми на пространството и времето, с такъв род неща ние просто нямаме контакт, те не могат да попаднат във „фунията” на нашата сетивност, която сме насочили към външния свят. Така се оказва, че е неизбежно разделянето на съществуващото на два рода неща: „нещо в себе си” (нещото, но каквото е преди и независимо от нашата способност за възприемане), и също „нещо за нас”, т.е. нещата такива, каквито ни изглеждат през субективната призма на априорните форми на пространството и времето, именно нещата каквито са за нас, човешките същества. А пък знайно е, че ние разполагаме не с абсолютна, ами с една чисто човешка познавателна способност.

На следващото ниво на познанието, именно на ниво разсъдък, при което ние мислим върху онова, което ни доставят сетивата, пак са налице априорни и субективни форми този път на самия разсъдък, и това са категориите, именно такива като причина, единство, необходимост и пр. (Кант прави и една подробна система на всички категории, благодарение на които ние мислим). И ето че като се приложат категориите на чистия разум, ние успяваме да въведем ред в съществуващите явления, успяваме да се доберем до тяхната скрита за окото същност, т.е. в крайна сметка достигаме до самите закони на съществуващото: човекът се оказва, по думите на Кант, законодател на природата. Защото ние, благодарение на разума си, на мисленето си, имаме решаващ дял във възникването на оная картина на света, с която разполагаме. По този именно начин природата се изправя пред нас като едно царство на необходимостта, от което зависим, но и което сами в някакъв смисъл сме създали; по някакъв начин Кант сякаш детронира Бога и на него място поставя човека – и това наистина е една доста модерна идея, която може да стане и разрушителна ако не се разбере правилно.

Та нашия теоретичен разум, разумът в сферата на чистото познание, си има предел: да долови закона, необходимостта в природните феномени. Но нашият разум е зает с това да моделира конкретното, отделните природни явления, и там е силата му – това е и същинската сфера на науката, която обаче трябва да си знае границите. Когато обаче разумът ни дръзне да познава „света изобщо”, „светът като такъв”, тогава той не може да разбие собствената си сфера на „нещата за нас”, поради което изпада в крещящи противоречия: антиномиите. Тогава разумът ни, понеже е безсилен нещо да реши, е способен, подобно на адвокатите, да докаже и тезата, и антитезата, ала коя от двете е истина, сам не е способен да реши. И от него се иска просто да признае безсилието си, т.е. просто изобщо да не си поставя такива питания. Ако не го направи, ще продължи да поражда само химери.

Там, където чистият теоретичен разум повече нищо не може да направи, там е територията на т.н. чист практически разум. Там е сферата на една друга човешка душевна сила или способност, и това е вярата. Вярата с лекота решава ония въпроси, които иначе не могат да бъдат решени, примерно такива като въпросите на Бога, за безсмъртието на душата, за безкрайността на света. Това е сферата на морала, на чистата нравственост, където действат закономерности от съвършено друг род; това е именно прочутото кантово царство на свободата. В тази област Кант най-тънко доказва как човешката душа необходимо стига до идеята за Бога, до идеята за собственото си безсмъртие и до тази за човешката свобода, без която всичко се обезсмисля.

Аз искам тук да дам един пример, прочутия кантов пример за „давещото се дете”, та да стане ясно как се стига до понятието за чиста нравственост и неотделимата от нея свобода. Ако на брега на една река се разхождат граждани и също така играят деца, представете си, че едно от децата изведнъж пада в реката и започва да се дави. Питаме се: тия, които ще скочат да го спасяват, под действието на какви мотиви го правят?

Възможно е някой да скочи, понеже е открил, че давещото се дете е дете на виден, богат и уважаван гражданин, т.е. в съзнанието му е минала мисълта, че след това за благодарност ще бъде щедро възнаграден от благодарния родител. Друг пък може да скочи просто понеже е забелязал, че красивите дами, които се разхождат по брега, като видят смелата му постъпка, ще му се възхитят, той за тях ще стане герой и дори благороден човек, който е извършил нещо добро, което пък е предпоставка да са по-благосклонни когато той започне да ги ухажва. И така нататък, възможни са и други мотиви, все свързани обикновено с някакво съзнание за изгода, корист, полза и пр.

И се оказва, ако разсъждаваме последователно, че макар че тия хора правят добро, спасяват детето, постъпката им няма чист нравствен смисъл, понеже съзнанието за корист се е примесило и е развалило, един вид е осквернило нравствената чистота на тази иначе съвсем човечна постъпка. И ето обаче до какъв парадокс се стига: ако някой човек, виждайки давещото се дете, скочи в реката да го спасява без изобщо за нищо да се е замислил, един вид съвсем безкористно, т.е. тласкан единствено от съзнанието за дълг – човечно е да помогнеш, щом си човек, си длъжен да помогнеш без да очакваш нищо в замяна! – и при това подобно съзнание у този човек е така силно, че той даже е забравил, че сам не може да плува (!), то тъкмо тогава постъпката на този човек ще има най-чист и възвишен нравствен смисъл. А защо ако човек все пак при всичкото се сети, че може да плува, и това му даде последния подтик да скочи във водата, а ако си спомни, че не може да плува, и това го възпре да скочи в реката, в този случай защо няма да има чист нравствен смисъл постъпката му оставям всеки да разбере сам, като надлежно помисли върху нетрудния казус. Кантовата морална философия е изпълнена с един най-възвишен нравствен патос, това е философия на човешкото достойнство, на човешката свобода и на висшето съзнание за дълг, благодарение на което имаме право да се наричаме човешки същества.

А пък за третото царство на красотата, което помирява разцепилото се на две битие, именно царството на необходимостта (природата) и царството на свободата (човешкия морален свят, света на човека, на чистите същности на самата човечност, на истинските „неща в себе си” и пр.), оставям на всеки да прочете сам, задълбочавайки се в третата критика на Кант, именно тази на способността за съдене.

За щастие и трите са преведени на български във великолепния превод на проф. Цеко Торбов, до което се свежда великото дело на този голям български философ, ученик на Кант. На който навремето комунистите не разрешавали самостоятелно да философства и пише, поради което му се е наложило вместо това да превежда Кант. Защото без проф. Торбов Имануел Кант едва ли щеше да е „проговорил” на български, и то така прецизно: преводите на проф. Торбов най-точно изразяват кантовата мисъл и кантовия дух.

А на вас, моите читатели, пожелавам приятно четене на книгите на Кант, ако все пак дръзнете да се решите на такъв един същински героизъм на мисълта и духа. Нали си спомняте метафората за гъстото силно вино, на която уподобих мисълта на Кант? Е, тогава нека само ония, които са привикнали да пият по-леки десертни вина, и са разбрали, че не са в състояние да заситят техния дух, да прибегнат до четене на Кант. Защото иначе човек може да се опияни така, че наистина да не успее да понесе това извънредно богатство на духа, което привикналият така лесно открива в книгите на Кант.

Разбира се, само Кант може да ви импулсира към такова невероятно интензивно „пиянство” и пиршество на духа, което е много по-вълнуващо и е даже съвсем несравнимо с онова обикновено пиянство, на което са се отдали почитателите на виното и на всеки друг алкохол…

петък, 7 ноември 2008 г.

ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия

СЪДЪРЖАНИЕ:

Предговор: “В сърцето са изворите на живота ти…”

Раздел първи: ВЪВЕДЕНИЕ

Лекция I: ИДЕЯТА ЗА ФИЛОСОФИЯ


1.1.Същност на философията е свободата
1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на
философията
1.3.Какво е това, философията?

Лекция II: КАК РАЗБИРАМ ФИЛОСОФИЯТА?

2.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?
2.2.Любовта към мъдростта
2.3.Достойна ли е мъдростта за любов и обич?
2.4.Дом на мъдростта си остава любовта
2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта
2.6.Подстъп към самата идея за философия

Лекция III: КАК СЕ ФИЛОСОФСТВА?

3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода
3.2.На какво се опира склонността за философстване?
3.3.Философията: пробуждането и будността на разума
3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?

Лекция IV: КАК ГОВОРИ ФИЛОСОФСТВАЩИЯТ?

4.1.Кой въпрос е философски?
4.2.Богоподобното у смъртния човек
4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира
4.4.Как философът обосновава своите твърдения?
4.5.Дали пък философът просто не “вещае” истината?

Лекция V: КАК ЖИВЕЯТ ФИЛОСОФИТЕ?

5.1.Живот и философия
5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот
5.3.Животът и учението на Имануел Кант
5.4.Как Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори приятелството си?
5.5.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?
5.6.Как Киркегор си взел изпита по философия?
5.7.Примери с живота на други философи

Лекция VI: ИМА ЛИ ФИЛОСОФИЯТА БЪДЕЩЕ?

6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?
6.2.Как да разбера своята съвременност?
6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?
6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми
6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?

Раздел втори: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

Лекция VII: ИЗБОРЪТ НА ПЪТ


7.1.Разбирам ли трудността на началото?
7.2.Да си човек е най-вълнуващото!
7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо
7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност
7.5.Аз залагам на принципа на свободата

Лекция VIII: ЗАЩО СЪЩЕСТВУВАЩОТО СЪЩЕСТВУВА?

8.1.Първи досег с тайнството на съществуването
8.2.Защо битието е, а небитието не е?
8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа
8.4.Единното е извор на всичко съществуващо
8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух

Лекция IX: СФЕРИТЕ НА БИТИЕТО

9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата
9.2.Прекрасното царство на духа и свободата
9.3.Човешкото битие е битие на свободата
9.4.Истината на съществуването, достойно за човека
9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми

Лекция X: А БИТИЕТО СЪЩЕСТВУВА МНОГОЛИКО

10.1.Идеята за Бога и Божието битие
10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота
10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост
10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот
10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода
10.6.Високото достойнство да си човек

Лекция XI: ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА

11.1.Жизненият свят на човека
11.2.Спускане в дълбините на света
11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми
11.4.Вътрешната същина на живота
11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

Лекция XII: СЪЩНОСТТА НА ИСТИНАТА

12.1.А що е истина?
12.2.Битието винаги е битие-в-истина
12.3.Само свободата ни открива път към истината
12.4.Фатално важното съществуване-в-истина
12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив

Раздел трети: ЧОВЕШКОТО

Лекция XIII: ИДЕЯТА ЗА СВОБОДА


13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф
13.2.Готовността за свобода
13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека
13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове
13.5.Самосъзнанието за свобода
13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването
13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

ЛЕКЦИЯ XIV: ПЪТЯТ КЪМ МОЯТА СВОБОДА

14.1.“Технология” на свободата
14.2.Раждането на автентичната свобода
14.3.Човекът е безпокойство
14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация

Лекция XV: СОЦИУМЪТ И НАДМОГВАНЕТО НА БЕЗЛИЧНОСТТА

15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на индивида
15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?
15.3.Битката за свобода е битка за достойнство
15.4.Традицията от гледището на живота и свободата
15.5.Вслушаният в призива на традицията индивид
15.6.Античовешката безжизненост на несвободата

Лекция XVI: ЧОВЕШКАТА СУБЕКТИВНОСТ И ЕКЗИСТЕНЦИЯТА

16.1.Първоначалната интуиция за чисто човешкото
16.2.“Познай самия себе си”
16.3.“Ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост”
16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури

Раздел четвърти: АНАЛИТИКА НА СУБЕКТИВНОСТТА

Лекция XVII: БОГАТСТВОТО НА ЧОВЕКА Е В ДУШАТА МУ

17.1. Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?
17.2. Дионисиевото начало у човека
17.3. “Човекът е същество, към всичко привикващо”
17.4. Принципът в разбирането на душевния живот
17.5. Субективният свят на личността
17.6. Чистите отношения на човека към света и към себе си
17.7. Конституирането на душевните сили

Лекция XVIII: ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ

18.1. Изследването на съзнанието
18.2. Учението за феномените
18.3. Интелектът, умът, разсъдъкът
18.4. Чудото на човешката мисъл
18.5. Творческата, продуктивната мощ на мисълта
18.6. Може ли всеки да се научи да мисли?
18.7. Истинският смисъл на образованието

Лекция XIX: ЧУВСТВОТО КАТО СИЛА НА ДУШАТА

19.1. Човекът – мислещо, чувстващо или искащо същество?
19.2. Развълнуваната душевност на субекта
19.3. Законите на сърцето са различни от тези на ума
19.4. Магията на изкуството
19.5. Философията и изкуството като форми на духа

Лекция XX: СВОБОДНАТА ВОЛЯ НА ЧОВЕКА

20.1. Единната душа и проблемът за волята
20.2. Срещата на воля и свобода
20.3. Коренът и същината на човешката воля
20.4. Волята е въплъщението на автентично разбираната свобода
20.5. Мостът между субективното и обективното
20.6. Вдъхновената воля

Лекция XXI: ЛИЧНОСТТА Е НАЙ-ГОЛЯМОТО ТИ БОГАТСТВО

21.1. Разбирането на своята най-съкровена вътрешност
21.2. Личността, persona-та
21.3. Кога човек става личност?
21.4. Очите и погледът – магическо огледало на душата
21.5. Социалните роли и игри, които сме принудени да играем
21.6. Механизмите на потискане и разгръщане на личността

Заключение: МОЕТО БЪДЕЩЕ Е В СОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ

Абонамент за списание ИДЕИ