Истината ни прави свободни

неделя, 30 декември 2012 г.

Отново за корените на нашата съвременна българска трагедия

Продължавам диалога си с г-ца E.I. - виж предишната публикация от поредицата: Налюбувах се на прелестите на комуналния, на презрения общиннически живот, в който личността е същинско проклятие! - като този път тя започва писмото си със споменаване на един мой клип, на един мой видеокоментар на тема Моето възхищение от един "външен българин"; ето го този коментар, който иска може да го чуе, а пък по-долу, както си му е реда, публикувам нейното писмо до мен от тази нощ, заедно с моя отговор, който написах в ранната утрин на предпоследния ден на 2012 година:



“МОЕТО ВЪЗХИЩЕНИЕ ОТ ЕДИН “ВЪНШЕН БЪЛГАРИН!“

Здравейте отново, г-н Грънчаров! Днес разгледах ваши публикации и интервюта - останах много доволна от това, което чух и видях! Вие наистина сте човек с различен и буден ум, стараещ се и бунтуващ се да подскаже на обществото липсите и недостатъците им, които имат - и които така са занемарили и пренебрегнали, че са забравили какво е всъщност осъзнаване на ИСТИНСКИ ПРОБЛЕМ! За преодоляването му е излишно да споменавам, ако първо не са го осъзнали, знаете! :-)

Заглавието, с което започнах, е Ваш клип, в който всяка ваша дума е така добре преценена и констатирана! Наистина ми направи впечатление как рационално и в същото време спокойно се опитвате да обосновете проницателността си относно това как българите, заминавайки в чужбина и придобивайки чуждестранния манталитет с времето, стават като че ли малко по-отделени овце от общото стадо! Придобиват като че ли звънче, което пробужда мисълта им, държанието им, възприятието им по съвсем друг стереотип! За жалост тук, в България наистина личностите са често пренебрегвани и мачкани! Харесвам това:

“... добре знам, че западната цивилизация на свободната индивидуалност се крепи на това, че там са успели да създадат безотказно действащи механизми, благодарение на които в крайна сметка всеки си получава заслуженото; обществото им е умно, т.е. разбрали са, че ако не потискат своя личностен потенциал (най-скъпия капитал, с който общността изобщо разполага), от това печелят и са облагодетелствани всички.“

Толкова точно го казвате… и всъщност, човек, който не е пребивавал там поне за кратко - това не би могъл да го разбере! Аз имах възможността да бъда там, сред различния манталитет на чужденците и разбирам за какво говорите! Но ми се струва, че България в сравнение с тях е като все едно да се опиташ от Марс да стигнеш до Юпитер!!! (Тук внасям вид символизъм, който се надявам ще разберете!) Пишете:

“Боже, колко много погубени нахалост сили отидоха в тази абсурдна борба! Колко много бих могъл да направя ако съм бил в една що-годе нормална среда, където околните просто те оставят на мира да се изявиш, да работиш любимата си работа, не ти се месят, не си врат носа в работите ти, не те обезсърчават и пр.“

Хора, които тъпчат личността… Аз ще направя едно сравнение, с извинение, но тук ще си позволя да бъда малко груба: тези хора са като въшките, които нападат главата на човека, именно - защото е глава, а не нещо друго! И гнидите, които тези въшки изплюват, ще бъдат унищожени! Както и самите въшки няма да проживеят дълго - защото главата отдавна е измислила метод за премахването им! :)

Вашата борба, колкото и дълга, тежка, може би на моменти непоносима, не е време, погубено нахалост! Жалко наистина, че сте останал в България!!!

Г-н Грънчаров… хаххаха, пак ме накарахте да се засмея… за държавните ръководители на Народна Република България! Няма да коментирам… мисля, че добре го подсказахте и аз откликнах с искрена усмивка на това, което написахте, понеже споделям… абсурдизма на всичко това, което усещате - и се опитвате да кажете!

Мисля, че сте стаили много насъбрана обида във времето от всички злобни хора, които са Ви нападали - понеже са се чувствали слаби спрямо Вас! За тях това е лесният вариант да се самоизтъкнат, премахвайки съперника, в чието лице усещат заплаха и сила! И Вие това много добре го знаете! Мечтаели сте да живеете в среда и място, сред различен манталитет и хора, където, както споменавате „личността не би се възприемала като прокоба!“

Звучи страшно… нали??? Прокоба… проклятие, обреченост на нещо лошо… когато не е заслужено, обаче сме подложени на това… в името на какво??? На тези, които не осъзнават, в името на тези, които точно вегетират и не им пука, в името на тези, които искат да се “нагушат с пари“, в името на тези, които се преструват, а са такива тарикати… в името на тези, които се мислят за “най-великите“, в името на тези, на които се опитвате да покажете мъдрата скала на поведение и разбиране… в името на………… на КОГО???

Вие изразявате себе си и то по много точен, свръхинтелигентен начин, прецизен и обоснован! Вникнали сте отдавна дълбоко в същността на психологията и се опитвате да им я обясните, това Ви е “калило“, както казвате, но от друга страна болката от факта, че няма промяна, Ви е настървило - още по-обстойно да искате да им покажете правилния начин… пускайки клипове в Ю-тюб с надеждата да преобърнете тази закостеняла българска мисъл. Мисля, че е нещо безвъзвратно… определен кръг от хора би Ви разбрал - защото ВИЖДАТ И УСЕЩАТ! Времето, което сте насочили към вашата кауза и амбиция - не е пропиляно, а истински преживяно!

И най-важното, което споделям изцяло с Вас - когато човек пише, той изразява душата си, себе си… Това е свръхсензорно поле, на което излагаме на подсъзнателно ниво нашите вътрешни битки, желания, стремежи, мечти… абсолютно всичко се концентрира в писанията на даден човек! В словото и написаното е ядрото на същността! Поне така мисля (Ако е искрено, разбира се, а не изкуствено и по задължение)

“Както и да е, ще си умра с отворени очи - защото така и не можах да поживея в една нормална и културна западна страна, поне малко да поживея, да се порадвам на прелестите на свободата, на свободния и достоен живот.“

))))))))))))))))) Не за първи път споменавате думата достойнство, която явно има достойно заето място във вашия Мироглед! Браво!!!! Бъдете спокоен, г-н Грънчаров… Вие сте един от най-достойните българи!!!!!!!!!!!!!!!!

“… нашата съвременна българска трагедия: гоним всичко, що е талантливо и кадърно, и правим живота невъзможен на онова, което напук на всичко реши да остане тука, в резултат на което гинат нахалост жизнените му сили, пилее се напразно енергията му, а пък общността става все по-бедна, унизена и озлобена.“

Честно Ви казвам - по-точни думи не могат да се напишат относно това!

Вие имате желанието да се роди едно по-различно съзнание и възприятие… било то и публикувайки това, което си пишем с Вас… като едно малко зрънце……

Всичко ще бъде окаляно и потъпкано - потвърждавам вашите думи! За псетата, които ще ръфат не се и съмнявайте - хаххахаахх!!!! Предайте им даже много сърдечни поздрави от мен!!! И им кажете, че намордниците ще си ги получат рано или късно и тогава ще осъзнаят в какви окови всъщност съществуват, милите! Нека все така настървено хапят, а Вие се радвайте и бъдете това, което сте!!! Нито една ваша битка не е загубена, губят само те - в мисълта си, в която мислят, че Ви побеждават, а всъщност затъват и губят!

Аз тези дни, въпреки че съм много ангажирана, ми стана интересно да беседвам с вашата личност, но ще помоля да ми пишете по-кратки писма - за да мога по-концентрирано да изложа мисълта си, а то като видя дълго изложение… колкото и правилно да е и точно, и да ми се иска да отговоря на всяко изречение - нямам това време и възможност! Така че се надявам да ми пишете по-кратко, моля Ви!

С уважение: Е.И.

Здравейте, г-це И.,

Благодаря Ви за писмото; много се радвам, че нашият диалог засяга такива наистина важни теми на българския живот, а това, че имаме близки разбирания за мен е твърде знаменателно: показва ми, че щом млад човек като Вас мисли в същата посока - а пък младите, както и да го погледнем, винаги са съвременни, винаги са мерило за съвременност! - то явно и аз не съм изостанал от своето време и от неговите съществени потребности. Понеже у нас, в нашите български условия е пълно с всякакви мърморковци, с разните му там дървени "философи", всеки от които си живее в плен на представите на отдавна отминалото, в представите на невъзвратимо отминалото време. Философията явно ми е дала този усет, за което съм й благодарен; всъщност философът трябва да умее да чувства нещата според мирогледа на всички времена, та да успее благодарение на тази гъвкавост да извлече есенцията, онова, което има отношение към вечността, към истинното само по себе си. И също така да разбира нещата според мирогледа на всички хора, понеже само на тази основа ще успее да открие както заблудите, така и илюзиите, изкривяванията в разните мирогледи, които иначе са неустановими, недостижими.

Както и да е, винаги има смисъл да се беседва, да се разговаря, искам да Ви кажа, че ми е много приятно да обменям мисли с Вас, а иначе простете, че съм толкова обстоятелствен; докато не успея да изразя някаква мисъл възможно най-пълно и цялостно, не мирясвам! Вярно, увличам се, но този дефект е неизбежен: много години от живота ми изминаха в това да се мъча да обяснявам на младите какви ли не сложни теми и проблеми, и то не толкова аз всичко да им обяснявам и давам наготово, ами да ги предразположа, да успея да ги направя съпричастни на подобаващата познавателно-ценностна (мирогледна) ситуация, в рамките на които да се роди тяхната особена, личностно преживяна мисъл и позиция. И по тази причина имам тоя кусур: много говоря, много пиша, много съм детайлен, ще ми се всичко да го изразя в пределната пълнота и цялостност; а така не бива. Но това е обичаен дефект на философите: погледнете какви "тухли" са написали моите любимци, философите, които са пример за мен: Кант, Хегел, Шопенхаеур, Ницше...

Наистина е хубаво човек да успее да е кратък, да пише афористично, като казах Ницше, се усетих, че макар и той да е голям приказливец, но поне е успял да се изразява кратко, синтетично, без много-много да обяснява, с мисли-светкавици, мисли-мълнии, с афоризми; той се старае, по неговите думи, с една-единствена мисъл да каже това, което всеки друг ще успее да каже в цяла една книга; пишейки това, слага тиренце и добавя: "По-скоро което всеки друг няма да успее да каже в цяла една книга!". Ницше наистина е велик и е добре да се взема пример от него, от Платон също.

Та за да не разпилея и този път, както вече се очертава съвсем реално тази възможност, ще завърша този път със следната идея, която ми хрумна: аз отдавна се опитвам да си намеря събеседник, с който в диалогична форма да обсъждаме всички ония най-горещи български пък и човешки въпроси на нашето време; много диалози съм провел, постоянно споря и беседвам, в списанието, което издавам, в списание ИДЕИ, съм публикувал такива диалози по какви ли не въпроси: за Бога, за мисленето и пр. Ето, с Вас също започнахме чудесен диалог по важни въпроси. Ако имаме търпението, въпреки ангажиментите си, да продължим диалога си известно време, все в този дух, засягайки обаче нови и то все така важни въпроси, ще се получи хубава поредица. Да се надяваме, че и други хора ще се включат и ще се породи дискусия.

Та има смисъл да се мисли, да се работи, да се пише, да се обсъжда; съгласен съм, че това не е загубено време. И споделям изцяло това, с което завършвате: да се стремим към краткост, да не се разпиляваме, да говорим по същество и то само за един проблем, а не всеки път за всичко, което води в един момент до досада. Тъй че съм готов да водя такъв разговор, само дето предлагам Вие да поставяте проблема, който да обсъждаме, което е интересно на Вас, а пък аз ще казвам каквото мисля, стараейки се да бъда кратък. Ако имаме търпение да поговорим в този стил известно време, може да се получи хубав диалог. Аз съм готов за това.

А засега чао, желая Ви хубав ден!

С уважение: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

събота, 29 декември 2012 г.

Налюбувах се на прелестите на комуналния, на презрения общиннически живот, в който личността е същинско проклятие!

Продължавам диалога си с моята нова познайница и толкова приятна събеседница от Фейсбук г-жа E.I. - виж Бъдете все този вятър на истината и свободата, г-н Грънчаров! - и понеже ми се струва, че обсъждаме важни не само за нас двамата теми, решавам отново да публикувам в блога си най-новите ни писма; ето какво си казахме тази нощ и тази сутрин:

Здравейте отново, г-н Грънчаров! Много се радвам, че вземате под внимание моята оценка и за Вас тя е по-истинска и по-ценна отколкото тази на чиновниците, които “курират“, както пишете - а аз бих казала “кукуригат“, защото им е малко сложно да вникнат и да си обяснят основата на по-задълбочените понятия в житейски план! - българското образование. Иначе с руския произход на думата съм запозната, имам руско в кръвта си; Все още не съм родител, не съм и госпожа, аз съм госпожица на 26 години.

Видях, че сте публикувал нашата дискусия изцяло, което не очаквах, въпреки че ме предупредихте за това; но аз предположих, че избирате само определени фрази, а не цялостна публикация; но поне Ви благодаря, че сте запазил анонимността ми, предпочитам да остане така! Прощавам Ви това… наистина своеволие! Пишете:

“Твърде много се радвам, че не само от няколко думи разбрахте смисъла, идеята на всичко онова, което правя в своята дългогодишна преподавателска практика, но и ме подкрепихте, имате доблестта да ме подкрепите; до този момент нито един ръководен кадър (ако изключим един наистина напредничав директор на гимназия, името му е Венелин Паунов!) не ме е подкрепил, не се е постарал да разбере смисъла на моята лична философия и стратегия на образованието.“

Честно казано останах леко втрещена, прочитайки това, защото ми е странно - толкова обезумяло слепи ли са всички и затворени към по-истинските и правилни, дори и неутвърдени методи за вникване в същинската психология на човека?! И как е възможно така настървено и в обединение да Ви нападат… ето тук ще вмъкна понятието конформистко поведение… понеже ми се струва, че един е тръгнал срещу Вас, а другите отговарят хорово: “Да, така е!“… дори и да мислят другояче; нали се сещате, че щом вече голяма група е срещу вас, те няма да имат смелостта да застанат на Ваша страна и да Ви защитят, напротив - именно конформизмът ще ги сплоти със “заблудените им събратя“! По повод тези Ваши думи към мен:

“Вашите думи на съпричастност и подкрепа за мен наистина имат огромен стимулиращ, насърчаващ смисъл! Искрено Ви благодаря за тази безценна за мен подкрепа!“

Г-н Грънчаров, не съм написала това, което сте прочели в предното ми писмо към Вас с мисълта за съпричастност, аз просто видях в мисълта Ви един различен и много по-правилен подход, което е факт. Факт, който другите не оценяват - защото не ги интересува и не искат да поглеждат на живота философски! Подкрепям Ви определено! Вашата мисъл съвпада с моите разбирания и съм уверена, че много други хора с проницателно мислене биха подкрепили това, което правите! Съпричастие ще изразя само в това, че… как да кажа… изтърпявате ненужни и язвени нападки от не искащи да разберат другояче нещата хора! Явно сте много търпелив и силен човек!

Ще Ви кажа, т.е. Вие го знаете: винаги гениите, можещите, различните в позитивна насока хора биват нападани и осъждани! Това е кръстът на страданието и препятствията, който трябва да понесат!

За мен е истинско удоволствие, че по един много внезапен и неочакван начин видях будна мисъл у някого! Не спирайте!!! Дори само заглавията на трудовете Ви говорят много! Как смеят да пишат така безразсъдно!!! Подкрепям Ви, казвам го повторно и съм сигурна, че ако бяхте извън България Вашето мислене би било разбрано и оценено на висока степен!

С уважение: Е.И.

Здравейте, г-це E.I., благодаря Ви за отговора и за добрите думи! Наистина е така: ние тук, в България, съвсем не ценим личностите, ония, които проявяват едно нетипично, нестандартно отношение към нещата, които се отличават с нещо по-значимо; за жалост, стигнали сме дотам, че не ценим истински добрите и талантливите хора сред нас; говоря по принцип, да оставим настрана моя случай, който въпреки всичко илюстрира по някакъв начин горната констатация.

Аз не съм живял в нормална западна страна, въпреки че съм привързан към западния манталитет, към манталитета на свободния и търсещ човек, привързан съм към западния мироглед и култура, средоточие на които е свободата, а също и индивидуалността. И добре знам, че западната цивилизация на свободната индивидуалност се крепи на това, че там са успели да създадат безотказно действащи механизми, благодарение на които в крайна сметка всеки си получава заслуженото; обществото им е умно, т.е. разбрали са, че ако не потискат личностния потенциал на нацията (най-скъпия капитал, с който общността изобщо разполага), от това печелят и са облагодетелствани всички.

Ний пък, българите, правим точно обратното на онова, което трябва да се прави, и не мирясваме докато не съсипем живота и съдбата на най-даровитите сред нас; ние сме едно типично комунално общество, което не търпи личностите; не зная дали Ви е известно, но в Русия докъм началото на ХХ век думата личност е била... ругателна, обидна дума! "Я го виж ти, ще ми се прави на личност!", да ти кажат това е било крайно обидно, представяте ли си?! У нас и досега е така, да си личност е клеймо, дамга, лоша прокоба, уви, така е... Ние затова и сме така бедни и унизени като нация: защото не ценим личностите и талантите си.

Аз не съм маниак, да се смятам за не знам какъв си, да се самовеличая, за себе си обаче знам, че съм работил дълго в една посока, много съм търсил, много съм грешил, издържал съм доста години в една тежка сфера, каквато е образованието, направил съм нещичко, е, никакво признание не съм получил, но не към това съм се стремял, а съм имал съзнанието, че човек трябва да си върши работата съвестно, да е полезен, пък да става каквото ще. И ето, от моя пример, си правя много изводи: хора, които нищо особено не са постигнали, хора дребнави, завистливи и пр. си позволяват да игнорират моите постижения, нещо повече, да тъпчат личността ми, което, разбира се, води дотам, че ми се налага вечно да водя една битка за самосъхранение, за защита на свободата и на достойнството си; и така, общо взето, мина живота ми.

Боже, колко много погубени нахалост сили отидоха в тази абсурдна борба! Колко много бих могъл да направя ако съм бил в една що-годе нормална среда, където околните просто те оставят на мира да се изявиш, да работиш любимата си работа, не ти се месят, не си врат носовете в работите ти, не те обезсърчават, не те обиждат и пр. Не съм имал тази възможност, много сили дадох за разни битки, в които съм се борил за едно-единствено нещо: да ме остави проклетата комуна на мира, да си върша работата, да се отдам на любимите си занимания.

И от моя личен житейски пример си правя много изводи - за общността ни като цяло. Обикновено у нас признаваме хора посредствени, арогантни, нахални, безскрупулни, подлизурковци, нагаждачи и пр., а всичко, което е неконформистично, всичко, което презира конформизма и вегетирането, бива гонено, подлагано на остракизъм, тъпкано, дори в крайна сметка убивано. Е, така не може да се живее, в резултат всички страдаме. Погледнете какви и кои са ни държавните лидери и първенци: Боко, Гоце, кой ли не още, все мерзавци и наглеци от класа, това все нещо говори, нали така?

Та мисълта ми беше, че щях много повече да съм постигнал ако имах късмета да живея в нормална страна, където да си личност не е зла прокоба. Погубих много енергия и сили за безсмислени битки, е, вярно, не са съвсем безсмислени, щото калиха духа и личността ми, пък и повлияха на творчеството ми, на книгите ми. Щото човек, както и да го погледнеш, като прави нещо, като пише, в крайна сметка изразява себе си, най-съкровеното от себе си, своята душа, своя дух, своите ценности, своята философия. Ние и като живеем, с живота, който сме избрали, пак изразяваме себе си, изразяваме личността си, и, изразявайки я, я формираме, укрепваме и пр.

Както и да е, ще си умра с отворени очи, защото така и не можах да поживея в една нормална и културна западна страна, поне малко да поживея, та да се порадвам на прелестите на свободата, на свободния и достоен живот. За сметка на това се налюбувах на прелестите на комуналния, на презрения общиннически живот, в който личността, както казах, е същинско проклятие.

Както и да е, такава, както се казва, ми била съдбата. И не само моята съдба е такава, а на милиони. Там обаче е проблемът. То затова, не за друго, всичко кадърно избяга от България и се запиля нейде по света да търси успеха си, да се бори за успеха си; мнозина от тия хора ще успеят там, където са, и ще бъдат оценени по достойнство, а ако бяха останали тука, нямаше да бъдат оценени, нямаше и да постигнат кой знае какво. До това според мен се свежда нашата съвременна българска трагедия: гоним всичко, що е талантливо и кадърно, и правим живота невъзможен на онова, което напук на всичко реши да остане тука, в резултат на което гинат нахалост жизнените му сили, пилее се напразно енергията му, а пък общността в резултат става все по-бедна, все по-унизена и все по-озлобена.

Аз много съм писал по тия теми в книгите си, но ето, Вие успяхте да ме накарате отново да се впусна в разсъждения по тия немаловажни въпроси. Публикувайки разговора ни в блога ми ми се ще и други хора да се позамислят малко, дано пък това спомогне да се роди едно по-различно съзнание, което ни е съдбовно необходимо: така повече наистина не може да се живее. Видя се, че така доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да правим все едни и същи грешки, ако се примиряваме с вековните си дефекти и кусури, които даже не съзнаваме като такива, а, напротив, все се мислим за велики, дори за най-великите... бабаити и дори... пичове!

Вчера гледах по телевизията едно интервю на Лили Иванова. Останах втрещен: тя говореше все за същото, все за тази изстрадана българска съдба и философия! За "лошите хора", както тя ги наричаше, за завистниците, които през целия й жизнен и творчески път са я ръфали, за това как човек, въпреки ужасните обстоятелства, трябва все пак, стиснал зъби, да върви към успеха си, как не бива да се разпилява и да води напразни битки с посредствеността, с ония, които не мирясват, докато гледат възхода на един друг, по-талантлив от тях човек.

Разбрах едно, защото тази все пак велика жена дава с живота си един чудесен пример, който е добре да го премислят по-младите: човек трябва да се отдаде изцяло на работата си, да я върши с вдъхновение и цялостно самоотдаване, да не обръща по възможност капчица внимание на завистливците ("Ако някой ден се роди български гений, то това ще е геният на завистта!", думи на Елин Пелин), да се спука от работа, да е постоянно активен и неуморен, и тогава дори и в ужасните български условия все пак може да се успее. Ала ще успеят малцина, ще успеят само най-силните; да, сила е онова, което се иска, за да се победят ужасните нашенски обстоятелства.

Е, най-накрая със скърцащи от злоба зъби общността ще признае успеха ти, но пак ще има мрънкала, които ще процеждат през стиснатите зъби:

"Е, какво толкоз пък, баба Лили, тя нещичко е постигнала, но пък за сметка на това е толкова злобна, себична, егоистична, нахална, ще ми пее тя докато е жива! Епа не разбра ли, че е крайно време да се оттегли, да даде път на младите?! Не, не отстъпва, егати нахалството, тя все да е най-отпред, не се ли умори от тази слава, от тия пусти пари, не пресекна ли на старческите й години тая пуста лакомия по парите?!"

Нали това ще каже някой нашенски кумир, някой загрижен за "общото благо" Слави Трифонов, а пък народът ще въздъхне и ще рече:

"Да, прав е нашият Слави, евала, как хубаво го каза! Точно такава е истината за баба Лили!"

Ето, такива сме: все да окаляме всичко добро и свястно, що изобщо имаме. И ето, това става за Лили Иванова, за "примата на българската музика и естрада" и прочие; а какво в такъв случай да кажем за такива като някакъв си там Ангел Грънчаров?! Юруш, тоа поне можем да го унищожим, и дори никой няма да разбере за това как хубавичко сме го смазали и смачкали, как хубаво сме му отмъстили!

Такива ми ти работи, г-жо (в духа на европейските директиви използвам обръщението "госпожо", щото "г-це" било дескриминиращо!) Е.И., да спра дотук тоя път, за да не стана досадник. Зная, че трябва да прецизирам това, което по-горе написах, ала не съм такъв педант, ще го публикувам както е излязло, нека да има за какво да се хванат псетата, нека да има къде да ме ръфат. Те за това живеят, да им доставим поне това удоволствие...

Прощавайте ако има нещо. Пишете пак! Приятно ми е да беседвам с Вас и да обсъждаме разни въпроси! Хубав ден Ви желая!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

петък, 28 декември 2012 г.

Бъдете все този вятър на истината и свободата, г-н Грънчаров!

В публикацията под заглавие Битката за истинско, добро и съвременно образование на младите продължава... представих съобщение на г-жа E.I., което беше свързано със ситуацията в българското образование; там също така публикувах и своя отговор на поставените въпроси. Тази нощ съм получил твърде интересния отговор на г-жа E.I., който се чувствам длъжен да публикувам изцяло; ето какво ми пише тази проницателна жена, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до нея:

Здравейте, г-н Грънчаров! Останах изумена колко обстойно и обширно сте ми отговорил! Относно музиката - ако е класическа - това ще е друг вид настрой, но виждам, че вие в старанието си да се доближите до “модерния„ им дух пускате модерната за тях сега музика. Гледането на филми в час според мен е много полезно! Особено на Фелини - тук съм за! Вие пишете:

„Никога нищо не натрапвам никому. Разчитам на свободното съвместно търсене и изследване на проблемите, разчитам на активността на самите ученици, като идеята ми е те самостоятелно, по свой път, да стигнат до ония истини, които имат значение за тях.“

Ето, това е правилният подход и много ми харесва, че сте на това становище и разбиране, а не на глупавото с извинение - методично, от което биха наизустили само фрази от учебника, които даже не разбират! Тук ще Ви поздравя! Пишете също:

“Вие как мислите, след като по всеки философски проблем са възможни алтернативни разбирания, възможно ли е преподавателят да "преподава", убеждавайки учениците си в това кое е "единствено правилното" от тях?"

Аз мисля и Ви казвам - първо: много добре отбелязвате това, че за всеки философски проблем има широк, даже безкраен спектър от алтернативни възприятия и мисли, и даден преподавател, ако разбира същността на това, както виждам, че Вие отдавна сте я разбрали, не би си позволил да се придържа към наложените му стандарти от училищното ръководство, понеже директорите, Министерството на образованието и т.н. са свикнали да ръководят и мислят, че всичко се развива по най-правилния начин когато се съблюдава установената програма и методи на преподаване! Това според мен е абсурд!!! Вие добре казвате, че това са остарели неща… Тъжно е, че именно ръководещите нямат гъвкавостта от разбирания да осъзнаят какви зомбирани личности произвеждат благодарение на своя изопачен от личните им представи метод за преподаване на какъвто и да било материал!!!
Именно това погубва свободата на мисълта и духа (както споменахте), защото са поставени в клетка и всяка решетка им казва… т.е. се опитва да им налага знания… кои правилни, кои не… Но все пак е клетка, а не свобода! Пишете също:

“Аз пък смятам, че е фатално важно младите на привикнат да усещат свободата и личността си (правото си на избор на своите лични убеждения и разбирания) още от най-ранна възраст. Тоест, ако това не се прави в училищна възраст, младите ще бъдат непоправимо ощетени и дори увредени - такава е моята гледна точка.“

Тук, г-н Грънчаров, Ви стискам ръка!!! Това е основата, цялостния фундамент, от който тръгват много житейски стъпки, които привеждат личността или до пълен крах, или до пълен успех в личен план, а и не само, защото всичко е аналогично взаимосвързано! Много добре сте осъзнали тази изключително важна стъпка за подрастващите - те трябва да усетят правото на свобода на личния си избор, ако не успеят да го разберат отрано, а все пак вие, преподавателите по философия, имате възможността да им окажете огромната помощ в това (както явно Вие правите), то в по-късен етап от живота си те ще останат плахи, ще позволяват да се съгласяват с чужд избор за сметка на истинските си желания и винаги ще страдат! Подкрепям Ви и тук, мислите наистина дълбоко-философски!!! Картината - без качествено платно (фундамента) - не може да стане красива и хармонична!

Особено много ми хареса самоопределението, което си направихте и даже се засмях:

“Понеже съм крайно неподходящ, дори опасен и вреден със своите разбирания и подходи във философското образование на младежта, то аз съм обявен от системата и нейните цербери за "антисистемен елемент"."

Аз пък бих казала, че сте май единствения правилен в системно-философско разбиране и подход елемент, който наистина се опитва да накара подрастващите не да заучават само фрази, а сами да достигнат до тълкувания, разбирания, усещания, възприятия и най-важното - да осъзнаят важността на своя избор и защита на личностните си приоритети и желания, свободата си! Това според мен трябва да е новият подход към философията, към психологията… то и без това са отворени науки, без край - много изкривено ми изглежда това - да налагат калъп над нещо необхватно, нещо без граници… Хахха - и даже да се опитват да налагат стандарт върху него, с който да карат учениците да… се съгласяват!!!

Относно новия закон, който се обсъжда… честно казано ме стреснахте! Нима наистина са толкова закостенели, нима не осъзнават, че това влияе на нацията… и изобщо вече какви хора излизат от училищата и университетите?! Слепи ли са? Не чуват ли как говори младежта, не виждат ли колко безграмотно пишат? Не им пука… както казвате - пазят си Статуквото - това е!!!

И знаете ли... тези, които искат да Ви уволняват, ако имаха възможността да прочетат това, което сте ми написал и споделяте като разбиране за различен, т.е. по-правилен метод на преподаване... и ако имаха съзнанието - да си го напрегнат повече - биха Ви държали като един от най-иновативните кадри, които изобщо имат!!! Браво за смелостта Ви, браво за това, че не плюете на истината, както другите безочливо правят, защото така им е спокойно, добре и си получават заплатата, а Вие за разлика от тях сте от онези - ИСТИНСКИТЕ бунтари!!! Само едно ще кажа - хареса ми всичко, което написахте и начина, по който разсъждавате! Подкрепям Ви!

В Пловдив ли преподавате? Аз там завърших... Блазе Ви, че сте били в Санкт Петербург - това е градът, който искам най-силно да посетя, още повече, че там сте учил! Имате доста издадени книги!!! Пишете и поезия! :) Много ще ми е интересно да прочета трудовете Ви и поезията Ви! Аз се занимавам с изкуство - за мен музиката, поезията, философията, психологията и рисуването са концепцията на това, което ме вълнува и радва, дава ми стимул...

Благодаря Ви, че така обширно и наистина разсъдително относно много въпроси, от които другите не се вълнуват, ми отговорихте, въпреки да не се познаваме, оценявам това!

Честито Рождество Христово!!! Нека Бог е с нас и ни помага, нека ни напътства по най-правилния и добър за нас път, а камъните - вие знаете какво визирам - те ще си останат крайпътни камъни, залепени за стандартизираните релси, наложени от неразбиращото общество и ръководещи, така им е добре! Дъжд да ги вали, слънце да ги грее, сняг да ги затрупа - те си остават камъни и не могат да се променят!

А вятърът на свободата пътува безгранично навсякъде, необхватен е и когато е силен преобръща всеки камък, всеки трън, всяко дърво... и продължава натам, накъдето другите нямат способността даже да тръгнат!

Бъдете все този вятър на истината и свободата, г-н Грънчаров!!!

С уважение: E.I.

Това наистина чудесно, вълнуващо писмо ми е написала тази нощ г-жа E.I. Разбира се, веднага седнах да й отговоря, пък макар и вкратце, понеже наистина имам много работа днес; ето какво й написах там, във Фейсбук:

Здравейте, уважаема г-жо И.

Наистина много ме зарадвахте с Вашето писмо, съвсем твърдо мога да заявя, че Вашата оценка за мен е много по-важна от становището на разните му там чиновници, които "курират" (руска дума, която означава "надзирават", "ръководят", такъв й е горе-долу смисълът) българското образование. Смятам така, понеже Вие сте български гражданин и родител (настоящ или бъдещ, това няма никакво значение), а пък българското образование не съществува за ръководещите го чиновниците, а съществува за младите, за нашите деца, то ня тях, на техните личности трябва да служи. Твърде много се радвам, че не само от няколко думи разбрахте смисъла, идеята на всичко онова, което правя в своята дългогодишна преподавателска практика, но и ме подкрепихте, имате доблестта да ме подкрепите; до този момент нито един ръководен кадър (ако изключим един наистина напредничав директор на гимназия, името му е Венелин Паунов!) не ме е подкрепил, не се е постарал да разбере смисъла на моята лична философия и стратегия на образованието. Но, казах Ви, за мен Вашата позиция е по-меродавна, значително по-важна от това, което смятат разните му там администратори; аз добре зная, че за тях същинските потребности на младите слабо ги интересуват; техният интерес е съвсем друг: властта, да, наркозата на властта и по възможност безкрайното пребиваване в нея за тях е единствено важното!

Вашите думи на съпричастност и подкрепа за мен наистина имат огромен стимулиращ, насърчаващ смисъл! Искрено Ви благодаря за тази безценна за мен подкрепа! Благодаря Ви също така и за чудесните пожелания във връзка с празника Рождество Христово и настъпващата Нова година. Позволете ми също да Ви пожелая да бъдете със силен, жизнен и здрав дух през настъпващата 2013 година; желая Ви добро здраве, а също така Ви желая винаги да постигате целите си, т.е. желая Ви всякакви успехи в живота, особено в творчеството; желая Ви най-разностранни постижения по пътя на мъдростта и добродетелта!

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

П.П. На едно място по-горе казвате, че е добре и други хора да разберат за мислите, които обменихме помежду си. Аз това вече съм го направил, имам си такъв обичай, най-интересното от моята разностранна кореспонденция го публикувам в блога ми, който е мой дневник. Това направих и с предишното Ви писмо и моя отговор, това правя и със сегашните ни писма. Запазил съм Ви инкогнитото, т.е. понеже не съм Ви питал дали ми разрешавате да сторя това, съм дал там само Вашите инициали; ето, сега Ви питам, ако желаете, мога да изпиша там пълните Ви имена, както решите Вие. Надявам се ще простите своеволието ми, но аз го сторих защото осъзнах, че проблемите, които обсъждаме, са важни по принцип, т.е. добре ще е и други хора да разберат нещата, за които говорим; пък и надеждата ми беше да се получи дискусия. Прочее, в блога ми често се получават и хубави дискусии, но понякога се получават отвратителни, тъй като в него идват и много мои неприятели; ето Ви, за да се посмеете, пример за това какъв тип дискусия е присърце на моите опоненти, на моите "врагове", подвизаващи се в сферата на образованието; смешно е, но това е смях през сълзи, понеже тия хора, дето пишат така, са... дейци и дори ръководни функционери в българското образование (!); ето какво имам предвид, това са коментарите към моя публикация под заглавие Бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно - както подобава за свободния човек!; наистина положението в българското образование е страшно:

Анонимен каза: тоа убезомя вече окончателно взе да се мисли за гуру :-) победихме!!!!!!!!!!!!

Анонимен каза: пак ли в фейса на ПГЕЕ групата - защо пак се натрапва пак си направи реклама!

Анонимен каза: лош човек бе какво очаквате от него долен човек да много долен и подъл даже трябва да го убием вече.

Анонимен каза: грънчаров сам си пише коментарите в блога един път от името на някой "враг" а друг път от свое име важното е да си мислят хората че има наплив от читатели! :)

Анонимен каза: сам си е писал бате Ачо това писмо до себе си, а после го оборва. Стар прийом, между другото, като измисления Главкон на Платон.

Анонимен каза: ми то е ясно за умните хора очевадно даже!

Анонимен каза: хайде направи си анкета във фейса на ПГЕЕ всеки да гласува там ставаш ли за писател или не какво мислят за теб другите

Анонимен каза: никакъв писател не е той понеже никой не ще да чете книгите му и да си ги купува не съм му чел книгите ама знам че са много лоши и скучни

Анонимен каза: гранчи е урод

Анонимен каза: напълно права е госпожа Анастасова да иска да го уволни!

Анонимен каза: споделям оценките по-горе и също като г-жа Анастасова смятам, че тоя грънчаров не е написал нито една полезна за човечеството книга!

П.П.2: Още едно допълнение: аз стихове не съм писал (поне досега), а е и съмнително дали някога ще пропиша, поезията е занимание за по-млади хора. Тъй че ако сте намерила някъде в интернет стихове, подписани с моето име и фамилия, това означава, че са на някой мой съименник. Това бях длъжен специално да Ви уведомя, имам няколко съименника, които се подвизават в интернет, хората често ни бъркат. Аз чужди заслуги изобщо не ща! :-)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 27 декември 2012 г.

Бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно - както подобава за свободния човек!

Тия дни разговарях с един човек, който се постара да ми даде нещо като "рецепта за душевно щастие"; действала тази рецепта превъзходно и безотказно, особено в нашите родни, български условия; от мен само се искало да приложа лечението, предвидено в нея, и мълниеносно съм щял бил да постигна желания резултат. Накратко казано съдържащото се в тази "магическа рецепта" може да се изрази така:

Не бъди максималист! Не бъди идеалист! Изобщо не се вълнувай за онова, което не зависи от теб! Човек става неизмеримо щастлив след като осъзнае, че сам не може да промени света. И едва тогава придобива така потребното ни за да сме щастливи душевно спокойствие. Онова, което не зависи от мен, повече съвсем не ме вълнува и терзае. Повтаряй си постоянно: "Аз няма да оправя света, да иде по дяволите този свят, важното е аз да съм добре!".

В основни линии това ми каза този мъдър човек. Мъдър с една мъдрост, която аз лично не приемам. Мъдър с една крайно разпространена у нас мъдрост, мъдър с една твърде популярна у нас мъдрост: мъдростта на безразличието към всичко в името на собствения душевен комфорт. То туй нещо по-скоро не е толкова мъдрост, а е по-скоро болест, широко разпространено у нас заболяване на душата и духа. Или е проява, симптом на същинското заболяване, дето така жестоко тресе нацията ни: бездуховността. Щото само един крещящо бездуховен човек може да си втълпи, че като е безразличен към всичко, ще си осигури презрения душевен комфорт. Прочее, не се изразих достатъчно прецизно: горецитираната мъдрост е израз на нещо като раждаща се духовност на бездуховността, която тресе нацията ни. У нас се е стигнало дотам, че самата разнолика бездуховност си създава своя специфична "духовност". Или си създава нещо като своя специфична "философия". Философия на антифилософското. Философия на примиреността. Философия на търпеливостта. На безразличието. Дори бих дръзнал да кажа и това: имаме си вече култура на безкултурието. Култура на простащината. Да, не на мъдростта, а на противоположното на нея, именно на простащината.

Щял съм бил да стана най-сетне "положителна личност" ако съм престанел да се безпокоя за всичко наоколо ми, ако съм престанел да се вълнувам, ако съм престанел да искам да "оправям целия свят". Всичко, което не зависело от мен, трябвало да почна да го игнорирам. Това да бъдеш ангажирана личност, да бъдеш даже просто личност, било вредно за душевния ми комфорт. И създавало "излишни главоболия". Като почнеш да мълчиш, мигом всички ще почнат да те харесват. А когато говориш, когато се вълнуваш, когато открито казваш каквото мислиш, тогава само дразниш хората - и си създаваш врагове. Всички обаче ще почнат да те харесват ако станеш "един от многото". Ако станеш "положителен", сиреч, стандартен. Като се обезличиш. Тогава ще себеподобните ще почнат да те носят на ръце, мило говорейки ти:

"Той вече е един от нас, той по нищо не се отличава от нас! Той вече е досущ като нас! Той също като нас вече изобщо не мисли, той като нас няма "особени мнения", той вече съвсем не ни дразни, той вече изобщо не държи на някаква си там "личност"! Каква неизмерима благост струи от него: той е един от нас, по нищо не различаващ се от нас! Браво! Да приветстваме раждането на още едно безличие! Този тука другар успя да убие личността у себе си, принесе тази жертва, затуй заслужава нашата награда, заслужи нашата всеотдайна обич! Да го вдигнем на ръце, да празнуваме тържеството на нашата всепобеждаваща комуна! И т.н."

Това така мило му дума комуната, тия нежни думи тя говори на поредната си жертва, отказала се от себе си. Аз обаче не ща да получа в един трагичен ден тия същите овации, не ме блазни тълпата от безличници да ме понесе на ръцете си. Аз имам една друга философия. Коренно различна. Несъвместима с току-що написаното. Аз мисля ето как:

Човекът е човек доколкото е преизпълнен с безпокойства. Доколкото се вълнува за всичко, което го заобикаля - и което му се случва. Човекът е човек, доколкото не е бездушен. Да, човекът също така е човек доколкото иска, доколкото се стреми да промени целия свят. Да, именно целия свят, а не само едно-единствено "парче" от него. Да си човек в истинския смисъл на тази задължаваща дума, това означава да съзнаваш, че всичко зависи именно от теб! Човекът е човек доколкото се съзнава като господар на този свят - и като истински негов стопанин. Не на своя дом ти си господар, човече, а на целия свят! Целият свят е твой дом - и си длъжен да го направиш уютен, какъвто и подобава да е твоят дом. Бездушието, безразличието е симптом, че си започнал да се обезличаваш. Вярно, по-спокойно ще ти е. Вярно, че няма да се "напрягаш излишно". Но жертвата е прекомерна: от себе си се отказал. От човешкото у себе си. Не подобава така да живее достойният, сиреч, свободния човек. Да си личност в истинския смисъл означава да се вълнуваш за всичко - и да вярваш в себе си, в силата си.

Да, имаш сили да промениш целия свят. Иска се просто и само да повярваш в себе си. Този твой свят зависи от теб, ти си неговият пълноправен господар. Да си човек в пълния смисъл на тази дума означава да презреш слабостта у себе си - и да насърчиш своята сила. Има нещо свръхчовешко в това да си човек. Да, съзнавам, че без мен този свят ще е вече съвсем друг. Той зависи от мен, не аз от него. Няма да допусна светът мен да моделира, аз обаче ще го превърна в свое драгоценно произведение и творение. Рекох: и така ще бъде! От този зов на Божественото у мен самия аз никога няма да се откажа. Като човек трябва да бъда достоен за своя Велик Създател, по чиито образ и подобие съм създаден: моят Бог. Да си човек означава да си творец. Човекът е човек именно доколкото е богоподобен, сиреч, творец. А не презряна твар. Не скот. Не стадно животно, а човек - да бъда това е моята участ и съдба. И моята велика отговорност. От тази своя философия аз няма да се откажа никога.

Това се опитах да кажа на този човек, който ме посъветва за едно "магическо", по думите му, лекарство за душевно спокойствие и за лесен живот. Той го бил изпробвал на дело, откакто го приложил, всички почнали да го обичат. А преди това като мен бил същински "трън в очите". Говореше ми този човек дори възторжено за новата си вяра. Личеше си, че ми желае доброто - според неговата представа. Загрижен бил за мен. Тия мои проблеми, които имам напоследък - нали ръководителката на учреждението, в което работя, е запретнала ръкави да ме променя, да ме прави покорен и прост изпълнител на нейната властваща воля, което, както и да го погледнем, е трудничко да се случи: аз от личността си, за да угодя някому, няма никога да се откажа! - та тия мои проблеми щели да отпаднат ако аз самият, дето се казва, съвсем доброволно, се реша да плюя на себе си, на своята вяра, на своята философия; така си мислеше този мил и загрижен човечец.

Който се държеше като "парламентьор", пратен да ме увещава да кандисам, та да спре "разорителната война", която родната бюрокрация поведе срещу мен, търсейки дългочакания реванш. Залогът е един: Ангел Грънчаров, такъв, какъвто го знаем, повече да го няма! Жив или мъртъв, но тоя "вредител" трябва да бъде изтръгнат от цветущия... труп на българското образование и училище! Точка! Тази е волята на властващата бюрокрация, която, подобно на самия Азис, каквото поиска, винаги го постига. Ще видим обаче какво ще излезе от прелюбопитната история, която се е завързала.

Да спра за днес дотук. Още много има да се пише, подетата тема е интересна и важна. У нас битката за автентична личност все още не е започнала. Братството на комуноидите е още твърде силно. Личностите, доколкото ги имаме, са дамгосани и подложени на страшен терор. Не мирясва стадната общност докато не убие, в буквалния смисъл на думата, личностите, които смущават презрения й комфорт. Страшно е. Затова нямаме напредък като общност, не за друго. Личностите са тези, които движат света. Които го променят. Които го очовечават. И това, знайно е, става с борба. Не с търпение. Не с кротуване. Не с търпеливост. Не с мъдруване. Не с мърморене. Не с глух ропот. А с битка. Безпощадна, всекидневна, жестока битка. Нестихваща битка за свобода, достойнство, човечност.

Станете борци, бъдете смели и твърди воини на тази нестихваща битка и война за повече човечност! И за достойнство. Само това мога да ви пожелая в тия наистина светли и вдъхновяващи празнични дни! Иде нова година, за да е наистина нова, нека и ние да станем поне малко по-нови: като се освободим от бездушието си. От безличността и от безволието си! Не си позволявайте безразличие към нищо!

Този е моят съвет, който си позволявам да отправя към вас, особено към по-младите - от позицията на много живял, патил и препатил философ. Да, бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно, както подобава за свободния човек! Не допускайте проклетото малодушие да трови душата и живота ви. И тогава не само България, тогава целият свят ще бъде друг! Съвсем друг. От нас зависи всичко, от нас, не от някой друг: от мен, от теб, от него, от онзи там...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

сряда, 26 декември 2012 г.

Що е "диктатура на щастието" и защо тя е така неприятна?

Ivo Berov във Фейсбук е поставил интересен проблем, публикувайки една на пръв поглед съвсем безобидна реплика, именно тази:

Ама какво пък толкова му има на това щастие, че всички така се натискат за него, особено по Коледа и Нова Година?!

Зад тия думи обаче се крие един сериозен философски проблем, който си заслужава да се обсъжда в тия празнични дни, които не трябва да са само за плюскане, а и за размисъл, за обмяна на светли мисли - щото ние, позволете да отбележа, не сме животни, угаждащи само на тумбака си, а человечески същества. Та с оглед да предизвикам известна по-смислена дискусия по една такава значима тема за щастието дръзнах тази сутрин там, във Фейсбук, да напиша ето какъв коментар:

За щастие говорят предимно ония, които друго не правят в живота си освен да служат на своите склонности, т.е. да обслужват инстинктите, похотите на тялото си. Щастието е представа, свързана с поривите, копнежите, удоволствията и задоволството на сетивата и на тялото, но не на душата като такава, не на духа. Такива "сетивни индивиди", намиращи се под тираничната власт и хегемония на природното, на инстинктите, разбират щастието като задоволеност на желанията, които са ни дадени по природа, доколкото сме живи същества, животни, а не човеци.

Свободният, разумният, имащият понятие за високото си предназначение на тази земя човек обаче предпочита да се стреми към съвсем други неща: дълг, достойнство, чиста нравственост, добро, истина и прочие. Той и за тях говори, тях си желае, а не говори само за някакво клиширано "щастие", което никой не разбира по-специално какво именно означава. Щастието е фикция на несвободните, а пък гоненето му запълва съществуването на тия страдалци, щото ясно е по принцип, че човек няма как някога да задоволи всецело природните си инстинкти. От инстинктите си нямаме дори временна почивка, камо ли пък някога да успеем да постигнем пълната умиротвореност, която сякаш свързваме с щастието. Излиза, че щастието е една химера... при това скъпо струваща... цената е нашият живот!

Това написах там. Погледнах дискусията, която се е наченала при г-н Беров. Има интересни моменти, заслужаващи обсъждане. Ето обаче как тоя самият пояснява началната си реплика, която според мен е твърде уместна:

Въпросът не е какво е щастието и колко трае. Чудя се защо, как и кога се е превърнало в някаква всеобща ценност. Защо всички са си въобразили, че щастието е задължително едва ли не. Откъде накъде пък? И че трябва човек да се стреми към него. Че това ли му е работата на човек - да се стреми към някакво си щастие?

С цялото уважение, което дължа към хората, но щастието с всичките му козунаци, снимки, снежинки, късметчета, пухчета, джудженца, шейнички, банички, светлинки и джингълбеления е ми се струва нещо досадно, скучно и безсмислено. Но няма да се увличам, да не ви развалям празника като ви харесва щастието със станиоловите му отблясъци и джингълбеленето - търсете си го, дано го намерите.

Това е написал г-н Беров там. Имам чувството, че повечето хора не са го разбрали, ако съдя от дискусията. Както и да е. Проблемът, който поставя така оригинално, си струва, заслужава да бъде обсъждан. За да налея малко масълце в позатихващия огън на дискусията се обадих и аз, ето какво счетох за нужно да напиша с тази цел:

Да, интересно е това: всички до един сякаш гонят и преследват щастието, а в същото време около нас е пълно с нещастници, които се разпознават от пръв поглед - или от първата дума. Даже има вече и цели народи, които сами се съзнават като нещастни. Като народи, съставени предимно от нещастници. Нашият народ изглежда е такъв. Значи има нещо сбъркано в изначалната нагласа, че щастието е нещо най-важно, което безусловно трябва да гоним, към което трябва всички едва ли не задължително да се стремим. На мен това всеобщо гонене на химерата, наречена "щастие", ми прилича на една много коварна останка от комунизма, който също излезе с претенцията задължително да прави всички до един хора щастливи, т.е. щял им даде т.н. "всеобщо организирано щастие", което, както знаем, доведе в крайна сметка до един всеобщ кошмар. Е, щом всички задължително искат пак да са непременно щастливи, свободният човек в такъв случай има право да заяви ето това:

Аз пък не ща да съм щастлив, понеже имам правото да искам да съм и нещастен - та да съм различен! Презирам вашето щастие, вашата скотска представа за щастието. Имам право да искам нещо друго, а не точно това, което искате вие. Държа да бъда щастлив по своему, примерно, да съм в състояние, което във вашите очи може да изглежда "нещастно". Е, нека, аз пък обаче искам да съм себе си. Комунистите разстрелваха ония, които не щяха да се вградят във всеобщо организираното щастие на комуната и на колектива, за да не смущават презрената й идилия, сега няма да успеят да ме привлекат и мен до тяхната бедна представа за смисъл на живота, която те обозначават с толкова изтърканата дума "щастие".

Това написах. Да видим. Ще ми се да проведем една по-задълбочена дискусия. Ще видим какво ще се получи. Приятен ден на всички. Ще ми се да ви пожелая това: бъдете добри! Истински, автентично добри! А не щастливи, щастието е твърде егоистично, пък и същевременно диктатурата на щастието е крайно неприятна, затуй, чини ми се, да сте добри е значително по-хубаво пожелание от това да сте щастливи.

Вий как мислите по този въпрос?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Великото тайнство на раждането на въплътения в човек Бог

Преди да се опитам да поразсъждавам малко по така определената в заглавието тема нека да прочетем този откъс от СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ от Лука, та да се проникнем поне малко от вълнението, свързвано с това не само велико, ала и съкровено тайнство:

2:1 А в ония дни излезе заповед от Кесаря Августа да се запише цялата вселена.
2:2 Това беше първото записване откакто Квириний управляваше Сирия.
2:3 И всички отиваха да се записват, всеки в своя град.
2:4 И тъй, отиде и Иосиф от Галилея, от града Назарет, в Юдея, в Давидовия град, който се нарича Витлеем, (понеже той беше от дома и рода Давидов),
2:5 за да се запише с Мария, която беше сгодена за него, и беше непразна.
2:6 И когато бяха там, навършиха се дните й да роди.
2:7 И роди първородния си Син, пови Го и положи Го в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата.
2:8 И на същото място имаше овчари, които живееха в полето, и пазеха нощна стража около стадото си.
2:9 И ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия; и те се уплашиха много.
2:10 Но ангелът им рече: Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде.
2:11 Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ.
2:12 И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.
2:13 И внезапно заедно с ангела се намери множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:
2:14 Слава на Бога във висините, И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.
2:15 Щом ангелите си отидоха от тях на небето, овчарите си рекоха един на друг: Нека отидем тогава във Витлеем, и нека видим това, що е станало, което Господ ни изяви.
2:16 И дойдоха бързо и намериха Мария и Иосифа, и Младенецът лежащ в яслите.
2:17 И като видяха, разказаха каквото им беше известено за това детенце.
2:18 И всички като чуха, се зачудиха за това, което овчарите им казаха.
2:19 А Мария спазваше всички тия думи, и размишляваше за тях в сърцето си.
2:20 И овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели, според както им беше казано...

Във Витлеем, в обора на една гостилница, на един хан, сред животните, се е родил богочовекът Христос и е бил положен в ясли! Това е трепетното тайнство на раждането на нашия толкова човечен Бог. Какъв смисъл има в тази история? Един младенец, в чието телце е съсредоточена колосална вселенска сила, един младенец, чието лице излъчва благодатна светлина. Една звезда сияе в небето за отбелязване на съдбовното събитие. Толкоз. Божията Майка, Йосиф, първите поклонници, доведени до тази ясла от сияйната звезда. А смисълът е този:

Самият Бог приема човешки лик за да скъси дистанцията между Себе си и човеците. Строгият Бог на Стария Завет, изискващ подчинение и изпитващ предаността ни, който въпреки всичко е така мъдър, че предоставя свобода на първия човек Адам - и съответно се радва, че Адам, с цената на нарушаването на Божията заповед и на Божия гняв, все пак тръгва по стръмните, по каменистите, по трънливите пътища на свободата! - ето този трансцендентен Бог става човек, преобразява се в човек: може ли да има по-велико и грандиозно нещо от това? Щом Бог става човек в лицето на младенеца Христос, давате ли си сметка на какъв висок пиедестал в този миг бива поставен човекът?

Не, не си даваме сметка. Изобщо не! За какво ни е някакъв там смисъл?! Не, съвсем не ни вълнува смисълът на празника, наречен Коледа, наречен Рождество Христово. Огромната част от нас е съвсем чужда на този смисъл. Останал е само обичаят, свързван от нас, за жалост, с невероятното плюскане на тия празници. Българинът, типичният българин, преди Коледа коли прасе, а на Коледа лапа до пръсване пържоли и таз-кебап с праз лук! С това свързваме тия свети дни. Такива сме. За жалост сме точно такива...

Стоя тия дни и гледам, понеже живея в град: огромни тълпи от огладнели, сякаш побеснели от глад хора на талази щурмуват хипермаркетите - и излизат с препълнени с разни месища, питиета, с какво ли не още колички. Пълнят колите си с разнообразно плюскане, сякаш иде краят на света! Сякаш цяла година нищичко не са яли и сега имат да наваксват. Олимпийски игри по плюскане за нас са тия свети празници, нищо друго не са, нека да имаме достойнството да признаем поне това. А всичко друго, което свързваме с тия празници, е пропито от лицемерие, от фалшиви, показни чувства на благоприличие, от обезсмислил се ритуал. Преструваме се, че уж разбираме смисъла, че уж се овладяваме от религиозния трепет. Така било модерно: да се преструваш, че уж разбираш. Е, погледът е празен, в него нищо няма, но се правим, че уж разбираме, че уж се вълнуваме. Това е страшно!

Да, страшно е, понеже е явен симптом за духовната смърт на нацията ни! Плюскащите мазни пържоли, прокарващите с вино огромните залци, оригващите се от преяждане, "веселящите" се заради бушуващия в жилите им алкохол са духовни мъртъвци - нищо че, погледнати отвън, изглеждат толкова "жизнени". Това е нещо като пир не просто по време на чума, а пир по време на върлуващата, на тържествуващата повсеместна духовна смърт - най-страшната възможна смърт. Превърнахме тия свети празници в тържество на смъртта, не в празници на всепобеждаващия живот! У нас всичко е наопаки, ето, дори и това изопачихме до неузнаваемост. Срам! И наистина е страшно. А най-страшно е, понеже съвсем не съзнаваме колко е страшно. Това вече е самият кошмар!

Наскоро имах сгоден случай да разговарям с един сънародник, който, както и подобава, започна да ми говори за това колко "вредна" била религията, понеже учела вярващите на... "откровени глупости". Глупост, пълна глупост било светото тайнство на Раждането на Христос. Ето и "логиката" на тоя умник:

Бог по идея е вечно съществуващ, как тогава Бог да се роди?! Не можело да се роди Бог понеже Бог си е изначално вечно съществуващ. Няма такова нещо като раждане за вечно съществуващото! Ерго, християнството се крепяло на една чудовищна глупост! Другата такава "глупост" била Божията смърт на кръста, разпятието на Христос: както не може да се роди Бог, така Бог не може и да умре! Ето такива горе-долу неща ми говореше тоя наш сънародник, при това по образование философ (!), който заради тия "недомислици" на християнството се представя сега за последовател на една друга вяра. Позволете ми да не казвам точно каква. Не ща да подклаждам ненавист на религиозна почва, затова ще замълча по тоя пункт.

Опитах се да му помогна да разбере, че в случая не става дума за раждането на Бог, а за раждането на човека Христос, който иначе си е Бог; т.е. Бог или Божият Дух е благоволил да се всели в едно човешко тяло - с оглед не друго, а приобщаването на човека към Бога. Хората нали все са склонни да мислят така: ще повярвам ако видя! Не вярвали в Бог щото не го били виждали - нали така роптае човешката глупост?! Не вярвам в онова, което не съм видял, което не може да се види. Невидимият Бог за всеотдайно немислещото братство на атеистите бил "пълна глупост". Всичко, що съществува, трябвало да се вижда! Има една такава човешка склонност, ето, Бог се смилява, и прави така, че простолюдието вече да може да вижда Бог, да си го представя: и Бог приема човешки лик. Ражда се Христос. Затова се ражда Христос. Да можем да си представяме Бога.

Е, знаете каква е съдбата на Христос на тази земя. Убиват го злите човеци. Както са убили и други свръхвелики личности, както без пощада убиват всеки, който иска да е личност. Ний, българите, също сме добри в убиването, в очистването на земята от личностите си. Всичко онова, що е що-годе духовно и истинско, ний не го ценим и го убиваме - рано или късно. Тормозим го докато го ликвидираме. Неистинските, фалшивите неща обаче много ги ценим и обичаме. Затова вместо да се храним със смисъла на великото тайнство на Раждането на Христос ние преживяме като животни своите проклети пържоли и кебапчета! Такива, уви, сме - а не бива така.

Христос, идвайки на земята, дава един невероятно ценен, направо безценен нравствен пример. Дава ни един урок, който ние, като най-лоши и тъпи ученици, още не можем и не щем да проумеем. Преструваме се, че уж сме схванали урока, ала само на думи, не със сърцето си сме го схванали. А Бог, нашият толкова велик и при това така човечен Бог, съвсем не ни щади, казвайки ни ето тия думи примерно:

Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!

По делата им ще ги познаете!

Когато те ударят по едната буза, обърни и другата...

Няма, доказано няма, човешка или каквато и да било мъдрост, която може да се сравни с богатството на Христовото учение. Христос пожертва самия себе си за нас, човеците, ала ние и неговата жертва не разбрахме истински, със сърцата си, всецело. Не, разбрахме я, ала наужким, със самонадеяния си ум само, не с цялата си душа и сърце. И затова сме така объркани. И затова правим толкова много грешки и простотии. И затова се оставяме лъжците така необезпокоявано и грозно да ни лъжат. Да ни мамят. Да ни крадат. Да ни насилват. Да се гаврят с нас. Затова оставяме мерзавците да ни тормозят всеки ден, без минута спокойствие. Нямаме духовната сила да озаптим тия наглеци, да ги накараме да мирясат.

Не, напротив, мнозинството тъпо мълчи, а мерзавците и наглеците тържествуват. Те са на власт, те са обвеяни със слава, тях всички ги почитат, тям всички се подчиняват. И всички заедно мачкат всичко онова, което не е като тях. Мачкат го докато го разтерзаят и убият. Това правят. И при това имат наглостта да се наричат... "християни". Бесовщината, откровената бесовщина и дори самото сатанинство у нас често се представят за... "християнство", за "религия", за "православие"; вижте какви са ни "духовните водачи" само, мутрополитите, както ги наричам! Вижте какъв ни е "народният кумир", първият ни властелин, който щял, представете си, "да ни оправи"... е, оправи ви най-после, доволни ли сте как хубаво ви оправи?!

Има ли смисъл да пиша още? Не, няма. Да замълча. Само в тишина, в безмълвния трепет, в който се оставяме на Светата Истина на Великото тайнство на Христовото Рождество можем направим така, щото духът ни да се овладее от съдържащата се в него съкровена Истина. Тая Истина, свързвана с нашия толкова човечен Бог, която ще ни спаси - благодарение на това, че ще ни направи свободни. И човечни. И достойни! Дай Боже този ден да дойде по-скоро - поне това да се помолим. Но от нас зависи всичко, не от някой друг... няма да се уморя да повтарям и това. От нас само, от никой друг... Дори и самият Бог е безсилен да помогне на ония, които са се отказали да се борят за пълнота, за смисленост на живота си...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

неделя, 23 декември 2012 г.

Предрождественско: разтапям се от удоволствие когато срещна достойни, свободни, смели, немалодушни хора!

Днес е неделя, почивен ден, при това вече е ваканция, аз съм в отпуск, т.е. мога да си позволя и да не работя. Да, ама не: ако изпусна такъв един благодатен за работа ден - а моята работа е писането - няма да си простя. За мен по традиция е така: когато почивам, когато не ходя на работа, аз най-много работя, и то работя тъкмо най-любимата си работа, именно, пиша по сериозни, дълбоки, стойностни, сиреч, по философски теми. Понеже когато съм в почивка имам време за такива трудоемки теми и проблеми, пък имам и настроение за това. Искаше ми се в тази ваканция да поработя повече по някой от своите проекти, за които многократно съм обявявал: книгата ми за любовта, второ, книгата ми за жизнените стратегии, трето, диалогичната ми книга за богатството, която бях започнал да пиша по време на лятната ваканция.

Да ама не би. Не било съдено. Някои явно нямат друга грижа освен тази: как да ми вредят та да не изпълня задачата и мисията си, а тя най-вече е: да съм полезен на хората, най-вече на младите, като пиша книги - и като "преподавам", като заразявам младите, пък и не само тях, с философски идеи и мисли, разбира се.

И към средата на септември таман бях напреднал в писането на книгата си за богатството и се бях увлякъл, се случи един малък гаф, благодарение на който ме "завъртя службата", а пък някъде от средата на септември та досега аз вместо да мисля и да пиша по сериозни философски теми, съм принуден да пиша всеки ден доклади, обяснения, жалби и пр. за моята мила администраторка; дори (за протокола ще отбележа и този куриозен факт!) оня ден, като излязох в отпуск, тя ми зададе и "домашна работа" за времето на отпуската: даде ми нарочна "покана" писмено да отговоря на куп въпроси, свързани с нейните последни проверки на мои часове по философия! Даде ми работа даже и когато съм в отпуск, което, както и да го погледне човек, е извратеничко, си е гавра.

Но понеже е сюблимен факт, съм длъжен да го отбележа, и то не за друго, а все в тази връзка: сюблимно е, ето, идат най-светли празници, но нашата безконтролна бюрокрация е дотам долна и вредна, че изобщо не й пука за нищо и затова без замисляне продължава да прави мръсотийки на човечеството; аз давам само пример за това, моят случай е малка брънка в цялата верига, в която е окована страната, а пък изводът ми е, че битката с разпасалата и самозабравила се българска бюрокрация, която така души и тормози българския живот, българския човек и българския народ, изобщо няма да е лека, напротив, много тежка ще е. И ще е съдбовна. Фатално важна. Ето затова, воден от такова едно съзнание, аз като философ и като гражданин гледам да съм близо до задачата и мисията си: да се боря за тържеството на доброто и на истината, без които сме загубени, без които сме осъдени да се обезчовечим.

Толкоз по този въпрос. Сега е навечерието на Нова година, сиреч, е време за "равносметки" относно това което ни се е случило в изминалата. И е време на надежди за промяна, за едно по-добро и по-достойно бъдеще. И по тия въпроси ще ми се наложи да пиша, понеже съм блогър, съм нещо като хроникьор на съвременността, на живота, който тече около нас. Ще пиша и за тия неща, има време. И ще смесвам по своя си обичай в чудна амалгама тия всичките проблеми, лични и "надлични", понеже така са смесени те и в реалния живот, в ежедневието ни. Моето хоби - да пиша блог - на моменти така ме завладява, че ето, вече шеста (!) година издържам да пиша всекидневно, без изпуснат ден, това, както и да го погледне човек, е своеобразен рекорд, за мен поне. Искате ли да ви кажа колко публикации съм написал за това време? Ето малко статистика, тя все нещо говори, нищо че не е пълна, аз имам доста блогове, тук давам за част от тях, не ми се търси за другите:

HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров: 7654 публикации, 162 последователи
СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: 1435 публикации, 61 последователи
ИДЕИ: философско списание - 186 публикации, 17 последователи
Архивът на Ангел ГРЪНЧАРОВ: 329 публикации

Това е. Имам още блогове с много публикации и фенове, ала не ми се прави сега пълна справка. Имам милиони посещения в блоговете си за тия години!

Показват тия факти много неща. Да не говорим за това колко книги написах в и благодарение на блоговете си. Т.е. благодарение на прякото и на живото си общуване с толкова много хора. Във Фейсбук имам повече от 4000 приятели, т.е. хора, които са заявили, че се интересуват, че четат от това, което пиша.

Създадох блога си година преди България да влезе в Европейския съюз. Тогава, спомняте си, беше на косъм дали ще ни приемат. Борих се, според силите си, това да стане; е, победихме: България вече пета година е в славното семейство на свободолюбивите европейски народи! Велик е този факт, това обстоятелство, не слушайте какво ви приказват вечно недоволните и немислещи мърморковци, с каквито около нас е пълно!

Вярно, признавам, още много ни предстои да работим и постигнем, за да добием правото да се наречем автентични европейци, европейци не само по дух, но и по живот, по стандарт, по постижения, по достойнство. Но и това ще стане, убеден съм. Но се иска да водим преди това много борби. Преди всичко със своята собствена инертност, със своето прословуто безразличие, със своя пословичен български инат.

Е, аз водя, според силите си, тия битки всеки ден. Няма да се примиря, няма да стана бездушен мухльо, с каквито около нас е пълно. Иска се всекидневна работа, и то най-вече за онази вътрешна промяна, промяна в душите, в съзнанията и в ценностите, без която сме обречени на вечна бедност, на вечно недостойнство, на безброй унижения. От нас зависи всичко, оправданията съвсем не помагат - така мисли автентично свободният човек, чието съзнание ми е така близко и драго. Това съзнание мен ме вдъхновява. Заради него и водя нескончаемите си борби. То дава патоса на живота ми. Живот, който е достоен за един философ, сиреч, за един свободен човек. За мен философско и човешко, в дълбините си, съвпадат изцяло.

Е, моя прокоба е да съм философ, сиреч, старая се да бъда автентичен, сиреч, свободен човек. Вярно, у нас тия, дето искат да пазят свободата си, да й бъдат верни, плащат ужасна цена. Аз също я плащам. Но друг живот при никакви условия не бих си избрал. Това специално казвам на ония, които не могат да ме търпят какъвто съм - и постоянно ме натискат по какви ли не начини да съм бил станел друг. Е, няма да ви се усмихне това щастие. Ангел Грънчаров ще си бъде все Ангел Грънчаров - какъвто го познавате. От мен кротка мижитурка няма да произведете, колкото и старания да положите. Не става просто. Няма как да стане. Аз съм генетически програмиран да не бъда бездушен. Съжалявам много, че не мога да ви зарадвам някога, мои "доброжелатели". Прочее, изобщо не съжалявам. Окайвам ви... че сте се захванали с такава непосилна работа: да моделирате Ангел Грънчаров по своя вкус. Е, няма да стане. Точка.

Бил съм лош, бил съм непокорен, бил съм... самозван некадърник, бил съм маниак, бил съм... какъвто се сетите - постоянно ме хулят разните му там "правилни" хора. Даже взеха, та направиха нужното и в реалния живот хора, които уважавам, най-чистосърдечно да ме увещават и молят да съм се бил променил "в правилната посока". Да съм бил станел "положителна личност", а не "вреден елемент". В интерес било на... "работата" да се променя в тази посока. В интерес на "общото дело". В интерес на мира и съгласието. В интерес на идилията. В интерес на мимикрията. В интерес на апатията. В интерес на институцията. В интерес на добруването ни.

Е, благодаря, санким, и мерси, ала няма как да стане. Аз съм нещо като конска муха, няма да оставя дремльовците спокойно да си хъркат, а злосторниците да си безчинстват необезпокоявано. Или безнаказано. Няма да стане. Забравете. Ще жиля ако трябва всеки ден. Това ми е философската съдба, такава ми е кармата, както казва индийците.

Мисля, че се изразих достатъчно ясно. Който е умен, ще разбере и ще изходи от този факт. Трябва някои хора да се научат да уважават личностната уникалност и личностния суверенитет. Поне този урок ще им изнеса. Ще го научат някой ден, рано или късно. Добър и упорит учител съм. Толкоз.

Късно ми е да се променям. Другарите навремето доста усилия положиха да ме направят "положителна личност", е, не успяха, нищо че тогава бях млад. Сега хептен нямат да успеят в попълзновенията си. Вярно, младата пръчка по-лесно се огъва. Старото дърво за да бъде огънато трябва да бъде счупено - или отсечено. Убийте ме, щом толкова преча, но да се променя, няма как да стане, съжалявам. По-скоро изобщо не съжалявам. Няма за какво. Аз в своето лице и в своите принципи няма да плюя. Никога. Толкоз по тоя въпрос.

Блогът ми зная че дразни мнозина. Аз затова го правя такъв. Да дразни. Не ща никому да се подмазвам. Никому. Няма управник, независимо от какъв ранг е, да доживее светлия и дългочакан ден: Ангел Грънчаров да го похвали. Няма да стане. Аз само критикувам. Това мога, това и правя. Всеки прави каквото може. Е, малцина са ония, които са достойни за похвали, но аз и тях критикувам. Е, същевременно съм щедра душа. Разтапям се от удоволствие когато срещна достойни, свободни, смели, немалодушни хора. Когато срещна хора и личности, които са кодирани да не могат да са мерзавци и подлеци. Обожавам такива хора! Възхищавам им се. Те са и най-приятната ми компания. Вярно, има и такива хора.

Да, има честни и достойни хора сред нас, но, за жалост, са малко. Или има и повече, но се са се изявили все още в тази светлина. Е, аз постоянно друго не правя освен да ги поставям в ситуация, в която могат да се изявят. Всеки се изявява с каквото има. Мерзавците с мерзостите си, достойните хора - с достойнството си. Толкоз и по тоя въпрос.

Друго исках да пиша, ала се получи това. Както и да е. Свободата има и своите рискове. Знам, че с написаното ще вбеся някои. Съжалявам, но те вече трябва да са ме поопознали. Трудна работа славей да почне да реве като магаре. Или магаре да почне да пее като славейче. Не стават тия работи така. Магарето си е магаре, славеят - славей. Свинята - свиня. А човекът следва да е човек.

Най-трудно е да си човек в житейските изпитания, които съдбата ни отрежда. Но въпреки всичко може човек да си остане човек. Малко се иска. Иска се да имаш съвест. Да останеш верен на Божията искра, която свети в душите ни. Това се иска. Само това. Иска се да не се оставиш да се извратиш, т.е. да погасиш Божията искрица. Само това. Загасиш ли я веднъж обаче - горко ти...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Пътят на Боко, нашият роден доморасъл Дуче Мусолини, към диктатурата и тиранията

Публикувам откъс от статия на политолога Е.Дайнов със заглавие Великият диктатор и имаща за подзаглавие максимата на "демократа" Сталин: Не е важно кой как ще гласува, важно е кой ще брои бюлетините. Хубаво е читающият (и мислещият) народ да се позамисли над написаното; впрочем, а какво ще правим с нечитающия (и с немислещия) народ, като вземем предвид това, че масовите медии, ползвани от простолюдното природонаселение, са вече овладени от диктаторстващата боковщина?!

Ще ми се да направя малка забележка-коментар още преди да се зачетете в мислите на Дайнов. Да, за да не минат попълзновенията на нашия доморасъл Дуче, се иска съпротива, вярно е, и то съпротива най-решителна и безкомпромисна, при това всекидневна. Иска се силно гражданско общество, каквото, да признаем, нямаме. Иска се да сме решителни, борещи се за правата си граждани, а не да сме каквито сме: мърморковци, които и малкия си пръст не щат да мръднат, камо ли пък да си вдигнат задниците от изтърканите дивани и да излязат в студа да протестират! Иска се ние, гражданите, да не сме малодушни дървени "философи", а да си влезем в ролята, да си изпълним дълга и задачата.

Демокрацията е власт на народа, ето, един прост мутро-бандит, докопал се до премиерския пост благодарение на това, че ченгесаро-кагебисто-комунистическата олигархия плати медийния му възход, се опитва да ни отнеме тази власт и да я узурпира в полза на своите господари, на кукловодите, които му подариха управлението на многострадалната ни родина. Ако допуснем тоя резил Боко Мусолини да открадне властта на идещите избори и да се перчи като герест петел по екраните на телевизорите още 4-ри годинки, горко ни! По-голям резил от този едва ли можем да си осигурим! За смях ще станем даже и за кокошките! Ще се разбере дали сме народ, а не мърша съвсем скоро, след няколко месеца. Туй искам да кажа сега-засега. А ето сега какво казва Дайнов:

... Пред Борисов се появи избор между два начина на действие. Единият – да направи така, че да върне доверието на хората. Това му се видя прекалено сложно. А то е и направо невъзможно, като се има предвид, че е обещал сума ти неща на сума ти свои приятели, които неща не може да им даде, без да настрои хората срещу властта.

Затова Борисов избра втората опция: да направи така, че да остане на власт независимо от това, кой как гласува и кой какво си мисли. Това, в неговата глава, е по-простият начин на действие – и той, макар нечувал за Окам, тръгна натам.

От този момент насетне да се изчисли, какво прави (и ще прави) ГЕРБ става детински просто. За да останеш на власт независимо от това, как хората гласуват, трябва да въведеш диктатура. Да установиш пряк контрол върху всички области и институции в страната, откъдето може да дойде съпротива срещу теб. А всеки, колкото и да е прост, който някога е тръгвал към диктатура, винаги прави едни и същи неща. Защото така се прави.

Най-важното и първо от тези неща е – да ликвидираш свободата на словото. Ако постигнеш това, никой няма да може да ти гледа далаверите и да ги съобщава на хората. Освен това свободата на словото е в основата на всички останали права и свободи. Премахваш тази свобода – и всичко останало пада като къщичка от карти.

Към първи сняг тази задача беше горе-долу изпълнена. Чрез банката на Цветан Василев и совалките на Делян Пеевски, към 90 на сто от вестниците, половината от телевизионните и радио-каналите бяха подчинени на правителството още преди БСП да се изравни с ГЕРБ. Но това не е достатъчно за една що-годе уважаваща себе си диктатура. Затова през последните седмици властта се напъна да завземе малкото останали – макар емблематични – непоробени медии.

Сложните врътки покрай собствеността на „24 часа” и „Труд” имат за цел вкарването на тези исторически вестници в кошарата на правителството. Същият номер беше пробван и срещу „Дневник” и „Капитал”, но благодарение на острия и навременен отпор засега те остават неовладяни. Заедно с „Ретро”, „Сега” и „Преса”, това са неподчинените на Борисов вестници.

Но до изборите има още време и очевидно атаката ще продължи. Усилено се говори и за предстояща подмяна на ръководствата на БНТ и БНР, с което подчинението на медиите на Борисов ще стане пълно. Хората ще чуват само онова, което правителството ще иска те да чуват.

След отмяната на свободата на словото, всеки що-годе сносен диктатор се насочва към овладяване на съдебната система. Защото именно тя, ако си върши работата, може да попилее и най-добре смазаната машина за изборна фалшификация. Към момента, ГЕРБ е завладял Висшия административен съд (където отиват повечето жалби, свързани с изборите), Висшия съдебен съвет (който командва съдийско-прокурорското войнство в страната) и голяма част от Конституционния съд, който също има правомощия по отношение на изборния процес – най-малко, може да спре Изборния кодекс като противоконституционен.

До пълното подчинение на съдебната система остават две малки крачки: избирането на последния член на КС от квотата на парламента; избирането на Главния прокурор. Така „висините” (по израза на Сталин) на съдебната власт ще се окажат в ръцете на Борисов и Цветанов.

Диктатура без страх е невъзможна и затова следващото нещо, което трябва да се направи в подготовката на въвеждането на диктаторски режим е – да се насажда страх сред населението. И особено сред онези, които са по-видими и формират мнението на хората около себе си. Целта е дори най-недоволните да се откажат – или поради страх, или поради разбирането, че няма смисъл да се борят сами в една вече покорена страна.

Това е обяснението за милиционерщината, която някак изведнъж заля страната.

За „снемане на показания” и връчване на „предупредителен протокол” в РПУ привикват певци, фотографи, протестиращи поети (40 полицаи арестуваха Коко Босия, който е на възрастта на бащите им), организатори на рок фестивали (наша скромност) и граждански активисти като Пламен Даракчиев. Извън София нещата са много по-зловещи. Там в РПУ привикват всеки, който протестира „неправилно” – като например пловдивчаните, осмелили се неотдавна да се опълчат на застрояването на Бунарджика от близка до властта групировка.

Чак накрая, след тези подготвителни мероприятия, идват манипулацията и фалшификацията на избори. Това ГЕРБ прави по две направления. Първото – чрез раздаване на икономиката (т.е. и на заетостта) на свои приятели-монополисти. Целта е прозрачна – работникът, гласувал „неправилно”, остава на улицата.

Второто направление оцвети политиката през миналата седмица. Става дума за прокарване на такъв Изборен кодекс, който да въплъти Сталиновата максима, че не е важно кой как гласува, а е важно, кой брои. Този път герберите наистина се напънаха. Взеха препоръките на международните наблюдатели от миналите (2011 г.) избори, безобразно манипулирани от ГЕРБ – и обърнаха тези препоръки надолу с главата.

Вместо достъп на наблюдатели и опозиция до всички нива на броене на гласовете, ГЕРБ предложи забрана за присъствие на подобни „външни лица” при работата на Общинските, Районните и Централната избирателна комисия. Целта е ясна. Миналия път са се уморили да мъкнат торби с бюлетини и сега искат да минат с по-малко потене: вместо да фалшифицират нещата в изборните секции, направо да пишат каквито си искат гласове на ниво РИК, ОИК и ЦИК.

За всеки случай обаче обърнаха наопаки и друга препоръка. Вместо да разширят представителството на опозицията в ръководствата на избирателните комисии по секциите, го забраниха. Забраниха и раздаването на заверени протоколи от комисиите на опозицията и наблюдателите.

Тази схема оплита кошницата на фалшификациите в цялата система за провеждане на изборите. Няма да е важно, кой как гласува, защото резултатът ще се пише само от хората на Борисов. Недоволните, които ще хукнат да обжалват в съда, ще се натъкнат на вече разположените там Бойкови хора – и ще пият една студена вода. А завзетите от властта медии ще се правят на дръж-ми-шапката и ще прославят най-демократичните от всички демократични избори на планетата.

Такава схема за кражба на гласа на българите никога не сме виждали. Дори фалшификаторите на първите свободни избори от 1990 година действаха като аматьори в сравнение с днешната власт.

Ще мине ли номерът? Разбира се, ако никой не се съпротивлява. Но все пак съпротива има и с нея идва надеждата, че опитът за изграждане на диктатура ще се сгромоляса.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Абонамент за списание ИДЕИ