Истината ни прави свободни

вторник, 31 юли 2012 г.

Ние, учителите, сме странна порода хора: каквото и да правим, все е за доброто на учениците

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Прочее, тия варианти за заглавие вече ги оценявам като съвсем несполучливи, т.е. книгата ще е нарича съвсем иначе, а как точно - засега не мога да кажа. Идеята ми е да напиша книга, в която се разказва за съвременните начини на преподаване - и за отношенията между учител и ученик.

Ще си позволя да започна с кратка бележка по повод на заглавието по-горе. Да, така е, има нещо ангелоподобно у учителите, не зная дали сте го забелязали - те в някакъв смисъл приличат на ангелите. Затова наистина каквото правят, все е за доброто на учениците, пък и не само за тях, а в крайна сметка и за обществото като цяло. Има други съсловия, които са сатаноподобни, дето правят предимно зло, но учителите по-специално положително не са от тях. Това казвам по повод на заглавието, което в крайно сметка сложих на тази статия. Е, ако изменя заглавието й, може да махна тая бележка, но това още не се знае...

Понеже в предишната част започнах да разказвам за някои истории около написаните от мен учебни помагала по философските предмети, изучавани в гимназиите, ми се ще да завърша тази тема, та да подема нова. Макар че, както ще видите, около приложението на помагалата ще се докосна и до всички други значими теми и проблеми. Моят замисъл беше да създам близки до младите, достъпни, разбираеми, човечни, способни да въвлекат съзнанията им в проблемите, вълнуващи по начало всеки човек, учебници и помагала. При това аз пишех тези помагала така близко до потребностите и трудностите на реалния учебен процес, че в някакъв смисъл мои най-близки сътрудници при написването им бяха самите ученици. В помагалата влизаше всичко онова, което беше проработило в практиката, което се беше показало като ефективно и полезно във всекидневното ми общуване с тях. Наистина тия помагала бяха направени с цел да помагат на младите, та да успеят да направят своите първи, пък макар и неуверени стъпки в търсенето на ония истини, които са необходими за живота им. Философията в моето разбиране е тъкмо това: да помага, тя е помощница на човека, ала в никакъв случая не е слугиня. Учителят също е този, който помага, той е на разположение на учещите, партнира си с тях, като целта е все една и съща: да напредват, и то съвсем реално, в движението си по пътищата на своето личностно самоусъвършенстване, на своето духовно, идейно и ценностно укрепване. Това според мен е главното, всичко друго има подчинено значениу особено пък пък угаждането на разните му там директори и инспектори - и на другите министерски чиновници.

Като написах това се сетих за нещо, да разкажа тогава все пак какво се случи след оня злополучен час, в който учениците четяха на глас "мръсни думи", а директорката побесня от "гаврата", която според нея тоя "подлец Грънчаров" й бил устроил. Вкратце, стана ето какво: няколко часа след това се опитвах да обясня на горката директорка какъв и смисълът на занятието по "разблокирване", а също да й помогна да разбере защо съзнанията на децата са блокирали. Каквото и да й кажех, тя, разбира се, не го приемаше. Даже не помагаше аргументът, че това е психология, че в психологията, с оглед на някакви цели, се извършват дадени експерименти и упражнения, изцяло практически, а пък после, на тази основа, се прави анализ, та учениците сами да осъзнаят какво всъщност се е случило, т.е. да проумеят собствените си реакции, собственото си поведение, самите себе си. Убедих се в нещо, което прекрасно разбирах по начало: че онова, което учениците с лекота разбират, изобщо не е по силите да бъде разбрано от администратор в образованието. И така, в този дух, се водеше напълно безполезно обсъждане няколко часа, често прерастващо в най-банална караница. В интерес на истината трябва да призная, че инспекторът, преструвайки се, че разбира (все пак тоя човек имаше ако не друго, то философско образование, вярно, в духа на марксистко-ленинската школовка, но все пак), в някакъв смисъл ме защити и дори подкрепи, което доведе до същински бяс директорката. Силно уплашен за нейното психично здраве, се наложи, по хуманни причини, да смекча тона, и за да й помогна да се успокои, да призная някакви свои "грехове", примерно, "прекален авангардизъм" в подходите, които използвам, податливост към методите на толкова коварната западно-империалистическа наука и все в този дух; за удивление е, че директорката сякаш не усети подигравката и изглежда се успокои. Излишно беше да казвам, че по образование тая директорка беше, чини ми се, начална учителка, един вид педагожка - един много опасен за образованието човешки вид! - и злите езици говореха, че била се прехранвала в предишния си живот, преди да се възцари на директорския пиедестал, като най-проста възпитателка в някакво общежитие. Сами си правете изводите какво означава всичко това; много често става така, че директорите в институциите на българското образование са за това предимно да пречат и да вредят на истинското образование на младите, а не с нещо да са полезни. Както и да е. Та това стана след оня паметен час. Прочее, да не забравя, че учениците бяха много щастливи от случилото се. Е, няколко месеца след този час аз се принудих сам да напусна това училище, щото тук вече бях успял да покажа какво мога - и как го мога.

Пак в скобки ми се ще да засегна още един аспект на същия проблем, та повече да не ми се налага да се връщам към него никога (щото той, ако забелязвате, съвсем не ми е приятен: аз не съм урод, та да ми е приятен?!). Аз за това, дето сега ми е на ума, сякаш изобщо до този момент не съм писал, е, заслужава си да се каже. Става дума за това как "персона нон грата" като мен си търсеше работа из пловдивските учелища и гимназии, особено когато имах злочестината да се прочуя тук-там, и то в най-лошия смисъл: като някакъв си там луд, който при това е със най-скверен характер, непослушен, особняк и какъв ли не още, абе с една дума казано, човек, от който учител съвсем не става. Та ето как вървяха нещата в тая сфера.

Когато за кратък период излезе първото ми помагало, това по психология, и то в две издания, и то със заветния гриф "Одобрено от МОН" на първата страница, и то, представете си, получило много доброжелателни отзиви в медиите (например, книгата ми беше представена с добри думи в единственото тогава предаване за книги в единствената тогава телевизия, държавната, именно в предаването на литературния критик Георги Цанков), та именно тогава на ниво Регионален инспекторат стана така, че официално забраниха на учителите по философия да използват моето помагало, направиха го това на едно съвещание, в мое присъствие. Стана така: г-н инспекторът, след като близо час ни дава своите възскучнички, ала иначе безценни "съвети", по-скоро директиви за това как трябва да преподаваме (такива абсурдни съвещания на учителите по отделните предмети се провеждат в началото на всяка учебна година), та като свърши тая работа, в един момент инспекторът премина към така вълнуващата го, явно, тема за "разрешените, допустимите и задължителните учебници и помагала" по философските предмети; и тогава негова милост, гледайки право в очите ми, благоволи да каже следното:

- Знаете, колеги, по психология има само един официален и разрешен учебник, добре познатият ви учебник на Джалдети, Стаматов, Василев (тоя със съветската психология, бел. моя, А.Г.). Да, има само един учебник! - натърти инспекторът, нежно гледайки право в моите очи - И затова ще преподавате само по него! Всички ще преподавате по него, няма друг избор! Това е. Не допускам никакви своеволия в тази посока. Точка.

Като каза това, инспекторът направи пауза, а след това, пак гледайки директно и най-нагло в очите ми, попита дали има някакви въпроси. Моя милост, разбира се, вдигна ръка и взе думата; заявих следното:

- Г-н Инспекторът нещо се е объркал, явно, или не е информиран, греши, макар че добре знае, че има и втори, алтернативен учебник по психология, написан под формата на помагало, това е моят учебни, моето помагало. Също е одобрен от Министерството, тъй че някак си не можах да разбера защо г-н Инспекторът благоволи да се изрази така. Освен ако не се изживява като рекламен агент на другия учебник, което пък поставя логичния въпрос: каква комисионна получава за услугата си от авторите на другия учебник. Това исках да кажа. Та мисълта ми е, че има и алтернатива, има и втори учебник. Има възможност за избор. Не е като да няма. Постарал съм се да има. Сторих каквото е по силите ми да има един по-различен, интересен, близък до нуждите на учениците учебник. Но спирам дотук, че да не излезе, че рекламирам учебника си. Мерси за вниманието!

Казах това и си седнах. Забелязах, че в публиката настъпи известно раздвижване. Примерно, учителките, седящи на най-първите редове, още по времето на моята реч сякаш в такт, хорово, се хванаха за главите и почнаха да стенат, мълвейки:

- Но моля ви се, каква наглост: сам да говори за някакво си там негово помагало! Каква грандоманщина, какво безсрамие! Леле, та това е нетърпимо, дру..., пардон, дами и господа! Имало алтернатива, как пък поне малко не го е срам пък тоя! Безсрамник неден! И т.н. И ала-бала. И прочие. - по този начин прочувствено, вперили очи право очите на г-н Инспектора, мълвеше групата на най-примерните, на най-изпълнителните учителки.

Е, имаше и учители, които мълчаха, имаше и такива, които роптаеха по друг начин, както и да е, всякакви реакции имаше; съвещанието, до преди миг крайно скучно, изведнъж стана интересно; появи се възможност за шоу, за живот, за интрига - та да се запомни с нещо. Като се получи такова смятение на духовете, г-н Инспекторът, гледайки с възможно най-строг поглед, пак взе думата и благоволи да се изрази ето как:

- Дру..., пардон, колеги, това, което каза г-н Грънчаров, не е така. Той лъже! Неговата книжка нито е учебник, нито е помагало, и той не знае каква е. Нищо не е. Аз съм преценил, че не става, точка. Никой, повтарям никой в моя район, ако трябва ще потретя, никой няма право да използва друго помагало по психология освен официалния, одобрен от г-н Министъра учебник. Край. А на толкова долното подмятане на Грънчаров, че съм бил рекламен агент на тоя учебник, няма да отговарям, понеже съм личност, имаща известен морал, ще замълча, оставяйки гнусната инсинуация на съвестта на г-н Грънчаров. Ако той има такава де. Прочее, човек, който сам рекламира своето така наречено "помагало" с оглед да спечели някакви пари, няма моралното право да се изказва по тия въпроси. Спирам дотук. Темата е изчерпана.

Аз, разбира се, не мислех така. Пак взех думата. Встъпих в обречена дискусия. Бях млад и неопитен. Бях устроен така, че не можех да понасям бюрократичните мерзости и не мълчах. Стана, разбира се, превъзходен скандал. Аз и преди, по други въпроси, съм успявал да предизвиквам скандали. Забелязал съм, че когато взема думата на такива места, на разните му там съвещания, като се изкажа, сякаш бомба съм пуснал в средата на залата. Страшна работа! В един момент взех да ставам пишман и попрестанах да се изказвам. Изказвах се, ама в краен случай. А като бях по-млад даже получавах някакво извратено удоволствие да дразня скудоумните бюрократи - и да се радвам на толкова смешните им реакции. Заливал съм се от смях понякога. Е, и много съм си патил де. Както и да е. Прочее, да допълня: на другите автори на помагала и учебници същият този цербер г-н Инспекторът, дето забрани да се преподава по моето помагало, уреждаше многодневни платени семинари, на които, представете си, да обучават учителите в преподаване по техния учебник! Хем да агитират дни наред учителите да принуждават учениците да си купуват от техните учебници, хем за тая агитация държавата им плащаше, понеже бяха, разбира се, от категорията на "наште хора". Така стават тия неща из отечеството ни: то е за едни най-грижовна майка, а за други - жестока мащеха. Така е било, така и ще си остане явно.

Но да продължа историята си. Та значи в един момент стана така, че в резултат на изявите ми се стигна до положение нито един директор да не иска да ме вземе на работа: чуеха ли името Грънчаров, бягаха пустите му директори и директорки като прокажени! Страх ги беше, хорицата, да си турят такъв таралеж в гащите. Ето че в един момент възникна съвсем реална ситуация да обрека семейството си на гладна смърт. Особено когато пък и на съпругата ми, също учителка, директорите почнаха да правят мръсотии: вземаха я на работа, но като разбираха, че неин съпруг е "оня злодей" Грънчаров, за да се пазят по-далеч от огъня, предпочитаха да я държат само година - или няколко месеца, и я уволняваха. За тия всичките години горката ми съпруга в нито едно училище не е работила повече от една година (с едно нищожно изключение, когато работи 2 години и няколко месеца, оня директор явно беше непростимо наивен и неинформиран, не знаеше кой е Ангел Грънчаров). Та с оглед на тия обстоятелства наистина призракът на гладната смърт съвсем реално започна да витае около моя дом.

Спаси ме следното. Изглежда има съдба, по-скоро има Бог. Добрият Бог направи така, че аз в един момент попаднах на - о, чудеса! - на свестен, човечен, различен, оригинален директор, попаднах на директор-личност, който сам не цепеше, както се казва, басма на бюрократите. Аз, така да се каже, попаднах в рая - що се отнася до моите иновации. В този период, вдъхновен, написах всичките си останали учебници и книги. Невероятен подем на духа изживях. В това училище работя вече цели 12-13 години, което е рекорд. И понеже съм на път съвсем да се отклоня, но все пак пък се налага да завърша проблема, ще кажа още нещичко.

Та подавам значи документи в това училище, имаше обявено цяло място, цял щат (иначе все обявяват лекторски часове, понеже часовете за философия в нашите училища са крайно оскъдни). Тоест, работното място беше, както се казва, апетитно. Не е тайна да кажа, то се знае, че у нас не може да бъде иначе, директорите обикновено назначават учителите било по протекции, било с връзки, било по вуйчо-шуро-баджанако-братовчедска линия. Факт. Така е в Отечеството ни, така е било, така ще бъде во веки веков. Моя милост, разбира се, няма връзки и разчита на "честната борба". Моя милост, другояче казано, е крайно непрактичен човек, т.е., е балък, голям наивник. Та подавам аз документи и чакам. Имам едно леко предимство: още тогава, става дума за периода след 1992 г., имах получена най-висшата степен учителска квалификация, т.н "първи клас". Понеже като бях университетски преподавател бях публикувал много статии, та ми дадоха този клас-квалификация. А пък в ония закони и правилници в онова време имаше клауза, че класът-квалификация трябва да се взема предвид от всевластният директор. Аз само на това разчитах. И понеже в онова време много рядко се срещаше друг със същото ниво на квалификация, аз, макар и млад (да не говорим, че бях, както видяхте, и "проклет човек"!), предимно на това основание все пак съм си намирал работа, т.е оцелях в годините, не умрях от гладна смърт. Както и да е. Описвам тия неща, които, макар изглеждащи "ненужни подробности", все пак хвърлят обилна светлина върху това каква е реалната ситуация в нашите училища, в българското образование изобщо. Има много такива "малки камъчета", благодарение на които каруцата на българското образование отдавна е обърната с колелата нагоре и не помръдва наникъде. Та в тоя смисъл, чини ми се, си струва патил и препатил човек да разказва своите истории. Е, ще се постарая да не прекалявам де, щото имам други, много по-важни проблеми за решаване.

Та значи подадох в онова училище документите. Звъни телефонът, обажда се секретарката, казва: "Г-н Паунов, директорът, иска да разговаря с Вас, заповядайте днес в един колко си часа!". Това е заветното, очакваното от кандидат-учителите позвъняване. В повечето случаи подаваш документи, никой не те търси, телефонът мълчи. И при мен доста е мълчал. Но ето, сега се обади. Аз ви казвам, има Бог, вие не вярвате!

Отивам в училището и седя на диванчето пред директорския кабинет, пред който двама мъже си говореха нещо и аз реших, че чакат директора, знам ли? Смееха се, говореха си нещо, единият от тях беше твърде гръмогласен, помня, че си помислих: егати човека, шегува се, смее се, разказва някаква интересна история, какво ли му е път толкова весело?! А на мен съвсем не ми беше весело. По едно време двамата се разделиха, единият си тръгна нанякъде, другият посегна към ръчката на вратата на директорския кабинет, но преди да влезе, се обърна към мен, попита ме аз него ли чакам, аз, съобразявайки, че оня същия веселяк явно е директорът, отвърнах да, той ме покани, влязох. И човекът вътре, като разбра кой съм, ми каза, че е решил мен да назначи, каза така: днес е петък, а ела в понеделник, да подпишем договора и веднага почваш. Каза също: реших теб да взема, първо, защото си мъж, тук нашите ученици са все момчета и не бива учителите да се все жени, и второ, щото имаш първи клас-квалификация. Смятам, ще ти хареса при нас, хайде, заповядай в понеделник!

Радостен напуснах кабинета и сякаш хвърчах към къщи да зарадвам горката ми съпруга, да й кажа хубавата вест, щото тогава нямаше мобилни телефони, е, имаше де, но такива имаха само мутрите, те се перчеха по улиците с огромните си, като тухла, телефони. Както и да е, идвам в понеделник, същият оня директор ме посреща пак пред вратата, и ми държи вече съвсем друга реч; каза ми следното:

- Абе, човече, искам съвсем приятелски и открито да те запитам: кой си ти бе, какъв човек си, що за човек си?! - като рече това, директорът се хвана за главата и продължи - Ще бъда откровен до предел, знам, че не бива, но ето, факт: от петък насам, след като говорихме, да досега, цяла събота и неделя също, на мен ми звъняха разни хора, няма да казвам сега какви, които ми говореха едно и също! Знаеш ли какво ми говореха сякаш са се наговорили, ето какво ми говореха: сакън, не назначавай тоя Грънчаров, ще ти подпали училището, в никакъв случай не го назначавай! Ще съжаляваш ако го назначиш: той е много лош и много опасен човек! Не си туряй такъв таралеж в гащите. Не назначавай него, назначи моя човек, аз ще ти кажа кой да назначиш. И все големци хора ми се обаждаха - скръбно каза директорът - не мога да ти кажа кои, но повече от 20 човека ми се обадиха, ето, чудя се какво да правя сега! Е, кажи, що за човек си ти, виждаш, съвсем откровен съм, прощавай, че ти говоря на ти, но ето, в крайно затруднение съм. Защо те смятат за толкова лош, какво си направил толкова?! Помогни ми да разбера.

Слушах тия думи и, признавам си, хем не ми беше приятно, хем се чувствах крайно заинтригуван: за първи път директор ми говореше за истинската ситуация; казваше ми неща, които ми обясняваха защо толкова трудно си намирах работа. Явно си имах "доброжелатели", които ме преследваха навсякъде така, както комунистите преследват... "световния империализъм". Имаше едно време такава една популярна приказка в социалистическата казармата, по-старите я знаят: еди кой си го преследват старшините сякаш е империалист! Та затова използвам тоя израз. Както и да е, като изслушах директора, крайно възмутен, ала сдържащ гнева си, му рекох само ето тия думи:

- Ами г-н Директоре, сам си правете сметка що за човек съм аз и що за хора са моите "доброжелатели", дето са Ви се обаждали. Аз съм дошъл тук при Вас, защото си търся работа, аз имам семейство, ако не си намеря работа, семейството ми ще бъде обречено на гладна смърт, но те ме "препоръчват" пред вас: сакън, той бил лош, не го назначавай! Излиза, че щом аз съм лош - а аз искам да работя и да преживявам някак със семейството си, не виждам в това нещо лошо! - тогава те ли, тогава нима тия, дето искат да бъда оставен да мра със семейството си, са добрите, така ли? Аз съм бил лош човек, те, явно, са много добрите - правете си в такъв сам случай сметка за какво изобщо става дума. Те са човечните и добрите, те били загрижени аз да не направя нещо лошо, аз съм бил лошия, така ли е според Вас?!

Като чу тия думи, директорът Паунов се позамисли. В тоя момент звънецът за влизане в час би. Той ми рече да влизам в час, щял да помисли над думите ми. Разтрепаран от възмущение, влязох си в час. Когато свърши часа, директорът ме чакаше във фоайето, прегърна ме през раменете, въведе ме в камибета и ми рече ето тия думи:

- Виж какво, Грънчаров, Грънчаров ли се казваше? Виж какво ще ти кажа. Помислих над думите ти. Трогна ме това, дето каза: че не било човечно така да говорят против теб, че не може добри хора така да говорят против друг човек, колкото и да е "лош" той. Затуй ще ти кажа: тия, дето се обаждаха да говорят против теб, аз съвсем не ги мисля за добри; сега като те слушах, наистина осъзнах още по-ясно това. Е, нещо те мразят тия хора, имал си си разни дрязги с тах, те даже ми разказваха разни твои истории, но аз на тия приказки не надавам ухо. Обещах ти да те назнача, въпреки че ми запалиха телефона от обаждания, ще те назнача; аз като кажа нещо, го правя. Но ме разбери и ти мен: обаждат ми се разни големци и ме карат теб да не назначавам, а да назначавам техните протежета, и на мен не ми е лесно да им чупя хатъра, ти как си мислиш, лесно ли ми е? Но аз съм особняк, ти ще ме видиш какъв съм: назначавам те, ето ти там договора, подписвай! Само има една дреболия, правя я, та да затворя устата на "доброжелателите" ти: назначавам те само за 4 месеца, така пише в договора. Ще ти кажа после защо правя така.

Аз понечих да споря, щото мястото беше обявено за една година, за 4 месеца е нищо, таман на Нова година пак да остана без работа, но таман да се ядосам, директорът сякаш усети това, и ме изпревари с ето тия думи:

- Честно ще ти кажа: страх ме е. Страх ме да не направиш нещо, вярно, гледам те, не си чак толкова лош човек, виждаш ми се разбран, ала ето, тия, дето ми звъняха, ме улашиха. По тази причина ето какво ще направим: назначавам те за 4 месеца, един вид "проверочен срок", ако не направиш нищо лошо, тогава към Нова година ще те назнача за още една цяла календарна година. По този начин ще избегнем обявяването на мястото ти на трудовата борса през лятото, това дори е по-добър вариант за теб. Като не го обявява, тогава ония хиени, които сега искат да лапнат мястото ти, ще останат с празни уста. Сещаш ли се? И за мен по-добре, и за теб. Аз съм хитър, ето така ще направим, обещавам ти. Не ща да се занимавам с простотии, тия, хиените, майната им, ако излезеш светен човек, ако си гледаш работата, ще работиш дълги години в това училище. Айде, разбрахме се, съгласен ли си да направим така?

Като чух тия думи, аз кандисах. Казах му, че нищо лошо никога не съм правил и че и той ще се убеди в това. Казах му, че това кое и какво е лошо и кое е добро е доста относително: лошото за едни е добро за други, за жалост, у нас е така, пълно е с хора с извратени представи. Понечих още да философствам, директорът обаче ме потупа по рамото, каза ми да си гледам работата и проблеми няма да имам и ме отпрати, щото бързал занякъде.

Подписах договора. Както и каза директора, така и стана. И ето, работя още в това училище, повече от 12 години вече. Директорът, за който става дума, се пенсионира, вече не е директор; но аз винаги ще бъда благодарен на тоя човек, че не само се държа човечно с мен в тия години, но и че ми създаде нужните условия да направя в това училище всичко, което направих, всичко, което успях да постигна. А направих и постигнах много. Дори и да звучи нескромно, ще го кажа, щото е истина. Аз работих невероятно интензивно в тия години. Скъсах се от работа. Както и да е. Явно съвсем се отклоних, но ми се чини, че трябваше да разкажа тия истории. Те значат много. Не толкова за мен, а за всички, които са в тази ситуация. Имам предвид учителите. Знайте от мен: съвсем нелека е ситуацията на съвременните учители. Съвсем не е лека тяхната работа и мисия. Особено в неблагодарно общество като нашето.

Явно и този текст сякаш се плъзна по разните му там жизнени, пък и лични "конкретности". Но аз съвсем не ща да игнорирам в тия мои записки личното, камо ли пък жизнено-достоверното. Напротив. От друга страна ще пиша така, както духът ми го иска. А аз на моя дух забрани не ща да налагам. Иска ми се да са твърде свободни и свободолюбиви тия записки, да са пропити, както се казва, от личностност и от свободолюбие. Щото, всъщност, това е моято основна тема: как свободолюбието, пък и човеколюбието да станат оста, в която всичко в нашите училища се върти. В това аз виждам смисъла на дългочаканата, ала още недочакана "реформа".

И ето, налага се да завърша разказа си около помагалата, макар че за тях и тепърва ще пиша. Но, както е тръгнало, нека да бъде продължението ми все на същата вълна.

В тия месеци, в които директорът ме "изпробваше" и проверяваше да види дали наистина съм лош или не, аз направих, аз си позволих да направя някои, без превеличение, фундаментални работи. И, разбира се, предприех много рисковано нещо. Заложих всичко. Ще ви кажа и тая история, няма как. Даже и сега ме е страх дали административните цербери няма да се разлаят като разберат какво съм направил тогава.

Ден след ден директорът ме срещаше забързан по коридорите и, здрависвайки се, ми казваше шеговито:

- Ангеле, кажи, какъв е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да е доволен от живота човекът! Така мисля аз. Е, хубаво, щом си доволен от живота, така и трябва. Радвам се!

Тази си беше постоянната му приказка на г-н Паунов, Венелин е малкото му име, "Веню" му викат, както и да е, но той с тия думи приветстваше всеки, не само мен. Който и да срещнеше по коридора, той, забързан, все тия думи повтаряше:

- Е, Христо, кажи сега: какъв е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да си доволен от живота. Е, хубаво, щом си доволен от живота, така и трябва да е. Хайде чао, че бързам. Имам работа.

А на мен пък в ония първи месеци, ухилен, директорът обикновено добавяше:

- Ей, Ангеле, абе ти защо нищо лошо още не си направил бе, а?! Аз всеки ден чакам нещо лошо да стане, чакам, както ме предупредиха, да събориш покрива връз главата ми, а ти си кютиш, нищо лошо не правиш, как е възможно така?! Лош си бил до невъзможност, а ето, нищо лошо не правиш, как така? Леле, заболя ме главата от чакане. Направи нещо лошо де, хайде, не ме разочаровай!

И, хванат за главата, директорът бягаше по работах си. Аз обикновено се смеех и му отвръщах, че нещо ми е явно изчезнало вдъхновението да правя лошотии, сам не разбирам защо е така. Да, обаче ох какви лошотии правех аз в това училище, ето, сега ще се разкрия, четете, цербери, и ликувайте! Даже и Паунов не знае това, което сега ще ви кажа: прави са били ония, които си залагаха целия авторитет да го увещават, че Ангел Грънчаров е шило и в торба мирно не може да стои. Та ето какво сторих в ония най-първи месеци.

Сторих много неща, но най-вече сторих една пълна лудост. Ще кажа за какво става дума, но поред. Значи първо си започнах да водя часовете както аз искам, както аз смятам за добре, без да ми пука за това какво мислят разните му там инспектори. Отпочнаха се в това училище едни разгорещени дискусии, в един момент в някои класове дискусиите продължаваха даже и в междучасията. Учениците в това училище са много будни, абе бива ги, за разлика от други училища, в които съм работил, това училище наистина е от висока класа. А училището - това са преди всичко учениците му. Едва после идват учителите. А и невероятни учители имаше тогава в това училище - да кажа това в скобки. Само няколко имена на учители ще кажа, те значат много за всички, които са имали допир с това училище, пък и неговата слава се носи надалеко; та имената на големи учители, невероятни майстори на учителския занаят, които искам да спомена тук, понеже имах невероятния шанс да работя с тях, са: Жак Асса, Йорданка Господинова, г-н Марински, Иван Блянтов, Вангелина Искрова, Станко Станев. Някои от тях починаха още преди да се пенсионират, Бог да ги прости, не зная давате ли си сметка, но учителската професия е крайно изтощителна; други от тия най-знаменити учители сега са пенсионери, Бог да им дава живот и здраве! И много други безкрайно интересни учители-личности има в това училище, всички човек не може да изброи. Но аз май пак се отклоних.

А ето сега няколко думи за оная авантюра, която си позволих да извърша. Не зная дали сега, въз основа на тия мои записки, от Инспектората няма директно да ме дадат на съд, понеже са получили, така да се каже, "пълните самопризнания" на злодея Грънчаров. Както и да е, ако се наложи, и в затвора ще ида за известно време. Но ще кажа самата истина. В крайна сметка Симон дьо Бовоар неслучайно е писала: "Който не обича риска, се страхува от свободата!". Е, аз страхливец не ща да бъда. Малодушните са страхливци. Учители, които са страхливци, няма как да възпитат горди, достойни, безстрашни хора. Не могат да възпитат личности.

Та сторих ето какво. Аз имах вече, казах, едно помагало, това по психология, за което писах, че инспекторът ми забрани да преподавам по него; е, аз обясних случая на г-н Паунов и на г-н Станко Станев, зам.-директорът тогава, Бог да го прости, той почина по-малко от година след като се пенсионира преди няколко години. И двамата ми рекоха: за да си нямаш главоболия, съобщавай на учениците официалния учебник, казвай им, че всеки може да учи ако иска по него, а пък също така съобщавай, че има и твое помагало, който какъвто иска учебник да си купува - и толкоз. Така и правих. Що се касае до купуването на моя учебник, за да не се стига до "конфликт на интереси", измислих най-накрая следното: наполовина им го подарявах помагалото на учениците, те плащаха само 50% от стойността му, някакви си там 2 или 3 лева. Един вид никакви облаги не съм имал, но както и да е. Но ето сега най-страшното: реших да направя една истинска авантюра, много рискована работа, което означаваше, че ако се разкриеше, аз можех да си загубя работата, при дадените обстоятелства, завинаги. Пак във връзка с тия помагала стана цялата работа.

Не може човек да преподава по изцяло нов начин, но да няма съответното алтернативно помагало. Аз бях вече разработил помагала по етика, по философия на правото, по логика, по философия. Да, обаче издателят ми тогава, г-н Козарев, имаше трудности, реши да промени издателската си политика, и често ми заяви: повече учебници и книги от български автори няма да издавам, ще издавам най-вече стойностни преводни книги. Тогава именно, в ония години се е раждала издателската концепция на издателство ИЗТОК-ЗАПАД. Няма как, аз трябваше да си диря друг издател. По-късно се върнах при Любен Козарев, но преди това се видях да постъпя ето как.

Тръгнах от издателство в издателство. Навсякъде ми казваха, че не могат да издадат тия помагала, щото не били одобрени от министерството. Предлагаха ми да опитам първо да ги дам да минат процедурата, пък посе ще видим. Аз обаче не исках да мине живота ми в безсмислени битки с министерските бюрократи. В един момент един издател ми каза: виж какво, честно ще ти кажа, ще ти издам тия две помагала, дето си донесъл, но при едно условие, именно, ако си платиш. Просто нямам ресурс за моя сметка да излизат, но ако намериш пари, ще ти ги издам. И ще ти ги издам на най-обикновена, неска цена, няма да те одера. Бре, откъде сега да намеря пари?

Известно е, че в човек като мен, при това с много редки пръсти на ръцете, това нещо, парите, съвсем не вирее. Току-що беше минала виденовата хиперинфлация и криза, която изяде изцяло спестяванията на целокупния наивен български народец, всичките им пари в кътаните в долапи спестовни книжки на бабичките изгоряха за няколко дни, останаха стотинки вместо левчета, а парите прибра толкова щедрата комунистическа номенклатура, превърнала се вече в ченгесарска капиталистическа олигархия. Тоест, нямаше откъде да взема пари на заем, парите в спестовните книжки на най-близките ми хора изгоряха. Аз даже съм писал как парите от детския влог на моята съпруга, в който щедри баби са й давали години наред пари, и се беше натрупала доста добра сума (жена ми е спестовна и до тия пари не помисляше да се докосне!) изгоряха като вестник, когато се усетихме накъде вървят работите, та изтегли всички пари, пари, примерно, в миналото за поне две чисто нови леки коли съветско производство, и с тия пари успя да ми купи... две опаковки лекарства за сърцето! Така ставаха в ония години работите. Едни обедняваха за часове, други се замогваха за минути. Бандитизмът, разбойничеството у нас винаги е било на висота.

Та значи пари нямах. Тогава в безизходицата реших да направя ето как. Понеже всяка есен всички учители събират от учениците пари за учебници и помагала, ми щукна в главата и аз да събера, и то съвсем дребни пари, няколко левчета, и събраните пари да ги занеса на издателя, а пък той, както ми беше обещал, скоростно да издаде помагалото! Тоест, да събера пари за още неиздадено помагало, един вид учениците да подпомогнат излизането на тяхното помагало. Сякаш събират пари да изкарат помагалото на ксерокс. Прочее, аз и така бях правил преди, но на ксерокс отпечатвано, помагалото им излизаше по-скъпо. Тогава ксероксните услуги бяха значително по-скъпи, не беше както сега. Та за да бъде по-икономично, аз реших да сторя тая рискована работа. Нещо повече, нали обречените на гибел стават все по-дръзки: реших две помагала да издам по тоя начин! Казах на учениците да събират парите, по класове, който иска помагало в хартиен вид, да даде пари - и понеже училището е голямо, за седмица-две се събра за всяко от помагалата сума, равна на около половината от стойността на всяко от тях. Дадох парите като капаро и издателят почна да работи по издаването им. За две седмици помагалата излязоха.

Е, оказа се, че от учениците не можах да събера цялата сума за издаването на тия помагала, половината само събрах, а другата половина се наложи да изплащам цяла година, ежемесечно, след това на вноски от заплатата си. Така излязоха учебните помагала по логика, носещо името ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА и по философия на правото, имащо заглавие УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА. Това сторих. Това престъпление извърших. Нека да ме наказват сега. Нека да ме наричат "мръсен капиталист" или "търгаш", който злоупотребява с толкова възвишената си длъжност на учител за да се "обогатява за сметка на учениците". Този е моят грях. Не че се съм се обогатил с нещо де. Други се обогатиха. Примерно, един от авторите на оня съветския учебник по психология, който повече от 10 години беше единствен и задължителен - и се издаваше ежегодно от държавното издателство ПРОСВЕТА за всички училища в Царството! - се беше похвалил пред един наш общ познат (щото и тия автори са пловдивчани, та думите му стигнаха и до моите уши), че от хонорарите, които бил получил от учебника, си бил купил няколко апартамента. От учебникарският бизнес се правеха и се правят много добри пари - стига, разбира се, да си в дружески отношения с Министерството, с министерските чиновници. Та тоя примерно много се гордееше, че по тоя начин, с умната си инвестиция, успял да надхитри дори хиперинфлацията на Жан Виденов.

Така правят оправните, добрите хора, които забогатяват, както се вижда, съвсем законно. Ний пък за сметка на това сме "закононарушители" и "престъпници", нищо че сме бедни. Та тази беше моята авантюра, такъв е моят грях. Признавам си го, та да ми стане леко на душата. Директорът на училището или нищо не разбра, или разбра, но си затрая. Не го показа никак. Само дето веднъж, като му подарих поредното помагало, ме прегърна през рамо и ми рече ето какво, гледайки ме право в очите:

- Ангеле, ние, учителите, сме странна порода хора: каквото и да правим, все е за доброто на учениците. Ако трябва в огъня ще стъпим, но да е в техен интерес. Такива сме. Смахнати сме. Не сме наред с акъла изобщо ний, учителите де. И ти си доста смахнат като те гледам какво правиш. Не те питам как правиш тия работи, как издаваш тия помагала, ама и ти си доста смахнат. Щото вместо да си гледаш живота и работата, си се захванал с такива щуротии. Но всеки си е по своему луд. Не мога да ти се сърдя изобщо. Всички ний, от това наше прокълнато съсловие, сме изкрейзили съвсем. Такива сме. Такава е явно съдбата ни. Хайде, че бързам, взех, та се разфилософствах, което означава, че и аз изобщо не съм наред с акъла вече...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

неделя, 29 юли 2012 г.

Допустими ли са "сексуални игри" в... училище?

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Отново пиша днес за най-безинтересното - за образованието на младите. Затуй не четете изобщо какво съм написал. Защото може да се се замислите - и тогава, кажете ми, какво ще правите?!

В предишната част - виж Как се учи - и как се преподава? - се доближих до същинската част на изложението си; налага се да продължа в същата посока. Сега имам намерението да направя анализа си още по-конкретен, т.е. да се отърва от нивото на общите, пък макар и принципни - и същностни! - измерения на проблема. Понеже тук задачата ми е съвсем различна: иска ми се да напиша нещо като "ръководство за действие", с което да помогна на ония учители, които все още се лутат, които търсят своя индивидуален и уникален подход, които са объркани, понеже нещата не вървят, понеже учениците не щат да учат, не мируват, недисциплинирани са и т.н. Прочее, аз самият много съм се лутал, много съм търсил - докато в съзнанието ми се откроиха контурите на спасителната, ако мога така да я нарека, "програма за действие", касаеща дейността на един учител в съвременни условия. Около нея ще се върти и анализа ми оттук-нататък.

Но нека да посоча някои обстоятелства и от личен, и, така да се каже, исторически характер, които много са ми повлияли. В самото начало на 1992 г., все още твърде млад, на 33 години - Христовата възраст! - аз бях не просто уволнен, аз бях изгонен и дори изритан от ПУ, където близо 7 години работих като преподавател (асистент по философия). Управляващата там до ден днешен партийно-ченгесарска "научна" и "академична" номенклатура по този начин ми отмъсти с един замах: за волнодумството ми, за участието ми в битките за една същинска, истинска академичност, за освобождаването на философията от прокрустовото ложе на комунистическата догматика, за едни по-съвременни подходи в отношението и разбирането на смисъла на дейността, наречена образование. Аз по тия въпроси съм писал в книгата си ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, излязла наскоро; затова тук ще се задоволя с нещо, което ми и необходимо с оглед на целите, които сега си поставям.

През по-голямата част от 1992 г., бидейки "безработен" - въпреки че за мен такова едно нещо като "безработица" ми е съвсем непонятно, аз постоянно работя, пиша, чета, мисля! - ми се наложи да размишлявам и да взема решение по един въпрос, който е добре познат на хората от моето поколение: да остана ли тук, да продължа ли да се боря да оцелявам в този наш гнусен български батак - или да бягам навън, да се спасявам в чужбина, да емигрирам? Мислих до изтощение, много трудно взех решението си. Трябваше да се съобразявам с това, че имах (и още имам) семейство: жена и син на три годинки (тогава). Е, останах. За което платих голяма цена. Казваме в такъв случай: такава ми била съдбата. За да оцелявам в ония наши родни ужасии - ситуацията тогава беше също нелека - се захванах с две неща: с "частен бизнес", така тогава почти всички правеха - замислих и създадох своя Център за развитие на личността HUMANUS - и също така се захванах с преподаване, станах, другояче казано, учител. По философия, разбира се.

Точно тогава един министър на образованието (философът Николай Василев) току-що беше въвел цяла една поредица от философски предмети, които да се учат в гимназиалното ниво (същите тия предмети още се учат: психология, логика, етика, философия на правото и пр.). Нямаше учебници, е, разбира се, министерската администрация не ни остави нещо сами да решаваме, напротив, заля ни с инструкции, директиви, заповеди. Но стана така, че през иглените уши на бюрократичната система сякаш успя за известно време да се промуши толкова нежеланата свобода - или поне искрици от нейния дух. Именно в оня период от около година-две, в който учителите трябваше сами да решават как да се справят в нелеката ситуация, в съзнанието ми се оформи моята представа за това какво трябва да се прави - и най-вече как да се прави.

Тогава - пък, смея да заявя, и досега - съществуваше един най-коварен за философските учебни предмети проблем: тежката обремененост с марксистко-комунистическите догми не само на съзнанията на преподавателите, но и, така да се каже, на самото "обществено съзнание", щото обществото току-що бе започнало да се мъчи да се отърся, да се опитва да се освобождава от пораженията на така бруталната десетилетна инвазия на комунизма в душите. Другояче казано, хората в онова време мислеха по комунистически, включително и тогава (в повечето случаи), когато се самоопределяха като "антикомунисти". (Аз по тоя феномен тогава съм писал, нарекох го "огледален антикомунизъм".) Същност, ядро на комунистическото мислене е ненавистта както към личността, така и към автентичната свобода, сиреч, хората с комунистически дефект на мисленето мразеха най-много от всичко на този свят свободната личност. Ужасна прокоба тогава беше се опитваш да бъдеш, да се опитваш да се изявяваш като свободна личност в такива отвратителни, направо непоносими условия. Свободните личности в нашето общество и до ден днешен са сякаш дамгосани с невидима дамга: тях веднага ги разпознават, тях веднага ги надушват - и мигновено настръхват срещу тях. И иначе може да се каже: личностите с освободено съзнание у нас биват възприемани сякаш са прокажени. Да си учител, бидейки свободна личност, личност, която държи на свободата и на неотделимото от нея достойнство, пък е най-нетърпимото за т.н. училищно "социално обкръжение", състоящо се предимно от учители-комуноиди, мечтаещи по блажените комунистически времена, от директори с фелдфебелски манталитет, или подвластни на фелдфебелския манталитет, също (да не пропусна) от безкрайно наплашени бедни хорица, предимно женици, каквито са нашите учители (-лки), и от ученици, които са свикнали да приемат към тях да се отнасят сякаш са едно стадо. Да, ама пустата свобода беше се вече просмукала навсякъде и тя именно обърка всичко! Тя разруши из основи блажената комунистическа идилия - затова на нея никога няма да й простят!

В ония времена аз в дадени периоди се бях устремил към това да правя безброй глупости. Примерно, позволявах си да бъда нещо като "апостол на свободата", но да не вземе да припадне някой от тая моя толкова грандоманска претенция ще го кажа иначе: позволявах си лукса да се държа като свободен човек. Учителят трябва да е най-унизеното същество на този свят, а аз, нещастникът, си позволявах да се държа като горд свободен човек, именно не само като свободномислещ, а също и като свободноговорещ човек, което вече е съвсем нетърпимо. В което и училище да отидех, веднага, мигом, бях възприеман като бяла врана - или поне като черна овца. Каквото мислех, открито го казвах. Много критикувах, критикувах всички, дори - о, каква наглост! - позволявах си да критикувам публично дори и самата свещена особа на г-н директора, и - не, това вече е недопустимо, това е връх на безсрамието! - дори и свещената особа, представете си, на г-н Инспектора!!! Което означаваше, че върху главата ми нямаше как да не се стоварят безброй беди. Положението ми в един момент стана нетърпимо. Мислех постоянно дали да не си взема шапката и да запраша към чужбина. Е, останах. Аз, драги ми дами и господа, на моменти, пък и по-често, съм голям идиот - вярвам сте го забелязали.

На моменти ми идваше просветление и спирах да се изтощавам в безсмислени битки - трудно се чупи с глава бетонна стена, не зная дали сте пробвали, но пустите му бетонни стени изобщо не поддават като ги праснеш с главата си, аз това от опит добре го зная! - и тогава, в тия минути и часове на просветление на духа аз упорито пишех първите си книги. Няма как, поради естеството на работата ми - преподаването - най-напред написах едно учебно помагало по психология, носещо името ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА. Като написах това помагало, изобщо в главата не ми хрумваше да го пращам в Министерството за одобрение, издадох го (на пишеща машинка написано) в три екземпляра, дадох да ми го подвържат (книгите станаха направо като истински, с твърди корици, с изписано с бял коректор, подобен на вар, заглавие на корицата, аз ще го сканирам и ще го покажа тия дни!), дадох два екземпляра в училищната библиотека, за да могат оттам да се подготвят учениците (третия запазих за мен) и започнах да преподавам по него. В един момент историята придоби сюреалистични измерения: когато видях нов учебник (по ЕТИКА), издаден от издателство ЛИК, ми хрумна щурата идея да пратя в издателството третия екземпляр на помагалото си; речено-сторено, лудите не мирясват и за миг, пратих го по пощата в издателството и се настроих да чакам с години; да, ама не: след няколко дни ми звъннаха по телефона от издателството и ми заявиха, че искат да печатат помагалото! Отидох на място в София да подписвам договор с издателя Любен Козарев (той по-късно създаде днешното авторитетно издателство ИЗТОК-ЗАПАД) и нещата сякаш потръгнаха: захванахме се да правим революция в българското образование. Това е било есента на 1996 година. Бях още млад и съвсем луд - луд е другата дума за думата "идеалист", която е кощунствена за български условия и затова нека наричаме такива хора просто луди...

Първо да кажа как се развиха нещата (историите) с моите часове по психология, които започнах да водя по своето "революционно помагало". В скобки да кажа, че тогава вече имаше един-единствен официално-казионен и задължителен учебник по психология, в който, разбира се, вкратце се излагаше най-основното от... съветската психология! Доцентите, които го бяха написали, какво друго да напишат, хорицата: те това си знаеха, творенията на съветските другари, това и бяха написали - преписали. Тоя съветски учебник по психология, прочее, ме ядоса така, че седнах да напиша свой собствен - щото ми беше гнусно да си представя даже как ще почна да тормозя учениците ми да четат и възпроизвеждат тия съветски глупости! Та ето какво установих в моите часове по психология, които провеждах в едно училище, именно в кварталната гимназия в прочутия Ж.К. "ИЗГРЕВ" на Пловдив, където моя милост работеше тогава - пък и живееше (там се намира и знаменитият квартал "Столипиново").

Понеже нямаше откъде да четат - и тогава рядко ученик се отбиваше да чете в училищната библиотека, където бях оставил двата екземпляра от състоящия се от общо 3 екземпляра тираж на помагалото - ми се налагаше вкратце да разказвам някои неща от темите. Поставях, така да се каже, акценти. Не разказвах целия урок, ами поставях проблеми, които по-нататък да обсъждаме. Първо да помислят сами, да се поровят (препоръчвах им всякакви други учебници по психология!), каквото открият да си го запишат като извод в тетрадката, а пък след това, на другия час, ще обсъждаме. Тая дума - обсъждаме - в един момент стана любима на учениците. "Господине, дайте и днес да обсъждаме някой проблем!" - още с влизането ми в час ме посрещаше най-напереният от учениците и дяволски подмигваше на събратята и на сестрите си по участ: санким, като обсъждаме, господинът няма да изпитва! Аз също предпочитах обсъжданията, е, вярно, учениците нищо не четяха, но кога ли пък днешните ученици изобщо четат?! Но да обсъждат обичаха. Думата "дискусия" също влезе в употреба. Както и доколкото сме могли, обсъждахме, дискутирахме, спорехме. Изследвахме проблемите. В един момент почнахме да употребяваме и думата "игра". От тоя момент учениците почнаха да ме молят най-настойчиво: "Дайте да играем пак бе, господине, ееее, не може ли днес да поиграем пак онази игра, а?! Хайде де!" Ето за каква игра ставаше дума.

Един ден бях отишъл в една болница, имах здравословни проблеми. В голяма пловдивска болница. Наложи се много да чакам, тогава още не беше направена реформата в здравеопазването от "проклетите седесари" и се чакаше безкрайно много, с часове и дни! Изнурително чакане! Горката ми съпруга ме сменяше на опашката за да не припадна. А пък аз се разкарвах да се разведря малко. Попаднах, разбира се, в книжарницата на болницата. Там, по едан случайност, открих едно "Ръководство по сексуално образование", написано от холандски психолози. В превод на български. Веднага го оцених като ценно и си го купих. Оказа се, че на тази тъничка книжка било съдено да изиграе фендаментална роля в моето развитие като учител - пък и като личност, защо не.

На Запад, в проклетия Запад, науката не е като в СССР. Да не говорим пък за психологията. Западните учени бяха доста напреднали. Това се знае, най-интересното обаче беше, че това помагало, което ми попадна, беше нещо като практически курс по сексуално образование и самообразование. Как в група да се пряват разни обсъждания. По какъв начин да текат обсъжданията. Е, да се правят и игри, в които младите да се държат съвсем свободно. Не става дума за "сексуални игри", а за игри, в които се говори съвсем свободно и спокойно за секс. Не става дума за непосредствено правене на секс, а за говорене за секса. Неслучайно правя тия уточнения. След малко ще разберете защо.

Изгълтах тая тъничка книжчица на един дъх, още в болницата, докато чаках на опашката - и ме обзе невероятно вълнение. Искаше ми се да изкрещя, та всички да ме чуят: "Еврика!". Точно това ми трябваше, сякаш тази книжка беше писана за мен, моите проблеми като преподавател по психология да реши. В нея се съдържаше нещо като модел, матрица, по която можеше да се преобразуват всички до един предмети от т.н. "предметен цикъл философия". На Запад тия неща са били тогава тривиални, ала ние, понеже бяхме изостанали от Запада поне с една историческа епоха, на нас ни се видяха едва ли не като откровение, при мен поне беше така в оня момент.

Мигновено приложих метода и в необичайно вдъхновение разработих свой ("побългарен") вариант на помагало по практическа психология на пола, секса и любовта, на което дадох заглавието ЕРОТИКА И СВОБОДА. Имам чувството, че за два-три дена непрекъсната работа успях да завърша това помагало. Не ядях и дори не спях, подремвах си в изтощението на диванчето, на което седях за да пиша на пишещата си машинка. Тогава още нямаше компютри (ако не броим "Правеците", но аз не ги считам за нищо) и аз пишех на машинка. Тогава трябва да е било времето, в което съседите дадоха молба до милицията (пардон, полицията!), в която искаха да ми се забрани да пиша на машина след 10 часа вечерта (до 8 часа сутринта), както и по времето, в което еснафите в блога си подрямваха заедно с децата (от 14-16 часа следобед). Дойде милиционер и ме предупреди, че ако продължавам да тормозя колектива на блока, ще бъда глобен със солена глоба. В онази паметна епоха ми се наложи да си изобретя сложно шумозаглушително устройство на пишещата машинка, състоящо се от система от внимателно нанизани един в друг кашони, в които стоеше машинката, а аз имах достъп само до клавишите. Пак шумеше, пак тракаше съветската ми машинка, особено нощем! Често съм си мислил дали да не съоръжа голям шумозаглушителен кашон, в който сам да вляза заедно с машинката! Пълна лудница! Май беше съвсем излишно това отклонение, простете че ви занимавам с глупости! За да завърша все пак темата ще кажа, че съседите ми се успокоиха и престанаха да желаят да ме линчуват едва когато с първия хонорар от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, изплатен ми от издателя Л.Козарев, аз успях да си купя апарат от тая измишльотина на коварния американски империализъм, именно, купих си компютър. Това е било в далечната 1998 г.

Та да се върна до ония игри, които така се харесаха на учениците. Като подготвих помагалото, аз, разбира се, веднага го апробирах пред учениците. Влизам един ден и им казвам: "Искате ли днес да направим една игра от един нов курс по сексуално образование?". Не мога да опиша реакцията на учениците. Вземете предвид, че тогава за секс в училище изобщо не се говореше - то и досега не се говори, та тогава ли? Учениците реагираха така, че още се чудя как на падна тавана връз главите ни - или как не се срути самата сграда! Хвърлиха от радост шапките си до тавана! Нещо като опиянение, ревяха с цели гърла! Разбира се, че искаха да играят "сексуални игрички". Като им обясних, че само ще говорим за секс, направиха кисели физиономии, но, няма как, мирясаха, и това е нещо: като не можеш да хванеш сокола в небето, задоволи се с птичката в ръката! Двусмислицата, която се получи, не беше умишлена. А ето и как течеше самата игра. По едно много проста, ала съвсем ефективна "метода":

Учениците на случаен принцип (примерно "четни" срещу "нечетни" номера) се разделят на два отбора, които сядат едни срещу други лице в лице. Обявява се дискусия-състезание, в което единият отбор ще победи; целта е победа. Подчертавам, че всичко е само игра, но с особени правила: всеки в обсъждането може да лъже, не е длъжен да говори само истината, т.е. има право да фантазира, да се прави на какъвто не е, да се преструва, да си измисля каквото иска, да заблуждава другите, но убедително, така че да му повярват че сякаш наистина всичко е било както казва. Първо единият отбор ще получи правото да задава въпроси. Обсъждат помежду си и търсят най-подходящ въпрос. Целта е да намерят труден, объркващ, подвеждащ, мъчен въпрос, на който другата група да не може или да не иска да отговори. Единият отбор само пита, другият само отговаря. Като се разбере кой е спечелил дадения тур, ролите се сменят: питащите почват да отговарят, отговорящите - да питат. Спечелен тур носи на отбора една точка. Аз се провъзгласявам за арбитър: грижа се за реда и решавам кой отбор е спечелил точка. Ако питащите поставят толкова мъчен въпрос, че отговарящите се объркат в него като "пате в кълчища", те печелят точка и ролите се сменят. Ако обаче отговарящите отговарят много нахакано, не се смущават, убедително лъжат и пр., те печелят заветната точка. Пак се сменят ролите. Темите за обсъжданията си избират сами, макар че аз мога да им предложа голям списък, който съм съчинил в помагалото по сексуално образование и самообразование. Младите хора с нетърпение изслушват правилата, понеже горят от желание да започне... шоуто! Предупреждавам, че който нарушава правилата, примерно, когато някой отговаря, а той също бърбори (само един ще пита или отговаря, другите търпеливо чакат своя ред) или вдига шум, неговиято отбор получава негативна точка, унищожаваща цяла една трудно спечелена точка от цял един тур на играта. Трябва да има ред. Знаете колко у нас е невъзможно да се проведе нормален разговор, камо ли пък дискусия между спорещи. Ето защо спазването на правилата, гарантиращи реда, става най-желязно правило.

И после се почва една, която е трудно да се опише. Учениците спорят с вдъхновение. Питат, разпитват, правят се на какви ли не, всеки си избира своя роля, държи се както иска, т.е. свободно, но при зачитане на правилата. Увличат се, но изненадващо смислен на моменти разговор се получава! Впечатляващо! Изобщо не били глупави нашите ученици, изобщо не били мързеливи, напротив! Часът минава като един миг. Молят ме да не прекъсваме в междучасието, щото искат да си поговорят още. Борят се и за победа. Разбира се, отначало масово се нарушават правилата, негативните точки са много повече от позитивните. Но нищо, така се учат. Сами се учат. Аз изобщо не споря и не се меся. Всичко сами да открият и разберат. Няма по-глупаво нещо на тоя свят от нравоучителните медицински беседи по секс! А ето, могло младите сами да се задълбочават в проблемите, да изследват, да търсят, да се учат сами! И най-важното е, че това им харесва. От това по-важно няма.

Е, има си и недостатъци: веднъж като играят такава игра, после всеки час ме молят най-умилително (и убедително) пак да играем. "Молим Ви се, господине, ето, на колене Ви се молим, дайте да играем поне още веднъж, само този час, а?!!". Има опасност да пострада "програмата". Има теми, има други неща, които трябва да вършим. А те искат само да играят. Какво да правя, аз трудно отказвам нещо на ученици, ето, пак играят.

На моменти шумът от играта, както може да се предположи, е толкова голям, че, няма как, стига чак до директора! "Абе, Ангеле, какво става в твоите часове бе?! Има оплаквания, ще падне училището бе! Вземи мерки де, дръж се по-мъжки! Как може да допускаш тия пикльовци да не те слушат?! Я ги строй в две редици! Искам да не се шуми, искам да въдвориш ред! Айде бегай, прави нещо, че така не може!". Аз се мъча да въдворявам ред, ала на учениците им се шуми, имат явно много емоции, неизразходвани във връзка с тоя пусти секс, не могат да се се сдържат да не шумят: хилят се когато някой каже нещо "по-така", крещят, когато са несъгласни, с цяло гърло крещят, майчице, наистина училището ще падне! В един момент разбирам, че е глупаво да се боря все безуспешно с шума и ги оставям да шумят колкото си искат. Е, пак давам негативни точки, купища точки, на които никой не обръща внимание. Шоуто обаче е завладяващо! Най-лошото е, че шумът нахлува и в съседните кабинети, където учениците учат други предмети, а това заплашва в цялото училище да се възцари анархията. Администрацията, разбира се, няма да прости това! Ще трябва, другари, да вземем крути мерки!

В интерес на истината съм длъжен да кажа, че директорът, който тогава управляваше това училище, макар че беше стар номенклатурен кадър, беше общо взето разбран, беше обигран, не ми правеше мърсотии; Бог да го прости, той почина, имам грехове спрямо него, Панайотов беше фамилията му! Аз го нападах на съвети, а не е бивало така. Но когато дойде на власт СДС и се обявиха конкурси за нови директори, аз направих така, че използвах връзките си, та да дойде "млада" и "необременена" от комунизма директорка. Е, дойде, и първата й работа беше... да ме уволни! Така стават тия работи у нас. Няма ненаказано добро! Направи добро, та да ядеш... да не казвам какво!

Е, тя не ме уволни съвсем веднага де. Но почна да ми прави мръсотии. Първо намали часовете ми, премахна ЗИП-овете и пр., учениците бяха намалели, почнах да работя на половин заплата. После извика г-н Инспектора, та да ме посетят в час и да ми намерят цаката за уволнение. Аз този паметен час никога няма да го забравя и ми се иска да го разкажа и тук. Вкратце. След този час обаче директорката вече реши да ме уволни на всяка цена. В един момент аз сам си тръгнах. По "взаимно съгласие" ме уволни. Просто трябваше да си намеря учителско място на цял щат. Семейството ми изнемотваше. А ето сега вкратце за оня час. И ще спра дотук, някой път ще продължа.

Та значи идват г-н Инспектора по философия и г-жа Директорката. Сядат отзад и изваждат тетрадките да записват, точат моливите и гледат кръвожадно. Аз започвам часа, питам каква е темата, питам има ли въпроси и пр., както му е реда. Давам нова тема за другия път и давам кратки разяснения. После трябва да обсъждаме, но какво? С ужас забелязвам, че учениците са се "гипсирали", не смеят нищичко да промълвят. Опитвам това, не става, не "захапват". Опитвам друго, пък същото. Мълчат и строго гледат както гледат пенсионери на беседа, в която лекторът разказва за методите, с които могат да се борят срещу старческото сексуално безсилие, срещу липсата на ерекция при старците. Чудя се какво да правя. Поглеждам часовника. С ужас установявам, че са минали само 7 минутки от началото на часа. В един момент ми хрумва самоубийствената мисъл: дали да не им предложа днес да поиграем малко по тема от цикъла по сексуално образование и самообразование? Питам ги: хей, искате ли да поиграем днес? Що мълчите? Нали сами предлагате все да играем, какво се умълчахте сега? Мълчат и гузно се хилят. Никой не смее да гъкне. На това му се вика "пълен блокаж". Явно тоя кучка ще успее да намери аргументи да ме уволни съвсем законно. Е, щом ще е така, като ще е гарга, да е барем рошава!

Почваме игра. Разделям учениците на отбори. Едните да питат, другите отговарят. Любимата им игра. Дано потръгне. Учениците са с пребледнели като платна лица. Не смеят да гъкнат! Брях, да му се не види?! Какво да правя. Забелявам радостни искри светват в очите на директорката и на инспектора. Случващото се надминава очакванията им. Какво щастие! Ангел Грънчаров ще се провали съвсем!

И тогава ми хрумна точно онова, което ще направи гаргата съвсем рошава. Понеже учениците блокираха, ще направим упражнение по разблокирване. И него го има в помагалото по секс. Прави се ето така.

Както си седят учениците, се делят на групи от по 4-5 ученика. Всяка група получава задача: първо всеки сам да напише всички други думи, които знае за думите "мъж", "жена", "полов акт", "мастурбация", "хомосексуалисти". Всякакви думи, които знае, без да се смущава от нищо. За известно време ще забравим за морала. Ще се престорим, че няма морал. Разяснявам, че има различни сексуални езици, примерно детски, медицински, вулгарен (циничен) и пр., ето, те имат правото и възможността да запишат всякакви думички; щом им мине в съзнанието някоя думичка, са длъжни да я запишат, без да се смущават от нищо. Целта е да намерят колкото се може повече думички. Целта пак е победа.

След като всеки напише колкото се може повече думички, тогава в групата трябва всеки гласно да прочете и произнесе написаните от него думички. Трябва да сравнят списъците, който чуе думичка, която я няма в неговия списък, я допълва, дописва; целта е да направят общ възможно най-пълен списък на всички ония думи, които цялата група е могла да измисли. След като свършат и тази работа тогава по един доброволец от всяка група трябва гласно да прочете всички ония думи, които групата е могла да измисли, за които са се сетили. Накрая ще обсъдим самото упражнение, ще трябва да обясним защо сме го провели, какъв е смисъла и пр. Тази е задачата, която им поставям.

Учениците дяволски се споглеждат и почват да пишат. Постепенно блокажът почва да минава, особено като почват да четат списъците си по групи. Хилят се, както си му е редът, залпове хохот почват да избухват. В един момент редът в класната стая отива по дяволите. Учениците сякаш забравят, че в класната стая има цял директор и цял инспектор. Е, понякога им хвърлят по едно око, за да видят какъв е ефекта на започващото шоу върху началството. Обнадеждени, продължават да играят с увлечение. В това време всички забелязват (а аз с нескривано удоволствие също констатирам това!), че г-жа директорката е с бяло като платно лице; човек има чувството, че всеки миг може да припадне, щото до девствените й уши достигат "мръсни думи", неразрешени в училище даже за помисляне, камо ли пък за произнасяне, и то в час; инспекторът пък, който все пак е мъж и уж философ, почва да я успокоява. Назрява великолепен скандал!

Идва моментът на истината. По един представител на всяка група трябва да произнесе на глас, колкото се може по-ясно, думите, които са открили. Избираме комисия, която да брои думите, та да открием победилата група. На победителя ще подарим... кутийка презервативи (в последния момент се сещам, че имам в чантата, вчера ги бях купил, аз тогава все пак бях значително по-млад от сега!). Има известни спорове кой да бъде представителя на всяка група. Разбира се, най-големите безсрамници могат да извършат тая грозна работа. За да ги стимулирам заявявам, че оня, която най-ясно, на висок глас и без смущение произнесе думите, за награда ще му пиша шестица! В тоя момент пък почват да се карат кой да прочете пустите му думички! Всички стават смелчаци!

Няма да описвам какво стана по-натам, щото всеки може да се сети сам. Излишно е да го описвам аз при това положение. Излишно е да кавам, че първият ученик, който чете, с червено лице произнесе като картечница всички думи, гледайки, мръсникът му с мръсник, право в очите на директорката! След него учениците, които произнасяха с нескривано удоволствие думичките, също набраха смелост и също така гледаха право към директорката най-вече - и към инспектора. Лицето на горката директорка ставаше ту мораво, ту тъмно синьо: явно щото директорката ни беше от редкия пернат вид на яростна комуно-"седесарка". В един момент директорката не изтърпя резила, стана, ядосано тропна със стола и изчезна от кабинета като торпила - уплаших се да не е отишла да вика народната милиция да ме арестуват! Инспекторът стоически издържа до края на часа, като отвреме-навреме си беше покрил лицето с ръце, та да не се разплаче. Фурор! Дълго се разправя за тоя знаменит час в училището, пък и в града! Ех, какви времена бяха тогава...

Такива ми ти работи се случиха в оня незабравим час. Хайде да спра дотук, че, признавам, си ми писна да пиша тая сутрин. А има още много да разказвам както съм я почнал. Друг път, живот и здраве да е, ще продължа.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

събота, 28 юли 2012 г.

Как се учи - и как се преподава?

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Отново пиша днес за най-безинтересното - за образованието на младите. Затуй не четете изобщо какво съм написал. Защото може да се се замислите - и тогава, кажете ми, какво ще правите?!

Искам да предложа да се замислим върху ето тия два въпроса: как се учи и как се преподава? Според мен точно тук е възелът на проблема. Ако се разнищи и изяви същината на проблема, то само на тази основа можем да стигнем до представата и понятието за истинското учене и истинското преподаване. За ефективното учене и преподаване. За модерното, отговарящото на духа на нашето време преподаване. Прочее, самите думи, именно думите "учене" и "преподаване" непосредствено носят в себе си оня смисъл, който ни е потребен. Той просто трябва да се изяви.

Нека все пак да започна с преподаването. Пре-по-дава. Пре-по-давателят пре-по-дава. Как така да се пре-по-дава? За какво даване става дума, понеже, вижда се, коренът на думата преподава - и на думата преподавател - е все това "дава". "Преподавач" защо не го наричаме се чудя само?!

Някой нещо е давал на самия пре-по-давател, а той после го пре-по-дава. Върви интензивно даване - и... вземане! - в сферата на такъв тип образование. Какво толкова си дават и пре-по-дават тук? Знания? Или... пари? "Не ми давай акъл, дай ми пари!" - нали така обикновено казва нашият масов сънародник?

Не крия, че думата пре-по-давател за мен е доста дразнеща. Учещият би следвало да не иска нищо да му дават наготово. Особено пък да му го пре-по-дават. Обезсмисля се цялата работа с това даване и вземане. Нищо не се получава когато чакаш да ти дават и ти само го вземаш. Знанието не е стока в края на краищата. Не е също така и вещ. Значи в смисъла на тия думи - пре-по-даване, пре-по-давател - стои една в корена си невярна и немодерна представа за това какво трябва да се прави в училището, пък и в университета.

Другата дума за преподавател, именно думата учител, сякаш е по за предпочитане. Само дето тя пък има един най-възвишен смисъл: много грандомански е да се наречеш "учител", след като само един заслужава да се нарича така - Христос. Разбира се, Христос е Учител, а днешните учители са просто учители. Но учителят учи ученика е значително по за предпочитане пред пре-по-даването. Макар че учещият, ученикът, според самото понятие, е този, който учи, той трябва да се занимава с тая дейност, ученето, т.е. трябва да не се оставя да го учат, а той да учи. И да се учи. Цялата работа е значи как да стане така, че ученикът да учи с удоволствие и с желание. Цялата работа се свежда значи до осигуряването на подходящи условия за истинско учене.

Тук е време да кажа следното. Аз на моите ученици имам наглостта още в първия час да кажа: "Аз, ученици, в часовете си изобщо нищо няма да ви преподавам! Или пък някога да ви разказвам урока. Не, никога няма да ви преподавам...". Като кажа това, забелязъл съм, учениците се споглеждат или побутват един-друг с лакти: тоя пък какъв е, да не е мръднал нещо?! Продължавам: и на нищо няма да ви уча. Вие ще учите, аз ще ви помагам само. Ако искам да ги раздразня още, ще им кажа и това: нищо няма и да ви обяснявам. Ако ме попитате как е нещо, как е това или онова, много често ще отвръщам: не зная! Изобщо не се отнасяйте към мен като към двукрака ходеща енциклопедия или като някакъв всезнайко, който всичко знае, всичко ще ви обясни, всичко ще ви преподаде. Няма да стане така работата.

Ще отбележа, че често, да не кажа винаги, учениците ми не просто са озадачени от такива приказки, ами са и предизвикани да влязат в спор с мене. Как така - отвръщат - ами щом няма да преподавате вие тогава за какво сте ни?! Щом ние сами ще учим, щом няма да ни разказвате уроците, щом ние сами ще трябва да си ги четем и учим, кажете тогава, а вашата работа каква е в такъв случай? За какво сте ни изобщо след като всичко ние ще вършим съвсем сами?

Ще ви помагам - отвръщам. Когато ме попитате, може и нещичко да ви обясня. С все нещо ще ви помогна. Примерно може на въпроса да ви отговоря с въпрос. С моя въпрос мога да ви помогна да стигнете сами до някакъв свой извод. Ние няма да учим, няма да си пре-по-даваме разни там неща, ние ще изследваме, ще търсим, ще спорим, ще опитваме, ще обсъждаме. Аз предпочитам да правим така, вие явно предпочитате друго? Явно щото сте свикнали иначе. Така са ви научили. Е, при мен ще бъде по-различно. Искате ли да опитаме да видим какво ще се получи?

Тук мога да им разкажа - и често непременно им разказвам - за Сократ и как той с учениците си обсъждал разните му там проблеми. Забелязал съм, че много ги впечатляват тия мои разкази за Сократ. Сократ само се измъквал с неговото: не зная! Зная че не зная, а вие и това не знаете - си позволявал да каже. Ала само си мислите че много знаете. По-добре да знаете, че не знаете, отколкото да си възобразявате, че знаете, а всъщност да не знаете. Аман от претенциозни всезнайковци, които изобщо не изпитват потребност нещо да узнаят, а си мислят, че всичко и така, без учене, без изследване, без търсене, си го знаят!

Сократ иначе много ги обича тия, многознайковците. Какъвто и въпрос да възникне, те се плясват по челото и казват: ами че то е много проста тази работа, ето, аз знам, че е така и така! Сократ първо им се удивлява, а пък после, задавайки им цяла поредица от въпроси, ги прави смешни: оказва се, че изобщо не струва кой знае колко тяхното прехвалено знание. Като разобличи в незнание някой претенциозен всезнайко, разбира се, веднага излиза срещу него друг, не по-малко претенциозен. И него го сполетява обаче същата съдба. Става за смях. Някои от учениците му в такъв случай са му благодарни, че им е помогнал да се отърват от незнанието и от заблудата си, а други почнали да се озлобяват срещу него. Бил самият Сократ не знам си какъв, непоносим, нетърпим. Много ги дразнел той такива. Съвсем умишлено ги дразнел. За да им помогне, разбира се, за да се отърват от предразсъдъка си, че знаят.

Да, ама ето, не се получило така: тия от учениците му, дето почнали да мразят Сократ, в един момент били овладени от такава глупава ярост и дотам, че дали Сократ на съд, той, представете си, им бил нанесъл еди-какви си щети; апелирали пред съда за възмездие, отплата; настоявали наказанието му да е смърт. И съдът осъдил Сократ на смърт, Сократ изпил чашата с отрова, така тогава се изпълнявали смъртните присъди. Такива работи станали. А Сократ приживе бил обявен от оракула (оракула никога не лъже, той говори само истината), че е най-мъдрият от всички гърци. Такава била съдбата на оня, който надминал всички по мъдростта си. Е, добър учител ли е бил Сократ или лош?

Интересно е, че учениците си мога да убедя в предимствата на разните му там сократови методи на обучение във философията, ала директорите и инспекторите съвсем не мога в нищо да ги убедя. Те си знаят своето: трябва да преподаваш, трябва да заставяш учениците да учат, трябва да им обясняваш, те не са студенти, те са ученици. Като кажа, че и студентът не е друго, освен също ученик, ги овладява тих бяс. Много проблеми съм си имал с разните му там бюрократи в образованието. Като видяха, че с мен на глава не могат да излязат, приеха по-префинени методи: да настройват учениците срещу мен. Е, всички ученици не могат да настроят срещу мен, аз сред учениците си имам доста фенове, но поне учениците от даден тип могат да ги настроят срещу мен. Дотам, че да ги подбудят към това да пишат жалби срещу мен. Тоя там А.Г., представете си, е много лош, той, мързеливецът, не преподава, мързи го да преподава, прави се на интересен, не си върши работата, нанася ни щети, искаме да бъде, другарко директорке, изгонен от нашето училище. За жалост, до този момент още не са поискали в тия жалби моята смърт. Дали ще доживея и аз един ден този апотеоз: да ме сполети съдбата на Сократ? Нищо чудно да ме сполети. В днешно време умеят да убиват по още по-ефикасни и разнообразни начини...

Много е трудно в днешно време да бъдат помръднати, камо ли пък да бъдат разклатени установилите се нагласи към ученето, преподаването, знанието, познанието и пр. Но всички средства са позволени това да се получи и младите хора да бъдат поставени в една съвсем различна ситуация - да я наречем познавателна, макар че не е съвсем точно. Всичко зависи от нагласата ни към нещата и от това в какви ситуации попадаме. Има вредни, неподходящи нагласи, които пораждат след това отвратителни, банални, скучни, непоносими даже ситуации. Добре познатите ни типови ситуации от нашето типово училище. Типови учители, типови ученици, типови ситуации, типови училища - това изглежда е идеалът на разпространения днес тип образование. Типово образование, създаващо типови хора. Ужасно е - не го ли усещате?!

Затуй аз често си позволявам да говоря ето как: аз, ученици, съм човек, който има за задача да ви дразни. Ще бъда нещо като ваш дразнител. Да ви предизвиквам, да ви провокирам, да подтиквам, даже да ви ядосвам - тази е моята задача. Аз все пак преподавам философия, не нещо друго. Но и друго да се преподава, според мен съвременните методи изискват учителят да не допуска ония отвратителни типови ситуации, в които той се мъчи отчаяно да натика в главите на нещастните си ученици нещо, а те, горките, се съпротивляват да не стане това. Прави са си. Това са си техните глави. Какво ще бъде допускано в техните си глави решават те, не някакъв си скучаещ, изнемогващ от скука чиновник в Министерството.

Аз, примерно, не смея да се бъркам в тази работа: какво ще отиде в главите на учениците ми. Те трябва сами да решават това. Да избират. Това - да, а това - не. Прочее, ако нещо влезе по подобаващия, по истинския начин в нечия глава, то ще стои там завинаги, до края на живота. А ония, натиканите по принудителен начин неща услужливата памет мигновено ги изтрива. Те не оцеляват дори, както се казва, ден до пладне. Правилно. Така и трябва. Нашата памет да не е боклукчийско кошче?! Ами нашата душа да не е кошче за всякакви отпадъци и боклуци?!

В крайна сметка пак учениците решават какво да знаят, какво да научат и пр., само дето огромната част от времето и от усилията и на ученици, и на учители, при неправилно устроеното учене и училище, отиват на халост. Без никакъв ефект се водят изцяло обречени и предварително загубени битки. Става думи за прословутите "битки за знание". Нали сте чували тоя израз в разните му там доклади на разните му там директори и министри? "Битката за знания, другари и другарки, продължава с неугасващ плам!" Или: "Ний постигнахме велики успехи в битката за знания!". Бият се, представете си, за знания! По-спокойно бе, какво има да се биете, знанията няма да свършат, за всеки ще има?! Те не са дефицитна стока. Особено пък у нас, дето казват: "Пари ми дай, не акъл...".

Цялата работа значи опира до това, повтарям: как да възникне подобаващата, подходящата ситуация? Потребна ни е такава вдъхновена ситуация, при която учещите, подпомагани от учителя, да вървят по свой вълнуващ път в полето на знанието и познанието. Да се сработват, да им е интересно, да им е приятно. А това може да стане само по един начин: не като им пре-по-дават, не като всичко им дават наготово, сякаш младите са умствени инвалиди, а като ги подпомагат да търсят, да изследват, да обсъждат, да спорят, да опитват, да сверяват и взаимно да обогатяват представите си за нещата. Тия са възловите думи на един истински, полезен за развитието на духовните качества на личността, образователен процес: търсене, изследване, свободно обсъждане, опитване и осмисляне на проблемите. Един не просто съвременен, но и хуманен образователен процес, щото там, където има насилие, там, където няма свобода, там няма и човечност. Там всичко се обезчовечава и придобива отвратително уродлив вид. Точно такова е станало днешното типово образование, на което без капчица жал подлагаме горките ученици. А не бива така. Няма полза и смисъл да е така.

Няма смисъл да се учи по отречени от самото време и от закономерностите на развитие на самата култура начини. Минало е времето, и то отдавна, на господстващите в днешното училище подходи и методи. Които се свеждат до това: ученикът е прост обект на педагогически въздействия, а не субект. Обратното е валидно и то се разбра след толкова векове развитие на познанието и културата: младият човек, загрижен за своята личност, винаги е субект на собствения си живот и съдба. Никога не трябва да бъде превръщан в обект, никога към него, към човека, не трябва да се отнасяме като към средство, а винаги - като към цел сама по себе си. Думи на Кант. Кант, ако не знаете, да ви известя: той е Сократ на нашето, на модерното време.

Два века са минали от тогава, а едва сега човечеството сякаш осъзнава колко потребно ни е да пренастроим цялата си култура и образование на съвършено други начала. Да не говорим за това колко пък са изостанали народи като нашия, по начало не съвсем възприемчиви към новото. И към истински потребното. Ние се инатим до последно, на инат не приемаме и отричаме призивите и поривите на новото. Защо сме такива е отделна тема. Възловото качество на българина според мен е това: качеството, наречено с благозвучната турска дума инат.

Младите хора са млади доколкото са привързани към свободата. Младостта е време, изцяло отдадено на свободата. Става дума за автентично преживяваната младост. Младостта е свобода. Давате ли си сметка как постъпваме към нашата младеж след като в училищата друго не правим освен да принуждаваме младите да се откажат сякаш от самите себе си, от младостта си - опитвайки се да ги откажем, да ги отучим от свободата?! А всъщност самото учене, познание, търсене и пр. е сфера на свободата, на драгоценната свобода. Стигнахме до безобразието училището ни да обезчовечава човека!

Защото какво е човекът без свобода? Човекът става личност само на почвата на свободата. Пълноценно съществуваща, а не каква да е, ощетена и обезправена личност. Учениците ни били "пощръклели", не искали да учат, станали били бунтари, били мързеливи, не били знаели какво искат, към нищо не се стремели и прочие упреци можем да чуем всекидневно срещу нашата младеж. А какви да бъдат? Вие какви искате да ги направите? Покорни и послушни ли? Изпълнителни, така ли? Кротки и покорни?! "Покорна глава сабя не я сече!" - тази ли е вашата мъдрост, позволете ми да запитам?! Искате, с две думи казано, да превърнете младия човек в благовъзпитан старец?! Да го превърнете в търпеливец, това ли искате?! Да го превърнете в роб - този ли е вашият идеал?! Плюя аз на такъв един "идеал"!

С учениците трябва да се разговаря най-човешки и свободно. Да разговаряш с младите хора човешки означава да разговаряш свободно. Всичко, което ще правите заедно, подложете го на обсъждане през първите часове. Не се страхувайте от това, учители! Питайте постоянно своите ученици: а вие как искате да протичат нашите часове? Какво искате да се случва в тях? Какво според вас трябва да правим - и най-вече как да го правим? Какво искате да постигнете? Кой според вас е най-добрият начин за вървене към вашата, към нашата обща цел? Щото вашата цел е и моя цел. Вие тук сте най-важните. Запомнете това!

Когато имаме някакъв проблем: давайте заедно да намерим изход и решение! Аз вашият учител, се отказвам от това всичко да зная, всичко да ви обяснявам, всичко аз да решавам. И да издавам директиви и заповеди. И да изисквам подчинение. Не, не ща това, искам друго: искам да се разбираме. Искам да ви предложа заедно да изобретим правилата, на които ще се подчиняваме, за да вървят работите. А работата ни е: да търсим, да се занимаваме с познание, да изследваме, да опитваме, да работим в сътрудничество и да обогатяваме взаимно разбиранията си. Това ми се ще да опитаме да направим. Можем ли? Искате ли? Кажете, говорете смело! Бъдете напълно открити. Каквото наистина мислиш, това говори. Казвай го смело. Не проявявай малодушие. Така се става личност. А вие искате ли да бъдете личности? Какво е да си личност? Как се става личност?

Преди много години стигнах до такива едни разбирания за ученето и за задачата ми като учител. Прочее, като се замисля сега, аз други разбирания и не съм имал - освен тези. Но до изкристализирането им в този вид, в който сега ви поднасям, аз извървях нелек път на търсене, на катерене по ужасни стръмнини, на спускания, падения, провали. Не ми е било леко в тия години с тия мои "нестандартни", да не кажа щури разбирания и идеи. Много проблеми съм си имал, много битки съм водил. Не е лесно да направиш така че и учениците да не те смятат за смахнат - щом като само ти си дръзнал да се изявяваш като толкова различен. Да, изобщо не е леко. "У нас свестните смятат за луди!". Думи на Христо Ботев. Много често съм имал честта да ме обявяват за луд, сиреч, за свестен човек. Тази награда ми стига. Както и да е. Не аз съм интересен тук, а нещо съвсем друго.

Първата битка, която трябваше да поведа, беше срещу лошите учебници. В училище нали трябва да има учебници, е, по философските предмети - психология, логика, етика, философия на правото, философия, има и предмет, наречен от някоя умна бюрократична глава "свят и личност" - също има учебници. Предимно писани от разните му там учени професорски глави, които никога, повтарям, никога не са общували в училище с ученици. Оказа се, че с малки изключения тия учебници бяха изцяло негодни за работа според моите представи - и за моите цели, свързани с това какво трябва да се прави в един учебен час по философия. А обикновената, стандартната, типовата, така милата на сърцето на бюрократите представа за това какво трябва да става в един учебен час каква е? Ето каква.

Има си предварително спусната от Министерството казионна програма по този предмет. Тя не подлежи на обсъждане, а само на изпълнение. Тя е нещо като "свещена крава". Закон и догма. Канон. Заповед. Директива. Не мисли, а изпълнявай! Точка.

Има си одобрен от г-н Министъра учебник по този предмет. Или има два такива учебника. Или има повече. Но все одобрени от г-н Министъра. Учителят избира един от тия учебници и задължава учениците да си го купят. Ще се учи само по него. Точка!

В час е ясно какво се прави. Учителят пре-по-дава по учебника, разказва темата и урока, опитвайки се да го направи по-лесносмилаем. Той трябва, представете си, "творчески" да си разкаже урока! Добрият учител умее да разказва урока по превъзходен начин! Всичко да обясни. Да каже какво точно трябва да се мисли по всеки един отделно взет въпрос. Точка! Нямаш право много-много да умуваш там, ало! Казано е: това е, и точка! Я го виж ти, ще ми умува! Нещата много преди теб са открити и казани. От теб се иска да ги знаеш. Ще ми се прави той на умник! Ще пита! Само си губим време с тия безсмислени разговори, другари, та той всичко си е предварително ясно. Точка! Две точки като требе ще сложа.

Учителят пре-по-дава, а после изпитва. Учениците трябва добре да си изпеят песничката. Да разкажат урока, но не те какво мислят или как те виждат нещата - това е съвсем безинтересно! - а как трябва да се мисли по тия въпроси. Всички ученици трябва да мислят еднакво. Сиреч: правилно. Ще ми умуват там те! Точка! Три точки!

Добрите ученици са тия, дето са добри папагалчета. Кълват и след това храносмилат. После обратно бълват добре смляната храна, та учителят да се убеди, че всичко е правилно сдъвкано. За такъв тип учене се иска... здраво чене, не друго! Учителят като пре-по-дава, им предлага добре смляна кашица, та да не си хабят те зъбките. Е, все пак трябва и те да подъвчат малко, не може да е без съвсем. Поглъщане и храносмилане. И отделяне. Грозно, мирише, но какво да се прави. Науката иска жертви, таваришчи! Мерси. Точка!

Е, има и лоши ученици. Гламави едни такива. Вечно сумтят и вечно недоволни. Не щат да правят каквото правилата повеляват. Ти им казваш: "Така е!", то те гледа като говедо и казва: "Ама как така?!". Абе казвам ти, така е, то: не, не е така! Да хванеш да го пребиеш. Абе изкарват ме из нерви такива ученици бе, другари! Ще ми се прави той на интересен! Нямало да учи! Ще ми пита! Ще ми задава неудобни въпроси! Ще умува! Я го виж ти: ти къде се намираш бе?! Това е училище.

Това е фелдфебелската представа за учене, училище, образование. "Фелдфебел" е нисш подофицерски чин в казармата, сержант. Най-простите хора са все фелдфебели. (Ако има някой непрост, да ме извинява!) У нас наричаха фелдфебелите с умилителната руска и славянска дума "старшина". Да си старшина, трябва да си хем прост, хем нагъл. Учителите със старшинско-фелдфебелски манталитет в рамките на командно-казармената система на образование са най-добрите учители. При тях има ред и дисциплина. Учениците са послушни и изпълняват като войничета. Мед да ти капне на сърцето като ги гледаш как чинно вдигат ръчичка и като им дадеш думата, си изпяват хубаво песничката. Дума по дума казват каквото трябва. Каквото се иска. Същински роботчета! Умилителна картинка! Ех, другари, какво хубаво училище имахме, ала тия пусти седесари успяха да го развалят! От момента, в който се започна да се говори за някаква си там "свобода", всичко в родните ни училища се обърка и взе да пропада. Свободата е вредна! Долу свободата! Да живей робството! Да си роб - това звучи гордо!

Та да завърша по темата за учебниците, която подех по-горе. В един момент осъзнах, че съм обречен с тия учебници. Не стават. Учениците съвсем не щат да ги четат. Аз така съм успял да съблазня учениците, че става съвсем невъзможно да четат казионни учебници. Тях кой ли ги и чете де! Те са нещо като паметници. На нашата глупост.

Като осъзнах това, седнах и написах свои учебници и помагала по всички до един философски предмети, преподавани в нашите гимназии. Тази свръхзадача ми отне около 10 години от живота усилен труд. Първият издаден мой учебник беше, разбира се, по психология, за 9-ти клас. Издателят направи така, че даже Министерството го одобри като учебно помагало. Изчерпа се като топъл хляб. Това беше в 1997 г. Второ издание направихме, пак изчезна от книжарниците като топъл хляб. Тогава ситуацията още не беше като сега. Хората все още влизаха в книжарници. Сега вече напреднахме в културно и духовно отношение дотам, че хората ходят вече само на концерти на Азис. Защо да влизат в някакви си там книжарници?! За какво са им някакви си там книги?

После написах и издадох още много помагала по всички предмети, учени в гимназиите. Приложих в написването им съвсем необичайни и изцяло съвременни методи. Имам, примерно, помагало по философия, което е изцяло от... въпроси. Всяка тема е предимно поредица от въпроси, по 100 и повече въпроса. Няма отговори, само въпроси. Е, има и мисли на велики философи по същите тия теми. Има и казуси. И игри. И алтернативи. Не са съвсем само въпроси, но въпросите са главната част. На учениците им се плаче като гледат помагало само от въпроси. А те са свикнали да учат само отговори, никакви въпроси. Как да не се дразнят при това положение?!

Понеже започнах да пиша по тоя въпрос, да подхвърля още нещичко, интересно е. Интересна е реакцията на администраторите, на инспекторите, на директорите. Представяте ли си? Едва ли можете да се представите какво може да роди главата на нашия роден бюрократичен гений. Затуй ще ви кажа аз какво измислиха. Измъдриха ето това: забраняваме на Ангел Грънчаров да преподава и да използва собствените си учебни помагала в своите часове, в своето преподаване! Е, написал ги е, но няма право да ги използва в часовете си. Има официални и задължителни учебници, тях трябва да използва! Точка!

И така. После някога ще пиша как станах "престъпник". Да, аз съм учител-престъпник. Нарушител ако не на законите, то поне на тъпите заповеди на инспектори и пр., на цялата бюрократична напаст. Цял живот съм бил "конфликтна личност". Питайте из Пловдив някога за мен. Убеден съм, че ако човекът, когото сте попитали, ме познава, ще каже: той, горкият, е много конфликтна личност! Да го съжали човек. Не умее да се нагажда. Той е "антисистемен тип". И така може да ме нарекат. Той е разрушител. Абе лош човек е той, оставете го. Как ли още го търпят?!

Виждате - пределно съм честен. Аз и пиша провокативно, надявам сте го забелязали. Пиша така, че да дразня колкото се може повече хора. Никому не ща да се подмазвам. Като философ работата ми е да отправям предизвикателства, да дразня, да провокирам. Коефициентът на полезно действие на такъв тип писане и говорене (щото в часовете си в училище много говоря!) се определя от процента силно ядосани на думите ми индивиди! Колкото повече, толкова по-добре! Никому не ща да се подмазвам и да се харесвам. Ние сме тук в час не за да се харесваме, а за да работим, т.е. да мислим, да търсим, да спорим. Как ще спори един човек ако хубаво не си го ядосал и предизвикал? Или поне яко подразнил. Няма как. Ще мълчи и ще те гледа като говедо. Или - като овен. Както предпочитате се изразявайте.

Преди немного време разговарях с една класна ръководителка - аз с тая случка и ще завърша за днес. Идва тя ядосана и ми казва: "Абе, Грънчаров, успял си да настроиш срещу себе си много хора бе, как успяваш?! Недоволстват комай от всичко: как изпитваш, как преподаваш, какви оценки пишеш, от всичко! Ще пишат жалба срещу теб. Не мога да ги спра! Казвам ти го - за да не се чудиш после!". Казва ми тия мили думи, а аз се хиля насреща и й казвам: "Благодаря! Много ме радват твоите думи! Благодаря за комплимента! Колкото повече ученици съм успял да раздразня и ядосам, толкова по-добре! Даже ми е малко неудобно така да ме хвалиш! Дали пък съм станал чак толкова добър?! Ще се възгордея, а не бива! Но все пак ти благодаря за похвалата! Ний, учителите, за това всъщност и работим: за една добра дума! Или за няколко добри думи само! Това ни стига. Та много ти благодаря!". Гледа ме тази учителка, лицето й става ту мораво от яд, ту се преизпълва със съжаление: полудял е човекът, защо да му се сърдя?! Не ни е работата лека, ето, някой изпушват като стар бушон. Ех, Ангеле, Ангеле, дръж се още малко бе, братле...

Това е положението. Има още много да се пише, но полека, всяко нещо с реда си. Ще опитам да засегна всички по-важни проблеми, но това изведнъж не може да стане. Другояче си представях тая книжка, да бъде кратичка, лека за четене, да могат младите учители да я използват за нещо като "ръководство за действие". Ала явно ще стане съвсем различна от моята представа. Каквото стане - стане. Ние не сме богове, а човеци. Човек предполага, само Бог разполага.

Божия работа е това писането. Казват му "творчество". А се оказва, че често "творецът" изобщо няма власт над творението. Такава е нашата човешка участ. Прочее, по същия начин става и с учебните часове - понеже темата все пак беше тази: хубавото е часовете изобщо да не си приличат един с друг. Случи ли се това, работите вече са съвсем наред. Така и трябва да бъде. Но идеални работи в тоя наш несъвършен свят няма де. Пък и трябва да сме скромни и работливи. Това се иска. Но да спирам, че както съм започнал, няма спиране...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Абонамент за списание ИДЕИ