Истината ни прави свободни

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Втора част на дискусия по казуса по Достоевски

2 chast na diskusia po Dostoevski v 9-ti klas from Angel Ivanov on Vimeo.

Дискусия по казуса по Достоевски в друг клас - 2-ра част

Diskusia po kazusa po Dostoevski v drug klas 2 chast from Angel Ivanov on Vimeo.

Час по етика в друг клас (10 Д)

Chas po etika v drug klas (10 D) from Angel Ivanov on Vimeo.

Състезание по казуса по Достоевски - 2 част

Sastezanie po kazusa po Dostoevski - 2 chast from Angel Ivanov on Vimeo.

сряда, 29 септември 2010 г.

Още една дискусия отново по казуса по Достоевски

Oshte edna diskusia v druga grupa po kazusa na Dostoevski from Angel Ivanov on Vimeo.

Относно представите за морално и неморално

Otnosno predstavite za moralno i nemoralno from Angel Ivanov on Vimeo.

Интересна, на места остра, но затова пък твърде показателна дискусия по всякакви, предимно нравствени въпроси

Interesna, ostra i pokazatelna diskusia mejdu uchitel i uchenici from Angel Ivanov on Vimeo.

Дискусия в друга група пак по казуса по Достоевски

Diskusia v druga grupa pak po kazusa po Dostoevski from Angel Ivanov on Vimeo.

понеделник, 27 септември 2010 г.

Въведение към занятията по философия

Uvod vav filosofiata from Angel Ivanov on Vimeo.

Още една "дискусия-монолог" за морала

Oshte edna "diskusia-monolog" za morala from Angel Ivanov on Vimeo.

Занятие по етика: "Представата за нравствено и безнравствено"

Predstavata za moralno i nemoralno from Angel Ivanov on Vimeo.

Занятие по психология: "Кой съм аз?"

Psihologia: koi sam az? from Angel Ivanov on Vimeo.

Въведение в моралната философия

Vavedenie v moralnata filosofia from Angel Ivanov on Vimeo.

Занятие по психология на тема: "Познавам ли себе си?"

Videourok na tema: Poznavam li sebe si? from Angel Ivanov on Vimeo.

неделя, 26 септември 2010 г.

Мнения на известни еволюционисти за еволюционната теория

„Защо всеки геологичен слой не е пълен с междинни биологични видове? Може би това ще е най-силното възражение срещу моята еволюционна теория!“ (Чарлз Дарвин)

„Отсъствието на преходни биологични форми не се ограничава само при бозайниците, а е универсален феномен, отбелязан от палеонтолозите.“ (Джордж Симпсън)

„С опитите си Пастьор разреши въпроса за самозараждането на живота в отрицателен смисъл… Той доказа, че живот произлиза само от живот.“ (Александър Опарин)

„Абсурдно и безумно е да се вярва, че една жива клетка възниква от само себе си, но въпреки това аз го вярвам, понеже не мога да си представя нищо друго.“ (Ърнест Кахан)

„Най-големият проблем у еволюционната теория е произходът на генетичния код и механизмите на неговото пренасяне.“ (Жак Монод)

„Една така сложна система, какъвто е генетичният апарат, никога не може да бъде плод на случайност... Ние не знаем как са възникнали първите биологични системи.“ (Ханс Кун)

„Как могат неорганичните молекули да приемат биологична информация и да формират първичната клетка? Това само по себе си е неразрешим проблем.“ (Манфред Айген)

„Относно биогенетичния закон на Хекел е възможно само едно заключение – той трябва да се забрави. Така ще спрем да си служим с неверни и безсмислени аргументи.“ (Давид Петерс)

„Еволюцията е недоказана и недоказуема. Ние обаче вярваме в нея, защото тя е единствената алтернатива на учението за Сътворението, което ние не искаме да приемем.“ (Сър Артьр Кейт)

„Еволюционната теория е универсално възприета не защото е доказана, а защото единствената й алтернатива – Сътворението, е очевидно невероятна.“ (Джон Уотсън)

„Цялата история на човечеството е белязана от убийства, изтезания и геноцид. Как сме стигнали до тези ужасни гени? Ясно е, че по нас са полепнали яйчните черупки на еволюцията.“ (Ханс Мор)

„Аз трябва да призная, че не можах да намеря нещо по-добро от Библията, когато търсех фундамент, на който да се изградят моралните взаимоотношения.“ (Томас Хъксли)

(Забележка: Прочети повече по въпроса в източника на тази публикация: ЕВОЛЮЦИЯ ИЛИ СЪТВОРЕНИЕ: какво казва науката?)

петък, 24 септември 2010 г.

Видеозаписи на занятия по психология, етика и философия



ПСИХОЛОГИЯ:

Замисълът за един интересен експеримент в училище

Час по психология в едно българско училище

Още един час по психология - въвеждаща тема

Психологически казус по Достоевски: дискусия

Още две дискусии върху казуса по Достоевски

Занятие по психология на тема: "Познавам ли себе си?"

Занятие по психология: "Кой съм аз?"

Още една дискусия отново по казуса по Достоевски

Дискусия в друга група пак по казуса по Достоевски

Още една дискусия по казуса по Достоевски в друг клас

Състезание по казуса по Достоевски - 2 част

Дискусия по казуса по Достоевски в друг клас - 2-ра част

Втора част на дискусия по казуса по Достоевски

Обобощение на резултатите от обсъждането на казуса по Достоевски

Час по психология: има ли душа?

По казуса на Достоевски - друга дискусия

Дискусия върху казуса по Достоевски - 2 част

Още един анализ на обсъждането на казуса по Достоевски

Обсъждането по темата "Психичната реалност"

Разговор за душата и самопознанието

Анализ на резултатите от обсъждането на казуса по Достоевски

Анализ на резултатите от обсъждането на казуса по Достоевски (в друг клас)

Час по психология

Още един час по психология

Психологически казус: Спор между "нудисти" и "нормални"

Психологически казус: Дискусия по сексуално самообразование

За чувствата, ума, волята и за някои други неща

Практическо занятие по психология на пола, секса и любовта

Накратко за човешката воля

Накратко за личността


ЕТИКА:

Уводна беседа по етика

Още един час по етика

Пълен запис на още два часа по етика

Урок по етика: понятието за нравственост

Въведение в моралната философия

Занятие по етика: "Представата за нравствено и безнравствено"

Още една "дискусия-монолог" за морала

Относно представите за морално и неморално

Интересна, на места остра, но затова пък твърде показателна дискусия по всякакви, предимно нравствени въпроси

Час по етика в друг клас, разговор по уводните теми

Час по етика в друг клас (10 Д)

Друго обсъждане на понятието за нравственост

Дискусия за изворите на морала - 1 част (10Д)

Един опит за дискусия по темата "Има Бог - има морал..."

Дискусия по темата "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал"

Друга дискусия по темата "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал..." (10 А)

Обсъждане по темата "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал..." (10 Е)

Как трябва да се изучава етика в нашето училище

Дискусия по казуса "Има Бог - има морал..."

Час по етика

Ново занятие по етика

Нравствен казус: "Да взема ли ключовете на Мерцедеса?"

Нравствен казус: "Да взема ли ключовете на Мерцедеса?" (II вариант)

За ситуацията в училище

Обръщение към моите ученици (I част)

Обръщение към моите ученици (II част)


ФИЛОСОФИЯ:

Моят кабинет, кабинетът по философия

Първи, въвеждащ час в изучаването на философия

Въведение към занятията по философия

Разговор на тема: Понятието за философия

Обсъждане по темата "Как аз разбирам философията?"

Разговор по темата "Как аз разбирам философията?"

Как би следвало да се изучава философията

Как би следвало да се изучава философията

Как аз разбирам философията?

Обсъждане върху понятието за философия

За философията

Виж също и това:

Още нови видеозаписи на часове по философия

Нови беседи по философия

ЧАСОВЕ 2011-2012 УЧЕБНА ГОДИНА:

Видеозаписи на занятия по психология, етика и философия

Още няколко видеозаписа на часове по философия и психология

Нови видеозаписи на часове по психология и етика

Още две дискусии върху казуса по Достоевски

Osthte edna diskusia po kazusa po Dostoevski from Angel Ivanov on Vimeo.



Treta diskusia po kazusa na Dostoevski from Angel Ivanov on Vimeo.

Психологически казус по Достоевски: дискусия

Psyhologicheski kazus po Dostoevski - diskusia v 9-ti klas from Angel Ivanov on Vimeo.

Урок по етика: понятието за нравственост

Urok po etika: vavedenie from Angel Ivanov on Vimeo.

Пълен запис на още два часа по етика

Chas po etika №4 from Angel Ivanov on Vimeo.



Oshte edin chas po etika from Angel Ivanov on Vimeo.

Първи, въвеждащ час в изучаването на философия

Chas po filosofia - uvod from Angel Ivanov on Vimeo.

Още един час по психология - въвеждаща тема

Chas po psyhologia №3 from Angel Ivanov on Vimeo.

Още един час по етика

Втори час по етика from Angel Ivanov on Vimeo.

Уводна беседа по етика

Час по етика в едно българско училище from Angel Ivanov on Vimeo.

Час по психология в едно българско училище

Час по психология в едно българско училище from Angel Ivanov on Vimeo.



(Училището, в което се провежда този час, е ПГЕЕ-Пловдив, именно Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив.)

Замисълът за един интересен експеримент в училище

понеделник, 20 септември 2010 г.

Има ли "факти" за съществуването - или за несъществуването - на Бога?

Във връзка със започналата в блога на П.Стойков дискусия по темата за Бога и за вярата в Бога някой си N1cksoN дълбокомислено каза:

Сляпо да вярваш в нещо или да си атеист (сляпо да не вярваш). За мен това е едно и също нещо. И в двата случая твърдиш нещо, за което нямаш ФАКТИ.

По-лошото е, когато се опитваш да убедиш хората в нещо - пак така - без да имаш факти и доказателства.

Няма как, наложи ми се да реагирам; написах ето това:

Какви ФАКТИ може да има за съществуването на Бога? Бог е нещо духовно, невидимо за очите: разбирате ли за какъв род факти тук става дума? Ами ако човек няма “сетиво” за разбирането на този особен вид факти? Тук не се искат очи, иска се нещо друго. С какво ли “сетиво” може да се доберем до идеята за Бога? Не с очите. Не и с ушите, нали? Ами с кое тогава? Може би с ума? Ако той изобщо е “сетиво”? А може би с разума? А може би с цялата душа, с душата като цяло, с целия нейн потенциал? Сериозно трябва да се помисли по тези въпроси.

Ако някой се интересува повече и иска да разбере как наистина стоят нещата по този и по още много други въпроси, свързани с темата за Бога, може да ползва лекциите от моя курс лекции по философия, озаглавен ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (Вечното в класическата и модерната философия). Ето тия линкове и тук, та който се заинтересува от темата, да му е по-лесно да ползва текстовете:

Лекция IX: СФЕРИТЕ НА БИТИЕТО

9.1. Корените, подхранващи великолепието на природата



Лекция X: А БИТИЕТО СЪЩЕСТВУВА МНОГОЛИКО


10.1. Идеята за Бога и Божието битие





неделя, 19 септември 2010 г.

Това, че и невярващите в Бога могат да бъдат добри, се дължи на милосърдието на нашия Велик Творец, който се е погрижил за тях, давайки им души

Преди малко повече от седмица се опитах да започна дискусия по твърде важни по моето разбиране въпроси, виж: Начало на интересна дискусия за Бога. Сега виждам, че опонентът, към който отправих предизвикателство за по-сериозна дискусия, именно Светослав Александров, ми е отговорил: За Хокинг и неговата вяра в Бог – диалог с блогъра Ангел Грънчаров. Много ми е интересен начинът, по който този млад човек разсъждава, затова Ви съветвам да прочетете как той отговаря на моите тези.

Налага се сега пък аз да му отговоря. Ще го направя по същия начин, по който го е направил и той: в курсив ще сложа неговите думи, а пък моят отговор след тях ще бъде в нормален шрифт, та да се различават, та да не се слива текста. Ами да започваме, какво чакаме!? Ето:

Той започва с това, че учителките му по биология и по литуратура имали различни разбирания по отношение на въпроса за Бога; казва го много трогателно: "... дори и между отделните учители има разминавания в гледните точки", което обаче ми се вижда съвсем естествено, понеже дори и учителите, предполага се, са хора, при това, да се надяваме, мислещи; а щом се замислят дадени хора, между тях се получават различия; и това съвсем не е лошо, напротив. Ако нямахме различия, тогава би ли имало смисъл изобщо да разговаряме?

Г-н Александров най-напред изтъква това, че трябва да се пазим от "логически заблуди"; прочел е нещо от страницата на California State University, ама като знам какво и нивото на философията при американците, го съветвам да не смята, че тъкмо техните философи са авторитети в тази област; за жалост, американските философи (с изключение на няколко имена от миналото) са твърде слаби; нещо кой знае защо сякаш съвсем не вирее философията в полето на американската ценностна мисловност. Но има и нещо друго: "логическите заблуди", сиреч, грешките, са най-малкото, от което трябва да се пазим при такива дискусии; щото по начало ний, хората, неизбежно грешим, но пък грешките имат и позитивен смисъл: като осъзнаеш грешката си, ще се поправиш, ще се приближиш поне малко към вярното разбиране. Тъй че грешките, макар че са нещо нежелано, си имат своя смисъл в познанието.

Ето нещо наистина важно, към което изцяло се присъединявам, понеже е точно така:

Най-често дискусиите за Бог се провалят поради argumentum ad hominem – в един момент спорещите започват лични нападки един към друг – вярващите смятат атеистите за тесногръди, а атеистите смятат вярващите за глупави. Ние трябва да се пазим също така и от argumentum ad logicam – ако аз или г-н Грънчаров направи аргумент, който излезе погрешен, това не значи например, че Бог съществува (или не съществува) – а означава, че просто ние сме сгрешили. Най-дразнещи без съмнение са circlulus in demonstrando – или кръговата логика. Появили се това в разговора, значи е обречен.

Тук нямаме различия; да продължим нататък. На моя призив да се постараем да осмислим по-цялостно идеята (понятието) за Бога, г-н Александров прави такъв опит, като привежда твърде любопитни характеристи на Бога. Но преди това искам да отбележа нещо принципно, понеже или не съм бил разбран, или не съм се изразил точно.

Съвсем не съм твърдял, че Бог е "понятие на религията", както е възприел нещата моя опонент; не мога да твърдя това по простата причина, че религията не борави с понятия, тя не е "начин на мислене" (там, където се работи с понятия, се мисли, осъществява се мисловен процес, щото мисленето е тъкмо това: съотнасяне, свързване на понятия). А е знайно, че в религията не мисълта, а вярата е това, около което всичко се върти; вярата е друг път за постигане на истината, който е несъвместим с пътя, по който върви мисленето, ума, разсъдъка, интелекта. Никога не е доказано и никога няма да се докаше, че единият от тия два пътя е "по-добрия", "по-верния", "по-правилния", "по за предпочитане" и прочие, просто понеже и двата пътя са необходими, взаимно се допълват, всеки от тях задоволява съответните душевни сили и потребности на цялостния човек. Затуй - да вметна поне това - ония човешки същества и души, които залагат на единия от двята пътя за постигане на истината, сами себе си осакатяват, сами себе си лишават от възможността да сме цялостни, пълноценно съществуващи и разбиращи съществуването същества. И това е в еднаква степен вярно и за ония, които в името на самонадеяния и самозабравил се ум изцяло игнорират пътя (и достиженията) на вярата, пътя на сърцето, така и за ония, които пък заради вярата съвсем са пренебрегнали, ако това изобщо е възможно, постиженията на ума, на мисълта, в крайна сметка на науката, която, впрочем, е израз на едно чисто познавателно отношение към нещата - и като такава изцяло се абстрахира от техните ценностни измерения, на които пък акцентира вярата (и мъдростта, ако тази последната е сфера на философията). И още нещо важно искам да изтъкна: истините на ума са несъвместими с истините на сърцето и вярата, което и иначе не може да бъде, но това съвсем не говори за "превъзходството" на ума пред вярата, или за "по-голямата тежест" на научните знания пред ония постижения на вярата, които също имат непреходно значение и огромен смисъл за пълноценността на човешкото съществуване.

Та излиза, че след като Бог не може да бъде "понятие" на религията; той по-скоро може да се нарече "религиозна представа", представа на религиозните, на вярващите хора, Хегел даже нарича същото "представа на народната душа", като за отбелязване е, че тяхната представа за Бога, марак че е твърде развита и богата на смисъл, съвсем не може да се сравнява с идеята, с пълната истина за Бога, която трябва да отчете постиженията и на пътя на вярата, и тези на ума и на мисълта. От гледна точка на казаното излиза, че към идеята (пълната истина) за Бога може да се приближаваме най-ефективно само ако застанем на гледището на философията. А що е философия е въпрос, който тук даже не искам да поставям, но много се боя, че така разпространените и съвсем непълноценни представи на "образования народ" за философията, могат в крайна сметка до предопределят пълната невозможност за някои хора изобщо да разберат за какво става дума. Нека ония, които все пак искат да разберат що е философия, да се обърнат към моя лекционен курс по философия, който съм озаглавил ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА.

От гледна точка на казаното нека да се върнем към "характеристиките" на Бога, които дава моя уважаван опонент; тия "характеристики" били възприети от всички световни религии. Само че тия "характеристики", както вече уточнихме, няма как да изразяват "понятието за Бога", щото самото понятие не е сфера на религията, те са си просто някакви "характеристики", ширещи се из широкото немислещо - и не изпитващо никакъв пиетет към мисълта - множество от хора; та ето кои били тия "характеристики":

Бог е свръхестествено същество със следните атрибути:

- Създало е целия видим (Слънце, звезди, планети) и невидим (напр. радиовълни) свят.

- Пряко се намесва в творението си... Той наказва грешни.

Нека за пример да се опитаме да осмислим твърдението "Бог е свръхестествено същество". Какво изобщо може да е такова едно "същество", което при това не е "естествено", а, представете си, "свърхестествено"?! Ето как, смятам вече забелязвате това, тук в самото допускане, априори, се съдържа нещо, което просто няма как да бъде оправдано пред съда на мисълта, щото за тази мисъл по принцип такива "неща" (да не говорим пък за "същества"!) като "свърхестествените" изобщо не съществуват! Ами ето как с допускането на едно алогично допускане адептите на науката прекалено много, даже бих си позволил да кажа, безсрамно много си облекчават задачата: подхвърляйки една глупост след това изобщо не е трудно тази глупост да бъде подложена на осмиване.

Други пък, понеже усещат това противоречие, предпочитат да говорят за Бога че бил "някаква сила", понеже думата "същество" по отношение на Бога е твърде странна и неподходяща. Истински вярващият и религиозен човек, а аз бих казал също, че разумно (философски) мислещият човек добре разбира, че Бог за нашия ум е съвсем неопределим: той е толкова велико и загадъчно "нещо", което никога няма да проумеем; но това съвсем не значи, че Бог не съществува. Впрочем, а замисляли ли сте се за това какво означава думата "съществуване"? Щото е възможно тия, които се позволяват така категорично да твърдят, че Бог не съществува, съвсем да не са си дали сметка за това какво следва да разбираме под "съществуване". Уви, много често не мислещите философски хора употребяват думи, които изобщо не разбират. Ако осмислим по-пълно какво е съществуване, тогава може би ще открием, че има различни родове съществуване и "съществуващи неща", т.е. Бог, ако да не съществува по подобие на нас, хората, и също така на вещите, все пак съществува по един друг, коренно различен (и непостижим за ума ни) начин. Това, че Бог не съществува по същия начин, по който съществуваме ний, хората, съвсем не означава, че не съществува.

И ония, които повече са мислили по тия въпроси, ще стигнат до приемането, че Бог не само просто съществува, ами съществува в "максимална степен", т.е. истински, най-пълноценно, абсолютно, така, както ние, хората, никога няма и не можем да съществуваме! В такъв случай не е ли пълно безсрамие тъкмо ние, така непълноценно съществуващите хора, да твърдим, че Бог - абсолютно съществуващото - не съществува! Помислете, драги ми опоненте, и над това; нещата, уви, не са такива, каквито са преди да се замислим; а вие, простете, просто сте цитирали "ширещи се сред масите представи", които не издължат и най-елементарна проверка пред съда на мисълта. На мисълта, която вие, почитателите и обожествителите на науката, твърдите, че така високо цените; ами като я цените, ползвайте се от нея, сиреч, упражнявайте се в мислене, мислете, много ви моля!

Толкова струва и втората ви "характеристика" на Бога, а именно "Създало е целия видим (Слънце, звезди, планети) и невидим (напр. радиовълни) свят". Да, точно така си представят Бога немислещите, невярващите, а също така и вярващите по неистински начин хора. Ето един най-лек анализ, който, да се надяваме, ще Ви накара да се позамислите.

Защото какво, впрочем, означава "създаване"? Както часовникарят създава (прави) часовника - за същото ли става дума когато се мъчим да си представим как всемогъщият Бог е създал света? Разбира се, не: часовникарите и всички ние, човешките същества, много трудно правим нещата: мислим, правим чертежи, осъществяваме ги с исполински и изтощителни усилия. Вероятно това не важи за всемогъщия Бог, нали така? И защо тогава употребихте тази съвсем неподходяща дума, която Ви подвежда така коварно, че след това дълго време се мъчите да обяснявате, че създаване и творение са различни неща, т.е. лутате се в псевдопроблеми от рода на този защо в часовника няма часовникар?! И така нататък, много трябва да внимаваме какви думи използваме и какво изобщо казваме като си позволяваме да твърдим едно или друго нещо. А когато пък "предметът" ни е толкова богат на смисъл, каквото е "понятието" Бог, особено трябва да сме бдителни при употребата на думи и на понятия.

Има още доста моменти от отговора на опонента ми, които могат да се подложат на по-внимателен анализ, но за да не стане дълъг моя отговор ще се задоволя с вече казаното, пък за останалото всеки може да помисли сам. Но искам да обърна внимание на едно твърде рисковано твърдение, което опонентът ми си е позволил; става дума за това твърдение:

Смущаващо е това, че всички доказателства сочат в подкрепа на еволюцията на живите форми, всички доказателства сочат в подкрепа на това, че планетни системи се формират на случаен принцип, че звездите се формират спонтанно от звездния прах. Сред цялата тази хаотичност и набор от случайни събития учените с право се питат: къде е мястото на Бог? Нали свещените книги казват, че няма нищо случайно?

Твърдението му е толкова несъстоятелно, че относно крещящата му несъстоятелност може да се напише цяла една книга, която, ако някога имам повече свободно време, нищо чудно и да напиша. В този смисъл неща да вметна: ето че има огромен смисъл да се разговаря; в разговара, в диалога могат да се появят подтици и импулси, които да доведат един ден до раждането на ценни идеи. Наистина тия две изречения на опонента ми са толкова неверни, че е благодатна тема да бъдат опровергани, и това може да се направи по бляскав начин. Тук ще се задоволя да кажа поне следното:

Ако Вселената се е "самосъздала" спонтанно и благодарение на случайността, тя би следвало и да съществува сега на същия този принцип. Нима това съществуване на Вселената, което цялата наука чертае и рисува, да е подчинено на случайността, на хаоса, на небусловения от нищо сблъсък на стихийни сили?! Давате ли си сметка какво твърдите? Ами по този начин Вие категорично отричате всякаква възможност за съществуване на наука: защото какво е науката? Ами науката открива, че всичко се случва неслучайно, а под действието на комплекси от причини и фактори; науката открива, че съществуващото съществува благодарение на закони, в които си проправя път не случайността, а тъкмо необходимостта - как тогава Вселената да е възникнала "съвсем случайто", както лекомислено си позволявате да твърдите?! Впрочем, едва ли си давате сметка изобщо какво твърдите, за което свидетелства и подхвърлянето, че "всички доказателства" били свидетелствали за случайния произход на Вселената; помислете може ли изобщо да имя някакво доказателство ако всичко е съвсем случайно?

В случайността няма доказателства, няма закономерности, няма фактори, няма причини, в нея всичко е случайно. Нима искате да ме убедите, че всички научни твърдения и доказателства съдържат в себе си такава очебийна случайност?! Защото ако самият предмет на науката е "хаос от случайности", то тогава какво би представлявала самата наука, за да бъде адекватна на предмета си? И тя трябва да е стълпотворение от случайности, нали така? Ето че вероятно много сте изненадан, но трябва да признаете, че щом в прекрасната Вселената има някаква необходимост, закономерност, детерминираност и пр., и тази закономерност все пак бива постигана от науките, които надмогват видимия хаос, то излиза, че тъкмо самата наука по най-категоричен начин подкрепя тезата за съществуването на Бога! Защото природните закони не са нищо освен построения и твърдения на великия архитект на цялата Вселена, а именно Бог.

Накрая по повод на моето твърдение (проблемът за Бога даже не е област на науката като цяло, той не е научен въпрос, той е въпрос вярата, на ценностите на човека, на мирогледа) Вие трогателно възкликвате:

Но възможно ли е човек да бъде наистина добър човек без да вярва в Бог? Възможно ли е човек да има изградена ценностна система без да вярва в Бог? Ами… според мен е възможно.

Това е прекрасна тема за обсъждане, ако искате да се съсредоточим по-нататък върху нея. Аз сега ще подхърля в тази връзка само това:

Да, може човек да е добър без да вярва в Бога. Може човек да има ценности без да вярва в Бога. Може човек да е личност без да вярва в Бога. Но не забравяйте, че това дали аз или някой друг вярва в Бога изобщо не докосва факта, че Бог е Божие творение. Ако е истина, че човекът е Божие творение, ако в гърдите на човека се крие нетленна Божия искра, именно това е човешката душа (и човешката съвест, явяваща се Божи глас в сърцето на човека), то на тази основа и невярващите хора могат да бъдат добри, състрадателни и пр., могат да бъдат личности. Но давате ли си сметка на какво се дължи това? Помислете сам. Но понеже съм състрадателен човек, ще Ви помогна поне малко:

Това, че и невярващите хора имат души, а пък на тази основа имат ценности, могат да бъдат добри и пр. се дължи на проницателността, на великодушието и на милосърдието на нашия Велик Творец, който се е погрижил даже за тези, които един ден, неясно защо, ще се отдадат на лекомислието и глупавата страст да твърдят, че Той не съществува!

(Забележка: Ония, който се интересуват по-сериозно от темата, могат да се възползват от следния линк: Основна информация за ония, които повече се интересуват от темата за Бога.)

петък, 17 септември 2010 г.

Глава 6: Арест

Единствената връзка със СВОБОДАТА на младия мъж през едноседмичния му престой в килията на градската префектура се оказаха кратковременните, предвечерни слънчеви заходи към хълма „Сион”. Гледките в малкото, опряно почти в тавана й, сякаш зачеркнато от два желязно кръстосани пръта прозорче, биха подхранвали НАДЕЖДА за бъдеще у всеки тук попаднал нещастник. Те щедро му даряваха захласващи мигове от ежедневието на красивата планета Земя.

Днес през това нищожно късче синьо небе бавно преминаваха дълги, бели облаци. Слънцето бързаше. Навярно разочаровано от поредната несправедливост сред человеците, каквито по тъдявашните, отдавна завладени от римляните места изобилстваха, то нетърпеливо се домогваше към задхълмието, където със сигурност живееха далеч по-свободолюбиви хора. И сега, както и вчера и онзи ден, магията ставаше точно преди да се „цопне” зад хребета. Тогава всичко около него заблестяваше ослепително. Цветовете се разпадаха на десетки свои нюанси, а те се завъртваха около огнения му диск и се разливаха върху склоновете. Всяко облаче приемаше своя многоцветна окраска, която едновременно с тържествения му ход към отвъдното, от където приемаше жизнеутвърждаващата си енергия, постоянно и неусетно сменяше.

Тази величествена изящност на природата едновременно смайваше и възнасяше заключения младеж. Как е възможно такава всевиждаща, могъща и праведна сила да търпи неправдите по Земята. Не беше ли по-справедливо обитателите на Палестина обременени единствено от стремежите си към удоволствията на живота, да ползват само пречистващата му красота и да не се замислят, откъде иде и кой им я дарява. Повечето от тях лекомислено бяха отдали грижата за душите си на фарисеите и садукеите-аристократите на местното свещеничество, признаващо единствено „сухите” текстове на Мойсеевия Закон. Членовете на тези две секти стриктно спазваха, изискуемите от него обреди и богослужения, строго съблюдаваха каноните му, четяха всички задължителни молитви, но заслепени от чисто човешкият си егоизъм на осъзнатата власт забравяха, че благочестието изисква ежедневно да прилагат и на дело любовта към ближния. От тях лъхаше повече на гордост, отколкото на вяра, повече познания на външната форма на религията, отколкото разбиране на самата й същност и преназначение. Точно поради тези причини и самият Той се озова тук.

Проповядваше истината за произхода на света, за техния и предстоящото Небесно пришествие. Правеше го с много любов и търпение въпреки горчивото чувство, че словата Му трудно намират благодатната за този пречистващ духа плод, почва.
Чудеха се, кой е. Той се отличаваше от другите хора по всичко. Облечен беше в дълга дреха от камилска вълна, пристегната в кръста от широк, протрит кожен колан. Хранеше се от естествените дарове на Земята. Сочните корени, плодове, мед, риба и безквасен хляб. Не говореше за дребните и неясни, наизустени от елементарните книжници подробности от Закона. Не споменаваше дори жертвениците, благовонните кадива, или жертвоприношения чрез изгаряния. Очите Му горяха от убеденост и благородна настойчивост, докато езикът Му изричаше странните слова за собствената си бъдеща саможертва в името на милостта Божия, истината и общочовешкото опрощение. Мъдрите Му притчи ги стряскаха. Те разбиваха официалните догми във вкостената им мисловност, греховно тегнещи над душите им от хиляди години.

Отбягваха Го. Даже почти всеки, щом Го разпознаеше, минавайки покрай Него забързваше, пресичаше улицата, или навеждаше глава. Топлата прямост на погледа Му ги плашеше. Понякога словата Му за Небесното Царство, за преходността и правилата на земния път на човека срещаха и разбиране, но това важеше само за превъзмогналите посредствеността, духовно надарени личности. Те винаги намираха начин да засвидетелстват привързаността си към тайното, но принадлежащо на светлото бъдеще, общество. Безпрекословно Го приемаха единствено крайно изпадналите и безнадеждно болните.

Поради всичките тези причини, дейността Му не можеше да продължи дълго безнаказана. След поредната Негова проповед в един от най-бедните квартали на Ерусалим, на излизане от къщата, той и нейните притежатели бяха арестувани от взвод римски войници. Разпръскваната обич към Единния Бог сред братята си, когото наричаше свой БАЩА, никак не се нравеше, както на завоевателите, така и на техните лакеи, фарисеите. Новото вероучение пряко заплашваше властта им, затуй те го обявиха за престъпно.

Бавно, но непреклонно нежната светлина, проникваща през прозорчето на килията, заотстъпва пред агресията на тъмносиния нощен мрак. Но и този път любящото Го Небе дари младия мъж с верността Си. Отначало едва забележимо единия ъгъл от късчето свобода над Него започна да избледнява. След час среброто но Лунния диск разточително блестеше в правоъгълната му рамка, радвайки се на своя Избраник.
Внезапно в бравата на тежката желязна врата шумно се намести ключ. Изтрещя и се отвори широко. В килията влязоха офицер и двама войника. В десниците им блестяха остриета на къси мечове, а в левите си ръце всеки държеше горяща факла. Други двама останаха отвън. Внесената от тях нажежена светлина на мига разтопи лунносребристата „мрежа” наситила всяко кътче от тясното помещение. На затворника беше заповядано да излезе от него. Глухо звъннаха оковите Му. Изглежда, че началото на края настъпи.
Сенките им зловещо ги следваха по дългите каменни коридори. Огнените езици на факлите апетитно облизваха ниските сводове на междуетажните им преходи. Изкачваха се. А може би още не бе настъпил момента на срещата Му с Отеца Негов?

Глава 5: Случката

Има нощи през, които ни се ще да преосмислим целия си живот. Събитие след събитие. Най-решаващите, разбира се. Обикновено първи от мъглата на миналото изплуват тези от детството ни. Самоналожили се от времето независимо от избора и пристрастията ни. Безкрайно мили, разтърсващо наивни и чисти в сравнение с последващите ги същностни житейски етапи, като образование, създаване на семейство, професионално оформяне...

Обикновено в съзнанието ни се завърта лентата запечатала миловидните остатъци на някогашните щастливи усещания от всичките тях. Христо винаги беше твърдял, че по-значимата от многобройните функции на човешкия мозък е, че забравя. Най-вече, злото. През този, по всяка вероятност дарен ни от космоса човешки орган, постоянно преминават знания и други ги заместват, които също оттичат незнайно как и къде, незачитайки собствените ни „реалистични” самооценки и „законната” гордост от тях. А в същност през всичкото това време подсъзнателният му гений денонощно се е възползвал от това явление за изграждане и усъвършенстване на имунната ни защита от простотията и нейната най-естествена производна – омразата.

Навярно именно едно такова презрително отношение към тази същностна разновидност на агресията някои наричат с противоречащия сам на себе си израз -„елементарна интелигентност”. Но най-стресиращото ни умозаключение за този вечен уравновесяващ природен феномен е не предназначението му, а факта, че за посредствеността всичко това си остава само едно празнодумие. Защото по правило тя разбира от всичко повече от всеки и непоклатимостта на правота й в това отношение е по твърда от елмаз. Точно тези й аргументи и позволяват да изпълва жизненото пространство с войнствена гръмогластност.

За Христо изминалата нощ беше такава. Нощта срещу Разпети петък.

Знаеше, че няма да заспи, но застла леглото си с изпрано бельо. За къщната работа напоследък му помагаше една баба. Навремето самото остатъчно ухание от препаратите го унасяше. Загаси лампата, пъхна се в студената му прегръдка и „филмът” в главата му се завъртя. Опита се да го „спре”с тиха музика. Напразно. Напоследък го „виждаше” все по–отчетливо.

Ето я улицата, на която израсна. Половината е зеленчуков пазар, а другата – същинска градина от рози. Широка цветна алея я разделя на две разнопосочни платна постлани с едри павета. Велосипедчето му по тях подскачаше като лудо, но щом ги покриеше сняг шейната се плъзгаше като лодка.

Дворът им. Голям, просторен. С две къщи. В едната живееше баба му, адвентистка, страхотно свестен човек, а в другата неговото семейство. Баща, майка и сестра му - Людмила. Любимката им.

Ето я и барачката. В по-голямата й част държаха дърва и въглища за огрев, а в другата инструменти и какви ли не „извънредно много” интересни за всяко момченце, неща. Христо много обичаше да се рови из тях. Веднъж в една нейна ниша намери пълнител от пистолет с патрони. „– От нелегалната борба на баща му срещу фашистите!” – гордо обясняваха членовете от семейството на всички след случката.

Пълнителят много добре пасна в малката ръка на момчето, а медните „зърна” в него блестяха, като злато. Колко пъти ги вади и връща, не помнеше. Щракаха приятно и увлекателно. Как да не се похвали на децата отвън! Даже решиха да гръмнат един. Сложиха го на тротоара и с големия камък, та в него. Получи се, но за зла участ куршумът заседна в левия крак на Христо. Разрази се „специфичен” скандал. Строгият родител не се появи в болницата. Нито в последвалата операция, нито в дните след нея. Изглежда, че точно това беше събитието отчуждило бащата от сина му. Какво ли са го правили началниците му от тогавашната милиция за да затрият навеки бащинското чувство у него? Но и момченцето не им остана длъжен в това отношение. Разпознаваше специфичната им миризма повсеместно и през целия си живот. С каквито и ухания да я смесваха.

След това семейството се премести в друг, по-добър квартал, в обширен апартамент с топла вода и без голямата, черна, огнедишаща печка за зареждането, на която се грижеше именно то. Какво означаваше това малкият разбра доста късно, защото за добро или за лошо, него оставиха при баба му. В старата махала.

Така свободата сама се „навря” в ръцете му. И то в най-решителните години за всеки подрастваш. От една страна липсваше цензурата над литературните и музикалните му предпочитания, а от друга авторитета и респекта от милиционерския произход, все пак задочно подпираха гърба на подрастващия. Особено въздействие му оказаха Библейските уроци на Адвентната църква, която по неволя посещаваше заедно с баба си. Отнемаше доста от свободното му за игри време, но постепенно свикна. Впоследствие можеше само да благодари на старата праведничка за наученото от там.

Глава 4: След битката

Още след първата си гладиаторска битка Фебус разбра, че освен известна отсрочка за смъртта си, победителят не печелеше нищо. Нямаше и помен от възторзите, гордостта, насладата и спокойствието след успехите му в някогашните сраженията с враговете, застрашавали бъдещето и целостта на Родината.

Но днес меровингът се чувстваше особено. Не за това, че пощади живота на противника си. Онзи от своя страна едва ли би му простил при обратното обстоятелство в схватката.

Тъмнина. Погледът прониква едва до три-четири крачки през нея. В килията ужасно вони на отпадни води. Едно символично начало за мъст към непокорния роб. Навярно за изпарението им ще трябва да се изтърпят много, много години. Напразно. Тази наситена миризма тук ще да е вечна. Както Ада, към който го бяха „засилили” - и който със сигурност мязаше досущ на това си предверие. Останалото е очакване.

Стоеше изправен. Отиде до металната решетка. Фенерът в края на дългият коридор едва мъждукаше. Като надеждата за участта на младия му живот. Обърна се, вдигна силните си ръце над главата и нададе радостен вик. Чувстваше се по-свободен от всякога. Готов беше за нов двубой, но този път с дръзналите да стъпчат човешкото в него. Свободен до смърт.

Никой не го притежаваше.

вторник, 14 септември 2010 г.

Глава 3: Невежество

Глава 3: Невежество

Здрачаваше се.

Почти тичешком премина през Източните порти на Ерусалим. Малко след това стражите шумно ги залостиха. Наоколо гъмжеше от хора. Бяха превъзбудени. Оттук-оттам дочу, че на днешните гладиаторски битки станало нещо нечувано, но тъй като ненавиждаше насилието във всичките му форми, затвори слуха си за другите подробности. Реши да избегне досега с тълпата и приседна на широката каменна пейка досами стената. Успя да влезе в града тъкмо навреме.

Умората не го напускаше. Дишаше учестено, но в душата Му беше ефирно. Спокойно. Идваше от град Капернаум. Посети го заради Иаир. Новият, прочул се със съдържателните си проповеди началник на тамошната синагога.

Неколкодневният преход Го умори. Наложи се изцяло да ходи пеша. Никой не пожела да Го качи на каруцата си. Изглежда, че повечето от собствениците им бяха търговци и се страхуваха за целостта на товарите си. Може би имаха известно основание, тъй като окаяният Му вид не вдъхваше никакво доверие.

Тук Той си нямаше никой. Липсваха Му и средства за страноприемница. А и едва ли би намерил подслон в някоя при това пренаселване на града от пришълците за редовните тридневни гладиаторски битки, провеждащи се всяка година по това време.

В торбата Си имаше къшей хляб и пушена риба, но Му трябваха за утрото. Днес вече веднъж беше ял. Сложи я на гърдите, стисна я и отпусна тялото Си. Земята под Него се разлюля. Хладен повей „стопи оловото” в главата Му. Предстоеше Му да посрещне още един тежък, но изпълнен с надежди, ден.

Не усети раждането на новия ден.

Събуди Го грубостта на ръка впила пръсти в рамото Му. Навел грапавото си потно лице над Него, притежателят й настоятелно искаше нещо. Постепенно от разхвърляните му изрази се разбра, че Го моли за помощ. Дъщеря му беряла душа и само Той можел да и помогне. Знаел кой е и ако не тръгнел с него щял да Го издаде на стражите. „– Ей ги, къде са! До сами портите.”

Докато събудилият се дойде на себе си, при тях се спря още един човек и ситно подскачайки на едно място, започна да Го сочи на глас. Сякаш представляваше някакво чудо. Дойдоха и други. Някои започнаха да Го удрят, но повечето протягаха ръка за да Го докоснат. Младият Човек стана от пейката и запристъпва към градските порти. Напредваше трудно. Няколко по-силни удара Го повалиха на земята, но Той намери сили да се изправи и продължи към спасителния изход от крепостта.

От множеството сякаш изплува една безобразно пълна жена, която отчаяно се опитваше да мине през тълпата. Лицето й беше белязано от страшна болест. Сред язвите му се открояваха огнено зачервените й очи. Разбра кой е и тръгна подире Му. Заканваше се му да отмъсти за мъките си. Фарисеите и били казали, че само с линч над Витлеемския грешник щяла да се освободи от тях. Никой не я чуваше, но ужасната гледка, която представляваше уплаши и озвери всички. Към нещастницата започнаха да летят камъни и тояги. Тя пищеше от болка и отчаяние. Младежът тръгна към нея. Не можеше да я остави в това състояние. Няколко кривака опердашиха и Него.

Зададе се стражата. Неудовлетворените от поредното насилие люде започнаха да Го сочат, като главен виновник за кавгата. За пореден път Ерусалим изразяваше негостоприемството си към Него. Наведе глава и излезе през портите му. Щеше да се върне, когато всичко това утихнеше.

(Досега публикуваните глави на романа можете да прочетете тук: Време да се живее)

понеделник, 13 септември 2010 г.

Глава 2: Решението

Глава 2: Решението

Пистолет „Валтер”. Прекрасна изработка. Казват, че никога не прави засечка. Остана от баща му. Единственият предмет, наследен от него. Зареди, опипа го продължително от всички страни, погали цевта му и го остави на масичката. Въздъхна тежко и отиде до прозореца. Дръпна пердето и отвори едното крило. Невидимите ръце на утрото нежно обгърнаха тялото му. Лъхна го свеж, влажен въздух. Дъждът беше спрял. Чуваше се само капчукът. Тонколоните в дъното на стаята тихо ромоляха клавирното изпълнение на „Утешение” от Ференц Лист.

За тази сутрин се бе приготвил като за пътешествие. Сякаш му предстоеше околосветска обиколка. Някъде в безкрая на физическата му същност душата блаженстваше. Не дълбаеше дупката на своя житейски кристал. Почувства се свободен. Свободен до смърт.

Христо живееше в стара къща до парка. В мансардата на третия й етаж. Купи я от една възрастна дама преди десетина години. Малко преди да се разведе. На името на майка си по обясними причини. Обстоятелствата го прокудиха от семейния апартамент. После се поизмъчи докато изплати борчовете си за това маломерно, но доста уютно „местенце”. Даже се наложи и да погладува за него известно време, но въпреки всичко, успя. Сега, в тези тежки времена и в това си окаяно положение, едва ли би могъл да извърши такъв подвиг.

Искаше да се сбогува с живота. А той беше отвън. Сред ласките на свежия пролетен вятър. Между тополите въздишащи по топлото слънце. В могъщите им почернели от влага, опънати към небето стволове, чийто островърхи краища смело „разгонваха” тежките, сиви облаци. С тази си показна мощ те даваха израз на някаква своеобразна тяхна непоколебима приумица да направят пролуки за животворните слънчеви лъчи към земята, позеленяла от свежа трева.

Христо често им говореше. Предугадили копнежите му по златистата лятна омара, те загадъчно шептяха с листата си. Разбираха го. Повече хубавото, по-малко лошото. След миговете на вълшебното единение тополите го отпращаха с някакъв тайнствен, различен от всякой друг, техен си тътен. Ах, как желаеше за сетен път да им издаде наслоилото се в зажаднялата му за ласки душа. Да види още веднъж живоносния слънчев „прашец” в короните им, пробуждащ неясни желания в изстрадалото му тяло.

Още като юноша разходките сред природата станаха любимо негово занимание. Непреходните й красоти, стремежът към тайнствата в нея и него самия лесно мотивираха бъдещия самотник, придавайки смисъл на младия му живот.

Христо осъзнаваше, че инстинктът за оцеляване го тласка навън. Крещейки неистово, тленното в него мачкаше непокорния дух. Но вечния спор между тях беше отдавна решен. Ирационалналната „нова” социална среда обезсмисли всеки негов стремеж към духовност. От мечтата за свободна интелектуална изява останаха „раните” от незаслужени унижения и досреднощните „диалози” с любимите автори. И ако до вчера се залъгваше с някоя и друга надежда, то днес честта, достойнството и присъщата му логичност трябваше да зарият дирята на отдавна пресъхналия поток. Същите тези, които някога неизменно го правеха необяснимо щастлив от всяка добре свършена работа.

За тези си силни страни от характера Христо винаги бе заплащал твърде висока цена. След всяко, дори и най-малкото преодоляно препятствие идваха завистта, предателствата, разочарованията, душевните болки и безсънните нощи изпълнени с молитви към Бога. Напразно. След време разбра, че от лъжата и лицемерието няма спасение. Това наложи ускореното запознанство, но не със Създателя, а с „тигъра” в него самия. Едно самотно, продължително и изискващо много търпение и сила занимание. А силен го правеха решителните мисли. Целенасочените му помагаха да е устремен, възторжените – енергичен, нежните – обичащ, прощаващ, незлоблив и заради това способен да гледа напред. И обратното. Плахите мисли го правеха слаб, неосъществимите – непрактичен, безнадеждните – безпомощен, а самосъжалителните – окаян.

След романтичното детство и последвалото го семпло съществуване в безвремието на соцреализма, болезненото настояще не даваше никаква надежда за бъдещето. Обезверен от ежедневни предателства, „обезкървен” от агресивната завист на вечно властващата бездарност, Христо с гордост откри, че не загуби единствено себе си. Коя ли младост не е склонна да намира в това смисъла и красотата на своя живот? Докато не се отегчи и прозре, че истината има и други лица.

Един ден Христо откри, че всичките негови въжделения и надежди бяха така деформирани, сякаш през тях бе преминал полицейски конвой. Смътно му ги припомняше единствена все по-рядко посещаващата го мъдрост, но само за да ги скрие още по-дълбоко у него. Увлечен в схватката с войнстващата посредственост и решен на всякакви жертви в името на утопичната победа над нея, той не беше забелязал кога и как се бе превърнал в егоистичен самотник. А за такъв е далеч по-лесно да бъде винаги себе си. Но вече с изпразнена и подменена от времето, никому ненужна, непродуктивна духовност. Особено от момента, след който „завесите” пред очите му започнаха да стават все по-плътни. Затова...

Отиде до масичката, взе оръжието и погледна в цевта му. Само с едно движение на пръста зловещо любопитните му, почти незрящи очи, щяха да „плувнат” в пурпурна плазма и... „Здравей тишина! Приеми ме небесно спокойствие!”. А не е ли всичката тази решителна агресивност към него си финалния зов за помощ към нищото, който той така дълго беше подтискал? Някакъв нелеп опит за спасение на духа от прагматичната логика, присъща на днешния свят. Едва ли. Все пак страданието е най-силния фактор за осмисляне на живота и преценка на загубите от капризите ни. Защото, ако днес възпираме същността в себе си, тя утре сама ще породи нужната ни енергия да се саморазкрием. Но когато и то прехвърли предела на нашите възможности и смачка последните останки надежда, когато загубите се редят в неумолимо темпо с минимален антракт за въздишка? Тогава посрещаме Ада.

Според християнското богословие преди възкресението на Исуса Христа имало два ада: ад на отхвърлените от Бога и ад на Неговите избраници, където патриарсите, пророците и всички светци от Ветхия завет, чакали, докато „възкресението на Месията” им отворело „небесните врати”. С пренебрежителното си отношение към Христо Съдбата недвусмислено му беше доказала, че той принадлежи към „презрените”. Но защо ли постоянно тикаше под носа му „примерното” поведение на вездесъщи бивши комсомолски и партийни секретари, разнокалибрени номенклатурни началници, силоваци от специалните служби и какви ли не още съвременни „светии” обогатили древния списък на богоизбраниците от „райския” ад, в който се взимаха, взимат се и ще се взимат всички важни решения, определящи живота му. В такъв случай къде е грехът, ако след опустошително неравностойните схватки с тези „праведници” не приеме безсилието си и смело пусне в света на интимния си свят „лечебното оловно спокойствие” със свръхзвукова скорост?

Остави валтера и обиколи стаята. В нея присъстваше само една нищожна частица от неговия, иначе постоянно препускащ живот. Ето ги в дланите му двете шишарки от една горичка в планината Витоша. „Мъдреха” се във витрината сред любимите му книги. Отдавна, през една от редовните му разходки сред нея, падайки едновременно от майката бор, някоя от тях го уцели в главата. Напомни му за тленността на живота. И понеже не знаеше точно коя от „сестрите” направи това, взе и двете за спомен.

Опипа и музикалните дискове. Напоследък все по-рядко ги слушаше. Поне тези, които навремето взе със себе си. Повечето остави на сина си, Юлиян, който не беше виждал и чувал вече цели осем години. Набави си и други, но те бяха по-малобройната част. Съдържанието им го вдигаше и след най-тежкия удар от външния свят, който той по неволя и с отвращение вкарваше тук всяка вечер. Всичко в тази стая възвръщаше силите му. Но колкото повече ги получаваше, толкова повече изпитания идваха. Така ставаше все по-силен и по-твърд. Толкова плътен, че щипка любов не успяваше да прониква вече у него. А наоколо, нуждаещи се от нея, колкото щеш. Като него самият. „- Ех Христо, животът е много дълъг!” - каза баща му малко преди да се спомине. Какво ли е имал предвид един генерал от милицията, изричайки такива думи пред сина си, с когото цял живот не можаха да се разберат и за най-елементарните житейски неща.

Въздъхна. Облече якето, сложи оръжието във вътрешния му джоб, взе тояжката, с която откриваше пътя си по-лесно и излезе.

(Досега публикуваните глави на романа можете да прочетете тук: Време да се живее)

неделя, 12 септември 2010 г.

Глава 1: Победата

КЪМ КРЪСТА

(първа част)

Глава 1: Победата

Освирепяла от кървавите гледки тълпа ревеше неистово и хвърляше по арената на Колизеума празни кожени мехове от вино, остатъци от хляб и оглозгани кокали.

Огромният чернокож гладиатор едва се държеше на краката си. Многобройните рани по тялото му предрешаваха изхода от двубоя. Все по-еднообразната му отбранителна тактика само забавяше началото на следващото клане и поради тази причина всички присъстващи го ненавиждаха. Досадата отдавна беше обхванала разглезените ерусалимски любители на показната жестокост, чийто впиянчени мозъци бяха допълнително „затегнати” от безплатно раздадения от организаторите долнокачествен алкохол. Подивялата човешка маса с нетърпение очакваше финала на едноседмичните игри. Предстоеше грандиозното сражение между „пурпурните” бойци от Тракия и тъмно сините „колячи” на Арабия и така изразяваше недоволството си от продължителната агония на исполина.

Другият боец от „двойката” сякаш олицетворяваше войнското съвършенство. Оскъдните му доспехи покриваха само най-уязвимото от бронзово блестящото на обедното слънце негово стройно, гъвкаво и потно тяло. То сякаш не участваше в смъртна схватка, а в някакъв своеобразен ритъмен танц на бойното изкуство. При всяко отчаяно нападение на противника русокосият гладиатор го извиваше, като младо стъбло под напорите на затихваща буря. Краката леко разкрачени, непоклатимо забити в жълтия пясък, щитът съдбовно пробляскващ при всяка едва забележима, но съвършено подбрана от него смяна на позиция в боя. А, мечът? Късият му меч сякаш бе сраснал с ръката му. Изсвистяваше зловещо точно там, където бе най-малко очакван.

Чернокожият яростно сечеше „плътния” въздуха около противника си и обречено, безсилно скимтеше. Изведнъж, напълно изтощен от напразни усилия за още живот, загубил кръвта и дъха си, прегъна колене и рухна по гръб в пясъка.

Публиката полудя. Жадуваният жесток край настъпи и всички обърнаха надолу палците си. Черният смелчага беше изстискал търпението им до край и те с радостна страст пожелаха смъртта му.

Настъпи моментът на последния удар. Приканващи жестока разправа с падналия ревове раздираха прашния въздух наоколо. Русокосият гладиатор обгърна дръжката на меча с двете си длани, вдигна го над шлема си и насочи острието му право надолу. А от там, без омраза го гледаха влажните, беззлобни, учудени очи на неговия брат по съдба. Прицели се някъде под тях и в този миг съзря там себе си. Земята сякаш изсмука кръвта му, светът се завъртя и всичко от него се сля в един образ. Образът на безименните жертви от предишните битки, които всяка нощ изплуваха от някаква бездна и нахлуваха непоканени в сънищата му. Сенките им се изнизваха една по една, но погледите им „стържеха” подсъзнанието му. Безбройни, еднакви и живи. Досущ като този. Извика и замахна.

Гробната тишина в Колизеума ставаше все „по-гъста”. Напъваше стените му и сякаш всеки момент можеше да ги срине. Насред него, като статуя на Аполон гордо стърчеше изваяното тяло на „бронзовият” гладиатор. Погледът му се рееше високо, високо в небето. Там някъде. Сред боговете на неговия народ – меровингите. От където сега навярно го наблюдаваше Йехова. Неговият нов Бог, към когото в този момент летеше кратката му молитва. Да го приеме при себе си.

Така и не усети моментът, в който излъганите взривиха затишието. Вдигна ръка за победен поздрав към тях, обърна се и напусна арената през огромните и железни порти.

Остави меча си. Забит в пясъка. Почти до алената от кръв дръжка. Встрани от тялото на пощадения му противник.

Отвън народът се давеше в безсилен гняв. Зрелището беше опорочено. На незачелият волята им се полагаше смъртно наказание. Нищо, че беше любимец на всички. Единствено предстоящото кръвопролитие можеше да ги успокои. Но за кратко.

Пролог

Пролог

Денят преди разпети петък. Сега на смрачаване, докато се хранеше, Христо се опитваше да не мисли за сина си. Някога му беше обяснявал, какво точно означава за хората този период от годишния календар.

Обичаше края на деня. Тук, в мансардата, тази му част принадлежеше само нему, а той се чувстваше добре единствено в самотата си. Още повече, че предстоеше нощта. Няколко часа сън, пренасящи го в света на забвението, мълчанието и покоя. Понякога нарушавани от натрапващи му се едни и същи сънища. Помнеше ги с подробностите. Едни го навестяваха по-често, други не толкова. Най-често се появяваше онзи с баща му. Внезапно целият му ръст изскачаше сред познати от детството му обрани ягодови полета, или между влажните стъбла на незнайна, сумрачна, планинска дъбрава. Заканваше му се с пръст и после бавно се стапяше в сивосинкавата мъглявина зад него. Но най-често сънуваше онзи орел. Мощен, такъв. Той обикновено долиташе от някъде в снежна буря, виелица, или порой. Оплиташе се в някакви си върви, въжета и платнища, махаше отчаяно с крила, докато накрая съвсем се омотае в тях. И щом Христо се протегнеше да му помогне, внезапно всичко свършваше. Така и не успяваше. Никога.

Пусна си радиото. Предпочиташе да слуша ББС. Вярваше им. Искаше да чуе новините на деня и най-вече синоптичната прогноза. Напоследък все валеше. Христо обичаше такова време и искаше да разбере, дали и до кога ще продължи. Предаването беше вече преполовено. Коментираха някакво си откритие край Черно море, около град Созопол. По-точно на островчето срещу него – „Свети Иван”. В основите под иконостаса на поизоставената малка, построена през четвърти век след Христа църква със същото име, намерили реликварий. Христо обожаваше тази част от България. Навремето често я посещаваше и затова му стана интересно. В него имало малка, алабастрена мощеница. От трудно разчитаемите писмени знаци върху повърхността й българските учени и висши свещеници установили, че мощите в нея принадлежат на кръстника на Исус - Свети Йоан Предтеча. „Пренесени” били лично от някой си Judas Thomas. Журналистът добави, че по думите на експертите, тази ценна за целия свят находка се оказала тук благодарение на тогавашни византийски духовници, които всеотдайно работели за разпространението на християнството в най-ранната му епоха сред местното езическо население.

„- Което си е неоспорим факт. Хубавото е, че изобщо са успели да я опазят толкова дълго, защото църквата възниква векове след Христовото разпятие. Чудното в тая работа е как и откъде този Тома се е сдобил с мощите, за да им ги „принесе”? Дано не е някоя от поредните попски измислици. Много обичат да се докарват пред медиите. Най-вече след подобни разкрития, при които изпадат в неприсъщо за тях красноречие поради неадекватността на повечето им фундаментални твърдения. Как ли им звучи на по-младите поколения „истината” за черепа на „горкия” страдалец Йоан, след като за неговото „притежание” претендират, ни повече, ни по-малко, цели четиринадесет църкви по света.” – замисли се Христо, изваждайки филийка от тостера. „– Изобщо, от къде ли идва религиозността? Навярно от неизвестното и страха от него. Освобождава невежия от тях, разказвайки му наивните си истории. Изправен пред тайните и величието на загадъчния живот той избира най-лесното – „Вездесъщата Сила”. Тя е в съдбата му и за зло, и за добро. С всичко се примирява!

Младостта е самоуверена, силна и всепобеждаваща. Особено по-образованата. Докато не познае страданието, пораждащо изтощителното самосъжаление. И идва червеят на съмнението, защото невинният е, като прясно засадена фиданка в градина. Самотата го смачква и душата му започва да „чува” тайнствата на религиите. Довършват го житейските бури и тогава настъпва заветният час на църквата и каноните й. Раят примамващо обещава, адът плаши.

По-лесничко е на зрелият мислещ. Той се справя със земния ад, търсейки Бога в недрата на собственото си Аз. Цял живот. А Той е във всеки и всичко. В труда, в любовта и най-вече в изкуството, което ни изпълва изцяло. Щом и църквата го използва. За какво са й иначе музиката, подтискащите като дворци храмове изпълнени с живопис и скулптори, театралната церемония на служенията, с които омайва вечно жадната за духовен елексир душа на човека. Кой ти вниква в съдържанието на молитвата? Тук важни са театърът, ритуалът, внушението.”

Малко след това, когато се запозна и с метеорологичната прогноза Христо си спомни за сензационната новина. Леко се засрами от „еретичните” си помисли и тихо зашепна стих 12: 32 от Матея:

– „… и ако някой каже дума против Сина Човечески ще му се прости; но ако каже против Духа Святого, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.” Усмихна се и добави:

– Прости ми Господи! Какво ми остава на мен, грешният? Аз отдавна преборих страха, затова се чувствам по-свободен от всякога!

И стана чудо.

Тази нощ му се яви нов сън.

От небето се спусна жена. Стори му се, че направи с него това, което никоя преди това не беше го вършила по-добре. Имаше алабастрена кожа, гладък корем, малки твърди гърди, нежно прегръщащи ръце, търсещ език и меден вкус в устата. И после дойде онова уж болезнено, а толкова приятно, но всъщност безконечно напрегнато, заради своята недействителност, сладостно сочно, жарко, позабравено усещане в тялото му. Накрая тя се превърна в онзи мощен орел, но вече свободен и горд, който разтвори криле и пое към небето. А то стана пурпурно червено, за миг се разтвори и го прибра.

събота, 11 септември 2010 г.

Зле сме, защото нарушаваме всички закони на нормалността

Публикувам по-долу един диалог между млад талантлив човек и моя милост, който се състоя тия дни в Скайпа. Засягаме много въпроси, които, по моя преценка, биха представлявали предмет на т.н. "обществен интерес". Затова реших да публикувам разговора ни. Не съм питал събеседника си дали разрешава да публикувам нашия разговор, аз съм малко импулсивен, и бързо решавам да направя нещо; не виждам обаче нищо лошо в това повече хора да разберат мнението ни по някои важни, според мен, въпроси. Днес като го попитам, ако се съгласи, ще му сложа и неговото име. Засега е с инициали: S.A. Ето какво си казахме с него:

Ангел Грънчаров размени пълномощно с S.A.

S.A.: Добър ден...
Ангел Грънчаров: Добър ден!
S.A.: Пиша по скайп, защото... реших да издам книга. Отпечатах я. Утре ще я нося в Народната библиотека за да дам нужните бройки, както се полага.
Ангел Грънчаров: Научна книга?
S.A.: Ами... научно-популярна.
Ангел Грънчаров: Това е добре! Поздравления!
S.A.: Та... интересно ми е как седи въпросът с разпространяването? Защото сега чета един Ваш постинг... и съм до половината на коментарите.
Ангел Грънчаров: Да, ще Ви кажа.
S.A.: ... Нещата май не са розови.
Ангел Грънчаров: Ами книги, които не са за "широкия читател", в смисъл, за които книжарите сметнат, че са "непазарни" (непечеливши), то такива книги трудно достигат до книжарниците. И си стоят на борсата. Вие кое издателство използвахте?
S.A.: Нашето :) ЕООД-то на баща ми. Тотално самиздатче съм. Т.е. пръскам луди пари. Смехория голяма, нали?
Ангел Грънчаров: Сигурно са Ви обрали от печатницата?
S.A.: О, не... ние си имаме машини. И сме печатили сами :) Голям майтап, нали?! :)
Ангел Грънчаров: Колко е тиража ако не е тайна?
S.A.: Ами тиража е... - засега печатя сто бройки. Ако се продадат - ще пусна още. Мисля и онлайн вариант. Прочее - стара версия съм пуснал онлайн.
Ангел Грънчаров: Живеем в модерни времена и всеки може да си направи нещо като печатница. Онлайн е добре, щото може да провокира интереса към печатното издание.
S.A.: М-да... само дето моето семейство с 9 години блъскане и оцеляване. Нали се сещате? Честен бизнес. Прочее... имам един приятел - писател.
Ангел Грънчаров: Ами мога да Ви дам един разпространител на борсата в София, млад човек, който може да Ви помогне, понеже има офис там, и се познава с търговците на книги.
S.A.: Казва се Н.Т. Та на него му писна от издатели, книжари и прочие. Тегли една "п... майна" на всички. И сега си ги издава и той с помощта на приятели. И ги разпространява онлайн.
Ангел Грънчаров: Страшно е, на мен също ми писна най-вече от разпространителите, а иначе с печатарите се разбирам :)
S.A.: Въпросът е, че нашите книги са малко... непродаваеми. Съвременните младежи се интересуват от цици, секс, проститутки. С извинение, че сте учител...
Ангел Грънчаров: Много е важна рекламата, ако имате връзки в телевизии, опитайте да ви поканят в някое предаване да представите книгата си, това най-много продава книги в наши условия.
S.A.: О... имам някакви връзки в БНТ.
Ангел Грънчаров: Та говори там за книгата си, бъди нахален малко (да говорим на ти?)
S.A.: Ами... може :) Ама Вие сте учител :) Как ще говорим на ти :)
Ангел Грънчаров: Да, ама вас не съм Ви учил, а пък в интернет говоренето на "вие" е прекалено префърцунено.
S.A.: Окей. Добре, минаваме на ти :) Значи - тогава първото нещо, което ще кажа - знам, че моят познат М.Ч. е твой възпитаник. Много свястно момче.
Ангел Грънчаров: Та аз от 1997 година си разпространявам книгите и съм минал през всички кръгове на ада. Да, М. е мой бивш ученик, така е, свестен е. Радвам се, че се познавате.
S.A.: А иначе ... с кое издателство се сработваш най-добре? И в смисъл - как може книга на философска тематика... така... да се издава? Кой се нагърбва?
Ангел Грънчаров: Ами знаеш ли, нито едно издателство (освен ако нямаш свои хора) няма да прояви интерес да издаде философска книга на български автор? Затова "моето" издателство ми издава книгите само като си платя; е, прави ми малки отстъпки, но всичко съм си платил аз; от 13 книги досега само 2 са издадени не на мои разноски. Така че в резултат аз съм тотално разорен заради тия книги.
S.A.: Хм... и колко струва едно издаване чрез издателство? За тираж 500 бройки. Да кажем, сто страници. Мека корица, естествено.
Ангел Грънчаров: Зависи; примерно сега издаваме списание ИДЕИ пак в същото издателство, за книжка от 120-130 страници и тираж 500 екз. плащаме 700 лева; много ли е? Да, мека корица, двуцветна.
S.A.: Моята книжка е доста малка - 56 страници. Засега пускам сто бройки. За малко да регистрирам ООД-то на бащата като издателство, ама хванах промоцията за първи безплатен ISBN.
Ангел Грънчаров: Знаете ли какъв съвет бих ви дал?
S.A.: М?
Ангел Грънчаров: В книжарници, в които предполагаш, че би имало интерес към книгата, примерно университетски и пр., лично да им занесеш книжки, да им ги оставиш на консигнация; този е начинът за такива научни книги.
S.A.: М-да... може да пробвам в моя факултет. Или във Физически факултет.
Ангел Грънчаров: Просто се договаряш с търговеца, искат отстъпка от цената 30-35%, но няма начин. И непременно вземаш консигнационен протокол.
S.A.: Консигнационен протокол... това е нещо ново, но може би ще стане.
Ангел Грънчаров: В него просто пише, че на еди коя си дата си оставил еди колко си книжки, с отстъпка еди каква си. И подпис непременно на търговеца. Което, естествено, не ти гарантира, че някога ще ти даде парите. Въпрос на свободна добра воля е в нашите условия.
S.A.: М... да... печалба аз изобщо ще имам ли от тази работа?
Ангел Грънчаров: В наши родни условия това според мен е начинът, който донякъде работи; изстрадал съм го този извод. Ами за печалба забрави; ако си върнеш разходите, бъди щастлив.
S.A.: Мда... Иначе според мен много е тъпо. Плащаш на издателството, а би следвало да е обратно.
Ангел Грънчаров: Аз съм нещастен, щото никога няма да си върна разходите, т.е. издавам книгите си "на ползу роду"; жена ми затова ме е обявила за безнадеждно луд човек. Да, в нормалните страни издателствата плащат на авторите, но у нас, понеже всичко е наопаки, авторите плащат на издателствата да им издадат книгите, факт!
S.A.: Ю. И. от клуба на фантастите, който членувам, отдавна е казал: в България литературен пазар няма. Няма и професионални писатели. Досега знам само за Х.П., който изкарва някакви пари. Ама той с връзки. Точно това е странното - не е добър писател, по-скоро посредствен графоман. На фона на това не знам как се продава в САЩ, Казахстан, Украйна и други страни. Наистина не знам - а други писатели, които са талантливи и ги чета с удоволствие, трудно се продават.
Ангел Грънчаров: Да, у нас май и в това отношение пак нещата са наопаки: некадърните "писатели"-връзкари (примерно Иван Славков и други подобни нахалници) се продават в шеметни тиражи, а книгите на способните писатели, качествените книги изобщо никой не ги знае и не ги търси :( В нормалните страни под лупа търсят талантливи писатели, а у нас ако може да ги убият в капка вода щеше да е най-хубаво. Нали знаете, че и Иван Славков прописа? Обзалагам се, че е продал многократно много повече книги отколкото ние двамата с теб през целия си живот ще продадем.
S.A.: Батето ли?
Ангел Грънчаров: Да.
S.A.: Ами... аз имам малко пари, издавам книги в сто бройки. Той има много, издава в хиляди. Така че...
Ангел Грънчаров: Зетя на "Тато" и мъжа на "Кака". Не издава той книгите си със свои пари, подлизурковците му ги издават безплатно. Тия, на които той пък е правил услуги когато беше на власт. Тъй стават тия неща у нас.
S.A.: Бедата е, че заради това в Европа считат, че нивото на литературата у нас е като на П. или Славков.
Ангел Грънчаров: Така е за жалост. Затова млади хора като вас трябва да пишат така, че да почнат да ги издават на Запад; като някой българин бъде оценен там, едва тогава може и у нас да го оценят от кумова срама. От немай-къде.
S.A.: Ами... аз не мога да осъзная защо се стига до този порочен кръг? Може би защото издателите наистина предпочитат да залагат "на сигурно"? Примерно пред мен и Стивън Хокинг естествено е, че биха издали Хокинг, защото той предразполага към печалба.
Ангел Грънчаров: Да, у нас единствен стимул е печалбата, парите; нищо друго на ги интересува; така е и на Запад, но там са умни и залагат не на бързи и лесни печалби, издавайки простотии, а на качествените текстове; затова там способният човек по може да успее.
S.A.: Не е ли това принципът на капитализма, на демокрацията, за която се борим? Все пак... Или просто това е недостатък, с който трябва да свикнем?
Ангел Грънчаров: У нас е безкрайно трудно, да не кажа невъзможно. Пазарното общество е това, но нашият капитализъм е много просташки, е чалга-капитализъм, а пък на Запад капитализмът им е умен, интелигентен; там правят парите по-интелигентно, културно. На Запад простакът е осъден на неминуема гибел, а у нас простакът, особено нахалният простак, цъфти и триумфира. Иска се време, и у нас нещата ще се нормализират, ама с времето. Може да трябват поне 100 години както е потръгнало. :(
S.A.: Надявам се да не е така. Поне ако вие, представителите на 50-те и 60-те години, да не го доживеете - ние младите, да го доживеем.
Ангел Грънчаров: Щото колко години са били нужни на Запада да стане това, което е сега? Дай Боже да го доживеете. На моменти обаче ми се струва, че и Вашите деца няма да го доживеят - като гледам по какъв път сме тръгнали - и какво става.
S.A.: Макар че много се притеснявам от това, което идва след нас - вярно, ние живеем в икономически прогрес - компютри, интернет.
Ангел Грънчаров: Нарушаваме всички закони на нормалността.
S.A.: Най-притеснително е, че младите хора не четат. Повече от 50% не купуват книги, а около 20% не са прочели и ред, ако вярваме на статистиката.
Ангел Грънчаров: Огромната част от младите съвсем не четат, но има и четящи; то май така е било във всяка една епоха. И аз като бях ученик, пак на пръсти се брояхме тия, дето повече четем. Има някои, които има опасност съвсем да забравят буквите, щото изобщо нищо не четат. Скандално е това, че през изминалата година у нас е била продадена само по... половин книга на човек!
S.A.: Комунистическата епоха не е съвсем за изхвърляне. Добре е да се спомене, че книгите са били евтини. Може би основният проблем на технологичното ни общество е, че то елиминира търсенето. Един клик и си в нета. Докато търсенето стимулира четенето. Поне така го виждам аз.
Ангел Грънчаров: Освен че бяха евтини, социалистическите книги бяха и тъпи. Хубавата книга беше рядкост и можеше да се набави само с връзки. Ужасно беше. Не слушайте приказките на разни склерозирали бабички-носталгички.
S.A.: Ами приятно ми беше, ще изключвам. Лека нощ!
Ангел Грънчаров: И на мен също. Дано съм ти бил полезен. Лека нощ!

понеделник, 6 септември 2010 г.

Високото достойнство да си човек

10.6.Високото достойнство да си човек

От казаното дотук следва, че в съществуването си съм длъжен най-ефективно да влияя на своята природна същност. Имам силата да я променям в желана, в свободно избраната посока. И по тази причина се оказва, че нямам право да говоря за някаква дадена ми наготово “човешка природа”, за “неизменна човечност”. От която пък изцяло – подобно на животинското у животното! – да зависи моето съществуване, съществуването на този или онзи човек. Това е основополагащо положение в разбирането на човека, което трябва да се осмисли колкото се може по-пълно и цялостно.

Един аргумент против съществуването на такава неизменна човешка природа се основава на безспорния факт, че ние не сме и няма как да сме еднакви. Ако имаше зададена ни човешка същност, то тогава просто нямаше как да се обяснят различията помежду ни, именно това, че не сме еднакви. Ако имаше “човешка природа” – или дори “човешки породи”! – неизменно задаваща човешкото у мен самия, то тогава различията между човешките същества щяха да са невъзможни. Тогава би станало така, че и съществуването ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво. Понеже би се разгръщало под диктата на една неизменна и наготово дадена ни човешка същност. Съществуването ни тогава щеше просто да се разгръща в границите, в рамките на рода. И от тези граници щяхме да сме обречени да не може да излезем по никой начин. Щяхме да съществуваме по един “типов”, родов начин, досущ като животното, което благодарение на зададената чрез природните му инстинкти същност не е нищо друго освен нещо като програмиран изцяло “механизъм”. Ако човекът съществуваше по този жалък начин, то тогава за свободата ни в едно такова съществуване не би имало никакво място. Свободата щеше да е невъзможна и кардинално отречена.

Не, нашето съществуване не се определя или детерминира от някаква абстрактна, зададена по природа и неизменна човешка същност. Такава човешка същност просто няма. И остава другият вариант: човек, изхождайки от свободата си, сам твори своята същност. Избирайки едно или друго съществуване, човек сам прави самия себе си – и става такъв, какъвто е пожелал. Тази най-важна характеристика на човешкото съществуване ни прави в някакъв смисъл съвсем богоподобни: човекът е творец на своето съществуване и, изхождайки от свободата си, става това, което сам по най-съкровен начин е пожелал. Нима това не е признак за богоподобие?!

Разбира се, в рамките на “вида човек” – или на рода, обречен да стане човешки! – няма нито готови същности, нито пък, още по-малко, някакви “породи”, както е при кучетата например, а всеки от нас, хората, е съвсем уникален екземпляр и индивид. Всеки човек сам по себе си е именно уникален свят и дори вселена, чиито отблясъци могат да се доловят в човешките очи – в тези бездънни кладенци на човечността. Има огромна разлика в начина, по който гледа окръжаващото животното и начина, по който прави това човекът. Животното гледа света с мътен, комай нищо неразбиращ поглед, който даже не е в състояние да разграничава едно нещо от друго нещо – понеже липсва осъзнаването с всичките му възможности.

Докато човекът – особено духовно издигнатият, интелигентен, мислещ и разбиращ човек – гледа света със светлия, одухотворяващ и горд поглед на едно царствено съществуващо, което наистина е господар на самото себе си. Докато, подчертавам, животните не са нищо друго освен презрени роби на инстинктите си. Въпреки че и в това си наистина жалко положение те понякога могат да са и възхитителни. Но само в очите на човек, който разбира и се ползва от превъзходството си над тях. Ония уж човешки същества, които не са направили много за да насърчат своята горда човечност, и които, следователно, нямат с какво особено да се гордеят, са застрашени от опасността да дегенерират и да се окажат в жалкото положение на животно, което при това е многократно по-опасно, понеже все пак има и някакво съзнание.

Индивидът не е нищо друго освен отделното, т.е. единствено, уникално, несводимо до никое друго същество. Точно тази възможност – да бъдем различни, да бъдем раз-личности! – е основа на човешкото като особен род, уникален във Вселената, а също и наистина богоподобен вид битие. Различността при човешките същества винаги е благотворна и благодатна и ние, хората, едва ли можем да се отблагодарим някога на Оня, който ни е дал шанса да изпитаме сладостите на едно битие, достойно за човека.
Корен на различността и на личностното, следователно, е свободата. На човешката свобода дължим абсолютно всичко. Само животът си обаче дължим на Бога, на нашия Творец, така великодушно дал ни безценния дар на живота.

Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това неизбежно ме прави по-малко себе си. Аз неусетно се обезличавам когато се опитвам някому да подражавам, да бъда него, а не себе си. Ако ме обземе, примерно, манията да бъда “мускулесто животно”, една мания на т.н. културисти, то това е отказ от оригиналната и точно затова безценна моя личностност. Колкото повече се нивелират различията, толкова повече се обезличаваме. Социалното пък е гибелта на индивидуалното ако не се базира на безусловното признание на свободата на индивида да бъде какъвто сам е решил. Ако се стремя да приличам на другите, ако не искам по нищо да се отличавам от тях, то тогава – чрез механизма, на който съм се подложил, този на безжалостното обезличаване – аз рискувам да загубя не друго, а тъкмо самия себе си. Едва ли може да има по-голяма загуба в този живот.

Търсейки неуморно своя неповторим индивидуален облик, аз всъщност се съпротивлявам най-напред на природното, на еднаквото, на дължащото се на рода, на породитостта и пр. – опитващо се да смаже и оскверни моя индивидуален лик. На второ място по този начин аз се браня от унифициращите попълзновения на социума, който винаги би се радвал да работи и борави с “бурмички”, а не с така своеволни и горди човешки същества. Идеалът на комуната у комунистите е точно този: хората, лишени от свободата си, да станат именно бездушни “бурмички” в един огромен и смазващ всяка индивидуалност социален механизъм. Тази е същността на кошмарния свят на несвободата и на комуноидността, който те се постараха да създадат – и то с цената на толкова много жертви. Защото голяма част от човешките същества пожелаха да се разделят по-скоро с живота си, отколкото с така безценната за човека свобода.

Но какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е, примерно, “породист атлет”, че е от такъв и такъв тип? Не е ли станало така, че такива типове не доосъзнават нещо, че са се объркали малко?

Това, че често в ежедневното общуване някой хора предпочитат сами себе си да наричат “типове” – “Този там е страхотен тип, наистина!” – и дори смятат това за похвала, свидетелства за степента на израждане на човечността, до която са стигнали тези не-индивиди, сиреч именно типове. Някои се гордеят когато ги наричат “типове”, други страшно се обиждат – и в двата случая това се дължи на степента на самоосъзнаване на човека именно като човек. Свободната и горда човешка индивидуалност не може да мисли и съзнава себе си като нещо друго, освен като индивид, като отделно и уникално благодарение на свободата си човешко същество. Другите, склонните към самообезценяване, мислят себе си просто като “типове”. Човешкото общество обаче по никой начин не трябва да допуска да бъде превръщано от някой във „фабрика”, произвеждаща в безкрайно изобилие не друго, а тъкмо една сива и неизразителна „човешка конфекция”.

Затова ако нещо не е моя заслуга, то аз не мога да го смятам за автентично свое. Ако залагам прекалено на природното, аз пренебрегвам и унизявам своята човечност. Нищо на човека не се дава наготово, а всичко трябва да е негова собствена заслуга: за живота си следва да поемем цялата отговорност. По никой начин не мога да очаквам, че човешкото у мен самия ще ми се даде наготово по природа – или пък по наследство. Доколко то е ценност за мен самия, то е такова тъкмо защото аз самият съм го сътворил и създал.

Ако, например, имам красиви сини очи, то това едва ли може да е основание за гордост – за това, че имам красиви сини очи аз нямам никаква заслуга. Това особено е наложително да се осъзнае от жените – нашите така мили, но превъзходно наивни човешки “половинки”. Да се гордея примерно, че носът, устните, краката и пр. ми са прекрасни, е свидетелство за една суетност, зад която обикновено се крие това, че този човек явно не е склонен да постигне нещо наистина свое. Даденото ни по природа сме длъжни да го използваме за му се наслаждаваме, но не и да си го приписваме като своя заслуга.

Но само онова, което сами сме постигнали и сътворили – то е корена на нашето достойнство. Само то е и нашето истинско богатство. Съвсем глупаво е да изпадам в една суетна надменност, която се кичи единствено с това, което природата ме е надарила. Истински да се гордея мога само с онова, което съм постигнал сам, със собствените сили. Което, следователно, е плод на моята свобода – и на моята така божествена дързост да се ползвам всецяло от нея.

Абонамент за списание ИДЕИ