Истината ни прави свободни

понеделник, 20 април 2009 г.

ПОЛЕМИКИТЕ ОКОЛО РЕЛИГИЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ

В областта на религията трудността за сериозен анализ е най-голяма поради спецификата на тази духовна форма, водеща до неподатливост за логически и рационален анализ. Другото обстоятелство е допълнително и то се свежда до изключителната обремененост на широкото съзнание (и философското) от множество предразсъдъци, догми и предубеждения спрямо религията, упорито вкоренявани и натрапвани от материалистическата и атеистичната господстваща доктрина на комунизма. Трябва да изходя от тази даденост на съзнанието, защото тя се проявява и в съвременните опити да се променя отношението към религията.

Разпространеното и насаждано отношение към нея се опира върху няколко крайно опростени и елементарни представи, които могат да бъдат издирени в някои тук-там казани от Маркс и Ленин изречения, и особено в цялостната им враждебност към религията, стигаща особено у втория до някакъв сатанински бяс. На основата на това се опитваха “философски” да обосновават войнствуващата доктрина на т.нар. “научен атеизъм”, който достигна до открито мракобесие - каквото историята не познава.

Отломките от Марксовото схващане на религията, които се съдържат в упоменатата обременена представа, насаждана така усърдно, но и безуспешно, са следните. Първата е прословутото “религията е опиум за народа”, след това иде “обяснението”, че тя е “изопачено, илюзорно съзнание”, “извратено съзнание”, “масова психоза” или “народно умопомрачение”, дължащо се на невежеството и, накрая, “социална юзда”, измислена от богатите за бедните. Зад тези жалки твърдения стои, както ще видим, едно крещящо неразбиране на това, какво е религия. В случая не е безинтересен аспектът какво целеше тази представа, натрапваща като единствено “научен” атеизма - “най-вярното”, “най-правилното” отношение към религията, прокарвано дори с насилие (“аргумента на тоягата”, основен метод на превъзпитание, използуван от комунизма в изминалите времена). “Научният атеизъм”, подкрепян от милиционерски мероприятия, не постигна целите си, но нихилизмът по отношение на ценностите на вярата, който стоеше зад неговите изстъпления, доведе до катастрофални поражения за съзнанията, нравствеността и културата.

Затова фундаментът на тази представа е по-дълбок, той се свежда до неразбиране на вярата, пораждано от превратно схващания разум или по-скоро от едно преувеличено, неадекватно отношение към знанието.

(Попитах преди време един студент: “Има ли Бог?” и той, вероятно за да ме”подкупи”, без замисляне рече: “Разбира се - не!”. Попитах го защо мисли така, а той разтвори вдигнатите си ръце и рече: “Цялата наука убедително доказва, че Бог няма!”, а след това се ухили на моето неразбиране. Рекох му, че не разбирам как така науката доказва това, той нищо не каза, а после го попитах как може да асимилира например това: ако сега небето се отвори и Бог му изпрати една гръмотевица по главата за тия думи, то какво ще каже тогава, а той: “Няма такава опасност, на никого досега това не се е случило!”. Дори и да станело - “абстрактно погледнато” - то това щяло да бъде илюзия или мираж. Не можа да обясни обаче как науката доказвала, че Бог няма. Писах двойката на умния физик, той ме наклевети “там, където трябва”, но въпросът си стои: защо тия хора мислят така?)

“Доказано” било, че Бог не съществува. Можем ли да имаме знание по този въпрос? За мислещия човек въпросът е ясен: не може. Кант някога убедително доказа, че теоретическият разум се заплита в неразрешима антиномия, когато дръзне да съди по този въпрос, както и по някои други - за свободата, за безсмъртието, за безкрая. Знание за това има ли Бог или няма Бог не можем да имаме - и тук нито една наука не ще ни помогне. Този въпрос е област на друга човешка способност, твърде различна от знаенето, и това е вярването, вярата. “Аз вярвам, че Бог съществува!” (или “Няма Бог!”) - това са непоклатими положения и тях нито един разсъдъчен или “разумен” аргумент не може да докосне. “Бог трябва да съществува, иначе целият морален ред ще пропадне!” - това е последното, което може да каже разума като аргумент за съществуването на Бога. Разумът и вярата са независими - това е доказано от поне десет века насам, но то не свидетелства нито за превъзходството на разума, нито за непълно-ценността на вярата.

Човешката душа притежава една уникална способност, изразяваща истинска и чиста човешка потребност - вярата. Абсолютният нихилизъм също е теология, чийто бог е Нищото. Няма човек, който да не вярва в нищо, той просто вярва в Нищото. Просветеният XVIII век измисли най-парадоксалната вяра - вярата в Разума - не отчитайки, че разумът не се нуждае от вяра. “Вярвам, защото е абсурдно!” - е изрекъл един мъдър човек преди толкова време и е прав. Робеспиер се опита да насади нов бог в съзнанието на хората - учредявайки култа към Върховното Разумно Същество - не подозирайки, че един от предикатите на “стария” Бог е не само разума, но и мъдростта. Ницше - върл Антихрист и най-голям приятел на “нашите” научни атеисти (но по-умен!) - вярваше в Свръхчовека, защото знаеше, че ако се вярва, че “Бог умря!”, следва - неумолимо - “Да живее Свръхчовека и неговия пророк Заратустра!” и... да се вярва в него. Той дори не се посвени да напише “нова библия”, която се оказа философско и художествено произведение, най-талантливо и красноречиво доказващо потребността от вяра за човека.

Маркс вярваше в теоретическата си Абстракция, като я наричаше “Идеал” на комуната и за да повярват на него, учреди една разсъдъчна митология - тази на комунизма - донесла толкова поражения на човешките същества и на човечността. Неговата “вяра” в абстракции доведе до възникването на едномерно съзнание, което чрез пропаганда и сила се опита да парализира волята и съзнанията на човешките същества; висшето, което комунизмът успя да постигне, е един не срещан по-рано нравствен нихилизъм и аморализъм.

Достоевски - православният християнски мислител - осъзнал антиномията на Кант, даде най-убедителните доказателства против съществуването на Бога - каквито нито един атеизъм не можа да измисли - защото не се боеше, че Бог може да бъде детрониран в човешките сърца. За благодарност “научните” атеисти, не разбрали го, го обявиха за “реакционер” и “мракобес” - вместо да са му признателни. Те тръгнаха от войнстващия материализъм на Ленин във всичките му ексцесии срещу религията, които самият той бесовски разпалваше - защото вярваше в “Гения” си, т.е. в болестта си.

Модерният екзистенциализъм вярваше в Свободата, а д-р З. Фройд - един умен атеист - предпочиташе да вярва в Нищото, преобличано от него в привлекателна научна форма. Впрочем и за Сартр Нищото е корен на свободата.

Затова едва ли има човек, който, ако не вярва в Бога, да не вярва поне в Доброто, Идеала, Справедливостта, Истината или - ако тези абстрактни ценности не удовлетворяват неговия “дух” - да не вярва в непосредствени неща като Секса, Храната, Виното. Какъвто е човекът - в това и вярва.

“Коварно” нещо е вярата - щом си човек, вярваш. Можеш да вярваш и да се прекланяш освен пред Идоли и Фикции и пред Властта, Парите, Успеха. Можеш да вярваш в Нищото, но не можеш да не вярваш в нищото и ако това някому се случи, то тогава изходът е самоубийството, но при него те чака озъбен Страхът (Кирилов, “Бесове”). Но щом повечето хора живеят, значи вярват. Но вяра ли е вярата в изброените абстракции и фикции? Истинската вяра не е ли само вярата в Бога?

И Достоевски, и Ницше, и модерният екзистенциализъм рефлектират върху кардиналната дилема, от която се определя, изглежда, вярата: “Свобода срещу Бога” или “Свобода с Бога”. Този въпрос не може да бъде отминат с мълчание от нито една сериозна философия на живота и от нито една философия на човека. Оставен на самия себе си, съвременният човек търси духовни опори, които да подкрепят вярата му в живота или вярата му в Бога, източникът на живота. Затова Хегел беше прав когато въстана против суетната свобода на “дадената сама по себе си субективност” на романтиците. Но той не беше прав когато сметна, че тази самостойна субективност е преднамерена или е израз на “каприз” на незнаещи какво искат индивиди, “нямащи желание да изпълнят душата си със субстанциално съдържание” (там) и които, след като измачкат живота си като кърпа след ядене, са готови веднага да я захвърлят, т.е. да се самоубият. Същевременно той беше против онези, които подобно на Новалис се опитваха да се спасят като се вживяваха в субстанциалното на минали епохи - например като се “покатоличат” (дума, казана от Хегел - един неосъществен протестантски пастор). На Хегел му оставаше само да схване, че това е закономерен поврат на духа - и той на много места го мислеше тъкмо така, но по теоретични подбуди трябваше да го представя за “суетна субективност”. Всъщност се касае за разбиране на този стадий на самостойната субективност като висш стадий на духовната история, а той е и наша съвременност. Решението, което Хегел тогава предложи - единство на субективното и обективното в духа - е истинното, но то, бидейки диалектическо единство, не изключва противоречието, а го предполага. След Хегел вътрешните колизии на човешкия дух, на сама по себе си дадената субективност на човека се задълбочиха, довеждайки до големи опустошения “невиждана трагедия” (с последния израз Хегел определя краха на романтическите надежди, свързан с падането на Наполеон). Тази трагедия се мислеше тогава като крах на романтическия мироглед и ценности, като тържество на материализма и пошлостта. Но тази трагедия се изрази най-вече и в отношението на съвременния човек към вярата и религията. Това отношение е изпълнено с невиждани парадокси, пред които разсъдъкът немее. Религията не е “буржоазна отживелица”, нито парадигма само на Средновековието, тя е вечна духовна форма, която нищо друго не може да замени. Същото може да се каже и за вярата в Бога. Същевременно ясно е, че атеизмът, пък бил той и “научен”, точно по тази причина не можа и никога няма да създаде ценностна система: той няма корени в субстанциалното на човешката душа, а неговите “вери” са дупки в празното и екстаз от нищото, т.е. са само страст на плоската и нямаща понятие за себе си душа.

“Просветените” рационалисти вярваха в... Разума, а техните безбройни последователи днес вярват, кой знае защо, в Науката. Ако разбираха разума истински, те щяха да усетят, че разум и вяра не се отричат взаимно, а органически се допълват, съставяйки цялостната душа на развития човек. Разумът не се нуждае от вяра, но и вярата си има свой разум и своя логика. Вярата не е неразумна, както си представя разсъдъчното мислене, превръщащо своята ограниченост в мярка за всичко. Ирационалното може да бъде свръхрационално - да не забравяме това, макар то да не може да се докаже. В него може само да се вярва.

Шопенхауер, разбирайки тези неща, предпочете да ги отстрани с една вяра в Живота и Волята - с което постави началото на най-разпространената “религия” на XX век с многочислени тълпи поклонници, огромната част от които не си дава отчет в какво точно вярва. Защото тази вяра е успокоителна и упоителна. Но в края на своята велика книга Шопенхауер призна, че животът сам по себе си достига до своето отрицание, до отрицанието на волята за живот, която чрез квиетизма достига до резигнация. Затова той видя в квиетизма някакво подобие на спасение - Шопенхауер беше примерен ученик на Буда. Будизмът обаче също е особена религия...

Излиза, че вярата е нещо “най-реално” (Достоевски) и представлява една чисто човешка духовна потребност, а религията и атеизмът са две диаметрални форми на вярване. Какъвто е човекът, в това той и вярва: в Бога или в Нищото, в Битието или в Смъртта...

А какво е вярата?

Това е твърде сложен за рационално представяне въпрос, нуждаещ се от обширно специално изследване. Тук мога да кажа само следното, опирайки се на принципа на разбиране на духовните форми, който прилагам.

При изследването на този въпрос принципът е: вярата е синтетична духовна способност или феномен, израстващ на основата на познанието, оценяването и идеалното преобразуване на света, като при нея доминира тъкмо последното, здраво свързано с чувството, с ценността. Това не означава, че Бог като “предмет” на вярата е създаден от човека и от човешката вяра; то означава, че човекът създава вярата си в Бога, проправя своя път към Бога чрез вярата. Чрез вярата човекът твори себе си като цялостно човешко същество на основата на порива за сливане с идеала за човечност, въплътен в Бога - висшата реалност за човека. Чрез вярата човекът се добира до представата за предназначението си на този свят, до неизразимата другояче истина за този свят и затова във вярата и религията човек единствено стига до идеята за свобода, до самосъзнанието за свобода - определящо живота съгласно неговото предназначение. Това е налице в Христовата религия и във вярата в Христос - която затова се разбира и определя като религия на свободата.

Вярата се корени в изключително дълбинни структури на субективността на човешкото съществуване и на човешкия дух, които обективират структурите, резултат на сливането на трите коренни типа отношение на човека към света и към самия себе си. Тази синтетичност на трите човешки отношения в своята реалност не е нищо друго освен вяра в Бога.

Ясперс пише така: “Без вярата в Бога вярата в човека се превръща в презрение към човека, а като следствие на това - в загуба на уважението към човека като човек и, накрая, в равнодушно отношение към чуждия живот, използващо го като средство и унищожаващо го”. Ето затова тези, които в XX век се заеха да детронират Бога и да изкоренят вярата в него - представяйки утопията си като “хуманизъм-комунизъм” - стигнаха неизбежно до най-голямото варварство спрямо човешките същества и тяхната свобода, което историята ще запомни.

(Забележка: Тази моя статия, публикувана преди години в Литернет, днес е цитирана от някой си "Гого" по повод на един глупав в общи линии разговор за религията, което ме накара да я публикувам и тук, понеже статията е доста поучителна - за тия, които искат да разберат същината на вярата и на религията; а за останалите, т.е. за тия, които си имат незатрудняващи ги откъм мислене "мнения", тя, естествено, няма никаква стойност.)

събота, 18 април 2009 г.

V. Запазването на пазарния ред

Тук не е възможно да се анализират задачите на държавното ръководство за управление на гражданите. За тези функции, чието изпълняване се заплаща, тук ще кажем само, че трябва да се осъществяват по правилата, валидни за гражданите, и че държавното управление не би трябвало да монополизира дадена услуга, а да осъществява своите функции, без да нарушава спонтанно установения ред в обществото, като необходимите средства се набират по правила, еднакво валидни за всички.

(Това според мен предполага общо намаляване на данъчното бреме върху отделното физическо лице, защото използването на данъчните механизми за преразпределяне е оправдано само при аргументите, които изложихме.) В останалата част от изложението ще насочим вниманието си към някои от функциите на държавното управление, за чието изпълнение управляващите получават не само пари, а и власт да налагат правила за индивидуално поведение.

В този текст има място само за една от насилствените функции на държавното управление - запазването на пазарния ред. Тя включва осигуряване по законодателен път на условия за съществуването на конкуренция, необходима за поддържането на пазарната ефективност. Ще разгледаме този въпрос накратко - първо от гледна точка на предприятието и после от гледна точка на работната сила.

По отношение на предприятията първото, на което трябва да се обърне внимание, е, че е по-важно държавното управление да се въздържа от подпомагане на монополите, отколкото да се бори с тях. Това, че днес пазарният ред се разпростира само върху част от икономическите дейности на хората, до голяма степен се дължи на нарочните ограничения на конкуренцията от страна на държавата. Съмнително е дали, ако управляващите системно се възпротивяват на създаването на монополи и поддържането им чрез защитни тарифи и закони за патентите, изобретенията и конкуренцията, ще остане елемент на монопол, който да е достатъчно силен, та да изисква специални мерки за борба. Не бива да се забравя: първо, че монополните позиции са винаги нежелателни, но често са неизбежни по обективни причини, които не можем или не желаем да премахнем, и второ, че всички контролирани от държавата монополи се превръщат в монополи, закриляни от държавата, и се запазват дори когато съществуването им вече е неоправдано.

Сегашните виждания за антимонополна политика са до голяма степен погрешни поради прилагането на схващания, изведени от теорията за идеалната конкуренция, които са нерелевантни при отсъствието на определени условия, довели до създаването на тази теория. Въпросната теория показва, че ако на даден пазар броят на купувачите и на продавачите е достатъчно голям, за да бъде невъзможно някои от тях съзнателно да влияят върху цените, стоките ще се продават по цени, равни на пределните разходи за производството им. Това обаче не означава, че е възможно и желателно навсякъде да има големи маси хора, които да продават и купуват една и съща стока. Неразумна е идеята в случаите, когато не можем или не желаем да създаваме такива условия, производителите да се задължават да се държат така, сякаш наистина съществува реална конкуренция, защото не знаем какво би било поведението на участниците в пазара нито каква цена би се образувала, ако съществуваше такава конкуренция. Там, където не съществуват условия за идеална конкуренция, все пак остават много важни и забележителни неща, които конкуренцията може и трябва да бъде заставена да постигне - условията, описани тук. Това ще стане, ако държавата (или който и да било друг) бъде възпрепятствана да забранява на когото и да било да упражнява желаната от него професия или занятие.

До такова положение можем да стигнем ако, първо се премахнат всички споразумения за ограничаване на търговията, без изключение (те не бива да се забраняват, а само да се обявят за недействителни), и второ, ако всички дискриминационни или предприети с друга цел действия по отношение на фактическите или потенциалните участници в конкуренцията, имащи за цел да ги накарат да спазват определени правила на пазарно поведение, се формулират като правила, по силата на които участниците в пазара трябва да отговарят за нанасяне на щети. Струва ми се, че такава скромна мярка ще създаде много по-ефективни закони, отколкото ако се предвидят забрани или наказания. Не бива да се правят никакви изключения, когато всички ограничения за търговията се обявяват за невалидни, защото както показва опитът, всяка по-амбициозна формулировка се допълва с толкова много изключения, че ефективността й силно намалява.

Премахването на ограниченията и защитата на хората от всякакви опити да бъдат наложени такива ограничения чрез насилие или съзнателна дискриминация е още по-важно, когато принципът се прилага по отношение на труда. Монополизмът, който застрашава действието на пазара, днес е много по-сериозен в сферата на работната сила, отколкото в сферата на предприемачеството, и запазването на пазарния ред ще зависи преди всичко от това дали ще съумеем да поставим тази тенденция под контрол.

Причината е, че развитието на събитията в тази област непременно ще принуди държавата - и това вече е налице с много правителства - да предприеме два вида мерки, напълно деструктивни по отношение на пазарния ред: опити авторитарно да се определят доходите на отделни групи (по пътя на това, което се нарича "политика на доходите") и усилия за преодоляване на трудностите при осигуряването на средства за работна заплата чрез инфлационна финансова политика. Но понеже такова отбягване на реалния въпрос с помощта на временни монетарни мерки води до постоянно увеличаване на същите трудности, тези палиативни действия отлагат, но не решават глобалния проблем.

Паричната и финансовата политика са извън темата на тази статия. Споменахме за свързаните с тях проблеми само за да изтъкнем, че техните фундаментални (а в сегашното положение - неразрешими) дилеми не могат да се преодолеят чрез монетарни мерки, а само чрез възстановяване на пазара като ефективен инструмент за определяне на заплатите.

В заключение можем да обобщим основните принципи на либералното общество, като кажем: в либералното общество всички функции на държавното управление, свързани с упражняване на принуда, трябва да се ръководят от повсеместното прилагане на онова, което аз наричам трите големи отрицания: МИР, СПРАВЕДЛИВОСТ и СВОБОДА. Това прилагане изисква при изпълнението на разпоредителните си функции държавното управление да се ограничава до налагането на такива забрани (формулирани като абстрактни правила), които могат да се прилагат еднакво за всички, и да очаква чрез прилагането на един и същ подход спрямо всички членове на обществото принос от тяхна страна за покриване на разходите, непринудителни услуги то може да предостави на гражданите заедно с материалните и духовни ресурси, намиращи се в негово разпореждане.

(Край)

ІV. Правната уредба в повечето западни демокрации

Естеството на тези универсални правила за справедливо поведение на индивида, които либерализмът предполага и се стреми да усъвършенства, беше доста замъглено поради объркването им с другата част от закона, която се занимава с организирането на властта и я направлява при разпореждането с оставените в ръцете й ресурси. Характерно за либералното общество е, че частните лица могат да бъдат принудени да се подчиняват само на правилата на частното и на наказателното право, постепенното изместване на правилата за поведение от правилата за организиране през последните 80 или 100 години е един от главните пътища за разрушаването на либералния ред. В този смисъл един немски учен (Франц Бьом) съвсем справедливо нарече наскоро либералния ред Privatrechtsgesellschaft (общество на частното право).

Разликата между реда, на който служат правилата за поведение на частното и наказателното право, и реда, предлаган от правилата за организиране на публичното право, става най-ясна ако приемем, че правилата на поведение ще определят даде ред от действия само в комбинация с конкретни знания и цели на действащите индивиди, докато правилата на организация на публичното право пряко поставят конкретните действия в перспективата на определена цел или по-скоро предоставят на някой авторитет или инстанция правото за организиране бе подсилено от погрешното идентифициране на онова, което често се нарича "правов ред", с ред на действие, който в една свободна система не е напълно обхванат от системата закони, а просто предполага наличието на такава система като едно от условията за съществуването си. Обаче не всяка система от правила за поведение, която осигурява еднаквост на действията (както често се тълкува понятието "правов ред"), осигурява ред на действията или безконфликтност на разрешените от правилата действия.

Постепенното налагане на схващане, имащо за основа публичното право, вместо правилата за поведение от частноправен и наказателен и наказателноправен характер, е процесът, чрез който либералните общества постепенно се превръщат в тоталитарни. Тази тенденция е най-добре разкрита и подкрепена от "дворцовия юрист" на Адолф Хитлер Карл Шмит, който настоятелно призовава за подмяна на "нормативното мислене" на либералното законодателство с друга концепция, която вижда основната задача на закона в "изграждането на определен ред" (Konkretes Ordnungsdenken).

Исторически погледнато това развитие става възможно поради факта, че едни и същи изборни институции поемат две различни функции - да определят правилата за индивидуално поведение и да дават разпореждане относно организацията и провеждането на държавното управление. В резултат на това се изменя и съдържанието на понятието "закон", което в старото схващане и в израза "управление на закона" означава само правило за поведение, еднакво приложимо по отношение на всички, а впоследствие започва да означава изобщо организационно правило и дори всяко конкретно нареждане, одобрено от конституционно определен законодателен орган. Такава представа за управлението на закона, която просто изисква заповедта да бъде издадена по законосъобразен начин, а не непременно да бъде акт на справедливост, еднакво приложим спрямо всеки (това, което немците наричат Formele Rechtsstaat, естествено вече не осигурява защита на индивидуалната свобода.

Ако характерът на конституционната уредба в повечето западни демокрации прави възможна тази промяна, движещата сила, която определя посоката на промяната, е все по-ясното разбиране, че прилагането на единни или еднакви правила спрямо индивидуалното поведение на хора, фактически различаващи се помежду си в много отношения, неизбежно води до нееднакви резултати за отделните хора и че за да се намалят чрез правителствени действия тези несъзнателно постигани, но неизбежни различия в материалното положение на хората, е необходимо спрямо тях да се прилагат не едни и същи, а различни правила. Така се появява едно ново и съвсем друго разбиране за справедливостта - онова, което обикновено се нарича "социална" или "разпределителна" справедливост. Това разбиране не се ограничава в рамките на правилата за поведение на отделната личност, а се стреми към определени резултати за определени личности и действа само в рамките на организация, подчинена на конкретна цел, но не и при независим от такава цел спонтанен обществен ред.

Разбира се, понятията "справедлива цена" или "справедливо разпределение на доходите" са много стари. Заслужава да се отбележи обаче, че две хиляди години размисъл на философите върху смисъла на тези понятия не са довели до правило, което би ни позволило да определим какво е справедливо при един пазарен ред. Наистина група учени, които най-настоятелно са се спирали на този въпрос - изследователите от края на средновековието и началото на модерните времена - накрая стига до определението, че справедлива цена или заплата е тази, която се формира на пазара, без да се влияе от измама, насилие или привилегия, която се формира на пазара, без да се влияе от измама, насилие или привилегии. С това те отново се връщат към правилата за справедливо поведение и приемат за справедлив всеки резултат, получен като последица от справедливото поведение на всички заинтересувани лица. Това отрицателно заключение от всичките разсъждения за "социална" или "разпределителна" справедливост е, както ще видим, неизбежен резултат, защото понятие като справедливо възмездие на труда или справедливо разпределение имат смисъл само в рамките на организация, чиито членове действат по команда за постигането на обща система от цели, но нямат никакъв смисъл при каталаксията или спонтанния обществен ред, където такава обща система от цели липсва.

Както вече видяхме, едно състояние на нещата не може да бъде справедливо или несправедливо просто като факт. Само съзнателните действия, които са довели или биха довели до това състояние, могат да се определят като справедливи или несправедливи. При каталаксията, при спонтанния пазарен ред, никой не може да предвиди какво ще получи всеки участник и резултатите за отделните индивиди не зависят от нечии намерения нито пък някой отговаря определени хора да придобият определени блага. Следователно може да се зададе въпросът дали съзнателният избор на пазарния ред, като метод за насочване на икономическите дейности с непредсказуеми и в голяма степен зависещи от случайността печалби, е справедливо решение. Не може обаче да се поставя въпросът дали, след като веднъж е взето решението за въвеждане на каталаксия, конкретните резултати за конкретните хора са справедливи или не.

Това, че идеята за справедливост въпреки всичко толкова често и с такава охота се прилага при разпределянето на доходите, се дължи изцяло на погрешното антропоморфично схващане за обществото като за голяма организация, а не като за спонтанен ред. Терминът "разпределение" в този смисъл е също толкова подвеждащ, колкото и терминът "икономика", тъй като той също подсказва, че нещо идва като резултат от съзнателно действие, а не от действието на силите на спонтанния ред. Никой не разпределя доход при пазарния ред (което в рамките на една организация би трябвало да се прави) и да се говори за справедливо или несправедливо разпределение е просто глупаво. По-малко подвеждащо в този смисъл за "разпръскване", а не за разпределение на доходите.

Всички опити за осигуряване на "справедливо" разпределение очевидно трябва да се насочат към превръщане на спонтанния пазарен ред в организационен ред - с други думи, в тоталитарен ред. Именно този стремеж към ново схващане за справедливост доведе до разнообразните стъпки, чрез които организационните правила ("публичното право"), целящи да накарат хората да насочат усилията си към конкретни резултати, започнаха да изместват правилата на спонтанния ред и правилата за справедливо индивидуално поведение и така постепенно бяха подкопани основите на спонтанния ред.

Идеалът управляващите да използват властта си като принуда в името на една "положителна" (разбирай "социална" или "разпределителна") справедливост обаче води не само до разрушаване на индивидуалната свобода, което според някои не е прекалено висока цена, но се оказва и мираж или илюзия, които не могат да се осъществят при никакви обстоятелства, защото предполагат съгласие за йерархията на различните конкретни цели, а това в едно голямо общество е невъзможно, тъй като членовете му не се познават и нямат достъп до едни и същи факти. Понякога се смята, че искането на повечето хора за социална справедливост, че този идеал има определено съдържание. За съжаление много е вероятно това да се окаже поредният мираж и както винаги резултатът да излезе съвършено различен от обещанията му.

Невъзможно е да се въведат правила, определящи колко "е редно" да притежава всеки, освен ако не изработим някакви всеобщи представи за относителни "достойнства" или "нужди" на различните индивиди, за което няма обективни мерки, за да е възможно централно разпределение на всички стоки и услуги. Това би означавало всеки индивид, вместо да използва своите знания за своите цели, да изпълнява някаква повинност, наложена му от други, и да получава възнаграждение в зависимост от това доколко добре, по преценка на другите, е изпълнил тази повинност. Това е метод за определяне на трудовото възнаграждение, подходящ за затворена организация, например една армия, но е несъвместим със силите, поддържащи спонтанния ред.

Трябва да стане ясно, че пазарният ред не предполага някакво тясно съответствие между субективните достойнства и индивидуалните нужди и възнаграждения. Той действа на принципите на комбинираната игра на умения и шанс, при която резултатите за всеки индивид силно зависят от обстоятелствата и понякога са изцяло извън неговия контрол, както обсега на неговите умения или усилия. Всеки получава възнаграждение в съответствие със стойността на конкретните услуги, които е предоставил на конкретни хора, и не е задължително тази стойност да има някаква връзка с достойнствата, а още по-малко с нуждите му.

Всъщност понятието "ценност за обществото" е безсмислено, защото дадена услуга може да има стойност само за определени хора и да не интересува никой друг член на обществото. Виртуозът цигулар предлага услуга на група хора, футболната звезда предлага своята "услуга" на друга група, а майсторът на лули задоволява потребностите на съвсем различни потребители в сравнение с клиентите на производителя на парфюми. Самото понятие "ценност за обществото" е също толкова нелегитимно като антропоморфичен термин при свободния пазарен ред, колкото и описанието на този ред като "единна икономика" в буквалния смисъл на думата, тоест като даденост, която"третира" хората по справедлив или несправедлив начин или която "разпределя" благата между тях. Резултатите от пазарния процес за конкретните индивиди не са резултат от нечия воля нито пък могат да бъдат предвидени от поддръжниците или пазителите на такъв ред.

Но не неравенството на възнагражденията, нито тяхната диспропорция по отношение на заслугите, нуждите, усилията и т.н., нито най-сетне другите несъответствия, изтъквани от социалните философи, а исканията за защита срещу незаслужено отнемане на вече завоювани позиции оказват най-силно въздействие върху реалната политика и водят до постепенното разрушаване на еднаквите правила за справедливо поведение и изместването им от "социален" закон, който има за цел установяване на "социалната справедливост". Пазарният ред се изкривява преди всичко от усилията на някои групи да се предпазят от загуба на своите досегашни позиции и когато днес се призовава към намеса на държавното управление в името на "социална справедливост", най-често става въпрос за защита на съществуващото в момента положение на някоя група. По този начин "социалната справедливост" се превръща в нещо повече от искане за защита на нечии интереси - създават се нови привилегии, например на селянина се обещава "паритет" с индустриалния работник в името на социалната справедливост.

Тук е особено важно да отбележим, че се правят опити едни и същи сили, пускани в ход навремето, при заемането на защитаваните позиции, да се насочват в името на справедливостта срещу групата, която сега се опитва да ги заеме, като защитаваната позиция нито е по-заслужена, нито по-честно спечелена от очертаващите се в перспектива по-нискостояща, а запазването й може да стане само като се отнеме на други групи възможността за издигане. При пазарния ред фактът, че някаква група е постигнала определено положение, не й дава правото да претендира, че е справедливо да го запази, защото тази претенция не може да се защити с еднакво приложимо за всички правило.

Целта на икономическата политика на едно свободно общество следователно никога не може да бъде осигуряването на определени резултати за определени хора и успехът й не може да се оценява чрез сумиране на стойността на конкретните резултати. В този смисъл целта на това, което се нарича "общество на благоденствието", е принципно погрешна - не само защото не може да се изчисли никакъв смислен сбор от удовлетворението, осигурено на различните хора, а и защото основната идея за максимално задоволяване на нуждите (или максимум социален продукт) е уместна само при същинската икономика, която обслужва единна йерархия от цели, но не и при спонтанния ред на каталаксията, който няма общи конкретни цели.

Смята се, че понятието "оптимална икономическа политика" (и всяка преценка дали дадена икономическа политика е по-добра от друга) предполага максимално натрупване на реален обществен доход (което е възможно само в стойност и поради това предполага неправомерно сравняване на полезността за различните хора), но всъщност не е така. Оптималната политика в една каталаксия може да има и би трябвало да има за цел увеличаване на възможностите всеки произволно избран член на обществото да си осигури висок доход или, което е едно и също, увеличаване на възможностите, независимо от това какъв е неговият дял в общия доход, реалният еквивалент на този дял да бъде толкова голям, колкото човек сам успее да го направи.

Това може да се постигне независимо от разпръскването на доходите, при условие че всички стоки се произвеждат от хора или организации, които са в състояние да ги произвеждат по-евтино (или поне не по-скъпо) от всички други хора или организации, които не ги произвеждат, и се продават на цена, по-ниска от тази, която би могъл да предложи за продажбата им някой, който не ги произвежда.

Явно е, че това положение не предполага така наречената "перфектна конкуренция", а пазар без вътрешни бариери, пазар, който е в състояние да даде информация за своите възможности. Трябва също да се подчертае, че тази скромна и постижима цел досега не е осъществена напълно, защото във всички времена и навсякъде правителствата са ограничавали достъпа до някои професии и са толерирали лица и организации, които пречат на другите да навлязат в тях.

При един оптимален вариант в производството на всяка комбинация от стоки и услуги би трябвало да се прилагат всички познати методи, защото именно чрез пазарния механизъм по-добре отколкото по всеки друг начин най-пълно се мобилизират и оползотворяват разпръснатите знания на членовете на обществото. Но до това би могло да се стигне само ако позволим делът на всеки индивид от общите блага да се определя от пазарния механизъм с всичките му рискове, защото само при пазарно определяне на доходите всеки се насочва към оптимално производство.

С други думи, нашият дял от общия продукт на обществото е неограничено голям, а същевременно, както хиляди останали членове на обществото, ние сме постоянен обект на въздействието на пазарните сили и следователно наш дълг е да приемаме промените в доходите и положението си дори и когато те са неблагоприятни за нас и се дължат на обстоятелства, които не сме могли да предвидим и за които не можем да отговаряме. Идеята, че сме "спечелили" (в смисъл, че морално сме заслужили) дохода си, когато сме имали просто късмет, и че имаме право на този доход дотогава, докато го печелим също толкова честно колкото и преди, е изцяло погрешна. Всички, и бедни и богати, дължат доходите си на изхода от една смесена игра на умения и шанс. Крайният резултат от тази игра се получава само защото сме се съгласили да участваме в нея. А след като сме се включили в играта и сме се ползвали от нейните резултати, ние сме морално задължени да приемаме тези резултати дори и когато те са неизгодни.

Няма съмнение, че в модерното общество всички, освен най-бедните и онези, които при друго общество биха се радвали на законни привилегии, получават благодарение на това, че са възприели този метод, доход много по-висок от онзи, който биха получили иначе. Разбира се, няма причина едно общество, богато поради това, че е пазарно, да не осигурява извън пазарния механизъм минимална сигурност за всички, чиито доходи паднат под определен стандарт. Тук искахме само да докажем, че справедливостта не позволява "коригиране" на резултатите от пазара и че справедливостта или прилагането спрямо всички на едни и същи правила изисква всеки да вземе това, което му дава пазарът, при условие, че е действал честно. Справедливостта съществува само по отношение на индивидуалното поведение; няма "социална справедливост" изобщо.

ІІІ.Схващанията за справедливостта

Показателно е, че такова схващане за либералния ред възниква единствено в страни, където на справедливостта се гледа като на нещо, до което се стига чрез усилията на съдии или учени, а не като на подредба, произволно наложена от определена личност или инстанция. Древна Гърция и Рим са добър пример в това отношение, също и съвременна Англия. Това схващане си пробива много трудно път в страни, където правото е схващано преди всичко като продукт на преднамерено законодателство, и е претърпявало неуспех навред, където са действали едновременно правният позитивизъм и демократичната доктрина - и двете не познаващи друг критерии за справедливост освен волята на законодателя.

Либерализмът наследява от теорията за общото право и от още по-старите (предрационалистични) теории за естественото право, а и сам подразбира, едно схващане за справедливостта, което прави разлика между правилата за индивидуално поведение, неотделими от "управлението на закона" и необходими за изграждането на спонтанен ред, и, от друга страна, всички конкретни разпоредби на една власт за целите на организацията. Такова разграничение се прави изрично в правните теории на двама от най-големите философи на модерната епоха - Дейвид Хюм и Имануел Кант, но след тях никой не му е отделял нужното внимание и затова то е напълно непознато в днешните теории за управление на обществото.

Основните особености на това схващане за справедливостта са

а.) за справедливост може да се говори само по повод конкретни човешки действия, а не във връзка с някакво състояние на нещата, независимо дали то е или би могло да бъде наложено от някого;

б.) правилата на справедливостта са предимно забранителни, с други думи - изходната категория е несправедливостта, а целта на правилата за поведение е да се предотвратят несправедливите действия;

в.) несправедливостта, която трябва да се предотврати, е навлизане в защитената от намеса зона и правилата на справедливостта трябва да се прилагат, за да се възстанови нейната неприкосновеност;

г.) правилата за поведение, отрицателни сами по себе си, могат да се развиват чрез постоянно прилагане на всякакви други правила от този род, които обществото е наследило.

Тези четири основни точки ще бъдат разгледани по-подробно тук.

а.) Правилата за поведение могат да изискват от индивида, когато взема решение, да има предвид само такива последици от своето действие, каквито е в състояние да види. Конкретните резултати на каталаксията за конкретната личност обаче са непредсказуеми и след като не са последица от нечии планове или намерения, безсмислено е да назоваваме справедлив или несправедлив начина, по който пазарът разпределя стоките между хората. Именно това обаче се стреми да прави така наречената "социална" или "разпределителна" справедливост, в чието име либералният законов ред постоянно се разрушава. По-нататък ще видим, че досега не са открити, нито могат да бъдат открити критерии за "социална справедливост" и затова - за разлика от правилата за поведение - те се въвеждат произволно по волята на властимащите;

б.) Никое конкретно човешко действие не е напълно определено извън конкретната цел, към която е устремено. Свободните хора, на които ще се позволи да използват свои собствени средства и собствени знания, за да преследват собствени цели, не трябва да бъдат принуждавани да се подчиняват на правила, които категорично им нареждат какво трябва да правят, а само на правила, които им казват какво не бива да правят. Следователно правилата за поведение само обозначават рамките на допустимите действия, но не предписват какво трябва да прави човек в даден момент. (Някои изключения са действията за спасяване или защита на човешки живот, за предотвратяване на катастрофи и други подобни - в тези случаи правилата на справедливостта изискват положителни действия. Тук не е мястото да се разпростираме върху действието на подобни правила в системата.) Общо отрицателният характер на правилата за справедливо поведение и съответното централно място на забраняваната несправедливост, са били често забелязвани, но много рядко са изследвани логическите им последици;

в.) Несправедливостта, която правилата за поведение забраняват, е нарушаване на неприкосновената зона на свободата на отделния индивид и е необходимо със сигурност да се установи обхватът на тази зона. От времето на Джон Лок насам е прието тя да се описва като собственост. (Самият Лок я определя като "животът, свободата и собствеността на човека".) Това обаче е твърде тясно и чисто материалистично тълкуване на защитената зона, защото тя обхваща не само материални неща, но включва и разнообразни претенции и очаквания по отношение на околните. Ако обаче понятието собственост се схваща (както при Лок) в този широк смисъл, то законът като правила за справедливо поведение, и институцията собственост наистина са неделими.

г.) Невъзможно е да се реши дали дадено правило за поведение е справедливо, освен ако не се разглежда в рамките на цяла система от сходни правила, повечето от които трябва да се приемат като неподлежащи на обсъждане:ценностите могат да се проверяват само в съпоставка с други ценности. Проверката на справедливостта на едно правило обикновено (от Кант насам) се описва като "възможност за универсализация", т.е. възможността правилото да се прилага при всички случаи, предвидени в него ("категоричен императив").

Това означава, че приложено към всички конкретни обстоятелства, правилото не влиза в конфликт с други приети правила. Проверката в крайна сметка се състои в установяване на съвместимостта или непротиворечивостта на цялата система не само от гледна точка на логическата й съгласуваност, но и от гледна точка на възможността за възникване на конфликт в системата като цяло.

Ясно е, че само необвързаните с цел ("формални") правила издържат на тази проверка, тъй като са правила, развити първоначално в малки, свързани с конкретни цели групи ("организации"), които по-късно са разширявали своето приложение спрямо все по-широки и по-широки групи и накрая дотолкова са се универсализирали, че са станали валидни за отношенията между всички членове на отвореното общество, които нямат общи цели и просто се подчиняват на едни и същи абстрактни правила, като в процеса на развитието си правилата са се изчистили от всякаква връзка с конкретни цели.

Може да се приеме, че развитието от племенната организация, с подчинени на общи цели членове, към спонтанния ред на отвореното общество, където хората могат да преследват свои собствени цели, е започнало, когато за пръв път един дивак е оставил някакви блага на границата на територията на своето племе с надеждата, че някой член на друго племе ще ги намери и ще остави в замяна други блага, за да подскаже, че желае размяната да се повтори. От първото установяване на такава практика, преследваща сходни, но не общи цели, започва хилядолетен процес, който освобождава правилата за поведение от обвързаността им с конкретни цели и дава възможност те да обхванат все по-широк кръг лица, с перспективата да се въведе универсален мирен ред в света.

ІІ. Спонтанният обществен ред

Разграничаването на понятията спонтанен ред, основан върху абстрактни правила, които оставят на индивида свобода да използва своите знания за свои цели, и организация или мерки, осъществявани по команден път, е от решаващо значение за разбирането на принципите на свободното общество. Тази разлика ще бъде подробно изяснена по-нататък, още повече че спонтанният ред в едно свободно общество включва много организации (и най-голямата - държавата), но двата принципа на обществен ред не бива по никакъв начин да се смесват.

Първата особеност на спонтанния обществен ред е, че налагайки се със свои сили (законосъобразното поведение на членовете на обществото), той може да се окаже много по-сложно съчетание на елементи, отколкото ако е резултат от съзнателно проведен план, но въвеждайки по този начин една по-всеобхватна организация, ние в същото време ограничаваме възможностите за въздействие върху детайлите. С други думи, при така възникнал обществен ред може да се въздейства върху абстрактния характер, но не и върху конкретните елементи.

Не е без значение и това, че за разлика от наложената организация, спонтанният ред нито цели, нито изисква предварително споразумение относно определени резултати, до които трябва да доведе, и като независим от всякакви конкретни цели, може да се използва и да спомага за постигането на множество разнообразни, разнопосочни и дори противоречащи си индивидуални цели. Така например пазарният ред се основава не върху някакви общи цели, а върху принципа на реципрочността, т.е. съчетаване на различните цели в името на общото благо на участниците.

Идеята за общото благосъстояние или за общественото добро в свободното общество не може в никакъв случай да се определи като сума от известни конкретни резултати, които трябва да се постигнат, а само като абстрактен ред, който, общо взето, не е ориентиран към никаква определена цел, а просто осигурява на всеки член от обществото най-добър шанс да използва своите знания за свои цели. Ако употребим термина на лондонския професор Майкъл Оукшот, бихме могли да наречем такова свободно общество номократично (регулирано от закона), за да го отграничим от несвободния, телократичен (управляван от целта) обществен ред.

Голямото значение на спонтанния ред, на номокрацията, произтича от факта, че той разширява възможностите за мирно съвместно съществуване на хората при взаимна изгода и извън малките групи, чиито членове имат конкретни общи цели или са на общо подчинение, като по такъв начин прави

възможна появата на великото или отвореното общество. Този обществен ред, който постепенно се е развивал от организацията на семейството, ордата, клана и племето, дори на империята или националната държава, който създаде, ако не друго, поне началото на едно световно общество, се основава - без желанието и често въпреки желанието на политическите власти - върху правила, които са се наложили просто защото групите, които са ги съблюдавали, са имали по-добър успех. Този ред е съществувал и се е развивал дълго преди хората да осъзнаят съществуването му и да разберат как действа.

Спонтанният пазарен ред, основан върху реципрочността или взаимната изгода, се описва като икономически ред, като върху вулгарния смисъл на понятието "икономически" великото общество се поддържа в равновесие почти изцяло от онова, което наричаме икономически сили. Да наричаме обаче този ред "икономика" - така, както говорим за национална, социална или световна икономика - е неправилно: това може да ни подведе и обърка. В тази грешка се коренят повечето социалистически опити за превръщане на спонтанния пазарен ред в целенасочено управлявана организация, обслужваща една приета със съгласие система от общи цели.

Икономиката в тесния смисъл на думата (стопанство, ферма, предприятие и дори финансовата администрация на цяла държава) всъщност представлява организация или съзнателно предприети действия за постигане на система от цели, като се използват определени ресурси. Тя се основава върху съгласувани решения, като относителната важност на противоречивите цели определя как ще се използват ресурсите.

Спонтанният пазарен ред, възникнал от взаимодействието на множество такива икономики, e нещо съвсем различно и това, че двете неща се назовават със същото име, е истинска беда. Убеден съм, че така хората биват постоянно подвеждани и че се налага създаването на нов технически термин. Предлагам да наричаме спонтанния пазарен ред каталаксия, по аналогия с термина каталактика, нееднократно предлаган за заместител на понятието "икономика".

(И каталаксия, и каталактика произхождат от старогръцкия глагол katallattein, който означава не само "разменям", "обменям", но също и "допускам в общността" или "превръщам един враг в приятел".)

Най-важното за каталаксията е, че като спонтанен ред, нейното устройство не зависи от ориентацията и към определена йерархия от цели и следователно тя не осигурява такава последователност от действия, при която по-важното идва преди по-маловажното. Това е основната причина за критики срещу каталаксията и би могло да се каже, че повечето социалистически искания се свеждат до превръщането на каталаксията в истинска икономика (тоест безцелният спонтанен ред да стане целенасочена организация), за да е сигурно, че най-важното никога няма да бъде пожертвано заради по-маловажното. Следователно, като защитници на свободното общество, трябва да покажем, че именно защото не въвеждаме единна скала от конкретни цели и не се опитваме да наложим определен възглед за важното и маловажното при управлението на обществото, членовете на свободното общество имат възможност да използват своите индивидуални знания за постигане на индивидуални цели.

Разпростирането на мирния ред извън рамките на малката целенасочена организация става възможно чрез налагането на независещи от целите ("формални") правила за поведение и прилагането им в отношенията с други хора, които не преследват същите конкретни цели, нито имат същите ценности, а споделят само нуждата от прилагане на абстрактните правила - правила, които не налагат задължителни действия (предполагащи конкретни цели), а просто забраняват нарушаването на защитената сфера за свободни действия на всяка личност. Следователно либерализмът е неотделим от институцията на частната собственост, както обикновено назоваваме материалната част на тази защитена от външна намеса индивидуална сфера.

Макар либерализмът да предполага спазването на правила за поведение и очаква да се формира желаният спонтанен ред само при условие, че тези правила се спазват, той се стреми и да ограничи правомощията на правителството да упражнява принуда при въвеждането на тези правила, дори и когато става дума за положителни задължения, като например правилото гражданите да участват във въвеждането на тези правила. Либерализмът следователно е тъждествен с изискването за законност в класически смисъл, според което упражняването на принуда от страна на правителството е стриктно ограничено и е сведено до спазването на общовалидните правила на закона, превърнати в уеднаквени правила за поведение. (Тук "законност" отговаря на немското matterieller Rechtsstaat, което, за разлика от простото formelle Rechtsstaat, изисква само всеки акт на правителството да е законосъобразен, независимо дали законът съдържа общи правила за поведение.)

Либерализмът признава, че има определени услуги, които по различни причини спонтанните сили на пазара не могат да произведат или ги произвеждат неадекватно и поради това е разумно правителството да разполага с определени ресурси, за да предостави на гражданите такива услуги. Това изисква ясно разграничаване между правомощията на правителството да упражнява принуда със строго ограничени от правилата за поведение мерки и изключване на произвола и, от друга страна извършването на услуги чрез свободно използване само на ресурсите, определени за тази цел, които то няма право да монополизира, нито да използва чрез принуда.

І. Либерализмът и неговата основна идея

Тук ще използвам понятието "либерализъм" за да обознача схващането за един желан политически ред, чието първоначално развитие протича в Англия от времето на старите виги в края на седемнайсети век до времето на Гладстон в края на деветнайсети. Дейвид Хюм, Адам Смит, Едмънд Бърк, Т. Б. Маколи и Лорд Актън могат да се разглеждат като негови типични представители в Англия. Тъкмо това схващане за индивидуалната свобода в рамките на закона вдъхновява либералните движения в Европа и полага основите на американската политическа традиция. Някои от водещите политически мислители в тези страни като Б.Констан и А. дьо Токвил във Франция, Имануел Кант, Фридрих фон Шилер и Вилхелм фон Хумболт в Германия и Джеймс Медисън, Джон Маршал и Даниел Уебстър в САЩ са изцяло негови поддръжници.

Този либерализъм трябва да се разграничава ясно от една друга, възникнала в континентална Европа традиция, също назовавана "либерализъм", чийто пряк наследник е онова, което в САЩ се нарича така. Американският либерализъм, макар и започнал като опит за имитиране на първоначалната традиция, я интерпретира в духа на преобладаващия във Франция конструктивистичен рационализъм и поради това я развива в нещо съвършено различно, като в крайна сметка, вместо да настоява за ограничения върху правомощията на правителството, стига до идеала за неограничени правомощия на мнозинството. Това е традицията на Волтер, Русо, Кондорсе и Френската революция, от която произхожда съвременният социализъм. Английският утилитаризъм е възприел много от тази континентална традиция и появилата се в края на 19 век Британска либерална партия, образувана при обединението на либералните виги и уталитарните радикали, също е продукт на това смесване.

Либерализмът и демокрацията са съвместими, но не са едно и също нещо. Либерализмът е съсредоточен върху обхвата на правителствената власт; демокрацията - върху това кой държи властта. Разликата проличава най-добре при съпоставка на техните противоположности: противоположността на либерализма е тоталитаризмът, докато противоположността на демокрацията е авторитаризмът. Следователно по принцип е възможно едно демократично правителство да бъде тоталитарно, възможно е и едно авторитарно правителство да спазва либералните принципи. Вторият вид "либерализъм" всъщност се е превърнал в демократизъм и поради това, че изисква неограничена власт на мнозинството е станал по същество антилиберален.

Необходимо е да се обърне особено внимание на факта, че двете политически философии, които се представят за "либерализъм" и имат редица допирни точки, почиват върху напълно различни философски бази. Първият се опира на еволюционна интерпретация на всички културни и психични явления, както и на разбирането за ограничените възможности на човешкия разум. Вторият се основава върху това, което наричам "конструктивистичен" рационализъм. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Следователно първият вид либерализъм се отнася с уважение към традицията и съзнава, че всички знания и цялата цивилизация се градят върху нея, докато вторият вид гледа с високомерие на традицията, защото изхожда от разбирането, че един самостоятелно съществуващ разум е в състояние да проектира цивилизацията. (виж. Волтер: "Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови") Първият вид либерализъм е по същество едно скромно кредо, той разчита на абстракцията като на единствено средство за разширяване на ограничените възможности на разума, докато вторият отказва да признае каквито и да било ограничения и вярва, че разумът сам е в състояние да докаже доколко са необходими определени действия.

(Тази разлика се проявява и в отношението на двата вида либерализъм към религията - първият е съвместим с религиозните убеждения и често е поддържан и дори развиван от силно религиозни личности, докато "континенталният" тип винаги е бил антагонистично настроен към всички религии и политически се е противопоставял на религиозните институции.)

Първият вид либерализъм, върху който тук ще съсредоточим вниманието си, не е плод на теоретични разсъждения, а резултат на желанието да се обобщят и разширят благотворните и неочаквани последици от ограниченията, наложени върху правомощията на правителствата, изгубили доверието на управляваните. Едва след като става ясно, че по-голямата лична свобода, която англичаните имат през осемнайсети век, е до безпрецедентен материален напредък, се правят опити за систематизиране на теорията на либерализма - опити, които в Англия не отиват много далеч, докато континенталната интерпретация силно променя същността на английската традиция.

Либерализмът се основава на откритието, че обществото спонтанно ражда свой ред (същото откритие води до осъзнаването на факта, че съществува обект на теоретичните обществени науки). Този ред открива път за много по-ползотворна употреба на знанията и опита на всички членове на обществото, отколкото е възможно при централизирано управление; той поражда желание максимално да се използват възможностите на обществото за саморегулиране.

Именно в стремежа си да формулират принципите на един вече съществуващ - макар и в несъвършена форма - ред Адам Смит и неговите последователи развиват основните принципи на либерализма, за да покажат необходимостта от повсеместното им прилагане. Тяхната теория предполага приемане на заложената в общото право концепция за справедливост, както и на принципите за господството на закона, за държавно управление, основаващо се върху закона - идеи, получили слаб отзвук извън англосаксонския свят. Тези идеи не само не са разбрани напълно извън англоезичните страни, но престават да се разбират дори и в Англия, когато Бентам и последователите му заменят английската правна традиция с конструктивистичен утилитаризъм, по-близък до континенталния рационализъм, отколкото до английската традиция.

Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план. В резултат на това принудата от страна на правителството ще се ограничи до пускането в действие на тези правила като допълнение към другите функции, които може да упражнява, разполагайки с конкретните средства, поставени в негово разпореждане.

Принципи на либералния обществен ред

Фридрих Август фон Хайек

Фридрих Август фон Хайек (1899-1992) e лауреат на Нобелова награда (1974), главен представител Новата Виенска школа в политическата икономия, която развива основните концепции на Австрийската школа.

Един от създателите на теорията за свободния пазар като саморегулиращ се механизъм. Роден е в Австрия, но през 1930 г. става британски поданик и професор в Икономическия университет в Лондон.

През 1950-1962 г. преподава в Чикагския университет, а през 1952-1968 г. - в университета във Фрайбург. Трудовете му The Pure Theory of Capital (1941) The Road to Serfdom (1944) и Denationalisation of Money (1976) са класика в съвременната икономическа наука.

"Социализмът не страда от грешки, той е изцяло погрешен" - твърди Хайек, един от най-последователните критици на "социалистическата планова икономика". Предлагаме на вашето внимание доклад на Хайек, изнесен през 1966 г. в Япония и публикуван на много езици.



ПРИНЦИПИ НА ЛИБЕРАЛНИЯ ОБЩЕСТВЕН РЕД

І. Либерализмът и неговата основна идея

ІІ. Спонтанният обществен ред

ІІІ.Схващанията за справедливостта

ІV. Правната уредба в повечето западни демокрации

V. Запазването на пазарния ред

неделя, 5 април 2009 г.

Зад “личностните конфликти” стоят различни ценностни парадигми

Ето че достигнах до един значим, дори съдбовен момент в историята ни, който непременно трябва да се обсъди: за качеството и морала на личностния, на човешкия фактор. В развитието на СДС този фактор изигра злокобна роля: всички сега в хор твърдят, че СДС се било разпаднало заради “личностни”, а не заради “принципни” причини. На никой обаче не му минава през ума, че тъкмо личностното е и най-принципното.

Ето и аз в моя пример, когато засягам някои лични събития в житието-битието ми, изтъквам известни личностни несъответствия, които неизбежно водят до конфликти. Някой може да си помисли, че го правя това поради някаква си там моя маниакалност, защото примерно не съм бил оценен като личност от коалицията и по-късно от партията СДС, докато в същото време в нея са цъфтели съвсем друг тип личности. Също на повърхността се оказва, че се представям тук, в тия записки, като “пострадал за каузата” и едва ли не като “репресиран”, и го пиша всичко това било за да си отмъстя, било пък за това да получа някакво поне, макар и позакъсняло признание.

Сигурен съм, че мнозина ще си помислят тъкмо това, и си представям дори гримасата на разочарование, която ще се появи на иначе интелигентните им лица: и тоя е маниак на тема личност. Каквито явно са повечето комплексари, които се идентифицират като десни, и точно по тази причина – прекалена чувствителност и себичност на личностния фактор – СДС, пък и ДСБ сега не само че не могат особено да просперират, но все повече губят влияние, и в един момент току-виж и изчезнали. Какво може да се каже по този повод?

Първо, не се описвам и представям тук като “страдалец за демокрацията”, който при това е пострадал не от друг, ами от самите демократи. Вярвам, че забелязвате, любезни мои читатели, че често си служа в описанието на тия мои лични преживелици с порядъчни дози хумор, насмешка и ирония, което показва, че не съм се чак толкова вживял в тях. Въпреки че, както ще се разбере, дълбоко съм убеден, че тъкмо личностното е принципно важното за партиите с дясна ценностна ориентация и философия. В личното, като в призма, се пречупва общественото, социално значимото, да не говорим пък за общочовешки значимото. От личността всичко започва в сферата на социалния и политическия живот и всичко пак до нея свършва. Масовото съзнание у нас е масово повредено от марксистко-комунистическия догматизъм, според който “социалното”, а не личностното, е значимото, а пък личностното е нещо, което трябвало да се пренебрегва. И затова тия (д)ефекти на такъв един коварен догматизъм са довели до тази обърканост, която всички чувстват, когато за личностните конфликти се говори като за нещо несъществено и “преодолимо”, докато важното именно било другото. Личността и нейните аспирации обаче – ако се освободим от онзи догматизъм – са водещото в тия отношения, а личностното е основата на всичко останало. Ето защо именно те са и фатално важното.

Аз много съм мислил и дори писал по тия проблеми, и то не сега, постфактум, ами още навремето, когато все нещо можеше да се направи, та да се надмогнат силите, водещи до разцепление. Тогава, в периода 1999-2001 година, излязоха някои мои статии във вестници като Демокрация, Стандарт и Про & анти, в които предупредих за тия “личностни процеси”, застрашаващи авторитета и единството на организацията. Една от тази серия мои аналитични статии се наричаше “Диагноза: личностен дефицит” и тя излезе малко преди решаващата конференция на СДС през 2000 година. В други мои тогавашни статии предупреждавах за дискредитацията на имиджа на СДС, породена от безобразията на кариеристите-клиентелисти, който правеха всичко, за да съсипят авторитета и доверието в СДС, понеже действаха единствено в угода на своята корист. Ето че се оказва, че зад личностните различия се крият още по-значими ценностни несъответствия, които имат силата да разцепят една организация, и които, както сега мисля, с нищо не могат да бъдат спрени или предотвратени.

В СДС имаше през целия този период един все повече изтъняващ слой на романтици и идеалисти, които бяха там единствено по най-безкористни подбуди, заради великата кауза на човешката свобода и на демокрацията. Тия хора са така устроени, че се гнусят от всеки помисъл за материално облагодетелстване за сметка на идеята, т.е. такива хора никога не биха се и превърнали в най-безсрамни “търговци в храма”, каквито по начало си бяха другите, останалите. Които бяха в СДС не за друго – те “другото” и не можеха да го разберат и асимилират сякаш по силата на някакви си дори генетически увреждания! – ами единствено заради ламтежа за личностно облагодетелстване и устройване. Тия арогантни и нагли хора нямаха и не можеха да имат някакъв дори и най-мижав духовен импулсец, понеже душите им, явно, са така извратени, че за тях единствено значимото е само материалното: властчицата, държавната служба, депутатстването, мошеничествата от всякакъв род, кражбите; само лъжата за такива сякаш е единствената кажи-речи “съзнателно-духовна” подбуда.

И когато в СДС като управляваща партия нахлу още по-грамаден поток от алчни и безскрупулни хора, то тогава неизбежни бяха личностните конфликти. Като при това, трябва да се признае, в един момент личностите, имащи някакви все пак по-възвишени подбуди, се оказаха в немилост, понеже сякаш бяха неадекватни на “порива на самото време”. И такива, доколкото ги имаше, или си взеха шапката и сами си тръгнаха, или пък по най-унизителен начин бяха изритани от организациите. В един момент към 2000 година СДС беше заплашен от злата участ да стане сбирщина от жадни кариеристи, в която по най-немилостив начин се гонеше всичко по-светло и идеалистично. Още тогава разцепването на управляващата партия се оказа неизбежно.

Но тук именно има един фатално важен исторически момент, който ако не се разбере, то все едно нищо не се е разбрало. Премиерът Костов като ръководен фактор в СДС няма как да не го е разбирал, и той именно е трябвало да направи един съдбовно важен избор – и за него самия, и за страната като цяло. Цялата тази многоглава хидра, цялата тази лакома напаст в СДС, която беше оглавена от Хр.Бисеров, Е.Бакърджиев, Б.Бонев, Данчо Ментата и пр. се беше обаче добре окопала на всички нива, и особено на най-високото, в централата на СДС и в Парламента. У тия хора, разбира се, липсваше всякакво съзнание за мисия и за отговорност пред нацията и държавата, понеже те нямаха и не можеха да имат и най-елементарно държавническо съзнание. Ако Костов предприемеше, изхождайки от своя пиедестал и от отговорността си на лидер, някакви по-радикални мерки срещу кариеристичната крадлива напаст, то СДС неминуемо още в ония години би се разцепило, властта щеше да бъде загубена, а пък реформите в страната щяха да бъдат изоставени и забравени. Това СДС да загуби властта, изглежда, не е влизало в сметките и на представяната тук кариеристично-клиентелистка напаст, защото тя, знайно е, само от властта черпи дивидентите си. Костов пък, по съвсем други подбуди – заради високото съзнание за държавническа отговорност, свързана с наченатите реформи, и също и заради съзнанието за дълг пред нацията и страната – също не е могъл да рискува загуба на мнозинството и на властта. Ето защо двата лагера трябваше да вегетират във временно примирие до редовните избори, което даваше шанс на лакомниците да продължават безобразията си, а пък на Костов даде възможност да продължи реформите, плащайки обаче за това една твърде жестока цена.

Но по това именно се познават големите държавници: те са способни да поемат тежки отговорности и да плащат цялата цена, но именно за доброто на нацията и държавата. Разбира се, този вариант, който беше избран от Костов, доведе до положение именно нему да припишат пълната отговорност за всички злоупотреби на управляващите, понеже онази арогантна кариеристична напаст действаше по добре познатия принцип: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Ако сте забелязали, все още водената срещу Костов пропагандна война на олигархичните медии никога не е дала нито един залп срещу Бисеров, Ментата, Бакърджиев, срещу любимеца на Чьорни ген. Бонев и пр., напротив, тия изброените са нейни галеници и любимци, на тях именно, пропагандата им тури дори ореоли и нимби на “светци”, жертви и страдалци, невинно покосени и пострадали така несправедливо от “авторитарния Костов”. Който пък, респективно, беше възведен в сан на неоспорим "вожд на мафията", на "злодей", когото всички мразят, и му беше дадена привилегията да стане "най-черната личност на българския преход". Най-странното е, че се намериха наивници сред нас, българите, които, представете си, дори повярваха на тази съшита с бели конци пропагандна теория…

И ето сега като пиша в тия моя записки, примерно, за оня алкохолик от “барикадите на революцията от 1997-ма”, който се подвизаваше в кварталния ни клуб на СДС, и който дорасте, наистина, само до нивото на заместник-кмет на район, ала също добре се наяде, та разруши имиджа на СДС колкото можа и докъдето му стигаха силиците, то това не е просто защото той, представете си, ми бил лично ненавистен. Напротив, зад личностната несъвместимост, както се вижда, стоят доста значими идейно-ценностни несъответствия, които просто няма как да се примирят. Същото е когато пиша и за моите дребнички истории с “великия депутат Влашки”, или с “кадровика” Колиманов (има обаче забележително символична фамилия, нали, не съм я измислил аз, а е автентична, и доста пасва за това, което същият правеше: да коли и да беси!) или с някои други.

Работата, вижда се, не опира в “дребнички психологически конфликти”, както на някои им се струва, а до нещо много по-съществено: тия лица бяха носители на определена житейска философия, на определена ценностна парадигма, на някаква жизнена стратегия, която определяше дълбокия вътрешен смисъл на политическото действие, зад което те заставаха.

Ето защо и “разводът” с тия лица – кариеристите, клиентелистите, склонните към кражби и разбойничество – беше неизбежен. Той обаче не е “личностен” в смисъл на "несъществен", един вид "излишен" и съвсем "второстепенен". Всичко това се представя от "доброжелателно-настроените" анализатори от типа на А.Райчев, на Е.Дайнов или пък на Дудучко Бареков именно така: абе Костов, Софиянски, Н.Михайлова, П.Стоянов, Е.Бакърджиев и пр. се "изпокараха" просто без и сами да знаят защо, явно от суетност и маниакалност кой да води "бащина дружина", а иначе са все от един дол дренки! Сега схващате ли защо такива услужливи анализатори нивелираха така натрапчиво и по този подъл начин най-значимите различия, които стоят зад уж "дребничките личностни конфликти" в СДС, а пък и в българската политика изобщо.

А всъщност, напротив, както се оказва, тъкмо личностното е най-същественото, понеже то е формата, в която се побира останалото, именно идейното, ценностното, стратегическото, програмното, необходимото, съдбовното и пр. значимо съдържание. Този развод дойде, както посочих, едва след като СДС загуби властта. А това, че Костов запази на всяка цена единството на СДС в името на довършването на мандата, и то по съвсем ясни държавнически подбуди – довеждането докрай на поне най-важните реформи – говори единствено за себеотрицателността и съзнанието за дълг на този наш политик пред нацията и историята. Която е така рядка и почти несрещана черта в цялата тази наша толкова низка политическа гмеж, непрестанно напираща към властта.

Днес голяма част от ония, които успяха да съсипят имиджа и доверието в СДС, са на предни позиции в милиционерската партия на ген. бат Бойко, понеже най-вече там намирисва на скорошна властчица. Други от тях пък си се върнаха в своето изконно лоно, именно в лоното на партията-кърмилница БСП – примерно В.Димитров, както е известно, е съветник на Гоце Първанов! Трети са при пашата Сава Доганов, става дума за Ментата и Бисеров. А някои дори се свлякоха до нивото на "Атака", само и само да са в Парламентеца – пловдивчанинът Павел Шопов, да речем. СДС след отделянето на Костов и създаването на партията ДСБ, си остана люпилня на млади и още по-арогантни кариеристи, които са готови и майка си да продадат, само и само да са на власт и да се облажат. И към които, както забелязвам напоследък, и новият им лидер Юруков вече изцяло мина, понеже осъзна, че други в СДС, собствено, вече и няма. Процесите в партията на Костов също не са добри, което ни дава основание да говорим, че нашата демокрация е в най-тежка и всеобща криза.

Интересното е, че сякаш само при БСП, ДПС и сега при ГЕРБ “личностен проблем” сякаш няма. Изглежда щото при ченгета, милиционери и явни разбойници да се говори за личности е доста рисковано. Ето защо тези формации гъмжат от най-нагли безскрупулни кариеристи, и не само това, ами на всичкото отгоре и народът гледа с възхита към тях и то със широко зяпнали уста. Сякаш и на самия този многострадален наш народец му текат лигите, понеже си мисли, че ако тия избраници-мафиоти се развихрят, то и самият народец нещичко току-виж би намазал. Изглежда тук се крие и тайната на неудържимия възход на бат ви Бойко Борисов, който така силно ентусиазира политическата пасмина на нашенските мераклии за власт и облаги. И които, подобно на пчеличките, кацат от партия на партия, от цвят на цвят, за да събират неуморно своя златен прашец.

Но все пак да завърша с един личен епизод, понеже се отклоних май с тия прекалени разсъждения. Ето какво стана после. Наистина, назначената от Влашки директорка направи нужното и ме уволни от училището, в което работех от 5 години. Майната му на училището, дори това, че ме уволни, се оказа, че е за мое добро, ала в един момент моите неприятели се захванаха да ме гонят и от СДС. Повод за това им дадох самият аз, понеже в един момент заведох с мен един мой приятел, когото препоръчах за приемане в партията СДС. Бабичката, която ръководеше клуба, се паникьоса, понеже си помисли, че искам постепенно да й организирам преврат, та да я гътна от поста й. Тя отърча да се оплаче на Колиманов, който по тоя повод лично пристигна в клуба да ме гони. Това, че съм завършил в Русия някога, разбира се, беше извадено, за да се докаже тезата, че аз съвсем съзнателно руша “идейното и организационно единство на СДС”! Излизаше, че съм “шпионин” не просто на комунистите, ами и на съветските комунисти, което било хептен непростимо. Даже се предложи от наглеца Колиманов тия, дето са допуснали изобщо да бъда приет в СДС, да бъдат наказани, понеже са допуснали “класовия враг” в редиците на СДС.

Тогава именно скочи пияндето и произнесе прочувствена реч, в която изтъкна, че той единствен бил против моето приемане и че ме бил надушил че съм чужд на СДС още в първата минута. Колиманов си записа нещо в тефтеря, тя да се отблагодари на този самотвержен и героичен пияница. Аз стоях и не вярвах едновременно както на ушите си, така и на очите си. Разбира се, не останах длъжен и произнесох пламенна реч, в която призовах присъстващите на този спектакъл да вникнат по-внимателно в ситуацията и да не се подвеждат да гласуват за изключването ми. Казах и какво мисля за тази клика от най-безскрупулни наглеци, които бяха узурпирали ръководството на СДС в Пловдив – Гърневски (кмет), Андонов (областен управител тогава), В.Колиманов (оргсекретар на СДС) и техните лакоми свити от кариеристи, които ще закопаят СДС без да им мигне окото. Някакъв подмазвач от публиката в този момент жално зави на умряло, бабичката-шефка ми взе думата и подложи на изключване моя милост от СДС. Бях изключен с пълно единодушие, никой дори не се и въздържа от гласуване. След това в продължение на месеци бях пресрещан по улиците от присъствали на това унизително събрание седесари, които, страхливо оглеждайки се да не ги види някой че говорят с мен, ми се извиняваха. И ми стискаха ръката че съм бил прав, ала ме молеха да ги извиня, че били гласували за изключването ми – гласували само защото прекалено много ги било страх…

Това е. Когато СДС падна от власт, а Колиманов вече не беше фактор в СДС, същите тия хора изпратиха нарочна депутация до мен, която най-официално ми се извини за станалото. И хорицата ми заявиха, че са ме били възстановили в партията. Аз заради своя изследователски интерес към психологията отидох, върнах се в клуба. Пияницата вече го нямаше там, беше отишъл другаде. Скоро се разбра, че щом се е учредила Атака, той е отишъл, естествено, там. Другите кариеристи, които напираха за служби когато СДС беше на власт, също вече се бяха махнали: сега, забелязвам, повечето от тях са вече в ГЕРБ. А преди това бяха “монархисти”, царски чиляци, запретнали ръкави да забогатеят поне при Симеона. Но сега са при бат си Бойко и го гледат със светнали от мечти очи. Абе чисто нашенска, българска психология – какво друго да каже човек…

В клуба на СДС бяха останали само 10-на пенсионери – и моя милост. Шефката-бабичка беше успяла да си уреди апартамент в друг квартал и беше напуснала и квартала, и клуба. Това беше останало от СДС. Скоро след тия събития и то се разцепи, та се образува ДСБ. Но това вече е друга история, за която ще се наложи да пиша после. Пък може и изобщо да не пиша, понеже то вече не е история, тъй като става в наши дни.

Животът мъчително се възземаше, ала наглеците не мирясваха

В периода 1997-2001 година трябваше да бъдат извършени най-болезнени реформи – болезнени тъкмо защото бяха така дълго отлагани. Правителството на Костов и парламентарното мнозинство на ОДС обаче най-решително се захванаха с позакъснялата модернизация на страната, в резултат на която след 7-8 години България ще стане член на Европейския съюз.

Без реформите, които Костов проведе с нужната твърдост, страната ни щеше да види ЕС през крив макарон. По същия начин и член на НАТО щяхме да станем на кукуво лято – ако не беше твърдата позиция на правителството на СДС по време на войната на НАТО срещу сръбския социалистическия режим на Слободан Милошевич, приятелят на нашия Гоце Първанов, позволил си такива ужасни безчинства и престъпления срещу човечността в Косово. Както е известно, тогава, по време на войната отвъд нашите западни граници – създала, впрочем, доста допълнителни и утежняващи ситуацията икономически трудности за нашето правителство – националните предатели в лицето на БСП, представлявана от лидера си Гоце Първанов, в угода на сръбските и руски интереси провеждаха антинатовски демонстрации в София. Начело на които под лозунга “НАТО – убийци!!!” вървеше сегашният “натовец”, президентът Гоце Седефчов Първанов. Той, впрочем, тогава беше приятел не на “моя приятел Джордж” (Буш), както наскоро сам заяви, ами си беше приятел освен на Милошевич също и на самия Саддам Хюсеин, на когото помагаше в условията на ембарго да върти търговия с петрол, която донесе на касите на БСП няколко стотици милиона в твърда валута. Но благодушният наш народ тези неща ги забрави бързо и в 2001 г. тури начело на страната именно агент Гоце, а пък в 2006 година дори му даде втори мандат: скачай и се радвай, щастливи ми Гоце, че си попаднал на такъв, да не казвам точно какъв, народ!

Разбира се, приватизацията, проведена от кабинета Костов, доведе до жестоки проблеми за хората, които загубиха работата си, защото предприятията, в които до този момент са били работили, са произвеждали само загуби. И по тази причина не можеха да издържат – без модернизация и реорганизация – и един час в условията на пазарна икономика. Постепенно обаче пазарните механизми, които въпреки всичко имат благотворен оздравителен ефект върху икономическия живот, започнаха да се задвижват, независимо от това, че на първо време тяхното действие се изрази в серии от фалити на нерентабилните заводи и предприятия. Но друг начин за освобождаване на икономиката от такива “съсиреци” в нейната “кръвоносна система”, които да могат да предизвикат колапс и убийствен инфаркт във всеки момент, друг начин, повтарям, за това просто няма, или още не е изобретен. Правителството на Костов и самият Костов най-вече трябваше да платят тежка цена в загуба на доверие, въпреки че решаваха съвсем държавнически една належаща задача, чиито благотворен ефект обаче щеше да се усети след години. Разбира се, ДС не пропусна отворилата й се възможност да изтика СДС от властта, като за тази цел нямаше друг вариант освен да домъкне в 2001 г. от Мадрид "величеството" Симеон, което, както сега разбираме, винаги е било на служба на комунистическия режим – за позор на институцията, символ на която по един каприз на историята беше то самото!

За ония години много може да се пише, защото въпреки всичко се усети от все повече хора, че усилията на правителството не са напразни, и че се върви във вярната посока. Разбира се, така е устроена човешката психика, че на доброто, което тогава се правеше, и което щеше да се усети с оглед на една по-далечна перспектива, не се обръщаше толкова внимание, а пък за сметка на това се наблягаше само на отрицателното, на грешките, пък дори и на злоупотребите на някои лица, свързани с властта на СДС и на самия Костов. Икономическата реформа и финансовата стабилизация на страната някак си се възприемаха като “нещо закономерно”, а пък за ония неща, свързани с опаката страна на управлението, продажната олигархична преса пишеше и говореше всеки ден: друга такава масирана пропагандна война, каквато беше проведена срещу кабинета Костов, нашата история не помни! Постоянно се говореше и пишеше за “мистър 10%” (вицепремиерът и икономически министър Ал.Божков), тръбеше се непрестанно и за внезапното забогатяване на сивия кардинал на СДС Хр. Бисеров (който сега е при Доган, ала за който сега никой вече не пише, защо ли?!), пишеха също за златния часовник от 20 000 лева на бившето крупие Данчо Ментата, който по някакво стечение на обстоятелствата беше допълзял до нивото на шеф на икономическата комисия в Парламента (който сега също е при Доган, а пък пресата се преструва, че не знае това, или че дори не знае кой е Данчо Ментата!) и пр., и пр. А пък когато Костов изгони корумпираните от правителството, тогава пресата го нападна защо нищо не бил казал за мотивите, тогава именно и президентът Стоянов патетично се развика “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, като целта на тази атака явно е била като Костов заговори, вътрешните противоречия в СДС и в коалицията да се задълбочат дотам, че парламентарното мнозинство да бъде съсипано, а пък правителството на СДС да падне още на втората година.

Костов обаче в тия най-тежки дни прояви изключителна държавническа мъдрост, замълча, пое върху себе си всички негативи, не рискува да загуби властта заради някакъв глупав политически романтизъм, към който го подтикваха зложелателите му, и направи това единствено в името на България. Ето как това, което изтъкват като “непростима грешка” на българския премиер-реформатор в ония години се оказва, че е съвсем съзнавана алтруистична жертва пред олтара на Отечеството, която отличава истински големите държавници от политическите мижитурки и маскари. Иван Костов още тогава показа, че е държавник от най-висок мащаб, който ако не съвременниците, то поне историята ще признае съвсем безусловно. А това, че толкова го мразят, е илюстрация на верността на тази констатация: най-мразени приживе, пък и досега в нашата история са били тъкмо държавниците, които най-много са направили за България (Стамболов, Д.Петков, Цар Фердинанд, Ал.Цанков, Б.Филов, и сега, от най-новата ни история – Иван Костов).

Но нека да превключа и на личния план на тази съвременна история, защото той именно ни дава едни други, чисто човешките нейни измерения. По това време моя милост си беше най-скромен учител по философия, който обаче упорито работеше и по своите книги, не само по ония, които имаха характер на учебни помагала, но и по другите, които са самостоятелни философски и психологически изследвания. Самият факт, че това време беше толкова благоприятно за такива научни занимания показва, че обстановката е била общо взето спокойна, нищо че, по своя си обичай, аз не се отказах и от гражданска активност, пък и било на най-ниско ниво: на нивото на един квартал в Пловдив, и отчасти на ниво град. Ще разкажа тук една лична история, която също така много говори за тогавашните нрави.

По онова време в групата от пловдивски депутати се открои Младен Влашки, преподавател от ПУ и мой бивш, доста бегъл, впрочем, познайник. Изглежда на времето, когато работехме заедно в ПУ, аз, без да искам, доста обидих този Младен Влашки, защото още когато бях съвсем нов и млад преподавател, чувайки как студентите на семинари често говорят за някакъв Влашки, веднъж си позволих да запитам: “Абе кой е тоя Младен Влашки?! Чувам ви, че говорите за него, а аз наистина не зная кой е той, кажете де?!”. Тогава един студент-зевзек скочи и най-патетично извика:

– Асистент Грънчаров, нима искате да кажете, че не познавате Младен Влашки?

– Да, наистина, не зная кой е. Признавам си, кажете ми, помогнете ми: кой е тоя Младен Влашки? – отвърнах, защото наистина не знаех. Бяха минали няколко месеца откакто бях започнал работа, и си признах чистосърдечно, че не зная.

И в това време един друг студент, който изглежда си падаше майтапчия, скочи и изкрещя:

– Леле, той не знае кой е Младен Влашки!!! Самият Влашки! Не кой да е, ами Влашки не знае кой е! Какъв кошмар! Нима е възможно това?! О, богове, този тук човек не знае кой е самият Младен Влашки!!!

Аз, разбира се, доста се засрамих, а пък по моя адрес почнаха да се носят доста приказки, обвиняваха ме във високомерие и пр., понеже, наистина, както разбрах после, Младен Влашки бил звездата не само на факултета, ами и на целия университет. Но до ушите на Младен Влашки още тогава изглежда е достигнало моето неведение за неговата слава, което е довело до това той да ме възприеме като конкурент за славата му, и на тази основа да ме намрази най-всеотдайно. Той самият, Влашки де, имаше ботевски вид, понеже носеше и поддържаше брада, падаше си малко нещо позьор, при това минаха доста години, през които дружеше със странни особи като Огнян Сапарев (агент на ДС, както разбираме сега), с партийни секретари на БКП и пр. А пък когато аз създадох своя Философски дискусионен клуб в ПУ в далечната 1987 г., той, Влашки де, криеше страхливо глава в яката си, когато ме срещаше, мъчейки се да не ме погледне, и нито веднъж не дойде в клуба.

Но ето че в един момент през януари 1997 година го видях в предните редици на демонстрациите срещу Виденов, позачудих се, че и при него са избликнали изведнъж съвсем ненадейни антикомунистически чувства. Скоро обаче след това се разбра, че това се е случило, понеже човекът просто се е възползвал от момента, за да стане депутат. Той стана депутат, и то от най-важните, най-активните, подмазва се дълго и всеотдайно на Костов, а после, естествено, в един момент ще го предаде. Нищо че преди това доста му е четкал обущата, но когато вече не е на власт ще го намрази хептен всеотдайно – за да му забие жестоко ножа, както подобава за всеки мизерник от класа. Но да оставим това, ето и самата по-лична моя история.

В един момент се разбра, че властта искаше да смени старите директори на училища, назначавани без конкурс още от байтодорово време, което си беше една доста добра идея. Обявиха се конкурси, и моя милост, понеже все пак съм философ, реших да се явя на конкурса, защото винаги съм имал някакви свои по-авангардни идеи за образованието, които исках да проверя и на практика. С една дума, чувствах се реформатор, ала понеже моя реформизъм се проявяваше все на едно идейно ниво, реших да се пробвам поне малко по-практически.

Когато в клуба на СДС заявих за желанието си да участвам в конкурса, всички ме подкрепиха, понеже се успокоиха, че явно амбициите ми не са толкова големи. Преди този момент аз бях доста активен в обсъжданията, вземах думата по няколко пъти на събрание, та факторите от клуба се бяха уплашили да не би да имам политически амбиции, които при моето красноречие трябва да са били, по тяхна преценка, доста големички – което и стана основание за дълбоката им и нескривана враждебност към моята персона. Но ето че се видя, че съм глупак, щом искам да стана само директор на училище – а те явно се бяха бояли да не би да искам да стана… депутат. Разбира се, комай всички в един клуб на СДС от онова време се бореха за по-престижни държавни постове, а пък предел на мечтите на тия хора, разбира се, си беше депутатството.

Както и да е, тогава именно председателката на клуба с дълбоко облекчение и с нескривана радост ми каза, че ще ме подкрепи най-активно и ми каза да си избера училище, на което искам да стана директор. Аз казах, че вече съм го избрал, но тя ме посъветва да помисля, понеже имало и по-престижни и елитни училища, които “ме заслужавали” – точно така се изрази. Но за тази цел аз трябвало да се явя лично при “дипутата Влашки”, който тогава беше главен фактор в тия конкурси: за да не се получело така двама “наши хора” да кандидатстват за едно и също училище, трябвало лично Влашки да каже кой къде да кандидатства. И така, аз веднъж отидох до сградата на централното СДС в Пловдив, за да търся Младен Влашки.

Разбира се, за да се добере човек до величие като Влашки беше невъзможно. Аз като видях тази ситуация, веднага реших да не го търся повече, понеже знаех, че той добре ме познава, и като види името ми, ако има нещо, сам ще ме повика. И така, аз не отидох да го търся, понеже, от друга страна, ролята на просител лично на мен хич не ми допадаше. И си избрах едно друго училище, дадох си документите за него и зачаках конкурса: сиреч имах неблагоразумието да си помисля, че конкурсите ще протекат “обективно” – сякаш не знаех, че живея в България!

За зла участ за същото училище решила да кандидатства и една дама, която при това беше съпруга на един от най-великите лидери на СДС от пловдивски мащаб – нека да не казвам кой засега. Влашки като видял, че моето и нейното име се “дублират” като “наши кандидати”, не само че не намерил за нужно да направи разместване, ами оставил всичко така, явно от добри чувства към мен – за да се проваля на конкурса.

Аз като разбрах, че мой конкурент ще бъде “самата госпожа Колиманова” (ето, че изплюх камъчето!), не се отчаях, понеже я знаех като доста слаба в личностно отношение кандидатура, която с лекота ще победя – нищо че мъжът й е голям фактор в СДС-Пловдив. Впрочем, този Колиманов се оказа не някой друг, ами същия оня “велик шеф” от пловдивското СДС, който в предишния очерк описах като властелинът, който назначаваше Сульо и Пульо, стига да са му приятели, на всякакви постове. И пред чийто кабинет ние, чакащите за “банката за кадри”, чухме онзи любопитен разговор. Но това казвам между другото...

Подготвих си новаторска идейна програма за управление, с която се искаше да се кандидатства. Самата Колиманова, като разбрала, че аз съм й конкурент, лично изглежда е отишла да плаче на рамото не само на обичния си съпруг, ами и на рамото на “самия Влашки”. Когато обаче шефката на клуба ми заяви, че си създавам врагове и че трябва да се оттегля, аз се амбицирах и реших да направя един гаден ход, решен на всичко, за да победя. Понеже наивно си мислех, че все пак, ако ще да сме демократи, всичко ще трябва да става съвсем демократично. Ала не би…

Отидох веднъж в София и се срещнах с един мой приятел, който беше депутат от избирателния район на моя роден край. С него бяхме доста близки, и той обеща да говори с Влашки, да натисне, та да спечеля конкурса аз. Заяви, че ще отиде и при министъра на образованието, та да бъде сигурна работата. Заяви, че тази Колиманова ще стане директор само през трупа му – нищо че мъжът й бил не знам какъв си.

Върнах се в Пловдив и, успокоен донейде, зачаках конкурса. В един момент разбрах, че се въртят някакви интриги по това, че “самият Колиманов” веднъж съвсем ненадейно дойде на събрание в клуба, за да види кой е този натрапник Ангел Грънчаров, дето иска да измести жена му от топличкото директорско място. И не само ме видя, но и понеже започна една дискусия, добре ме и запомни, понеже аз встъпих в спор с него, в резултат на който той вече ме намрази тотално: понеже го направих смешен и жалък пред събранието! Това кухо величие изпъкна именно с безкрайната си, но толкова високомерна кухота – и това той не можеше да ми го прости никога.

Дойде и конкурсът. Представих се бляскаво. Явно в комисията е имало и хора, които са били по-обективни, защото тя заседава кажи-речи няколко дни за да определи резултата. Накрая комисията измисли най-йезуитско решение, при което и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: и на Колиманова, и на мен дадоха абсолютно една и съща оценка, съвпадаща дори до стотните! При това глупаво положение нито един от кандидатите не можеше да спечели конкурса: не може едно училище да има двама директори! И понеже нов конкурс не можеше да се направи току-така, туриха Колиманова за “временно изпълняващ длъжността”, до нов конкурс. Колиманова ме победи: “временното” й директорстване продължава вече почти 10 години! Когато след време срещнах из университета Младен Влашки, той най-нагло ме изгледа като триумфатор: успял беше да покаже властта и величието си. А пък нищожествата, оказва се, особено силно са привързани към такива перверзни удоволствия – като това да мачкат личности.

Това е. Аз се примирих, понеже, от друга страна, не копнеех кой знае колко да ставам директор. Даже скоро оцених, че за мен лично е станало по-добре: невероятно сладка е свободата, която има един редови преподавател по философия! Но Влашки няма да спре дотук: той си тури за директор на училището, където аз работех, едно нищожество, подобно на него самия. И което съвсем скоро, под негова диктовка, ще почне люта битка да ме уволни и от това училище! Тази битка пак я спечели, разбира се, самият Влашки: аз бях уволнен доста подличко от училището през 1999 година. Скоро след това, под дружния натиск на Колиманов и на Влашки, ще бъда изключен и от партията СДС! Но това е друга история, която ще разкажа съвсем скоро.

Абонамент за списание ИДЕИ