Истината ни прави свободни

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Великата реч на Ал Пачино към всички нас, дето често сме така малодушни, слаби, вечно недоволни и само мрънкащи




Спомняте ли си филма на Оливър Стоун „Всяка една неделя”, в който великият Ал Пачино играе ролята на треньор по американски футбол? Наистина страхотен филм! Но онова, което винаги ще остане в историята му е разтърсващата реч на Пачино, с която героят му мотивира отбора да даде най-доброто от себе си.

Решихме да ви припомним тази изповед, защото тя е твърде показателна за ситуацията, в която се намираме всички ние. Тази изповед съвсем не се ограничава до една футболна игра. О, напротив! Тя изхвърча далеч от игрището и обхваща всеки един сантиметър от нашия живот. Затова е велика! Ето я:

„Не знам какво да ви кажа. Остават 3 минути до най-голямата битка в професионалната ни кариера. Днес е решителният ден. Или ще станем отново отбор, или ще ни смачкат. Ще ни смачкат сантиметър по сантиметър, мач по мач.

В момента сме в Ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там и да се оставим да ни бият или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от Ада сантиметър по сантиметър.

Аз не мога да го свърша вместо вас. Вече съм прекалено стар.

Когато се огледам и видя младите ви лица, си мисля, че направих всички възможни грешни избори в живота. Не знам дали ще ми повярвате, но пропилях всичките си пари. Прогоних всички, които някога са ме обичали. Напоследък дори не понасям лицето, което ме гледа от огледалото. Когато човек остарее, той губи някои неща. Това е част от живота.

Но ние разбираме това, чак когато започнем да ги губим. Накрая разбираш, че животът е игра на сантиметрите. Също като футболът. Защото и в двете игри - и в живота, и във футбола, имаш ужасно малка възможност да грешиш. Една стъпка в грешната посока и всичко отива на вятъра. Една секунда закъснение и изпускаш момента.

Сантиметрите, които ни трябват, са навсякъде около нас. Те са във всяка малка възможност, във всяка минута и секунда. Целта на нашия отбор е да се бори за сантиметъра. Трябва да разкъсаме себе си и всички около нас в името на този сантиметър. Ние се борим за него със зъби и нокти, защото знаем, че когато съберем всички спечелени сантиметри, те ще определят границата между победата и поражението! Между живота и смъртта!

Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът! Сантиметрите, наредени пред теб! Не мога да ви накарам да победите!

Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас! Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за отбора, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него!

Това означава отбор, господа! Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор или всеки от нас ще умре сам. Това е футболът, момчета. Това е всичко. И така... какво ще направите?“

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

сряда, 30 октомври 2013 г.

Бе ти, Грънчаров, си публикувал теа неща в Интернет, Боже, та ти си за убиване!



Вчера получих съвсем официален отговор или писмо от държавна институция по образованието, подписан от държавен чиновник, получаващ заплата от оскъдните пари (данъците) на мизерстващия български гражданин; при това този отговор е сюблимен, аз такова чудо не бях очаквал да се случи; този отговор показва, че с въпросните държавни чиновници явно живеем на различни планети; ето, подивете се, прочетете този отговор, удоволствието си заслужава: Отговор на Инспектората на МОН по повод на моя жалба. Аз днес-утре ще отговоря на тази толкова искрена държавна чиновничка и при това ще пиша отново на началничката й, на Министърката на образованието и науката по този същия повод. А ето сега ви представям първата писмена човешка реакция на туй стълпотворение от чиновническа мъдрост, която получих тази нощ отвъд океана; написал го е онзи същият американски българин или български американец, който редовно чете моя блог и чат-пат ми пише, и то съвсем искрено и емоционално за това какво мисли за прочетеното:

AIG, учуди ме враждебния стил на писмото, което си получил. Тук (USA) писма не се пишат така, пише се културно и с голямо внимание към личността плюс изисквания, ако има такива към тази личност. Никой не пише в тоя детински и заядлив стил.

Гледам тая кикимора дори не знае български и аз от 10 000 км. требва да й кажа, че се пише "уповавам", всеки идиот моеше да пише това, когато бях ученик в BG, а не "оповавам". То звучи като оповръщам. Това вероятно е чалгаджийка, а инспекторка е в свободното време на хонорар, много по-нисък от магистралския й такъв.

Четирима ученици били против, ах, колко патетично и комунистическо! А като бяха 300 милиона мижитурки против USA защо комунизма падна, а? Май количеството не струва срещу качеството, а? Или по Маркс, количествените изменения преминавали в качествени - не съвсем, ха-ха, качествените изменения водят до количествени, ха-ха, тъпи комуноиди!

AIG, нема да общувам с тебе вече. Ти си диверсант. Бе ти си публикувал теа неща в Интернет, Боже, та ти си за убиване! Ама как така бе, нали враговете от империализЪма ще ни хванат и разпънат?! Сега ще те уволним - за да знаеш вече да не докосваш радиостанцията, защото братушките и Матушка Рус ще те накажат, белогвардеецо мръсен! Махно такъв, Колчак долен!

Да здравствует болгарско-советское единство в мислях и чувствах, амин!

А.

КРАТЪК КОМЕНТАР: И това публикувах; като ще ме убиват таваришчите, да има барем защо!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Какво се случи на откриването на моето памятно съдебно дяло за допуснати "престъпмисли" в моя философска книга



Вчера се даде ход на моето съдебно "дяло", на което съм подсъдим за "неправилни и престъпни мисли", открити в моя философска книга от една старателна и твърде чувствителна администраторка в образованието; виж поне ето това: В славния Филипополис се открива безпрецедентен съдебен процес над блогър и философ, втори след Сократовия в духовната история на человечеството!. Тази сутрин сядам да опиша вкратце какво се случи сега-засега на туй мое дяло, което заплашва да стане историческо, не по-малко знаменателно от Сократовото от преди 24 века.

За ония, които се чудят защо пиша думата "дело" по тоя странен начин, именно "дяло", давам за последен път разяснението: така тази дума ми звучи доста архаично, изчанчено, патетично, смехотворно, сиреч, по този начин написана тая дума може много изразително да представи абсурдната и крайно, невероятно щура същина на ставащото, на случващото се. Преди години чух един старец във влака по този начин да назовава своето дяло, тоя нещастен човечец тогава ми обясняваше злочестините си: как се бил съдил много години с един свой неприятел-съсед, съдили се били кажи-речи през целия си живот, а водели съдебен спор за някакъв най-незначителен повод; ала и двамата не отстъпвали, накрая, след много години исполинско съдене и двамата се разорили съвсем от лакомите за пари адвокати, разболели се, и, представете си, в крайна сметка дори и... забравили за какво се били съдили; с една дума станали пишман заради своето прословуто дяло. Та онзи спомен за дядовия разказ възкръсна в съзнанието ми, ето, за да го увековеча, пиша и аз вече неговата дума страхотна дума "дяло", която, признайте, много говори - и дори казва всичко.

Вчера, след като си сложих костюм - от много години за пръв път, зер, шега ли е, за първи път в живота си съм подсъдим в едно наказателно дяло, случаят трябва да се отбележи подобаващо като си сложи човек поне една бяла риза! - аз в ранната заран, доста преди обявения час на отпочване на самото дяло, се движех по главната улица на Пловдив и размишлявах с напрежение за туй унижение, което ме чакаше да преживея. Изглежда всеки човек обаче има нещо като съдба: когато по едно време народът се разшава и Главната се изпълни с бързащ за работа народ, ми било отсъдено да срещна един млад човек, бивш мой ученик, който сега, представете си, бил станал вече... адвокат! Вярно, начинаещ, но все пак адвокат, е, адвокат, ама начинаещ, както биха казали ония луди дърти баби от шоуто "Комиците". Той ме поздрави, обменихме си две-три думи, като ме попита къде съм тръгнал така избаран с костюм (момчето никога в живота си не беше имало късметя да ме види облечен в костюм!) и като аз му казах, че отивам в съда, понеже съм подсъдим на едно наказателно дяло, момчето видимо се оживи и рече да ме покани да пием по едно кафе и да си поговорим; бил имал време, пък и, явно, му беше много любопитно да разбере в каква афера се е забъркал бившият му учител по философия, та е стигнал дотам, да бъде чак подсъдим в едно наказателно дяло! Е, седнахме, поговорихме си, обясних му набързо всичко; отдавна не се бяхме срещали, а пък аз дори, представете си, навремето съм бил класен ръководител на туй момче. Така, в оживен разговор, минаха двата часа, които ми оставаха до началото на дялото, ето вкратце главното от онова което си казахме с момчето на онази маса в кафенето:

- Е, господин Грънчаров, как така се забъркахте в такива работи, че сте подсъдим? Простете за любопитството, но съм професионално обременен, та затова питам - рече момчето със светнали очи и продължи - Да не сте, простете, набил някой непослушен ученик?! - каза това нагличкото адвокатче и се ухили насреща ми, блещейки със зъбите си.

- О, не, ученик не съм бил, пък и мен все още не ме е бил ученик, макар че такива времена дойдоха, че нищо не се знае какво ни чака. За друго съм подсъдим. Една шефка, помощник-директорка, се почувства много обидена заради "неправилни" или "престъпно-обидни" мисли, които съм си позволил да напиша в своя философска книга, та тя ме даде под съд. Затова се заведе туй дяло, дето съм подсъдим.

- Тъй ли? - отвърна момчето, видимо разочаровано, но след кратка пауза се позамисли и пак живна - И какво толкова сте написал по неин адрес, та чак ви даде под съд?

- Ами казах, че мисленето й не било на длъжната висота, имах някакви претенции към това как тя разбира нещата в училищния живот, позволих си да я критикувам, и то публично, в блога си, после в книгата си. Аз изобщо в последните две години се видях в чудо заради две нови директорки, главната и нейната помощница, понеже, нали знаете, аз имам обичай гласно да казвам каквото мисля, особено пък по най-важните обществени и професионални проблеми, та дръзнах да ги критикувам, а пък те ми обявиха война, запретнаха ръкави да ме уволняват. Е, аз лесно не се давам, моето оръжие, знаете, е едно, аз като философ разполагам само с едно оружие: словото. Имам доста голяма уста. И най-вече пиша, щото да се говори се с тях оказа твърде трудна работа, е, много говорих, ефект общо взето никакъв. И тогава те се захванаха да ме тормозят по административен ред, подложиха ме, дето се казва на казармения жаргон, на "гонка", търсеха повод да ме накажат, да ме загащят в нарушение и да ме уволнят; тия табиети на началството, разбира се, са известни, те добре знаят как да се разправят с неудобния индивид, дето помрачава величието им, дето дръзва да не признава славата и властта им. Та стана една история, която не е за разправяне, аз винаги отвръщах писмено и публично, в блога си, те пък почнаха да ме наказват с причудливи и измислени наказания и пр., както си му е редът. Нищо ново под Слънцето. Тогава аз обжалвах по съдебен ред една заповед за наложено ми дисциплинарно наказание, двете администраторки мислиха усилено два-три месеца какво да предприемат, ето, накрая измислиха да ме дадат под съд за... "обида", ровиха се в една моя новоизлязла книга и откриха две-три изреченийца, за които се хванаха. И ето, заведоха наказателно дяло срещу мен, аз веч съм подсъдим, дялото се открива днес, след час и половина. Дълга история, много има за разправяне.

- Боже мили, значи Ви съдят за "неправилни мисли"? Тия двете чели ли са книгата на Оруел? Само там има такова понятие "престъпмисъл", така се нарича на новоезика, изобретен от тоталитаристите, простете, г-н Грънчаров, но Вие да не се шегувате с мен, нима такова нещо е възможно да се случи в наше време? Прощавайте, но просто не мога да асимилирам, че такова нещо е възможно да се случи сега, имам чувството, че си правите тест с мен. Вий съм Ви запомнил, че много обичахте навремето и в час да ни поставяте разни казуси, но искам да говорим сериозно, моля, кажете ми истината.

- Кълна се, не си измислям, не Ви изследвам, говоря съвсем точно. Истина е това, което казвам, няма сега да почна да си измислям, знам, че звучи невероятно, но е факт, уви, съвсем истински и действителен факт; ето, след час и нещо ще бъда изправен пред съд за "престъпни мисли"! И за "вредите", които съм нанесъл с тия свои мисли на чувствителните души на въпросните администраторки в образованието. То едната от тях ме съди по туй дяло де, а другата само я тика и вдъхновява, както си му е редът. Пък с нея се съдим по друго дяло, там вече аз успях да я осъдя, съдът отмени нейна заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", но пък тя обжалва и най-вероятно и с нея ще се съдим, дето се казва, до живот, докато тя успее да докаже, че е съвсем непогрешима. Такива ми ти работи ми се стовариха на главата напоследък... - въздъхнах аз.

Дълго говорихме по казуса с туй адвокатче, сега, простете, не мога да възпроизведа в пряка реч целия ни разговор, щото ще трябва да пиша още час-два. Ще почна да карам по съкратената процедура. Ето най-важните моменти от целия ни разговор.

След като адвокатчето се убеди, че не го занасям, почна да ме разпитва за "конкретиката", аз му дадох съответните документи, той се зачете, а като четеше, нахалникът, почна в един момент да се хили на глас, така силно, че хората в цялото кафене взеха да ни оглеждат. Авокатчето се хили доста време на глас, на най-сюблимните моменти си се смееше от душа и донасита, на мен взе да ми става неудобно от присъстващите. Рекох му да се сдържа, той уж обеща, а после почна да се смее пак, и така кажи-речи докрая. По едно време дори аз взех да се изнервям от смеха му, малко обидно взех да се чувствам, щото туй момче си позволи и да коментира на висок глас прочетеното:

- Абе, г-н Грънчаров, ще прощавате, но на вас, учителите, какво ви е станало?! Имам чувството, че сте взели да изпушвате. То вашата изобщо не е лека де, обяснимо е. Ама чак дотам да се стигне не бях очаквал. Майчице, я да се ощипя, имам чувството, че сънувам, не, това не е възможно: думата "синдикална патерица" била много обидила помощник-директорката, която "по съвместителство" била и синдикална лидерка?! И какво му е обидното на това, та тук Вие поставяте не личен, а обществен проблем, критикувате я в туй естество? И думата "патерица" сама по себе си изобщо не е обидна, патериците са много полезен и дори благороден инструмент, помагащ на инвалидите, на куците хора, тогава думата "синдикална" ли пък съдържа обидата според нейната логика? Да се неначуди човек! Като не харесва критиките, като иска все да я хвалят, що не е внимавала, що е правила тия гафове? Обидно било и това, че мисленето й било нямало "особени достойнства що се касае до развитостта на съдната й способност" - и кое, простете, е тук обидното? Да се мисли ли е обидно според нея? Или че трябва да се мисли повече? Какво лошо има някой, когато правиш груба грешка, да ти подаде ръка и да ти каже: "човече, помисли повечко и по-добре, грешиш!". Та Вие й помагате, а тя седнала да се обижда?! Леле, какви хора имало?! Прочее, сега се сещам от Вашите часове по философия Вие често сте ни говорил за това, че не е трагедия, че мислим различно, но е добре изобщо да мислим, щото много хора си мислят, че мислят, ала това не е така; пък който не мисли, следва, разбира се, да се позамисли. Как да е обиден съветът да мислиш повечко?! Тая за каква се мисли?! За богиня ли?!

И така нататък. Момчето си коментираше, аз не се намесвах, за да не усложнявам разговора. По едно време като осъзна, че дялото ми предстои точно днес да се открие, то ме запита кой ми е адвоката. Казах, че нямам адвокат, зле съм с финансиите, ще се опитам да се защищавам сам, както Сократ навремето. Младежът се хвана за главата и рече, че така не бива, че ще загубя непременно дялото си. Каза ми, че жив или мъртъв трябва да си осигуря адвокат. Казах, че нямам тази възможност, не че се надценявам, но ще опитам да се защищавам сам. Младото адвокатче ми каза, че сам не може да ми помогне много, щото се бил специализирал по съвсем друг род дела, но с каквото може, щял да ми помогне. И тогава в един момент се сети и рече да подам молба за определяне на служебен защитник. Каза, че ей-сега ще ми напише молбата сам. Да я внеса в съда в самото начало ме посъветва. Написа набързо на ръка молбата, аз я подписах. Каза, че с оглед прочетеното един добър адвокат, по негова преценка, ще може да спечели делото по една единствена причина: моето дяло, по неговите думи, било смешно! За малко да се обидя, че така обижда дялото ми, но той добави ето какво:

- Стойте, г-н Грънчаров, недейте да спорите с мен. Занимавате съда с глупости! Липсва всякакъв момент на обида. Тия неща трудно се доказват. Хубаво е, че всичко е черно на бяло, че е документирано. А не е било казано на живо. Аз не забелязах с нещо да сте обидил въпросната шефка. Тя ако е толкова обидчива, като не обича да я критикуват, да се оттегли от постовете, които заема. Живеем в други времена, вече има демокрация, какво някой й е крив на тази, че пребивава още в ония стари времена, когато наистина не е било разрешено човек да каже каквото мисли. Но сега това е конституционно човешко право. Как така тя ще губи времето на съда след като не се е погрижила да осъвремени своите собствени представи за нещата от живота? "Народен съд" си била позволила да организира над Вас, къде дават така? И то като служебно лице. Та тя нарушава Конституцията, където изрично е записано, че никой няма право да организира извънредни съдилища и да отнема правомощия на съдебната система? Тя знае ли Вие ако я дадете под съд докъде може да стигне, щото е дръзнала да посегне на Ваши най-фундаментални права?! А и заради тормоза, упражнен над Вас, са съсипали и здравето Ви! Работата ще стане дебела ако се захване с туй нещо един добър адвокат. За жалост, повечето от колегите ми са мързеливи и страдат от същия дефект, който Вие така справедливо сте изтъкнал: не обичат да мислят. Не си дават труда да мислят. Мързи ги да мислят. У нас масово се страда от този недъг.

И така нататък, момчето с увлечение говореше тия неща, а пък аз се изпълвах със задоволство, че съм бил навремето учител по философия на този умен младеж. В един момент се установи, че заради приказките времето е напреднало дотам, че аз вече комай закъснявам за откриването на дялото си! Наложи се на потърча, за да стигна горе-долу навреме. Запъхтян влязох в съдебната зала. Ето едва сега - простете за отклонението, за предисторията - стигнах до това, заради което почнах да пиша тоя текст: за самото откриване и протичане на въпросното мое памятно дяло.

Тук вече ще бъда съвсем кратък, щото то на дялото почти нищо не се случи. В залата като влязох беше само адвокатът на тъжителката и някакъв странен замислен гражданин с очила, който явно се беше объркал или пък чакаше своето дяло; аз за малко да закъснея. Застанах на банката на подсъдимия, уважаемата Съдийка откри дялото, даде думата на адвоката на тъжителката. Той каза нещо, после Съдийката погледна мен, явно озадачена, щото разбра, че съм "блогър", както се изрази адвокатът. Аз внесох молбата за назначаване на служебен защитник, Съдийката в този момент почна да диктува на машинописката нещо; в края се разбра, че приема молбата ми за оправдана, Съдът реши да ми определи служебен защитник и насрочи нова дата за продължаване на дялото ми. На 19 ноември ще се проведе следващото заседание. Съдийката се почувства длъжна да призове страните да се помирят, за да не й губят времето. Е, не така го каза, използва други думи, но същината, смисълът, беше този. Адвокатът на тъжителката каза, че те били за споразумение, но моя милост бил много опърничав, та не се бил съгласявал. Аз отвърнах, че те са ми поставили ултиматум, не зачитайки изобщо моя интерес, опитали са се да диктуват и да налагат своя само интерес, и казах, че при това положение аз просто няма как да се съглася. Все пак се разбрахме да опитаме да проведем нови преговори за споразумение.

Даже в тоя момент усетих, че взе да ми става жал за моето дяло, таман се привързах към него, а ето, то може да бъде прекратено. Ще видим де. Нищо не се знае. Животът около нас е, както се убеждавате, доста интересен. И духовит, тъй да се рече. Хайде, хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо! Дано няма нови обидени от тоя мой текст, щото всичко написах незлобливо - и дори се опитах да вложа известни дози очистителна ирония; дано сте подразбрали това; бъдете здрави!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 26 октомври 2013 г.

От уважение към алма и нейната матер (не) бих казал, че става дума за изява на един ректум на университета...




“Участниците в акцията днес са “много малко” и работят против интересите на това, което искат в декларацията за качествено образование, окупирайки най-голямата аудитория в Софийския университет. Те затрудняват обучението на колегите си, защото лекциите, които се провеждат в нея, не могат да бъдат преместени в друга зала. Това заяви пред БНР ректорът на Софийския университет “Св. Климент Охридски” проф. Иван Илчев.

"Аз ги попитах всъщност защо не реагираха веднага след решението на Конституционния съд. Те замълчаха, трябвало им време за подготовка. И аз им казах, да, ама защо тогава бяхте на море?, каза още ректорът на СУ. Това е фракция на една сравнително малка група студенти. Това е група, която традиционно е много чувствителна към недъзите на обществото. Страхувам се, че в момента не са избрали правилния начин и правилното място да протестират, твърди Илчев. Много повече студенти, отколкото тези, които са окупирали, са против акцията в момента и това говори, че тя не е подготвена добре, каза ректорът на СУ.” (OFFNews)

От уважение към алма и нейната матер не бих казал, че става дума за изява на един ректум на университета. Но че изказването на ректора на университета е назадничаво - нямам съмнение.

Вникнете в тази назадничавост и ще видите докъде е напреднала аргументацията на властта, част от която очевидно се чувства ректорът.

Напреднала е до същото, с което се отбраняват управляващите срещу онези, които не искат да бъдат управлявани от тях: несъгласните с протестиращите (срещу властта на ректора), според ректора, били „много малко”. Освен това, реториката на ректора упреква протестиращите студенти за други грехове, изтъкнати от подобни „ректори” преди него: че протестиращите не само са малко, но и имат следните, повдигнати от други еректорални фактори сред контрите срещу протестиращите срещу властта:

- Повечето (студенти) не протестират. С други думи, има непротестиращо мнозинство в съответното общество - точно както непротестиращите българи са повече от протестиращите в София и това окрилява (ди)ректорите на държавата, които биха се впечатлили само от масови гладни бунтове на квалифицирано мнозинство мизерници, готови да изядат живи гражданите, които имат какво да ядат.

- Протестиращите студенти не само са му малко на ректора, но и направо са бавно развиващи се заради липсата на моментална реакция срещу решението на Конституционния съд в неговите очи - очи, които дават ухо какво се „говори” по въпроса.

- Недъг на протестиращите студенти, според ректора, е, че те са традиционно чувствителни към недъзите на обществото.

- Протестиращите студенти, макар да са му малко, предизвикват страх в своя ректор с това, че не са избрали правилното място да са протестиращи. Подразбира се, че би трябвало да окупират малка аудитория – вероятно след молба, писмено разрешение, академичен съвет и други с(ъ)ветски процедури по съгласуване на свободата с началството.

- Протестиращите студенти предизвикат страх в своя ректор също и поради това, че не са подготвили акцията си добре, както се „говори” нейде около ректора.

- Протестиращите студенти - и това е вече ректален шут на ректора! - са уличени от него в „ходене” на море и мълчат като ректум, когато ректора ги пита да си признаят това престъпление.

Ходене по мъките има в коя ли не управленска сфера у нас, но този пример за мъчително аргументиране на един ректор надхвърля познатите низини в областта на тези величини. Уж независимият ректор на независимата институция буквално повтаря всички основни тези на контрапропагандата на правителството срещу протестиращите срещу него българи, използвайки едно към едно ре(к)ториката срещу демонстрантите като малцинство, което имало нахалството дори да ходи на море.

Такъв ректор, който се е сговорил с властта, заслужава да бъде пратен на планина, където да си преговори поговорката „сговорна дружина, планина повдига”, принизявайки авторитета на университетската автономия до равнището на една доста първична партийна организация.

Написа: Иво Инджев

Терминологично уточнение: Ректум (на латински: rectum) (или "право черво") е последната част от дебелото черво и основната му задача е да складира натрупаните фекалии.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Уникалният смисъл на истината за християнството, за европейското човечество



Тази сутрин с интерес изслушах Лекцията на проф. Калин Янакиев пред протестиращите студенти в 272 аудитория и съвсем не съжалявам, че го сторих - въпреки че имам страшно много работа и нищо че сутрин времето ми е най-ценно, щото само сутрин мога да пиша истински; не съжалявам, щото в тази лекция, освен другото (тя заслужава да се чуе цялата!), открих един момент, едно разсъждение на професора за истината, което ми прозвуча толкова добре казано, че ето, зарязах всичката си работа и дори сядам да го преведа в текстови вид, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, а и дори, защо не, и до читателите на философското списание ИДЕИ; открих тълкуването на философа за истината, което ми прозвуча много близко, вълнуващо, ето, ще ми се да предам преживяното вълнение и на други хора, затова се захващам с този труд; та ето какво каза професорът за истината:

... Накрая ще кажа нещо като философ и като християнин. За да спазя напълно обещанието си, че за "гореща политика", за партии, за това кой да дойде на власт и т.н. тук, в стените на Университета, аз няма да говоря. Ще кажа следното.

В Евангелието има една знаменателна среща на Иисус Христос с римският прокуратор на Юдея Пилат Понтийски. Когато Пилат пита Христос защо се е явил, какво прави, Христос му казва "Аз дойдох да свидетелствам за Истината!". Пилат му отвръща с прочутия въпрос "Що е истина?". Винаги ми се е струвало, бил съм убеден, че много важно е да чуем интонацията на въпроса на Пилат. "Що е истина?" звучи с едно основна раздразнена горчивина, Пилат не иска да каже "Кажи ми що е истината?", той не му задава откровен въпрос, не иска и да му каже "Има най-различни истини, ти за коя точно си дошъл да свидетелстваш?". Във въпроса му "Що е истина?" иска да каже всъщност "Е какво толкова е истината, че трябва за нея да се свидетелства, че за нея трябва да се бориш, че за нея дори си заслужава да умреш, както най-вероятно сега ще се случи с теб, който си доведен при мен тъкмо за да умреш заради истината?! Що е истина? Защо си струва истината, какво нещо е въобще истината? Е какво е истината? Че човек се ражда, живее, остарява, изтлява и умира. Та това е истина. Какво е истината? Колкото и да си здрав, ще се разболееш и ще умреш. Какво е истината? Макар и разумни същества, ние сме и телесни и сме ограничени от тая природа, и сме безсилни. Какво е истината? Че времето тече безкрайно и каквото има да правим, ако не след 100 то след 300 години ще бъдем напълно забравени. Каквото и да сме направили в историята си то напълно ще заглъхне и ще потъне някъде. След пет поколения никой няма да си спомня въобще за нас. Истината е, че ние сме прочетена книга, която е затворена и напълно забравена от онзи, който я чел. Всичко това е истина. Нима не е истина? Това, което е, тази нищожност, тази скръб, това страдание, тази обикновеност, тази жизнена сивота, е истината! Какви са тия приказки: истината трябва да се постигне, с истината трябва да се живее, защо?! Ако истината е онова, което е, то изглежда не си заслужава, камо ли пък си заслужава да умреш за нея?!". Това е възгледа на късноримския циник: истината е онова, което е, а онова, което е, не си заслужава.

Онова, което започва с Христос, е един уникален смисъл на истината, с който европейското човечество живее оттогава. И ние до такава степен сме свикнали да живеем с него, че вече даже не си даваме сметка каква уникална жизнена реалност, която е за нас, европейците, християните и наследниците на християните, както искате го приемете, е истината. Истината не е онова, което е, тя е онова, което освен дето е, трябва и основателно да е, трябва и напълно оправдано да е. Тя е онова, което е несводимо до каквото и да е било друго. Истината е онова, което освобождава. Истината е онова, което ни реализира, което ни осъществява. Истината е онова, което ни прави свободни. Истината е разрешението на жизнената и на историческата ни задача. Истината е нещо, което въобще не съвпада нито с фактическото, нито с наличното. И ние живеем с интуицията за тази истина, това е нещо изключително уникално. Истината за европейския и за християнския човек съвпада с една по-древна дума, която се нарича правда. Истината е правдата. Истината е доброто са едно и само съвпадащата с доброто истина е истината.

В края на краищата всички ние се бунтуваме, борим, извършваме исторически движения изобщо защото се ръководим от тази много дълбока истина за истината. Инак щяхме да имаме съвършено друга стратегия за поведение. И нямаше да се вписваме в европейската култура. Щяхме да търсим начин да се отървем, да излезем от кръговрата, да разкъсаме булото на Майя, да се дезиндивидуализираме, да разпръснем илюзията че сме индивидуалности, да отъждествим нашият Атман с всеобхватния Брахман, да се разтворим, да се унищожим, да постигнем нирвана. Ние, европейците, ние, християните, имаме съвършено друг тренд: до постигнем истината-правда, да извършим историческо движение, имаме дълбинната вътрешна настроеност да не останем в настоящето злощастие, да напредваме по пътя на свободата, която е истината-добро. Това е вътрешното, което ни движи, което ни мотивира, което е в дълбочината на нашия дух.

Замислете се за това. То е удивително, само заради това понятие за истина, което е най-съкровеното достояние на християнството, на европейското човечество, то, християнството и европейското човечество, си заслужава да му бъдем благодарни, че принадлежим нему. Това исках да ви кажа...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

петък, 25 октомври 2013 г.

Разговор за камшика и за жените, а също и за това по кое време на деня най-добре се философства

Вчера в една публикация се случи забавна грешка - виж Още един отзив на Ницше за жените - по повод на която започна според мен един полезен разговор; ето какво си казаха събеседниците:

Анонимен каза: Само че не «плетка», руската дума «плетка» (синоним «кнут») значи «камшик», «бич». И наистина в немския оригинал Ницше в казал:

«Du gehst zu Frauen? Vergiss die Peitsche nicht!« Peitsche – камшик.

Иначе това изказване на Ницще е обект на безкрайни коментари и не е съвсем ясно дали трябва да се приема буквално, но смисълът сякащ най-вече е, че жената трябва да се подчинява на мъжа.

Пак там Ницше казва:

»Alles am Weibe ist ein Rätsel, und alles am Weibe hat eine Lösung: sie heißt Schwangerschaft.”

„Всичко у жената е загадка и всичко у жената има едно решение: то се казва бременност.”

Иначе ако ще изследваме жената, интересен е вече класическият, разбира се, много спорен и спекулативен труд на Ото Вайнингер „Пол и характер”, който силно е повлиял на Витгенщайн.

Анонимен каза: "Жената трябва да се подчинява на мъжа" - класическа християнско-библейска идиотщина.

Ангел Грънчаров каза: Благодаря за терминологичното разяснение. Щеше да стане голяма грешка и да подведем без да искаме човечеството. Изобщо не ми е хрумнало на акъла, че "плетка" е "камшик", на мен ницшевото изказване за камшика ми е известно, но си помислих, че това е друго изказване, където иронията му е съвсем жестока. Има смисъл тази мисъл и с това "вземи си плетката", да, та да си плетете с жената заедно, то намеква за това, че с жени общо взето няма за какво да се разговаря. Не че с много мъже пак има за какво да разговаряме: играта на карти, толкова разпространена, пак за сетен път показва, че много мъже изобщо няма за какво да разговарят и затова, "понеже не могат да разменят мисли, предпочитат да разменят... карти" (Шопенхауер). А иначе преводът Ви е напълно коректен и верен, разбира се, че за камшик става дума в това изказване на Ницше, аз в ранната утрин бях още сънен и като попаднах на тази мисъл на руски, директно съм произвел грешката в превода, с която щяхме без да искаме да заблудим ученолюбивото и мъдролюбиво человечество. :-)

Анонимен каза: Да, другият руски синоним на камшик е „плеть” и е ясно, че всички тези думи идват от „плета”, камшикът също е един вид „сплит”.

Може би Ницше е бил привърженик на садомазохизма или „садо-мазо-сцената”, както бихме казали днес.

Все пак Ви се възхищавам, че сутрин можете да пишете, и то смислени текстове. Аз когато по-късно прегледам писани от мен рано сутрин неща, изпадам в ужас от безбройните грешки и недоглеждания. Както знаем, хората като че ли по рождение според биоритмите си са „сови” „чучулиги” или „бухали”, респ, Платонов тип (сутрин) или Аристотелов тип (вечер). Аз се активирам постепенно с напредване на деня и съм на върха на силите си привечер, вечер и нощно време. Нощта е идеалното време за медитация и творчество, макар че с късното лягане на бива да се прекалява. Вазов и Достоевски например са работели само нощем. Тов. Сталин също е бил нощно активен и всички институции и министерства в Съветския съюз са се нагаждали към неговия ритъм, като са работели нощем, а през деня служителите са спели и това остава така дълго време и при Хрушчов.

Ангел Грънчаров каза: Аз пък най-добре се представям в работата си сутрин; така е от години, откак се помня даже и като ученик, когато съм имал трудни уроци, съм ставал рано сутрин и съм успявал да ги науча; примерно когато съм имал да уча наизуст стихотворение (това беше най-големият кошмар за мен като ученик; представяте ли си, веднъж ми се наложи да науча наизуст цялата поема "Септември" на Гео Милев, о, какъв кошмар беше това, ала се справих!). В последните години става така: ако сутрин не поработя (попиша) два-три часа, след това през деня нищо няма да напиша. За писането отреждам само времето в ранното утро. През деня мога само да чета или да редактирам, да върша механична, нетворческа, рутинна работа. Да пиша бих могъл, ала няма да е добре написано, ще трябва много да го редактирам; написаното сутрин почти не го редактирам, някак си се излива от душата ми непосредствено, в сутрешното ми писане сякаш участват всичките ми душевни сили, целият потенциал на душата ми.

Не знам защо е така. Вечер си лягам нормално, ако не съм спал през деня; спа ли през деня, след това си развалям цялата нощ. Будувам до късно, а сутрин винаги се събуждам в 5.00 часа; даже и да не звънят джиесемите ми, пак сам ще си се събудя; имам някакъв вътрешен часовник за това будене. Ако не стана като се събудя в 5.00 часа, ако остана да си поспя малко (примерно дори само половин-един час), след това ми се убива ищаха за писане и нищо свястно няма да напиша. Събуждайки се, мисля известно време и като ми се яви идея за това кое или за какво е най-належащо да пиша, скачам като ужилен и веднага почвам да пиша, щото а ми изчезне вдъхновението, а се разсея с нещо друго, а нищо няма да се получи от сутрешното ми писане.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Разни драскулки в ранната, в потъналата в гъста мъгла утрин



Навън, през прозореца, забелязвам в тази ранна утрин е мъгла - гъста като мляко. Имаш чувството, че ако тръгнеш в нея, ще ти се наложи да плуваш. Вчера беше слънчев топъл ден от циганското лято, а ето сега мъглата напомня, че вече сме късна есен. Все повече мисля с какво ли да се отопляваме през тази зима. Явно пак ще студуваме. Изглежда пак ще треперим от студ цяла зима, правейки икономии за отопление. Изборът и при нас е: ако искаш да ядеш, ще живееш на студено. Проклет български живот!

Комай всички в къщи сме безработни: синът, съпругата ми са си официално безработни, аз съм в болнични. И като капак на всичко съм... подсъдим! В наказателно дело! За "обида", една администраторка видяла "обидно неправилни мисли" в една моя философска книга и ме даде под съд! Иска да й плащам парично обезщетение за нанесените "неимуществени щети"; за "неимуществени щети" иска имуществено (парично) обезщетение! Та затова, гледайки гъстата мъгла през прозореца, почвам да треперя от безсилие нещо да променя: наказателното делото, в което съм подсъдим, ще се открие след няколко дена, на 29 октомври. Хич не съм добре напоследък със здравето, ужасно ме болят ставите, даже петите ми изтръпват от болка като тръгна на разходка. Не знам на какво се дължи това; попитах лекаря, той се ухили и каза: "От старост трябва да е! Вече си на години!". И в тази обстановка трябва да се подготвям да се защищавам пред съда сам, подобно на Сократ. Нямам пари за адвокат. Искат ми 300 лева за да поемат делото. Не мога да отделя тия пари от болничните си, от обезщетението си по болест.

Затова ще се защищавам сам. Ако - понеже ще бъда без адвокат - ме насметат с някакви адвокатски хитрости и бъда осъден, заради това, че в досието ми ще влезе грифа "Осъждан!" ще си загубя работата: не може осъждан човек да бъде възпитател на младежта. Явно това е главната цел на тия, които организираха този съдебен процес срещу мен. И също така искат да ме уплашат: та да замълча, та да престана да пиша. Близко до ума е, че това е съдебен процес срещу моето свещено човешко и конституционно право на свобода на словото. Искат да ме лишат от моето исконно право свободно да мога да заявявам какво мисля. Искат да ме принудят да мълча. Искат да ме направят един унизен човек. Искат, другояче казано, да убият философа в мен. Да убият свободата на мисълта ми. Защото какво е един философ ако стане треперко, ако не смее да заяви гласно и гордо какво мисли?! Ето затова е този съдебен процес: съвсем не е безобиден женски каприз той, а има доста по-солидна основа и замисъл. Това, че си позволих лукса свободно да пиша какво мисля, е трън в очите на образователната администрация; аз, пишещият философ, свободомислещият философ, станах този трън в очите им. Е, искат да извадят този трън, в това е същината на цялата работа. Затова ме съдят. Ще се защищавам и ще се боря докато мога. Докато имам сили.

Те вече постигнаха главната си победа: аз вече не мога да пиша книгите си, по които бях започнал усилена работа, ето, принудиха ме да се занимавам с техните игрички. Този е главната им победа. Явно някои фактори доста ги е дразнило това, че аз много работя, много пиша. Трябваше да направят нужното да ме съсипят. Съсипаха ме здравословно. Отклониха ме от работата ми, в която влагах цялото си сърце. Сега с този процес искат да прекършат и духа ми. Системата у нас не търпи хора като мен, които държат да бъдат личности. Целият проблем е личността ми. Аз, какъвто съм, много преча на някои. Вреден съм за добруването им. И ето, затова почнаха тази безпощадна война срещу мен, срещу моята личност, срещу моята свобода, срещу моите човешки права. Този и главният смисъл на преживелиците, които се стовариха на главата ми в последните две години. По-черни години от тия две в живота си не съм имал. Не защото безброй пъти влизах в болница, не защото се наложи да ми правят животоспасяваща операция, от която, явно, никога няма да се възстановя. А защото бях подложен на системен безподобен и жесток административен тормоз, на какъвто никога не съм бил подлаган. Е, не позволих да се погаврят с мен, както им се искаше, затова бях обявен за най-зъл враг. И ми беше обявена безпощадна война. Без капчица жалост! Това е положението. Страшна и грозна работа...

Вчера бях в училището, минах, за да си занеса болничния лист; лекарите ми дадоха още един месец болнични. Срещнах се с неколцина приятели, също учители в това училище. Повечето колеги се плашат да разговарят с мен, да не би да ги види началството, но има неколцина, които се държат изцяло достойно; поговорихме си. Разбрах, че "проверяващите висшестоящи органи" са почнали разследване по моите жалби до г-жа Министърката и до Инспектората. Били правили анкети сред "колектива". Никой нищичко официално не ми е казал. Би трябвало да ме запознаят официално с резултатите от проверките. Фенки на директорката публично усилено злословели срещу мен: "Видите ли го тоя Ангел колко долен и лош човек е, оплаква се, ето, сега проверяват училището, ще ни спукат от проверки, заради него е всичко, вече спокойният живот няма да се върне!". Обстановката е ужасна. Нищо чудно, в тази обстановка, 99% от хората в тия анонимни анкети да подкрепят директорката. Както в едно време: тогава 99% от народа официално заявяваше, че е щастлив в условията на диктатурата. Не съм вярвал, че онова кошмарно време може да възкръсне в толкова уродлив вид! Но ето, могло!

Самата висшестояща директорка (тя има цели 3 помощнички!) не идвала често на работа; или ходи по инстанциите да подготвя нови удари срещу мен, или пък, както злите езици говорели, била... болна. Не се знае от "дипломатичната болест" ли е болна само, или от някаква друга болест, но е факт, че рядко се вествала на работа. Куриозното е, че идвала само колкото да подпише някакви заповеди, някакви документи - и пак излизала в болнични (или в платен отпуск, това никой не знае, това го знаят само в Инспектората, щото, чини ми се, тази висшестояща институция разрешава отпуска на всемогъщите директори). Да, обаче има една тънкост: ако е в болнични или в платен отпуск директорката има ли право да подписва заповеди? Щото това, подписването на заповеди, зер е работа, това именно е работата на директорите, да подписват документи, а нали когато човек е в болнични или в отпуск, той съвсем не трябва да работи на работното си място?

Повдигам този въпрос, щото е принципен: законът трябва да важи с равна сила за всички, а не за дадени началстващи категории да няма сила. Аз се явих на един учителски съвет, бидейки в болнични (и на един семинар, явих се от интерес, да видя, понеже се интересувам от психология), същата директорка, която сега, бидейки в болнични, идва да подписва заповеди, обжалва по административен ред болничния ми лист, който след дълги митарства в крайна сметка беше потвърден от ТЕЛК като правомерен и законно издаден; заради тази инициатива на толкова съвестната ми директорка аз три месеца през лятото не получавах обезщетенията ми по болест, т.е. живях съвсем без пари. А ето сега същата тази особа идва на работа и подписва документи, с което показва, че за избраници като нея законите явно не важат! Е, така не може. Аз съм демократ и смятам, че законите важат за всички. На това уча учениците си - преподавател по философия на правото и по гражданско образование съм - налага ми се сега да изнеса този същия урок и на една самозабравила се директорка. При демокрацията всички са равни пред закона. Без никакво изключение.

Та ако проверяващата институция, в случая Инспекторатът на МОН се вълнува от този проблем за равенството пред закона на всички, нека да има добрината да провери подписвала ли е някакви документи г-жа Стоянка Анастасова, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, в период, в който е била в болнични или в някакъв отпуск. Или пък не идва на работа без да е в отпуск - и без да е в болнични? Това също е любопитно да се разбере. Защото същата тази директорка мен, примерно, ме наказа за организирана от самата нея "самоотлъчка" с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", тя сега ако не идва на работа без да е в отпуск или в болнични, не трябва ли също да бъде наказана по същата причина? Повтарям и потретвам: законът важи за всички! Богоизбрани администратори, стоящи над законите, в правовата държава няма. Или ний вече не сме правова държава, а?

Исках за други неща да пиша тази сутрин в своя дневник, но ето, сами виждате, тия мои проблеми надделяха. Но за да разнообразя този текст ще напиша нещо коренно различно, нещо ведро, нищо че навън всичко е обляно в такава гъста есенна и студена мъгла. Че като се движиш има опасност да се сблъскаш с пешеходеца, идещ срещу теб; нищо не се различава в толкова гъстата мъгла.

Преди време ми се обади едно момиче и ме помоли, понеже била попаднала в интернет на моя учебник по психология и много се била впечатлила от него, та ме помоли да й помогна да си вземе изпита по психология в университета - като й дам "частни уроци". (Ето пак един казус: може ли един учител, докато е в болнични, да дава "частни уроци" на студенти? А може ли да им дава "частни уроци"... безплатно? Това дали пък не е забранено?). Както и да е, казах й, че не ми пречи, че съм свободен, че ще и помогна да си вземе изпита.

Срещнахме се няколко пъти в едно тихо квартално заведение, където обсъждахме проблеми на психологията. Подарих на момичето няколко свои книги, в това число и въпросният учебник по психология. Беше ми изключително приятно да разговарям с нея. Оказа се, че тя е състезателка от национален мащаб, няма да казвам по кой вид спорт, за да не разкрия инкогнитото й. Много интересна личност, възхити ме това момиче. Каза ми, че много й харесвала психологията, искала повече да се занимава с нея. Понеже била "полезна за живота". Водихме си хубави разговори няколко вечери. Момичето най-активно участваше в обсъждането. В един момент обаче се уплаших, че няма да си вземе изпита. А той наближаваше. Е, това, което искал преподавателят от студентите, го обсъдихме подробно, тя доби увереност, че ще се справи. Мина изпита и ето какво ми съобщи след това момичето; давам директно съобщението й от Фейсбук:

Здравейте, г-н Грънчаров, искам да се похваля, че изкарах 6-ца и се представих също така много добре устно! Благодаря Ви най-сърдечно за помощта и искам да Ви помоля отново, когато имате възможност, да ме научите на още от психологията...

Попитах за подробности как е протекъл изпита. Тя ми разказа. Накрая преподавателят я попитал: как се подготви? Тя чистосърдечно си признала: ходих на частни уроци. Преподавателят я запитал при кого е ходила на такива уроци. Тя още по-чистосърдечно казала: при Ангел Грънчаров. Оня леко се усмихнал и й писал 6-та.

Това е, с това завършвам тази кратичка история. Тия дни пък се занимавахме с един студент, който имаше изпит по... политология. Той пък ми заяви, че за изпита си е подготвен, но искал с мен да обсъди някои по-трудни въпроси, вълнувало го мнението ми. Пак се свърза с мен от интернет. Имам и други такива случаи, в това число и с даването на консултации от т.н. философско консултиране, което промотирам напоследък. Правя каквото мога философията да стане по-близка до човека - и да почне активно да помага на хората. В нея има огромна духовна сила, срамота е философията да бъде такава скъперница: само за себе си да държи своите богатства. Само за "вътрешно ползване" да ги държи. Ала най ми е мъчно, че съм лишен вече толкова месеци от общуване с моите ученици в училище. Често някой от тях ме пита кога ще се върна. Настояват да е по-скоро. Чудя се вече как да им обяснявам защо не съм на училище. Не ми вярват на обясненията. Мислят си, че директорката ме е уволнила. Не вярват че ще се върна вече. Неубедително им звучат моите обяснения. Това се чувства. Сам се усещам като лъжец като им казвам самата истина. В болнични съм още.

Предполагам, администрацията е много щастлива, че мен ме няма на работа толкова дълго време. Хора ме предупредиха да се връщам колкото се може по-скоро, щото... "мястото ще ти изстине". Кой знае по какъв параграф ще те шитне на улицата умната и изобретателна директорка щом се появиш на работа. Така ми казват хората. Аз пък се чувствам като беглец от полето на... полесражението, на същинската битка. А моята битка е една: за качествено и модерно философско - идейно, ценностно, духовно, личностно - образование, възпитание и обогатяване на младите. Та много ми се ще да се върна по-скоро и да си почна да си върша нелеката работа.

Да, знам, че умиращата от скука администрация пак ще ми скроява тогава всекидневно какви ли не номерца, но ми омръзна вече да стоя без работа. Аз иначе по цял ден се скъсвам от четене и писане де, но то за мен не е работа. То за мен е хоби. Казвам това специално, щото току-виж с тия писания пак ми спретнат някакво дело, този път, примерно, за "симулиране на болест", знам ли? Вече човек всичко може да очаква, животът у нас, дето се казва, е много шарен - като дрипава циганска черга...

Май трябва да свършвам. Исках за още нещо да пиша, то ми се върти из главата, ала не мога да го уловя. Като се сетя, ще пиша отделно за него. Желая ви слънчев ден - който в тази мъгла изобщо не се вижда де! Но току-виж слънцето един ден и... "на нашата улица ще изгрее", това поне е сигурното. И мъглата, дето сега ни е налегнала, ще се разсее за един миг. И студът ще отстъпи тогава. И мъртвилото ще изчезне. Нека вярваме в това, така истински хубавите дни ще дойдат по-скоро...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания - по модела, по позитивистичния канон на строгото научно познание?

Преди няколко дни написах писмо до проф. Тошев - виж Мое писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy; получих отговор от уважавания учен, което си позволявам да публикувам в моя блог, тъй като писмото му поставя някои въпроси, които аз развих в своя отговор до него; смятам, че е добре да се породи една по-широка дискусия по тия проблеми, единствено по тази причина давам публичност на нашата кореспонденция; ето двете писма, ще се радвам и други хора да вземат отношение по възникналите проблеми:

Драги г-н Грънчаров,

Вие сте напълно прав - науката предполага широка публичност на новите научни резултати и това е вярно за всички научни области. Съществуващата повече от сто години световна система за рефериране, индексиране и оценяване осигурява оптималните условия за това. Без да се прочете една публикация и без да се отбележи нейния приносен характер от някой друг няма гаранция, че претенцията на автора за нова идея или резултат ще бъде някога призната. Ако това не се случи, световната научна общност не разпознава такива автори като свои членове.

Много ме радва желанието Ви да изминете този път, който несъмнено с масовизирането на научната дейност става все по-труден. В тези усилия може да разчитате на моята пълна подкрепа. Всъщност аз редактирам три научни списания, които имат добър успех в това отношение - вече познавате BJSEP; ето и другите: Chemistry: Bulgarian Journal of Science Education, и Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies (Art & Humanities - Anthropology).

С отлични почитания и пожелания за успех,

Борислав Тошев

Здравейте, уважаеми проф. Тошев,

Благодаря Ви за отговора и за поясненията! По принцип съм напълно съгласен с Вас, тия изисквания и нормативи са напълно разумни, особено що се касае до областта на точната наука, но все пак моето впечатление като философ е (споделям го честно с Вас, щото ми се ще да се породи дискусия), че тия прекалено строги изисквания могат да доведат и до обратен резултат, т.е. до стопиране на научния прогрес. Всяко нещо си има две страни, ето, моето впечатление е, че в областта на хуманитарните науки прилагането на толкова строги формални изисквания (рецензиране, одобрения от всепризнати научни авторитети, определени стилистични изисквания за "истински научен" стил и пр.) могат да доведат в крайна сметка до парализиране на най-ценното, което имаме, което също така е и израз на самата творческа активност, т.е. може да доведе до погубване на човешката свобода. Така ми се струва на мен, а и от опита си зная, че точно до такъв ефект се стигна в т.н. обществени или идеологически "науки" у нас преди, пък и след 1989 г.; стигна се дотам, че те станаха "антинауки"; станаха някакви псевдонаучни митологии.

Аз само подхвърлям на дискусия тия свои съмнения. Смятам, че в областта на философията по-специално (философията не е наука, тя е форма на духа, подобна на религията и на изкуството, и всичките тия три духовни форми категорично се различават от науката, която пък е израз само на едно чисто познавателно отношение на човека към света и към самия себе си), тия строги критерии за истинска научност бих казал даже са вредни; защото в науката ценностният момент е скрит, съществува имплицитно, същото може да се каже и за практическия; докато във философията, в религията и в изкуството като форми на духа тия три момента, познавателният, ценностният и практическият, съществуват слети в едно органично единство, което именно и поражда тяхната специфика - и води до несводимостта им до форми на научното (чисто познавателното) отношение. Та затова поставянето на толкова строги формални изисквания пред философията като духовна форма, убеден съм в това, ще доведе до убиването на нейния творчески характер, ще доведе до израждането й в псевдонаука, ще я превърне в непоносимо скучна схоластика. Това е моето разбиране. Ясно е обаче, че едва ли ще успея да убедя в него цялата световна научна общност и затова ми се налага, ако искам редактираното от мен списание ИДЕИ един ден да придобие един общопризнат научен статус, да се видим принудени да възприемем всички тия формални, пък макар и толкова строги, бих казал дори убийствено строги критерии, изисквания, норми и пр.

Аз поставям този въпрос, понеже той сам по себе си е интересен: за това, че науката в наше време не трябва да налага на всички духовни форми (и особено пък на философията) някакъв толкова строг позитивистичен канон, вярно, в наше време тя се възприема и е придобила статуса на образец, канон, модел на всичко, което иска да бъде строго, възвишено, ценно, "доказуемо" и пр., но един такъв позитивистичен идеал за научност, как да кажа, е израз на тиранията от страна на науката спрямо останалите духовни форми; тази тирания в сферата на духовните форми до добро не води, докато научният идеал или канон, докато позитивистичната парадигма, разбира се, в сферата на самата наука, вероятно, е ефективна, сиреч, води до значими постижения и успехи. Дано съм се изразил що-годе понятно, Вие вече сам разбирате, че аз съм привърженик на една съвсем друга тенденция във философията, на която съвсем не й е приятен, така да се рече, диктатата и също така претенциите на науката спрямо формите на духа, които са толкова свободолюбиви; имам предвид най-вече философията, но това същото важи и за религията, и особено много за изкуството като такова.

Ще ми е много интересно да разбера как звучат във Вашето възприятие на учен тия мисли, тия мои съмнения; смятам, че е хубаво да поразсъждаваме; въпреки че не отричам, че Вашите разяснения по темата за международните стандарти за наука и научност, които прочетох, са много убедителни. И също така са много добре представени и разяснени. И в този смисъл ми бяха много полезни, за което Ви благодаря.

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

сряда, 23 октомври 2013 г.

Предстои ми да родя още... няколко книги, засега не знам точно колко, "бременен" съм, тъй да се рече, "многодетно"!



Книгата-"майка", от която предстоят да се родят няколко нови книги, свързани с проблеми от духовната сфера на живот, предимно с проблеми на образованието, културата и философията.

Тези дни работя по редактирането и предпечата на една нова моя книга, която възнамерявам да издам под заглавието ЗАПИСКИТЕ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР (или ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР, или някое трето, съвсем неизвестно още заглавие, ще видим, още не съм решил какво заглавие в окончателния вариант ще й дам). В тази книга съм събрал всички свои публикации в блога, които третират важни проблеми, свързани с духовната, с неполитическата, а най-вече с образователната и културната сфера. (Апропо, политическата сфера на живота също има важен духовен смисъл, но аз в тази книга няма да включвам никакви свои политически статии или статии, третиращи политическия живот; така съм решил.) Работейки по оформянето и редактирането на тази книга, се сблъсках с най-различни и неочаквани за мен проблеми, които искам тук да споделя непременно.

Първо, оказа се, че тези публикации от последните две години (щото по-предишните си публикации в блога събрах и издадох в предишните си книги за образованието, именно в книгите, излезли под заглавията НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование), ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (Що е академичност и доколко тя вирее у нас?) и ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, в която пък събрах най-важното от всичко писано от мен за образованието в годините, в които работя в тази сфера, а аз работя в нея откакто се помня, целият ми живот мина в работа в тази сфера), та значи оказа се, написаното от мен в тези две последни години е толкова много, че обемът на книгата, която сега подготвям, е направо грамаден, представяте ли си, в момента тази книга е с обем 1 500 страници!!! Оказва се, че тази книга, ако бъде издадена в целия си обем, ще бъде нещо наистина грамадно, непосилно за четене, а пък аз лично, признавам си, съвсем не обичам дебелите книги, някак си, кой знае защо, ме отвращават тия книги; Ницше пък, струва ми се, беше подхвърлил някъде, че подобни дебели книги били свидетелствали за отсъствие на интелектуална честност; нещо такова беше писал нейде из книгите си, сега не ми се проверява какво точно беше казал, но смисълът приблизително е този, ако не ме лъже, ако не ме подвежда паметта. Та в тази връзка аз все пак, за самия себе си, подготвям такъв един вариант за една съвсем дебела книга (която може да излезе един ден и в... многотомно съчинение, защо пък не?), книга, която, най-вероятно, ще издам само онлайн, като я поместя в някой от сайтовете за подобна книжнина. Но пред мен, за да издам в книжен вариант нещо все пак четивно, постижимо за четене и възприемане, явно ми се налага да включа в употреба... ножицата, т.е. да почна да режа и да изхвърлям без жал всичко онова, което може да бъде изхвърлено без да пострада в крайна сметка смисълът, който искам да предам на читателя.

Разбира се, не е грах да се реже и изхвърля, обаче тази работа е доста трудна. По едно време в съзнанието ми пък взе да се мержелее идеята да взема от цялото да оформя и да издам няколко тематични, близки цикъла от есета или статии, т.е. цялата голяма книга да а "нарежа" на няколко по-малки книги, всяка от които да разглежда някакъв по-близък, сродяващ въпросните статии проблем. Примерно, по проблемите на училищния живот съм писал доста неща, по проблемите на преподаването на хуманитарни предмети също, по духовните проблеми на съвремието ни също има много статии или есета, оформи се също така една вътрешна поредица, която, за куриоз, мога да нарека "АДМИНИСТРАТИВЕН РОМАН", в който да сложа всички свои жалби, доклади, статии и пр., писани нарочно до институциите, в които поставям поредица от най-горещи проблеми на образованието, на демократизацията на училищния живот, преподаването и пр., накрая, понеже бях даден под съд от администраторките в образованието, там се заформи един чудесен нравствено-психологически и дори съдебен казус, по който мога всичко написано досега да го събера на едно място, щото той сам по себе си е доста интересен, на който обаче все още не съм измислил подходящо заглавие (но ще го измисля, няма страшно!).

Та значи работата ми по тази нова книга, която в началото, признавам си, ме отвращаваше, в един момент почна да става вълнуваща ме, понеже се появи творчески момент, именно подреждането на статиите по тематични цикли и пр.; това в момента ме завладя, на това се отдадох, което доведе дотам, че пак в този момент зарязах книгата си за любовта, на която бях решил твърдо да се посветя в близките месец-два; е, засега отложих писането за любовта, но към него съм решил да се върна веднага щом видя какво ще се получи от новата, завладяла ме сега идея да оформя една или няколко книги за образованието. На главната поредица от тези статии възнамерявам да дам едно измислено по-рано заглавие, което до този момент не съм използвал, но то ми се вижда подходящо, именно заглавието ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Но ще видим де, още е рано да се мисли за тези неща. Та по тия работи се вълнувам и работя в последните няколко дни, много съм се увлякъл, ще видим какво ще излезе в крайна сметка.

Даже ми хрумна една екстравагантна съвсем идея: тези дни предстои откриването на делото, което въпросната администраторка заведе срещу мен уж за "обида", а то всъщност е съдебен процес срещу моята свобода на словото, срещу моята свещена свобода на изразяване на мисли като философ и като писател. Та в тази връзка, понеже все пак ми се налага, въпреки че съм в болнични, да се подготвям доколкото имам сили за делото, да събирам материали, документи, доказателства и пр. И именно в тази връзка ми хрумна нещо, което ми се чини че е направо гениално (употребявам тази дума нарочно, та да ядосам някои лица, примерно едно дежурно мрънкало в блога ми и пр.): да събера всичките си досегашни писания по предстоящия съдебен процес в една книга, която да издам спешно и да я връча както на въпросната съдеща ме особа, така и на нейния адвокат, така също и на съдебния състав, който ще има щастието да води това нищо чудно да се окаже историческо дело.

Да, непременно ще направя това, и по тази причина спирам да пиша дори и този текст, за да поработя по-активно върху овладялата ме току-що идея. Зарязвам всичко и почвам да събирам тия документи в една нова и то съвсем особена книга. Знаете, аз изпипвам своите текстове най-старателно, всичко е писано по един жив есеистичен маниер, тъй че въпросните текстове наистина заслужават да бъдат обединени в нещо, което да се нарече "книга". И така, желая ви хубав ден, а на мен ми пожелайте сили да мога да завърша започнатото! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

събота, 19 октомври 2013 г.

Една полезна книга - не само за учители, но и за родители, т.е. за всички нас


Какви принципи и ценности са в основата на едно училище за пример?

Как се създава творческа атмосфера, уважение и стремеж към изява? Как могат родителите да станат катализатори за успеха на своето дете? Отговорите на тези и други въпроси, свързани с образованието и провокиране желанието у децата да учат, дава американският училищен преподавател Рон Кларк в книгата „Край на скуката в час“ (ИК „Изток-Запад“).

Пропуските в образованието са глобален проблем. Дали преподавателите, системата, самите ученици или техните родители са в основата на този проблем е спорен въпрос, но едно е сигурно – днес повечето деца не проявяват особен интерес към класните занимания и се разсейват с всевъзможни (далечни на учебния материал) мисли и занимания по време на час. Училищният преподавател Рон Кларк предлага 101 ефективни стратегии, с които слага „Край на скуката в час“, развивайки творческия потенциал на децата и помагайки им по пътя към успеха. В единственото по рода си училище, основано от самия него (академията „Рон Кларк“ в Атланта, САЩ), той и колегите му, които преподават там, прилагат едновременно практични, новаторски и ефикасни методи, чрез които не просто вдъхновяват децата да учат, а и полагат стабилни основи за техния бъдещ успех в живота.

„Край на скуката в час“ е плод на дългогодишната работа на Кларк не само с деца, а и с учители и родители. Авторът разяснява как мотивира своите ученици да полагат всевъзможни усилия, как стимулира поотделно всяко дете да се стреми към успеха и да го реализира. Постиженията на учениците на Кларк и неговите колеги са толкова впечатляващи, че хиляди учители от цял свят посещават академията „Рон Кларк“, за да добият ценен опит и да черпят иновативни идеи. „Край на скуката в час“ дава възможност на всеки учител, който желае да се развива и усъвършенства като професионалист, да придобие такъв опит. Тя е полезен наръчник и за родители, които желаят нещо повече за своите деца.

В предговора към книгата авторът споделя:

„За мен най-добрият начин да сложа началото на промяната в начина, по който учим децата си, бе сам да положа основите на този революционен процес, започвайки от дъното. Реших, че най-ефикасният начин за разпалване на революционната искра е да създам такова училище, което не прилича на никое друго по света. Училище, в което се работи със страст, творчество и въодушевление. Училище, в което родители и учители взаимно се подкрепят, работейки заедно за обучението на всички деца.“

Кларк е учител с близо 20-годишна практика. Преподавал е в някои от най-проблемните училища на САЩ, сред които и това в Харлем, Ню Йорк. През 2001 г. печели наградата „Учител на годината“ на Дисни. Автор е и на бестселъра „55 златни правила“ (с подзаглавие „Как всяко дете да успее в училище и в живота“).

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

четвъртък, 17 октомври 2013 г.

Няма как да бъдеш истински човек ако преди това не си се погрижил да станеш истински мъж - или истинска жена

Вчера написах по книгата си за любовта нещичко, което публикувах ето къде: Пак за субстанциалната определеност на половете - и отправка за разсъждения по темата "пол и секс"; сега ми се налага да продължа; амбицирал съм се да доведа докрай тази книга, щото имам и други неща да пиша, пък и не ми се ще да са разпилявам по ефимерни работи, от които ползата е никаква; глупаво е да си губи човек по правенето на някакви си там не особено смислени неща. Та затова ето, в ранната утрин запретвам ръкави и почвам да пиша този път по темата за... секса - дори се надявам по тази тема да намеря и читатели, щото у нас хората може и да не се вълнуват от това що е любов и прочие, но като стане дума за секс, винаги наострят уши; е, ще се възползвам от това.

Та двата пола, явно, съществуват най-вече затова, че служат за тази най-главна задача на живота, именно неговото възпроизвеждане; другояче казано, съществуват за това за да могат да правят секс; известно е, че хората правят секс не толкова за правенето на деца, какъвто е неговият смисъл по природа, а правят секс най-вече заради удоволствието; излиза, че правим секс заради удоволствието, а пък половете са си необходими, за да си доставят взаимно удоволствие. В това няма нищо лошо, е, има едно коварно нещо: че засищане по отношение на удоволствието трудно може да се постигне, само временно се успокояваме, а иначе принципът на нашата сексуалност е: колкото повече й даваш, тя толкова повече иска, става дума за удоволствията. Оттук произлизат доста важни изводи, но нека сега декларативно да не ги извеждам, а да го направим постепенно, в процеса на анализа.

Ония индивиди, които са особено желани, които неудържимо будят желанието у другия (а понякога и у същия) пол, ги определяме като сексапилни; качеството "сексапил" изглежда може да се определи като степен на желаност, като способност да се предизвикват сексуални желания; то е свързано с общата виталност на индивида, най-желани са най-жизнените индивиди, които излъчват една заразяваща виталност, една мощна и неусмирима жизнена сила. Разбира се, особености на тялото са изворът на тази витална сексапилност, като тук е особено трудно да се опише какво именно трябва да е налице у един такъв индивид, за да излъчва той тази заразяваща енергия на сексапила. Обикновено се отърваваме от трудността като употребяваме общи думи и изрази от рода на: "Тази там е толкова красива!", или "Този там е толкова секси!", щото наистина думи тук толкова не са нужни, а всичко се усеща, всичко се чувства. Подобни еротични индивиди имат способността да пораждат мощни пориви на сексуалното желание и при тях, както изглежда, е най-трудното да се опазят от кандидати за правене на секс, щото, казахме, лакомията в тази сфера е всеобща, крайно заразителна и твърде, да не кажа поголовно разпространена. Най-сексуалните индивиди са тия, които именно пораждат такива всеобщи чувства на желание и на желаност; изглежда и тук, в тази сфера, можем да допуснем, че същества нещо като талант, като надареност - както има надарени хора за правене на музика, за рисуване, за философия и пр., така има, предполагам, и твърде надарени за секс индивиди. Някои им завиждат, но ако се схване колко страшна и колко разрушителна може да е тази сила, те по-скоро, бих си позволил да кажа, са за окайване: щото им се налага да употребяват много по-голям ресурс за удържане, за озаптяване на сексуалността си. Както и да е, изглежда грозните хора са значително по-облекчени да са добродетелни, което обаче съвсем не пречи и такива да потъват в пороци и разврат: щото красотата, бидейки духовна по същество сила, облагородява; но се иска и много по-голяма сила за озаптяване на склонността към порока. Тъй че работите и тук се объркват дотам, че общо правило съвсем не може да се изведе, което пък означава, че и тук всичко е съвсем индивидуално, всеки случай е отделен и различен. Което и значи, че всичко е възможно. Изкушенията за всички са непомерни и само малцина ще се спасят. Ще спасят душите си от порока. Мнозинството цял живот ще се бори с него, а пък някои си мислят, че са го победили, като са му се отдали. Започнах по много християнски да звуча, което само показва, че истината по всички тия въпроси е много дълбоко свързана с представите на Христовото учение. Нищо по-добро не е било измислено от него, такова явно и едва ли може изобщо да съществува.

Но да се върнем при непосредствената си тема. Идваме до неизбежния проблем за мъжката и женската сексуалност, за тяхната специфика - и за това как и едната, и другата могат и трябва да бъдат култивирани. Разбира се, простата принадлежност към единия и към другия пол не предпоставя развитието на единия или на другия тип сексуалност. Това, че има, да речем, мъже, у които се развива една женска по същество сексуалност, показва, че тук са възможни всякакви варианти - и никой не е застрахован, че няма да му се наложи да се бори за съхраняване на мъжкия и, респективно, на женския си идентитет. Да, мъжкият пол е носител на мъжката сексуалност – разбираме ли обаче нейното естество, нейната характерност и специфика? Можем ли да изразим с думи онова най-главно, което винаги трябва да се има предвид? И по какво точно се отличава мъжката сексуалност от тази на жените, от женската сексуалност "като такава"?

Наистина, да си мъж в истинския смисъл означава да разбираш и да владееш, да си господар на една развита, ясно изявена мъжка сексуалност. Но кое именно я прави тъкмо "мъжка"? Как може да се постигне това? Респективно същото може да се пита и за женската сексуалност. Виждате, че въпросите, които съм поставил в книжката ЕРОТИКА И СВОБОДА най-настойчиво си искат своя отговор. Аз съм голям противник на даването наготово на такива отговори, но тук, няма как, трябва да дам такъв отговор. Наистина, какво е най-същественото от естеството на мъжката и женската сексуалност? Как да ги разбера и да изразя с думи добитото разбиране? Това са много трудни въпроси. Уж всеки разбира, а като му се наложи да каже какво разбира с думи, онемява. Та така и аз. Е, няма как, длъжен съм да кажа нещичко, за да не се изложа съвсем.

Търсим "типично мъжкото", отговарящото на мъжката сексуалност. Истинският мъж е носител на такава една чисто мъжка сексуалност, истинската жена пък е носител на една толкова въздействаща на мъжете женска сексуалност. Явно трябва да съпоставим тези двете сексуалности, та да си проличи коренната разлика. Има обяснителни схеми, които тук можем да използваме за "патерица". Иначе рискуваме нищичко да не можем да кажем.

Примерно, истинският мъж в сексуално отношение е активен, мъжкото се свежда точно до това: активност, свободно разгръща се сила, покоряваща властност; истинският мъж подобава да е господар, в никакъв случай подчинен, и имайте предвид, че тук всичко това го говорим не общо, а именно и пряко в сексуално отношение. Ницше тук малко може да ни помогне, той е казал ето този забележителен афоризъм:

Щастието за мъжа е в: "Аз искам!"; щастието за жената е: "Той иска!"

Как да бъде разбиран този наистина твърде мъдър афоризъм? За Ницше мъжът, в този смисъл, е нещо като свръхчовекът, да, да си мъж в истинския смисъл означава да си свръхчовек; а ницшевият свръхчовек, както знаем, е освободен от задръжките на морала, той по-скоро е хищник, който задоволява непосредствено нагона си; той не знае дори слабостта, опираща се, изхождаща от ума като сила, опитваща се да противодейства на нагона. Но да не се задълбочаваме прекалено в ницшеанството, тук за нас е важно ето това: мъжът е предопределен, бидейки мъж, да иска, сиреч, той е субектът, активната страна, искащата страна, а пък жената, предполага се, е онази, която пасивно откликва на неговото неустоимо желание, та е именно отдаващата се страна. Значи не се държи по мъки оня индивид, който се оставя да чака жената да иска, а пък той пасивно да й се отдава, тук ролите са сменени, което именно е вече перверзно, е голямо объркване и подмяна, е извратеност. Подобни неща ясно се забелязват в наше време, аз съм чувал, че мъжете дотам са изневерили на мъжката си роля и мисия, че са се оставили да чакат жените да ги покоряват, те да искат, те да са активните, а пък няма по-жалка трагедия от един изневерил на мисията си мъж, който е оставил жената да се държи както подобава това да прави той самият, нали си представяте колко е извратено всичко това? За да не е извратено, т.е. за да е всичко на мястото си, трябва ясно да се знае: мъжът и в тази сфера, пък дори и особено в нея, има дълга да е водещата, активната страна, от която общо взето всичко зависи; той трябва да бъде такъв, че да получи своето, а задоволи нагона си, и когато прави всичко това по един ясен мъжки начин, без да знае съмнения, без да се моли, без да проси, тогава той пази и съхранява мъжкото си достойнство, иначе става нещо като мъжка проститутка, става жалка картинка. А пък жените, явно, не губят нищо, когато се отдават на един истински силен мъж, напротив, твърде са облагодетелствани от това; силата на жената е нейната слабост; "коварство, твоето име е жена"; бидейки слаби, жените са крайно облагодетелствани, то тяхната роля е точно тази: да получават, пасивно да се отдават, и, отдавайки се, неимоверно много да получават. Би следвало, истинските, сиреч, що-годе умните жени да не се засягат от такова едно описание, щото то ясно показва ония предимства, които са отредени на жената, която си знае интереса и не му изменя; ако обаче измени на интереса и на ролята си, тя много от това губи, нищо че може да си мисли, че нещо печели. Същото в още по-голяма степен важи и за мъжа: тия псевдо-мъже, дето, от скука и от "хитрост", си мислят, че нещо печелят, като се държат в сексуално отношение като жени, примерно, оставят се да бъдат "сваляни" от жените, чакат, мечтаят си да бъдат едва ли не "изнасилвани", едно че се поставят в една крайно унизителна позиция, а също така, разбира се, няма да изпитат истинската наслада от секса, която, за мъжете, включва момента на завоеванието; да, за мъжът подобава да бъде завоевател, да бъде борец, да бъде силен, да бъде властен, да иска смело, мъжът трябва да е мъжествен ако иска да е изобщо мъж. Неслучайно добродетелта, свързана със смелостта, Аристотел я нарича "мъжество" - и за жените не подобава да притежават тази добродетел; противоестествено е жени да бъдат мъжествени, да се държат като мъже. То е подобно на полудяване, на крайно извращаване на женската природа; и тук примерът с амазонките е доста показателен.

Аз няма да разказвам тази твърде показателна история - защото съм го правил в книгите си, а също и подборно съм тълкувал смисъла й. Оказва се, че тия амазонки, като са се лишили от мъжете, и, от немай-къде, сами са се принудили да се държат като мъже, примерно, да бъдат страховити и войнствени, всъщност се държат така абсурдно, че стават съвсем жалки; вярно, били са страховити, но тяхната страховитост се дължи най-вече на това, че не подобава жена да бъде толкова войнствена; Херакъл се подиграл на тяхната илюзорна страховитост, като сам проникнал в покоите на царицата на амазонките, мисля, че се казваше Иполита и й взел колана; направил я за смях; тя явно е била доста щастлива с него, ала едва ли ще признае щастието си; без мъжете, без истински силни мъже около себе си, жените полудяват; същото може да се каже и за мъжете, те пък полудяват без жени - или когато жените около тях се държат както не подобава да се държат. Ако всеки пол се държи според предназначението си, ако всеки индивид е удовлетворен от поведението си в секса, ако не изменя на мисията, характерна за неговия пол, то бедите за човечеството, които сега преживяваме, значително ще се намелят и дори ще изчезнат. Най-големите изверги сред човечеството, такива, които са ни донесли най-големи беди, са били изключително ощетени, жалки и нещастни в сексуално отношение индивиди, такива като Ленин, Сталин, Хитлер; ако всичко им беше наред в леглото, те положително нямаше да се отдадат на своите изстъпления. Правете си сметката в такъв случай колко важен е сексът за живота на човеците, колко важно е също така да сме мъже и жени в истинския смисъл.



Респективно, когато един индивид, който външно прилича на мъж, ала не е мъж в истинския смисъл, то това се дължи на обстоятелството, че е придобил черти, характерни иначе за женския пол; един вид е изневерил на пола си, което води до страшна деформация. Примерно, когато един мъж се държи обратното на това както подобава за мъжа, имам предвид в сексуално отношение, той, да речем, става пасивен хомосексуален, или дори травестит, или пък хомоподобен уж хетеросексуален мъж, който в леглото се оставя жената да бъде водач, да бъде активна и пр. - и се принизява дотам, че да й бъде нещо като роб или слуга; не, не за такова нещо е роден мъжът, не това е отредената му мисия и задача. От казаното излиза, че в днешното време на "равенство на половете" и на "пълна еманципация" и феминизация истинските мъже и истинските жени, явно, се срещат изключително рядко, те са същинска рядкост; а иначе е пълно с мъжеподобни и женоподобни жали същества, които не заслужават даже да бъдат определяни като такива. Тук искам също така да добавя нещо, което според мен е още по-съществено.

Мъжът ако иска да е мъж в истинския смисъл, трябва да бъде ограничаващият фактор за сдържането на съответната любовна двойка от плъзгането по наклонената плоскост на маниакалната хиперсексуалност, на маниащината в сексуално отношение. Казахме по-горе, че мъжът като мъж подобава най-вече да е умен и разумен, това и същностното, субстанциалното мъжко качество. А умът и разумът са онази душевна сила, която е във вечно противодействие и противопоставяне на вечно искащата сексуалност, на безсъзнателното като такова, чието ядро е именно сексуалността. Мъжът решава кога и колко да иска, щото ако се оставим да питаме жените колко секс искат, то тогава нямаше да имаме възможност да излизаме изобщо от леглата; е, аз абсолютизирам тук, и жените, предполагам, имат известен разсъдък да могат да се сдържат и да не искат постоянно секс, но самата женска природа така е устроена, че тя не мое да не иска. И ето, мъжът като искащото, трябва да бъде факторът, който изобщо носи инициативата в това отношение; някои мъже не успяват да се справят с тази фина работа и за да се представят за "мъжкари", се считат за длъжни да искат секс постоянно, което именно и ги прави в крайна сметка отрепки, жалки в сексуално отношение същества. А истинският мъж е подобен на божество, той е зает предимно с духовни дейности, неговата основна задача е да мисли, да търси истината, а не да се въргаля в леглото и да се прави на животно, сиреч, на пич.

Мъжкото начало е обременено с огромни отговорности в интелектуалната и духовната сфера и затова за него сексът е нещо като моментна забава, която по-скоро го отклонява от същинската му роля и задача; докато на жената задачата е да ражда, да възпроизвежда живота, да му служи по-непосредствено, ето защото за жените е по-допустимо да мислят предимно и главно за секс; няма лошо, че мислят за секс, ала мъжете не трябва да им стават подлоги и слуги, ако искат да бъдат все пак мъже. Тук, в това отношение, мъжкото начало има най-основната си регулаторна и направляваща роля и задача: мъжът е нещо като разумът и самосъзнанието на партньорската двойка, докато жената е носителка на страстта, на ирационалната стихия на живота, подобно на това както мъжът е носителят на духа, а пък жената - на тялото. Жената ако е предимно тяло, мъжът предимно следва да е дух, ако иска изобщо да е мъж, а не прислуга, обслужващ персонал на вечно ненаситните за секс жени. Смятам, че тия неща трябва ясно да се съзнават, щото те са изгодни еднакво и за мъжете, и за жените. Пък и за живота ни изобщо, стига да искаме той да е хармоничен и пълноценен. Затова мъжката сила и достойнство се проявяват най-вече в любовта; доколко изобщо струваш като мъж, това ще си проличи способен ли си на любов и доколко в любовта устояваш да съхраниш себе си, духа в себе си; в любовта повечето мъже са истинска трагедия или дори трагикомедия. Щото трагедията е доста възвишена, а тук имаме предимно фарсове от какъв ли не вид и род. толкоз по тия въпроси. казаното е пределно ясно и съвсем достатъчно - за ония, които искат да разберат. А не да служат на бедните си и повърхностни представи, както обикновено става. Мъжът е призван да очовечава, в този смисъл казано, жените, да одухотворява и рационализира съществуването им, докато жените, явно, съществуват, за да го отклоняват от този път. Двете начала на живота обаче могат да се уравновесяват и хармонизират в любовта, там именно се осъществява това най-велико тайнство на живота ни.

Та когато се запитаме за това какво изобщо символизира "мъжкият сексуален гений", ще се наложи да си отговорим ето как: мъжът, мъжкото начало на живота е гарант за нашата свобода от тиранията на сексуалния нагон над съществуването ни. Мъжете имат много специални отговорности по реализацията на нашата свобода, по съхраняването, по култивирането на съзнанието за свобода не само у мажете, но и у жените. Гениален в сексуално отношение е онзи мъж, който не е допуснал да стане жалък роб на собствената си сексуалност, не е допуснал да стане едно презряно сексуално животно. Вярно, днес именно този е идеалът на много непълноценни мъже: те, видите ли, си мечтаят да бъдат сексуални животни, сексуални роби или дори сексуални... "машини", да бъдат нещо като... вибратори за сексуално обслужване на жени-нимфоманки. До това се свеждат, представяте ли си, мечтите им. Ето обаче, че ако бяха поне малко мъже, щяха сами да осмислят ситуацията и да осъзнаят в крайна сметка, че съвсем друга е задачата им: да обуздават своята и женската сексуалност, да работят за освобождаването на духа си от нейната тирания, да се отдават на свободни занимания в онези сфери, в които много ще постигнем ако успеем да се съхраним и да не бъдем нечии сексуални роби или слуги. Мисля, че и тук казаното е достатъчно, щото всичко не може, пък и не бива да се казва.

Ето, явно е, че мъжете неслучайно съществуват и са създадени от природата с определена цел; това донякъде може ли да бъде "обяснено", но не изцяло. Много може да се спори по тия въпроси. Няма нищо лошо в това да се спори. Моята задача с писането на тази книга е да подбудя тия така необходими и пречистващи ни от заблудите на културата спорове. Трябва да направим нужното за да постигнем пълната, постижимата яснота, що се касае до проясняването на необходимостта от съществуването на мъжа, сиреч, до разкрием необходимостта от своето собствено съществуване. Така именно и ще разкрием целта, дълбоко вкоренена в природата на мъжа, в собствената ни природа. За жените се отнася с пълна мяра същото, тези думи приемете че са били написани и за тях.

Да разбираш собствената си сексуална природа означава да си наясно с казаното по-горе. Тук се крие, тук е "заровена" отговорността ни пред нея; в този именно смисъл може смело да се заяви, че моят пол изразява моята природа.

Да разбере мъжът женската душа и, респективно, женската природа, е трудна задача, е, така да се рече, мисия невъзможна. Същото се отнася, предполагам, по отношение на мъжете от жените. Но до известна степен поне интуитивно тия неща трябва да се усещат и разбират. И дори да се съзнават. Затова именно и се пишат книги по тези въпроси. Затова и по тях трябва също така най-откровено да разговаряме. Трябва да търсим истината за нас самите неуморно. Не трябва да се примиряваме с това, че тя постоянно ни се изплъзва. Трябва да сме наясно с изискванията на собствената си същност и природа. Полът предполага различие, но също така и общност, единство: мъжът и жената са "пол-овинки" на едно цяло, човека. Мъжът и жената, различавайки се съществено, са си необходими един на друг. Ето, по този начин си осигуряваме предпоставките за разбирането на субстанциалната, на онтологическата връзка на различността и на общността на двата пола.

До какво води неразбирането на своя и на противоположния пол ли? Води ди противоестественост, води до объркване, води до измяна на своята онтологическа задача и мисия. Води до екзистенциална непълнота. Води до един непълноценно изживян, ощетен живот. до това води. Малко ли е? Едва ли. При това своя пол следва да го разбирам именно в неговата противо-пол-ожност ("другост") спрямо "не-моя" пол. Това е базисно, фундаментално положение, изпълнено, както вече видяхме, с огромен принципен смисъл. Недостижим по друг път - или по друг начин. Нашата екзистенциална трагедия се дължи на мисловната непълноценност, която сме си позволили. Или на душевната, на духовната такава - ако трябва да се изразим по-точно. Пълно е с духовни инвалиди в този наш свят - правете си сметка колко струва и животът на подобни индивиди.

С какви чувства ме изпълва принадлежността ми към моя пол? - така съм запитал в онази книга за еротиката и свободата. Нека всеки да отговори на тоя въпрос сам. Някой, съобразно вече казаното, може да се изпълнят с чувство на срам, знам ли? Други - с чувство на законна гордост. Да си мъж в истинския смисъл не е лесна работа. Тя не е по силите на всички. Пълно е с мъже, които са карикатура на мъжа. Понеже, казахме, не обичат да мислят. Мъжът, повтарям, е роден за интелектуални дейности, не за нещо друго. Мога ли да си дам ясен отчет за тези чувства на принадлежност (непринадлежност) към идеята за същинския, истинския мъж? А как ще реагирам ако някой се "усъмни" в принадлежността ми към моя пол? Нека и на тези въпроси всеки отговаря сам. Подозирам, че някои мъже даже и не могат да разберат подобни въпроси. Не могат да се овладеят от техния възвишен смисъл. Правете си сметка доколко такива заслужават да се наричат мъже. да се смятат за мъже.

Да, иска се много нещо, искат се не просто някакви, а огромни усилия от индивида - за да стане мъж (или жена). Това не е проста работа. Затова и толкова много индивиди уж само външно са мъже или жени, а иначе, вътрешно, у тях зее огромна екзистенциална празнота. Ако погледнеш там ще се ужасиш колко е празно и кухо. Дали се раждаме мъже или жени, или пък ставаме такива заради това, че сме го пожелали – и сами сме го направили? Явно и едното, и другото е верно, но само в някакъв смисъл, а в целия смисъл са верни ако и двата момента се разглеждат в неотделимо тъждество.

Да, налага се постоянно да правя нещо за да насърчавам поне развитието на "пола у себе си". Трябва да се грижа за своята мъжественост. Защото наистина е възможно – без да зная и без да го искам – да преча на развитието си като мъж (или като жена), вместо да го насърчавам, вместо да му способствам. Моят пол следва да е моя всекидневна грижа, от която зависи много, да не кажа всичко. Трябва да си давам непрекъснато сметка за това – не бива да занемарявам тези свои фундаментални и субстанциални онтологически задължения. Разбира се, половете не са отделени със "стена", между тях не зее пропаст: те съ-съществуват, влияят си неизмеримо, също така са изпълнени с пориви за взаимност, свързани са един с друг, образувайки целостта, наречена "човек". Мъжът и жената са неотделими. – в какъв смисъл и в каква степен? Изолацията, самозатварянето на индивидите в пределите само на техния пол води до загуба на ориентирите, на нишаните, които ни правят човеци в истинския смисъл. Това няма начин да не доведе до безразличие към другия пол. Или пък ще доведе до още по-голяма страст към него? И до по-голяма зависимост? Какво показва такова безразличие? Или "природата се е погрижила" и за това?

Сексът като непосредствено и живо единение на два индивида от двата пола дава на човека усещане за онтологична пълнота. За мъжа животът без жената - и за жената без мъжа - казахме, е онтологична трагедия. Която с нищо не може да бъде запълнена. Точно за това свидетелствува силата на нагона, търсещ свързването на мъж с жена: свидетелства за нашия съвместен порив към пълнота - и пълноценност. Слабостта на този нагон на живота пък свидетелства за това, че сме застрашени от израждане. И от оскверняване на истината на битието ни.

Ето защо искащият да живее пълноценно ще направи нужното за да разбере някога истинския, точния смисъл на сексуалността и секса за живота на човека. Той няма да позволи този смисъл да му убегне. Такъв искащ да живее пълноценно никога няма да се откаже от разбирането на истински важното, от което зависи нашата удовлетвореност от живота. Защото той вече знае, че няма как да бъдеш истински човек ако преди това не си се погрижил да станеш истински мъж - или истинска жена.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ