Истината ни прави свободни

събота, 30 април 2011 г.

Фанатизмът винаги е бесовщина, нямаща нищо общо със светлината на истинската вяра

В един блог в публикация със заглавие Ричард Докинс громи религията в “Делюзията Бог” попадам на патетично, ала, за жалост, съвсем неверно твърдение; разбира се, наложи се да реагирам незабавно; ето какво написах там:

Авторът на твърдението

"... великолепна книга, в която последователно громи всички столетни крепостни стени на християнската и мюсюлманската вери. Същите, които са отговорни за най-масовите и кървави убийства изобщо в историята!"

допуска голяма фактическа грешка: за най-масовите и кървавите убийства в историята е виновен комунизмът, а не която и да е било вяра в Бога. 100 милиона човека убива комунизмът, никой не може да се съревновава с него по убийства. Комунистите по брой на убийства са най-масови касапи в цялата човешка история, пред които всички други са просто аматьори! А комунизмът просто е сатанизъм, нямащ нищо общо с човешката вяра. Истинска е само вярата в Бога.

Допълвам това, понеже много се спекулира с това, че комунизмът бил "специфична вяра" и затова толкова убивал. Комунистите са нихилисти, т.е. идолопоклонници, техен идол и кумир е нищото, а това няма нищо общо с вярата в Бога: Бог е Вечен Извор и Създател на всичко!

Прочее, и още нещо, още по-съществено: вярата в Бога сама по себе си не може да е отговорна за никакви убийства, щото вярата не убива, а укрепва и облагородява духа на човека. Убиват някакви хора, а хората, които убиват, по правило винаги са хора без вяра, са недуховни хора. Докато хората с вяра са духовни хора, на които в главата им просто няма как да мине даже мисълта да убиват, а камо ли пък да започнат да го правят, т.е., да почнат да убиват.

Ако е имало или има фанатици, това не са фанатици на вярата в Бога, това са фанатици на всичко друго, но не и на вярата в Бога. Вярата в Бога няма нищо, което да я сродява с фанатизма. Защото се убива винаги благодарение на основания, нямащи нищо общо с вярата в Бога. Безбожието е това, което убива, а не вярата в Бога. Комунизмът най-силното доказателство за такава една констатация; комунизмът е безбожие, е атеизъм и тъкмо като такъв е и най-масовия убиец в човешката история. Друг по-голям от него просто няма и не може да има. Даже изстъпленията на "Светата инквизиция" са не от вяра, а са от безбожие, те са от фанатизъм, а това са съвсем различни, направо коренно различни неща.

Фанатизмът е антиверско и антирелигиозно умопомрачение, е бесовщина, нямаща нищо общо с облагородяващата душата светлина на истинската вяра. Неверието убива, не вярата. Някъде да сте чели в Библията Христос да призовава да се убива?! Айде моля, стига глупости!

Когато човек казва или пише нещо, трябва да е твърде прецизен, щото после задължително ще съжалява един ден, даже и никога да не осъзнае какво е казал. Пък и просто от глупости трябва да се пазим. Казано е: "Казана дума - хвърлен камък!", а какво в такъв случай остава за написаната?!

петък, 29 април 2011 г.

Продължавам да търся къде точно е истината, а към момента за мен истината е: Бог има!

Една интересна и показателна дискусия в блога на Св.Александров, която отдавна следя - виж: За Стивън Хокинг и отношението му към Бог и малко собствени размишления… - някой си човек, подписал се като Tuffo, е написал хубав коментар, който счетох за нужно да публикувам отделно, та повече хора да го прочетат; ето какво пише този човек:

Случайно попаднах на този пост. Хареса ми, както и стила на писане, за това мисля да ви представя и своето мнение. Ще говоря от позицията на никой, защото нямам научни звания в която и да е било област все още.

Християнин съм от малък, но това не е причината по настоящем да вярвам в Бог, защото по всяко едно време съм имал свободата да кажа „тези неща ми се струват измислици – не мога да приема, че са така“. Сам съм направил избора си да се задълбоча и да търся къде точно е истината, а към момента в моите очи е истината е: Бог има!

Какъв Бог има? Има един единствен Бог. Кой е този бог: Богът на християнството. Мога да се задълбоча в обяснение защо е Той, а не някой друг, но това е тема на друга дискусия. Най-кратко отговорът е, че Библията дава логично обяснение за света в който живеем, за другите „богове“, за редица други проблеми, което другите религии не могат да дадат и да защитят успешно в моите очи.

За мен преди всичко е било важно да се запозная с това в какво вярвам, когато казвам, че вярвам в нещо.

Първоначално поставеният въпрос – „Защо има толкова много зло в този свят и къде е мястото на Бог в него?“

Отговора е по-простичък, но малко хора са го чули по този лесен начин:

Бог не трябва да бъде свеждан до само едно качество. Бог е любов и точка. Бог е всемогъщ и точка. Бог е личност, която съчетава в себе си много качества, едно от които е любов, а друго (често забравяно) е справедливост. Според Библията Бог обича всички човеци, но си остава справедлив. Той е създал първите хора без грях. Той не ги е направил обаче неспособни да извършат такъв. Пред тях е бил личният избор да съгрешат или не (с нарушаването на заповедта за неядене от отпределеното дърво). Те са съгрешили и по такъв начин грехът е влязъл в живота на хората.

Тогава се появява и „злото“ във човешкият свят. Грехът причинява болка и смърт. Поради тази причина и в момента има толкова много болка и страдание. Не ни е виновен Бог, че ние сме лоши. Виновно ли е детето, че се ражда увредено – не! Виновен ли е Бог – не! Кой е виновен – виновни са хората, които са използвали какви ли не оръжия за да се избиват преди, виновни са замърсяванията, които пак ние сме си направили от нашият неправилен начин на живот (още от самото начало Адам е имал задача да се грижи за градината т.е. в наши дни – цялата природа). Детето се ражда болно като една нормална последица от всичките грехове които са вършени преди него. Защото греховете носят след себе си следствия, които винаги са нагативни и то не само за този, който извършва грях, но и за другите…

Защо има зло?

Защото хората са „далеч“ от Бог. Грехът разделя човека от Бога. Защо? Защото Бог има още едно качество – святост. След Адам всички хора са грешни – следователно всички са „далеч“ от Бог. Следователно те няма как да бъдат добри, след като в тях вече „живее“ грехът. Къде е оправията? Оправията е в Божията любов, защото Той е предоставил начин по който човек да излезе от това си състояние. (тема на друга дискусия – ако на някой му е интересно да пита)

„… Къде е мястото на Бог в него?“

Бог е създал света и е оставил своите си закони. Той „играе на едро“ като определя историята (за това мога да ви предоставя много доказателства – библейски пророчества, които са се изпълнили с точност много години след като са били казани). Той „играе и на дребно“, като се намесва в живота на някои хора. В моя живот се е намесвал много пъти и това ми дава основание да считам, че Го има с още по-голяма сигурност.

Заключение.

Хареса ми мисълта, че човек вижда толкова, колкото знае, която прочетох по-горе. Библейско определение за вяра е „даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат“ (Библията).

Нужно е първо човек да повярва – след това започва да вижда.

Извинявам се за прекомерно дългият пост.

Автор: Tuffo

вторник, 26 април 2011 г.

Празник на вечния живот

Какво е за мен Великден

Христос Воскресе!

„Защо търсите живия между мъртвите? Няма го тука. но възкръсна" (Лука-24:5-6)

Великден е ден за радост!

Радостта от победата на живота над смъртта. И точно с този поздрав „Радвайте се!" възкръсналият Исус приветства учениците си.

С този поздрав трябва да се поздравяваме и ние днес, защото Христос умря за нас на кръста и възкръсна, за да живеем аз и ти!

Разгледахме темата за Великден с учениците от училище "Нов Живот". Попитахме ги какво представлява за тях този празник и как го празнуват. Всички отговориха, че тогава празнуваме Възкресението на нашия Господ Исус Христос. Неговата кръв се е проляла за да ни дадае опрощение на греховете и спасение.

Смъртта Му на кръста поставя началото на нов Завет между Бога и всички, които приемат Исус за Господ и Спасител. Тези, които се покаят и обърнат към Бога чрез вяра в Христос, ще получат прошка. Прошката е необходима, защото сме съгрешили и съгрешаваме и разрушаваме взаимоотношенията си с Бога и подлежим на осъждане. Тя е средството, чрез което се възстановява връзката ни с Твореца. Но за да има прошка, трябва да има покаяние, вяра и изповядване на греховете. Божественото опрощение е постоянна потребност за хората - за да можем да поддържаме спасителните си взаимоотношения с Господа.

Великден е най-хубавият християнски празник! Той като че ли ни кара да погледнем на света с по-добри очи и да открием, че красивото и доброто могат да присъстват в живота ни и са част от самите нас.

Нека всички да празнуваме Възкресението на нашия Исус Христос и да благодарим за това, че Той се е жертвал за нашите грехове, за да не погине нито един, който вярва в Него, но за да има вечен живот!

Христос Воскресе!

Наистина Воскресе!!!

Елена Стояновска, Българско училище „Нов Живот”, Чикаго, САЩ

неделя, 24 април 2011 г.

Нека Христос не тропа напразно по затворените двери на сърцата ни!

Христос возкресе!

Затварям очи и се пренасям повече от две хилядолетия назад във времето - в сънената и апатична Галилея и в гневната, изгаряна от страсти и жежки пустинни пясъци Юдея.

Искам да Го видя такъв, какъвто е бил в земното си въплъщение. Той, изразът на Божията любов, бродеща по земята. Той, Спасителят на човечеството.

През мъглата на изминалите години, пред погледа ми се появява не бляскав принц с пурпурни одежди, със златна диадема, на бял кон. Не тежко въоръжен рицар, следван от многобройна войска. Не! Виждам обикновен човек, облечен в скромна роба на галилейски селянин, босоног и беден.

Вместо блясъка на властта, свети топлината на състрадателните Му и любящи очи. Вместо войни и нагиздени велможи, Го следват най-нищите, най-простички и презрени чада на онази епоха - митар, блудница, рибари. Невежи и унижени бедняци. Хора, пред които надменните садукеи в Йерусалим и лицемерните фарисеи сигурно гнусливо са се мръщели и са ги зовели „паплач” и „простолюдие”. Може би, на някой тогавашен държавник е хрумнало да ги нарече и „електорат”!

Но синът Божи е избрал тях. Точно тях е призовал да Го последват по страшния Му път. За тях е бродел босоног, бездомен и преследван, повече син Човешки, отколкото син Божи. С тях е разчупил последното си късче пасхален хляб и отпил последната си глътка вино. Заради тях е приел да избере горчивата чаша. В тяхно име е понесъл кръста по стръмния път към Голгота и е бил разпнат. Защото те са били Неговите любими деца, Неговите ученици, Неговите наместници на земята. Макар и едва-едва, в техните простички човешки души е блещукала искрицата, която ги превръщала в деца на Бога, в Негови братя и сестри. Наричали Го „учителю”, а не „господарю”.

Исус не е приел мъченическото разпятие, за да потуши страха ни от тлението и смъртта. Този страх не може да бъде победен. Той е избрал да умре и възкръсне, за да възкреси у нас божествената искрица. Защото зад подлостта, страха, угодничеството, пошлостта и алчността у всеки, наистина у всеки се крие късче Божествена Любов, светлината на Христос.

Сега, 2010 години по-късно, трябва да се запитаме заслужихме ли скъпоценната Му кръв, всяка капчица от която е по-ценна от камари първенюшки богатства? Пречистихме ли се от греховете? Събудихме ли у себе си пламъка на Неговата същност?

Нека видим сами:

Той е обичал дори враговете си, а ние ги взривяваме, прикрити в мрака като страхливи псета или ги заливаме в жълтата преса с помия от жлъч и омраза.

Той е накарал един митар да изостави кесаря и да Го последва, а нашите митари дерат кожи и се охранват от сълзите и кръвта на бедните.

Той е лекувал с чудото на любовта, а нашите „лечители” ни осакатяват или дори убиват, въпреки чудото на последните ни грошове.

Той е нахранил тълпата с няколко риби, а нашите новобогаташи измъкват от нея последните й коматчета хляб.

Той е благословил добрата самарянка, а ние мразим с еднаква страст турци, роми, евреи, всички, които са различни.

Той е прогонил, с гняв и презрение, търгашите от Божия храм, а ние трупаме сергии не само в предверието му, а в Светая Светих.

Той е призовал хората да не се считат за безгрешни и да не дръзват да хвърлят първия камък, а ние с лекота обсипваме братята и сестрите си със залп от камъни.

Та къде е искрицата Божия любов у нас, заради която Той прие Голгота? Къде?!

Има я, все още я има, но не там, където я търсим.

Не отминавайте сополивото циганче, зъзнещо в студа; стареца, който свири на гъдулка с премръзналите си пръсти и чака жълти стотинки като подаяние; лудата, която се скита отнесено, облечена в дрипи и си говори сама на висок глас.

Не ги отминавайте с презрение, защото Той не би ги отминал! Може би, точно тях би призовал да Го последват.

Радвайте се на пищните великденски трапези, но не търсете в тях своето спасение.

Поклонете се в църковния храм, но не там ще получите причастие. Запалете своите свещи, но не те ще възпламенят и дарят душите ви.

Взрете се дълбоко в себе си и поемете към недрата на своята същност, по тъмните и опасни лабиринти на пътя към сърцата си. Там ще намерите Него, Божията любов, Надеждата, Спасението, Възкресението. Да, точно там, у вас самите!

Светлината е у всеки: у празноглавите манекенки и силиконовите певачки, у лицемерните депутати и мазните чиновници, у бившите царе, духовно по-нищи и от просяци, у лъскавите екс-ченгета и бившите болшевики, у пожарникарите-мегаломани и техните партньорки, агресивните перачки на мръсни пари.

Тя, Светлината, е готова да благослови и най-долните грешници. Защото никой не е отхвърлен от Божията любов!

Той, Исус Христос, още хилядолетия ще възкръсва в сърцата ни. Дано не тропа напразно по душевните ни двери! Дано намери и спаси зрънцето обич и доброта, което кълни у всеки.

Тогава ще тържествуваме и ликуваме: Христос возкресе! Во истина возкресе!

Паула Лайт - България 24.04.2011 г.

Да освободим духа си, най-ценното, което имаме...

Напоследък все по-често се питам: как е възможно мнозинството от хората да се отдава с такава страст предимно на всякакви дребнавости? Интересуват се най-вече от какви ли не незначителности, вълнуват ги разни суетности, капризи, бляскави нищожности. Празнословието залива всичко. Сякаш всички са отдадени предимно на половинчатости, на дреболии, на разни несмислености, на неща, които не заслужават чак такова голямо внимание. Защо ценим дребното, а за голямото все забравяме? Наистина, защо истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото съвсем слабо вълнува публиката? Или дори изобщо не я вълнува. Понеже е заета с какви ли не глупости. Понеже е затънала в дребнотемие, в кухата самонадеяност на нехаещите за истинското, за истински доброто, за съдбовно необходимото.

На едно място - виж Универсалните човешки ценности - предизвикан от липсата на реакция по публикувана от мен статия, поставяща, по моя преценка, твърде важни въпроси, ми се наложи да напиша, обръщайки се към една читателка, следните думи, които, чини ми се, са добро въведение в интересуващия ме не от вчера проблем:

Благодаря, май само Вие харесвате по-сериозни текстове, писани по по-значими теми! Които, за жалост, обикновено биват посрещани с ледено мълчание от широката публика...

Но това, впрочем, ми дава една идея: да напиша статия, в която да се опитам да обясня този феномен. Свеждащ се до това: колкото по-значим е проблема, поставян от един текст, толкова по-малко по-малко внимание му се обръща; респективно, най-голямо внимание се обръща на текстовете, поставящи най-маловажните проблеми. Същото може да се каже за блоговете: най-популярни сред широката интернетна публика са тъкмо тия, които традиционно поставят най-маловажни и съвсем несъществени проблеми - ако изобщо поставят някакви проблеми. Тия блогове, които не поставят никакви проблеми и, респективно, не изискват никаква степен на мислене у публиката, пък са всепризнати фаворити.

Това написах там. А сега ми се иска да продължа. И така, дайте заедно да поразсъждаваме над този немаловажен въпрос, очертан по-горе.

Потъналостта в дребнотемие, и то дотам, че да се загубиш в дребнавостта, явно е широко разпространена в нашата съвременност. Хората се вълнуват комай от всичко, а най-много от онова, което съвсем не заслужава подобни вълнения; ала забравят да мислят за истински важното, значимото, а пък най-вече за съдбовното. На какво се дължи тази склонност? Дали тя е белег на нашата уморена и преситена епоха, или е била характерна за хората от всички времена?

И има също още един значим момент: дали мнозинството, именно хората, и по-специално т.н. "масов човек", изобщо умее да разграничава истински важното от маловажното, от несъщественото? Изглежда на една такава неспособност се дължи това, че нищожното заема водещо положение и място в съзнанието, а тъкмо на най-същественото съвсем не обръщат внимание. На каква основа и по какъв начин хората, или същия онзи т.н. "масов човек", биха могли да развият у себе си една способност точно да разграничават истински сериозното, важното, същественото от несериозното, маловажното, несъщественото?

Това съвсем не са, струва ми се, маловажни питания. На мен ми се струва така, аз възприемам нещата по този начин, аз съзирам тук значим и основополагащ проблем, а за вас дали е така? Как, впрочем, стоят нещата за вас? Съвсем нямам претенцията, че мога да реша изчерпателно поставените въпроси, но какво ми пречи да опитам? А защо не опитате и вие? Всеки по-задълбочен и смислен отговор на тия въпроси ще получи трибуна във философското списание ИДЕИ, ще бъде публикуван в него. А списание ИДЕИ съзнава своята мисия така: да поставя на вниманието на мислещата публика тъкмо истински важните, сериозни, значими проблеми. След като има толкова много списания и книги, поставящи най-несъществени проблеми, защо да няма едно списание, което пък да има интерес тъкмо към най-важното, към жизнено важното и съдбовното?!

Ще почна, за да има някакъв ред в изложението на моята позиция, отговорите на поставените въпроси по реда на тяхното поставяне. Е, ако някъде объркам този ред, надявам се, това няма да навреди на същината на работата, а може дори да я подпомогне. Щото човек винаги трябва да има готовността да се изненада от лабиринтите, в които може да го отведе неговата мисъл.

Прочее, вярна ли е констатацията, от която започнах, а именно, че истински важното, сериозното, същественото, значимото, необходимото, дълбокото съвсем слабо вълнува публиката? Дали пък не пресилвам нещата? Дали не тръгвам в погрешна посока?

Разбира се, всеки човек, според нивото на своето личностно, умствено, духовно и пр. развитие си има някакъв свой критерий за разграничаване на важното от маловажното, на същественото от несъщественото. Това, което е важно за един човек, може да е маловажно за друг. Е, няма как и двамата да са прави едновременно - или и това е възможно? Нима не може да отсъдим и да решим, в съвместни усилия, партнирайки си, кое, всъщност, е истински важното? Или да се споразумеем за това кое е истински същественото, т.е. кое е съществено и за мен, и за теб, и за всеки един човек на тази земя?

Аз си имам обичая да деля хората на два типа в зависимост от отношението им към мисълта: на мислещи и на немислещи. Може би това огрубява значително реалната ситуация, понеже всеки човек, даже и оня с очевидно немощна мисъл, има претенцията, че умее да мисли. Но едно е да имаш претенция за това или онова, съвсем друго е претенцията ти да е основателна. Пълно е около нас с претенциозни, ала иначе кухи хора, чиито претенции са си само претенции, а пък амбициите им са си чисто и просто само амбиции - без каквото и да било покритие, потвърждение на дело, или пък дори признание. Както и да е, наистина, може ли човечеството да се подраздели на два човешки типа - на мислещи и на немислещи хора? И с какво едно такова подразделяне ще ни помогне да решим целия онзи порой от въпроси, в който вече съвсем порядъчно затънахме?

Безспорно е, че даже по темперамент, т.е. според природните склонности на душата, една група хора са предразположени повече да мислят, отколкото да действат, а пък другата група, наопаки на това, обичат да действат, без особено да се затрудняват с мислене. Знайно е, че ние, човеците, биваме подразделяни от съвременните психолози в две огромни групи: типа на екстравертите и този на интровертите. Интравертният тип, наред с всичко останало, е склонен, повтарям, повече да мисли, отколкото да действа, докато екстравертите действат, без много-много да мислят. Първите обичат да мислят, за вторите мисленето е едно твърде неприятно занимание. Нима допускането ни, на тази основа, е съвсем оправдано и законно? Имам предвид допускането, че човешките същества биват два основни типа: мислещи и немислещи.

Изглежда е точно така. А тъкмо в мисленето човек може да проумее кое именно е значимо и съществено, и кое е маловажно, кое, тъй да се рече, е дреболия. При това положение няма как съзнанието на немислещите хора да потъне в - или да "обрасне" с - всякакви, и то най-превъзходни дреболии. Докато мислещият човек няма да се успокои дотогава, докато със сигурност и с точност не установи кое именно си заслужава усилията - на основание на превъзходството си спрямо всичко останало. Тоест кое се откроява със своята значимост и многозначителност, важност, със сериозността и дълбочината си. Няма друг начин да постигнем собствената значимост на нещата освен ако не се нагърбим със задачата на мисленето. А мисленето, въпреки че е най-свободна дейност и в този смисъл наподобява играта, все пак е и сериозна дейност, от която зависи толкова много в живота ни. Хората пък, които са склонни да се задоволяват с дреболии и с простотии, по този начин демонстрират тъкмо това, че не само не умеят и не обичат да мислят, но и че смятат мисленето за най-досадното нещо на този свят.

Щом като един човек не успява да си изработи - в и чрез мисълта, т.е. в своя ум, в душата си - собствен критерий за разграничаване на важното от маловажното, такъв един човек, няма как, се оказва напълно безпомощен да осъществи една такава сериозна процедура. Такива хора, изглежда, са склонни на всяко, дори и на най-маловажното нещо да приписват някаква неподходяща за него значимост, такива хора лесно могат да бъдат убедени от всякакви спекуланти, че неща, които съвсем не заслужават да бъдат така ценени, са истински ценното, "най-важното" и пр. И, разбира се, за немислещия, бездуховния човек просто няма как "истински важното" да е тъмо онова, което съвсем не заслужава такъв един висок битиен статус. За такива хора, да речем, парите, яденето, пиенето и още някои все от този род неща се оказва, че са "най-важното" в този наш иначе "скапан живот", докато "всичко останало" бива без жалост хвърлено в кошчето за боклук, където са излишните и не-необходимите неща.

Разбира се, че от тази гледна точка нещата биват разделяни също така и на "забавни" и на "незабавни", сиреч, на скучни, като в разреда на скучните неща, естествено, попадат най-вече ония, които за други хора са тъкмо най-важното, да речем духовните неща и предмети, мислите, пътят към самите ценности, Бог, автентичното изкуство и философия, богатствата на душата и на личността, които, безспорно, превъзхождат по значимостта си всичко останало - защото са негова предпоставка и основа. Нима някой може да се усъмни в положението, че ако като личност си именно боклук, че вътре, в душата ти, кънти на кухо, ти, разбира се, няма кой знае колко да преуспееш в този живот; защото даже и така жадуваните от бедната ти душа пари просто няма как да паднат от небето, а ти сам трябва да си ги спечелиш, което едва ли пък може да стане ако нямаш поне малко от така нужния за това ум, ако нямаш идеи, потребната свобода на мисълта и така нататък.

Мисля, че успяхме да хвърлим известна светлина тъкмо върху оня "възел", от разплитането на който зависи решението на всички останали въпроси. Всичко останало, струва ми се, са вече подробности, които всеки сам, на основата на вече казаното, може сам да проумее и осмисли. Истински ценните неща би следвало да са ценни за всички, и това, че, да речем, си празноглавец, не ти помага особено, нищо че можеш да настояваш докрай на провеждането на своята така суетна "самобитност", сиреч, на празнотата си - душевна, личностна, духовна. Това, че сме различни, е безспорно, то не е беда, напротив, за щастие и за добро е точно така. Но нашите ценности, тъкмо защото сме все човешки същества, поставени в аналогично отношение спрямо живота, трябва да се съотнасят - и само на тази основа, с общи усилия, да откриваме онова, което би следвало да важи за всички. Нима не е истина това, че смъртта всички ни изравнява и на всичко, тъй да се рече, "взема вересиите", т.е. благодарение на тържеството на една висша справедливост? Нима можеш да завлечеш в небитието всичко онова, за което така си копнял или работил цял живот: пари, къщи, вили, вещи, плувни басейни, коли и какво ли не още все от този род?! Е, какво излиза тогава? Би ли могъл да си направиш верния извод от тази безспорна и общовалидна истина, че от смъртта никой няма да избяга - понеже сме смъртни и временни същества. А сме такива понеже сме за малко гости в този иначе така прекрасен и вълнуващ свят, в който обаче сме пътьом, понеже сме се запътили, предполага се, към едно още по-вълнуващо и прекрасно място...

Има неща и ценности, които би следвало да бъдат признати за безусловно важни за всички, стига да искаме да бъдем не друго, а тъкмо човешки същества. Такова едно нещо, да речем, е свободата, от чиято непомерна мощ някои така се плашат, понеже, изглежда, автентичната свобода не им е по силите. Такова едно нещо, превъзхождащо всичко останало по своята субстанциална мощ - нека да си позволя лукса да се изразя като философ - е не друго, а тъкмо любовта. Не сексът, а любовта - разликата е колкото от земята до небето. Истината пък трябва да е най-важното за всички, щото лъжльовците сами себе си унижават като лъжат: да си позволиш да си нечестен спрямо другите само показва, че най-много си нечестен спрямо теб самия, сиреч, най-много самия себе си лъжеш, т.е. не друг, а ти си най-голямата жертва на лъжата. Е, това, че лъжльовците няма как да разберат това, е отделна работа. Простаците също няма как да осъзнаят простотията си именно като простотия. На тях тя им изглежда като "голяма", направо като "пичовска" работа - ако ми бъде позволено да се изразя по техния маниер. За глупака глупостите са най-желаното и най-препочитаното нещо на този свят, а пък истински умните приказки и речи на тях им звучат като пълно безумие - и като... глупости.

Ала кой е истински умен и кой - истински глупак, ще решим не аз или не ние, а само един най-справедлив съдия: животът. Той именно поставя всяко нещо тъкмо на неговото място. И всеки си получава заслуженото. Няма как да надхитрим самия живот - всички усилия в тази посока са напълно напразни. Глупаво е да проявяваш тарикатлъци, да хитруваш и да шмекеруваш не спрямо какво да е, а спрямо самия живот. Никой не е успял да надхитри живота. Никой не е успял да измами или да победи смъртта - "сенчестата страна" на вечния живот...

Хрумна ми по едно време да дам един пример, да се конкретизирам, тъй да се рече. Даже си го наумих този пример, ама сега май ми се вижда неуместно. Примери в този живот колкото щеш. Важното е да успяваме правилно да ги търкуваме. Прочее, нека да дам все пак един малък пример.

Има някакви "щастливци", "избраници на случая" или "късметлии" - както ние, българите, след турците, обичаме да ги наричаме. На такива хора, както казваме, им върви - и парите текат като златен поток към касите им. Е, вероятно много работят, е, вероятно, много са и пожертвали, за да постигнат това, което имат. Те си знаят. Не можеш да разбереш колко зле се чувства един богаташ ако сам не си бил поне за известно време богат. Парите са страшна сила, на която малцина устояват. Парите могат да доведат до пълната нравствена деградация на личността. Парите са дяволска сила, преобърната форма на свобода и власт, на която могат да устоят, макар и трудно, само истински богатите в личностно отношение. Щото духовното по начало и по идея превъзхожда по своя онтологически статус материалното.

На всички такива избраници на случая или късметлии народът завижда - и мазно се облизва, мечтаейки се и него да го осени един ден подобен късмет, подобно богатство, подобно щастие. Мерцедеси еди коя си класа, Бентлита, все от този род бляскави неща са станали кумир или божество, на които всички поголовно се покланят - и на което поднасят безценни дарове. Примерно - младостта си. Или здравето си. Или любовта на човека до себе си. Да загубиш един човек - нима това не е най-голяма загуба? Никой друг не може да замести един човек, който, да речем, те е обичал истински. А любов, казват, с пари не се купува. Има безценни неща, многократно превъзхождащи богатствата, лукса и блясъка на този свят, за които именно си заслужава да се живее. Трябва да умеем да правим разлика между "скъпо" и "ценно", между "луксозно" и "богато", между бляскаво за очите и сияйно като дух, като душевна красота, като душевно щастие и като личностна хармония.

Тия, които така ценят и боготворят, да речем, тялото си, нима не могат да схванат, че красотата на тялото скоро ще повехне, но има една друга красота, която просто няма как да погрознее - тъкмо защото е истинска. Истинските неща принадлежат на вечното, а неистинските са така ефимерни и бързопреходни. Затова Сократ, като минавал по отрупаните с какви ли не неща сергии на атинското пазарище, обичал да повтаря ето тия думи: "Леле, колко много са нещата на този свят, без които може да се живее!?". И то да се живее не как да е, а прекрасно. Казано е: "Не само за единия хляб живее човекът!", а запитваме ли се ние, съвременните хора, доколко ни е истински потребно всичко онова, за което така копнеем в своите безумни страсти, капризи, горделивости, суетности и похоти?

Да отхвърлим всичко излишно, принадлежащо на мимолетния свят, в който пребиваваме, означава да освободим духа си, най-ценното, което имаме - защото окованият дух не е способен, не може, няма как да политне. А нашият дух ни е даден за летене във висините, не за друго...

събота, 23 април 2011 г.

Универсалните човешки ценности

В днешно време по света вилнее страшен ценностен релативизъм, т.е. налице е бурен процес на обезценяване на всички ценности. Кръвен близнак на релативизма пък е нихилизмът, според който нищо нямало смисъл, сиреч, че всичко се било обезценило така, че по-добре било да почнем да вярваме и да се покланяме тъкмо на нищото. Обща основа и на релативизма, и на нихилизма е материализмът; т.е. онова, което ги сродява, е тяхната антидуховна потенция. И така, щом като вярата в каквото и да е, или вярата във всичко, включително и в разпространените антиценности на материазма, е възможна и оправдана, то именно на тази почва вече нищо няма смисъл, т.е. тогава се пропада в бездната на пълния нихилизъм, на тоталното безсмислие.

Да се противодейства на гибелния релативизъм-нихилизъм може само като се възстановят правата на абсолютните и универсални човешки ценности, които човечеството е постигнало в своето духовно развитие. И които се проявяват във всяка възможна ценностна система, бидейки нейна сърцевина - независимо от всички различия и от своеобразието, което пък придава конкретен израз тъкмо на универсалното и абсолютното. Иска ми се да разсъждавам именно в посока на реабилитацията на абсолютната и универсална същина, оживотворяваща нашите представи и ценности, т.е. по посока на реабилитацията на истински духовното. Независимо в представите на коя култура сме възпитани, независимо от различията във вери и идеологии, онова, което ни сродява, явявайки се израз на базисната предпоставка, че все сме човеци, е истински ценното, т.е. универсалното и абсолютното. И само на тази почва толкова многоликите в духовно и идейно отношение съставки на нашия общ свят могат да съсъществуват, именно да ни обединяват в една единна общочовешка общност, т.е. да ни правят човечество, поставено в един общ свят.

За да се конкретизирам, ще дам два примера - първо, по отношение на универсалния и абсолютен характер на истината, независимо от различията в гледните точки, в мненията, и, на второ място, по отношение на така горещата в наши условия тема за националната самобитност. Която била застрашена от привидната хегемония на космополитността на т.н. "глобализация". Именно "националният дух" бил застрашен от представата, че независимо от коя нация си или на какъв език говориш, това въпреки всичко не ти пречи да си останеш човек. Сиреч, да продължаваш да бъдеш гражданин на света, на нашия общ свят, който би следвало да си остане човешки. А това може да стане само по един начин: като ние, хората, не допуснем той да загуби своята човечност.

Ще започна с разнообразието на всякакви мнения, в които сродяващото би следвало да е тъкмо стремежа към истината, а не нещо друго. И най-малко не отстояването на своята суетна субективност, стигаща чак до претенцията, че моето мнение, тъкмо понеже е мое, си е някаква "моя истина", не само равностойна на всяка друга, ами дори и превъзхождаща я. Днес се смята за модерно да се мисли, че колкото човеци, толкова и истини съществували на тази земя и под това небе, сиреч, че всеки човек бил не друго, а някаква двукрака и разхождаща се "истина", по-добра от всички други тъкмо защото била "моя". Изобилието от истини стигало чак дотам, че не само за всеки човек имало по една истина - неговата - ами по-оправните даже успявали да се уредят с по две или дори три истини, отнасящи се все за един и същ предмет. И всяка от истините, с които разполагал под ръка един такъв щастливец, той можел да извади от ръкава си в подходящия момент, т.е. всеки имал пълното право да лъже както си иска и когато намери за добре.

Но има едно затруднение за подобно, при това така широко разпространено днес "мировъзрение", което е отбелязал още Аристотел, т.е. преди повече от 23 века, но за което едва ли някой днес си дава сметка. И то се свежда до простото съображение: ако някой почне да възвестява, че всичко, казано или помислено от някой, е истина, на същото това основание би следвало да бъде признато за истина и противоположното твърдение, а именно, че нищо не е истина! Излиза, че несмисленото и така парадиращо с "толерантността" си разбиране, че "всичко е истина" трябва, ако иска да бъде верно на себе си, т.е. на своята "извънредна веротърпимост", би трябвало да признае, че е истинно и твърдението, противоположно на вече изказаното, а именно, че "нищо не е истина". Което именно и показва, че прекалената веротърпимост не е нищо друго освен скок в бездната на нихилизма, на празната "вяра", че нищо няма смисъл, т.е. на "вярата" в самото нищо. Прочее, думата нихилизъм означава точно това: "вяра в нищото". От тая екстравагантна, но и толкова коварна вяра - свеждаща се до дуфицит на духовност - боледува днес съвременното човечество. От тази вяра то трябва да бъде лекувано.

Щом като обаче се разбере задънената улица, до която води пълният релативизъм, смятащ, че нищо няма абсолютен смисъл и общозадължителна ценност, а че всичко е истина "за самото себе си", то едва на тази основа може да се проумее как стоят нещата в тази област. Прочее, още древните гръцки философи бляскаво решиха тая трудност, но явно в днешно време човечеството е деградирало така ниско в духовно и в умствено, сиреч, във философско, отношение, че в тази област сякаш сме станали същински диваци и варвари. А ето колко просто стоят нещата тук:

Има не толкова "истини", колкото човеци, а има само толкова претенции за истина, докато истината, разбира се, е само една. Да претендираш, че си прав, съвсем не значи, че си такъв, че си прав. Да си мислиш, че мислиш най-добре от всички, съвсем не води дотам, че това наистина е така. Можеш да си мислиш каквото ти скимне, но това, което си мислиш, не е истина само на основанието, че тъкмо ти си оня, който се бил отдал на мислене. Сиреч, трябва да се прави коренна разлика между мнение и знание, между суетната претенция за истинност с истината като такава, която съвсем не се влияе от хорските мнения за нея, напротив, тия хорски мнения, ако искат да имат нещо общо с едничката истина, би следвало сами да търсят път към нея.

Това, че всеки от нас гледа от някакъв свой си ъгъл на нещата, съвсем не превръща неговото гледане в образец или мащаб за всички други - това просто няма как да е така. Всяка отделна човешка гледна точка е ограничена тъкмо на основание на това, че е човешка, сиреч, субективна - ний, за щастие, не сме богове, а слаби и смъртни човешки същества. Също така ний не сме и оракули, от устата на които тече единствената и неподправена истина, задължителна за всички. Има много човешки пътища, водещи към истината, но тази истина, като идеал на човешкото познание, е само една. И иначе не може, няма как да бъде. На всичкото отгоре всяка истина е конкретна: за всяко нещо си има някаква негова истина - става дума за предмета на мисълта. "Истината" на немислещия, другояче казано, не струва и пукнат грош. А колцина от човешките същества на тази земя умеят и обичат да мислят основателно, т.е. колцина от нас са преуспели в изкуството на същинското, основателното мислене?!

Общо взето огромната част от хората само си мислят, че мислят, ала това, за жалост, съвсем не е така. А да се мисли самото мислене съвсем не е проста работа, понеже мислещият наистина трябва, първом, да умее да мисли - за да има за какво да мисли. И как това да е възможно за огромната част от човечеството, което за мислене смята всичко друго, а не само онова, имащо никакво съществено отношение към него?!

За да не се разпростирам прекалено надълго и нашироко ще се огранича с това: мисленето не е опериране с всякакви представи, както огромната част от немислещото човечество си представя. Същинското мислене, както самия израз показва, е опериране със същности, с понятия, а не с нашите бедни представи за нещата. Онова мислене, което е безразлично към същината на нещата, за които мисли, а се е ограничило до движение в своята ограничена собствена сфера, просто няма как да има претенцията, че е встъпило в отношение към едната истина. Мислим, за да знаем, а не за да имаме някакво капризно "мнение" за това или онова; а най-вече обичаме да имаме мнение за онова, от което съвсем не разбираме - или не сме компетентни.

Забелязали ли сте, впрочем, как тъкмо най-некомпетентните хора имат за същата област прекалено твърди мнения, за които без свян декларират, че от тях никога нямало да отстъпят? Примерно, ония, които не само нямат някакъв що годе наличен религиозен усет, а камо ли пък прозрение в нейната същина, си позволяват да имат претенциозни и безапелационни мнения за религията, свидетелстващи единствено не за друго, а за тяхната празна и горделива суетност. И е пълно на тоя свят с такива дървени глави: с немислещия просто е излишно да се спори. Глупаво е да се спори с ония, които не мислят, т.е. липсва основа за преубеждаването им. Или за насочването им по пътя към истината. Прочее, за такива истината е тяхната последна грижа. Те самите за себе си са единствената грижа, т.е. задълбочаването на тяхната собствена екзистенциална и умствена кухина е единственото, с което такива се занимават.

Разбира се - да заключим от висотата на постигнатото разбиране - че няма и не може да има толкова истини, колкото и човеци. Има, да повторя, безброй човешки пътища към истината - и към Бога - но истината е една. За да е нещо истина, то трябва да важи за всички. Има толкова много наши мнения и разбирания, които съвсем не заслужават определението "истина". В нашите мнения може да има някакви "частички" истина, подобно на това както в тоновете пясък може и да има някакви прашинки злато. Ала истината като такава е нещо много повече от злато, т.е. направо е безценна. И, като такава, е основа на всички наши ценности. Стремежът към истината е онова субстанциално основание, което ни прави човеци. Стремежът към лъжата пък и към налагането в спора не на друго, а на себе си, на своята празна суетност (Хегел), е нещото, което ни обезчовечава, което ни прави по-малко човеци. И ето тук достигнахме до онова, което ни причастява към истината, именно универсалното и абсолютното в нея. Няма човешко същество на тази земя, което, доколкото е такова, да е безразлично към истината. Стремежът към истината е един универсален човешки стремеж, който именно придава абсолютното в нашите твърдения и в нашите човешки "философии" или "мировъзрения". Без истината всичко отива по дяволите.

А като вземем предвид и това, че истината е в пряка зависимост от Извора на всичко абсолютно и непреходно, сиреч, на вечното в този изменчив свят, в който живеем, именно Бог, то тогава всяко нещо си отива на собственото място. Речено е: "Аз съм Истината, и Пътя, и Живота", това са думи на самия Бог, това са думи на Христос. А маниащината да се самобожествяваме, т.е. себе си да превръщаме в критерий за "истината", е болест на нашето време, която именно поражда и ужасния по вулгарността си материализъм, на който днес сме свидетели. Поражда също и нихилизма, в чиято пропаст пропадаме непрекъснато, и ценностния релативизъм, на чиито съблазни само малцина устояват.

Едната и единна истина изтръгва из корен тия плевели от нивата на човешката духовна култура, тя именно ни обединява и ни прави единно човечество, в ценностите на което, въпреки всички различия, има нещо сродяващо ни, именно, нещо абсолютно и универсално. И, доколкото си човек, и доколкото искаш да останеш такъв, трябва да се съобразяваш само с него, сиреч, само с истината. Прочее, накрая побеждава и тържествува само истината - това го казвам за съблазнителите, които, водейки се от повсеместното шествие на лъжата и на илюзиите в съвременния свят, ни увещават, че ако почнем да работим тъкмо за лъжата, сме щели били да преуспеем. Такива жънат само временни плодове и постигат само временни победи - което именно и показва обречеността им.

Оказа се, че истината е първата по значението си универсална човешка ценност, от която зависят всички други ценности, заслужаващи това име. Ако стемежът към истината стане водещ в този наш свят, едва тогава нещата ще тръгнат към поправяне. Има и други от този род фундаментални и универсални човешки ценности, а именно доброто, красотата, светостта, свободата, любовта, личността. Въпреки шествието на антидуховната масова култура на нашето време, въпреки апотеозите на злото, грозотата, аморализма, материализма, насилието, произвола и разврата онова, което все още ни държи да сме все пак човечество, а не разюздана и неудържима оргия на нихилисти-сатанисти, се дължи именно на огромната духовна сила, извираща от абсолютните и универсални човешки ценности и стойности.

Това е основното, на което исках да обърна внимание в своето разсъждение. В завършек нека да се спра и да отделя място на анализа на оня пример, който обещах в началото, а именно на така горещата в наши условия тема за националната самобитност. Която именно, да повторя, била застрашена от привидната хегемония на космополитността и на унификацията на т.н. "глобализация".

Разбира се, проста истина е, че независимо от коя нация си или на какъв език говориш, това въпреки всичко не ти пречи да си останеш човек. Сиреч, да продължаваш да бъдеш гражданин на света, на нашия общ свят, които би следвало да си остане човешки. А именно, ние сме тези, които не би трябвало да допуснем той да загуби своята човечност.

Истината не е с т.н. "националисти", които противопоставят национално-специфичното на общочовешкото и универсалното. Автентичният национализъм, доколкото такъв изобщо е уместен в днешния динамичен и взаимно-обвързан свят, е благороден и аристократичен, а не тесногръд и своекористен: той би следвало да търси хармонията на национално и общочовешко, защото преди да сме представители на една или друга нация, ние преди всичко и най-напред трябва да сме хора, да сме човешки същества. Претенцията, че нашата нация била "най-велика" в сравнение с останалите, т.е. че трябвало да бъде доминираща, е представа на едно отдавна отминало време. Има хора, които живеят с остарели представи, което именно ги прави твърде неадекватни към потребностите и тенденциите на света, в който живеем. Страшно е в съзнанието ти да живее все още един свят, който отдавна е изгорял в стопяващата всичко доменна пещ на миналото, на вече преживяното. Тия, които се вдъхновяват от подобни представи, са опасни хора, които именно и поставят пред изпитание съвременната култура и съвременния живот на огромната човешка общност, в която пребиваваме.

Колкото е законна представата, че "моята истина" превъзхожда всички други и трябва да им бъде натрапена, толкова е приемлива и маниакалната нагласа, че ний, българите (премерно), сме едва ли не венец на "циливилизацията". Европа надмогна след толкова много изпитания и жертви съзнанието, което подклаждаше всички конфликти на миналото. Днес и французи, и германци, и англичани, и шведи и пр. се вдъхновяват от принадлежността си към един общ дом, към едно общо семейство - семейството на свободните народи на Европа. Което, на базата на принадлежност и духовна съпричастност към общи за човечеството, универсални и абсолютни ценности, възприе следното модерното и разумно разбиране за живота в голямата човешка общност, искаща да си остане такава: различията помежду ни не бива да ни пречат и да ни ощетяват, напротив, трябва да ни сближават и обогатяват.

Разбира се, сред народи, изостанали в своето духовно и културно отношение - нас, българите, комунизмът в това отношение ни ощети прекалено много - едно такова напредничаво съзнание все още не е развито в достатъчна степен, което именно и е предпоставка за цъфтежа на такива отровни плодове като ксенофобията, патриотарството (от спекулативен и примитивен, а също и злобен, т.е. "сидеров" тип), спекулирането с "ценностите" на нашата отхвърленост от пиршеството на живота, славянофилството, русофилството, популизма, простотията, чалгата, дори... ракията. Антиевропейските настроения в душите на днешните масови българи, търсенето на някакъв наш уникален път встрани от процесите, обединяващи човечеството, и то непременно при игнориране на ценностите, имащи, както показахме, универсален и абсолютен характер, а също така и утвърждаването на идеологиите, според които ний, заедно с руснаците и с най-изостаналите части от Средна Азия, сме били някаква "православна алтернатива" на "унифициращия" ни европейско-американския жизнен свят, са именно проявите, дължащи се на неразбирането на водещата роля на универсалните човешки ценности в живота на ония народи, които искат да не вървят по пътища, водещи ги встрани от пътя на съвременната хуманна цивилизация. Разбира се, това е и пътят на недостойнството, на бедността, на липсата на всякакъв просперитет, на мизерията, най-вече личностна; защото основанията на една богата личност и душевност се дължат именно на причастността й към абсолютните и универсални човешки ценности, имащи характера на една общочовешка духовна парадигма. А доказано е от опита на живота и на историята, че развитото съзнание за свобода, явяваща се универсална за човека ценност, непрекъснато твори чудеса и непрекъснато ражда всякакво богатство - най-вече личностно, душевно и духовно, но и, разбира се, всяко друго.

Ще завърша със следното: и не религиите в съвременния свят, а тяхното изопачаване и изкористяване от заинтересовани сили, предимно за политически цели, е основата на тия конфликти уж на религиозна основа, на които сме свидетели в последните десетилетия. Онова, което пронизва и е ядро на духовността, изкристализирала като една или друга световна религия, е хуманния, сиреч абсолютен и универсален - общочовешки - характер на ценности, стоящи в нейната основа. Значи религиите сближават, а не противопоставят хората, защото всяка религия е различен човешки път към Бога - и към постигането на посилната за човека истина. Ония, които противопоставят хората и народите на религиозна основа, нямат нищо общо с автентичния дух било на християнството, било на исляма, било на будизма или на която и да е друга форма на тия световни религии (католицизъм, православие, протестанти, шиити, сунити и прочие). Защото както Бог е един, така и всички пътища към Бога трябва да водят към нашия общ Създател. И към заслужването на Божията благодат. Това, че даваме различни имена на Бога, съвсем не трябва да ни пречи да общуваме с Него и помежду си, защото всички, така или иначе, сме Божии чада.

А пък конфликтите и войните на религиозна основа, както в миналото, така и сега, са подклаждани, разбира се, от бесовски сили, мъчещи се да премахнат сближението на народите на основата на универсалните човешки ценности. Сред тия сатанинско-бесовски фундаменталистки сили, било на национална, било на класова, било на религиозна основа, комунизмът (с всичките си мутации), антиевропеизмът и антиамериканизмът в съвременния свят сякаш отново имат водещо значение и роля. Което именно и се дължи на това, че тъкмо те нямат отношение към ония абсолютни и универсални човешки ценности, които ни правят човеци в истинския смисъл на тази дума.

А сред тях именно свободата, наред с истината, е водещата и доминираща ценност; казано е: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни". Враговете на човечността се познават най-вече по враждебността си към истината и свободата. Което и показва тяхната бесовска природа и същност.

Автор: Ангел Грънчаров, философ

четвъртък, 21 април 2011 г.

Нравствен казус: Направи добро, пък стани... кръгъл идиот!

Тия дни ми се случи една случка, за която искам да разкажа - за да не я забравя. А иначе бях твърде впечатлен, да не кажа нещо по-силно: бях потресен. А случката е съвсем обичайна, дори, бих казал, всекидневна:

В едно магазинче в центъра на града си купих една стока, няма значение каква, не е и скъпа. Като попитах колко струва, ми казаха, че струва изгодно, абе, оказа се, че струва 2.20 (за да схванете смисъла на историята тая подробност има значение). Като чух тоя отговор, рекох да ми дадат два броя от стоката (наистина не е интересно за каква именно стока става дума). Платих, сложих рестото в джоба си и си тръгнах.

В къщи обаче установих, че продавачката се е заблудила и ми е хванала стойността само на единия брой от стоката, а аз купих два. Няма да скрия, мина ми през акъла следната обичайна мисъл за в такъв случай, която няма как да не мине през ума на небогат и скромен (в парично отношение) човек като мен: ами като не може да смята, проблемът си е неин, на продавачката! Рекох си това и сякаш се успокоих.

Да, ама не - както се казва. През нощта се събудих, сетих се за станалото и съвестта ми си взе своето. Пишман се видях, че не съм погледнал парите та веднага да й кажа за грешката и да й дам излишните пари. На сутринта станах с решението да ида непременно и да върна взетите в повече пари.

Отивам вчера в същото магазинче. За късмет виждам, че е същата продавачка, която, както се казва, "се мина" с 2 лева и 20 стотинки. Приближих се и с известно неудобство й рекох:

- Вчера, оказва се, е станала грешка: върнали сте ми в повече пари. Ето, днес идвам да ви ги върна, заповядайте! - рекох това и сложих парите пред нея.

Женицата стоеше като сащисана. Тя явно не можеше да проумее факта, че на тоя свят може да има чак такива идиоти като мен. Тая мисъл прочетох на лицето й. На свой ред аз се почувствах крайно неудобно. Стана конфузна ситуация: тя не знаеше какво да каже. Чак такъв глупак, явно, не й се беше случвало да среща. И затова с нескривано изумление, мълчейки, с някакво научно любопитство разглеждаше удивителния случай, поднесен й от съдбата: кръгъл идиот да застане пред нея. Аз все пак очаквах да каже нещо от сорта: "Ами благодаря Ви!" и пр., ала тя дори и това не се сети да каже! Явно толкова голямо трябва да е било изумлението й, че у нея блокира всяка разсъдъчна способност. И тя излезе от конфуза като прибързано се обърна към следващия клиент, а пък моя милост си тръгна с пребити крака...

Почувствах се пълен идиот. Жената явно не можа да разбера как е възможно тази земя да търпи още чак такива идиоти като мен. Аз си бях приготвил да й кажа фраза от рода на тази, в случай, че поне ми беше благодарила: "Ами сега е Страстната седмица, трябва да бъдем поне малко по-добри!" или нещо такова, но и аз нищичко не можах да кажа в появилия се неочакван конфуз. Обаче, признавам си, май никога досега в живота си не се бях чувствал по-голям глупак...

Защо разказвам тази случка ли? Ами защото тя показва нещо. Няма да кажа какво тя показва. Днес ще разкажа случилото се на учениците си. Интересна ми е тяхната реакция, искам да чуя техния коментар. Дали и те ще разберат какво точно е станало? Или и те ще ме гледат с нескриван естественонаучен интерес, че пред тях стои тякава рядка птица: абсолютен идиот?! Не знам, ще видя. Надявам се тук-там някой ученик да загрее за какво намеква тая случка. И какво показва. Но няма да се изненадам никой да не разбере защо разказвам случката. Нещата в областта на нравите у нас са направо плачевни. Толкова. Не ща нищо повече да обяснявам сега, щото ми е неудобно.

Пък и щото ще излезе, че се оправдавам - за глупостта и идиотизма си...

неделя, 17 април 2011 г.

Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да станете просветени чрез светлината...

Евангелие от Йоан, 12 глава

1 А шест дни преди пасхата Исус дойде във Витания, където беше Лазар, когото Той възкреси от мъртвите.
2 Там му направиха вечеря, и Марта прислужваше; а Лазар беше един от тия, които седяха с Него на трапезата.
3 Тогава Мария, като взе един литър миро от чист и скъпоценен нард, помаза нозете на Исуса, и с косата си отри нозете Му; и къщата се изпълни с благоухание от мирото.
4 Но един от учениците Му, Юда Искариотски, който щеше да Го предаде, рече:
5 Защо не се продаде това миро за триста динария, за да се раздадат на сиромасите?
6 А това, рече не защото го беше грижа за сиромасите, а защото бе крадец, и като държеше касата вземаше от това, което пускаха в нея.
7 Тогава Исус рече: Оставете я; понеже го е запазила за деня на погребението Ми.
8 Защото сиромасите всякога се намират между вас но Аз не се намирам всякога.
9 А голямо множество от юдеите узнаха, че е там; и дойдоха, не само поради Исуса, но за да видят и Лазара, когото възкресил от мъртвите.
10 А главните свещеници се наговориха да убият и Лазара,
11 защото поради него мнозина от юдеите отиваха към страната на Исуса и вярваха в Него.
12 На следния ден едно голямо множество, което бе дошло на празника, като чуха, че Исус идел в Ерусалим,
13 взеха палмови клони и излязоха да Го посрещнат, викайки: Осана! Благословен, Който иде в Господното име, Израилевият Цар!
14 А Исус като намери едно осле, възседна го, според както е писано: -
15 "Не бой се дъщерьо Сионова. Ето твоят Цар иде, Възседнал на осле":
16 Учениците Му изпърво не разбраха това; а когато се прослави Исус, тогава си спомниха, че това бе писано за Него, и че Му сториха това.
17 Народът, прочее, който беше с Него, когато повика Лазара от гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше за това чудо.
18 По същата причина Го посрещна и народът, защото чуха, че извършил това знамение.
19 За туй фарисеите рекоха помежду си: Вижте, че нищо не постигате! Ето, светът отиде след Него.
20 А между ония, които дойдоха на поклонение по празника, имаше и някои гърци.
21 Те, прочее, дойдоха при Филипа, който беше от Витсаида галилейска, и го помолиха, казвайки: Господине искаме да видим Исуса.
22 Филип дохожда и казва на Андрея; Андрей дохожда, и Филип, и те казват на Исуса.
23 А Исус в отговор им казва: Дойде часът да се прослави Човешкият Син.
24 Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.
25 Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.
26 Ако служи някой на Мене, Мене нека последва; и дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Който служи на Мене, него ще почете Отец Ми.
27 Сега душата Ми е развълнувана; и какво да кажа? Отче, избави Ме от тоя час. Но за това дойдох на тоя час.
28 Отче, прослави името Си. Тогава дойде глас от небето: И Го прославих, и пак ще Го прославя.
29 На това, народът, който стоеше там, като чу гласа каза: Гръм е. Други пък казаха: Ангел Му проговори.
30 Исус в отговор рече: Този глас не дойде заради Мене, но заради вас.
31 Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън.
32 И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.
33 А като казваше това, Той означаваше от каква смърт щеше да умре.
34 Народът, прочее, Му отговори: Ние сме чули от закона, че Христос пребъдва до века; тогава как казваш Ти, че Човешкият Син трябва да бъде издигнат? Кой е Тоя Човешки Син?
35 Тогава Исус им рече: Още малко време светлината е между вас. Ходете докле имате светлината, за да ви не настигне тъмнината. Който ходи в тъмнината не знае къде отива.
36 Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да станете просветени чрез светлината. Това изговори Исус и отиде та се скри от тях.
37 Но ако и да бе извършил толкова знамения пред тях, те пак не вярваха в Него;
38 за да се изпълни казаното от пророк Исаия, който рече: - "Господи, кой от нас е повярвал на онова, което сме чули? И мишцата Господня на кого се е открила"?
39 Те за това не можаха да вярват, защото Исаия пак е рекъл: -
40 "Ослепил е очите им, и закоравил сърцата им, Да не би с очи да видят, и със сърца да разберат, За да се обърнат и да ги изцеля".
41 Това каза Исаия защото видя славата Му и говори за Него.
42 Но пак мнозина от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядаха, за да не бъдат отлъчени от синагогата;
43 защото обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога.
44 А Исус извика и рече: Който вярва в Мене, не в Мене вярва, но в Този, Който Ме е пратил.
45 И който гледа Мене, гледа Онзи, Който Ме е пратил.
46 Аз дойдох като светлина на света, за да не остане в тъмнина никой, който вярва в Мене.
47 И ако чуе някой думите Ми и не ги пази, Аз не го съдя; защото не дойдох да съдя света, но да спася света.
48 Който Ме отхвърля, и не приема думите Ми, има кой да го съди; словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.
49 Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, какво да кажа и що да говоря.
50 И зная, че онова, което Той заповядва, е вечен живот. И тъй, това, което говоря, говоря го така, както Ми е казал Отец.

Превод от 1940 г.

четвъртък, 14 април 2011 г.

Духовните основи на японските победи

70 ГОДИНИ ВЕЛИКДЕНСКА БЪЛГАРИЯ – 20 АПРИЛ 1941 ГОДИНА

Антон РАЧЕВ

Тия дни се сетих за един текст, който съм набирал преди доста години, та ми трябваше време докато го открия из дискетите в архива ми. Това есе е писано от професора по държавно право – Любомир Владикин (1891-1948) в друго време и при други исторически обстоятелства, но предвид на продължаващата и в момента японска трагедия, то придобива отново актуалност и се нуждае от нов прочит. Молбата ми е тази работа на именития наш професор-държавовед отново да бъде публикувана в чест на достойния японски народ. А ето и самият текст:

Духовните основи на японските победи

Реч, произнесена на тържественото събрание в Академията на науките, на 01 Март 1942 г., по случай основаването на Българо-Японското дружество в София. Речта е изцяло отпечатана във в. ”Народна отбрана “, броеве 111 и 112 от 18 – ти и 25 – ти март 1942 г. Също и във в. ”Bulgarische Wochenschau" от 09.Април.1942г., под заглавие: “Die geistigen Grundlagen der japanischen Siege".

Цял свят е смаян от блестящите японски победи. И всички се питат: на какво се дължат те? Оръжието е еднакво за всички, но духът, който го движи, е различен. И тъкмо тая разлика в духовния склад на японския народ и на неговите противници съставя основата на японските победи.

Една 120 милионна република, с неизчерпаеми средства и безгранично високомерие, не смее и не може да прати подкрепления на молещите я за помощ нейни войници. Една вековна империя, владееща четвърт от земното кълбо, гледа безпомощно как падат нейните могъщи крепости, как се руши морското й владичество, но не може да си помогне сама - и моли ту китайци, ту болшевици, ту холандци да я спасявят.

Япония, напротив, не иска помощ от никого, нито дори от така близкото й Манчукуо. Японският народ гордо се възправя срещу своите могъщи врагове, търси ги по вода и по суша за да премери силите си с тях. Япония е уверена в себе си и нейната самоувереност се потвърждава от фактите. Защото японският народ има духовни добродетели, които англосаксонците отдавна са заместили с лицемерие. А стара истина е, че колосалното напрежение на една война се удържа със себеотрицание, а не с егоизъм: побеждава се с кръв, а не със злато.

По-силен е онзи народ, който е натрупал духовни капитали: любов към отечеството, готовност за саможертва, вътрешно единство, вяра в своята историческа мисия. В това отношение Япония е много по-богата от империите на златоносната демокрация и фалшивото човеколюбие. Японецът е дълбоко религиозен, затова целият му духовен живот е пропит с мистична углъбеност, искреност и чистосърдечие. За японеца е малко да обича родината си – той я обожава. Окичва я с цветя, възпява я в стихове и музика, възпроизвежда я в чудни по изящество картини. Той чувства, че душата му е свързана с родната земя, тъй както е свързана и с безсмъртните богове. Има религиозни церемонии, които изразяват тази мистична връзка – например периодичните процесии до свещената планина Фуджи, с красивия угаснал вулкан, където поклонниците се молят на боговете за своя народ и за императора.

Японецът слива душата си с околната среда. Той и неговата родна земя са едно цяло. „Ние вярваме – пише един японски автор – ние вярваме дълбоко в сърдцето си, че всеки един от нас е това, което са направили от него вълните на морето, вулканичните планини и незнайните сили, които коват съдбата на човека“. Това божествено сливане на човека с природата е основа на най-старата японска религия, наречена "шинто". Тя именно съставя и до днес ядката на японския философски и политически светоглед. – Върховното божество е Богинята на Слънцето (Аматерасу Омиками), от която именно произлиза днешната японска династия. Тя е най-старата в световната история: в 1940 г. бе отпразнувано 2600-годишното непрекъснато съществуване и царуване на династията. И днес още японците неизменно вярват в божествения произход на своя император – една вяра, която има извънредно голямо значение за управлението и за политиката на държавата. Понеже императорът олицетворява държавата и упражнява в нея върховната власт, то религията шинто, която е общ светоглед, се превръща в политическо верую. И така, религия, светоглед, държава и политика се сливат в едно цяло, което намира върховен израз в лицето на Императора.

По този начин пълното духовно и политическо единство, към което европейските народи се стремят по всевъзможни пътища, съществува в Япония открай време. Националната религиозност се поддържа с традиционни и рационални средства. Редица старинни церемонии се изпълняват и днес, във века на техниката и безверието. Не само Императорът и Родината, но всичко национално се обожава. Заслужилите на Отечеството мъже, особено падналите за Родината войници, се причисляват в лика на националните светци, или, както ги наричат самите японци, те стават ками, т.е. обожавани отци на народа. Това канонизиране се извършва по правилата на една старинна религиозна церемония. Няма по-голяма гордост и щастие за едно японско семейство от тази - да бъде един член на семейството причислен към редицата на “ками”. В училищата децата и юношите, както и студентите, се възпитават в духа на националната религия и на държавното “шинто”. Всеки висш държавен чиновник, цивилен или военен, вярва, че боговете следят неговата дейност. Когато поема поста си, той отива в свещената долина Изе, където дава обет за вярна служба пред боговете и пред свещените гробове на националните херои. А когато напусне поста си, той пак отива там, за да изпита съвестта си и да даде отчет пред неподкупния съд.

Към този религиозен мистицизъм, като прибавим суровия климат на Япония и тежката борба за съществуване – става ни ясно и на нас, европейците, защо японецът е равнодушен към смъртта, защо японските летци се хвърлят върху вражеските дреднаути заедно със самолетите си, защо японските щурмоваци събарят така бързо и лесно наглед, най – силните крепости на света. 25 столетия японците живееха на своите острови, напълно изолирани от европейската и американската цивилизации. Но към средата на миналия век се случи нещо съдбоносно: американската плутокрация изпрати бойния си флот в японските води и насила застави правителството да отвори вратите на Япония за американските търговци. От този час нататък започна едно продължително нахлуване на чужди материални и духовни елементи. Японският национален бит, светогледът, държавното управление и политиката бяха поставени на голямо изпитание.

Между скоби би могло да се каже, че и България бе подложена на такова нахлуване отвън: почти по същото време българският народ бе заставен от своите водачи да напусне много от вековните си традиции и да възприеме нашироко западноевропейската култура. Пораженията на либерализма са известни.

В Япония, обаче, стана нещо друго - японската традиция се огъна, но не се пречупи. “Страната бе наводнена – пише японският публицист Уйехара, от полуразбрани учения върху laissez faire, върху утилитаризма, индивидуализма и теорията на обществения договор. Във времето от 1874 до 1889 год. либерализмът достигна най-високата си точка на влияние в Япония”. - Тъкмо в 1889 год. Държавният съвет изработи един проект и го предложи на Императора за одобрение. Тази октроирана конституция е в сила и досега. Макар, че тя не беше напълно либералистична (каквато е нашата например), все пак свойствените на системата недъзи не закъсняха да се проявят.

От новия демократичен строй най-напред се възползува капиталът. Застанал върху принципа на ”Лесе-фер, лесе – пасе“, капиталистът смяташе, че му е позволено всичко, що не е забранено от законите. По примера на англоамериканските демокрации започнаха бързо да се образуват тръстове, които командваха не само трудовия пазар и цените на стоките, но и властващите партии. Впрочем, това е обикновено явление в парламентарните демокрации, па и в привидно авторитарните управления. Образуваха се политически партии, които разединяваха единния народ, а през време на изборите водеха ожесточена борба, като същински врагове. Макар че системата не беше чисто парламентарна, все пак имаше години, когато партиите, подкрепяни от едрите капиталисти, смогваха да образуват парламентарно мнозинство, хомогенно правителство и да заповядват на всички свои сънародници тъй, както диктуваха партийните интереси.

Единствената спирачка оставаше Императорът, чието положение на “тено” не беше съществено променено. И в частният живот либерализмът започна своите поражения. Между типичните японски къщи започнаха да се издигат кантори и магазини по американски образец. Между сивите ”кимона” започнаха все по-често да се вмъкват, като дисонанс европейските костюми на младежите. Множество състоятелни студенти заминаха за Европа или Америка да учат висша наука и се връщаха донякъде поевропейчени. Нужно е да се отбележи, че това отклонение от вековните традиции бе засегнало само повърхността - интелигенцията и заможната младеж, докато масите оставаха чужди и донякъде враждебни на новото. Това обстоятелство е много важно, защото националистичната реакция намери жива опора у народа и затова се наложи така бързо и основно. Поради геополитически и други причини, Япония беше длъжна да посегне към азиатския континент за да спаси народа си от изгладняване и задушаване. Но в този естествен стремеж, Япония срещна съпротивата на големите грабливи демокрации.

В 1922 год. Англия се отказа от дългогодишния си съюз с Япония и под натиска на САЩ се нареди между японските врагове. Започна дипломатическото обкръжаване на Япония. Китай беше използван като инструмент на англосаксонския империализъм. Корея и Манчукуо бяха застрашени. Япония видя, че демокрациите я изправят пред смъртна опасност. И здравият народен инстинкт се приготви за борба. Обаче, за предстоящия гигантски двубой беше необходимо народът и държавата да се преустроят. Защото либерализмът разединява народните сили и разхлабва държавната машина.

Противодемократичното движение започна от войската, която винаги е била неприязнено настроена към партийния режим. Борбата трая няколко години и бе изпъстрена с демократични епизоди. Обаче войната в Китай даде надмощие на военната партия и на нейния уклон към национализъм и авторитаризъм. От този момент започна бързото вътрешно преустройване на Япония, което я подготви организационно за сегашната война и я сближи идеологично с националсоциалистическа Германия и фашистка Италия.

Юридическият израз на този държавен и национален завой е законът за мобилизацията от 31 март 1938 г. В чл. 1 се казва: “Националната обща мобилизация обхваща надзора и използването на всички политически и веществени средства, с цел да се постигне пълното развитие на всички държавни и национални сили в случай на война или на тежки изпитания.“ С тази “военна конституция“ фактически беше отменена, или поставена на втори план, съществуващата вече либерална конституция. Установи се политическо и стопанско водачество. Оставаше да се изгради новият строй.

В 1938 година княз Коное се опита да образува една единствена партия. Обаче старите партизани бяха още силни и му оказаха съпротива. Тогава той се задоволи с основаването на един “Комитет за национална и духовна мобилизация“. Този комитет канализира всички национални сили, които разпръснато се бореха против външните либералистични и други нахлувания. Първи се притекоха японските младежи. Тяхното възвръщане към традицията беше стихийно. Японските студенти искаха да заемат от чужбина само техническите знания, но да запазят душата си национално чиста. Започна сегашната война.

За японците ставаше все по-ясно и по-ясно, че и техният час наближава. Изолирана в Тихия океан, заобиколена от многомилионни врагове, Япония имаше да се бие наистина за живот или смърт. Пред тази съдбоносна задача движението на военните и на националистите се засили още повече и обхвана целия народ. Партизаните най-после отстъпиха и се наредиха зад движението на княз Коное. Държавният съвет на Императора взе връх над парламента, който впрочем, беше станал безпартиен. Свободният спекулативен капитализъм бе изместен от ръководеното стопанство. На мястото на партийната политика се възправи една единна държавна политико-организационна мобилизация на японския народ. При този нов вътрешен ред японската национална войска тръгна на бой, обхваната от един общностен дух, насочвана от една единна воля, имаща една едничка цел. Пред тази национална стихия трябваше да паднат всички препятствия. Срутването на англоамериканските крепости, отстъплението на пъстрите войски – победата на едните и поражението на другите – са логическите последици на един неизменен социологичен закон – кръвта побеждава златото.

Тъкмо тук трябва да се търси родството между нас, българите, и японците. Такава близост съществува и то доста отдавна. Иначе са психологически необясними искрените симпатии, с които българите посрещаха новините за японските победи през време на руско-японската война, макар че русите ни бяха толкова близки по раса и по вяра. По-възрастните от нас още помнят имената на прославените тогава генерали: Ояма, Куроки, Оку, Нодзу, адмирал Того… Още си спомнят оживените и трогателно-наивни спорове по селските кръчми за падането на Порт- Артур… Като войнишки народ, ние се възхищавахме от японците и отправяхме горчиви укори към пословичната руска некадърност. След 7-8 години избухна Балканската война. Един беден и скромен народ превърна палешника в меч и смая света със своя боен устрем.

И в далечна Япония се пробуди духовната близост с нас. Японските вестници с едри букви съобщаваха за нашите победи; общественото мнение с възторг следеше вихъра на нашите победни знамена – победителите от Порт-Артур и Цушима изразяваха шумно своите симпатии към победителите в долината на Марица.

И така изникна, в самата Япония, признанието, че българите са “Японците на Балканите“. През Световната война, в която, впрочем, Япония взе малко участие, старите далечни приятели не промениха чувствата си към нас – едно явно доказателство за това е трогателното съчувствие на японския военен аташе, член на екзекутивната съглашенска комисия в София, към нашата несправедлива съдба. Какви услуги оказа той на българската войска, добрите българи знаят и никога няма да забравят.

Днес историята се повтаря. В сегашната война, към чистите симпатии на един войнишки народ се прибавя и една дълбока народна интуиция: българският народ интуитивно разбира, че японските победи, макар и да са нанасяни на хиляди километри далеч от тука, ползват пряко и България, която е член на Тристранния пакт и, следователно, е свързана със съдбата на своите съюзници. Падането на Сингапур, Тихоокеанските острови и Рангун пресякоха притока към английската източна армия, която имаше в своите далечни сметки разорението и на България. На тази интуиция и на чистия възторг на един войнишки народ към друг народ с военни добродетели се дължат хилядите писма и телеграми, които японската легация в София получава от всички краища на България, от градове и села, с поздрави и съчувствия за големите победи.

Кои скромни български селяни са се трогнали така много от японската войска? Не е мъчно да се отгатне: това са преди всичко ветераните от двете наши войни; това са героите от сто полета бойни, които знаят да ценят храбрия войник, па бил той на хиляди километри далеч от България. Японците, доблестни и скромни, не се забравят от своите победи. С любов те си спомнят за своя стар приятел и почитател – българския народ и го надаряват със своето доброжелателство. Мисля, че няма да издам държавна тайна, ако съобщя една мисъл на японския представител в София г-н Ямаджи, казана ни в частен разговор преди няколко дни:

- В сегашните си граници – каза той – България има бляскаво бъдеще. Япония се радва на българското национално обединение и има интерес от една велика и всестранно мощна България. Тия изрази на взаимно приятелство, почит и симпатия - са здравите основи на едно още по-тясно и реално-плодоносно приятелство и сътрудничество между двата народа и двете държави: между великата японска империя, организатор и водач на Азия, и Велика България, която ще устрои новия ред на Балканите.

Списание “Българска военна мисъл”, 1942 г.

* Теорията за общ произход между японци и българи е развита за пръв път от българския историк Димитър Съсълов в програмното му съчинение „Пътят на България”, 1936 г.

понеделник, 11 април 2011 г.

Но не може, няма да бъде потулена истината за унищожителите на всичко свястно в тази страна...

Преди време публикувах в блога си текст под заглавие Филмът на М.Петрова „Приключено по давност“ най-сетне ще бъде пуснат по БНТ във връзка с годишнината от 10 ноември 1989 г.. Разбира се, комуноидната измет не можеше да реагира иначе освен както реагира: веднага се намери някакъв "Пеци", който се опита да оклевети режисьорката на филма, уважаваната г-жа Малина Петрова. Тогава г-жа М.Петрова попаднала на блога ми и написа ето това: Отговорът на Малина Петрова по повод злобното подмятане на един доносник. Но, оказва се, на друго място - виж 1989-а, Разговор с Малина Петрова - "другарите", които, кой знае защо, толкова й имат зъб - са спретнали цял донос срещу нея. Вчера получих имейл от г-жа Петрова, в който, между другото, пише:

... Тези дни с изумление открих страхотни писания по мой адрес, все предизвикани от филма. Тъй като са се въртяли дълго, възможно е да са препечатани и на други места. Аз написах едно писмо и го пуснах, но го изпращам и на Вас.

Правя го не само заради засегнатата си чест, а защото откривам тенденция да се омаскари и малкото, което е останало. И да се всее подозрителност, недоверие и нихилизъм. Като че ли са ни малко!

Моля Ви да го публикувате, когато намерите подходящ повод. Благодаря сърдечно!

Малина Петрова


А ето сега и отговора на уважаваната г-жа Малина Петрова, който, разбира се, публикувам веднага, воден от най-чисти хуманно-личностни, морални и ценностни подбуди:

Драги господин Х., нарекъл се "Пламен",

Не знам на каква възраст сте, не ще да сте съвсем млад, щом претендирате да ме познавате отдавна. Да не се познаваме от ученическите години, когато ме наричаха "Малинка" - или сте ми чели кръщелното? И другарят Георги Йорданов ме наричаше "Малинка", когато ме привикваше в кабинета си в Държавния съвет по нареждане на ПолитБюро. Така го бяха осведомили от ДС, вероятно.

Толкова убедено твърдите, че съм доносник на VI управление на ДС преди 1989, че очаквам да посочите датата на вербовката, псевдонима ми и водещият офицер. Да не би да сте Вие?

И защо "докато бе председател на Клуба на младите филмови дейци"? Както сте я подкарали в интернет пространството, славата ми на "доносник" тепърва ще се развива и ще добива главозамайващи измерения.

Под публикацията Филмът на М.Петрова "Приключено по давност" най-сетне ще бъде пуснат по БНТ във връзка с годишнината от 10 ноември 1989 г. в блога на г-н Ангел Грънчаров - "HUMANUS" - един Ваш колега по клевети, нарекъл се "Пеци", беше написал :

"През 80-те години Малина Петрова е била председател на Кабинета на младите кинематографисти, което говори, че най-вероятно е от менте-комунистите и по-скоро е обикновенна лакейка."

Не исках да се заяждам с грамотността на автора и съм благодарна на г-н Грънчаров, че го направи, вместо мен:

"Така го е написал: "обикновенна". Обикновено доносниците не се славят с висока грамотност, да не говорим пък за морал."

Ето и моят отговор до бдителния гражданин "Пеци":

Уважаеми господин Пеци,

Вярно е, че бях председател на младите филмови дейци през 1987-1988 година. Избраха ме колегите ми, против волята на ЦК на БКП. Това беше прецедент. Този Кабинет е в основата на създаване на Комитета за защита на град Русе. За наказание беше наредено да ме свалят от "поста".

Има издадена книга с протоколите от заседанията на Политбюро по повод на създаването на Комитета за Русе. Четете и може би следващия път, когато решите да наречете някого "менте-комунист" или "обикновена лакейка", ще бъдете по-внимателен.

За сведение, независимо от професията, никога не съм била член на Комунистическата партия, въпреки поканите. А защо - можете да си отговорите сам, стига да гледате поне един от филмите ми."

Но да продължим с Вас, г-н "Пламен",

Както сам твърдите: "Тя през 80-те години правеше "правилни" филми." Сложили сте правилни в кавички. От кога е критерият Ви за правилност и неправилност? От преди 10 ноември 1989 или след това? И с какво сте се занимавали тогава, че знаете какви филми съм правила? Да не сте и Вие от ДС или от отдел "идеологически" на ЦК на БКП, та сте толкова добре осведомен за "правилните" филми, някои от които не са известни на широката публика?

Не сте и от киното, защото едва ли щяхте да направите тази елементарна грешка да наречете Кабинета на младите филмови дейци "Клуб". След създаването на Клуба за гласност и преустройство думата "клуб" се беше превърнала в страшилище. Дали подмяната не е свързана с предишната Ви дейност?

Как иначе ще знаете: "Както вече е известно - ДС е знаела за събирането в Дома на киното, един от съобщилите за това е М.П."

Откъде Ви е известно всичко това, г-н "Пламен"? Няма да можете да посочите, защото сте жалък и страхлив клеветник, който няма доблест да излезе с името си.

За Ваше сведение, събранието в Дома на киното не беше нелегално. Да, лично аз се обадих на служителката, която отговаряше за младите, в Дома на киното и продиктувах текста на поканата. Имаше официални покани, изпратени по пощата, покани по телефона, цяла София беше облепена със съобщение за събранието на Кабинета на младите филмовите дейци с прожекция на филм. По него време този Кабинет си беше създал авторитет и всичките му прояви се следяха не само от симпатизантите ни, но и от партията, и службите.

Вярно е, че съм била свързана с ДС до 1990 година, както сочи справката, но не като доносник, а като обект, който е бил следен, в чиято къща е имало постоянно подслушване, при когото са изпращали близки хора да провокират разговори на определени теми, разговорите са били записвани и по-късно уж унищожени, или накратко съм била обект на оперативна разработка с кодово име "Пеперуда". Който се съмнява, нека да се обърне към Комисията и да поиска информация.

А сега нещо много интересно: "Правеше се на демократ, но така и не се появи да помогне в предизборното студио на СДС през 1990 г. - доносникът си е доносник." Значи Вие, господине, сте били в СДС и сте имали отношение към предизборното му студио? Как тогава не знаете, че почти всички предавания на предизборното студио са направени от мен, че заради него си отложих филма за процеса Трайчо Костов, че осъмвах в продължение на месеци в телевизията и че прочутото предаване с "танковата касета" е направено от мен? Следователно, правилно е заключението, което, обаче, се отнася до Вас: "доносникът си е доносник."

Вие, господине, не се посвенихте да нападнете и г-н Паница и Ивайла Александрова. Какво знаете за тях? Дали можете да се похвалите с една десета от това, което са направили? С Вашето глупаво и вулгарно нападение сте се издали.

Погледнете се в огледалото. След толкова клевети не може да имате лице на честен човек.

От монолога Ви за робството, злобата и доносничеството избиват собствените Ви комплекси? И за какво е всичко това?

Ето го и отговорът:

"Не случайно филма за подпалването го направи преди година-две - вече помни ли някой какво се случи и има ли смисъл и т.н. Защо точно М.П. - получила е знак за действие. Не я правете насила героиня - не е…"

А-а, ето защо било всичко! Заради един филм.

Ами аз, господине, за разлика от Вас, помня, защото тогава рискувах живота си да пазя исторически документи и защото бях и продължавам да бъда неудобен свидетел, на когото не му е нужен друг смисъл освен този, който е вдъхновявал много забележителни хора преди нас: "Писахме, за да се знае."

Вярно е, че направих този филм след като получих знак - знак от "онзи" свят.

Вие сте от тези, които не могат да преглътнат филма "Приключено по давност". Какво толкова Ви е засегнал, господин "Пламен-Пеци"?

Дали пък не сте някой от идеолозите или изпълнителите на пожара на Партийния дом?

Само че и доносник да ме изкарате, и в самия дявол да ме въплътите, филмът съществува, той е размножен на десетки места и не може да бъде изтрит.

Може да бъде премълчаван, но не може да бъде унищожена истината и автопортретът, който са си направили подпалвачите и унищожителите на всичко свястно в тази страна, ще се рее в пространството като техен вечен позор.

Без уважение,

Малина Петрова

(ЗАБЕЛЕЖКА: А ето и текста на моето писмо до г-жа Петрова от тази заран, съдържащо една моя преценка, която ми се иска да бъде заявена съвсем открито, без никакви скрупули:

Здравейте, уважаема г-жо Петрова,

Публикувах отговора Ви, ето:

Но не може, няма да бъде унищожена истината за унищожителите на всичко свястно в тази страна...

За мен е чест, че мога с нещичко да помогна за моралния реванш на честните хора в неравната им битка с презрените доносници и оплювачи, които се мъчат да осквернят, да изопачат и да извратят смисъла на всичко добро и ценно, случило се в нашата многострадална родина. И, разбира се, такива най-много са бесни на личностите с талант и достойнство, които нещичко са направили, та България един ден да стане нормална и достойна страна, дай Боже!

Радвам се, че сте сред читателите на блога ми, което е твърде висока оценка за моята скромна дейност! Ще се радвам много да се запознаем един ден и на живо!

С поздрав: Ангел Грънчаров )

петък, 8 април 2011 г.

СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КЛАНЕТА

Започвам публикацията на един твърде силен текст, който мен лично ме потресе. Сами ще можете да се убедите като го проследите и прочетете. Заради големината му той ще бъде публикуван в една поредица. Преди няколко дни публикувах един друг такъв текст, именно Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк). Интересуващите се от истината за българската история би следвало да прочетат тия текстове. На ония, на които им стигат представите на митологизираната русофилска "българска" история, нека да не ги четат.

И двата текста се публикуват за първи път на български език! Благодаря на преводачката г-жа П. Ангелова, която лично ми ги изпрати с предложение за публикуване!

SOUTHEASTERN EUROPE / L’EUROPE DU SUD-EAST, 4, Part 2 (1977), 278-96

ДЖЕЙМС Ф. КЛАРК (Питсбърг, Пенсилвания, САЩ)

СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КЛАНЕТА

„СТРАДАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ”

от Хенри О. Дуайт и преподобния Дж. Ф. Кларк (1876)

На английски език има три широко-рекламирани „свидетелски” описания на турските зверства в резултат на въстанието от май 1876 г. То започва на 20 април (стар стил), поради което е известно като „Априлското въстание”. Започнало предварително на 2 май (нов стил) в района на север и на югозапад от Пловдив, то било официално обявено за приключило към 26 май. Зле планирано, организирано, ръководено и с лошо въоръжение, един нещастен провал, едва ли изискващ свирепите репресии от башибозуци (местната мюсюлманска полиция от доброволци помаци), репатрирани черкези, а накрая и редовни турски войници. По тази причина „престъплението на века” се превръща в най–големият европейски проблем, ескалира в Руско–Турската война (1877–78.) и приключва на Берлинския конгрес с частичното освобождение и независимост на България. Това прави Априлското въстание най-краткото и най-успешно въстание в историята. Според Х. О. Дуайт (H. O. Dwight), „Бунтът беше най-безумната приумица, която някога е изпращала мъже на смърт”.1

Основен фактор за превръщането на провала в успех са трите разследвания, предприети почти едновременно в края на юли и началото на август, които потвърждават комюникето от Константинопол от Едуин Пиърс (Edwin Pears) в Лондонския вестник Дейли Нюз (Daily News) от 23 юни и по-късно, основано на материали от първа ръка директно от „фронта”, получени и изпратени на Пиърс от Джордж Уошбърн (George Washburn) и Албърт Лонг (Albert Long) и техни колеги от Робърт колеж (Robert College) в Константинопол. Именно статията от 23 юни предизвиква шумния протест в Англия върху „българските ужаси”.2

Трите репортажа, по реда на тяхното публикуване, всичките в Лондон, първите два от американци, са: комюникетата на Дж. А. Макгахан (J. A. MakGahan), в Дейли Нюз, започващи от 7 август от Батак; така нареченият „Предварителен доклад” от Юджийн Скайлер (Eugene Schuyler), генерален консул на Съединените щати в Константинопол, изтекъл до Лондонския вестник Дейли Нюз, 29 август и по–късно публикуван със събраните комюникета на Макгахан; и докладът на Уолтър Беринг, (Walter Bearing) наскоро назначен за младши секретар в Британското посолство в Константинопол, публикуван на 19 септември.3

Зад трите репортажа, директно или индиректно, стоят американците Джордж Уошбърн, изпълняващ длъжността директор на Робърт колеж, и неговия близък колега Албърт Лонг. Сензационният материал, който те дават на Пиърс, и предизвиканият от него фурор и официални опровержения в Англия, кара Дейли нюз да възложи на Макгахан да напише статия за българските кланета, а министър-председателят Дизраели (Disraeli) – в самозащита – да разпореди мисията на Беринг. Уошбърн не само инструктира Беринг, но след това наема Скайлер, с мълчаливото съгласие на американския министър Хорас Мейнард (Horas Maynard), да направи независимо разследване и така да обърка плановете на Беринг.4

Джанюариус Алойзиус Макгахан е американски журналист ветеран, специален кореспондент на Ню Йоркския вестник Хералд (Herald) и автор на няколко книги, разказващи някои от неговите журналистически приключения. От 1871 г. прекарва доста време в Русия. Неговото най–голямо приключение е описано в “Саmpaigning on the Oxus and the Fall of Khiva”, 900-мили тичане след руския генерал Кауфман през недостъпна и сурова област в Централна Азия.5

Докато нюйоркският Хералд пропуска да го наеме, Дейли Нюз го упълномощава (оттук „пълномощник”) да отрази зверствата в България. В средата на юли той пристига в Константинопол. Неговата поредица от сърцераздирателни кървави разкази, не винаги точни, широко превеждани и разпространявани в Европа и Русия, след едно столетие все още карат кожата да настръхва. В последствие той е един от седемнадесетте кореспонденти на Дейли Нюз, изпращащи репортажи от Руско-турската война. Ако беше останал жив, щяхме да имаме още една книга – този път за приключенията му в България. Но седмица след като отива да посети своя приятел лейтенант Л. В. Грийн (F.V.Green), покосен от коремен тиф в Константинопол като военен наблюдател с руските войски, самият Макгахан умира от тиф на 9 юни, 1878 г. Грийн – оживява.6

По-рано през юли в Константинопол е пристигнал Юджийн Скайлер - генерален консул и секретар на легацията на САЩ, освежен от една служебна обиколка като charge d’affaires на Съединените щати в Санкт Петербург, през Лондон, където е отишъл да наблюдава отпечатването на своя отчет за лошото руско управление в колониална Централна Азия.7 Скайлер, следователно, е компетентен и опитен наблюдател - живял е осем години в Русия, отлично владее руски език и от там разбира български. Автор е на произведения по руска история и литература, включително двутомна история за Петър Велики. При своите разследвания на турските зверства в България, той е придружаван от няколко преводачи, включително българинът Петър Димитров, завършил Робърт Колеж и преподавател в него.8

Първият, даден за печат, но публикуван последен, е докладът на Уолтър Беринг. Защото и за Уошбърн, и за Беринг е било очевидно, че от него се очаква да се завърне с един реабилитиращ турците доклад, Уошбърн наема Скайлер, като с това заставя Беринг да бъде честен човек (относително), за голямо нещастие на Елиът (Elliot) и на тези над него. За преводач на Беринг бива назначен неговият тъст и бивш британски вице-консул или агент сър Фредерик Гуарачино (Sir Frederick Guarracino|.9

Тези три разследвания са направени почти едновременно и дори понякога – съвместно. Поради сензационния им „свидетелски” характер и приоритетът на публикуването им, репортажите на Макгахан са в центъра на вниманието. По–авторитетен (и считан за по – достоверен) и накрая може би с по–голямо влияние, поне за Гладстон (Gladstone) и Уошбърн, е така нареченият „Предварителен доклад” на Скайлер.

Докладът на Беринг, колкото и тенденциозен да e бил, в основната си част подкрепя разкритията на Скайлер, (например 12 000 жертви вместо 15 000 според Скайлер). Задържан поради политически причини, публикуван три седмици след репортажите на Скайлер, той няма толкова голям ефект.10 По никакъв начин той не повишава доверието към официалните турски комюникета, каквото е първоначалното намерение.

Четвъртото, непретенциозно, непубликувано и не дадено за публикуване разследване на турските зверства в България е направено от преподобния Джеймс Ф. Кларк (Rev. James F. Clarke) между 23 август и 4 септември. Американските мисионери, живеещи в България през 1876 г., са един очевиден източник на информация за извършените зверства, но относително малко изглежда да е публично докладвано от самите тях, въпреки че Уошбърн съобщава сведенията, идващи от мисионерите, както правят и Макгахан и руският посланик Игнатиев.11

Кларк е един от първите мисионери, изпратени в България от Американския борд на пълномощниците за чуждестранните мисии (АBCFМ). Той се установява първо във Филипопол през 1859 г., а от 1871 г. – в Самоков, където премества училището за момчета, което е основал през 1860 г.12 Когато умира в София през 1916 г., той е най-старият „действащ” мисионер на ABCFM, отдал 57 години в служба на християнското дело в България, надминат обаче от уважавания Илайъс Ригс (Elias Riggs), който надхвърлил 69 години на служба по времето, когато починал през 1901 г. в Константинопол.13

Освен няколкото публикувани в американската преса писма от мисионери, изглежда, че мисионерите на мястото на събитията са се държали настрана. Вижда се, че те са станали предпазливи поради фурора и разпаленото противопоставяне в Британия поради произхождащите от Уошбърн–Лонг репортажи на Едуин Пиърс (Edwin Pears) в Лондонския Дейли Нюз и по–късно от емоционалните репортажи на Макгахан, стигащи до преувеличаване. Следователно американските мисионери са изчаквали, за да се уверят в истинността им. Но в крайна сметка искането на информация от първа ръка и желанието да се направи нещо за жертвите карат Кларк да направи свое собствено изследване.

Кларк очевидно е подходящ за целта. Той е живял в България в продължение на 18 години, знае езика, познава много българи в района и е посещавал на практика всички места, засегнати от кланетата, някои само преди около година. Поради това той е можел да тръгне, придружен само от един българин и без никаква охрана или преводачи, които да смущават неговите информатори.14

Констатациите на Кларк се съдържат в един неподписан доклад от 24 страници, „Страданието в България”, приписван на Хенри О. Дуайт и Джеймс Ф. Кларк, в архивите на бившия Американски борд на пълномощниците на чуждестранните мисии, помещаващи се сега в библиотеката Houghton на Харварския университет.15 Авторството е установено от кореспонденцията между Дуайт и Кларк и Н. Г. Кларк (N. G. Clark), секретар на АBСFМ в Бостън. В едно писмо от Константинопол от 17 октомври 1876 г. до Н. Г. Кларк Дуайт обяснява обстоятелствата. Кларк прави редовни доклади за посетените български села. Дуайт счита, че най–сигурният начин да се освободят мисионерите от товара да разпространяват преувеличени констатации е да се изложи едно ясно твърдение от факти, имайки предвид, че такова не е правено. Преди да бъде завършен доклада му Кларк е започнал работа по подпомагането на пострадалите след въстанието. Той изпраща своите чернови на Дуайт, който ги преписва като добавя географски обяснения и кратко изложение на причините за въстанието. Въпреки, че докладът е предназначен за публикуване в Лондон и Бостън, поради някои настроения в Константинопол, че той изглежда ще се противопостави на по-рано публикувани бюлетини (в Лондонския вестник Дейли нюз, например) и поради възражения на Н. Г. Кларк за такова публикуване, докладът е изпратен само на него. Но той е одобрен от по-старшите мисионери в Константинопол, макар че някои от тях считат, че в него няма достатъчно „зверства”.16 Дуайт се опитва да накара Самоков да потвърди намушкването на бебета на байонети и т.н., но без успех. Кларк отговоря: „Може би не пиша достатъчно за зверства. Аз съм доволен, че качеството на всичко написано е истина. Количеството може и да е преувеличено. Моите мисли са насочени по-скоро към живите, отколкото към мъртвите – по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото.”17

Съавторството на Дуайт в „Страданието в България” не е нито случайно, нито неуместно. Неговият баща Харисън Грей Отис Дуайт (Harrison Gray Otis Dwight) е един от първите мисионери на АBCFM в Константинопол (1832) и пионер в работата всред арменците. Той е също първият американец, който заедно с Уийлям Шофлър (William Schauffler), посещава българска територия между Салоника (Солун) и Адрианопол (Одрин) през 1834 г..18 Дуайт старши загинал при железопътна катастрофа в Нова Англия през 1862 г. Двамата по–големи братя на Хенри О. Дуайт, Джеймс (James) и Уийлям (William) били първите, у които се породила идеята за Робърт колеж, и които „продали” Робърт колеж на неговия патрон-основател Кристофър Робърт (Christopher Robert), а това се оказва една институция, която изиграва ключова роля за изпращането на репортажите за Априлската кланета.19 Х. О. Дуайт основава и издава седмичен бюлетин с избрани новини „Константинопол Нюз Ноутс” („Constantinopol News Notes”), който се е разпространявал в средите на мисионерите в Турция и Бостън и е включвал новини за събитията в България преди Априлското въстание. През 1876 г., за да изплати едно задължение от 1000 $ към хазната на ABCFМ, Дуайт работи като кореспондент на нюйоркския вестник Трибюн. Неговите репортажи, разширени и допълнени, представляват първата част на книгата му „Животът в Турция по време на война”.20

Поради редовната кореспонденция на Дуайт с Бостън и поради сходствата между „Страданието” и неговата книга, възможно е Дуайт да е написал първата почти една трета част или въвеждащата част на доклада, който очевидно е писан за публикуване. Първоначалният доклад е трябвало да бъде допълнен от Кларк с допълнителни бележки. Защо е останал непубликуван в продължение на 100 години?21

В писмо до Дуайт от 23 ноември Н. Г. Кларк потвърждава получаването на доклада „Страданието”.22 Той пише: „Повдигнах пред нашия комитет въпроса за публикуването на тези подробности в някои от нашите ежедневници по време на последната им сесия. След значителна дискусия се реши, че не е разумно да се предостави материала на пресата. ... Не всички членове на комитета бяха единни по турския въпрос. Следователно,” пише Н. Г. Кларк, „трябва да бъде съблюдаван най-стриктен неутралитет. Турското правителство има достатъчно неприятности. Остава само и ние да добавим още към това”. В светлината на турските зверства в България това е едно необикновено твърдение. Кларк действително е показал материала на редактора на бостънския вестник Джърнъл (Journal), но само като информация за обстановката, не целяща да обезпокои нито про–турските, нито про–руските чувства у дома или в чужбина. В резултат на 23 ноември излиза редакционна статия, която отива само малко по-далече от становището на комитета.

В едно следващо писмо до Кларк, Н. Г. Кларк, като имал предвид също и докладите на Кларк от неговата работа във фонда за подпомагане на пострадалите след въстанието, пише, „говориш така сякаш тук не вярваме на твоя доклад за зверствата. Това обаче е грешка. Аз му повярвах изцяло. ... Тук имаме голямо доверие на твоите изложения, въпреки че не мислим, че е най-добре да се публикуват много чрез нашите вестници предвид на конфликтните репортажи от толкова много източници. ... Изглежда по-добре да оставим нещата за малко така и нека истината да излезе наяве от други източници, а ние да не бъдем намесвани в никакви публични дискусии. Нашето дело е християнството и можем да оставим дипломатите да водят своите собствени битки.23

Всъщност американските мисионерски среди в Константинопол и Бостън са в паника от вероятността за неблагоприятен отзвук у турците поради гласността, която американците и други са дали за зверствата им в лондонския вестник Дейли Нюз и другаде. Фактът, че посланик Елиът свободно се позовава на американските „мисионери”, имайки предвид като източници Уошбърн и Лонг, никой от които не е вече мисионер, строго казано, безкрайно притеснява истинските мисионери. При все това те се колебаят да поискат дезавуиране от страх, да не бъде счетено, че им липсва състрадание към жертвите на турската бруталност.24

(Следва)

Абонамент за списание ИДЕИ