Истината ни прави свободни

петък, 31 юли 2009 г.

Личността и безликата общност

Другояче казано, този проблем може да бъде преформулиран така: как моята личност се отнася към “надличности” - но и "безликости"! - като група, общност, държава, нация, страна? Как става така, че отделната личност все пак устоява на натиска на надличното? Следва ли личността да се остави на моделиращата инвазия на социално-надличното, или е длъжна да му противостои, да устои на натиска му? Още по-просто казано, какви са чистите варианти на отношение между личност и социум?

Ще се опитаме да хвърлим известна светлина върху тия базисни за разбирането моменти.

1.Отношението личност-общност, “аз” и “другите”

Или, ако трябва по друг начин да се изрази същото, какви ситуации са възможни и необходими в отношението между аз-а и другите; проблемът “аз-и-другите” е проблем, който не може да бъде оставен без внимание.

“Аз”, “ти” и “те” са трите значими модуса на човечността в нейната необходимост, субстанциалност. Тази последната задава фундамента на така многоликите човешки отношения, които тук се опитваме да разберем и “анализираме”, тя обуславя тяхната динамика. Отношенията между “аз” и “ти” в цялата им многоликост са предмет на етиката и психологията, те формират една култура на отношението към другия индивид, която е изключително важна – понеже ляга в основата на всичко останало. Най-внимателно съм изследвал тия зависимости в своите книги “Животът на душата: психология” и “Етика на достойнството: изкуството да се живее”. Поради което тук няма нужда да се повтарям – който се интересува повече, може да се обърне към споменатите съчинения.

Индивидът (отделното човешко същество, личността) е “градивен елемент”, изграждащ групите, общностите. Всяка група се състои от индивиди, които, както и да погледнем на тях, са различни, са личности, са раз-личности. Групата в отношението си към личностите, съставящи я, може да има следните отношения:

а.)уважение към и признаване на самобитността, оригиналността, уникалността, своеобразието на всеки конкретен индивид; групата няма право даже да се и опитва да натрапва на личността някакви ограничения, рамки и пр. на поведението й, това е признато за прерогатива на самата личност;

б.)неуважение на раз-личностите, т.е. стремеж към уеднаквяването им, към нивелирането на различията, към тяхната унификация; “в унификацията е спасението на нацията” (Ст.Цанев); “индивидът е нищо, общността е всичко” – основен признак на комуната, на комунизма;

в.)стремеж към баланс, уравновесяване, хармония между индивидуално и социално; между тях се установява динамично съотношение на помирение, като всяка за себе си е проникната от стремеж за признание на другата страна на отношението, на нейната роля и значение за съществуването на целостта.

Всеки индивид сам за себе си решава към коя от трите гледни точки е склонен да се присъедини, коя позиция да приеме. Индивидуалното и социалното са два полюса, между които има напрежения, отблъскване и привличане, те са си необходими, един без друг не могат да съществуват. Индивидът не може без общността, общност без индивиди пък изобщо не може да има. Индивидът, личността, безспорно, е началото на всичко: не общността създава индивидите, напротив, те създават нея. Разбира се, доста разпространена и противоположната версия на току-що изложената: социумът създава личността, моделира я според себе си, имайки правата да прави това (чрез нормите, правилата, налагани на всички, чрез възпитанието и пр.). Тази гледна точка особено много е разпространена в общества като нашето, в което десетилетната най-груба инвазия на социума (комуната) над индивидите е успяла да породи и съответния манталитет, при който личността е склонна сама да жертва свободата си, търсейки чрез обезличаване един мним комфорт с дезиндивидуализираната маса.

2. Кои са те, другите?

Казвайки “те” или “тях”, имайки предвид “другите” - какво всъщност казвам, какво имам предвид? Наистина, кои са те – другите?

Зад моето “те” стои една неразчленена, огромна потискащо сива “маса” от деиндивидуализирани хора. Те са много, а срещу тях съм аз, един и единствен, също така незаменим. Казвам, че аз съм незаменим, те обаче са напълно заменими - именно като “те”, като безличните други.

Аз обаче за тях съм също с нищо незабележима част от другите, от гледна точка на другите аз не съществува, всичко е само и изключително безбрежната аморфност и неопределеност на “всички ние”, “всички заедно”, “общо взети” и пр. Аз като аз не мога да се примиря с отрежданата ми роля да бъда незабележима частица от скучното ние. Защото от това “ние” лъха на разложение: в “месомелачката”, която смазва моята и индивидуалността на много други незаменими като мен “азове”, човешкото “излиза” в стройните “червейчета” (както в “каймата” на истинските месомелачки!) на униформеното “ние”, “всички ние”, другите – но в този случай без Аз, спрямо който да се идентифицират даже и като “други”, те не заслужават и името други.

Това е именно смазаната и унизена безличностност на “колектива”, който по начало е враждебен на моята дразнеща го индивидуалност, на моята “аз-овост”, на моята горда и съэнаваща личностната си уникалност човечност. Другите, ако бъдем честни, ще го признаем, не са друго, а са тъпото обезличаващо ние, чистата безличност. Те са някаква неизразителна масивност, която тегне на плещите ми и се опитва да ме смаже.

Аз като аз обаче съм принуден в случая да се възприемам като титана Антей, носещ цялото небе на раменете си – нима това не е корена на конфликта, който непрекъснато чувствам, от който не мога да се избавя? Другите като врагове на моята азовост, уникалност, личностност и себестност са врагове и на моята свобода. Аз себе си не различавам от свободата си, ние сме едно и също нещо, без свобода аз не съм и не мога да бъда аз, без моето самосъзнаващо се като аз битие няма свобода.

Ако аз избера не себе си и не свободата си, ако вместо себе си избера другите, то с това мен вече ме няма: морето на другите ме е заляло, потопило, увлякло в абсурдните си водовъртежи, удавило, изтрило от лицето на земята. В такъв случай аз вече не съм аз, аз съм станал “свършен човек”. Аз като безлична другост съм станал друг, не себе си, мен повече ме няма, аз съм станал “нула”, “нищо”, празно място.

Ако аз обаче непрекъснато избирам и препотвърждавам себе си, моето суверенно и свободно аз, то с това аз хвърлям ръкавицата на предизвикателството в тъжната мутра на “другите” и на “другостта” като такава. Аз й обявявам война и се нагърбвам с понасянето на неудържимия, на бесовския й гняв: другите не понасят когато “някой си там” иска да е непрекъснато при своя аз, държи, представете си, на това винаги да е себе си, не “нещо друго”.

Ще спечеля ли нещо с този мой избор? Какво, впрочем, губя и какво печеля?

3. “Адът – това са другите” – как така?

Онова, което съм презрял, което мразя, от което се отвращавам, от което (да призная!) понякога ме е и страх, от него аз не искам нищо да печеля. Нека поне сметките ми с него да са чисти: нищо не искам, но и себе си не давам, няма да се “преотстъпя” на другите и на презряната абстрактна “другост”.

Искам само едно: да бъда оставен на себе си и на моята свобода – много ли е това? Аз съм готов да оставя всеки друг на него самия, в това число и на избраната от него другост – това е толкова естествено. Мен другите като други не ме интересуват, аз не искам да им се меся. Но когато те като други и най-вече като много се опитват да ме тъпчат, да са нагло арогантни и агресивни спрямо моята самост, то аз съм готов да им дам отпор – нищо че съм сам, нищо че съм един, а те много.

Прекрасно зная, че те това няма да ми го простят. Тяхната арогантност е колосална, те се смятат за “непобедими” и “вечни”, те смятат, че силата е на тяхна страна – и може би имат известни основания, но тези основания аз ги презирам.

Аз също зная, че ако те усетят моя страх, то натискът от тяхна страна ще стане неудържим, моята гордост все пак ги респектира. Ето защо смелостта, моята отчаяна дързост е единственото, с което мога да ги победя, да ги направя жалки – и затова аз залагам най-вече на нея. Защото само така мога да остана аз, защото само така моето чувство за себе си няма да бъде унижено до краен предел, защото само така ще се запазя и няма да загубя достойнството си.

Ако ме е страх, ще бъда загубен стопроцентово. Ако бягам, ще ме натикат пак в месомелачката си, защото лесно ще ме настигнат (в гръб те най-обичат да гонят, да преследват и да хвърлят прословутите си примки и ласа, също така им доставя удоволствие да забиват в гърбовете на бягащите хора и куршумите си!). Ако обаче се изправя лице в лице срещу тях, сиреч срещу тяхната безличност изправя своето лице, те ще се стъписат от неочаквания отпор на “червея”, което ми дава шанса да използвам изненадата в своя полза.

Затова и “разумното” е просто да не се плаша, макар че месомелачката е страшничка, а беззъбата мутра на разярената “другост” е същинска бесовщина. Аз просто трябва да ги надхитря: макар че съм слаб, моята сила е в храбростта, в хитростта и в… изненадата. Важното е да съм аз и себе си, важното е да не искам да се разделям с моята същност, с това, което ме прави мен самия…

“Адът – това са другите” – твърди Сартр в известната си патетична фраза, която въпреки това е истина. Напълно съм съгласен с него, въпреки че за атеиста Сартр друг ад не може да има; на него обаче и този му стига. Нещо повече, изгодно му е това да е адът, но нищо, няма да бъда придирчив.

По смисъл обаче е прав, другите са ад, не адът, а само “земен”, “наш”, “направен със собствените ни ръце”, “постигнат от всички нас” ад. Не вярвам в това, че “адът” може да бъде изтрит някога от лицето на земята, но аз няма да позволя да ме тикат безнаказано в него, т.е. да правят (тъкмо те, вездесъщите други, другите!) живота ми ад.

Даже и ако животът ми стане ад, то това трябва да е мое собствено постижение, а не тяхна заслуга. (Казват, че Дзерджински, един от устроителите на комунистическия ад на земята, обичал да казва: “Ако все още не сте арестувани, то не мислете, че това е ваша заслуга: то е наш пропуск.”) Другите, правещи своя ад, се обръщат един към друг с тъпото обръщение “другарю”, там, сред скапаната им другост другояче не могат да се наричат: ако обаче не искам да им бъда “другар” (колко отвратително “прозвище”!), аз искам да бъда враг на тяхната самодоволна “другарска общност” - понеже искам да бъда преди всичко друго човек.

Казаното по-горе не е проява на някаква прекалена “мизантропия”(както “другите” обикновено се опитват да го изкарат). Да мразиш другите в цялата им лишеност от личностност не е кой знае колко лошо, аз обаче не ги мразя, аз ги презирам, те ме отвращават. Същото обаче не мога да кажа за нито един човек от същата тази “маса” на другите - какъвто и да е той: аз никого не мразя, презирам и пр., стига той да е пред мен като друг (човек), но не като фантом на абстрактните други (“другите” в тяхната множественост, едноизмерна сивота, неразчлененост, масивност и пр.

Другите като такива не са сбор от този, плюс онзи, плюс трети и т. н. друг човек те не са съвкупност от индивиди, те са “маса” и значи са “чудовище”, в което няма нищо човешко. В този смисъл мизантропията ми е изцяло чужда, в другите няма “антропоси”, няма човешки същества, те са грамада от безличие и от античовечност, която поради това не може да се мрази.

4.Потокът от хора, пълзящ навсякъде около мен

Ще дам един пример, илюстриращ мисълта ми. Достоевски някога е писал за комунизма като за “общество-мравуняк”. Пророчеството му се сбъдва на сто процента. Но склонност към превръщане в мравуняк има всяко общество, стига да бъде потиснато съзнанието ни, че сме индивиди, а не мравки. А ето сега и примера ми.

Разхождам се по улицата на непознат град и пред мен, около мен, навсякъде пълзи поток от хора. Аз никой не познавам, върху никой не отправям погледа си, аз само зная, че те са навсякъде около мен: това са другите. Аз непрекъснато чувствам присъствието им, аз от тях не мога да се избавя; дори и да избягам в планината, и те по един мистичен начин сякаш ще бъдат там. Понеже са пренесени там тъкмо от моето съзнание: щом от тях бягам, щом заради тях съм в планината, те все едно са “в мен” (което е по-страшно от онова “около мен”!).

Този поток от хора гъмжи и щъка както в пространството около мен, така и в “социалната същност” на моето съзнание, което не вижда себе си по никой начин отделено от другите. В момента, в който аз отправя погледа си към някой от тях, той мигом става друг човек, но в неразчленеността си от масата той е никой, за който и “хабер си нямам”. Откъснатият от конгломерата на другите друг човек вече може да е всякакъв, но той повече не е никой. Аз обаче съм този, който го изваждам с погледа си от небитието и така той за мене става човек (”нещо”, но не “нищо”). С такъв човек мога да вляза в каквито си искам отношения (или в отношения, които се получат!), докато с другите като цяло не мога да имам други отношения освен пълно неразбиране, освен споменатата изначална враждебност: те ме гледат предполагам, под вежди, а аз изобщо не ги гледам, те ме подтискат, аз обаче ги дразня. Те за мен са абсолютно деперсонизирана инертност (”маса”, “поток”, “сивота”, настръхнала срещу мен кой знае защо). Аз за тях пък съм нещо, което трябва да бъде премазано: ако държи на гордостта си, че е суверенен аз.

С много от тях (ако се захвана да ги “превръщам” чрез вниманието си в индивиди и човеци!) аз мога да имам даже дружелюбни отношения. С тях всички обаче не мога да имам друго отношение освен пълната им отчужденост от тяхната подобна на стена “вкамененост”. Вярно е, че в неразчленения поток на другите се мяркат “лица” и сенки в една ужасяваща безизразност. Те в това си качество са напълно заменими и неразчленими, те само тежат и тегнат на съзнанието ми – без да му дават нещо, без да го изпълват със смисъл.

Ако другите си останат само такива (“никакви”!), те скоро ще успеят да превърнат съзнанието ми в “дупка”, в безпределна празнота, която нищо не разбира и на нищо не държи: ако обаче ме натикат в своята аморфност, с мен е свършено, аз ще бъда загубен. Те нещо си правят, уж са хора със своите грижи и занимания и пр., но “в цялата си съвкупност” другите нямат душа, не са индивид, те са само изпълнена с “норми” и “изисквания” нагло натискаща сила, която не признава отделното и отделеното, конкретното, неповторимото, самобитното, самостоятелното и пр.

За миг ако се оставя и тяхното кално море ще ме залее и задуши. Но аз няма да им доставя този изключителен (от моя гледна точка) шанс; напротив, прекалено много ще ги затрудня, лесно няма да им се дам. Какво от това, че иначе и те са човеци, щом обаче си стоят пред мен като “другите”, аз като човеци не мога да ги възприемам, те не ме предразполагат за това. Но стига толкова, надявам се, че вече е по-ясен акцентът, който исках да поставя.

5.Разбрахте ли провокацията?

Текстът по-горе наистина беше една провокация, която обаче може да подтикне към замисляне ония, на които не им се е случвало да мислят по такива проблеми. Може да са усещали нещата по един или друг начин, може да са си ги представяли някак, но да ги осмислиш е съвсем друго, е съвсем различно. Ето защо разковничето е в това да се замислим, да осмислим, да разберем, но осъзнато, възможно най-ясно и определено.

Всеки сам за себе си трябва да преживее това: оня, който не го е преживял, който сам не е извървял този път, който не е направил своите си крачки, колкото и да му бъде обяснявано едно или друго нещо, няма как да се проникне от намиращия се в него смисъл. Разбираме истински само онова, което сме преживели лично, в собствената душа. Онова, в което не сме се потопили изцяло в разбирането, си ни остава чуждо…

(Следва)

понеделник, 27 юли 2009 г.

Моята личност и моят свят

В 12-ти клас по-специално се учи предмет, наречен “Свят и личност”. Във всички дисциплини от т.е. “философски цикъл” човекът, личността, душата и пр. са водещото, а пък, знайно е, човекът и светът са неразделни, взаимно се предполагат, не могат един без друг. Самата дума “свят” е твърде показателна дори етимологически: о-свет-еното от свет-лина. Но за каква светлина по-точно става дума – ето оттук вече тръгват различията в хорските мнения. За нас е съществена обаче само истината.

1.Личността е опорната точка, благодарение на която може да се подмести светът

Ще тръгнем от личността неслучайно. Тя наистина е водещата страна в отношението личност-свят. Без света не може, но без личността съвсем не става. Те са взаимно-зависими, но активната страна в отношението им, безспорно, е личността. От света зависи много, ала от личността зависи всичко.

Ето, да се вгледаме по-внимателно, и то всеки в своя личен свят. Около мен има всякакви неща, естествени и изкуствени, създадени от мен или от други хора, около мен също така има най-различни хора, някои от които са ми близки, а други, в мнозинството си, са ми съвсем чужди. Това ли е светът?

Нищо чудно и да е това. Тия неща, които ме заобикалят – вещите, телата, предметите, съществата – са една реалност, с която трябва да се съобразявам. Но съобразяващият се, този, които иска нещо от тях или прави нещо с тях, съм аз. Ето защо аз съм главният, най-главният – що се отнася до моето съществуване, разбира се. Моята личност е център, около който всичко в моя свят се върти, тя е средоточието, от което всичко тръгва – и до което всичко се простира. Ако се преизпълня със съзнанието за собствената си значимост, няма да сбъркам, напротив, ще постъпя съвсем основателно.

Светът сякаш е нещо като “допълнение” към мен сами, “продължение” на моето тяло, а пък, безспорно е, моето тяло е най-важното за мен – сред всички останали тела, които ме заобикалят. Разнообразието на тела в окръжаващия ме свят е потресаващо. Някои тела за мен са по-значими, други изобщо с нищо не ме впечатляват. Аз мога да правя с много от телата, съставящи света, каквото си поискам. Всичко мога да направя, но няма да направя всичко, а само онова, което сам реша. И от което бих имал полза, в което намирам някакъв смисъл.

Аз се отличавам от света най-вече по това, че имам душа и зная за себе си, докато светът много се съмнявам дали нещичко знае за това що е и какво иска. Светът често за мен е враждебен, предявява ми най-различни изисквания, аз не мога да наруша законите му, дори и физическите. Бидейки обаче подвластен в някакъв смисъл на света, скоро разбирам, че тъкмо аз имам истинската власт над света. Аз трябва да стана повелител и господар на собствения си свят. Трябва да накарам светът да ми служи и да ме обслужва. Да ми бъде близък, уютен, гостоприемен. Ще направя света си човешки на всяка цена и няма да се спра пред нищо за да постигна такава една възвишена цел.

2.Как да направя своя свят човечен?

Ами изглежда най-напред трябва да се погрижа за самия себе си, а след това трябва да имам някакви претенции към света. Светът около мен в своята наличност е сътворен, предполагам, най-напред от Бог, а след това безброй човешки поколения са сложили своя отпечатък върху него. Аз затова нямам право да променям нищо без да съм се убедил, че това наистина се налага – и няма да предизвика лоши последици. Не бива да си позволявам да “подобрявам” света, а в резултат светът да стане по-лош.

Но ако се погрижа най-напред за себе си, тогава мога да се надявам, че и аз ще дам своя разумна дан в променянето на света към по-добро. В никакъв смисъл не искам прибързано да се опитвам да налагам себе си върху света, а пък да се окаже, че самият аз съм негоден да произведа нещо добро. Не искам, разбира се, да вредя и да преча на подобряването на света – такъв злосторник няма да допусна да стана. Защото в крайна сметка светът ще удържи на моите напъни, но е сигурно стопроцентово, че ще навредя най-напред на себе си.

В своята мисия да “очовечавам” света аз затова ще подходя съвсем предпазливо. Има неща в този, в заварения свят, които изцяло ме устройват. Аз, впрочем, за всяко нещо, с което се сблъсквам, трябва да преценя, и то със собствения си разум, дали се намира на подходящото си място – и дали е годно да изпълнява задачата си. Трябва да открия разумност и смисъл в нещата, с които е изпълнен животът ми. Не мога да предпоставя, че светът, в който съм поставен, е задоволителен за мен – и то във всяко едно отношение. Но не мога и да си втълпя, че всичко в този свят трябва да бъде натаманено според моя каприз. Така не стават тия неща. Вероятно трябва за всичко да премислям, оценявам и решавам. Все пак аз трябва да стана стопанин, ако не изцяло господар, на моя собствен свят.

Излиза, че според това какъв съм аз, в крайна сметка такъв ще бъде и моят свят. Аз имам правото да внасям промени в света си, но само такива, за които съм убеден, че си струват. Не мога обаче да правя каквото ми скимне – или пък да се държа глупаво.

Защото няма как да не стане така: аз плащам сметките, всичко ще е за моя сметка. Ако аз подходя с разбиране, трезво, реалистично, ако не ме мързи да оценявам за всяко нещо неговите основания и неговата разумност, ако моята осмислена и точно преценена човечност стане мащаб за промените в моя свят, тогава изглежда наистина светът може да стане и по-добър, т.е. моята човечност да се разпростре върху него и да го “доочовечи”. Ако не подхождам така, нищо чудно да ме сполети обаче обратното на това: светът ми да стане див, варварски, безчовечен, противен, студен и пр. От мен зависи всичко. Какъвто благоволя да си направя своя свят, в такъв свят и ще живея. Защото светът наистина се оказва мое продължение и допълнение.

3.Безкрайната множественост на човешките светове

По аналогия с казаното за моя свят трябва да допусна, че същото важи и за света на всеки един друг човек. Всеки човек мъкне своя свят подобно на аура, нимба или ореол. Или подобно на сянката си. Няма как да избягаш от своя свят. И ето че на това основание около мен има безкрайно множество от всякакви лични и човешки (а някои и не толкова) светове. Те се наслагват един върху друг, пресичат се, взаимодействат се, допълват се, пречат си.

Многообразието е неизчислимо и отговаря на безчислеността на отделните човешки съществувания, дали отпечатъка си върху всеки един личен свят от безкрая светове около мен. Как от този потискащ хаос да възникне един прекрасен, уравновесен, разумен общ и човешки свят – ето това изглежда е най-трудното; и най-важното, разбира се.

Ние, личностите, хората, човешките същества сме така различни – бидейки, всеки сам за себе си, уникални, безподобни, безкрайно индивидуални и неповторими. Няма друг точно като мен на тази земя – съзнанието за това ме изпълва с гордост: аз съм единствен! Така е и при всеки друг човек. Няма нищо по-естествено от това да приемем различията помежду ни за съвсем естествени, неизбежни и необходими. Ако бяхме еднакви всичко би се обезсмислило, но щом сме така различни, това създава предпоставката и възможността да се допълваме и обогатяваме взаимно.

Ако всеки от нас не се бои от различията си, напротив, смята ги за неизбежни и необходими, това е предпоставка и за взаимното проникване на световете, които “обитава” всеки един от нас. Само по този начин може да бъде изграден един уравновесен, хармонизиран, умиротворен общ и човешки свят. Защото светът за човека трябва да е човешки свят, свят, достоен за човека. Ние оставяме върху света следите от своята човечност и така го правим близък, мил, уютен и пр., за нас самите – и на самите себе си.

4.Ориентирането в реалността, в която сме поставени

“Големият свят”, в който сме поставени – природата, обществото, реалностите от всякакъв род, значими за собственото ни съществуване, културните образования и пр. – може да ни бъде чужд и враждебен, но можем да го направим и съвсем близък и понятен.

Да се ориентираш в света, в който съществуваш, е непосредствена всекидневна задача на ония, които са разбрали, че са длъжни да бъдат най-динамична и активна съставка на същия този “голям свят”. Понеже, от друга страна погледнато, всеки от нас като личност е носител и на един вътрешен, субективен, чисто личен свят, който древните са наричали “микрокосмос”.

Не можеш, нямаш тази сила и това право да игнорираш света, в който живееш. Не можеш да се отделиш от него, няма как и да избягаш и да скриеш някъде. Той е навсякъде, и ти имаш няколко варианта за отношение към него, между които можеш да избираш:

а.)да се “вградиш” в света, да станеш незабележима, с нищо неотличаваща се частица от него;

б.)да се противопоставяш на света, да му отправяш непрекъснати предизвикателства, да живееш в раздор с него;

в.)да се противопоставяш на света, да му отправяш непрекъснати предизвикателства, но не с оглед да воюваш безкрайно с него, а с оглед да го предразположиш към промяна и усъвършенстване;

г.)да се опиташ да рушиш отношенията, на които се крепи големият свят, и особено неговата социална съставка, да се опитваш и мъчиш да заложиш взрив под обществото – та да бъде преобърнат “с краката нагоре” целия свят, като целта е да му отмъстиш – може би за своята лична жизнена непълноценност, може би защото за нещо си му обиден;

д.)да приемеш съществуващия свят в общи линии за добър и задоволителен, да оцениш, че той така или иначе ти дава много възможности за развитие, успех и личен просперитет, но да си дадеш сметка и за това, че казаното по-горе съвсем не означава, че ти самият не можеш да внасяш и някакви промени в него, които да подсилят хармонията, която трябва да съществува между теб и света;

е.)изобщо да се мъчиш да игнорираш света, неговите закони и хорските съглашения, на които той се крепи; да си въобразиш, че си много повече от света, че той е най-пошъл и прозаичен, че не те задоволява в нито едно отношение, поради което да започнеш да живееш единствено в своя вътрешен, субективен свят, света на собствените ти преживявания, емоции, реакции;

ж.)да се удивляваш на величавата загадка на света, да съзерцаваш великолепната природа, да се любуваш на красотата й, да не се и опитваш да разрушиш тайнството, търсейки познания и адекватност спрямо света, да живееш ден за ден, търсейки най-вече или единствено най-простите радости на живота;

з.)и така нататък до безкрайност, понеже могат да се изобретят още много позиции, ориентации, стратегии спрямо света, или комбинации от такива и пр.

И тук вече всеки сам избира – и никой друг не може да му помогне, да поеме част от бремето. Не е лесно с най-ясно съзнание да избереш този или онзи вариант. Иска се не просто размисъл, за да го направиш, иска се нещо много повече. Както точно се иска ще го разберем твърде скоро. Но всеки ще си го направи като личен извод за себе си, не като “общо предписание”. Няма общи предписания, няма и рецепти, според които можем да живеем.

Дотук обаче можем да направим поне този извод: ориентирането в света, в който живеем, е най-насъщна жизнена задача. Да разбереш реалностите, сред които си поставен, да си наясно с това, което е, и то тъкмо каквото е, да гледаш на света с поглед, осветен от ясно разбиране, а не с мътния, нищо неразбиращ поглед на животното – това е истински човешката мисия, от тежестите на която никой смъртен не може да избяга. Изобщо не трябва да се подценява трудността, сложността, тежестта на тази задача. Не става дума само за познание на съществуващото, не, знанията са твърде важен компонент, но има и други, също така важни, компоненти, от които се съставя цялостната, интегрално-човешка позиция спрямо света.

В резултат всеки от нас е длъжен да постигне смисъла на света, което е предпоставка за това да открие и смисъла на живота си. Не просто защото живеем в света, не просто защото без света не може, а защото, както в крайна сметка, ние сме светът. Тъй като свет-лината, която го озарява и го прави именно свят, има за свой източник не Великото Светило, не Слънцето, а онази светлина на духа, разума и разбирането; на духа, скрит в гърдите ни, без която “външните неща” никога нямаше да придобият качеството си да са свят.

А това, че думата "свят" е корен и на думата "святост", е намек, който всеки трябва да разбули. Самият свят е свят - и трябва да бъде почитан; още повече че сме тук, в "този" свят само временно, а не вечно. Раздялата с този свят е твърде драматична и трагична и се нарича смърт. Човек трябва, предполагам, да живее така, че когато дойде смъртта, да не съжалява за света: понеже сякаш се е преизпълнил с него. "Наситил" му се е, както се казва.

Как става това и как живее човекът, който не се страхува от смъртта, може да разбере всеки, които пожелае да разбере. Но до това разбиране трябва да бъде извървян дълъг път. Ще разберат само търпеливите, ония, които имат дързостта да го извървят докрая, до самия край...

(Следва)

неделя, 26 юли 2009 г.

Лекции по гражданско образование

Защо “гражданско образование”?

Моята личност и моят свят

Личността и безликата общност

3. Екзистенциалните проблеми

4. Човешките отношения

Следва:

Защо “гражданско образование”?

В 10-ти клас се учи предмет “Етика и право”, в който втората част, именно “философия на правото, политиката и държавата”, всъщност е едно най-първо въведение в предмета “гражданско образование”. Разбира се, при изучаването на други учебни дисциплини – история, литература, география, философия – неизбежно биват засягани теми и проблеми, които също могат да бъдат отнесени към т.н. “гражданско образование”.

Накрая, в 12-ти клас, се изучава един, така да се каже, по-синтетичен, обобщаващ курс, наречен “Свят и личност”, който по същество е тъкмо синтез на проблематиката, отнасяна към т.н. “гражданско образование”. Следователно когато говорим за гражданско образование това не бива да се възприема като обозначение на някакъв учебен предмет, а по-скоро е една широка проблемна област, изучавана – пряко или косвено – в много учебни дисциплини.

Разбира се, в началото възникват доста въпроси, на които по-нататък следва да се отговори колкото е възможно по-основателно. Например: кои проблеми заслужават да бъдат отнесени към така обозначената проблемна област? Или: коректно ли е обозначението, т.е. изразът “гражданско образование” доколко точно обозначава същината на специфичните проблеми, които се изучават в този т.н. “предметен цикъл”? Също: а каква трябва да бъде методологията, какъв следва да е подходът, който най-ефикасно може да ни доведе до реализацията на поставените цели? Разбира се, не може да се избегне и този въпрос: а какви, собствено, са целите, които си поставя един такъв цикъл от учебни дисциплини, обозначаван като “гражданско образование”? И доста други въпроси неизбежно ще се появят когато се захванем да отговаряме на вече поставените дотук. Налага се да хвърлим известна светлина върху тях още в самото начало.

1.Коя е целта на т.н. “гражданското образование”?

Разбира се, прекрасно е да имаме яснота върху тази цел още сега, в самото начало на курса. Самата формулировка, т.е. дефинирането на главната цел на един курс по гражданско образование също може да бъде предмет на дискусии. Понеже зависи от начина, по който обучаващите се си представят смисъла на своите занимания, т.е. доколко разбират какви техни познавателни потребности би задоволил един такъв курс. Много е важно какви именно хора са решили да се погрижат за своето гражданско образование – и доколко този “учебен предмет” се възприема като израз на една вътрешна и личностна потребност. Защото ако той бъде натрапен на младите хора на основата на една ненуждаеща се обосноваване априорна предпоставеност, тогава е възможно всичко да се обезсмисли. Ако учениците през цялото време на обучението си не са убедени, че тия занимания за тях самите наистина са им полезни и необходими, то тогава се пита защо тогава някой се мъчи само да им губи времето.

Най-добрият вариант, следователно, е този: участниците в един такъв курс самостоятелно, съвсем непринудено, да се постараят да открият за себе си смисъла от заниманията по една предметна и проблемна област, наречена “гражданско образование”. Истински ценно е онова, което индивидът сам е открил и разбрал, а даването наготово на някакви дефиниции си остава чуждо и на докосва специфичните и личностно обусловени потребности на обучаващите се. За да подпомогна участниците в едни такива начални обсъждания бих предложил (условно) поне следните примерни цели:

1.) Да разбира какво е да си гражданин, а също и да стана добър гражданин на своята страна;

2.) Да разбера какво съм длъжен да правя, бидейки гражданин на моята страна;

3.) Да се запозная с начините, по които функционира държавният живот в моята страна;

4.) Да възпитам у себе си, т.е. да се овладея от ценностите на свободата, демокрацията, на достойния за съвременния човек живот;

5.) Да разбера как ние, хората, можем да се “сработваме”, за да постигаме успешно и заедно някои жизнено-необходими и общочовешки цели;

6.) Да вникна в “механиката” на отношенията личност-общност;

7.) Да придобия едно по-развито гражданско съзнание, явяващо се предпоставка за моята ангажираност с проблемите на обществото, в което живея;

8.) Да се приобщя към ценностите на съвременната човешка цивилизация, към ценностите и на съвременната демократична култура на цивилизования свят.

Разбира се, и много други цели могат да бъдат открити и формулирани в една уводна дискусия. Изключително важно е всеки участник да допринесе за формулирането на важни за групата (класа) цели. Само по този начин може да се зароди (пред)усещането за значимия смисъл на тия занимания, без което не може да се проведе пълноценен и ефективен курс по гражданско образование.

2.Кой е верният подход?

Понеже става дума за изучаването на твърде сложни явления, имащи личностен и надличностен характер, неизбежно трябва да се открие подходящият метод, който да гарантира постигането на съдържащите се в целта резултати. Т.н. “обществени феномени” могат да бъдат постигнати в тяхната истина единствено благодарение на подходяща и ефективна методология. Тук има твърде много варианти, предлагани от различните философски, антропологически и социологически школи, всяка от които си е изработила своя специфична методология.

Изходът и тук е един: групата (класът) в една свободна дискусия да изберат ония подходи спрямо проблемите, които им изглеждат по-ефективни и ползотворни. И тук ще предложа един примерен списък от възможни методи (подходи), които са предложени от различните философски школи:

1.) Описание на явленията в тяхната уникалност и неповторимост, в цялата им конкретика и самобитност, възсъздаване на тяхната индивидуалната същност посредством вживяването, преживяването, интуирането;

2.) Откриване посредством аналитично-синтетични процедури на общото (закона) в повтарящите се конкретни исторически или обществено-личностни явления;

3.) Стремеж към постигане на ония ценности (идеални мотиви), които моделират съзнанията на хората, а на тази основа и техните граждански позиции, действия, прояви;

4.) Определяне на предимно практическите цели и интереси, които стоят в основата на човешките действия и обществените явления;

5.) Индивидуалното (личностното) е основа и корен на социалното (политическото); акцентът трябва да се сложи върху индивидуално-човешката страна, чиято производна са обществените процеси и явления;

6.) Напротив, човешката същност е “цялата съвкупност от всички обществени отношения”, сиреч, социалното детерминира индивидуално-личностното и го определя.

И други подходи – и комбинации от подходи – са възможни, но като начало да се задоволим с тези. Разбира се, тъй като участниците в групите като личности са различни, то това предопределя трудността да се споразумеят за използването на един единствен и най-ефикасен подход. Но нищо не пречи различните участници според предпочитанията си да отдават превес на една или друга методология, което ще доведе до пораждането на един методологически плурализъм, даващ възможност за допълването на различните изследователски нагласи.

3.С какво да започнем?

Наистина, не би трябвало да се заобикаля въпроса за началото, който е неизбежен при заниманията с каквато и да е наука. В проблемния цикъл по гражданско образование има една плашеща безкрайност от проблеми, теми, аспекти, въпроси и пр. Въпросът “Откъде да се тръгне?” затова следва да бъде обсъден най-внимателно. Понеже изборът на първия, най-важен проблем всъщност маркира определена посока, път, по който се отправяме да вървим. А пък веднъж избрана, посоката предопределя и вътрешната връзка и дори йерархията от проблеми и теми, при която всеки следващ проблем се предпоставя от вече обсъдените. Тук е възможен изборът от следните няколко варианта, които е добре да бъдат обсъдени:

1.)Няма значение откъде тръгваме: откъдето (и накъдето) и да тръгнем, все ще стигнем до една поредица от теми, които са така взаимообвързани, че не е от голямо значение коя е първа, а коя – последна;

2.)Напротив, трябва да се подходи системно, т.е. да се открие дълбоката вътрешна връзка, която обединява в една цялост “частите” (отделните проблеми); следователно трябва най-напред да потърсим “ядрото”, принципа, от който следва да се тръгне, за да се постигне целостта;

3.)Не трябва да се разговаря по предварително зададен план, най-добрия вариант е участниците да предлагат съвсем спонтанно онова, което ги вълнува в момента; този подход, въпреки че води до хаотичност, може да породи предпоставките за по-пълна ангажираност на участниците в обсъжданите проблеми, за въвличането на съзнанията им в тях;

4.)Не може без план и организация; добре е темите, които ще бъдат дискутирани, предварително да се знаят, да се определи реда и последователността им, също темите и проблемите да се разпределят между “водещи дискусиите” и “докладващи”, т.е. участници, които са по-подготвени, придобили са качеството на “експерти”, чието мнение е меродавно;

5.)Всеки може да се изказва, не се изисква някаква предварителна подготовка, важното и ценното е да придобиеш умения да разкриваш своята позиция, да бъдеш по-гъвкав, по-адаптивен към спецификата и същината на проблемите, т.е. участниците да търсят истината съвместно, а не тя да им бъде дадена наготово или предварително;

6.)Трябва да се върви от общото към конкретното, от фундаменталното към приложното, от принципа към реализацията му; най-напред трябва да се търси идеята, обуславяща всичко останало и даваща смисъл, т.е. предподставяща разбирането;

7.)Обратният подход, именно движението от единичното към общото, е много по-ефективен и целесъобразен в случая; никой не се интересува от общите теории, а всички имат интерес спрямо “непосредствената даденост на живота”;

8.)Най-разумното е пък да се сменят различните нагласи и подходи, да се “превключва” от една към друга, да се разнообразяват дискусиите, да се обединяват предимствата на различните позиции и по този начин да се намаляват слабостите им.

И други моменти могат да се открият, но тия дотук са добра база като начало. А след това трябва да се запитаме:

4.А как да се пренастроя за да ми стане интересно?

Наистина, за подобни дискусии се иска пренагласа. Много често тя не ни се удава. Човек живее с една обичайна, всекидневна нагласа към нещата, която не е подходяща за разговори по такива по-значими теми и проблеми. Често на човек, имащ си най-различни грижи и безпокойства, му е трудно да излезе от обичайната си нагласа, да се пренастрои и душата му да се почувства свободна и податлива за занимания от съвсем различен род. Разбира се, иска се време, но най-основното е желанието, опиращо се на предчувствието за смисъла.

Ако човек сам не се постарае да се освободи от някои предразсъдъци, кой знае как появили се в съзнанието му, ако не се опита да победи очакването за неизбежна скука, то нищо няма да се получи: нещо става интересно само ако сами си го направим такова. Няма безинтересни и интересни неща и теми по принцип, нещо става такова или друго единствено в зависимост от хората, които го правят интересно или безинтересно. Ако пък самите хора се допуснали да станат безинтересни дори за самите себе си, как тогава такива хора да могат да вземат участие в някакви интересни обсъждания?! Невъзможно е, разбира се.

Ето защо всичко зависи от готовността да бъдеш гъвкав, да победиш инертността си, да поставиш под разумен контрол своите душевни настроения и нагласи. Не може да допускаш “нещо там в мен” да те прави вял, апатичен, смирен, немислещ, податлив на чужди внушения, безкритичен, неангажиран с нищо. Несвободният човек се оставя да бъде такъв, оня обаче, който цени свободата си и не се отказва от нея, сам е господар на своя душевен живот; той се старае да разбере какво иска, какво си струва да желае, какво му е истински потребно. Такъв човек се вълнува най-вече от това по какъв начин може да стане такъв, какъвто сам е пожелал.

Заниманията по широката проблемна област, наречена по точно не само “гражданско образование”, но и “личностно самоусъвършенстване” (това второто е особено важно: как да станеш добър гражданин ако не си развита личност?!), могат неимоверно да стимулират търсенето на самия себе си, от което модерният човек никога няма да се откаже.

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Моя статия от епохата на комунизма, публикувана в сп. "Философска мисъл", март 1989 г.

Разказ за безкрайния разговор относно това как трябва да се преподава философия у нас

(Един вълнуващ епизод от моята младост)

Днес-утре ще публикувам тук една моя статия, публикувана в списание ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ в далечната 1989 г. Тя се нарича "Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения". Става дума за "официалния превод" на някои мои идеи, изложени във Философски ненаучен манифест, написан по-рано, който тогава, разбираше, нямаше как да бъде публикуван. И във връзка с всичко това искам да разкажа една история, която е доста показателна за ситуацията и нравите по онова време.

В периода 1986-89 година аз съм 27-30 годишен млад мъж, тогава работех в ПУ, асистент по философия. Бях твърде активен в научно-изследователската работа, твърде много пишех (научни, популярни и публицистични статии), работех също по дисертацията си, участвах във всякакви научни сесии и конференции. И някъде трябва да е било 1987 или 1988 година във Варна се проведе съвещание на преподавателите по философия в българските висши учебни заведения, в което участвах. Та във връзка с това искам да ви разкажа една случка, която има продължение, свързано с горната статия.

По онова време изучаването на т.н. "идеологически дисциплини" беше в ужасна криза: старите идеологеми и догми бяха изветрели и съвсем не можеше вече да бъдат пробутвани на студентите, а пък новите идеи не можеха да бъдат съчетани с официалната държавна идеология (маркс-ленинизма, комунизма). Много преподаватели бяха в криза, в невъзможност да преподават, още повече че веянията от Изток, свързани с перестройката на Горбачов, разклатиха още повече предишната им вяра, стереотипа на комунистическата идеология. Тогава именно група влиятелни казионни философи предприеха мерки да се внесат някои промени в програмата на изучаваното от студентите, да се даде малко по-голяма свобода за преподавателите и пр. Започнаха се дискусии, които дори стигнаха до официалния печат, а пък на тази конференция (съвещание) се обособиха и няколко "лагера".

Понеже и тия дни, 20 и колко години по-късно, все още в главите на бюрократите от образованието стои проблемът за "допустимата свобода" на преподавателите по философия, та е интересно да напомня как се е осмислял този проблем тогава; така ще забележите, че някои глави сякаш изобщо не са мръднали в представите си за тия 20 години, сиреч, времето за тях изглежда е минало съвсем напразно.

Та тогава първата група преподаватели, или първият "лагер", беше този на догматиците, които държаха въпреки всичко да се продължи преподаването на "непоклатимите истини" на марксизма-комунизма, независимо от това, че те вече се оценяваха от студентите като някакъв ужасен анахронизъм, като повей от някакви отдавна минали динозавърски времена. Тази група философи бяха само за някакви съвсем леки, козметични промени в официалната програма, по която да учат философия студентите, която си оставаше задължителна за преподавателите. Тоест, тия близки до режима тогава философи държаха на преподавателите да не се дава никаква свобода в преподаването, или, по-скоро, да им се дава някаква неистинска свобода "в пределите на догмата". Общопризнат лидер на това направление беше шефът на Философското дружество в България акад. Н.Ирибаджаков, по съвместимост изпълняващ и длъжността идеологически цербер в ЦК на БКП.

Друга група философи, сред които беше и моя милост, се придържахме към решителното и последователно алтернативно гледище: на преподавателите по философия им е жизнено-необходима свобода; без свобода няма и философия. Тогава това наше гледище се оценяваше като "крайност", като подтикване на философите към произвола, към "всепозволеността", както тогава се използваше този странен израз. Ние искахме всеки преподавател да получи правото да преподава по своя собствена и оригинална програма, направена според неговите ценности и убеждения, т.е. искахме образователната институция да даде на преподавателите така необходимата им творческа свобода. Понеже оценявахме, че е крайно позорящо това недоверие на институцията (на бюрократите в институцията) към преподавателите, при което някой друг, именно овластеният чиновник, ще разрешава кое е позволено и кое не е позволено.

В тази връзка още тук искам да отбележа, че и до ден днешен у нас, по-специално в сферата на средното образование, все още не е извършена никаква промяна, т.е. на преподавателите съвсем не им се разрешава да преподават по свои оригинални програми, напротив, те биват принуждавани да преподават по някакви унифицирани, типови, безлични програми, в които бил въплътен прословутият "ДОИ", обявен за нещо като "свещена крава"; туй "ДОИ" не означава "доене", примерно, на крава, ами обозначава т.н. "държавни образователни изисквания".

Но да се върна на описанието на тогавашната ситуация. Разбира се, между двата крайни, враждуващи лагера имаше един, който предлагаше компромис между двете позиции, т.е. да има образователни изисквания от страна на държавата, контролът върху преподавателите да остане, но просто да се разшири малко периметърът на преподавателската свобода. Тези хора съзнаваха, че в условията на идеологическа диктатура, пък макар и разклатена, няма как да се даде "пълна академична свобода" на преподавателите в университетите (тогава ги наричахме "вузове"), затова скланяха към такова едно компромисно гледище.

На мен ми се струва, че този трети лагер имаше за свои лидер акад.Кирил Василев, авторитетен философ, който имаше репутацията на свободомислещ, а пък начело на "лагера на съвсем свободомислещите философи", на групата на "крайните", стоеше една групичка млади философи от СУ около Здравко Попов, Любен Сивилов, Сергей Герджиков, Цочо Бояджиев. Моя милост, както казах по-горе, се чувстваше - идейно и духовно - част от тази насока.

Да, обаче като се отпочна самото съвещание, и трите лагера се постараха да не се конфронтират, с оглед тогавашната доста опасна ситуация: в СССР на Горбачов течеше едно либерализиране на режима, което доведе до това, че почвата под краката на таварищите взе в един момент да се клати и да гори, докато у нас царуваше пълна тишина, т.е. идеологическата и всякаква друга диктатура си стоеше непокътната, а пък режимът само с половин уста говореше за "преустройство". Но тогава аз, признавам си, може би и поради младостта си, бях "прекалено краен", бях се овладял от идещия от Изток "дух на свободата", та когато се изказаха неколцина по-влиятелни и отговорни философи, взех думата и се постарах да кажа нещо, което, за зла участ, взриви залата. Една част от присъстващите, изглежда, ме взеха за провокатор, а пък друга част, кажи-речи, ме възприеха, чисто и просто, като луд.

Аз сега не мога да си спомня с подробности какво точно казах в краткото си и прекалено емоционално изказване на съвещанието, провело се не къде да е, а в АОНСУ-Варна ("АОНСУ" значи "Академия за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП"). Но добре си спомням два принципни момента, около които се въртеше моето изказване. Първият беше за това, че е назряло времето за промени, но не за какви да е промени, а за коренни, същностни промени, другояче казано, изтърсих недообмислено, че е дошло времето за една "духовна революция". И то промени не в коя и да е, отделно взета сфера на живота, а в абсолютно всички сфери, т.е. назряла е коренна промяна на цялостните отношения в българското общество. В тази връзка изтъкнах, че философите трябва да са авангарда на промените, стига да искат да стоят близо до духовната си мисия, стига да искат да изпълнят предназначението си. И ето че изплюх камъчето в един момент: изтърсих, че на философите е нужна не някаква "контролирана свобода", която е унизителна, а се иска, а им е потребна същностна, същинска, автентична свобода, именно, "пълна свобода". По тази причина предложих да се приеме от конференцията, че преподавателите трябва да получат своето суверенно право сами да изготвят програмите си, по които преподават.

Докато говорех тия неща, в залата настъпи крайно голямо оживление. Сякаш ставаше някакъв невиждан скандал. Аз не разбирах какво толкова съм казал, понеже в тия неща вярвах, живеех с тях, ето обаче, че те се оказаха крайно необичайни за аудиторията, съставена предимно от подлизурковци на режима, от верни служители на идеологическата диктатура на комунизма. Вътрешно, спомням си добре това, се овладях от решимост да кажа каквото мисля, пък да става каквото ще: залата, която не знаеше какво точно още искам да кажа, и в която вече имаше хора, които ме освиркваха, които крещяха "Махнете го тоя бе, как може да говори такива глупости, тоя не е наред бе?!", ме провокира да стана наистина краен. И тук имах неблагоразумието да кажа нещо, което има ефекта на снаряд с компютърно прицелване, пуснат от стратегическата авиация на Съединените щати и затова точно уцелил и взривил се тъкмо в центъра на голямата зала.

Казах горе-долу това:

- Колеги, не разбирам на какво се дължи тази реакция на неодобрение на моите думи. Не съм казал кой знае какво, това, което казах, е нещо съвсем естествено: свободата е пространството, в което живее философията, без свобода няма философия, толкова е естествено това, какво има тук да се ръмжи и спори! Изглежда някои така са свикнали с идеологическия хомот, че явно ги е страх, че ще се чувстват съвсем безпомощни в условията на свобода. Сигурно такива освен да повтaрят догмите на марксизма друго не умеят. Пък и откъде-накъде да сме длъжни да преподаваме все този марксизъм: необходим ни е идеен плурализъм, необходима ни е свобода. Нека да има философи с всякакви идеи, не може всички да бъдем все марксисти, каква е тази унификация?! Живеем в ХХ век, не може само една-единствена философия да бъде обявена за правилна, а всички други за "неправилни"!

Казвайки тия думи, погледнах към мястото, където седеше Здравко Попов (той сега, впрочем, е български посланик в Прага), и забелязах, че той, горкият, се беше свил отдве на стола и се беше хванал с ръце за главата. Групичката на свободомислещите се чувстваше доста неуютно и гузно, понеже наистина минах прекалено много граници; но се надявах да го отдадат на моята младост и неопитност. Ала като си позволих да се провикна: "Аман от тоя марксизъм бе, на мен лично той ми е втръснал, задушавам се от него, нужно е да се отърсим от тия догми!", тогава в залата някакъв подмазвач изви на умряло, виковете да се махна от трибуната станаха така силни, че аз наистина вече повече нищо не можех да кажа и се оттеглих. Станаха след мен някои, които почнаха да замазват моя гаф, мисля, че Любен Сивилов се изказа непосредствено след мен, за да пооправи положението. Но скандалът беше направен, бомбата беше хвърлена.

Още преди да дадат почивка от вълнение излязох да запаля една цигара. В един момент съвещанието си даде почивка, хората излязоха, но забелязах, че никой не посмя да дойде при мен: държаха се всички все едно че съм прокажен. Моя милост отиде при групичката на пловдивски философи, с които бях дошъл и с някои от които работех в една и съща катедра. Ала те бързо се отдръпнаха за да не ги компрометирам, лицата им побеляха като платно, а пък моя шеф само изръмжа: като се върнем в Пловдив, добро не те чака.

Но на обеда след скандалното ми изказване, в столовата, аз, с таблата, огледах залата, за да си избера място, понечих да седна на масата на едни пловдивски философи. Един от тях, като разбра намерението ми, се задави така, че започнаха да го спасяват, не помня дали и линейка не викаха, сериозно се задави човекът. И тогава в един момент забелязах, че някакъв възрастен човек с очила ми маха и ме кани на своята маса. Крайно учуден, тръгнах към неговата маса, даже не вярвайки, че кани тъкмо мен; като наближих, загрях, че това е известният философ от Института по философия на БАН, Сава Петров, Бог да го прости; той отдавна вече е покойник.

Сава Петров наистина беше една знаменитост тогава, аз знаех книгите и статиите му, той беше сериозен мислител, работещ по отвлечени, неидеологизирани проблеми. Аз никога не бях общувал с него, понеже той не преподаваше в Университета, а си беше изключително изследовател, "научен работник", както се наричаше това тогава. Та Сава Петров - той, впрочем, в лице много приличаше на Хегел, т.е. имаше лице на истински философ - ме покани на масата си и докато обядвахме, ми рече доста важни неща. Ще се опитам да предам думите му по възможност по-пълно, доколкото са съхранени в моята памет.

Спомням си, че ми рече директно, че това, дето съм го рекъл, макар че беше поднесено прекалено недипломатично, си е съвсем така, че съм напълно прав: без свобода няма философия. Няма пълноценна философия, а има заместители, нещо кухо и неистинско. С.Петров ме гледаше пред дебелите стъкла на очилата си, и, леко усмихнат, продължаваше да ми говори: абе, момче, трябваше малко по-кротко да се изкажеш, а ти хвърли същинска бомба; но добре се получи де, това все някой трябваше да го каже. Даже това, че го каза ей-така, с тия груби, "несресани" мисли, може и да е за добро. Само да си нямаш проблеми, момче, затуй по време на конференцията оттук-нататък се дръж до мен, и никой няма да посмее да те пипне.

Още доста си поговорихме на онази маса тогава, един вид, си разкрихме душите. Аз го слушах и не вярвах на ушите си: той, маститият, световно известен философ, разговаря наравно с мен, и ми признава правотата, и твърди, че и той мисли като мен! Каза, че утре ще изнесе официален доклад, за който е поканен на конференцията, в който ще говори за тенденциите в преподаването на философия по света (току-що се беше върнал от Световен конгрес на философите) и ми рече да слушам внимателно: ще каже по същество същото като мен, но така, че никой няма и да мръдне. Но аз съм опитен, рече професорът, и ти един ден ще станеш такъв, а сега си зелен и млад, затова ще те закрилям доколкото мога.

Забелязах, че ония мои "приятели" от Пловдив, като ме видяха, че разговарям със самия Сава Петров, придобиха такива изражение на лицата, все едно че някой ги е шибнал с мръсен парцал право през устата. В дните на конференцията много пъти бях със Сава Петров, водехме интересни разговори, той ми каза за миналото си - горкият, не знаеше родителите си, бил е дете, когато и двамата му родители, емигранти в СССР през 30-те години, изчезнали в сталинските лагери, животът му съвсем не е бил лек! - и даже когато конференцията свърши, го изпратих до автогарата и му носех багажа. Той още там ми рече да запиша мислите си за философията и нейното преподаване, да подготвя статия, която да му я пратя, за да опита да я пусне в сп. ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ, в редколегията на което беше. И наистина, написаната от мен статия излезе в списанието след време, а пък моите врагове в Пловдив онемяха, като разбраха, че съм "протеже" на самия Сава Петров. Ей такива неща ставаха тогава...

Този инцидент с моето изказване на онази конференция и след това запознаването ми със Сава Петров изиграха голяма роля в моето развитие като личност и като философ. Първо, запазих работата си в ПУ, удържах в най-тежките времена; от момента, в който ми излезе статията във ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ (после излезе още една, пак с подкрепата на С.Петров и на проф. Иван Славов, и след време и още една излезе), аз станах непоклатим, а "другарите-комунисти" успяха да ме изритат от ПУ едва в 1992 година.

Но предизвиках срещу себе си такива мощни зли сили, че никой, даже и Сава Петров, не можа да ми помогне да защитя дисертацията си; таварищите ме провалиха с поредица от най-подли и гнусни номерца. Но това са други истории, за които някога може и да пиша. А може и да не пиша, защото кому е интересно това: у нас всичко скоро ляга под дебелите пластове на забравата. Много истории се случиха в некъсия ми живот вече. Истории на човешката низост - и тук-там примесени с малки историйки на човешко благородство и достойнство...

понеделник, 13 юли 2009 г.

"Кошница за въпроси"

Тук е място, в което можете да поставяте своите въпроси към мен. Относно замисъла вижте това: Смяна на стратегията за правене на блог. Основното е:

В "кошницата за въпроси" всеки посетител на блога може да поставя своите въпроси. Всякакви въпроси ми е интересно да получавам. Задавайте въпроси от всякакво естество, стига да ви интересуват: човешки, психологически, философски, нравствени, политически, абсолютно всякакви. Аз ще се постарая да отговоря на абсолютно всички въпроси. Ще отговарям публично; а пък ако някой иска само на него да отговоря, ще се съобразя с желанието му. Смятам, че това е добър начин за подсилване на диалогичността на блога - и за повишаване на качеството му. А също и на полезността му.

неделя, 12 юли 2009 г.

Личността е опорната точка, от която може да се “подмести”, да се промени света

Въведение към темата “Жизнени стратегии: моят личен проект за бъдещето”

Покрай темата за личността неизбежно се стига до една друга тема, по която отдавна съм работил, изследвал, преподавал и пр. Ето сега стигам до един такъв момент: искам да изложа писмено някои резултати.

Темата според мен е много важна. И аз даже са замислям дали тя някак си не обобщава всичко, с което съм се занимавал дотук, в годините, и като автор, като психолог и философ в книгите, в статиите си и т.н., в преподавателската си работа, във всичко, което съм правил; в някакъв смисъл тази тема увенчава всичко онова, което съм правил дотук, което съм работил. И в тази връзка се питам дали – май нататък отиват нещата – дали да не напиша една книга, с едно такова примерно заглавие: “Жизнени стратегии”, и с подзаглавие “Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?”.

Аз наскоро поставих тази тема на мои ученици и знаете ли, те сякаш разбраха колко е важно за тях да се замислят за тия неща, понеже те се намират в зората на свободния живот, на истинския живот – безброй безпокойства ги терзаят, чувстват неувереност, неопитност, несигурност, а неизвестността плаши. Защото ето, изведнъж стъпваш и тръгваш, както малкото дете, на собствените си крака. Това е все едно за втори път да проходиш, но този път да проходиш в самостоятелния, в свободния живот; да усетиш твърдостта на почвата, да се овладееш от собствената си сила, чувстваш твърдостта на краката си и т.н.

Та значи тази тема – “Жизнени стратегии: как да си създам свой личен проект за бъдещето?” – си струва усилието да се покори. Аз съм писал вече книга по сходни проблеми, тя се нарича “Преследване на времето”, с подзаглавие “Изкуството на свободата”; но там нещата са поставени в един чисто философски, не толкова практически, план. След това написах една друга книга, “Тайнството на живота” (Въведение в практическата философия), където се постарах да изразя основните положения на една практическа философия на живота изобщо. Там обаче нивото пак е чисто философско, дори теоретично, понеже съвсем не съм привърженик на това да давам някакви конкретни предписания. Защото смятам, че като се опишат и представят някои основни неща, водещи идеи, фундаментални идеи, които съдържат в себе си един духовен подтик, една ценностна предпоставка, тогава личността трябва да бъде оставена сама да избере. Не можеш, нямаш право да предписваш някому по-конкретните стъпки относно въпроси като този: “Какво трябва да правя?”, “Какъв е моя личен проект?” и пр., както примерно, си позволяват да пишат американските практически психолози.

Те например не се смущават постоянно да дават съвети и рецепти, първо, второ, трето, четвърто и пр., прави това, прави онова и пр. Приличат ми на ония нахални идиоти, “астролозите”, по-скоро “ясновидците”, които ти казват какво ще ти се случи, пък ти, като разбереш това, разбира се, вече лесно може да натаманиш резултата според “предсказанията” им. Само дето при американските психолози нещата са проецирани към бъдещето, уж неизвестно, но, представете си, съвсем програмируемо, и при това еднозначно, някак си унифицирано. Абе отвратителна е тази атмосфера, подклаждането на такива очаквания, че всичко може в живота ни да бъде логатмизирано, алгоритмизирано и пр.

И най-вече нивото е отчайващо ниско, имам предвид нивото на т.н. “масова култура”, масовата конфекционна (конфекцизирана) психология. Пишат се такива учебници и помагала по теми като “Как да стана богат?”, “Как да стана човек?”, не знам какво още, “Как да спечеля много пари?!”, “Как да стана напълно щастлив?” и прочие глупости. Но “народът” сякаш ги чете тия неща, защото, наистина, от една страна това са много важни, човешки, екзистенциални въпроси и безпокойства. Ала главното, което никога не трябва да бъде забравяно, е: трябва да бъдеш оставен сам да избираш, сам да решаваш, сам да изработиш своята жизнена стратегия. Не може друг да я изработи вместо теб, не може да се възползваш от някаква типова, типизирана стратегия, защото всичко това е много лично. Та ние не сме еднакви, как тогава да има общи предписания?! А и да има, те не работят, няма как да проработят, понеже няма и не може да има готови общи рецепти, разбирате ли ме?

Всичко в тия “човешки неща” е уникално, всичко трябва ти самият, според своя собствен личностен потенциал, да го измислиш, създадеш, изобретиш и т.н. От тази гледна точка явно се налага да започна нова своя книга; аз, впрочем, не съм спирал да работя по нея, да я мисля и пиша, а сега напоследък имам особено много материал, идеи, хрумвания, иновативни проблясъци даже.

Обаче не искам да стане голяма, обемна книга, тежка книга, с много страници. Искам да бъде пределно кратка, синтезирана, да може всеки човек да я ползва и да я чете с полза за себе си. И, разбира се, пак следва да се предпазя от даването на готови предписания, защото уважавам свободата на личността. Затова и няма да давам никакви съвети, рецепти, “чалъми” за това как да правиш това и онова и т.н. Само ще се старая да провокирам съзнанието и усещането за ситуацията, за условията, в които личността, като се овладее от някакви идеи, ценности, настроения бих казал даже, тогава на тази основа да може да почувства силата си – и сама да пристъпи към търсене на изход. Защото всичко тук е уникално, и защото всеки себе си познава най-добре: всеки човек е уникално същество, е индивидуалност. Ако точно това не се отчете и ако започнем да предлагаме най-общи предписания и рецепти, тогава резултатът ще е ужасен, пък и ще е напълно неадекватен спрямо задачата и целта, която сме си поставили. Тогава всичко ще стане глупаво, безсмислено, дезактивиращо, неуместно.

Та започвам да мисля и да пиша; казах също, че предложих на моите ученици заедно да работим и да търсим, понеже те, така или иначе, много ми сътрудничат – даже и съвсем да не си дават сметка за това. Разговорите с тях за мен винаги са много стимулиращи и подтикващи ме към нови търсения, към нов поглед на проблемите.

Затова, впрочем, като ме запитат къде се намира моя Център за развитие на личността, аз отговарям: ами където съм аз, там е и моят Център! И където са моите сътрудници, привърженици, приятели, с които години наред заедно сме работили, търсили, изследвали всички тия твърде сложни проблеми на човека и на личността, на нейната свобода и на пътя на свободния човек. Сътрудниците на Центъра обаче работят на различни места, те са преподаватели, научни работници, хора на философията, на изкуството и пр. Центърът само, така да се каже, координира и кооперира усилията ни и изследователските ни намерения. Такава една мобилна структура много ни помага, срещаме се редовно, обсъждаме всички проблеми съвсем свободно, правим най-разгорещени дискусии, най-различни инициативи сме предприемали (например в София създадохме психоаналитичен кабинет, водили сме групи за психотренинг, курсове, консултации и пр.)

Имаме доста планове и амбиции, усещаме, че времето за много от тях вече иде, понеже ние, както обикновено става, изпреварихме развоя на нещата, един вид бяхме доста подранили пилета. Но поне най-вече доста неща написахме, и аз, и мои сътрудници и приятели с обща изследователска нагласа. Ето, сега, съвсем скоро, ще излезе, например, една книга на моя приятел Алесиан Пацев – върху проблеми на източната философия и психология.

Все повече се убеждавам (впрочем, напоследък написах и издадох две книги за българската национална психология), че сега вече следва да се насоча тъкмо към проблемите на индивидуалната психология. Индивидуалните ценности, ценностният фундамент на отделно взетата личност, свободният избор на съдба и бъдеще, и т.н. са нещо безкрайно важно, но толкова повече пренебрегвано и подценявано.

Да се укрепи личността, да се открият нейните ценностни устои – това е най-важното за настоящия момент, в съвременността ни. Ако подпомагаме личностното, ако го насърчаваме в себе си и у другите около нас, ако го подсилваме, в резултат неумолимо ще дойде желаната промяна на всичко останало. На всичко онова, което мечтаем да се случи в България: просперитет, демокрация, задоволство от живота и пр. Тук е разковничето. От личността трябва да се тръгне – за да предизвикаме така потребния поврат в живота ни…

четвъртък, 9 юли 2009 г.

Преследването на времето е същинско изкуство на свободата

Усещам, че времето е именно съдбовното. Отреденото ми време непрекъснато тече. Всеки миг идва и след миг отива в миналото, “вече го няма”. От бъдещето ми към мен идват много мигове, които в някой миг стават настоящи, случват се сега, а след това също пропадат в миналото.

Миналото ми е “безвъзвратно изгубено”, с него вече нищо не мога да направя. Имам го само в спомена за “вече преживяното”, но какво е един спомен? Не е ли подобен на сън? Трябва, разбира се, да внимавам спомените ми да са “добри” (хубави!). Но това зависи от начина, по който се “справям” с настоящето си. Според това как живея сега, такива спомени ще имам “след време”. Работата, значи, не е в спомените, а в преживяването на настоящето.

Времето за мен се проявява като необратимост. То “назад” не може да тече, устремено е само “напред”, към бъдещето, към неизвестното. Това не е толкова лошо: неизвестното е по-интересно, миналото не може да ме удиви с нищо. Какво би станало ако можех да се връщам назад в миналото си е нещо, което не ме вълнува особено. “Ще поправям грешките си!” - голяма работа! Много лесно би било тогава: греши колкото си искаш, ще можеш да поправяш безкрайно. Става много тъпо, значи добре е, че миналото ми е неприкосновено.

Аз от своето минало не се отказвам, и толкова. Не искам да мога да го преправям наново. То в някакъв смисъл за мен е съкровено, мое, не искам да го губя и развалям. Тук не е проблемът, да оставя миналото си на спокойствие, то заслужава това. А как се справям с настоящето си - нима това не е по-важното?

Най-трудното е изглежда това. Най-напред кое за мен е “настоящето”? “Ето сега” или “преди малко”? Този ден? Но нали той непрекъснато изминава, ето че половината вече е изминал. А другата половина нали още е бъдеща? А може би този час? И с него е същото. Дали пък само тази секунда не е настояща? Казвам “сега” - това ли е настоящето? Един миг - какво е той? Гадна работа - оказва се, че настояще не съществува, че е прекалено нищожно. По “хлъзгаво” е от съня дори. За миг “проблясва” и ако в този миг не съм нащрек, неминуемо ще го проспя, ще го изпусна. А свикна ли така, по този начин да отминават миговете на моето настояще, то тогава какво ли ще стане с живота ми?

“Дръж мига!”, “Лови мига!”, “Не изпускай мига!”, “Мигът е всичко!”, “Живей миг за миг!”, “Живей ден за ден!” - това ли е истината? Миг-ва окото ми, и вече всичко е свършило - та това е безнадеждно?! Какво мога да направя за един такъв миг? Нищо - и така, уплашен от “бързотечността” на времето, ще пропилея и живота си...

За един миг не мога и няма да се “наживея”. Мигът почти нищо не може да ми даде. Но денят - последователната поредица от бързо отиващи в миналото мигове - може, дали?
Всеки един от идващите към мен мигове може да ме свари неподготвен. Щом не го чакам, щом не зная какво да направя в него, обезателно ще го пропилея и прахосам за нищо.

Аз трябва да чакам в готовност всеки свой миг и щом дойде - да се възползвам от него. Да го “хвана” и... “поваля в нозете си”! Така ли ще овладея коварството на времето? И още по-важно: как да го постигна?

А и “този” ден може да ме сполети съвсем неподготвен за него. Идва с прекрасното си утро, а аз “блея”, “тъпея”, “прозявам се” - и постепенно го пропилявам. Станало е така, че ми е все едно че се е родил нов ден, станало ми е все едно какво ще правя в него. Нали утре ще дойде и друг? Успокоен от очакването на много дни, аз методично “унищожавам” и “убивам” всеки свой ден. “Млад съм, има много време пред мен!” - и ето че ден след ден аз губя, пилея времето си. Въобразявам си, че “времето ми няма скоро да свърши” - и точно заради тази заблуда сам себе си лишавам от предимствата на всеки нов ден. Естествено е, че тогава дните ми стават еднообразни, еднакви, неразличими. Нищо особено не се случва. Нищо значимо не се случва. Все е същото, убийствена скука. Как да понасям подобно сиво всекидневие? Мога ли да се отърва от него? Мога ли нещо да променя?

Казах, че трябва да не “проспивам” деня си. Не трябва да свиквам с подобно проспиване на дните си. Възможно ли е да ти се струва, че си буден, а всъщност “да спиш с отворени очи”? Какво означава простото “аз съм буден” - и готов да “преследвам” иначе неуловимото време? “Да спя с отворени очи” - случвало ли ми се е такова нещо? Като конете. А дали изобщо нещо друго ми се случва?

Стоп! Ето нещо интересно! “Буден”, “бъде”, “бъдеще”! Коренът на тези думи е един и същ: “бъде”, т.е. пак онова “съм”, с което се сблъсквам непрекъснато! И още нещо: “бъде-ще” точно съвпада с “ще бъде”, само дето “ще” си е сменило мястото! Не е ли удивително това? Какво ли пък означава? “Бъде” е “друго време” на “съм”, виж ти?!

Будният е буден дотолкова, доколкото “е”, доколкото неговото “съм” е истинско, е “при самия него”. От друга страна “бъде” (старото “быть”!) е и корен на “битие” (съществуване, но не просто “ей така”, “както дойде”, а истински, автентично!). Но всички произлизат от “съм”. Едва ли ще успея да “измъкна” скритото тук, но “надушвам”, че тук нещо значимо е “закопано”. Но трябва да се опитам да вникна, доколкото ми е по силите.

И така, буден е оня, за който неговото съм е “при него” в целия обем. Той не е “отчасти” съм, отчасти не съм, а изцяло е. Другояче казано, той изцяло съществува, пребивава при своето битие. Същевременно ми се струва, че той е буден и затова, защото е открит (пак напълно!) за своето бъдеще. Такъв човек е готов “да се хвърли” в бъдещето си и да “улови” онова, което то му предлага. Той не чака бъдещето “само да дойде” при него под формата на настояще - и едва тогава да решава какво да прави с него.

Будният с бъдещето си няма да се разпорежда “тепърва” (тогава не е истински буден, все още не се е разбудил!), а вече е в своето бъдеще още преди то да му се е “стоварило” изневиделица. Будният човек стои с пълна готовност “пред” своето бъдеще, той е дотолкова готов за “това”, за своето желано бъдеще, че в някакъв смисъл вече е в него “още преди да е дошло” - и само така ще го улови. По същия начин и в пълна готовност на старта стоят бегачите на къси разстояния и чакат сигнала, мига, за който трябва да са готови подобно на свитата пружина преди отпускането й. Цялото им същество е будно, ако една част “заспи”, ако се отпусне, то готовността е провалена, а решаващият миг ще ги свари неподготвени (всъщност: готови не за желаното бъдеще - победата! - а за съвсем нежеланото - загубата!).

Затова е ясно какво ще е бъдещето на един разконцентриран, “разсеян”, отпуснат като “желе” бегач: ще загуби състезанието. Казваме обикновено, че такива бегачи не ги бива за бягането. А какво означава това мен самият да не ме бива за моето желано бъдеще?

Ако на мен ми е все едно какъв ще бъда във всеки следващ момент, то мен ме чака жалко бъдеще. От моето ще бъда произлиза бъдещето ми, а не обратното. (Наивно е да смятам, че бъдещето ми не зависи от мен, от моето да бъда!) Аз сам определям бъде-ще-то си според онова, което искам да бъда. В този смисъл чрез съкровено желаното да бъда (да съм!) произлиза моето ще бъда (ако, разбира се, застана с цялото си същество зад съкровено желаното да бъде!), а оттук следва, че бъдещето ми “няма как да не дойде при мен”, че ние “ще се срещнем” и ще се разпознаем. Тогава аз ще кажа: “Да, това е моето бъдеще!”, “Това не е нечие друго бъдеще, а е само мое!”, “Това е бъдещето, което заслужавам!”, бъдещето, което сам подготвих и предизвиках.

Ако само стоя и чакам “някакво” бъдеще, то тогава бъдещето ми (моето автентично бъде-ще!) няма да е предразположено към мен, т.е. ще получа едно жалко “до не май къде” бъдеще. За бъдещето си аз трябва да работя всекидневно - и само тога сам ще отида “при него”, при бъдещето, което мога да нарека свое. А иначе как някакво бъдеще може да бъде мое?! Този ли е моят отговор на коварната загадка на времето?

И какво излезе? Първо трябва да бъда буден още със зазоряването на новия ден. След това трябва да благодаря на Този, който великодушно е благоволил да ми даде и този ден. Накрая трябва да се хвърля към своето бъдеще и да го преследвам неуморно през целия ден. Към желаното си бъдеще, към силно, дори към съкровено желаното бъдеще, не към “каквото и да е”.

Ще ми избяга ли тогава бъдещето, което твърдо искам да бъде? “Да бъде” до степента на “ще бъде!”! Много се съмнявам, че тогава бъдещето ми ще ми се изплъзне...

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Кратко есе за живота, доброто и безсмъртието

Днес не ми се пише за политика. Само няколко думи ще напиша, а пък после искам да разкажа нещо по-интересно. А за политиката тепърва ще пиша. Открих в тази кампания много неща, точно показващи ситуацията, в която се намираме. Например това, че съществува крещяща нужда от личности, които да се занимават с политика. Тия, които се занимават, с малки изключения, съвсем не стават за тази работа.

Крайно безлични са, неспособни са да говорят интересно, бълват само баналности, неталантливи за политика са. Като гледам отчайващата картинка на нашите кандидат-депутати в тия избори, почнах да се питам дали не е време сам да се захвана с реална политика?! Но за това друг път ще пиша, засега спирам.

Вчера обаче ми се случи нещо изключително важно за мен самия преди всичко, но което по някакъв начин е важно и за всички. Личностното носи в себе си общото, общественото, но по някакъв специфично-човешки начин, не деперсонализирано, а именно оличностено - точно така и трябва да бъде. Личностното обаче винаги трябва да е водещото. Иначе нещата биват поставени наопаки.

Аз много пъти съм писал за това колко ми е мъчно, че книгите, които съм написал, стоят сякаш арестувани по складовете, че не достигат по книжарниците: понеже книжарите отсъждат, че били "непазарни". Мъчно ми е, защото човек пише книги, за да се четат, а не да бъдат храна на мишките. Ужасна и много несправедлива е тази отредена за книгите ми съдба, понеже аз винаги съм знаел, че мои книги, ако достигнат в книжарниците, винаги намират своя читател. Та в тази връзка вчера ми се случи нещо крайно важно и вълнуващо. И доста показателно. Затова и реших да пиша за него.

По едно време вчера ми звънна телефона и от слушалката чух гласа на една дама, за която по начина, по който се представи, веднага открих, че е изключително интелигентна. Тя ми каза, че била прочела всичките ми по-нови книги, и сподели, че сякаш тия книги били писани за нея - това бяха точните й думи. Но по-старите ми книги не могла никъде да ги открие, та затова ми звъни, да й помогна. Отвърнах, че тъй като е трудно чрез книжарница да се намерят, мога да й ги изпратя аз. Тя си поръча всички мои предишни книги, някои излезли преди 2000-та година, държеше да ги има всичките. Но не за това пиша този коментар, а за едни нейни думи, които на раздяла ми рече тази жена, и които никога няма да забравя. Тя рече горе-долу ето тия думи, предавам по спомен:

- Господине, моят род е много изстрадал, родителите ми бяха принудени да живеят в емиграция в онова ужасно време. Аз съм израстнала в други страни, едва наскоро се прибрах. Знаете ли, господине, така съм възпитана, че силно обичам свободата. Много силно обичам свободата, господине. Но за жалост преди да попадна на Вашите книги, не бях срещала човек у нас, който да обича свободата. У нас такива хора, за жалост, са рядкост. Та затова рекох, че Вашите книги сякаш са писани за мен...

Рече тия думи жената, а докато ги изричаше, гласът й от вълнение почна да трепти, последните думи жената ги изрече, плачейки. Аз, не очаквайки такива думи, не можах да се овладея и можах само да кажа някаква глупост, от рода на тази "че много се радвам, че имаме такава идейна близост". И жената затвори слушалката.

Развълнувах се необичайно. Не по глупави съображения, че ето, видите ли, "намери се истински мой почитател", не, няма такова нещо, тия сантименти са ми чужди. Просто разбрах, че това, в което съм вложил толкова труд, усилия и време, именно моите книги, има стойност, щом така се възприема. Защото ето такива малки знаци за автора на книги показват, че има смисъл труда му, че е бил разбран, че има ефект, че ненапразно е писал. Защото има голяма опасност, ако не пишеш от сърце, книгите ти да са, както ги наричат, "графомански". Макар че няма нищо лошо човек да обича да пише. Да обича да пише чак до степента това да стане "мания". Но никой не е сигурен, че има талантец, а без него нищо не се получава.

Аз винаги съм имал вътрешното усещане, че мога да пиша. Понеже обичам да пиша, въпреки че съвсем не е лек този труд, това занимание. Ето, тази случка с жената, която ми се обади вчера, ми показа, че може и да съм постигнал нещо по-значимо. На моменти си мисля, че не е малко това: когато мен вече няма да ме има, книгите ми ще стоят някъде, било по библиотеки, било по домове, ще попадат в ръцете на още неродени сега хора, и ще се четат. А пък четенето е нещо като общуване, като разговор с човек, който отдавна е живял, който вече го няма, но ето, благодарение на чудото на писаното слово, неговите мисли са останали, а пък ти, живият, може да влезеш в разговор с него, с човек от "оня свят". Нещо като "телефонен разговор" да проведеш с него! Това, не зная дали си давате достатъчно сметка, е нещо велико, е същинско тайнство.

И понеже явно остарявам, все по-често се улавям да си мисля, че все нещичко ще оставя на този свят като умра, което не е малко. Нещо от мен самия, от душата ми, от личността ми, от духа ми. Не нещо материално - апартамент, земя, дрехи и пр. Нещо по-стойностно ще оставя. А това ми показва, че сякаш изцяло няма да умра. Велико нещо е човек да не умре съвсем, а с духа си да продължи да живее. Смъртта трябва да бъде победена, уважаеми дами и господа! Заради това изглежда живеем.

Някой може да каже: "Ето, тоя вече съвсем превъртя. Обяви се, мискининът, за "безсмъртен"! Болничък е явно. Психар! Нещастник! Графоман!". Знам, че точно така някой ще си помисли, някои са ми го казвали дори, и то право в очите ми. Но не ми пука какво ще си каже този тип хора. Искам обаче да завърша с нещо друго.

Тия хора, които няма да напишат книга, също трябва да се помъчат да оставят нещо след себе си на този свят. Знае се, че материалните неща са временни и преходни, разпадат се един ден. От тях остава само прах. Народът ни казва: "Нищо няма да завлечеш в гроба! Два квадратни метра и толкоз! В смъртта всички сме равни". Ето, наистина, даже и Доган няма да замъкне сараите си в ада. И Батков и Гергов нищичко няма да замъкнат в гроба: защо им са тогава тия богатства?!

Но има нещо друго, което човек може да остави след себе си. Примерно, да каже добра дума на друг човек и да трогне сърцето му. Такъв един жест също спада към разреда на безсмъртните неща. Добрите хора излъчват около себе си нещо като аура от доброта, която влияе на общото състояние на света. И затова като умре такъв един добър, излъчващ доброта човек, тази негова аура няма да се разсее, напротив, тя се впива в душите на живите. Както една книга на писател стои в библиотеката и е консервирала нещо добро в себе си (мисли, идеи, цености, истини), така и една добра постъпка на добър човек остава по съвсем друг път във вечността. Светът става по-добър от постъпките на добрите хора. И много други хора биват впечатлени от истинската, автентична доброта. Понеже на тази земя е пълно със зли, тъпи, користни, ограничени хора, които все гледат някому да навредят. Даже се тупкат в гърдите, че са "религиозни", а иначе дълбоко в себе си са крайно зли.

Ето точно тия хора ще умрат съвсем. Злото само вреди и убива, то работи за смъртта. То не може да има белезите на вечността. Само доброто и истината могат. И свободата също. И красотата. Всичко останало се превръща в прах. Включително и злите хора. Тогава защо изобщо са живели такива? Само за да вредят ли?! Но животът ни се дава за да го пренесем във вечността, а не да го убием. Злото убива живота. Само доброто го възкресява. Ето че всеки човек на тази земя, даже и "най-обикновения", може да постигне безсмъртие, и то най-автентично безсмъртие...

Абонамент за списание ИДЕИ