Истината ни прави свободни

петък, 28 февруари 2014 г.

Моето сутрешно "словоизлияние", касаещо пак невероятните преживелици, които шеметното всекидневие така щедро ни поднася



Пак ми се налага да напиша това-онова в дневничето си, където описвам разните му там преживелици в битността ми на учител по философия и гражданско образование в едно знаменито пловдивско училище. Дълбоко съм убеден, че въпреки на места съвсем личния си характер тия мои описания - и тия мои преживелици, споделени впечатления, описания, разсъждения, изследвания и пр., при това споделени съвсем искрено, без грам нечестност или лицемерие - та дълбоко съм убеден, че пишейки по тия въпроси аз допринасям с каквото мога за демократизацията на отношенията в тази същата училищна общност, а пък това няма как, благодарение на публичността, да не влияе върху същите тия процеси, които текат и се развиват в българското образование изобщо. Тази е същинската причина за да упорствам и да пиша комай всеки ден по тия проблеми, а не нещо друго, както някои хора могат да си мислят. Прочее, имам доброто желание чрез тия мои описания да помогна на много хора, които, като се видят "отстрани", вярвам, ще могат да преоценят, стига да имат добрата воля за това, своето отношение към същите тия процеси, в които волю или неволю участват - и са призвани да бъдат на длъжната висота.

Аз продължавам да си мисля, че независимо от всичко и с огромни трудности процесът на демократизация на нашата училищна общност започва да тече все по-ускорено, въпреки съпротивата на консервативните сили презряното статукво да бъде съхранено колкото се може по-дълго време; ала тия усилия са обречени, те ще бъдат пометени съвсем скоро под напора на самия живот. Нищо не може да удържи налагането на ония идеи, които са дълбоко и вътрешно необходими на самия живот, на самата действителност; нищо не може да спре разпространението на ония идеи, които времето, съвременността изискват от нас - и които те са породили. Дошло е време всеки ясно да се определи: дали иска да съдейства за прогреса и избуяването на живота - или иска да се нареди до ония, които дърпат всичко назад, които искат агонията да продължи. Аз смятам, както и подобава за един философ като мен, който в младите си години е бил поклонник и на великия Хегел, че трябва отново да се вслушаме в ето тия негови паметни думи: "Световният дух е изкомандвал времето напред. На тази команда се противят, но цялото се движи непреодолимо и незабелязано за очите, като стегната в броня фаланга - както се движи Слънцето, възхождайки неудържимо по пътя си и издигайки се все по-високо... Безчислени лековъоръжени отряди се бият нейде по фланговете, излизайки "за" и "против", по-голямата част от тях изобщо не подозира в какво е работата и само получават удари по главата като че ли от невидима длан. И нищо няма да им помогне: нито хвърлянето на прах в очите, нито хитроумните постъпки и увъртания." (цитирам по памет, не ми се търси сега точният цитат). Впрочем, като стана дума за моя някогашен любимец Хегел, ето няколко други мисли, които са се врязали в паметта ми още от студентските ми години - и нищо, кой знае защо, не може да ги извади оттам:

Библейското изречение, което аз направих своя пътеводна звезда: грижи се на първо място за хляба и дрехите, а царството небесно ще дойде само.

Надеждата не ни дава да умрем, е казано в Библията. Аз бих прибавил - тя често ни заставя много дълго да чакаме...

Глупците се участ от грешките си, а неглупавите хора въпреки всички свои грешки не поумняват...

За хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път, светът е устроен добре...

И тай нататък, има още много други великолепни мисли на уж суховатия философ Хегел, които аз открих тогава, в непрогледните студени нощи на моето студентстване в незабравимия също така Санкт Петербург, четейки всичко, което Хегел е написал особено на младини, там той е особено интересен. Ето още една мисъл, която пък е свързана с начина, по който Хегел възприема трагедията около катастрофата на Наполеон, на която е бил свидетел - и от чиито гений немският философ се е възхищавал всецяло: Наполеон е бил и негов кумир, както е кумир на цялата романтическа генерация от първите две десетилетия на по-миналия, на XIX век:

Велики дела се извършиха около нас. Чудовищна драма - да видиш как загива небивал гений. това е най-трагичното, което може да бъде. Цялата маса посредственост със своята абсолютна оловна тежест натиска тъпо и неумолимо докато всичко високо не се окаже на едно равнище с тази маса или по-ниско от нея. И повратният момент на цялото, причина за могъществото на тази маса, по силата на тя, като хор, остава на сцената последна, на повърхността, е в това, че великата индивидуалност сама трябва да й предостави правото на това, като обрича себе си на гибел.

Макар че това е писано за краха на Наполеон, то има отношение и към начина, по който бива приет всеки що-годе талантлив човек - особено пък в условия като нашите, българските, където личността не само че не се цени, напротив, бива всеотдайно мразена. Пиша по принцип, нямам предвид каквито и да било конкретности. Но да спра, че нищо чудно някой да приеме тия думи като доказателство, че наистина съм на път да се побъркам. Както и да е де, все пак да опитам да се снижа от висините на философската абстракция до живата пълнота и цялото очарование на непосредствения прозаичен живот.

Не вчера, а онзи ден (днес е петък, значи в сряда) в училището дойде пак комисия на РИО-Пловдив, съставена от г-н Р.Радев, инспектор и юрисконсулта на инспектората, една млада дама; като неочаквано към 10-10.20 часа ми звъннаха от училището и ми казаха, че се налага спешно да се явя в тази връзка в училище, аз си изкарах акъла и си рекох: "Ето, най-сетне дойде този момент да ми връчат най-сетне заповедта за уволнение!"; необичайно развълнуван, влязох в директорския кабинет. Оказа се, че най-лошото не се случи, за друго бил дошъл г-н Радев: да ме извести за позицията на РИО по повод на последни мои жалби, особено във връзка с настояването ми да получа копия от документи (във връзка със Закона за достъп до обществена информация), които ме касаят, в които е упоменато моето име или пък са съставени след проверки по мои жалби и доклади. На директорката беше обяснено, че не може да ми отказва такива документи под предлог, че били касаели "интересите на трети страни" - да видим обаче дали исканите копия ще ми бъдат предоставени някога. Вчера цял ден чаках да получа нещичко, уви, нищо не получих. Днес пак ще чакам. Какво друго ми остава освен да чакам?

Възползвах се от идването на инспектора за да попитам за разяснения относно най-новата инициатива на неуморимата ни и многоуважавана госпожа директорка: това, че тя начена процедура за искане на разрешение от Инспекция по труда за уволнението ми - като поиска от мен "писмени обяснения" за заболяванията ми и пр. По този въпрос аз известих и самата Инспекция по труда; отвърнато ми, че до Инспекцията все още не е постъпил документ, съдържащ подобно искане, т.е. липсва съответният акт; директорката пък заяви, че и преди била започвала разни процедури, но това не означавало, че непременно ще ги доведе до край; аз въпреки всичко се поинтересувах за мотивацията й, за причината, поради която тя така упорито търси начин да ме изхвърли от училището; директно я попитах да ми даде разяснения; тя нищичко не каза, замълча; как да се тълкува това мълчание аз не зная, но аз лично го възприех ето как: "И да нямам основания ще го сторя щото го искам!". Мисля обаче, че в правовите държави подобни неща не бива да се случват, те са характерни за един друг тип държави - и за друг тип властнически мераци. Както и да е де, живеем в преломно време и в него затова се съдържат и най-непонятни феномени.

Този въпрос обаче живо ме вълнува: аз съм човешко и разумно същество и отказвам да бъда третиран като "жертва, подлежаща на незабавно заколение", нито пък ще се оставя да бъда нещо като "жертвено агне", принасяно като курбан в угода на нечий каприз. Трета година срещу мен се води една безогледна кампания по ликвидацията ми като личност и като преподавател, подложен бях на невиждан тормоз и дори терор, ето защо имам човешкото право да запитам: коя е истинската причина за това? Какво толкова съм направил, че да заслужа едно такова отношения от страна на така активната работодателка? Пък и, знайно е, подобни дискриминационни кампании би следвало по презумпция да са недопустими в настоящите условия, щото все пак претендираме да сме нормална, правова, демократична и европейска държава, в която се спазват основните ценности на Европа.

Да, не е европейско някой властник да заяви или ако не го заяви, на дело да дръзне да го прави, пък макар и негласно: "Аз тоя там Грънчаров ще го унищожа, ще му разгоня фамилията, щото той, видите ли, си позволява да ме критикува! Или щото не благоволява да падне на колене пред мен и да почне да моли за пощада! Я го виж ти, ще ми се прави той на интересен, на "другоячемислещ" той ще ми се прави! На оригинален ще ми се прави той, на личност, видите ли, ще ми се прави той! На философ ще ми се прави - но, моля ви се, та това, другари, вече е нетърпимо?! Ще го ликвидирам без жал и пощада щото той, мизерникът, си позволява да ме дразни!". Аз лично смятам, че такива емоции в едно нормално общество са недопустими; не е позволено така да се отнасяш към друго човешко същество, пък дори и да си властник, седящ на златен трон. Така се разсъждава по принцип не в държавните или публичните организации и общности, а в... мафиите, подобен манталитет според мен е мутренски и е недопустим в сфери като образователната - въпреки че го срещаме в коя ли не сфера на нашия така причудлив общностен живот. Не визирам конкретния случай, а говоря по принцип, опитвам се да проумея един феномен, която, по неизвестни за мен причини, ме засегна, ми се стовари и на моята глава. поне така аз чувствам нещата - и точно затова правя нежното да си проясня ситуацията, в която се оказах. Причината за да реагирам по тази начин е че се съзнавам като човешко същество и като свободна личност, която няма как да се откаже от себе си - и покорно да приеме ролята именно на едно неизвестно защо поднасяно на курбан "жертвено агне".

Замислям се в тази връзка дали да не взема да дам един сигнал и до Комисията за защита от дискриминация. Причината е, че вътре в самата административна система, имам предвид по-висшестоящите отговорни длъжностни лица и органи, аз не получих никакво разбиране и адекватно отношение с оглед административният произвол да спре, да бъде озаптен. Тук явно действа добре познатия принцип "Гарван гарвану око не вади", а това също така е недопустимо: щото когато по-висш орган е известен по надлежния ред и въпреки това си позволи да не реагира на зулумите на даден администратор, то това означава, че той фактически застава зад него и поради това поема пълната отговорност за въпросните зулуми; ето това е нещото, което по-висшестоящите органи е крайно време да осъзнаят - и да се откажат колкото се може по-бързо от принципа "Гарван гарвану око не вади". То е за тяхно добро ако осъзнаят по-скоро какво правят. Щото системата би следвало да съществува за да има вътрешни законови противотежести за недопускането на подобен административен терор и произвол, а не за да го насърчава с бездействието си. Аз така мисля, аз така възприемам нещата. Няма да се примиря с отредената ми роля на жертва, за да съхраня достойнството си на суверенна личност и на пълноправен гражданин ще направя каквото зависи от мен, за да спомогна такива ужасни деформации на системата да бъдат отстранени, да бъдат направени невъзможни. То това е всъщност една битка за осъвременяване, "поевропейчване" и либерализиране на отношенията в тази сфера, другояче казано, то е битка за тяхната демократизация и очовечаване. Защото в сферата на образованието, за жалост, съществува една изцяло безчовечна командна и административна система, която именно е създала предпоставките за пораждането и насърчаването на феномените, които аз описвам в този блог комай всеки ден. Скоро ще бъде обнародван нов проект за Закон за училищното образование, така поне ни обещават и тия управляващи. Ето, пишейки всеки ден по тия проблеми, аз правя нужното съзнанията да се променят в длъжната посока; например крайно време е да се осъзнае, че "законово обусловеното" пълно директорско самовластие в училищните общности е противопоказно, че то именно е причината за появата на явления от рода на това, което аз описвам.

Чувствам се дискриминиран, а коя е точната причина за тази безогледна дискриминация предстои да бъде дефинирано. Аз съм, първо, човек с иновационно мислене и се опитвам в работата си да подхождам творчески, няма да позволя да бъда превърнат в прост изпълнител на нечии разпореждания, да бъда "типов учител", да бъда послушен "кон с капаци"; това с мен няма да се случи. Онзи ден в присъствието на комисията от Инспектората г-жа директорката ме "похвали", че заради мерките, които тя била предприела, имало "известен напредък" в моята работа; и знаете ли какво та изреди в тази посока? Ами каза ето какво: г-н Грънчаров вече се отказа от преподаване по собствените си учебни помагала (!), между другото, за това ме "похвали" (аз го приех обаче като гавричка!) и г-жа инспекторката по философия, на второ място съм бил преживял "напредък" и поради това, че съм се бил отказал от своята "точкова система" за оценяване, също имал съм "позитивно развитие" щото съм се бил отказал от видеозаснемането на учебни часове с образователна цел, г-жа директорката ме "похвали" също, че съм бил вече преподавал по "държавния план", сиреч, съм бил заставен да направя "подходящи разпределения" на учебния материал и пр. Тия, дето не работят в тази сфера, няма как веднага да схванат, че всъщност подобни "хвалби" показват, че администрацията мисли ето как: онова, което е различно, ново, авангардно, нетипово, иновационно, творческо, нестандартно, е... вредно, е забранено, е недопустимо, е "престъпление"; ний позволяваме само онова, което е еднакво, старо, традиционно, изтъркано, анахронично, типово, стандартно, което е от "калъпа", при нас творческата индивидуалност е строго забранена. За какъв тип дискриминация тук става дума, някой може ли да ми го дефинира? А за какъв тип гавра става дума в "похвалния паса" от словото на директорката? Интересното е, че г-н Инспекторът изобщо не се озадачи от думите на директорката - или ако се е озадачил, то е било вътрешно, не даде никакъв външен израз на озадачеността си. Аз предпочетох да преглътна безмълвно гавричката, щото ми е омръзнало да споря без никаква надежда да убедя някого.

На второ място моя милост е блогър, в частност съм и политически анализатор. Пиша каквото мисля за образованието и възпитанието на младите, пиша по най-актуални проблеми на съвременната философия, пиша по всичко, което ме вълнува, психологията е моя любима област, но много често пиша и по политически теми. И пиша по политически теми безкомпромисно, отстоявам някакви принципи и ценности, които е напълно възможно да не се споделят от много хора, в това число и от различни властни и властващи фактори. Дразнил съм безброй пъти с анализите си и сега управляващите партии (БСП, ДПС, АТАКА), така и предишната управляваща партия ГЕРБ. И царската партия съм обиждал жестоко, тя управлява неотдавна, ако си спомня някой това все още. Имал съм си проблеми с доста шефове на инспектората, назначавани от въпросните партии. Дали е възможно някоя от уязвените от моите безпощадни коментари партии да е дала поръчка на въпросните администратори да ми бъде отмъстено чрез незабавното ми уволнение от работа като преподавател по философия? Ще каже някой - кой си ти, че да се опитат да те репресират по политически причини?! Кой съм не знам, но знам това, че моите политически анализи се четат по цял свят (примерно, много пъти са искали от мен интервюта по политически теми дори от чуждестранни медии, канен съм бил в почти всички нашенски най-авторитетни медии и предавания и пр.), а пък има факти, които ме карат да си мисля, че е напълно възможно, като вземем предвид нашенските нрави, някой да е издал подобно разпореждане на съответния администратор да ми стъжни живота. Аз това няма как да го докажа, но аз тук просто разсъждавам, искам да проясня някак загадката, която ме вълнува. Такъв един вариант изобщо не е за изключване. У нас всичко е възможно, у нас невъзможни неща няма.

Примерно, всичко започна - имам предвид нашата "епохална разпра" с директорката на ПГЕЕ-Пловдив - когато моя милост има дързостта чрез блога си да предложи патрон на нашето училище да стане знаменитият Стив Джобс; идеята ми тогава беше стоящото непоклатимо в съзнанията прозвище на училището от ерата на комунизма, именно прословутото "ТЕТ-Ленин" да бъде изместено от там чрез мощния "таран", свързан с името на американеца Стив Джобс; да, ама не, предложих това, медиите се разшумяха, изведнъж в двора на училището се изсипаха репортери от всички до една национални телевизии, директорката се видя в чудо, дори почна в един момент да се крие, аз пък дадох интервюта, и стана една каквато стана: тя ми се разкрещя на учителски съвет по недопустим начин, аз й отвърнах, и ето, почна се това, което се почна: трета година от ония събития и аз не съм видял бял ден в това училище! Каква е причината за тази неприязън, ако вземем предвид началото на кампанията срещу мен, свързана с името на Стив Джобс? Аз смятам, че причината е ценностна, дори идеологическа, да не кажа директно политическа: някои явно недолюбват "оня там американец Стив Джобс", на някои явно името "Ленин" им е скъпо, знам ли, аз като философ съм затруднен да квалифицирам зародиша на въпросната неприязън, но е факт, че тя има идеологически оттенък. И е факт, че всичко започна оттук.

Аз после си позволих като експеримент да организирам нещо като "референдум", на учениците беше предложено да гласуват между различните предложения за патрон на училището, опитах се да използвам интересния казус за да предразположа да усетят сладостите на демокрацията, а докато аз правех тия неща, администрацията злобно мълчеше, чудейки се, предполагам, как да ми отмъсти; е, скоро беше измислено как да ми бъде отмъстено, скоро аз усетих всичко с кожата си даже. В рамките на тази безогледна дискриминационна кампания - каква е почвата и основанието й тепърва предстои да се доказва, но това е най-любопитна загадка за мен - моя милост заради стреса и терора рухна здравословно, факт е, че бях инвалидизиран, преживях и най-тежка животоспасяваща операция, а най-накрая, като капак на всичко, в официален документ бях обявен от директорката за "психично болен", да, щото диагнозата "податливост на чести нервно-психични разстройства", която тя ми даде в нарочен документ до ТЕЛК, е вид и то тежко психично заболяване. Дотам се стигна. Да обявиш един учител за психично болен с оглед да го изриташ от системата дискриминация ли е? И на каква основа е тази дискриминация? Личностна? Ценностна? Идеологическа? Политическа? Каква? Давайте предложения? Аз съм силно затруднен да категоризирам това явление, но дискриминация безусловно има.

Ако някой като мен е човек свободолюбив, обичащ също така демокрацията, ако някой като мен е човек, ценящ ценностите на човешкия морал, ако един човек като мен се бори, и то не от вчера, от десетилетия (и това аз мога да го докажа!) за едно съвременно, демократично, свободолюбиво, човечно образование и възпитание на младите и ако такъв един човек стане в очите на началството си "трън в очите", подлежащ на немедлено изтръгване, това какво е? Как да проумеем естеството на мотивацията, която стои зад такава една неприязън и дори омраза? Аз смятам, че почвата на такава една неприязън е сериозно ценностно, идеологическо и дори политическо разминаване: щото ония, които не могат да гледат демократите, за които дами като демокрация и демократ са нещо като ругателни, обидни думи, такива хора, няма как, са привърженици на противоположното на демокрацията, именно са привърженици на тиранията, на автократизма, на олигархията, на неуважанието на правата на човека и на гражданина. Защото как, примерно, може да се оцени и възприеме една ненавист, изпитвана към моята скромна персона, която се дължи на това, че аз, примерно, всеки ден се възползвам от своето конституционно право на свободно изразяване, т.е. не само мисля, но и пиша свободно, пиша това, което мисля, не крия това, в което вярвам; е, щом ме мразят най-вече за това, нима ти, дето ме мразят, са любители на демокрацията и на свободата? Много се съмнявам. Прочее, на тия, дето изпитват злоба към мен за това, че пиша каквото мисля, бих си позволил да им задам един най-простичък въпрос: щом не ви харесва това, което аз мисля, що и вие самите не вземете да напишете това, което вие мислите, да го напишете като мен съвсем открито, да го публикувате, и ето, така ще възникне един най-нормален демократичен дебат, какво има тук да се мразим и да си устройваме разните му там номерца за "административно взискание"?! Не е този начинът, който, дами и господа, сте възприели, със своя опонент да се разправяте чрез силата на властта, която съвсем временно, прочее, имате; днес я имате, утре може да я нямате - и тогава какво ще правите? Аз така разсъждавам, аз не мога иначе да разсъждавам, аз съм просто един гражданин, един демократ, който силно е привързан към свободата: ако това е грях, съдете ме, но много съжалявам, длъжен съм открито да ви заявя, че това изобщо не е никакъв грях. Проблемът е "във вашия телевизор" ако си мислите, че това моето е грях. Sorry много - да кажа и аз нещо по ингилишки, няма да се правим на по-прости отколкото сме!

Я да завърша този път текста си малко по-весело, искате ли? Ето, воаля.

Вчера вечерта имам час с един клас, в който от известно време наблюдавам разни настроения спрямо личността на преподавателя. Учениците четат блога ми, много от тях, чувам, го четат, прочетеното им въздейства някак. Нашата "епохална разпра" с администрацията, за жалост (или пък за щастие, знае ли човек какво да мисли?!) стана достояние на училищната общност, ако аз не пишех, то пак щеше да стане, но тогава единствен канал на разпространение на информацията щеше да бъде мълвата, щяха да бъдат слуховете; аз заради това, между другото, се видях принуден и да пиша, за да има поне един по-достоверен канал на информация от слуховете, именно моят блог. Както и да е, но това влияе на учениците, и им влияе по разному. И ето, в този клас има някои ученици, които възприеха случващото се като основание да си позволят някакви задявки с мен, преподавателя. Отдавна копнеят за това, то се чувства, доскоро изразяваха тази своя емоция с... мучене, да, като влизах в клас, неколцина ученика силно мучаха като говеда, тайничко, разбира се, те, учениците, това го умеят, мучи си някой, а не се вижда кой именно мучи; разбира се, явно искат по този начин нещо да ми кажат. Аз усмихнат ги наблюдавах да се намучат донасита, пък после ги питах да ми кажат не с мучене, а с думи какво толкова ги вълнува. Мълчат. Хилят се. У нас нравите, знаете, са специфични. У Българско, имам предвид. Малките общности като нашата училищна общност са нещо като капчици, в които се отразява всичко, що го има в голямата общност. Както и да е, миналия път учениците от този клас, пак искайки нещо да ми кажат, бяха построили... барикада от чинове на вратата, за да не мога да вляза. Е, разградиха барикадата, а пък аз написах забележка в дневника. Но явно напрежението е налице и ето снощи как изби.

Аз дадох възможност на учениците да се възползват от моя т.н. "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА", т.е. сами да решават кой да бъде изпитан, но да има поне 5 човека готови за изпитване, та с тяхна помощ и другите нещичко да научат. Да, ама ето, в този клас нямаше желаещи. Питам, те се хилят и споглеждат. Мълчат. Тогава се наложи аз да избера 5 човека съвсем произволно. Казах им да излязат и ги зачакахме да видим какво ще кажат по темата. Явно това им беше крайно неприятно. Аз ги изчаках доста продължително, като седнах на един чин. После станах и понечих да им пиша вече двойките, щото се оказа, че те, горките, даже и заглавието на темата не знаеха. Тогава именно един ученик стана и взе да си се разхожда из стаята, а по едно време даже започна да се разкопчава да си сваля... панталона! И дори си го разкопча даже. Като го попитах какво прави, ухилен подобаващо, той ми каза, че някой му бил сложил "листенца от хартия" в шията, та се събличал да ги изкара оттам, изпод блузата си. И дори ги изтръска на пода тия малки листенца. Писах двойките на петимата изпитвани и му казах той да излезе. Тогава именно този млад и възпитан човек излезе и изнесе, ни в клин, ни в ръкав, следната прочувствена реч (предавам по спомен, не гарантирам за точните думи, а само за смисъла(, с която предизвика невиждан фурор сред съучениците си, каквато явно беше и целта:

- Абе, господине, Вие що сте ял чесън бе, знаете ли как ужасно смърдите на чесън? Не се търпи направо! Като мине човек покрай вас и ще припадне! Ето преди малко като седнахте там на чина до мен и щях да се задуша! Абе има дъвки бе, господине, дъвчете дъвки, тоя пусти чесън много смърди!

И още в този дух продължи силно умихнатия младеж. Казах му да не се занимава с мен, ще си ям каквото искам (то сега е грипно време и аз наистина се предпазвам от грип чрез ядене на чесън, но то кой ли истински българин не яде чесън?!) и го помолих да каже каквото има по темата. Той обаче продължи да говори за деликатеса, който моя милост обича да яде, а това, видите ли, било много просташко. Той, видите ли, бил с изтънчен вкус и прочие; по едно време, след като достави пълно удоволствие на заливащата се от смях публика, все пак се опита да каже някакви абракадабри по темата, ала аз го прекъснах, писах му двойка, а също така и забележка в дневника: за арогантно държане с преподавателя. Ето ви още един чудесен казус за обсъждане: ако един преподавател по философия е ял чесън и ученик с изтънчен нос надуши това, трябва ли непременно по този начин да реагира или би следвало да сдържи емоцията си? Апропо, учителите имат ли право да ядат чесън? И непременно ли трябва да дъвчат дъвка, за да озонират устата си? Впрочем, на мен ми се струва, че ние там, в клас, не сме заради това да си обсъждаме "парфюмите", а да вършим съвсем друга работа. Но ето, виждате, животът ни поднася какви ли не изненади. Преди години моя милост беше пушач и, предполагам, съм миришел ужасно на тютюн, но ето, близо 30 години съм бил и пушач, и учител, но никой ученик не ми беше до този момент казал, че смърдя на тютюн; сега обаче за чесъна ми биде казано това, и то видяхте в каква форма. Но това моето са все пак бели кахъри. Като се върнах в учителската стая видях че там колегите успокояваха една учителка, която се върнала разплакана: някакъв беснеещ ученик я бил замерил с тежък учебник по английски и я бил ударил по рамото!

Както и да е. Спирам дотук. Има много други проблеми, за които си струва да се пише, но трябва да ставам, скоро ще тръгвам за училище. Първо да закуся и след това ще бягам за работа. Дали пак да ям любимия си чесън? На закуска го избягвам, но обед и вечеря задължително ям. Българин съм. Вчера часовете ми бяха в късния следобед, та затова възпитаният ученик с така чувствителен нос успя да надуши тази съставка на моето меню. И ме разобличи сякаш съм пълен простак. Значи, питам се, наоколо може да стават какви ли не простотии, но ето такава една работа, учител да яде чесън, било най-непростима простотия. Откъде-накъде? Нима може да бъде българин един мъж ако не яде чесън?! Какво ще стане с българщината ни ако се откажем и от чесъна? По тая логика и от тази наша патриотична светиня, именно от шкембе-чорбата ще ни се наложи да се откажем?! Ами от сланинката с праз лук - и от нея ли требе да се откажем? Господа патриоти, докога ще спите след като са застрашени тия наши светини? Бареков, къде си бре? Сидеров, стига с тия курорти, спасявай българщината, ний на теб разчитаме! Росене Петров, я произнеси една прочувствена реч за българския символ - чесъна, че аз не мога, че ми е слабо перото! Да живей България - аз само това ще добавя! Уррааа!

ЗАБЕЛЕЖКА: Откак началството ме категоризира като податлив на "чести психически разстройства" чувствам един невероятен прилив на свобода и освободеност. Не зная дали си давате сметка, но истински оазиси на свобода са нашите психиатрии, там хората са честни и казват точно това, което мислят; не умеят да лъжат и да лицемерят и прочие. Нищо чудно да се окаже, че най-добрите хора у нас са тъкмо в психиатриите. Като гледам какви у нас минават за "нормални", аз, видите ли, май вече съвсем не ща да съм "нормален" като тях. Затуй написах горното с ясното съзнание, че давам обилен "доказателствен матр`ьял" на дадени хора да ме възприемат тъкмо за такъв, за "ненормален", за "луд" и пр. Но това е отделна интересна тема, по която ще пиша друг път. А може и да не пиша. Ако не се сетя, няма да пиша. Затуй, за да се сетя, написах тази забележка. Простете, ако има нещо. Понякога можем и да се шегуваме, що да сме постоянно сериозни?! Бъдете здрави и хубави почивни дни ви желая!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Не се оплакваме: ний такъв прелестен живот живеем, че нека да умрат от мъка и завист разните му там презрени европейци и американци!



Да напиша все пак нещичко в дневничето си и тази сутрин: за да не прекъсва хрониката ми - тъй като животът около нас или наоколо, както е известно, винаги е вълнуващ и интересен. Никога не следва да подценяваме това, което многоликият живот около нас - и вътре в нас самите особено! - ни поднася, напротив, винаги следва да се вслушваме в него. Този е начинът да сме в единство с повелите, така да се рече, на времето - другият безусловен наш господар, имам предвид господар на нас, човеците, наред със самия живот.

Прочее, животът е такъв, какъвто си го направим сами; има само една малка подробност, важаща специално за нас, българите: ние изглежда друго не правим освен взаимно да си вгорчаваме живота. Такива, за жалост, сме - а защо сме такива това е съвсем отделна, немаловажна обаче тема. Да се държим обаче близко до живота - аз това препоръчвам: той всичко съдържа, той е най-верният ориентир. Аз това и правя де, в тия мои прословути записки, в този мой прословут ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, който така старателно пиша вече години. Първо го бях нарекъл ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА-БУНТАР, сега обаче го оставям без "бунтар", щото това нещо се подразбира: не може да си философ без да си бунтар - или поне свободолюбец; бунтарите винаги са свободолюбци. Но да не се отклонявам, а да се опитам да предам какво ми поднесе животът вчера.

Вчера в нашето училище беше забележителен ден: най-накрая се проведе педагогически съвет, посветен на една наистина важна тема, която моя милост от години предлага, именно темата за отношенията между учители и ученици; читателите на този блог знаят, че тази тема отдавна и много пъти е разисквана в съществуващия в училището ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, даже нарочен семинар през миналата година правихме по същите тия въпроси, нарекохме семинара ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО И ОБРАЗОВАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, всичко сътворено по темата дори го издадохме в специална брошура от повече от 100 страници, която предадохме на височайшото ръководство, което не обърна и капчица внимание на предложенията ни и ги тури нейде дълбоко в най-отдалеченото чекмедже на великолепното директорско бюро; както и да е де, ето, вчера най-сетне беше проведен нарочен съвет по тази тема; вярно, доста оригинално се проведе този съвет, пак по нашенски де, но е факт, че съветът поне започна, нищо чудно скоро и да продължи, и то именно в желаната посока: съвсем свободно, в една творческа атмосфера да почнем да обсъждаме всички наистина горещи и парещи проблеми, които не търпят отлагане, не бива да се държат под похлупак. Тъй че аз приветствам туй, да го наречем така, начало, което обаче пак биде опорочено. Ето как. Ще бъда пределно кратък - за да не излезе, че се заяждам с някого. С никого нямам намерение да се заяждам, ала пък няма да се примиря "когато някой иска да ни прави на маймуни" - както се изразява г-н Алеко Константинов, вярно, с устата на бай Ганя. Аз лично пък не ща да бъда маймуна, ей-така, на инат маймуна няма да стана!

Съветът трябваше да се проведе от 12.30 до 13.30 часа, между двете смени; освен специално подготвен доклад по темата имаше още две точки в дневния ред, сиреч, времето за дискусия по начало беше малко, беше недостатъчно. Или направо липсваше. Докладващата по темата госпожа Копривленска (лидер на другия синдикат, към който моя милост не членува, именно СБУ) се беше постарала да изследва реалното състояние на нещата, на проблемите, тя с помощта на някои колеги беше направила интересна анкета, чиито резултати ни поднесе и коментира, изказването й подбуди доста въпроси, ала, за зла участ, когато тя привърши доклада си, безжалостното време беше се придвижило до 13.25 минути, сиреч, почти беше изтекло, а в 13.30 часа ний вече трябваше да влизаме в час, за да не ни чакат учениците, за да не се провали часът им. А имаше също така и още една немаловажна точка за обсъждане. Тя биде претупана, а беше важна, за нея някога друг път може да пиша. А може и да не пиша. Както си му е редът, директорката (която този път не беше водеща, щото закъсня, тя дойде по-късно, а първата й помощница водеше самия съвет) та значи накрая, в добрия стил на традицията, директорката взе думата, каза някакви ласкави и похвални думи за докладващата и понечи да закрие съвета! Сиреч, на никому думата не биде дадена за изказване, даже не ни беше предложено, от кумува срама поне, да се изкажем, аз очаквах поне да бъде предложено, пък ний да се откажем от изказване, предвид напредналото време, но щом като даже не ни беше предложено да се изкажем, това ми се видя множко, прозвуча ми доста неуважително, сякаш ний, дето присъствахме, бяхме нещо като "кютюци", затуй вдигнах импулсивно ръка и казах горе-долу следното:

- Не мога да се сдържа да не кажа следното: съветът, след като не ни се даде думата за изказвания, го възприемам като ритуален, ей-така, само и само да се отбие номера, как е възможно да не ни се даде думата за изказвания? Защо трябва да претупаме всичко, само за да отчетем едно мероприятие ли? Тази ли е истинската цел? Всеки има какво да каже, темата вълнува всички, а никому не се дава думата - нямало време, как е възможно това? Без никакъв дори най-плах опит за дискусия, за дебатиране по наистина важната тема?! Това е, позволете да кажа, крайно възмутително! Все някой трябваше да го каже, ето, казвам го, за да си облекча съвестта. Предлагам по темата в най-скоро време да се проведе пълноценна дискусия в по-спокойна обстановка, да не бързаме всички, но не след месец-два, а в най-скоро време, в близките дни. Това предлагам.

Аз още докато се изказвах някои от присъстващите взеха да роптаят: не, не съм бил прав, това не било нагласен, ритуален съвет, всичко си било чудесно, как може тоя зъл черногледец Грънчаров всичко да изопачава?! Почти не можах да се доизкажа, а аз имах много за казване, бях един вид заглушен от ропота и бях прекъснат по груб начин. Не съм бил прав да мисля така, аз просто казах честно как възприемам сложилата се ситуация, не, трябвало било да я възприемам "по правилния начин". Абе у нас демократичният манталитет, виждате, е доста разпространен, няма що: а някой дръзне нещо да каже "по-така", мигом му запушват устата. Или правят така, че да стане пишман, че се е обадил. Поради което повечето хора само си мълчат - и гледат сеира. Та ето какво стана вчера след като моя милост си позволи да обърка с изказването си сценария. Стана нещо непредставимо даже. Струва си да се разбере какво точно стана. Ще ви кажа.

Директорката мигновено успя да вземе думата и, представете си, ме подкрепи: но по нейния си специфичен маниер де, ето, сега имате възможност по най-ясен начин да добиете представа за маниера на нашата многоуважаема директорка. Знаете ли, допускате ли какво би могла да каже г-жа директорката? Не се сещате, напълно ви разбирам, и аз не се усетих, че натам, в такава една посока може да бъде продължена моята мисъл. Директорката обаче е майсторка, умее ги тия неща, удават й се, ето горе-долу какво каза тя:

- Колеги, г-н Грънчаров е напълно прав, трябва да проведем дебат по темата, и то в най-скоро време. В тази връзка аз предлагам в петък, когато ще водим учениците на театър, след театъра, към 14.30 часа, след като ходим да обядваме, да се върнем в училището и да продължим в спокойна и творческа обстановка своята дискусия. Би следвало да подкрепим желанието на г-н Грънчаров за дискусия, ето, в петък нищо не ни пречи да я продължим до късна доба, щото нали знаете, по Кодекс нашият работен ден също е 8 часа. Какво ще кажете, става ли така?

Нали се сещате как реагира на туй толкова хубаво предложение възмутеният, разгневеният народ? Първо, разбира се, народът от цялата си душа намрази - и нямаше как да намрази до крайна степен, стига туй същото лице изобщо да може да бъде мразено повече отколкото е мразено!? - да, народът колкото можа в тоя миг намрази тоя мизерник Грънчаров, който се изказа нагло, та ето, принуди нашата така любезна директорка да даде такова крайно неприемливо предложение да продължи съвета тъкмо в петък в късния следобед, и то в предпразничен ден, щото нали знаете, на 3 март е официален празник, сиреч, народът излиза в този петък в продължителна ваканция! А ето, Грънчаров предизвика с глупавото си изказване г-жа Директорката (не че тя, милата, има вина за това де, вината е изцяло на злодея Грънчаров, дето иска да ни лиши от заслужена почивка!) да даде такова едно съвсем неприятно предложение. Появи се всеобщ ропот на пълно неодобрение на думите на директорката за събиране в петък в късния следобед за нов съвет; народът, казахме, успя да намрази тоя пусти Грънчаров с цялата си душа, щото ето какво предизвика, нали се сещате какъв ефект имаха думите на директорката? Както и да е, в крайна сметка, след известно обсъждане, се реши неохотно пак в петък, но не в късния следобед, а в ранната утрин, в 8.00 часа да продължи съветът, сиреч, преди посещението на театър на учениците (то почва в 9 часа сутринта) всички да се явим в училището, набързо да позаседаваме, а след това на бегом да идем да заведем учениците на театър (аз лично не мога да си представя как ще заседаваме, а пък после за броени минутки ще отфърчим (нарочно пиша така тая дума, не щот съм неграмотен!) до театралната зала, дето е в другия край на града.

Такива ми ти работи се случиха вчера. Трудно е, видите, да се отпочне един същински, истински, свободен дебат, като причината, видите ли, е прозаична: нема време! Да бе, нема време, тази е причината. Вярно е, училището ни, заради ремонт, мина на две смени, сиреч, няма кога учителите да се събират да дискутират; става доста сложно да се заседава между смените, които се застъпват, появяват се неудобства, изпускат се часове ако почнем да заседаваме истински, с дискусии. Тъй че демокрацията в нашето училище не може да покълне по една простичка и прозаична причина: немаме време за нея! Факт. Точка.

Стига толкоз по този въпрос. Дали не издадох строга държавна тайна като описах какво се е случило на съвета? Дали народната милиция няма да дойде днес да ме арестува заради това, че издавам секретна служебна информация, която може да се прочете от учениците ни и, видите ли, да ни орезили пред тях? Е, ако съм издал опасна държавна тайна, нека да ме арестуват. Ако искат, и в концлагер да ме пратят. Аз казах каквото мисля. Въпреки всички рискове. Ето, примерно, засегнатите заради това, че съм се възползвал от своето конституционно право да кажа каквото мисля, нека да ме дадат, примерно, под съд! Това няма да е прецедент. Тия неща вече се случиха. И тепърва още ще се случват. У нас демокрацията трудно си пробива път. Тя сякаш няма и почва, но да не се отплесваме по тази щекотлива тема.

Апропо, аз отдавна съм предложил на такива важни педагогически съвети, когато се обсъждат въпроси, касаещи и интересите на учениците, да присъстват и да участват в обсъжданията и техни представители; но на тия мои предложения не биде погледнато с добро око. Какво пречи понякога Педагогическият съвет да се преобразява в Училищен съвет - и тогава формалното основание, че в учителския съвет трябвало било да участват само учители, ще отпадне? Аз лично смятам, че всички въпроси, обсъждани на учителски съвет, са важни за учениците и не трябва да се обсъждат без тяхното участие, без вземането предвид на тяхната гледна точка. Това, простете, е крещяща недемократичност, щото демосът, училищният народ, са тъкмо учениците, те са мнозинството, те са народът, а тях никой за нищо не ги пита. Ако изобщо ще да сме демокрация, трябва да се учим на демокрация още от училище; не може недемократично училище да поражда или създава пълноценно мислещи демократични граждани на една наистина демократична държава. Просто няма как да стане този фокус. И е глупаво да чакаме нещо в тази посока да се случи.

Вкратце ми се ще да кажа нещичко и по един друг интересен казус от нашия така многолик училищен живот: в нашето училище като в една капка се отразява всичко онова, което се случва в българското школо изобщо; аз затова и си правя труда всичко да описвам. Ще ми се да опитам да създам пълна панорама на случващото се, панорама и картина също така на битуващите нрави в нашите училища. На нравите, пък и на психологията. Това са важни неща. Затуй толкова пиша, не за друго. Интересувам се като изследовател от таз така любопитна и възхитителна материя.

Вчера имах час по философия с оня същия клас, дето не ме щеше за преподавател - и дето устрои бунт срещу мен. Три месеца в този клас не можа да се отпочне нормален учебен процес по философия, щото учениците не ме щели мен, а пък администрацията така се намеси в "инцидента", че ефектът е ето какъв: тлеещ, нещата не са поставени на чиста и здрава почва, настроенията продължават, преподавателят продължават "да го въртят на шиш" на огъня, абе страхотно шоу се получава, има си хора, които се грижат шоуто или "безкрайният празник" да продължи, те полагат завидно старание в тази посока. Както и да е де. Та ето какво стана вчера, вкратце съм длъжен да кажа и за това.

Миналия път учениците ми заявиха, че били разговаряли с класната и се били споразумели най-сетне да ми разрешат да започна учебния процес, щото до този момент просто не ми се даваше думата, аз ако исках нещичко все пак да кажа, трябваше дълго да умолявам въпросната активна групичка, дето има за задача да поддържа напрежението. Та били решили да опитат да ми разрешат да си върша работата. Да пазят известно приличие били решили. Щели, видите ли, да ми дадат "още един, последен шанс". Е, пак искали да ми поставят условия как да си върша работата, как било правилно да го правя и пр. Аз отдавна съм заявил, че има едно-единствено условие от моя страна та да потръгнат работите: да има нормална обстановка, да не се пречи, да не се разваля обстановката. Сиреч, учениците да спазват приличие както повелява правилника. Е, те, тия ученици, дори от най-активната обструкционистка групичка, били решили, видите ли, да благоволят да ми разрешат да почна учебен процес! Думата "обструкционистка" я пиша с оглед да създам известно затруднение на някои хора, та да им помогна да научат една нова дума. Поне нея да научат. Аз съм привърженик на самостоятелното учене. На свободното учене. Не приемам остарели теории, че ученика трябвало било да го учат. Не, той е този, който учи. А учителят може само да помага на ония, които учат - и искат да учат.

Аз и на тоя клас предложих своите иновации от т.н. ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА - виж Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование и също така Нека на преден план излезе личността на младите - още за "експеримента по свобода", започващ в нашето училище - а пък миналият път им поставих две нови теми, записаха си планчета, въпроси, аз дадох някои разяснения и пр. Не пак не съм осъществил така любимото на някои ученици "пре-по-даване", щот аз никому нищо не ща да давам, не ща да съм благодетел на човечеството, смятам, че всеки сам, ако се опре на своите сили, може много повече да постигне в сравнение с това ако чака някой по милостиня нещичко да му даде; просяците чакат някой нещичко да благоволи да им даде, аз обаче не ща да насърчавам у своите ученици един такъв презрян просешки манталитет; за мен достойнството на личността на ученика е първото, на което държа. Да, ама ето, има много хора у нас, които са привърженици на остарели и изцяло неадекватни на духа на времето и на потребностите на младите образователни технологии - технологии, характерни за отдавна отминали времена. Демодирани, анахронични технологии, методологии, методики и пр. аз няма да подкрепям - даже ако ще целият инспекторат на Образователното Министерство да ми дойде на главата и да ми командва да го сторя аз пак няма да го сторя!

Както и да е. Това е интересна иначе тема. Прочее, с историята в този XI клас, на основание случилото се в нашите отношения за тия паметни три месеца и реакциите на образователната администрация аз с чисто сърце мога да кажа, че в нашето тъй напредничаво училище революцията в образованието вече започна! Да, започна, но започна по един чисто нашенски изцяло погрешен маниер. Всичко се отпочна наопаки на това как се прави по света. Нали знаете у нас какво става обикновено: когато някой направи митинг и иска нещо, на него веднага му спретват "контра-митинг" - където порядъчно го оплюват? Е, на мен, дето съм ратовник или борец за една истинска същностна революция в образованието по посока на неговата либерализация, съответните сили ми спретнаха набързо една същинска контра-революция, като с всички сили се постараха да ме дискредитират по всички линии; аз всичко това съм го описал и представил в записките си, в дневника си. И дори не се посвениха да използват за тази цел някои ученици, което вече е крайно недостойно. Но това пак е отделна тема. Сега да кажа най-сетне какво именно се случи вчера.

Влизам в клас и забелязвам, че няколко ученика пак най-старателно реват и крещят, показвайки по този начин, че изобщо не зачитат преподавателя. Оставих ги да си пореват до насита. Щом им се реве, да си пореват. В такава една обстановка човек даже не може да каже "Добър ден!" на учениците, пък и да го каже, кой ли ще го чуе? Както и да е. Това са подробности. В България живеем, не във Франция. Тук у нас простотията трябва да е на висота. Че какво ще правим ако допуснем по някакъв начин нашата колосална българска простотия да пресекне?! С какво тогава ний ще се гордеем пред света и пред человечеството? Следва свято да си пазим "българщината", трябва да я пазим като зеницата на окото си - нали така, таваришчи?

Две ученички се възползваха от правото да напуснат часа и да идат да се занимават с нещо по-важно от тях: за целта аз по тяхно предложение ги "изгоних" от час, писах им отсъствия, после проверих присъстващите, попитах искат ли и някои други да бъдат "изгонени", не щяха, нямаше такива. Щом не щат, това се тълкува като знак, че имат твърдо намерение да се занимават с философия. Часът е по философия. Не по простотия. Всеки показва каквото има де, като нямаш нещо как ще го покажеш? Е, оказа се, че работите и този час няма да потръгнат.

Неколцина ученика, снабдени с подобаващите за случая презрително-ухилени физиономии почнаха да се заяждат с преподавателя ето как. Първо един каза нещо такова:

- Абе, господине, абе Вие нещо сте с много голямо самочувствие бе?! Как така? Къде дават така?

Отвърнах му нещо такова, аз не мога да гарантирам точните думи, щото нямам такава памет, но пък това тук е нещо като "художествен текст", като опит за художествено или литературно възсъздаване на една ситуация или случка, тъй че имам право и на известна импровизация, като целта е една, именно да предам същината, смисъла на случилото се, пък за подробностите не гарантирам; та отвърнах му значи нещо такова:

- А Вас лично какво Ви вълнува толкова моето самочувствие? Вие бихте предпочел да бъда без самочувствие, така ли? Изобщо моята личност би следвало изобщо да не Ви вълнува: аз ще си бъда какъвто искам. Личността на човека е свята - и неприкосновена. Това би следвало да го знаете вече, миналата година зер сте учили етика. Без мен де, друг ви е преподавал.

Ученикът продължи нещо да сумти по посока на това, че не му била харесвала моята личност, а пък компанията наоколо него мило го гледаше и го подкрепяше, снабдена с подобаващите за случая презрителни гримаси и усмивки спрямо преподавателя. Даже една ученичка, като почнах да диктувам план и въпроси за следващата тема, не се сдържа и изкрещя ето какво:

- Леле, господине, можете ли да ми обясните какво следва да разбирам под един ето такъв въпрос: "Защо съществуващото съществува?". Кажете ми, че не разбирам? Ама бързо! Хайде!

Отвърнах, че предпочитам този въпрос да остане в своята така заинтригувала я провокативна форма. Да опита по-напред сама да осмисли, да намери, да открие смисъла на този въпрос, пък после ще го обсъждаме. Ученичката се изсмя и каза: "Ето, видите ли го, той пак не ще да ни обясни какво следва да мислим!", "Абе какво искате от такъв?!" - подкрепи я нейната приятелка; и то без да се смущава от нищо. Пак предложих на тия млади хора да не се вълнуват толкова много от личността на преподавателя. Това е страничен и при това съвсем личен въпрос, който тях лично не ги засяга изобщо. В тоя момент от другата страна на стаята друг ученик, който, както си пролича, отдавна е трупал ненавист спрямо преподавателя, каза нещо такова:

- Абе, господине, аз четох Вашите писаници (да, той употреби точно тази така любезна дума) в интернет по темата и да си призная нищичко не разбрах. Напълно неразбираеми са тези неща според мен там, в писаниците Ви. Бихте ли ми ги обяснил тук по-простичко, като за прост, неразбиращ човек?

Аз му отвърнах, че ако нещо не е разбрал, може би се налага да опита още веднъж да го разбере, примерно, като още веднъж прочете "неразбираемия текст". Казах му, че някои текстове като философските може да са по-трудно разбираеми, но да се обявят за "неразбираеми" е прибързано. Това, че нещо не разбираш, не значи, че то е неразбираемо по принцип: ти не разбираш нещо, но друг човек, да предположим, го разбира. Значи текстът не е по принцип неразбираем. Попитах го: а ти само веднъж ли прочете този текст? От отговора - а по-преди това и от усмивката му - разбрах убедително, че той нищичко не е изобщо чел, а просто говори тия неща ей-така, само за едното заяждане. Казах му, че се налага да опитва упорито да разбере "неразбираемото", онова, което му се е сторило такова - и в един момент ще почне да разбира. Казах му също, че само той следва да се погрижи за своите разбирания, щото аз в случая няма как да му помогна: аз мога да разбирам същите тия неща по свой начин, а той по съвършено друг. Аз няма как да налучкам неговото лично разбиране, т.е. да му го сервирам "на тепсия". Ей в този дух се опитах да поговоря с този ученик, той се опита да ми опонира, в един момент се обърка, недоволен стана и още докато му обяснявах нещо, заяви, че искал да излезе, налагало се било, дори не пожела да ме доизслуша. Аз на такива дето искат спешно да излизат не им ща да ме питат: не ме вълнува това по каква нужда и къде ще ходят. Той си излезе, след като успя все пак да продемонстрира пълно пренебрежение към това, което преподавателят се опитваше в този момент да му каже. Явно се оттегли с гордото съзнание, че е герой. Признателният народ с нескривано уважение проследи излизането на своя трибун.

По този въпрос за разбирането на "неразбираемите неща" друг ученик също ме попита, порядъчно ухилен до ушите; той поиска да демонстрира, предполагам, какъв глупак е преподавателят и дословно повтори един въпрос, който е прочел в моето помагало, именно "тъпият въпрос", да, този въпрос наистина изглежда крайно тъпо, именно въпроса: "Разбирам ли разбирането?", другояче казано, разбирам ли що е разбиране. Той го преиначи де, формулира го, чини ми се, така: "Може ли да се разбере неразбираемото?", нещо такова каза, но ухилен така, че аз сериозно се уплаших дали от тази голяма усмивка няма да си раздере устата чак до ушите; пак добре, че това не се случи, но усмивката си я биваше. И нему дадох известни разяснения, примерно тия.

- Има във философията един метод, т.н. "херменевтика", представителите на който доста са се занимавали с различията между "разбиране" и "обяснение". Има неща, които разбираме, ала не можем да обясним. Не трябва да се смесват разбиране с обяснение. Има необясними неща, а всяко нещо може да бъде разбрано някак, включително и съвсем невярно. Всеки има право да си разбира както иска нещата, това си е негова работа, обаче истината на никой не бива да е изцяло безразлична. Тъй че неразбираеми неща сякаш няма, има неща, които не можем да обясним. Чрез разбирането ние правим своите опити да се доберем до смисъла, но този смисъл трябва по-напред да се роди, да бъде сътворен в собственото ни съзнание, той няма откъде другаде да дойде там. Нали казваме понякога: "Разбирам го, ала не мога да го обясня!", какво казваме всъщност тогава? Тъй че помислете повечко по тия въпроси ако искате. Има смисъл да се задълбочите в тях. Може би нещата не стоят точно така, както Ви се струват сега. Само дето не разбрах защо се усмихвате с такава една голяма усмивка, а поставяте напълно сериозен въпрос. Тия позиви към веселие все нещо показват, ама както и да е.

Докато разговарях някак с тия ученици, останалите, разбира се, както и подобава, комай не ни слушаха, но това е отделна работа. Попитах иска ли някой да се изкаже по темата. Един ученик каза, че искал, ала се страхувал. Щял да опита да победи страха си; след малко стана и дойде да говори: ей-така, близо до мен, та да съм го бил чул. Останалите, по негова преценка, не били искали да го чуят. Казах, че аз ще седна ей-там на тоя чин, пък той нека да говори така, че всички да могат да го чуват. В това време групичката с обструкционистка задача направи нужното да попречи на ученика да се изкаже, за да не би, не дай си Боже, учебен процес да започне, тогава какво ще правим?! Спрях ученика, дето говореше, обясних на тия занимаващи се така усърдно с обструкция на часа ученици, че така не може и че ще направя нужното да им докажа, че нямат тия права, че ще уведомя учителския съвет даже за поведението им, тогава една ученичка се провикна патетично ето какво:

- О, кажете на който си искате, то Вас пък кой ли Ви изобщо слуша?! Щял да каже на съвета, представяте ли си? И кой ли ще го чуе?!

Нещо такова заяви тази смела и достойна ученичка. Аз се опитах да й опонирам, ама се отказах, щото все пак да има време да дам думата на изказващия се ученик. Друг един от групичката се нахвърли доста нагло върху мен, той също се старае редовно да бъде смелчак и водач. Водач на обструкцията. Старае се да прави всичко за да проваля всеки един час по философия. Имам чувството, че има поставена задача в тази посока - за това ми говори неговото усърдие. И неговата иначе неразбираема "смелост" и дори "героика".

Ученикът, дето искаше да се изказва, стана пишман, но все пак се доизказа. Хем часът беше от 30 минути, намален, щото след известно време щеше да започне педагогическия съвет, часовете бяха намалени. Всичкото това се случи за някакви си трийсетина минутки. Ученикът, дето се изказа, ми се видя да говори с разбиране, понечих да му пиша 5-ца, той обаче заяви, че не иска пет, помоли другия път да го "изпитам" още, та да изкара 6-ца. Казах му, че 5-цата не е лоша оценка, но той настояваше за шестица. И той разговаряше усмихнат, но усмивката му сякаш не беше злобна, сякаш беше по-естествена. В този клас има доста весели хора, което изобщо не е лошо, напротив, похвално е. То и ситуацията в класа, както се убедихте, сама по себе си е извор на едно непресекващо неподправено веселие. Ний у нас, в България, сме все веселяци хора, а най-много се радваме когато всичко пропада; нали тъй, аз така съм забелязал да текат нещата, а за вас не знам как възприемате всичко това.

Та да завърша този текст, че стана дълъг. Имам и две предложения, първо, за съвета, дето ще го правим в петък от 8.00 часа: дискусията по темата какво пречи да я изнесем в интернет, във Фейсбук примерно? И там да си дискутираме в един форум по тази тема колкото искаме - какво пречи да направим така? Щом нямаме време за реални дискусии и реален демократичен дебат "на живо", ето, можем да използваме съвременните средства за комуникация. Какво пречи в сайта на училището да се направи форум по тази и по други такива теми? В дискусии, по които да участват всички, и ученици, и учители, и родители, и администратори?! Аз не виждам пречки в тази посока. Пак е нещо. По-добре врабче в ръката отколкото сокол в небесата.

А за поведението на разпасаната обструкционистка групичка в този клас ще предложа специално разискване в съвета. Аз съм предложил и един друг казус, в подобаващия писмен вид, г-жа директорката вчера, вярно, в своя си неподражаем стил, дори се опита в самия край на съвета да допусне един поставен от мен казус; тя неочаквано заяви в самия край на съвета, че по поставен в доклад на г-н Грънчаров казус била искала да прочете отговора на класната ръководителка. Аз казах, че такава точка в дневния ред няма. Тогава някой предложи Съветът да я гласува. Мигновено се гласува решение да се включи такава точка. Директорката понечи да чете доклада на класната, отнасящ се за моя доклад (!). Аз тогава заявих, че в такъв случай настоявам да се прочете по-напред моя доклад, щото хората ще обсъждат нещо, с което не са запознати. Г-жа директорката ми предложи аз вкратце да предам, да преразкажа доклада си. Заявих, че държа той да бъде прочетен изцяло. Понеже г-жа Директорката не беше взела този мой доклад, пък и народът напираше да си тръгва, тя разпусна Съвета, да видим кога (и дали изобщо) някога ще бъде поставен за обсъждане този мой доклад. А има и други мои доклади, адресирани до Съвета, които г-жа Директорката държи "на отлежаване" в най-отдалеченото чекмедже да своето така пищно директорско бюро.

Това е. Бях съзнателен хроникьор или репортер. Бидейки блогър имам право да пиша за всичко, което ме е впечатлило в живота, който живеем. Блоговете са медия, при това все по-влиятелна. Е, това че освен блогър съм и учител, е подробност, която ми дава възможност да осветлявам какво става в тази така деликатна сфера на живота: животът в сферата на образованието. Не мога да се самолиша от такъв един чудесен шанс да допринасям с каквото мога за осветяването на случващото се в сферата на живота в нашите образователни или училищни общности - на примера на нашето тъй знаменито и напредничаво училище. Е, виждате, поемам пълната отговорност за това, което правя. Смятам, че то е за доброто на всички. Нека всеки да си разбира нещата така, както повелява съвестта му. Моята съвест ми диктува едно такова поведение. И правя каквото мога да не й изневерявам. Ако е грях това, нека да бъда обруган. Нека да бъда съден. Нека да бъда обиждан.

Нека да бъда уволнен най-сетне, колко му е?! Знаете, с интерес следя как напредва начената от г-жа директорката процедура за искане от Инспекцията по труда на разрешение за моето уволнение - в качеството ми на инвалидизиран по болест това е единствената пречка, единственото неудобство преди да се случи тъй дългочаканото от нея мое уволнение. Е, и съдът е известна пречка де, но там нещата ще се разглеждат на по-късен етап. Първом обаче да спазим процедурата.

Хайде чао на всичко, които дочетохте този текст дотук. Хубав ден на всички! Радвайте се на многоликия и така шарен живот, който живеем. Да се живее в България е така вълнуващо, нали?! Признайте че съм прав поне веднъж де! Късметлии сме ний де, да не се оплакваме: такъв прелестен живот живеем, че нека да умрат от мъка и от завист разните му там презрени европейци и американци. Какво знаят за живота те?! Нам те и на най-малкия пръст не могат да ни стъпят: ний, уважаеми дами и господа, сме същински титани! Титани на живота, мисълта и на делото дори! Урррраааа! Виват! Да живей!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 25 февруари 2014 г.

Начало на дискусия за образованието, свободата, надеждата за промяна, бъдещето...

Снощи разговаряхме с оня същия толкова интересен млад човек, чието есе вчера публикувах в блога: виж Размислите на един млад човек за различията между културите и образованието в България и САЩ. Разговаряхме във Фейсбук и му предложих да публикувам разговора ни - така би могло към нашата дискусия да се включат и други хора, щото проблемите, които обсъдихме, може да провокират интерес и у други хора. Обещахме си да продължим и друг път разговора; може да се получи интересна поредица. Оказва се, че научих доста неща от този младеж, което може само да ме радва. Ето текстовия запис на разговора ни от снощи:

Ненко Манолов каза: Здравейте! Разбрах от Р. И., че сте искал да ми публикувате есето, което написах преди две години. Имате разрешение. Не съм спрял да се развивам от тогава обаче и имам някои нови идеи - бих искал да ги обсъдя с Вас - както и да чуя вашите!

Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Благодаря Ви за разрешението Ви да публикувам Вашето есе! Сторих го, може да се прочете на ето този адрес. Ако имате забележки върху публикацията, моля, кажете, ще я поправя. Много ще ми е интересно да поговорим върху тия проблеми - и да обсъдим новите Ви идеи.

Н.М. каза: Нямам забележки, супер е. Вие от Пловдив ли сте?

А.Г. каза: Да, живея и работя вече близо 30 години в Пловдив. Вие учите в Карлово?

Н.М. каза: Да, сега съм 12-ти клас.

А.Г. каза: Преподавам философия.

Н.М. каза: Ако искате да се видим следващия път когато дойда към Пловдив? Не знам обаче кога ще е това.

А.Г. каза: Много ми хареса Вашето есе, също така считам, че проблемите на образователната система у нас следва да се дискутират, за да се търси изход от тежката криза. Да, разбира се, ще се видим, но можем да обсъдим въпроси от взаимен интерес и чрез интернет.

Н.М. каза: Радвам се, че на специалист в тази сфера са му допаднали моите идеи! Напоследък тотално ми е писнало от училище, както и на всички околни. Пак съм си отличник де - аз и няколко други сме "вечното присъствие". Учат се неща, които изобщо не са реални и то по начин, който не е практичен. Насила запаметяване. От стила "Учете - защото ще изпитвам!". Смятам, че човек трябва да бъде свободен да бъде свободен. Да има избор на избор.

А.Г. каза: Напълно вярно. Ако имате желание и представите писмено новите си идеи, ще ги публикувам в блога, може да се появи дискусия, той се чете от доста мислещи хора.

Н.М. каза: О... аз не съм ги структурирал в смилаем вид... те хвърчат из главата.

А.Г. каза: Аз също смятам така: без свобода всичко се обезсмисля, а свобода нямат нито учениците, нито учителите в България.

Н.М. каза: Когато човек учи по своя собствена воля това, което го интересува - тогава наученото е полезно и "живо". Например аз седя пред компютъра и се себеобразовам постоянно.

А.Г. каза: Друг вариант, който бих Ви предложил, е двамата да обсъждаме проблемите ето така, както сега, диалогично, и след това да публикуваме текстовия запис разговора ни; мисля, че може да стане интересно. Този е начинът, тази е вярната посока: човек да учи онова, което иска, което е преценил, че му е потребно; не да го учат.

Н.М. каза: Ами... щом публикуване е целта, добре. Как се постъпва, като интервю ли, или вече е започнал разговора?

А.Г. каза: Ами ако имате възможност и време сега, можем да продължим, ако пък искате, можем да се уговорим в близко време да поговорим пак, както предпочитате?

Н.М. каза: Може и сега. А защо ми говорите на "Вие"? Аз съм по-малък от Вас.

А.Г. каза: Аз смятам, че тия проблеми са важни, а за жалост у нас много не се говори по истински важните проблеми; затова предлагам да разговаряме, а като публикувам разговора ни, може и други хора да се включат, да започне по-смислена дискусия. Ами говоря Ви на "Вие" понеже и Вие ми говорите така, за да сме равнопоставени; смятам, че така е възпитано.

Н.М. каза: Добре, така да е. И щом имате читаемост това звучи като идеалното място. Та как се започва?

А.Г. каза: Аз бях преди седмица на Първата национална среща за свободно образование в България, която се проведе в София; беше много интересно, имаше участници от чужбина; публикувах доста неща за срещата в блога си, можете да ги потърсите когато имате време и желание. Там беше и проф. Яков Хехт, основател на първото така наречено "демократично училище" в Израел, той е написал книгата "Демократичното образование", преведена е на български. Чух и прочетох от него неща, които силно ме впечатлиха. А иначе разговора можем да го водим съвсем свободно, Вие каквото искате да ме питате, аз каквото искам, без никакви ограничения.

Н.М. каза: Аз даже не знаех, че има такива срещи. Какви теми намерихте за интересни?

А.Г. каза: В момента този образователен модел, т.н. "демократично училище" се разпространява в света, предстои и в България да се създаде такова; интересното е, че в него няма задължителни предмети, няма класове, програми и пр., всеки ученик учи и прави каквото иска, напълно свободно Как Ви изглежда това? Учениците в условия на свобода развиват у себе си способности и качества за пълноценна изява на личностите си в едно свободно и динамично развиващо се съвременно общество.

Н.М. каза: Бях чувал, че във Финландия било такова. Това е голяма крачка напред.

А.Г. каза: Вие какво мислите, какво би се получило ако у нас като експеримент се направи нещо такова: всеки в училище да учи само каквото иска - и както иска? Някои хора смятат, че нашенският манталитет щял да доведе до "свободия" и до безсмислен хаос.

Н.М. каза: Ще се появят истинските цветове на всеки. Ще има много голяма група, която изцяло ще спрат да идват на училище - и няма лошо в това. Няма добро, но няма и лошо. ОБАЧЕ вече няма да имат правото да казват, че държавата им била виновна, че родителите им са виновни, че учителите са виновни за това, че не са успели.

А.Г. каза: Така е.

Н.М. каза: Това би вкарало в съзнанието на Българина една голяма и важна идея, контрабаланса на свободата - задължението. Човек е свободен да прави каквото си иска, но не и да бяга от последствията от решенията му. Това е за Байганьовския манталитет. Няма да има загуба. То вече почти няма какво да се губи. Ще има хора, които ще си карат по старому. Ще си учат за професия и толкова.

А.Г. каза: Именно: да поемеш пълната отговорност за себе си; това няма как да стане ако го няма избора; поради липсата на свобода хората стават безотговорни и все търсят на някой друг да прехвърлят собствената отговорност.

Н.М. каза: А тези другите, тези, шантавите, тези, които жадуват за знание - те биха се възползвали най-добре от промяната.

А.Г. каза: Така е. Съгласен съм; всеки ще може да разполага със себе си и да постигне онова, за което има потенциал - и талант.

Н.М. каза: Най-вече волята определя. Забелязал съм напъни на революция напоследък - е, те са винаги там. Вродено е в човека да се бунтува. Обаче много често тези енергии се вливат в това да се пуши зад училището, да се показва човек, че не го е страх да наруши правилата. А ако няма правила, ако няма задръжки - в какво би се фокусирала тази статична енергия? Според вас?

А.Г. каза: Аз много мисля напоследък за това кои могат да бъдат движещите сили на промяната в българското образование и училище. И смятам, че младите хора следва да бъдат основната движеща сила. Интересно ми е Вие как мислете по този въпрос? Колцина според Вас сред младите, сред вашето поколение са бунтари и могат да се възползват в позитивна посока от предизвикателствата на свободата? Понеже у нас поголовно липсва съзнание за свобода, много е възможно "даването" на свобода първоначално да породи анархия.

Н.М. каза: Въпросът е много по-широкообхватен. Не смятам, че изобщо е нужно да се хабят енергии в революция, в бунт, в унищожение. Не се създава един Нов Свят като се унищожава старата система, а като се сътвори друга, която прави старата ненужна. Колко биха се възползвали от такава промяна? Може би 5%, 15% МАКСИМУМ. В началото. Понеже те вече са достигнали нужното ниво на развитие на съзнанието. А после лека полека и другите. Това, което вие наричате анархия смятам, че е хаос. Това, което аз наричам Анархия е социален строй, който някои наричат "Гражданско общество". Ако капитализма е всеки за себе си, то анархията е всеки за всеки. Капитализмът води до социализма, води до комунизма, води до анархия. Движещият фактор на целия този процес, обаче, е съзнание.

А.Г. каза: Мисля, че Ви разбирам. Въвеждането на промени "отгоре" - евентуално, щото "отгоре" липсва воля за такова нещо - е "нож с две остриета"; би следвало промените да почнат да се пораждат в процеса на реалния живот - и едва постфактум да се узаконяват и фиксират като правила.

Н.М. каза: Така е.

А.Г. каза: Дали обаче има в съзнанията на младите умонастроения, които биха подкрепили промени по посока на либерализация на системата, за внасяне на промени по посока на реална свобода?

Н.М. каза: Не мога да отговоря с една дума. И има, и няма. То темата, по която почнахме да разговаряме, е голяма, има много моменти и аспекти; тъй че едва ли сега ще можем кой знае какво да постигнем; но поне да я започнем. Като цяло - трябва да има, ако ще ни има! В момента сме в епоха на промяна, на развитие. Слънцето тепърва започна другата половина на обиколката си около Великия Център на галактиката.

А.Г. каза: Щото положението е тежко, пропилява се най-ценния капитал на една нация: личностният, човешкият капитал; непростимо е агонията на образователната система да продължава още с години. Това за Слънцето не го знаех, интересно е...

Н.М. каза: Нека обясня. Всичко е вълни. Материята е просто втвърдена енергия съществуваща, на ниско ниво на вибрация. Както денонощието има две половини - ден и нощ. И годината може да се каже, че също има две половини. Възходящ и низходящ, в които през едната половина от топло (и светло) става студено (и тъмно). И през другата половина се минава от мрак към светлина. По същия начин нашето слънце, барабар с всички планети обикаля центъра на галактиката. Това обаче отнема хиляди години. И ние таман започваме да се приближаваме. Както се знае, светлина = знание, светлина = живот, светлина = съвършенство.

А.Г. каза: И сега в каква половина навлизаме: от светлина към тъмнина или обратното?

Н.М. каза: За този галактичен цикъл става дума. Преди няколко години тепърва започнахме да се приближаваме.

А.Г. каза: Така е, то и думата свят иде от светлина.

Н.М. каза: Това може да се види в световното пробуждане, което се случва. То е експоненциално.

А.Г. каза: Дай Боже да е така както казвате!

Н.М. каза: Това си има астрономически доказателства.

А.Г. каза: Значи има надежда за промяна към по-добро? В световен, общочовешки план.

Н.М. каза: И древния календар на Маите крие много интересности... Да! Но по-скоро "избор" е правилната дума. Ще си позволя да цитирам Екхарт Толе: "Промяната на човешкото съзнание вече не е лукс, който е постижим само за малцина, а необходимост, за да не се самоунищожи човешкият вид." Това имах предвид когато казах, че "трябва да има, ако ще ни има" в отговор на въпроса дали го има нужното съзнание при младите.

А.Г. каза: Ето нещо за идеята на демократичното образование; то се връзва с това, което казвате: значи навлизаме в период на големи позитивни промени, което е радващо. Но ако не сме адекватни на повелите на времето, на епохата, дали пък няма опасност да се саморазрушим като култура и като нация?

Н.М. каза: Изборът е лично Ваш, наш, на всеки един човек. Момент, да прегледам пратеното...

А.Г. каза: Аз все се страхувам от това, че хората у нас, които, да речем, обичат свободата, сме малцинство, сме нищожно малцинство, което не вещае добро за цялата общност.

Н.М. каза: Може да е така, но няма смисъл от страх. Това за Ritalin го знам. В САЩ има епидемия от една болест, наречена там ADD/ADHD. Което се превежда нещо като "липса на внимание и хиперактивност". Ами това не е ли знак, че човек е дете? Когато човек се роди първите две години го учим да върви и да говори... А следващите 16 да седи и да мълчи!!! Не виждате ли нещо... ненормално в това? Отделили сме се от природата, от себе си, от собствената си природа. Споделихте, че се страхувате, че много малко хора всъщност обичат свободата, че няма наличие на съзнание за свобода. А защо е така? Толкова много енергии са вложени да се потиска човешкия характер и натура, колкото и да се опълчват на това.

А.Г. каза: Така е. Вярно говорите.

Н.М. каза: Има сила, огромна сила, непонятна творческа сила да се творят чудеса.

А.Г. каза: Споделям!

Н.М. каза: Тя не е в някои от "тях", нито в някой от нас, а във всеки един от нас.

А.Г. каза: Попаднах на сайта на Яков Хехт, има много негови лекции (клипчета), Вие знаете английски, може да Ви е интересно да го послушате; много интересен човек.

Н.М. каза: И стига да намери почва за развитие, а не да се потиска - ще сътворим един свят, непонятен за сегашните представи.

А.Г. каза: Радвам се, че сте оптимист! По принцип споделям една такава нагласа. Ами много ми беше приятно, друг път можем да продължим; аз доста време изкарах пред компютъра, нуждая се от почивка; лека вечер!

Н.М. каза: Аз ще видя сайта му по-обстойно, както и нещата, които ми пратихте. Беше ми приятно, дано не съм ви отегчил с идеите ми, може следващия път да обясня точно как са свързани с това, което виждаме. Благодаря за отделеното време!

А.Г. каза: Изобщо не сте ме отегчил! Напротив, много ми е интересно. С удоволствие ще разговарям пак с Вас.

Н.М. каза: Радвам се, и аз така.

А.Г. каза: Впрочем, това, което си поговорихме сега, има ли проблем да го подготвя за публикуване в блога; преди това ще Ви го изпратя за да внесете промени ако искате? Аз смятам, че диалогичната форма не е за пренебрегване, напротив, много е добра.

Н.М. каза: Няма никакви проблеми, би ми било много драго. Има място даже и за продължение, понеже сега едва-едва почесахме повърхността на нещата и има още много за говорене.

А.Г. каза: Да, точно така; ще продължим, сега това беше само най-общо въведение. Добре, като имате време и настроение за разговор, обаждайте се.

Н.М. каза: Разбира се, Вие също. Лека вечер!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Нека на преден план излезе личността на младите - още за "експеримента по свобода", започващ в нашето училище



Ще ми се да си продължа разсъждението, подето ето тук: Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование; оказва се, там съм изложил само първата част от своята идея за някои възможни промени ("за умерен прогрес в рамките на закона") в наличната образователна система; сега ще добавя втората част, за да се "закръглят" нещата.

Значи трябва да правим нужното винаги да се появява момент на избор за учениците - пък и, защо не, за учителите; без избор няма свобода, без свобода няма отговорност, без свобода всичко се обезсмисля. Щом обаче се появи елемент на избор, поражда се усещане за свобода, това усещане вече е предпоставка за осъзнаването на собствената отговорност за онова, което си избрал; учениците следва в училището да научат поне ето това: че за всичко, което правиш, което си позволяваш, следва да поемаш пълната отговорност. Но как да се появи такова едно съзнание след като свободата в нашите училища е забранена? Сега сфащате ли защо всичко у нас се е обезсмислило? (Тази дума "сфащате" нарочно я пиша така, звучи ми по-колоритно, пък и е по-близка до народната душа; звучи ми някак "възвишено-байганьвски"!)

И ето, аз предлагам учениците най-напред да имат възможността да избират: дали да остана в часа по философия или да ида на друго място, да ида да свърша някаква друга работа, за която преценявам, че ми е по-потребна, по-интересна или не знам си каква още. Казах също, че за да узаконим някак този избор, се възползваме от правото на учителя да "гони" учениците, на които не им се учи, които по тази причина и пречат на учебния процес; е, за да не се стига до същинското гонене, ний предприемаме едно специфично "доброволно гонене", с оглед да узаконим цялата работа. Аз обясних там защо го правя. Това от една страна. Ето обаче и другата, не по-малко съществената страна: а какво ще правим с ония ученици, които все пак решат да останат в чака по философия?

Надеждата е, че щом са останали, че щом са решили да останат, щом са го избрали, значи часът ще мине на потребното ниво; ти ученици, предполага се, ще се включват в обсъждането, ще дискутират проблемите, ще се изказват, ще питат, ще се интересуват и пр. И ще си изкарват по този начин оценки. Но тия същите ученици, дето ще предпочетат да останат, също са претоварени с тежката програма, съставена от безжалостните министерски чиновници, много е възможно те да не са се подготвили за часа просто защото не са имали време да почетат по един такъв "лесен предмет" (в някаква класификация на МОН за учебните предмети философията заедно с физическото възпитание и категоризирана в групата на "най-лесните предмети"!). С оглед на това обстоятелство е нереалистично да очакваме всички ученици да са се подготвили за часа. По тази причина аз предлагам втора възможност за избор: сам да избираш дали ще участваш в обсъждането или ще се задоволиш само с ролята на слушател в дискусията. Изпитването с оглед на това отпада. Имам предвид изпитването по нежелание, по преценка на учителя. Обаче все някой трябва да се изказва. С оглед да не се получи така, че всички ученици да не са подготвени, аз предлагам на учениците си следното.

Нека сами да решат кои по дадената тема да са се подготвили - с оглед да бъдат водещи в обсъждането. Ако искат, могат да ми кажат кои ще бъдат ония, които следващия път, един вид, ще бъдат изпитани. Тоест, ще се подготвят и ще участват в обсъждането. Примерно пет ученика за новата тема, която ще се обсъжда следващия път, сами и доброволно поемат ангажимента да се подготвят, кой както иска и доколкото намери за добре, учителят може дори да запише тия "доброволци" за изпитване, та да се реши въпроса и да не стане така всеки да е разчитал на другите да се подготвят, а в резултат никой да не се е подготвил. Е, може и още по-добре ще бъде самите ученици да определят и да се разберат помежду си кои за следващия път, един вид, "ще се пожертват" да учат по философия и да бъдат най-активни в обсъждането. Това нека да бъде тяхна грижа, аз така предпочитам, не ща да им се меся в тия неща. Така ще се засили моментът на самоуправление, който също е важен. И ето как ми се ще другият път да протече самия час.

Първо ония, дето не щат да стоят в часа и предпочитат да бъдат "изгонени" с оглед да идат да се занимават с нещо друго, ще ги "освободим", те ще напуснат класната стая (като учителят все пак ще фиксира номерата им в дневника, с оглед всичко да е "законно"; след часа, като дойдат при учителя, отсъствията им ще бъдат премахнати, анулирани). След това започва самият час. Обикновено учителят по философия играе основна активна роля, аз предпочитам това също да се промени. Нека той да мине на по-заден план, а водещата роля да се поеме от тия петима ученика, дето са се ангажирали да се подготвят по темата и, така да се рече, са нещо като "експерти" по нея. Те и петимата ще излязат отпред и ще трябва да проведат обсъждането и дискусията, ще бъдат и нещо като "докладчици", и също така ще задават въпроси, ще дискутират помежду си, както искат да се представят, нека да проявят творчество и фантазия, нека сами да измислят как ще оползотворят това време, което е отделено за обсъждането. Те ще играят и ролята на "учители", те ще бъдат главните, ще бъдат водачи и прочие. Те ще отговарят също така и за реда в залата, ще правят нужното да има потребната обстановка. Учителят, разбира се, може да се включва на моменти в обсъждането, но на правата на всеки друг участник, не да бъде в привилегированата позиция на "всезнайко", който всичко решава, води, налага и прочие. Идеята е тази негова роля на пълен "монополист" на знанието, тази негова привилегирована позиция да бъде подкопана и премахната - с оглед по-цялостно да почнат да се изявяват учениците. Всъщност цялата работа е, че този час по философия в моето разбиране е място за изява на личността на учениците, те да се упражняват да мислят самостоятелно, да търсят истината, да опитват и прочие. А не да бъдат подчинен елемент, която само да изпълнява инструкциите на преподавателя-многознайко (или "всезнайко"). Даже когато учениците се объркат съвсем и изпаднат в състояние на пълна неяснота или обърканост, даже и тогава учителят не трябва да се намесва и да решава проблемите; най-умната позиция е да казва в такъв случай "Не знам! Помислете вие! Вие решавайте! Вие търсете изход от затруднението си!", щото обади ли се, "помогне" ли им, то това е, така да се рече, "мечешка услуга", която убива целия смисъл на работата. Онова, което учениците постигнат сами, само то ще има за тях значение, само то ще бъде ценно: защото е тяхно постижение, тяхно откритие. Иначе всичко се обезсмисля.

Това е в основни линии. Даже след като мине обсъждането и се струва, че този въпрос, каква оценка да се пише на изявилите се ученици, може да бъде обсъден и решен в диалог на преподавателя с учениците; нека мнението му да бъде меродавно, но той би следвало да се съгласи с техните предложения. Всички други ученици, дето присъстват на обсъждането, биха могли да участват в него било със задаване на въпроси, било с изказвания; те също могат да се изявяват, също могат да допринесат, също ще може да получат оценки. Но моментът с оценката нека да остане второстепенен, друго нека да излезе на преден план: именно възможността във всеки момент да избираш и сам да решаваш какво да правиш. Нека на преден план да излезе свободата на младите, именно участието им в един самоуправляем процес, тяхната самостоятелност, възможността за по-пълноценна и наистина свободна изява на личностите на учениците, за вземането на отговорни решения от тяхна страна и пр. Тези неща нека да бъдат водещите и съществените, всичко друго са подробности. Ето как философията може да даде пример за това, че в рамките на съществуващата система са възможни промени, които да се превърнат в онези искрици, които един ден ще подпалят огъня на голямата, на истинската промяна. Аз отдавна пиша и говоря, че философията трябва да стане нещо като локомотив на промените в българското образование и училище. Смятам, че наближава момента това да се случи, тази нейна изначална мисия да почне да се изпълнява в пълния й обем.

Да кажа сега още две думи за това как се възприеха моите предложения в класовете, в които имах възможността да съобщя това, което написах по-горе. Аз вече казах, че повечето ученици сякаш приеха положително тия мои предложения. Е, някои възприеха предложението ми като "поредна екстравагантност на г-н Грънчаров"; но имам чувството, че и на тях им стана любопитно. Ще видим. Всичко ще се разбере в опита, на практика; трябва да се опита. Как ще реагира администрацията на тия иновации също ще ми бъде интересно да разбера, макар че мога да се досещам за това още сега. Но ще видим. Чудя се дали да искам "разрешение" от Педагогическия съвет за провеждането на един такъв експеримент по свобода, но може и да не искам: моят предмет е такъв, че ми позволява сам, на своя отговорност, да опитвам с научна и изследователска цел такива иновации. Вярно, понеже съм в тежки отношения с администрацията, която в тия дни се е напънала отново да започва процедура по моето уволнение, та може би не е зле все пак да дам знак за моите намерения, за да видя как администрацията ще реагира, пък и един вид да я зачета, щото нали знаете, в рамките на системата, директорът е този, който "коли и беси", в него, както се казва, е "и ножът, и сиренето".

Ще видим тия работи, ще преценим тепърва. А сега да бързам, че има опасност да закъснея: имам часове. Желая ви хубав ден и пълноценна седмица! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ