Истината ни прави свободни

неделя, 27 юни 2010 г.

Мемите, които населяват съзнанията

Препечатано от: Какво е мем?

Началото на мемната теория е поставено през 1976 от биолога Ричард Докинс в книгата му "Себичният ген". Там мемите са идеи, които еволюират по законите на биологичната еволюция. Помисли за всички идеи, които имаш в съзнанието си в момента - това са меми, които са дошли отнякъде: от приятели, от интернет или от медиите. Примери за меми са музикалните мелодии, вицовете, модите, слоганите, теченията в дизайна.

Мемите, които населяват съзнанието ти, са в постоянна конкуренция с други меми от меметичния набор. Това означава, че те се състезеват да населят още умове, точно както биологичните форми се опитват да населят нови места. (И което е по-важно, това не е задължително да е в резултат на някакво съзнателно мислене от страна на организмите или мемите, това просто е тяхно свойство) Някои ото мемите се спправят по-добре от други - всеки път когато си подсвиркваш любима мелодия, някой може да я чуе, всеки път, когато носиш "модерна" дреха, зарибяваш още хора в това увлечение. Примери за изкрючително успешни меми са мелодията на "Happy Birthday" или началото на 5-тата симфония на Бетовен, това са меми,които се репликират добре в чуждите съзнания; нещо повече - те са оставили свои копия върху хартия, аудиолента, CD.

Мемите се държат подобно на биологичните гени. Нещо повече, те са обект на селекция. Но възможният обем за съхранение на меми, дори и много голям, е краен. Така че само най-добрите (от еволюционна гледна точка) меми имат шанс да оцелеят. Мемите, които са по-добри в репликацията, оставят повече свои копия, както в съзнанията на хората, така и върху неживи носители; тези, които не са толкова успешни в размножаването - постепенно отмират. Такива изчезнали меми са старите песни, които никога не са били записани, приказки и разкази, мъртвите езици. Подобни сложни набори от отделни, но взаимодействащи си меми се наричат мемни комплекси. (Прочети ДОКРАЙ >>>>)


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ


ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ



ЗА КОНТАКТ

събота, 26 юни 2010 г.

Прочетете един чудесен и много въздействащ текст на Албер Камю, съхранен от арестувания сайт "Читанка.нет"

Както е тръгнало, барем да арестуват всички нас, дето "пиратстваме" като четем разни книги и текстове, философски, художествени, научни, какви ли не; да се чете, оказва се, у нас е укоримо поведение, както показа фрапантния случай с Читанка.нет; ето по тази причина ви давам линк, където можете да прочетете цялото есе на Камю, наречено "Размисли за гилотината" - за което той е получил Нобелова награда. Забелязвате, че си връзвам, дето се казва, "гащите", та не прекопирвам текста, ами топя пред бдителните органи "колегата" Хинков, дето го е публикувал. Правя това, за да не ме арестуват още сега за една глупост, аз си имам други, още по-сериозни "престъпления", пък и ако ме арестуват сега, кой тогава ще остане да мъти водата на властта, само Иво Инджев ли?

Текстът е чудесен, струва си човек да отдели време и да прочете нещо наистина дълбоко и смислено. Там в коментарите САНДО, който има шанса да живее във Франция, отбеляза: "Французите може и да нямат добър футбол, но поне разполагат с чудесни писатели и интелектуалци :-))) И с вкусно вино де :-))))", а пък моя милост добави: "Есето е много хубаво и силно, като гъсто и упоително, замайващо главата и подкосяващо краката французко вино :-)".

Та ето малък откъс от текста, колкото да ви "зарибя" поне малко - и колкото ГДБОП да не ме арестува, щото за цициране у нас все още, предполагам, не арестуват:

Нашето общество трябва да се защитава не толкова от индивида, колкото от държавата. Възможно е след тридесет години тези съотношения да станат обратни. Но за момента законната защита трябва да бъде насочена към държавата и най-вече към нея. Правото и най-реалистичният опортюнизъм повеляват законът да защитава индивида срещу една държава, отдадена на лудостта на разкола или гордостта. „Държавата да започне и да премахне смъртното наказание“ би трябвало днес да бъде нашият лозунг.

Кървавите закони, беше казано, окървавяват нравите. Но идва едно състояние на безчестие за дадено общество, когато, независимо от всякакви безредици, нравите никога не успяват да станат толкова кървави, както законите. Половин Европа познава това състояние. Ние, французите, го бяхме познали и има опасност да го познаем отново. Екзекутираните по време на окупацията докараха екзекутираните на Освобождението, чиито приятели мечтаят за отмъщение. Някъде другаде обвинени в множество престъпления държави се готвят да удавят вината си в още по-големи кланета.

Убива се в името на нацията или в името на една обожествена класа. Убива се в името на бъдещото общество, също така обожествено. Който вярва, че знае всичко, си въобразява, че може всичко. Временни идоли, които изискват абсолютна вяра, неуморно произнасят абсолютни наказания. И религии без трансцендентност масово избиват осъдени без надежда.

И така нататък. Отидете до текстана Камю, позачетете се, и няма да се откъснете. А пък нищо чудно чрез неговите текстове да се пристрастите към философията, както се случи с моя милост през далечната 1975 година, когато съм бил на 16 години. Когато цяло лято прекарах с едно томче на Камю, което кой знае как беше преминало през иглените уши на комунистическата цензура. Великолепно си прекарах тогава под сенките на дърветата покрай река Марица - в моя приказен роден край. Та искам да кажа, че заради този същия Камю станах философ - за да ви тормозя сега всеки ден с моите писаници... "Окраставях" заради "крастата", която се съдържа в неговите текстове, а пък нали знаете, "краставите магарета" отдалеко се надушват!


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ


ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ

ЗА КОНТАКТ

четвъртък, 17 юни 2010 г.

Животът може да ни даде всичко, но готови ли сме ние самите да му поискаме точно онова, което истински ни трябва?

ИСТИНИТЕ НА ЖИВОТА НИ

Философията на морала

Размислите за живота и човека неизбежно опират до търсенето на ония истини, от които зависи живота ни. В наше време почти всеки си мисли, че неговият живот е изцяло в неговите собствени ръце – и затова можем да правим каквото си искаме със своя живот. Това чувство за свобода е прекрасно, ние наистина “правим” всеки ден своя живот, но това не значи, че животът ни трябва да зависи от “изобретени” тук и сега от нас самите истини: животът е над всичко, в това число и над нас самите.

Мнозина смятат, че всеки, живеейки, си създава своя оригинална истина на живота. Зачитането на това право съдържа в себе си нещо достойно за уважение – животът ни наистина трябва да е в наша власт, ала тази власт не е безгранична. Ние все пак не можем да правим каквото си искаме със своя живот, защото не сме си го дали сами: Оня, който ни го е дал, ще ни държи отговорни за това какво сме направили с него.

Не може да се смята, че “няма задължителни истини”, че “всичко е относително”, че “нека да живеем както ни се иска, и да не мислим за последствията, защото след живота ни няма нищо” – този нихилизъм до добро не води, защото самият живот си иска своето, а ние сме длъжни да му го дадем. Ето защо неизбежно опираме до въпроса, до вечния въпрос:

Коя е вечната истина на вечния живот?

Наистина, ние сме смъртни, но животът като такъв е вечен, той няма да спре след нашата физическа смърт; светът няма да загине заедно с нас. Ние сме временни, но животът е вечен, на нас ни е даден живот с определена цел, а не просто така, изцяло случайно. Затова трябва да се пазим от абсурдното живеене “ей-така, за едното нищо”, както и от подценяването на самия живот, защото разминаването ни с вътрешното естество на живота няма да остане безнаказано; ние сме тези, върху които ще се стоварят последиците на собствената ни неразумност. Самият живот носи в себе си някаква истина, без която не може да се живее, ние безсъзнателно й служим, но много по-добре би било да се опитаме да си дадем сметка за нея.

Ако животът като такъв е една вечна тайна за човека, а неговата истина е толкова велика, че никой не може да претендира, че я е прозрял напълно, то това само означава, че ние нито миг не трябва да се отказваме от това поне да вървим към тази истина, да се стремим към нея – за да направим живота си пълноценен и истински. Безразличието към живота и неговата истина жестоко се наказва, цената е един неизживян живот! Готов ли е човекът, особено пък младият човек, който е в началото на един живот, от който очаква така много, да плати тази цена – и необходимо ли е това, след като животът ни е даден за това да го живеем?!

Търсенето на истината на живота е смисъл на самия живот за човека. С всичко, което правим, ние или се отдалечаваме от тази истина, или пък се приближаваме към нея; но най-важното е да не живеем в раздор с онова, което животът иска от нас. Животът може да ни даде всичко, но готови ли сме ние самите да му поискаме точно онова, което истински ни трябва?

Мнозина живеят така, че все едно не знаят какво точно искат. Един ден искат едно, на другия ден се отказват и с безумен плам се хвърлят да гонят съвсем друго: така не бива да се живее. Поставяме си цели, които много често ни отнемат радостта от живота, защото тези наши разсъдъчни цели почти винаги изневеряват на онова, което животът иска от нас, но ние не го знаем. С живота си нямаме правото да правим каквото ни скимне, защото ще бъдем наказани; ние самите по този начин наказваме себе си, не някой друг! Свободата не означава, че имаш правото да постъпваш както ти се прииска с този живот. Вярно разбраната свобода изхожда от разбирането за един велик дълг пред живота, тежестта на който трябва смело да поемем на плещите си. Животът ни трябва да служи на живота – нима има по-проста, но по-значима истина от тази?! Има ли някой, който да не разбира това?!

Философията се опитва да помага на хората в търсенето на ония прости истини, от които зависи наслаждението ни от един смислен и подреден живот, в който всяко нещо заема своето си място. Как да постигнем това?

Какво е моралът?

В зависимост от разбирането си за живота, за вътрешното му естество и за неговата задача пред живите човешки същества всеки индивид е длъжен да хармонизира съществуването (и всекидневието) си с потребното на самия живот – и едва тогава можем да разчитаме на удовлетвореност от живота си. Това съдбовно “Как съм длъжен да живея?” е коренът на ония базисни разбирания, на основата на които всеки индивид прави живота си.

Човек може да живее за “всичко” – макар че това няма как да ни се удаде: ние не сме богове. Затова сами себе си трябва да ограничаваме ако искаме все пак нещо да постигнем от този живот. Ето защо наред с проблема живот всеки един от нас всекидневно трябва да решава и какво да прави със свободата си – ако все пак я “има”, ако я е постигнал.

Тези неотменни човешки задачи – за живота и за свободата – предпоставят потребността от яснота, в търсенето на която ние “изработваме” личния си морал, правилата, които сами сме си създали, опитвайки се да постигнем загадката на живота си. И тъй като ние не сме първите, които изобщо живеят на тази земя, то общо взето много се влияем от т.н. общ морал, от ония традиционно сложили се представи за това как трябва да се живее, които човечеството е постигнало в историята си.

Всеки би трябвало да е обезпокоен най-вече от това дали живее пълноценно, истински, според истината на живота, дали отговаря на ония изисквания, които самият живот отправя към нас. Възможно е ние самите да направим живота си невъзможен, да го объркаме до невъзможност. Възможно е обаче и да се наслаждаваме на един смислен и съдържателен живот – всичко е в нашите ръце.

Моралът – личен или общ, човешки – може да ни помогне, защото все пак в него са ония правила, които било индивидът, било общността от индивиди, са постигнали, търсейки пълнотата на съществуването си. Нужни са ни ориентири в пътуването към самите себе си и към истината на своя живот – моралът може да ни ги даде, стига да сме разумни да ги поискаме от него.

Може, разбира се, да “експериментираме” с живота си, макар че трябва да съзнаваме, че животът стои на първо място – от което следва, че с него не бива да правим онова, което ни “скимне”, а само това, което трябва; все пак живеем един път, не ни е дадена възможността за “поправка”. Жизненият, жизнеспособният морал не се бори с живота, не ни тласка към отказ от живота, а ни помага да бъдем близо до живота си, учи ни да отговаряме на неговия могъщ порив.

Има, разбира се, и “мъртъв морал”, които е израз на неспособността да се живее пълноценно, който е израз също на озлобеност спрямо самия живот – и точно затова ние самите решаваме кое ни е потребно и какво точно искаме от живота си. Има “борци срещу живота”, които правят всичко да пречат и на другите да живеят – и тези също са оставили своя злотворен отпечатък върху онова, което наричаме “морал”. Това е именно анти-моралът, който е способен да доведе до разрухата на човека, който вманиачено си е наумил, че има право да съсипе живота си.

Ето защо живият човек в крайна сметка пак сам трябва да решава – и то най-отговорно! – за всичко. Защото това е неговият живот, а също и защото всеки от нас живее за първи (и последен!) път. Поставени сме в една изключително сложна ситуация, от която трябва да намерим достоен изход – ние самите няма да си простим ако си позволим лукса да се провалим в задачата на живота си! Не е лесно да си човек – а да си достоен за живота човек е най-трудното.

Изглежда и затова ни е даден, впрочем, този живот: да постигнем достойнството си, да живеем достойно, да не се срамуваме от живота си, да не допуснем провал, а да преуспеем!

Какво съм длъжен да правя?

Това е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който стои в основата на неговата толкова възвишена практическа философия. Тази морална философия на великия кьонигсберски мислител съдържа най-чистите и неотменни принципи на изкуството да се живее достойно и човешки. За Кант човекът е “цел сама по себе си”, негови са думите:

“Към човека трябва да се отнасяме винаги и единствено като към цел сама по себе си, никога като към средство!”. Тия думи утвърждават човешкото достойнство: няма нищо по-велико от човека на тази земя! Кантовата философия на морала е философия на свободата. Кант най-убедително показва как благодарение на човека се създава, а също и защо само върху човека се крепи великото царство на свободата, причастността към което трябва да ни изпълва с гордост. Възниква, сътворен от нас самите, един величествен свят на свободата, който от гледна точка на материалния свят е “аномалия”, пълна противоположност на “природното”, този свят обаче е същност на човешкото, неговата еманация.

Тези два свята – на природата и на свободата – стоят “настръхнали” един срещу друг, битието се “разцепва”, и само красотата е тази, която може да ги примири. Защо е така трябва да направим опит да разберем; а пък нима истината на красотата, живота и свободата не е любовта?!

В този смисъл дълбоката християнска идея за любовта като душа на този свят намира своето потвърждение и във философията: автентичната любов е стихия на достойнството, на красотата и на живота. Няма пълноценен живот за ония, които не са отговорили и на призива на любовта, вкоренен дълбоко в нашите сърца. Истината на живота е любовта, на свободата – също, нима има нещо по-значимо за човека от тези прости положения, които всеки от нас трябва да проумее: за да не ощети живота си, за да не допусне животът му да стане жалък и беден?!

Ето на такива истини ни учи философията на морала, етиката, нейната сила се крие в това, че тя не предписва “рецепти” за това “как трябва да се живее”, а дава шанс на всеки да обогати разбирането си за живота. Знаем, че философията е свобода, без свобода няма философия, а животът ни без свобода не си заслужава усилието.

Безразличието към истината е непознато за ония, които искат да живеят пълноценно и свободно, ето защото философията, даваща им шанса да защитят своята преданост към живота, е най-необходимото за човека. Тя може да е лукс, но е такъв лукс, който трябва да си позволим: за да бъдем щастливи. И за да не допуснем животът ни да стане блудкава трагедия или глупав фарс.

(Забележка: Горният текст е откъс от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ: етика на достойнството, която излезе от печат през 2002 г.)



Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ


ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ

ЗА КОНТАКТ

събота, 12 юни 2010 г.

Часът за ново Възраждане на българското образование и на българската култура удари - той бие за теб и за мен, за всеки един от нас!

Ново българско Възраждане

Да бъдем или да не бъдем България – територия, държава, хилядолетен род? Решаваме ние и само ние, всеки от нас!

Решава го нашето съзнание, нашите стремежи, нашите вечни оплаквания, че макаронът ни е все крив, нашият стремеж към вътрешно усъвършенстване или нашият стремеж към единствено материално съществуване, нашето въздействие върху децата ни, ... нашето... нашите... а, не тяхно, техни. Защо използването на притежателните местоимения от първо лице в повечето случаи се асоциира с чисто физиологични или материални неща? Всеки от нас – човеците, идва на Земята под формата на материя, придвижваща се, размножаваща се, хранеща се, както животните – риби, влечуги, бозайници, птици или както микробите – те също са придвижваща се материя; материя, която се размножава, храни, за да съществува. Защо тогава ние се наричаме съвършени?! Защото задачата ни не е просто да съществуваме.

Защото мисълта е онова, което ни отличава от всичката останала придвижваща се в пространството материя. Нашата мисъл прави целенасочени действията ни. Мисълта поражда нашите емоции - гняв, омраза, Любов; поражда действия, устремени към достигане на Щастие и усъвършенстване, каквото и да означават те. Но мисълта поражда и разрушение. Отдавна световните територии са разпределени. Днес е време за борба за духовна свобода. И тя ще се осъществи със силата на мисълта, словото и изкуството.

Но тази сила се ползва еднакво и от тъмнината и от Светлината. Разликата е в резултата. Никой не може да вземе историята на един народ. Докато още има паметници, свидетелстващи за нашата история, наличието им трябва да се използва от мисълта и словото, за да послужат на Светлината. Тогава няма да има промити мозъци, дървета без корени, хора с втренчени погледи в TV–бозите, набивайки американска царевица, McDonald’s и пр. Още Паисий го е казал: „Българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език”. Случайно ли го е казал?!

Днес повече от всякога е нужен нов подход към преподаването на знания и запознаването с културата. Училището трябва да „излезе” от класните стаи. Отдавна сме в омягьосания кръг „Кое е първо: яйцето или кокошката?” Още във висшите училища, които са предназначени за подготовка на педагогическия кадър на България, трябва младите бъдещи будители да бъдат обучавани в това да са осъзнати мислещи човеци, да бъде стимулирано излагането на прогресивни техни идеи. Откъде да се започне? От написването на нови учебници. Необходими са нови учебници по анатомия, по математика, по история на България, по български език и литуратура...

Необходимо е в училищата да влизат съвременни млади публицисти със своите идеи, отразяващи живота днес, които да показват на децата какво е навън от училище, какво е да трябва да мислиш, и то сам и самостоятелно, да мислиш - и да бъдеш отговорен за всяка твоя идея и действие. Много, много неща трябва да се изхвърлят от съвременното училище и много други да влязат в него. Необходимо е театъра, операта, балета, художествените галерии, музеите и т.н. да влязат по своеобразен начин в училищата и децата да участват в тях. Не се провокира въображението, а се заключва. Години, години наред българското училище е оставено да съществува като нещо отделно, откъснато от живота навън. После децата попадат в среда, в която изобщо нямат представа какво да правят със себе си.

Ние не сме просто само тяло с органи и системи, ние – човешките същества - сме триединство – дух, душа и тяло. Още от първи клас е необходимо да се постави началото на въвеждането на децата в истинската тяхна същност. Всяко дете трябва да бъде отвеждано до дълбините на това, което е. Обикновено, към 11-тата година то вече е показало към какво има влечения, кои са нещата, които му доставят удоволствие да се занимава. Образователната система, към настоящия момент, не предвижда след тази възраст паралелките да се оформят на принципа на творческите влечения на децата.

А какви са те, това отдавна са го забелязали или би трябвало да го забележат първо техните родители. В детските градини учителите също придобиват представа за това и тяхната информация би била ценна за родителите. Общообразователната подготовка трябва да върви успоредно с развитието на творческите заложби на децата. Само така обществото няма да бъде роботизирано, само така децата ще се научат да имат активна жизнена позиция, да имат уменията да я защитават.

Защо много родители възприемат училището като звероукротителна инстанция? Защо те самите нямат уважение към учителстването? Защо не се интересуват какво, всъщност, правят там техните деца и защо не виждат, че времето от 7 г. до 12 клас на собствените им деца е безвъзвратно изгубено? Отговорът на тези и други подобни въпроси е един единствен: Образование и Култура в училище няма.

Има папагалско зубрене, на всяка цена усвояване на материя, за която често децата нямат обосновка защо им трябва, както и нетворческото й преподаване от страна на самите учители. Часовете по музика в началния курс се използват за дорешаване на задачи на фона на детски песнички, пуснати на CD устройството и т.н. А навън животът си тече ли, тече...

Днес, пак както преди хилядолетия, българският род се е разпръснал по света и е създал вече другата България. Коя и къде е другата България? Тя е навсякъде, където коренът й има представител. Това си ти – българинът в България, в Австралия, в Русия, в Испания, в Австрия, в Англия. Българинът в TV новините и предаванията, в българското училище, в душата и духа на българските учители и родители; българинът с даденото му правомощие да кове българското законодателство; българинът – публицист, журналист; българинът – творец в изкуствата...

Значи ти и ние си/сме навсякъде! Значи от теб и от нас зависи... какво ще мислим, какво ще се съгражда от тези наши мисли, зависи да бъде или да не бъде България – територия, държава, род. Няма крив макарон, а има криви мисли, криви чувства, криви желания. Има избор, който всеки от нас прави и затова е отговорен за настоящото бъдеще и за бъдещото настояще на всички.

Иначе ще продължаваме да се самосъжаляваме с приказки от сорта: ”Като ми пееш, Пенке ле, кой ми те слуша!”

Къде сте, българско Образование и българска Култура?! Часът за Вас удари. Вие сте на ход!


Автор: Румяна Георгиева


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на в-к ГРАЖДАНИНЪ и на сп. ИДЕИ

ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ

ЗА КОНТАКТ

Абонамент за списание ИДЕИ