Истината ни прави свободни

четвъртък, 29 април 2010 г.

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:
(1)“Чувствата са най-пълната форма на разсъждение, която можем да си представим”
“Вкусът е основното качество, в което се съдържат всички останали. Чрез него единствено геният е върховното здраве и равновесие на всички способности”
“Духът ви ежечасно е тласкан към гнева и заклещен в клопката на мрака, която егоизмът и самолюбието са му устроили грубо”
(Изидор Дюкас, граф дьо Лотреамон)
(2)“Мълчанието – това е блясъкът на силните и убежището на слабите, целомъдрието на горделивите и гордостта на унижените, благоразумието на мъдреците и разумът на глупците.”
(Шарл дьо Гол)
(3)“И вие не един път ще поискате да видите царството Божие на земята, и не един път ще ви кажат, че тук или там съществува щастливо братство от хора, живеещи по законите на добродетелта, което може да се уподоби на царството Божие. Не гонете тези илюзии, не се надявайте да видите царството Божие във външното, даже и най-бляскаво обединение от хора, – нито във вид на държава, нито във вид на общество, подчинено на твърде установени закони.”
(Георг Хегел)
(4)“Противоположностите се обединяват от любовта. В любовта човекът намира себе си в другия… любовта е единение на живота. Но живота на жив, непосредствено заобикалящ ни човек, сетивно чувстван. Любовта към ближния, това е любов към хората, с които встъпваш в отношения. Мисленото не може да бъде любимо. Затова е нелепо да се говори за любов към хората въобще, към тези, които не познаваш. Затова любовта не е висша човешка потенция. По-високо от любовта е религията. За да стане любовта религия, тя трябва да изрази себе си в обективна форма. Тя – субективното чувство – трябва да се слее с представяното, с всеобщото и със самото това да приеме формата на същество, на което можеш да се покланяш и което е достойно за това.”
(Хегел)
(5)“Обичай ближния като самия себе си!”. Тази евангелска заповед е идеал за святост, недостижим за живото същество, защото последното никога не може да бъде свободно от желания и склонности, които, основавайки се на физически причини, сами по себе си не се съгласуват с моралния закон.”
(Кант)
(6)“Велики дела се извършиха около нас. Чудовищна драма – да видиш как загива небивал гений. Това е най-трагичното, което може да бъде. Цялата маса посредственост със своята абсолютна оловна тежест натиска тъпо и неумолимо, докато всичко велико не се окаже на едно равнище с тази маса или по-ниско от нея. И повратният момент на цялото, причина за могъществото на тази маса, по силата на която тя, като хор, остава на сцената последна, на повърхността, е в това, че великата индивидуалност сама трябва да й предостави правото на това, като обрича себе си на гибел.”
(Хегел, за Наполеон)
(7)“Отговорът на въпросите, които философията оставя без отговор, се заключава в това, че те трябва да бъдат поставени иначе.”
(Хегел)
(8)“Пошлото мислене констатира: тук е липа, а тук – върба и т.н., отдолу иде крава. То не доказва, но приема своето напрежение за доказателство, скуката си – за дълбочина, а умората – за резултат.”
(Хегел)
КАЗУС:
“Варваринът се удивлява, когато чуе, че квадратът на хипотенузата е равен на сумата от квадратите на катетите. Той мисли, че би могло да бъде и иначе, страхува се преди всичко от разсъдъка и остава при съзерцанието. Разум без разсъдък е нищо, а разсъдък без разум е нещо. Разсъдък не можеш да получиш в подарък.”
 Разбирате ли, давате ли си сметка защо Хегел мисли така?
 Как се отнасяте към твърдението му?
 Има ли и днес хора, които… продължават да си стоят на варварското ниво на човека? Има ли хора, които се задоволяват със съзерцанието и не чувстват нужда да мислят, да упражняват разсъдъка си?
 Но не е ли разумът нещо повече от разсъдъка? “Разсъдливостта” или пък “разумността” поставяте по-високо? Може ли да се окаже, че “варваринът” в някакъв смисъл е “по-разумен” от прекалено разсъдливия?
 Кое в съвременния човек е по-развито (като “глобална тенденция” на “преобладаващия тип душевност”) – разсъдливостта, чувствителността, разумността? Колко сме далеч от… “варварството”?
 В някакъв смисъл не е ли “по-добре” да си “варварин”, а не “цивилизован”? Нашата цивилизованост не ни ли вреди понякога? Какво сме загубили, отдалечавайки се от “варварското у себе си”? Иска ли ни се понякога да се откажем от “цивилизоваността” си?

АЛТЕРНАТИВИ:
 “Здрава” и свободна индивидуалност: човекът е силен когато е свободен, и свободен когато е силен. Слабият човек е готов да се откаже от себе си заради уюта на несвободата, на живота в комуната. Слабите се чувстват щастливи когато са много тъкмо защото наистина са слаби, защото всеки от тях сам по себе си не може да понесе слабостта си. Който не може да понася “компанията на самия себе си”, т.е. самотата, е “празен индивид”, точно такива обичат да се сродяват в колективи” и “комуни”; такъв човек е обзет от бяс когато остане сам. Силният е обаче зависим само от себе си, не обича да бъде носен от другите и цени най-вече достойнството.
 “Егоистично” е да си индивидуалист, да мислиш главно за себе си, да си “безразличен” към другите. Човек трябва да е готов да се откаже от себе си заради другите, но обратното е недопустимо. Човекът е “обществено същество”, индивидуалността откъсва хората един от друг, докато “социалността” ги сродява, поражда монолитното общество. Различията трябва да се преодолеят и жертват – и само тогава хората ще бъдат щастливи, само тогава ще възтържествува справедливостта”. Сам по себе си човекът винаги е нещастен, а самотата е слабост. “Сияйното бъдеще” на човека е времето, в което индивидът ще бъде победен и ще настъпи “пълното равенство” на комунизма.

4. Кой път води до достойнството?

 Не е ли това само пътят на свободата? Един ли е този път – или пъти-щата на свободата са винаги много? Не се ли налага всеки един поотделно да проправя свой път към “сладката свобода”? Не е ли това главното дело на живота ми?
 Готов ли съм да се откажа от “лесния живот под нечие крило”? Притежавам ли нужната за това сила? Смятам ли себе си за самостоятелен човек? Дали аз съм личност в истинския смисъл на тази дума? Страхувам ли се понякога от своите различия с другите? Опитвам ли се отвреме-навреме да ги потискам?
 Представям ли си живота без свобода, живота без достойнство, без личност и раз-личност? Какви чувства поражда такъв живот в душата ми? Страх ли ме е понякога от перспективата да се откажа от свободата? Дали един такъв живот може да се нарече човешки?

3. Кога другите ми стават… “другари”?

 Мога ли да бъда “другар” с… всички? Кои са те, тези “всички”? Не са ли те само абстракция, която за мен неизбежно приема формата на абсолютна безличност? Как тогава да бъда “другар” с нещо, което няма свой индивидуализиран образ?
 Не е ли естествено да бъда другар само с “отделно лице”, с конкретен човек и индивид, който ценя и който ме цени – подобно на това както по същия начин мога да бъда приятел само с някой, а не с “всички”? За да стана “другар” някому не трябва ли това да е във връзка с конкретно “сдружаване”, а не “изобщо”?
 Мога ли да съм абстрактен другар на хора, с които не се познавам, с които не съм говорил дори, които не съм виждал? Тогава могат ли в една общност всички да бъдат “другари”? Такъв “сплотен колектив” до какви последици за всеки един ще доведе? Какво е станало с тяхната раз-личност? Не са ли я пожертвали заради “колектива”?
 Как да нарека общността, в която всички се страхуват от раз-личността си – и съответно се облягат само на своята общност? Какво им дава общността? Комфортно ли се чувстват в нея? Ако се върнат към естествената изява на своите различия какво ще стане с и “в” общността? Дали тяхната “комуна” ще издържи на тяхната раз-личност?
 Как оценявам живота в една комуна на без-личните, на сплотената безличност? Може ли комуна да възникне по естествен път, непринудено и спонтанно, сиреч свободно? Или винаги се налага обезличностяването да бъде принудено, да се извърши с прилагането на сила и насилие?
 Ако, например, хората, които искат и обичат… да ходят голи, си организират “комуна на нудисти”, то това няма ли да е предизвикателство спрямо “цялото общество”? Това, че някъде съществува “комуна на нудисти” (станали такива по свой свободен избор) може ли да засегне останалите, “цялото общество”? Или обществото трябва да се примири: “щом като така искат, нека да живеят както им харесва”?
 Да, но ако нудистите поискат да “приобщят” към своя нудизъм “всички останали”? Ако поискат да наложат своя стил на “цялото общество”, то дали това би станало по естествен път? Какво ще стане с ония, които твърдо не желаят да живеят така? Няма ли да се наложи да бъдат принудени чрез сила да “споделят” общия живот в комуната?
 Как разбирам и как се отнасям към теорията и практиката, наречена комунизъм? Какво представлява подобна комуна, наложена на цялото общество? Какво комунистите са правили с ония хора и личности, които не са искали да живеят в тяхната комуна? Какво е станало с естествения живот, съществувал до установяването на комунизма?
 Комуната не е ли по принцип враждебна към индивидуалната свобода? А може ли свободата да не е индивидуална? Как разбирам “общата”, абстрактната и “социална” свобода? Когато никой поотделно не е свободен, то тогава могат ли “всички” да са свободни? Какво комунизмът е направил със свободата на индивида?
 Ако комунизмът е стъпкал и унищожил именно индивидуалната свобода, т.е. свободата като такава, то с това какво бъдеще си е подготвил? Какво обикновено става с обществото, не търпящо свободата и раз-личността на индивидите? Какъв е закономерният край на обществото, ненавиждащо свободата?
 Кои и какви са хората, които не си представят живота извън комуната и “колектива”? Защо такива хора не са способни на свободен живот? Защо те са склонни някой друг (комуната, колектива, държавата, “партията”!) да направлява живота им? Признак на сила или пък на слабост е една такава “жизнена стратегия”?
 Какви изпитания очакват обществото, което се опитва да победи и надмогне проказата на комунизма, т.е. да възвърне своята нормалност, да възвърне силата и здравето си? Как големи “маси от хора” могат да бъдат “отучени” от безотговорния живот в комуната? Лесно ли такива хора ще обикнат свободата?
 Ако със свободата лесно не се живее, то благодарение на нея (за сметка на това!) не се ли живее достойно? Ако достойнството предполага твърде много трудности и безпокойства, то няма ли опасност да стане нежелано от много хора?

2. Кои и какви са те, другите?

 Не са ли те най-напред различни, нееднакви, “всеки сам за себе си”, индивидуалности и пр.? Тогава имам ли право да ги наричам с общото име “други”? Каква е тази тяхна “другост”, нима тя се свежда само до това, че те не са “мене”, а “аз” не съм “те” (”тях” и пр.)?
 Вярно ли е това, че между мен и тях трябва да поставям известна граница? Какво ще стане ако тази граница бъде заличена, “размазана”, неясна, ако допусна това тя да не съществува? Няма ли тогава аз самият по някакъв начин да загубя себе си, да се “разтворя” и “изгубя” сред тях?
 Може ли да ми се случи това, ако то стане, как ще се чувствам? Ако пък споменатата граница е налице, то какво ми дава това? Не е ли тя всъщност граница между моята и тяхната на всеки един от тях, от онези,които не са “мен”!) свобода? Защо тогава между свободите ни да не бъде допускана граница?
 Какво ще стане свободите ни се смесят, ако границата между тях бъде премахната? Нима е възможно тогава свободите ни да станат по някакъв странен начин… “безгранични”? Каква ще бъде тази “безграничност”, тази липса на определеност, на предел, дори на “собственост” върху своята свобода?
 Не е ли това равносилно на унищожение на свободата на всички – щом като никой поотделно не разполага със свободата си? Ако някой друг “прекрачва границата на свободата ми”, т.е. се разпорежда с моята свобода, а аз, да предположим, в същото време си позволявам намеса в неговата свобода, то какво означава това, докъде ще ни доведе?
 Всеки един от нас, ставайки зависим от другия, не е ли станал несвободен? Има ли смисъл от подобна”размяна” на свободите ни? Мога ли да си позволя това по отношение даже на най-близък човек, или по отношение на друг, чужд човек? Не ни ли се налага да зачитаме и уважаваме свободите си, което е равносилно на признание на суверенността на нашите личности?
 Дали само тогава няма “другите” да станат “общност”, преизпълнена с личностност и човечност? Може ли изобщо другите като други да бъдат “общност от индивидуалности”, “съзвездие” от личности? В какво тогава ще се изразява тяхната другост по отношение на мен самия като “непосредствено дадена ми” личност?
 Нали аз се научавам да ценя личността и личностното най-напред в свое лице? Цени ли личността онзи, който сам не е личност? Как е възможно това, откъде ще се вземе неговото уважение към личността – щом като той не я е усетил в себе си? Тогава не следва ли, че другите като други по отношение на мен самия са нещо безлично и безличностно, нещо аморфно и неопределено, лишено от индивидуалност и пр.?
 Какво тогава мога да очаквам от една такава овладяна от безличното, дезиндивидуализирана реалност, срещу която стоя аз – държащия на личността и на индивидуалността си? Как става това превъплъщение: всеки сред другите “сам по себе си” е някаква личност, но те (“всички заедно”, като масивност от много сливащи се в едно лица) образуват една безлична и не понасяща личността абстрактна “другост”, която поотделно потиска и упражнява натиск спрямо всеки свой “член”?
 Какво е това “чудовище” на другите, което е озъбило своята паст срещу всяка своя отделна и държаща на уникалността си част? Не се ли “самоизяжда” в своята ненаситност, в своята пословична “лакомия”, която е вечно жадна да поглъща и “смила” всичко онова, което се опитва да се дистанцира и така да съхрани себе си?
 Мога ли да стана неразделна и самодоволна, слята с цялото “част” на неразличимата “другост”, в която шествува вездесъщата безликост? Какво тогава ще стане с мен самия, ще “остана” ли или ще се загубя, по-скоро – погубя? Случило ли се е това с някой изобщо – или то е “абстрактна възможност”, от която не бива да се плаша?
 Кога се стига до “разливане” на личността в безличното, наречено “другите”? Дали пък то не е моя всекидневна възможност, която трябва ясно да съзнавам – за да й противостоя, за да й преча да се осъществи, да ме “сполети” и погуби?

1. Лошо ли е да си… “индивидуалист”?

ВЪПРОСИ:

 Ако аз съм индивид, то не е ли естествено да съм и “индивидуалист”? Какво означава това, нима може просто да се разбира като отстояване на индивидуалността си? Имам ли, впрочем, друг избор – ако все пак държа на себе си, не съм склонен лесно да се отказвам от себе си?
 Коя е алтернативата на индивидуализма, към какво се свежда тя? Какъв е “неиндивидуалистът”? На какво тогава държи той, от какво се отказва? Има ли “средно положение” между двете алтернативи, между индивидуализма и “неиндивидуализма”? В какво ли ще се изразява тя?
 Как може да се балансира между едното и другото, какво ще спечеля от това? Възможно ли е да се живее по този начин – “на ръба”, “крайно пресметливо”, “без да се поставя никъде ударението”, без да се определиш, без да си се самооценил, във вечно колебание и неяснота?
 Дали ми е по вкуса такава “балансираност”, която ме обрича на неопределеност, на блуждаене, на безпринципност? В какво се изразява моят индивидуализъм – защото аз държа на себе си, на своята свобода, на раз-личността си? Нима може някому да пречи това, как така да му е “неприятно”?
 Трябва ли да правя компромис между себе си и онова, което “някому” се искало по отношение на мен (без това да е негова работа!)? Докъде ще ме доведе това, а именно прекалено да се съобразявам с “вижданията” на другите… във връзка с мен самия?
 Аз самият опитвам ли се да се меся в нечий живот? Имам ли право да правя това? Мога ли тогава да искам подобно отношение и към мен самия? Какво съм длъжен да кажа на ония, които прекалено се вълнуват около моята личност – и са нетърпеливи да се месят в моя живот, моите работи и пр.?
 Как да защитя себе си, своето право на “личностност”, свободата си? Какво ще ме сполети ако не намеря сили да спра агресията и посегателствата спрямо моята личност, индивидуалност и самобитност? Дали пък другите не са изцяло “благожелателни” спрямо мен, а аз тук само си “въобразявам”, че се опитват да се месят в моя суверенен избор на живот?
 Как да разбера това, мога ли да съм сигурен в автентичното отношение на някой друг към мен? Как обикновено разпознавам “благоразположеността” от “зложелателността”? По какво “си личат” едното и другото?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(1) “…възниква тип човек, който избира да бъде абстрактен, тоест да знае истинното под строгата му форма на инструменталност и без разбулване. Да знаеш,без да виждаш: ето абстракцията. Тя е възможна единствено чрез Mitsein. Абстрактният човек се възползва от разкриванията на другите, товари другите да верифицират неговите антиципации. Абстрактният човек мисли върху мисленето на другите, тоест върху разкриванията, които той не осъществява.той прилича на математика, който се помества на равнището на сложните формули, съдържащи операции, които трябва да бъдат извършени, и не извършва никога тези операции. Абстрактният човек разсъждава не защото не вижда, а за да не вижда. Самият той е абстрактен (чрез корелация): например той яде абстрактно, в състояние на разсеяност по отношение на разкриващата стойност на яденето. Той яде, четейки, говорейки, подобно на фригидната жена, която се люби, мислейки за нещо друго. Абстрактният човек е човек, който мисли винаги за нещо друго, за да избегне разкриващата стойност на настоящето си поведение, каквото и да е то. Абстрактният човек е отсъстващ. За абстрактния човек Истината не е нито Битието, нито разбулването на Битието, а познание върху Битието в отсъствие на Битието. Тоталната Истина става следователно съвкупността от познания и Битието попада извън истината, то е само нейният фундамент, към който се отнасят познанията. В крайна сметка за абстрактния човек познанието замества Битието. Той е идеалист поради страх от в-себе-си. Той замества ползването от Битието с простото му визиране. Така човек може да познае всичко, игнорирайки всичко.
По този начин самото незнание е страх от Битието или страх от свободата, или страх от разкриващия досег с Битието, или пък страх от трите едновременно.”
(ЖАН-ПОЛ САРТР)

(2)“Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата, на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действа, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи. Представата, че “аз съм”, моят начин да действам като че ли всичко има смисъл (дори в случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден, да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент осъзнавам, че тази висша свобода, свободата “да бъдеш”, която единствено може да стои в основата на истината, не съществува. Тук единствена действителност е смъртта. След нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без надежда за вечна революция, без убежище в отричането.А кой без революция и без отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност във вечността?
Но същевременно абсурдният човек разбира, че дотук той е бил прикован от този постулат на свободата към илюзията, от която е живял. В известен смисъл това го е спъвало. В рамките, в които си е представял целта на своя живот, той се е съобразявал с изискванията на желаната цел и е ставал роб на своята свобода… Колкото и далеч да се държим от всякакви морални и социални предразсъдъци, изпитваме ги върху себе си отчасти и според най-добрите (има добри и лоши предразсъдъци) устройваме живота си. Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен. За да говорим ясно в рамките на моята надежда, на моето безпокойство за една естествена за мен истина, за един начин да съществуваш или да твориш, в рамките, в които подреждам своя живот и доказвам с това, че предполагам смисъл в него, аз си създавам прегради, в които затварям своя живот. Постъпвам като всички чиновници по дух и по сърце, които само могат да ме отвратят и които, сега го осъзнавам, просто приемат като нещо сериозно свободата на човека.
Абсурдът ми изяснява този въпрос: утрешен ден не съществува. Това и ще бъде условието за моята дълбока свобода… Връщането към съзнанието, бягството от ежедневната дрямка представляват първите стъпки на абсурдната свобода…
Да потънеш в тази бездънна сигурност, да се почувстваш тъй чужд на своя собствен живот, че да не можеш да го развиеш и да преминеш през него без късогледството на любовник – в това се съдържа принципът на едно освобождение. Тази нова независимост е завършена като всяка свобода на действие. Тя не прави финансови операции върху вечността. Но тя замества илюзиите на свободата,завършващи със смъртта…”
АЛБЕР КАМЮ

(8) “Идеята за човека, който непосредствено, с помощта на изначално даденото му чувство, усеща своята свързаност със заобикалящия го свят, звучи толкова чуждо, вписва се толкова зле в тъканта на нашата психика, че можем да опитаме с психоаналитичното, т.е. генетично, извеждане на това чувство. Следователно ние сме изправени пред следния ход на мисълта: обикновено за нас няма нищо по-сигурно от чувството ни за самите нас, нашето собствено Аз. Това Аз ни изглежда самостоятелно, добре построено спрямо всичко останало. Че това впечатление е измамно, че Аз-ът по-скоро продължава навътре, без ясно очертани граници,в една безсъзнателна духовна същност, която ние означаваме като Его, служещо за фасада, на това ни научи психоанализата, на която дължим още много сведения за отношението на Аза към Его. Но навън, изглежда, най-малко Азът да запазва ясни и рязко очертани граници. Само в едно състояние, и то доста необикновено, което обаче не можем да наречем болестно, нещата стоят другояче. Във висините на влюбеността границата между Аза и обекта е застрашена от изчезване. Противно на всички сетивни доказателства, влюбеният твърди, че аз и ти сме едно, и е готов да се държи така, като че ли това наистина е така.”
Д-р ЗИГМУНД ФРОЙД
КАЗУС:
 Какво означава и до какво довежда “отказването” от Аз-а, стремежът да “загубиш” или “разтвориш” своя Аз в нещо друго, да го потиснеш до степента на “изчезване”?
 Това “добро” или “лошо” е за човека? А как да оценяваме поривът към утвърждаване на своя Аз,за издигането му над всичко друго?
 Прав ли е Аристотел, забелязал още преди толкова векове, че “човекът всъщност обича най-много от всичко друго себе си”?
 Дали този “онтологически егоизъм” може да се преодолее – и за “добро” ли ще бъде това?

АЛТЕРНАТИВИ:

Опитайте се, осмисляйки казуса и предложените тук идеи (или на някои други, известни ви от четенето на философски книги) да формулирате възможните алтернативи на отношение към собствения Аз?

5. И така ли се върви към “покоряването на света”?

 Необходимо ли е да бъда такъв завоевател? Искам ли го? Защо ми е “целият свят”? Как да постигна тогава своята авантюра? Ако се откажа от нея какво ще ме сполети?
 Трябва ли да се опитвам да бъда “скромен”в отношението си към света? Или, напротив, от мен се иска да бъда “жаден” и “ненаситен”? Какво ще ми се случи в единия и в другия случай?

4. Трябва ли да завоювам… себе си?

 Впрочем, от “кого” и от “какво” трябва “да се отвоювам”? Може би от моите “слабости”? Или от моите “инстинкти”? Или пък от “сили-те, от мен не зависещи”? Кои са тези сили? Дали те не са скрити в “общността”, в “стадото”, в социума, в моето “обкръжение”, което се опитва да ме моделира според себе си?
 Дали аз не трябва преди всичко да се грижа за това да бъда “при себе си” (да бъда самия себе си според свободно избраната от мен отговорност пред собствения ми живот!), или пък трябва да се стремя да поддържам своя комфорт в средата, в която живея? Не е ли прекалена цената – да жертвам себе си заради една мнима удовлетвореност, идеща от съзнанието, че другите “ме приемат” и “ми се радват”?
 Има ли други “места”, в които може да се крие заплахата за моята индивидуалност и личностност? В крайна сметка не съществува ли опасност аз самият да бъда “главна заплаха” за своята суверенност като свободна индивидуалност? Възможно ли е това, как да го разбирам?
 Моята сила не е ли “в моите ръце”, не е ли в пределите на моите възможности? И моята слабост не зависи ли само от мен? Ако искам да бъда завоевател и победител, ако се отказвам от презряната орис на слаб и нещастен човек, който само се “жалва” и оправдава, то сбъдването на моите желания не е ли в изцяло в моя власт?
 Какво чувство поражда това съзнание в моите гърди? Възможно ли е да ме е страх от такова “непосилно бреме”, от тази тежка отговорност? А може ли да се чувствам още по-силен при съзнанието, че всичко зависи само от мен?
 Кои са склонни да “хленчат” и кои се чувстват още по-уверени когато разбират,че “само аз решавам и се разпореждам” със своята съдба? Каква “тенденция” съм забелязал в своето досегашно съществуване,в начина, по който досега съм “правил” живота си? Аз “по начало” слаб (силен) човек ли съм?
 А по какъв начин мога да концентрирам и дори “акумулирам” силата, която е в мое разпореждане? Трябва ли да правя непрестанни опити в това отношение? А правя ли ги – или чакам “неизвестно какво”? До какво би ме довело едно такова чакане? Много ли са хората около мен, които чакат “бъдещето им да дойде само”, а “нещата да се наредят от само себе си”?
 Какво бъдеще си подготвят такива хора с приемането на подобна “жизнена стратегия”? Имат ли правото да се считат за свободни – и отговорни? Как възприемам тяхното поведение – след като то лично не ме засяга? Имам ли правото да им се “меся”? А аз самият надявам ли се на това някой друг да ми се “меси” и да ме “ръководи” в живота ми?
 Ако го правя, то за какво е показателно едно такова очакване и настроение? Симптом на сила или на слабост е то? Ако аз, поставен сред другите, непрекъснато съм подложен на техните въздействия (влияния), то как тогава мога да запазя своята неприкосновеното си право да решавам сам – и без натиск отвън?
 Налага ли ми се да се замисля с необходимост и за това – след като така или иначе се съм “сам по себе си”?

3. Мога ли да бъда изцяло отговорен за самия себе си?

 Вероятно да, но не е ли по-важното как да го постигна? Кога аз съм отговорен за себе си – и кога съм забравил за тази своя отговорност? Впрочем, нима е възможно някой да забрави отговорността за самия себе си? Как така, нима той “се е оставил” на случая, на “късмета”, на съдбата и пр.?
 Какво бъдеще очаква такива хора – които “се отървават” от себе си и предоставят грижата за себе си на някой друг, на нещо друго? Как живеят, нима те познават свободата? Случвало ли ми се е и на мен “да изпусна себе си”, да се откажа от своята свобода?
 Какво ли може да ме накара да стигна до такова положение: да оставя себе си на произвола на случая? Какво тогава е станало с моя Аз, с мен самия? Не се ли е оказало, че съм “загубил” себе си, че съм се “разпилял” до степента (границата), отвъд която ме няма?
 А дали не съм преминал тази граница, само че не съм го осъзнал? Възможно ли е един аз да съществува “илюзорно”, “като че ли”,”едва-едва”, а не истински и автентично, “в действителност”? Казвайки “аз съм човек”, значи ли това, че в лицето на моя аз съществува “човекът”?
 Не е ли това коренът на моята отговорност (на “тоталната” ми отговорност) пред съществуването – и пред човека като съществуващо? Бидейки отговорен пред себе си, аз с това не съм ли отговорен най-вече пред човека – и към “човешкото” у себе си?
 Ако върху моите плещи “се крепи “ човекът, то това не е ли онази отговорност, която не мога да отхвърля? Не следва ли от това, че моят аз е “много повече” от онова, което мога да си представя – което пък значи, че съм длъжен да уважавам своя аз не само затова, че е мой?
 Уважението на самия себе си не е ли признание на “суверенността” на своя аз – и на личността у себе си? Не е ли тук корена на уважението, на признанието на суверенността на всеки друг аз? В крайна сметка не се ли свежда всичко до самосъзнанието и особено до чувството за свобода – този “определител” на всичко човешко и личностно?
 Бидейки изцяло отговорен за самия себе си, за своето съществуване и за своето бъдеще, аз не започвам ли сам “да правя” своята съдба? Затова не се ли оказва, че свобода и съдба съвпадат – само там обаче, където личността не се е отказала от себе си, от отговорността за себе си?
 Да бъда “повелител на съдбата си” – това ли е мисията на свободния човек? Мога ли да приема, че само тази индивидуалност може да се нарече “здрава” – и жизнеспособна? Защо тя заслужава своето име, името на една горда индивидуалност?
 Аз самият имам ли правото да се считам за такава индивидуалност? Ако съм осъзнал “недостига на основания” да бъда именно такъв, то мога ли да предприема нещо за да го постигна? Дали силите ми ще стигнат за “постигането на самия себе си”?
 Мога ли да считам това за своя цел, за предназначението в живота си? А дали това не е моята първа цел?

сряда, 28 април 2010 г.

2. Кога “спи” и кога “будува” моят Аз?

 Ако все пак “аз самият не съм друго, а и душа, и тяло”, то тогава не се ли получава, че Аз-ът е непосредствен израз на “душевно-телесната цялост”, на личността на “този конкретен индивид” ? Тогава не следва ли, че Аз-ът е отражение на динамичното състояние и отношение на моето тяло и на моята душа?
 В такъв случай не е ли вярно това, че моят аз е нещо “крехко”, “гъвкаво”, “подвижно”, “летливо”, неустойчиво, “менливо”, нетрайно и пр.? Нима аз самият съм същият както и моят аз: “крехък”, неустойчив, “променлив” и пр.? Мога ли тогава да разчитам на себе си, може ли някой друг да разчита на мене?
 Ако Аз-ът е “резултантна” на толкова много “динамични фактори”, то тогава той не е ли “свръхилюзия”, корен на всички други илюзии? Това, което е мой аз, не зависи от мен самия, а от “много други неща” – какво означава това? Няма ли непрекъсната възможност Аз-ът ми да е “разпилян”, “нехомогенен”, “хаотичен”, напълно непостоянен и изменчив?
 Впрочем, а това лошо ли е, нима то не съдържа някои предимства? Ако ситуацията с моя Аз беше точно обратната, т.е. Аз-ът ми беше неизменен, “константа”, “постоянна величина” и пр., то нима това би било добре за мен? Как бих могъл тогава да разполагам със себе си – след като Аз-ът ми би се изплъзвал от моя контрол?
 Но защо все пак аз трябва все пак да “надмогвам” неопределеността на своя Аз, да придавам устойчивост на собствените си прояви, да се опитвам да бъда “този човек”, аз, “мене си” и пр.? Зависи ли това от мен самия, или то е нещо, което се осъществява “без мое участие”?
 Ако “моята неизменност” се проявява без мое усилие, то какво означава това? Дали тогава аз съм “при себе си”? Дали не е по-добре аз самият да избирам и насочвам качествата, които ме определят като Аз, като “мен самия”, като човек, несъвпадащ с никой друг, като индивид със своята неотнимаема “раз-личност”?
 В кой от двата случая Аз-ът ми е “спящ” и в кой – “бодърствуващ”? Когато Аз-ът ми бодърствува, тогава ли аз активно определям себе си, своята “същност” – благодарение на която съм именно “този”, а не някой друг? А кога загубвам своята идентичност, себе си (в своите прояви)?
 Мога ли да се предпазя от такава възможност? Как да го направя, как да държа Аз-а си неуморно буден, изцяло отговарящ за себе си? Трудно ли е постигането на такава личностна позиция спрямо своя аз (и на Аз-а спрямо самия себе си)?

1. Тяло ли съм аз “преди всичко друго” – или душа?

ВЪПРОСИ:

 Мога ли да поставя един такъв въпрос,не е ли глупаво да се пита така? Нима не е ясно,че зад моето “Аз” стоя “аз самият”, т.е.”аз в своята цялост”, другояче казано – аз едновременно и като тяло, и като душа?
 Тогава има ли смисъл да се пита кое от тях е “преди всичко друго”, преди “останалото”? Впрочем какво би означавало да смятам, че аз “преди всичко друго” съм “просто” тяло, “най-вече” тяло? Има ли някакви значими последици от такова приемане, какво следва от него?
 “Изтъквайки на преден план” тъкмо тялото си, какво всъщност правя? Ако зад моето аз за мен стои “най-вече” едно “такова и такова” тяло, то не следва ли от това, че тялото за мен е станало “висша ценност”? Има ли, впрочем, такива хора – за които тялото е “над” и “преди” всичко друго?
 Как живеят подобни хора, как им “се е отразила” тяхната философия? Дали пък те не са най-грубите “материалисти” – които “не признават” и не познават душата? Не се ли е стигнало дотам да са превърнали своето “аз” в слуга на тялото си?
 Ако “сложиш” тялото “над всичко друго”, то не следва ли от това че “самия теб” си превърнал в “проекция” на едно самодоволно и властващо над теб самия тяло? А нали тялото “не знае какво иска”, по-скоро “иска без да знае”,”само иска” и пр. – до какво тогава би ме довело “слугуването” на един такъв капризен господар?
 Дали тогава ще съм “по-близо” до живота или пък ще се отдалеча от него? Общо взето какво ми дава моето тяло – и дали “привързването” към него ме прави “по-автентичен”?
 Добре, да оставя засега тялото “настрана”, а какво би означавало да смятам, че душата е “главното място” на моя “аз”, т.е. че аз “преди всичко друго” съм “най-вече” душа? “Аз като аз съм душа, а тялото е само “добавка” и “черупка” на душата ми, която при това пречи на “полета” на моята чиста и самостойна, дори “извънземна” душевност” – до какво води подобно убеждение?
 Има ли хора, които да са склонни до такава степен да пренебрегват тялото си? Имало ли е някога такива хора – ако днес, в наше време, те са изключителна рядкост? Аз самият доколко съм готов да мисля така?
 Защо може да се мисли така, т.е.кои са основанията на вярването, че душата е “над всичко друго”, а тялото е… “почти нищо”? Аз вярвам ли искрено в такава истина?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:
(І)”За Шопенхауер волята за живот съответствува на безсъзнателното, тя не е нещо друго, а безсъзнателния живот на тялото, тъй като тялото е материализация, носител и непосредствен израз на волята за живот. Тялото е символ и въплъщение на волята за живот, с други думи казано, на безсъзнателното. Тялото “присъства” в душата чрез безсъзнателното, то е представител на тялото в душата, изглежда тук можем да открием тайнствената връзка на душата и тялото. С този възглед на Шопенхауер започва т.нар. “шопенхауерова цивилизация”, която вижда именно в тялото (и във всичко, свързано с него) върховната ценност – за разлика от средновековната християнска цивилизация, поставяща на това място душата. Нашата съвременност, нашата епоха принадлежи на “шопенхауеровата” цивилизация – като по особен начин е свързана с ценностите на християнската култура и нравственост. Това, че психологията на д-р З.Фройд, поставяща в центъра именно безсъзнателното, стана един от символите на ХХ век, потвърждава правилността на такава констатация: нашето време вижда я тялото върховна ценност и ядро на своята култура – и същевременно търси собствен начин за примиряването му с душата. Всяка епоха и всяка култура е особена форма и неповторим начин на единение на душата с тялото, който се отразява и рефлектира върху всичко, създадено от нея – задавайки, подобно на принцип, нейния характер, патос и дух… Безсъзнателното чрез тялото реализира себе си, а животът на тялото, както справедливо отбелязва още Шопенхауер, се свежда до непрекъснатото “искане”, до сляпото желание за удовлетворение. Какво иска тялото, какво иска безсъзнателното? – това е въпросът, на който ние вече знаем отчасти отговора благодарение на идеите на Шопенхауер и на изследванията на Фройд, също и на последователите му. Тялото иска да живее, тази воля за живот е дълбок израз на фаталната за тялото преходност и тленност, който по парадоксален я потвърждава и доказва. Тялото е предопределено да умре без да остави и следа, отпечатък върху земята и света. Тази негова неотвратима орис го кара да превърне живота в свой шанс и в своя съдба, а също и в свой принцип. Страстната жажда да живее колкото се може повече и по-пълноценно, не пропускайки нито миг, е един вид компенсация и заместител на предусещаната от него участ да умре. Краят, за който е родено тялото, го принуждава да се държи здраво за живота – защото тялото, впрочем, друго няма и не може да има.Със смъртта и разпадането на един организъм и на едно конкретно тяло животът, вечната виталност, жизнената сила сама по себе си, няма да пресекне, но именно обречеността на това тяло в крайна сметка да се раздели завинаги с живота го кара безкрайно и силно да обича живота, да се стреми да не пропусне и частица от него. Волята за живот е вечна и неунищожима сила на живота, но преходни и смъртни са индивидите, посредством които тази воля реализира себе си. Затова всяка индивидуална воля у човека е така “жадна” и “ненаситна” спрямо живота в своя копнеж и страст по него, затова е така неизтощима в своя жизнен потенциал. Затова всичко онова, което служи на живота и което по естеството си е живот (или само го наподобява), е безсъзнателно желано от волята, тя има неоспорим “нюх” към тези неща. И така стигаме до важния въпрос: какво желае безсъзнателното, какво иска неговата “воля”?

Безсъзнателното иска само едно нещо: удоволствия и съответно “бяга” неудържимо от неудоволствието и страданието… Безсъзнателният живот на тялото има един единствен център и една единствена грижа: удоволствието. Тялото е страстно влюбено в удоволствието… Открили този принцип на безсъзнателното, свеждащ се до неутолимата жажда за удоволствия, потребно е да се запитаме: а кой род удоволствия е в състояние да задоволи най-пълно и истински неговата страст и любов към удоволствията? И тук отговорът е един: “половата любов”, “използването на гениталиите” (Кант, Шопенхауер), удоволствието от секса, търсенето и достигането до оргазъм (еротичен екстаз), при който силата на удоволствието е несравнима с нищо друго (Ницше, Фройд). Наистина, наслаждението на тялото, изразявано от самото естество на безсъзнателното, достига най-голямата си интензивност и се усеща най-пълноценно при сексуалните удоволствия, при удоволствието, получавано от секса – и това нито един морализъм не може да отрече.”
ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, А. ГРЪНЧАРОВ

(2)“На презрителите на плътта искам да кажа своята дума. Не искам от тях нито отново да се учат, нито да ги поучавам, а само да кажат “сбогом” на собственото си тяло – и тъй да занемеят.
“Тяло съм аз – и душа” – тъй говори детето. А защо да не говори и човек като децата?
Но пробуденият, знаещият казва: “тяло съм аз изцяло и нищо повече от това, а душата е само слово за нещо от тялото.”
Тялото е голям разум, множественост с един-единствен смисъл: война и мир, стадо и пастир.
Сечиво на тялото ти е, брате мой, и твоят малък разум, който ти зовеш “дух”, малко сечиво и играчка на твоя голям разум.
Ти казваш “Аз” и се гордееш с тази дума. Но по-голямото, в което ти не можеш да повярваш, е твоето тяло и неговият голям разум: той не казва “Аз”, а прави това “Аз”…
Зад твоите мисли и чувства, братко мой, стои мощен повелител, един непознат мъдрец – той се зове себесъщност. В твоето тяло живее той, той е твое тяло.
В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-добрата ти мъдрост. Пък и защо ли му е притрябвала на твоето тяло най-добрата ти мъдрост?
Твоята себесъщност се присмива на твоето “Аз” и неговите горди подскоци. За какво са ми тия подскоци и полети на мисълта – си казва тя. – Те са само обиколен път към моята цел. Аз държа поводите на “Аз”-а и съм вдъхновителят на неговите понятия.”…
На презрителите на плътта искам да кажа една дума. Презрението им е всъщност чест за тях. Кое е това нещо, което е създало почит и презрение – и ценност и воля?
Творческата себесъщност създаде почит и презрение, тя създаде наслада и болка. Творческото тяло си създаде духа като ръка на своята воля.
Дори и в своята глупост и презрение вие, презрители на тялото, служите на своята себесъщност. Казвам ви: самата ваша себесъщност иска да умре и се отвръща от живота.
Не е вече по силите й да прави това, за което жадува повече от всичко: да твори извън своите граници. За това жадува тя повече от всичко, това е нейното най-пламенно желание.
Но твърде късно е вече за вас да постигнете този блян: защото вашата себесъщност иска да залезе, о, презрители на тялото. Да залезе иска вашата себесъщност, затова вие презряхте плътта! Защото не е по силите ви да творите извън този затвор.
Затова вие възневидяхте сега живота и земята. Неосъзната завист се таи в разкривения поглед на вашето презрение.
Аз не вървя по вашия път, о, презрители на тялото! За мене вие не сте мостове към свръхчовека!
Тъй рече Заратустра.”
ФРИДРИХ НИЦШЕ, “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА: КНИГА ЗА ВСИЧКИ И НИКОГО”

(3)“Докато тялото на животните, подчинявайки се на инстинктите, непосредствено прави всичко, което изисква идеята за животно, то човекът, напротив, трябва да стане господар на собственото си тяло посредством дейността.
Към онова, което служи за изразяване на човека, се отнася например това, че той има изправено положение на тялото, също така развитите му ръце като абсолютно сечиво, устата, а също и смехът, плачът и т.н.и в цялото му същество е разлят един духовен тон, който непосредствено характеризира тялото му като израз на някаква висша природа.
Абсолютният жест на човека е неговото вертикално положение…
Ръката на човека и особено китката изглежда е присъща само на него; нито едно животно няма такова подвижно сечиво за дейност, насочено навън. Човешката ръка е сечиво за сечивата, тя е способна да служи за изразяване на безкрайно множество прояви на волята. “
ГЕОРГ ХЕГЕЛ, ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА ФИЛОСОФСКИТЕ
НАУКИ

(4)“Душата е осъществяването на естественото тяло, притежаващо органи. Ако окото би било живо същество, то зрението щеше да бъде неговата душа.”
АРИСТОТЕЛ, ЗА ДУШАТА
(5)“Духът става човешка душа чрез падение. Оттук може да бъде разбрана неговата история, а също и неговото завръщане. Да е душа, означава да е свързан с тяло като наказание за падението. Това предпоставя, че душите са съществували още преди превръщането им в човешки души… духовете са приковани към материята не просто за наказание, а и за поправяне. В този смисъл Бог е създал материята като лечително средство за отпадналите духове.
Като лечително средство материята не може да бъде сама по себе си зло. Та нали тя е била сътворена и се превръща чрез творящите ръце на Бога в това прекрасно произведение на изкуството, каквото е светът. За всеки дух Бог е предвидил толкова материя, колкото е необходимо за неговото поправя-не и за съвършенството на света.
(Ориген)
(6)Тялото ни пречи при познанието на Божията същност. Причината е в нашата телесност, а не в някаква завист на Божествеността, която не иска да сподели с нас собственото се богатство. Телесната ни природа ни пречи при познанието на Бога. И това е добре за нас. Защото колкото по-трудно познаваме Бога, толкова по-високо го ценим; тъй като това, което се познава лесно, не се цени. Освен това Бог ни пази по този начин от гордостта на един Луцифер, който, препълнен със светлината на познанието, не искал да превие гръб пред Бога. И най-сетне нашето усилие, насочено към познанието на Бога, ще бъде отплатено в съответствие със стремежа ни по-късно на небето. Затова между нас и Бога съответства тази преграждаща стена, т.е. тялото, което не ни позволява да съзерцаваме Бога. Това тяло, нашата “слепота” и “мрак”, не ни напуска при спекулациите ни, не ни напуска даже тогава, когато се кон-центрираме изцяло в себе си самите и се опитваме да се откъснем от сетивни-те неща; винаги нещо от телесните неща се вмесва в нашите понятия и ни пречи да проникнем до чисто духовната и до сродната нам Божествена сфера. Както човекът не може да избяга от сянката си, както окото влиза в досег с външните неща само посредством светлината и въздуха, както рибата може да плува само във водата, така и ние не можем без помощта на телесното и сетивното да достигнем до Бога
(Григорий от Назианс)” Е. ЖИЛСОН, Ф. БЬОНЕР,
ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ
(7)“Може да се каже, че бидейки тясно свързани, душата и тялото не принадлежат към един и същ свят. Тялото принадлежи на материалната сфера, която познаваме благодарение на сетивния опит; родината на душата е другаде и душата се стреми непрестанно да се върне там. Тази родина е светът на свещените неща. На душата се приписва и още едно достойнство, което винаги е било отказвано на тялото; докато последното се разглежда като профанно по същината си, душата вдъхва нещо от онези чувства, които повсеместно са били пазени само за Божественото. Тя е от същата субстанция, от която са свещените същества: тя се различава от тях само по степен.”
ЕМИЛ ДЮРКЕМ

КАЗУС:
 Дали хората не се делят в крайна сметка на три типа (в зависимост от отношението си към тялото): на “презиращи” тялото, на “възхваляващи” го и на такива, които “реалистично” гледат на него, т.е. на “аскети”, “хедонисти” и “благоразумни”?
 Вие лично себе си към коя група отнасяте? Разбирате ли предимствата, които ви дава това, а също и недостатъците и рисковете, на които сами се излагате, приемайки съответната позиция?
 Какво означава за вас идеята на ония, които имат друго разбиране за ценността на тялото в сравнение с вашето?
 Как възприемате тяхната “философия на тялото”, способни ли сте да проявите уважение и разбиране спрямо идеи, които не съвпадат с вашите?

АЛТЕРНАТИВИ: Нима алтернативите на разбиране на тялото не са достатъчно ясни както от казуса, така и от идеите, изложени по-горе? Можете ли накратко, в резюме, да ги изразите самостоятелно?

5. Кое удоволствие е най-желано?

 Дали то не е удоволствието, което най-пряко е свързано с тайнството на живота, което най-пълно изразява неговата сърцевина? Кое е това удоволствие, мога ли да го открия сред “градината” от най-желаните и силни удоволствия – на тялото, човека и на “природата”, от която човекът е “жива част”?
 Всъщност има ли много най-желани удоволствия, или най-желаното е само едно? Кое е то – удоволствието, при което тялото ми “е при себе си”, а силата на преживяването е несравнима с нищо друго? А дали пък в зависимост от различията между телата и индивидите, които "разполагат” със съответните тела, за едни най-силното удоволствие е едно, а за други – съвсем друго?
 Възможно ли е да съществува такова “онтологично разнообразие” във влеченията на телата? Какво би означавало това? Нима и животът като първичност и като даденост се оставя да търпи такива различия, явяващи се израз на произвол от страна на самозабравилия се човек?
 А дали тук различията и “вкусовете” не са просто израз на “вторичност”, която всъщност е не друго, а “добавъчна извратеност” на жизнения порив?
 Какво излиза тогава: когато някой твърди, например, че за него най-силното удоволствие е удоволствието от… яденето (или пиенето), то нима тогава при него жизненият порив, самият живот не е безкрайно ощетен?
 Нима такова тяло, което е забравило “истината на живота”, няма след това да бъде наказано от самия живот (с болести, “затлъстяване” и пр.)? Какво тогава значи неговата вторична пристрастеност към яденето, след като животът не я признава? Нима тя не е прост израз на жизнена непълноценност, на специфично насилие над тялото – и над неговата съдба?
 А дали същото не може да се каже и за всички други възможни “субективни предпочитания” относно най-силното удоволствие? Дали пък същото не важи и за “най-истинското” и “най-желаното” (по мнението на “мнозинството”) удоволствие, каквото е сексуалното?
 Ако то все пак е най-силното в сравнение с всички останали “доволства на тялото”, то променя ли това с нещо евентуалната жизнена ощетеност и непълноценност – която, изглежда, можем да открием при “развратниците” и “прелюбодейците”?
 Дали тези последните са открили “тайната на живота”, дали тъкмо те са най-близо до неговото естество? Те ли най-добре разбират тялото си – и оттук – живота?
 Или въпросът трябва да бъде поставен иначе: дали пък тялото не е по естеството си “развратник”, обичащ най-много това най-силно удоволствие, каквото е сексуалното? И тогава “развратници” стават ония, които служат всеотдайно на желанията на тялото си, сред които най-важно място (за самото тяло) има тъкмо сексуалното удоволствие – мога ли да приема това?
 А какво става тогава с всички останали хора, нима те не са толкова смели, че да могат твърдо да застанат зад желанията на тялото си, зад неговия могъщ порив към удоволствията от секса? В такъв случай не се ли оказва, че “цялото останало човечество” живее непълноценно в същата степен, в която пренебрегва сексуалните желания на тялото си?
 Коя е причината за такава неблагоприятна констатация – стига тя да е вярна? Може би пък истинското основание хората да подценяват сексуалния живот на тялото си не е съзнанието, властващо над човека по един трудно преодолим начин?
 Защо всъщност много хора “се гнусят” когато стане дума за сексуални удоволствия, за прословутата “радост от секса”? Значи ли това, че по този начин те просто изразяват най-категорично своята жизнена непълноценност, откъснатостта си от… “изворите на живота”?
 Затова ли такива хора така силно страдат – нищо че не го признават, че никога няма да го признаят? Трябва ли да сме верни на поривите на тялото си – обичащо най-силно, както се оказа, тъкмо сексуалните преживявания, създаващи усещането, че “животът, какъвто е, е тук при мен”?
 Или това е някаква коварна илюзия на тялото, което нищо не знае, а е склонно само да иска?

4. Защо тялото ми иска да живее?

 Мога ли да поставя въпроса така? Как да разбера тази привързаност на тялото ми към живота? Впрочем, за какъв живот става дума – нима “живот” и “тяло” не са едно и също нещо, казано с различни думи? Мога ли да си представя тялото си “извън живота”? Това смъртта ли е – ужасната алтернатива на живота, на която обаче тялото ми е обречено?
 Дали пък причината тялото ми да обича така страстно живота не е именно предчувствието, че животът му е кратковременен, нетраен, постепенно изплъзващ му се? Усеща ли тялото ми това – или то нищо не знае и не иска да знае за смъртта?
 Ето защо ми се налага отново да се питам: защо тялото ми иска да живее? Вероятно не просто затова,защото е “израз” на… волята за живот? Такъв един отговор нищо не би ми казал, а нали моята цел е да постигна нещо повече от онова, което “и без това си зная”? Тялото ми е изпълнено с жизненост, с жизнена сила, която търси своята реализация, изразяването си по някакъв начин – мога ли да приема това?
 Тогава за него животът е “неизбежност” – та нали той е негова същина? Тялото ми е “част” от “виталната цялост” на световото съществуващо, при това е “част”, която е привилегирована: тялото ми съвпада с мен самия – какво означава това? До какво води това преимущество на моето тяло?
 Дали само до това, че чрез тялото си аз разбирам живота, “участвам” в неговото тайнство? В този случай не се ли оказва, че аз самият съм живот – и това е благодарение на тялото ми? Тогава какво иска животът в мен самия, в моето тяло?
 Може би иска всичко онова, което е близко до живота, “наподобява” живот, “подобава” да бъде искано от живото? И не обича онова, което е “извън” живота, което ме отдалечава от него, което е несъвместимо с неговата същност – мога ли да приема това?
 Какво тогава е близко до живота, явява се израз на живот, и какво е несъвместимо с него, отдалечава ме от неговото тайнство? Животът се стреми към живота , а също “бяга” от онова, което не е живот – това отговор ли е на поставения въпрос?
 Ако е така, то кое е онова,което е близко до живота? Кое е онова преживяване, което пряко изразява същината на живота? Кое е преживяването, което ми дава усещането, че съм в живота – а не извън него? Кое е преживяването, към което “цялото ми същество” се стреми – и не би се отказало от него “на каква да е цена”?
 Може би това преживяване е удоволствието, “тръпката”, която тялото ми обожава? Защо е така, дали основанията, които посочих, са достатъчни? Или останалото е толкова просто: защото така е поискал Създателят, давайки на човека тяло?
 Или пък, давайки му тяло, се е стремял да го “изкуси”, изпратил му е “изкушения”, изпитвал го е? Може ли Създателят така да си играе със своето все пак прекрасно творение? Тогава? И съответно, мога ли да приема, че “неудоволствието” е онова, от което тялото “бяга”, не може да понася?
 Какво всъщност е неудоволствието, защо то съществува след като е несъвместимо с “изискванията на живота”? Дали пък то не е “път към смъртта”, по който живото с право не иска да върви? Защо все пак ни е дадено страданието?
 Може би то съществува само за да можем чрез него (”на неговия фон”!) по-добре да оценим превъзходството на удоволствието? Нали все пак удоволствието превъзхожда страданието по своята “преданост” на живота, по своята екзистенциална пълнота? Нали естественото е човек да обича удоволствието, а също да мрази неудоволствието, страданието?
 Какво ще си помисля когато срещна човек, който твърди обратното? Има ли, впрочем, такива хора – които “с цялото си сърце” твърдят подобни неща? Нима желанието за удоволствие не е най-естественото, т.е. такова, което пряко изразява естеството на живота?
 Мога ли тогава да приема,че тялото ми е преизпълнено с желания за удоволствия, че то е “котел”,пълен с такива желания? И мога ли също да смятам, че тялото ми обича по-силните удоволствия, съответно страстта му към по-слабите отслабва, преминава в безразличие при определено отслабване на интензивността на удоволствието?
 Не е ли същата и зависимостта при болката (страданието) – то е толкова по-нежелано колкото е по-силно? За какво ще ми послужат тези зависимости, какъв е техния смисъл? Те не са ли “баналности”, лишени от по-значим смисъл?

3.А какво е волята за живот?

 Достатъчно ли ми е все пак това само непосредствено да разбирам волята за живот като същност на тялото ми? Може ли интуирането да бъде подлагано на “разчленяване” с оглед разкриването на съдържащи-те се в една интуиция “елементи”?
 Ако “волята за живот” е най-напред “воля”, а след това и “живот”, то дали поотделното вникване в естеството както на волята, така и на живота ще “уплътни” моята интуиция за цялото? Този ли е пътят, по който трябва да тръгна, или ми се налага да си остана при “нерушимата цялост” на непосредствения усет?
 Впрочем, какво мога да открия все пак в интуитивно предугажданата цялост, наричана “воля за живот”? Дали волята за живот не е “порив”, “страст”, “копнеж”, “влечение”, “желание за пълнота”, “първична стихия на самия живот”, дали тя не е израз на “тайнството на съществуването”, мога ли да я разбирам като “неуморна сила”, която вечно иска удовлетворение, не се засища да задоволява “капризите” си, т.е. е “жадна” и “ненаситна” и пр.?
 Това ли разгадаването на загадката, наречена воля за живот? Да смятам, че волята желае и обича живота, че тя е влюбена в него – не е ли недопустима “метафора”, която не бива да бъде допускана във философията? Не превръщам ли по този начин волята в “себе си”, не й ли приписвам онова, което принадлежи само на човека, не “антропоморфизирам” ли волята за живот чрез “придаването” й на “прекалено много човечност”?
 И, пренасяйки естеството на волята за живот, (откривана в моето собствено тяло) върху “целия свят”, върху “цялата природа”, не превръщам ли както света, така и природата, в “голям човек” (”макроантропос”, “макрантроп” – дума, изобретена от Шопенхауер)?
 Всъщност може ли да няма толкова “прекалено човешки” качества волята, изразяваща същината на тялото на един човек? Та нали тя е част от мене? И когато аз откривам “белези на човешкото” и сред съществата и образуванията , “извън мен съществуващи”, т.е. сред “нямата и несъзнаваща природа”, то това не е ли даже “логично” : аз само казвам онова, което би казало и всяко живо (и дори неживо) “същество” – ако можеше да говори, да изразява с думи чувството си?
 Ето този камък, ако можеше да говори, какво би казал за силата, която го удържа на мястото му? Описвайки волята за живот, аз всъщност не съм ли “говорител”, присвоил си думата от името на… “всичко съществуващо”?

2. Каква е същината на тялото ми?

 Има ли една дума, с която да мога да изразя онова “най-дълбоко” и “непосредствено дадено”, което съдържа в себе си същината на моето тяло – а с това и същината на целия свят ? Коя е тази дума, изразяваща дълбините на моето тяло и съдържаща неговата същност? Кой е пътят към нея, мога ли да я “измисля” или “примисля”, да я “изобретя” и пр.? Ако процедирам по такъв начин, какво ще постигна?
 Има ли съзнанието ми контакт с дълбоката и вътрешна същина на моето тяло? Ако съзнанието не е способно да се добере до нея, то тогава какво ми остава, на какво мога да се доверя? На чувството? Или, например, на фантазията?
 Ако чувството-интуиция единствено може да ми даде тази същност, то защо това е така? Ако заложа на чувството, то дали няма да ме подведе? Но ако все пак “запитам” чувството си, какво ли то ще ми отвърне?
 Прав ли е Шопенхауер като смята, че интуицията и чувството непременно ще отвърнат в “един глас”: “воля е думата, изразяваща твоята собствена същина, воля за живот е разгадаването на тайнството на тялото”?
 Тази ли е търсената дума, прав ли е “мрачният сърцевед”, смятащ така? Или има и друга дума, която още не е казана? Казвайки “тяло”, с това всъщност казвам “воля за живот” или поне “жизнена сила” – да-ли е така? Ако не е така – как е тогава? Има ли по-изразителна дума от думата воля – когато “става дума” за тялото ми?
 Може ли тази непосредствено установена истина – че тялото ми не е друго, а “воля за живот”, че тази е неговата същина – да бъде “доказана”, да бъде направена понятна за ума? И дали изводът от нея – че по този начин всъщност съм постигнал и същината на света: защото чрез тялото светът ми е даден непосредствено – е правомерен, е основателен?
 Моето интуитивно “познание” за същината на собственото тяло може ли да бъде разпростирано върху целия свят? Не е ли това недопустим произвол: да поставям волята в основата на целия свят? Какви ли изводи ще произлязат от една толкова “натрапчива” интуиция? Ако чрез усета си за моето тяло прониквам в същината на всяко друго тяло и в същината на самия свят, то доколко е “здрав” един такъв усет?
 Доколко душата ми, доверяваща се на споменатата интуиция, а също и вярваща в нейната непосредствена истинност, не е пренебрегнала грубо потребността от “разсъдъчно аргументиране”? А ако я е пренебрегнала – “какво от това”?

1.Ако светът е “изпълненост с тела”, то какво е мястото на моето тяло сред тях?

ВЪПРОСИ:

 Светът дали не е “хаотичност” и “стихия”, в която всичко е примесено и неразграничено? Възможно ли е господството на подобна пълна аморфност, безформеност и неразличеност? Какво би означавало това, мога ли да си представя един такъв свят? Може ли той да се нарече “свят”? Каква дума би прилягала за определянето на неговата неопределеност?
 Но щом като такова състояние на света може би е принадлежало на съществуващото някога, в най-първичните времена, но не и “сега”, на света, който аз имам, то дали пък моето съзнание не е структурирало света, не го е подредило в картината, която аз виждам и си представям?
 Възможно ли е светът “сам по себе си” да е хаос, но “неговия” логос, неговата подреденост и закономерност, да са “прибавени” към него от моето познаващо и дори конструиращо света съзнание? В такъв случай ако “извадим” човека от целостта на световото съществуващо, то какво ще стане със самия свят, ще остане ли нещо от него ? Какво ще бъде то, дали няма да се получи споменатия по-горе хаос?
 Впрочем, не е ли парадоксално това светът да се крепи върху немощните рамене на човека? А може би човекът си е присвоил неподобаващата за него роля на крепител на света, ролята на “законодател” на природата? Каква е тази “прекомерна претенциозност” на съществуващото, наречено човек?
 А дали и другите същества не виждат по подобен начин ролята си в битието, например… мравките да си отреждат мястото на “носители на света” в една своя “мравешка философия”? Чия претенция тогава е по-основателна и правомерна? Имам ли право да поставя въпроса така? А може би човекът все пак има известно по-голямо основание да си отрежда по-значима роля в битийния строй на съществуващото?
 Но все пак въпросът беше за мястото на моето тяло в “съвкупността от тела”, наречена свят? По какво тялото ми се отличава от всички останали тела? Може би най-вече по това, че е мое, че е живо и, накрая, че аз чувствам това непосредствено и с цялото си същество?
 Моето тяло не е просто “тяло сред телата”, а за мен то има особено значение – така ли е това, имам ли право да смятам така? Мога ли да смятам, че тялото ми е носител на жизнена сила, на живот, усещан непосредствено – и владеещ ме изцяло? Ако това е така, то живото тяло, което е част от мен самия, ме прикрепява здраво за света – какъв е смисъла на тази “заедност” със света, с живите тела в него?
 Но дали това не е пътят за познание на същината на света – ако разбера същината на собственото си тяло, то дали това няма да ми даде и същината на целия свят? Та нали моето тяло е неотделимо от мен самия, нима мога да разбера по-добре някое друго тяло, нима моето тяло не е пряката ми връзка със света?
 Ако постигна същината на света, то с това “имам” целия свят, същината на света съвпада със същината на моето тяло – може ли да бъде иначе, не е ли това една непосредствено достоверна истина?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:
(1)“Човекът не е нищо друго, освен своя собствен проект, той съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго освен съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен живот. След всичко това вече можем да разберем защо нашето участие предизвиква ужас у някои хора. Това е така, защото те разполагат най-често само с един начин да понасят собствената си окаяност, като си мислят: Обстоятелствата бяха срещу ми, но аз струвам много повече от онова, което бях; вярно, нямах голяма любов или голямо приятелство, но само защото не срещнах мъж или жена, достойни за това; не написах хубави книги, само защото нямах свободно време; нямах деца, към които да се привържа, понеже не намерих човека, с когото бих могъл да проживея целия си живот. Така че у мен са останали неизползвани и непокътнати множество дарования, склонности, възможности, които ми дават такава ценност, каквато не би могла да бъде извлечена от поредицата мои действия. В този смисъл за екзистенциалиста няма друга любов освен тази, която се осъществява, няма друга възможност за любов освен онази, която се проявява в една любов; няма друг гений освен онзи, който намира израз в произведенията на изкуството…
Екзистенциалистът обаче твърди, че страхливецът сам се прави страхливец, а героят сам се прави герой; за страхливеца винаги има възможност да не бъде повече страхливец, а за героя – да престане да бъде герой. Важно е пълното ангажиране, а не само в отделен случай…
Освен това, ако е невъзможно да намерим във всеки друг човек някаква всеобща същност, която да бъде човешка природа, то все пак има всеобщност на условията на човешкото съществуване… Под условия на съществуване се разбират априорните граници, очертаващи фундаменталната ситуация на човека в универсума. Историческите ситуации варират: човек може да се роди роб в езическо общество, феодален сеньор или пролетарий. Неизменна е обаче неговата необходимост да бъде в света и в него да се труди, да е сред другите и да бъде смъртен. Границите не са нито субективни, нито обективни, а по-скоро имат обективна и субективна страна. Те са обективни, защото се срещат навсякъде и навсякъде биват признавани; те са субективни, защото са преживени, те не биха съществували, ако човек не ги преживее, т.е. не се самоопредели свободно в своето съществуване по отношение на тях. И макар проектите да могат да бъдат различни, никой не им остава напълно чужд, понеже всички те се представят като опит да се преодолеят тези граници, да бъдат отместени, отречени или пък човек да се адаптира към тях. Следователно всеки проект, колкото и да е индивидуален, има универсална стойност… Онова, което на екзистенциализма е присърце да покаже, е абсолютният характер на връзката между свободното ангажиране, чрез което всеки човек се реализира, реализирайки определен тип човечност, който ангажимент може да бъде разбран в която и да е епоха и от който и да е човек, и относителността на културната цялост, която може да е резултат от подобен избор…
Когато заявявам, че при каквито и да са конкретни обстоятелства свободата никога не може да има за цел нищо друго, освен да желае самата себе си, щом човек вече веднъж е признал, че в изоставеността той полага ценностите, то именно затова той вече може да желае само едно – свободата като основа на всички ценности. Това не означава, че той се стреми към абстрактна свобода, а просто че постъпките на хората с чиста съвест имат като крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек… се стреми към конкретни цели; тези цели предполагат абстрактна воля за свобода, но тази свобода може да се желае само в конкретното. Ние се стремим към свободата заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода. Разбира се, свободата като дефиниция на човека не зависи от другия, но щом е налице някакво ангажиране, аз съм задължен да искам в същото това време заедно с моята свобода и свободата на другите, аз не мога да приема собствената си свобода за цел, ако не приема и свободата на другите като цел.
(Жан-Пол Сартр)

(2)“Какво друго наистина може да бъде свободата на волята освен автономия, т.е.свойството на волята да бъде закон за самата себе си? Но положението: волята е при всички постъпки закон за самата себе си, отбелязва само принципа да не се постъпва според никоя друга максима освен според тази, която може да има за предмет самата себе си също и като всеобщ закон. Но тъкмо това е формулата на категоричния императив и принципа на нравствеността; следователно свободна воля и воля, подчинена на нравствени закони, са едно и също…
И така аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със свободата, важат за него също така, като че волята му е била обявена свободна също сама по себе си… Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата, единствено според която то да постъпва. “
(Имануел Кант)

(3)“Когато френската армия започна да отстъпва, а привържениците на Австрия и враговете на италианската свобода я считаха за безнадеждно загинала, когато вие самите не можехте да разберете, че това отстъпление е само хитрост, – вие показахте привързаност към Франция и любов към свободата. Вие показахте усърдие и непреклонно постоянство, предизвикало уважение към вас в армията, и за тези заслуги вие ще бъдете поставени под особеното покровителство на републиката. С всеки ден вашият народ става все повече достоен за свободата, с всеки ден в него се увеличава енергията, и той, без съмнение, в един прекрасен ден ще излезе със слава на световната арена. Приемете израза на моето удоволствие и искреното желание на френския народ да ви види свободни и щастливи.
(Обръщение на Наполеон към гражданите на Милано)

КАЗУС: При философа Сартр през времето на Втората световна война и германската окупация на Франция идва млад човек, поставен пред следния избор: дали да отиде в Съпротивата (и така да се сражава за Франция, а също и да отмъсти за брат си, убит от германците) или пък да остане при самотната си майка, която без неговите грижи едва ли би оцеляла в пожарището на войната. Юношата не намира решимост да избере едната алтернатива, и пита Сартр какво да прави. Сартр разсъждава така:
“Ако ценностите са неясни, ако винаги надхвърлят точния и конкретен случай, който разглеждаме, то ни остава само да се гордеем с нашите инстинкти. Точно това опита да направи и този млад човек; когато го видях, той казваше: в крайна сметка най-важното е чувството; аз би трябвало да избера онова, което истински ме тласка в определена посока. Ако чувствам, че обичам достатъчно майка си, за да жертвам заради нея всичко останало, – желанието за мъст, за действия, за приключения, – тогава оставам при нея. Ако, напротив, чувствам, че любовта ми към нея не е достатъчна, тогава заминавам. Само че как да определя ценността на едно чувство?… По друг начин казано, чувството се формира чрез действията, които човек извършва, и следователно то не може да ме води след себе си… Идвайки при мен, той вече знаеше отговора, който щях да му дам, а аз имах само един отговор: вие сте свободен – избирайте, т.е. измислете. Никакъв морал не може да ви посочи какво трябва да правите; в света няма никакъв знак за това. Католиците казват – има знамения. Да приемем, че е така, но все пак аз съм този, който избира техния смисъл…”

 Каква е вашата реакция спрямо затруднението на младия човек? Дали “съветът” на Сартр (”избирай сам!”) не е израз на някаква своеобразна… “философска безчовечност”?
 Вие лично какво бихте избрали ако подобна алтернатива стоеше пред вас – и на какво основание? И за вас ли чувството е определящото при такъв съдбовен избор, или ще послушате своя ум?

АЛТЕРНАТИВИ:
(1)Светът не познава и не приема свободата, в света действа необходимост и причинност, но не и свобода. Ако изобщо съществува свобода, то тя принадлежи само на човешкото: човекът поне е податлив на илюзии, но светът не се оставя да бъде измамен. “Царството на природата” (на “нещата”, естествени и социални) е разделено от измамното “царство на свободата” (духа, съзнанието, чисто човешките и Божествените “неща”) с пропаст, която съвсем не може да се преодолее, двете принадлежат все едно на два коренно различни свята. “Вкарването” на свобода в този, в нашия свят, води само до объркване на неговата същност и до непоправими беди – стоварващи се, впрочем, върху главата на човека.
(2)Това, че светът е инертен спрямо човешкия порив към свобода съвсем не означава, че свободата за него е принципно чужда и непозната. В човека и човешкото се “излюпва” свободата, а след това тя пак благодарение на човешката активност се разпростира и върху света: човекът одухотворява и очовечава света, прави го по-близък до себе си, преодолява "пропастта" между себе си и него. Човекът, сътворил "царството на свободата" (културата в нейната многоликост), за това и съществува: да бъде “мост” или “въже”, опънато между необходимостта и свободата, между възможността и действителността, между “е” и “трябва”.
(3)Самият свят е “плод” на свободен творчески акт, който има двояко измерение: Бог свободно е сътворил цялата природа, дал й е законите и я е оставил да се развива на тяхна основа, а човекът “довършва” Божието творение и чрез историята продължава величавата епопея на свободата. Според степента на човешка отдаденост на свободата възниква и съответният свят, в който живее човекът: как тогава светът да е чужд на свободата?! Светът е чужд за свободата единствено при несвободните, техният свят наистина е царство на “желязната необходимост”, за тях друго освен “материалното” не съществува: то е и тяхното вечно оправдание за това, че нищо повече от това не могат да бъдат.

4. Това ли е “историзирането” на моето съществуване?

 Ако историята (каквато и да е тя) не е нищо друго освен реализация на идеята за свобода, то дали само чрез моята отдаденост на споменатата идея аз творя история (пак каквато и да е тя)? Но как да съм сигурен, че история и свобода си съответстват, че там, където се е разположила несвободата, там история не може да става, да има?
 Съществуването ми придобива историчност когато аз свободно осъществявам себе си във времето, уверено владея своите възможности, постигнал съм власт над бъдещето си – така ли е това? Съществува ли зависимост между осъзнатост на ставащото и историчност? А между осъзнатост и освободеност?
 Ако аз не съзнавам точно какво става с мен самия, то не се ли оказва, че съм загубил свободата си, че съм загубил възможността да влияя на бъдещето си? Как тогава едно такова съществуване може да се нарече исторично, каква “история” ще излезе от него? Впрочем, а животните имат ли история?
 История ли е съществуването “в тъмнина”, “слепешком”, неосъзнатото живеене без ясна цел и посока? Мога ли, независимо че съм човек, да дегенерирам до нивото на подобно животинско съществуване? Как така, възможна ли е такава пълна лишеност от осъзнатост, от свобода – при един човек? Как си представям отказът от свобода, довел до “вживотнеността” на един човек?
 Какво е станало с човечността на такъв човек, каква участ го очаква – щом самият той не участва в своето битие? Може ли той да се смята за човек? А какъв е светът на един такъв човек?

3. Как свободата се “настанява” в света?

 “Заразителна” ли е, впрочем, споменатата пристрастеност? Или свободата винаги е самотно, лично осъществявано и прекалено субективно усилие, ”драма”, разиграваща се само в нечии гърди? “Податлив” ли е светът за свободата, за човешкото усилие да бъдеш свободен?
 Или той е устроен така, че неизбежно се съпротивлява , “не допуска” в себе си “произволите на свободомислието”, а също и на свободното действие? Защо е така, как да разбера подобна инертност на “световото съществуващо”?
 Поради това ли ми се налага да употребявам човешка енергия и активност – за да променя нещо в света, да заявя своето присъствие в него, да изявя и реализирам себе си? Как обаче да го постигна?
 Дали “другите” са елемент на света, или те (именно в своята “другост”) могат да бъдат отнесени към “субективната реалност”? Защо е така? “Човешката маса” в своята масивност може ли да бъде “подместена” чрез индивидуална активност?
 Или по начало такива усилия са обречени на неуспех? Те облекчават ли тежестта на света, която усещам върху плещите си, или, напротив, и тях ми се налага “да ги нося”?
 Как мога да споделя с тях тежестта на света, възможно ли да поделим усилията си в “носенето” на света? Може би тяхната свобода също трябва да се “излюпи” в гърдите им, може би тъкмо тя ще ни сроди, ще придаде човечност на нашата общност?
 Да, но нали ние сме различни? Как тогава ще породим една общност, която не потиска нашата различност и – опряна на свободата ни – при-дава човечност на нашето съ-съществуване?
 Всъщност свободата разделя ли съществуващите в нейния модус, или, напротив, ги свързва в нерушима цялост? Когато сме свободни в някаква група, ние по-близки ли сме си станали, или сме задълбочили нашата отчужденост?
 Кой е чужд за свободните – свободния като тях или онзи, който съвсем не разбира свободата? А кой им е по-близък – има ли смисъл да се пита това?
 В какъв свят съществуваме ние, човешките същества, поставящи най-високо от всичко друго свободата си ? Как е станало така, че ние сме преобразили света, в който живеем, сътворили сме свят, подчинен на ценността на свободата? Просто сме живели най-вече заради свободата си, но нищо не сме правили за нея?
 Малко ли е да живееш главно за свободата си? Това включва ли и правенето на свобода, т.е. разпростирането на свободата върху света? Живеейки заради свободата си, нима не я защищаваш, нима не освобождаваш и света, в който живееш, от бремето на задушаващата го несвобода?
 А нима животът е нещо различно от действието, от “правенето” както на самия себе си, така и на “обстоятелствата”, в които разполагаш живота си? Тогава? Това ли “идеята” на пълноценния живот, определян от свободата? Само така ли свободата се “намества” както в съществуването ми, така и в света, който не е нищо друго освен негова “сцена”?

2. Мога ли да бъда свободен сред несвободни?

 Дали свободата се “дава” (от “природата”, “по рождение”, “като наследство”, “като подарък” от някой друг)? Нима тя не се “взема”? Тя не е ли лична заслуга на оня, който я е придобил и сътворил у себе си? Какво следва от него?
 Ако допусна, че наистина “така стоят нещата” с моята свобода, то задължава ли ме това с нещо? Постигайки свободата си, аз “правя” според нея себе си – вярно ли е това? Степента на моята свобода (“освободеност”) точно съответства на проявеността на моята личност – нима друго може да бъде?
 Но ако всички ние сме различни, то това не се ли дължи на свободата, която всеки от нас е успял да завоюва за себе си? Щом като неминуемо има “по-свободни” и “по-несвободни” (а също и “съвсем освободени” и “изцяло неосвободени”!), то не следва ли, че аз съм поставен в твърде разнолика “сфера на свободи”, която така или иначе ми влияе?
 Какво става при сблъсъка на моята свобода с нечия несвобода? Дали свободата ми може да устои на натиска на несвободното обкръжение? Дали несвободата е агресивна? А невъзможно ли е и свободата да е агресивна? Какво би означавало това?
 Мога ли да влияя на несвободните чрез свободата си? Имам ли право да налагам подобни влияния? Мога и трябва ли да се меся в нечия свобода – и… несвобода? А как аз реагирам когато нечия несвобода нахлува в пространството на моята свобода?
 Какво, впрочем, преобладава в общността, в която живея – свободата или несвободата? Ако свободата доминира и налага непрекъснато своите влияния, то дали обществото, в което живея, нямаше да е… пред прага на “пълното съвършенство”?
 Но ако свободата поради естеството си (та тя е изцяло индивидуална!) няма възможността да се наложи “поголовно”, то какво следва от това? Не излиза ли, че ако свободата е толерантна, то в общността тъкмо несвободата е в своята стихия?
 Ако свободата е преизпълнена със субективност, то не следва ли, че не-свободата е съвсем… “обективна”, т.е. отличава се със “свръхиндивидуалност” и “свръхобективност”? Защо, впрочем, използвам тази дума: не-свобода?
 Какъв – и “какво”! – впрочем, е несвободният? Нима е “роб” – на своите слабости, на инертността си, на “природата” си, на своите инстинкти, на другите, на обществото или държавата, на навиците си и пр.? “Забелязва” ли робът своето робство? Поне чувства ли недостига на свобода?
 Как съществува “самолишилият” се от свобода, доволен ли е от себе си, подозира ли от какво се е лишил? Ако съществуването му е трагедия, възможно ли е да разбере това? А ако само си мисли, че “няма такова нещо”, че “всичко ми е наред”, то какво ще произлезе от това за него?
 А мен лично касае ли ме по някакъв начин това, което е станало с него? Как така, нима може неговата несвобода да засегне мен и моята свобода, моя порив към свободата? Как аз, опитващият се да бъда свободен, и той, неподозиращият какво е свободата, “съ-съществуваме” в един общ жизнен свят?
 Може ли неговата несвобода да навреди, да ощети моята отдаденост на свободата? Може ли той да ми пречи, да се меси в моята свобода, да ме “дърпа” към неговата “несвободност”?
 Но аз съм заобиколен, вероятно, не само от него, мнозина около мен съществуват непълноценно и “без особена грижа спрямо свободата си”, тогава какво ще произлезе, какво ще се случи на моите стремежи да живея свободно, автентично, “истински” и пр.?
 Как ще се чувствам в едно съществуване, в което съм самотен – що се отнася до моята пристрастеност “по свободата”?

1. Дали съществуването ми е моя “лична история”?

ВЪПРОСИ:

 “Събития”, “факти”, “случки”, “преживявания”, “инциденти”, “баналности”, “стереотипност”, “актове”, “инициативи”, “рискове”, “илюзии”, “надежди”, “грижи”, “страхове”, “печалби”, “жертви” и т.н. – това ли е “градивото” и “строителният материал” на съществуването ми?
 Ако “ставащото” в моя живот става, т.е. възниква, тече и пр.,, то е очаквано (или неочаквано!), то “идва” и се “явява” в някакъв момент, “ето сега”, аз му се наслаждавам (или страдам заради него!), а “след това” отминава, “свършва”, отива в миналото, то дали всичко това не е свидетелство за времевата природа на съществуването ми?
 Всяко нещо става някога и продължава известно време – нима времето е същинската форма на съществуването ми, още по-значима от пространството? Пространството не е ли външна форма на съществуването (касаеща нещата и “света”, но не и моите субективни реакции във връзка с тях!), докато пък времето не е ли именно вътрешната форма, в която се “вместват” моите преживявания?
 Съществувайки “времево” (само и най-вече във времето!), аз самият не ставам ли “ефирна времева субстанция”? Дали пък това не значи, че аз не съм друго, а едно историческо същество? Историчността не е ли израз на времевостта на съществуването ми?
 А може би тя е израз на моята “тленност”, преходност, крайност? Съществуването ми е насочено “към края” (съ-битието,, което наричаме “смърт”, е неизбежно!), то също има и свое начало – тази ли е основата както на времевостта, така и на историчността на съществуването ми?
 Ако човекът съществуваше “неисторично”, то тогава за него щеше ли да има време? Но “неисторичността” не е ли другото име на “вечността”? Усетът за “бързотечното време”, впрочем, дали е присъщ на човека от “всички времена”, или пък той е симптом на съществуването, характерно само за модерния човек? “Човекът от ерата на часовниците” по-близо ли е до времето, или, напротив, се е отчуждил от естествения му ритъм?
 Как са съществували хората преди изобретяването на уредите за точно измерване на времето? Дали техният усет за време не е бил “притъпен” – или, напротив, били са по-чувствителни към времето? Часовникът внася ли свой дял в съществуването, което имаме?
 Мога ли да смятам, че “история” по смисъл съвпада с “преживелица”? Ако аз разкарвам “една история” от живота си, то това няма ли да е тъкмо преживелица, случила се някога? Онова, което ми се случва сега, или пък днес, ако е преживелица, не е ли също история? История само отминалите събития ли са?
 Нима “сега ставащото” не заслужава да се нарече история? Защо, каква е разликата? Нима то е просто… бъдеща история? Но щом все пак “някога” ще бъде история, то какво внася в него “отминалостта”? Може би невъзвратимостта?
 История само безвъзвратно отминалото ли е? Но нали тази история все пак е била “написана” от някой? Нали тя не може да няма свой “автор” или дори “актьор”? Могъл ли е той да внася своите корекции в нея? Нали всеки сам прави историята си, историята на своя живот?
 “Правейки” историята на своя живот, от какво изхождам? Мога ли да смятам, че завися само от себе си, само от своята свобода? Впрочем, нима аз самият не съвпадам изцяло със своята свобода?!
 Ако историята (каквато и да е тя: “сега ставаща”, “отминала”, “някогашна”, “бъдеща” и пр.) винаги е актуален израз на свобода, то дали пък свободата не е корен на времето? Или, наопаки, времето е извор на свободата?
 Дали в своите истории аз изразявам и “реализирам” себе си? Не налагам ли върху тях печата на личността си? Нима това не означава, че наистина съществуването ми е моя лична история? Една личност “във” времето и свободата постига себе си, сътворявайки историята на своя живот – така ли е това?
 А какъв ли би бил живота ми без моето изострено чувство за време – и без моята предана отдаденост на свободата? Каква ли история “пишат” хората без усет за съдбовността на времето? Ако и чувството за свобода не е прояснено, то какво ли ще стане с тях, каква съдба си подготвят?
 Може ли тяхното да се нарече история, може ли да се нарече живот (живот, достоен за човека)? Какво тогава представлява животът на човека, не даващ си сметка както за истината на времето, така и за идеята свободата?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:
(І)“Свободата на волята се познава без доказателства, единствено чрез опита, който имаме за нея.”
Впрочем това, че притежаваме свободна воля и че тя може по свое усмотрение да се съгласи или да не се съгласи с нещо, е толкова очевидно, че може да се смята за едно от нашите най-общи понятия. По-горе ние дадохме едно съвсем ясно доказателство за това. Защото, докато се съмнявахме във всичко и даже предполагахме, че оня, който ни е създал, използва своята мощ, за да ни мами по някакъв начин, същевременно ние открихме в себе си толкова голяма свобода, че можехме да се въздържим да вярваме в онова, което все още не познавахме напълно добре. А това, което виждаме отчетливо и в което не можехме да се усъмним дори и при едно толкова общо съмнение, е не по-малко сигурно от което и да е било друго нещо, което можем някога да познаем.”
(Декарт)
(ІІ)“Никое материално същество не е активно от само себе си, а аз съм такова – активно. Напразно ми го оспорват – аз го чувствам и това чувство, което ми говори, е по-силно от разума, който се бори срещу него. Аз имам тяло, върху което действат другите тела и което действа върху тях; това взаимно въздействие не подлежи на съмнение, но моята воля е независима от моите чувства; аз се съгласявам или противопоставям, падам победен или излизам победител и прекрасно чувствам в себе си, когато върша онова, което съм пожелал да направя, и когато само се поддавам на страстите си. Аз винаги имам способността да желая, но не и самата сила да изпълнявам… аз съм роб чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си.”
(Жаж-Жак Русо)
(ІІІ)“Като разумно, т.е. принадлежащо към умопостигаемия свят същество, човек може да мисли причинността на своята воля единствено като се ръководи от идеята за свобода: тъкмо независимостта от сетивно възприемаемия свят (каквато разумът по необходимост трябва винаги да приписва на самия себе си) е свободата. С идеята за свободата е неразривно свързано понятието за автономия, а с това понятие – всеобщият принцип на нравствеността, която по идея точно така лежи в основата на всички действия на разумните същества както законът на природата в основата на всички явления.
Свободата в трансцеденталния смисъл е способността да се даде абсолютно начало на едно състояние. Свободата в практическия смисъл е независимостта на волята от принудата на подбудите на сетивността.
Каузалността според законите на природата не е единствената, от която могат да се изведат всички явления в света. За обяснението на явленията е необходимо да се допусне също и една каузалност чрез свобода…
Волята, която може да се определя независимо от сетивните подбуди и поради това от мотиви, посочвани единствено от разума, се нарича свободна воля и всичко, което е във връзка с нея като основание и следствие, се нарича практическо.”
(Имануел Кант)
(ІV)“Свободата е единственият принцип, към който всичко тук се свежда, и в обективния свят ние не забелязваме нищо съществуващо преди нас освен вътрешна ограниченост на нашата собствена свободна дейност. Битието изобщо е само израз на ограничена свобода.
В нито една от предшестващите откриването на идеализма системи на Новото време няма истинно понятие за свобода.
Идеята за свеждане на цялото съдържание на философията до понятието за свобода е дала на човешкия дух във всичките му прояви (а не само в сферата на неговия вътрешен живот ) свобода и е предизвикала във всички отрасли на науките по-мощен подем от всички предишни революции.”
(Фр.Шелинг)
(V)“Тъй като човекът представя самата природа, и то в най-висшата степен на нейното самоосъзнаване, а природата е само обективизираната воля за живот, то, ако човек възприеме това гледище и се позове на него, би могъл наистина и с право да се утеши за своята смърт и тази на своите приятели, като обърне поглед назад към безсмъртния живот на природата. Тази природа е самият той (нищо че за природата индивидът няма никакво значение). Така следва да бъдат разбрани онези антични саркофази, които със своите изображения на кипящ живот казват на оплакващия зрител: “Природата не тъжи”.
Преди всичко ние би трябвало да схванем ясно, че формата на проява на волята, т.е. формата на живота или на реалността, всъщност е само настоящето. Тя не е нито миналото, нито бъдещето… В миналото не е живял нито един човек, нито пък някой ще живее в бъдещето.”
(Артур Шопенхауер)
(VІ)“Свободата е естественият ред и ако всичко живо на този свят живее в робство, значи нищо не е в съгласие с естествените закони. Свобода в света обаче няма. Всеки живот е обвързан с друг живот или с порок, или с празни задължения, които дават облика на Обществото, каквото е. Духът прочее моментално забелязва, че това самоовладяване в естествената свобода създава състояние на Изключителност, че връщането към реда чрез свободата поражда в душата на дръзновения човек една лична самота.
Това е самотата, която трябва да вселим в душата си, “за да чуваме Бога”. И всъщност от тези три основни добродетели, Свобода, Ред, Самота, тутакси се ражда чувство за безгранична мощ, която е самият отговор на безкрайното. В тази изключителна самота душата изведнъж се убеждава в собствената си вечност, убеждава се, че няма смърт, както няма раждане, и че истинският живот е в това да бъдеш една от съзнателните струни на вечното трептене.”
(VІІ)“И ако царството на представите вече е революционизирано, то и действителността няма да устои. Практическото действие няма да се забави да се прояви.”
(Георг Хегел)
(VІІІ)“Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен. Това е залогът, че ще изчезне ореолът, окръжаващ главите на земните угнетители и богове. Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят…
С разпространението на идеята за това какво дадено нещо би трябвало да бъде, ще изчезне безразличието на сериозните хора, подбуждащо ги без колебание да приемат това, което е, такова, каквото е.”
(Хегел)
(ІХ)“Идеята представлява само това, което има за свой предмет свободата…
Естественото състояние не се явява несправедливо и именно поради това от него трябва да се излезе.”
(Хегел)
(Х)“Такива хора не са създадени от природата, а самостоятелно са направили от себе си това, което са били; те са станали това, което са искали да бъдат, и са останали верни на този свой стремеж до края на живота си.”
(Хегел)
(ХІ)“Мнението за свободата почива върху това, че хората не познават причините за своите действия – от които те се обуславят… Духът може да направи тъй, че да сведе всички свои състояния на тялото или всички представи за нещата до Бога; и в това се състои човешката свобода.”
(Бенедикт Спиноза)
(ХІ)“Свободно се нарича това нещо, което съществува единствено само по необходимостта на своята собствена природа и се определя към действие само от себе си. Необходимо, или, по-добре казано, принудено, се нарича това, което от нещо друго се определя към съществуване и действие по известен и определен начин.”
(Бенедикт Спиноза)
(ХІІІ)“Свободно аз наричам това, което се ръководи единствено само от разума”
(Бенедикт Спиноза)

КАЗУС:
(І)Римският философ-стоик Сенека пише така:
“Съдбата ни движи; отстъпвай пред съдбата; нашите грижи и тревоги с нищо не могат да променят хода на нишките на стана. Всичко, което ние, смъртните, понасяме, всичко, което правим, идва отгоре. Лахеса пази решенията на своето вретено, и никаква ръка не може да ги докосне. Всичко върви по набелязания път, и първият ден предуказва последния. Даже за божеството е невъзможно да предотврати това, което протича в преплитането на причините. Извършва се порядък, непоколебим от никаква молба. На много хора е вредил даже страхът пред съдбата, мнозина, боейки се от съдбата, точно поради това са дошли при нея…
Да изменим течението на нещата не ни е по силите, затова по силите ни е да придобием величие на духа, достойно за мъжа на доброто, и твърдо да понасяме всички превратности на случая, не спорейки с природата…
Вечният закон не ни е дал нищо по-благо от това, че ни е подарил много възможности да си отидем от живота, и само една – да влезем в него… Само в едно не може да упрекнем живота: той никого не държи против неговата воля. Харесва ли ти живота? Живей! Не ти ли харесва? Можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл. Няма необходимост да си нанасяш тежка рана, разсичайки си гърдите – пътят към великата свобода ни отваря тънкият скалпел, една крачка – и ти си в безопасност…
Робството не прониква в човека като цяло – най-добрата му част е иззета от робството. Само тялото му е подчинено и принадлежи на господаря, но душата принадлежи на самата себе си; вътрешната същност на човека не може да бъде отдадена в робство…
Към свободата води само един път: презрение към това, което не зависи от нас.”
Бележка: Сенека е възпитателят на Нерон, а също и философ, последовател на стоицизма. За да избегне гнева на своя ученик, на императора, символ на въплътеното зло, а също и да избяга от неизбежната насилствена смърт, Сенека по своя воля се разделя с живота си, прерязвайки вените си. Втори случай в историята на философията, след този на Сократ, в който философ умира заради свой ученик, вбесен от духовното превъзходство на учителя.
 Как възприемате разбиранията на Сенека за живота, човека и свободата?
 Какво за вас означава това Сенека да има право, т.е. да е истина разбирането, според което над всичко съществуващо властва неумолима съдба?
 Дали времето, в което е живял Сенека (“обстоятелствата” на живота му) е основанието за трагизма на неговата философия? Могъл ли е Сенека да избегне нелепата участ да умре, самоубивайки се?
 Интересува ли ви темата за самоубийството? Това философска тема ли е? Прав ли е съвременният философ Камю, смятащ, че самоубийството – това дали си заслужава човек да живее живота си – е единственият автентичен философски проблем?
 Как “звучи” философията на живота на Сенека днес за съвременния човек, вярващ, за разлика от него, не в съдбата, а в свободата? Дали пък свободата не е израз на някаква самонадеяна вяра?

(ІІ)Как възприемате следната мисъл: “ВСИЧКО СТАВА ТАКА, КАКТО Е ТРЯБВАЛО ДА СТАНЕ”. Бихте ли си я избрали за свой девиз?

(ІІІ)Солон установява демократични закони в Атина, т.е. по негово време в този знаменит полис се “възцарява” свободата. Но атиняните не я разбирали, един вид “не знаели какво да правят с нея”! Веднага след Солон в Атина се установява тирания, благодарение на която със сила атиняните били “приучавани” към свободния живот. Тираничното управление сякаш им наложило една “дисциплина на свободата”, без която те никога нямало да разберат нейните предимства. След това вече – след като атиняните обикнали, а също и “зажадували” автентичната свобода, тиранията станала излишна и демокрацията се върнала в своя пълноценен вид.
 Как възприемате този пример от историята? Необходима ли е една такава “дисциплина на свободата”?
 Може ли тя да бъде налагана по външен начин, т.е. по принуда и от държавата?
 Ето ние, българите, след толкова десетилетия живот без свобода в условията на комунизъм, не сме ли в аналогична ситуация сега, “когато вече имаме демокрация”?
 Налага ли се и нас да ни… “приучават” да живеем свободно? Или сами можем да постигнем преданост към свободния живот?
 Обича ли свободата днешният българин? Важат ли още думите на апостола на българската свобода Левски, написал: “Българите обичат свободата, но само ако им я поднесат на тепсия”?

АЛТЕРНАТИВИ:
(І)“Светът не може да стане по-добър, но той, уви, може да стане по-лош” (Кант). Внасянето в живота на “изкуствени подобрения”, несинхронизирани с неговото дълбоко естество и основани само на разсъдъка, по начало не разбиращ живота (изобретяването на “планове”, “идеали”, утопии и пр.) неизбежно разваля и съсипва естествения ход на нещата. В този смисъл свободата не трябва да подкопава устоите на света, а винаги трябва да изхожда от жизнено даденото, от естественото. Само опирайки се на целостта на съществуващото, свободата е способна да твори велики постижения, които не вредят на живота (“природата на нещата”), а му служат, позволяват му да се разгърне своята мощ. Живот и свобода не си противоречат (стига да са схванати в своята истина!), съдба и свобода са едно и също нещо. Разумът като сила, основана именно на целостта на съществуването, непрекъснато ги хармонизира и им придава жизненост. Разум и дух съвпадат: разумът не е едноизмерност (подобна на разсъдъка), а е многоизмерност, която обхваща пълнотата на съществуващото, с една дума – битието. Разумът именно е битие, битието е разум. Човекът е “свързващо звено”, в което те се пресичат – и затова отговорността му пред съществуването е така голяма.
(ІІ)Няма свобода, всичко е необходимо; свободата е една от най-коварните илюзии на човека. Това е гледище на фатализма.
(ІІІ)Няма необходимост, всичко е в ръцете на господаря на природата, на човека, счупил всички вериги от себе си и потъпкващ всички традиции. Светът трябва да бъде заставен насила да служи на човека, трябва да възникне един изцяло нов свят, за което обаче е нужен и нов човек, а също и нов морал, ново съзнание. Това е мнение на волунтаризма, негова крайна форма и практическо приложение е комунизмът.

Абонамент за списание ИДЕИ