Истината ни прави свободни

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(1) ”Така, макар че никога не обхващаме сигурно целостта на съществуващото в себе си, ние се намираме поставени в центъра на някак разкритото в целостта си съществуване. Най-сетне има съществена разлика между схващането на целостта на съществуващото в себе си и поставеността ни в центъра на съществуващото в цялост.

Първото е невъзможно по принцип. Второто постоянно се случва в човешкото битие. Всъщност изглежда така, като че ние тъкмо във всекидневната си дейност сме обвързани с това или онова съществуващо все едно, че сме се загубили в тази или онази област на съществуващото. Независимо, че по този начин всекидневието ни може да изглежда разбито, то винаги запазва съществуващото, дори само като отсянка, в едно единство на “целостта”. Собствено тогава и само тогава, когато не сме заети с нещата и с нас самите, сме завладени от тази “цялост” – например в истинската скука. Тя все още е далече, когато ни отегчава тази книга или онази пиеса, онова занимание или тази леност. Дълбоката скука, стелеща се в преизподнята на човешкото битие като тиха мъгла, потапя всички неща, люде и така – самите нас, в едно удивително безразличие. Тази скука разкрива съществуващото в целостта.

Друга възможност за такова откриване ни дава радостта от актуалното битие не просто на някаква личност, а на един обичан човек.

Такава битийна настроеност, в която някак “е” все едно, ни оставя – определени от нея – да се намираме в центъра на съществуващото в цялост. Наличността на настроението не само че разкрива по свой начин съществуващото в целостта, но и самото разкриване става основно събитие в нашето битие; събитие, което е много над една обикновена случка.”
(Мартин Хайдегер)

(2) “Същността на човека е несравнима. Човекът, който ние сме, изглежда е най-самопонятното и е най-загадъчното сред всички други неща в света. Оригинално, по безброй много начини, това е изразено приблизително така: човекът е едновременно всичко. Душата е всичко – казва Аристотел. Човекът не е животно и не е ангел, казва един средновековен мислител. Между двете, той има част и от двете. Но като център на всичко сътворено, той се отличава не само от животните, но и от ангелите. Човекът има едно дълбоко скрито в него, “причастно на сътворението познание”, казва Шелинг, защото е присъствал на своето възникване…

Самотен е човекът в неизмеримия, безмълвен свят. Той първи придава от себе си език на безмълвието на нещата. Мълчанието на природата може да въздейства върху него един път неприветливо, чуждо, като безмилостно и безразлично към нас, и друг път като възбуждащо доверие, понасящо ни и помагащо ни мълчание. Самотен е човекът като част от природата. Едва в общността с другарите си по съдба той става човек, самият себе си, и повече не е самотен. Тогава природата за него се превръща в един втори план на безмълвно говорещата тъмнина. Ние сами за себе си изглеждаме като светлина в този свят, като това, в което за първи път се осветяват нещата, защото са обхванати от нашето мислене и отношение…

От гледна точка на света ние се схващаме като телесно, живо налично битие, без което не съществуваме. Ние сме свързани с това налично битие, движим се в него и усещаме телесността като наша до отъждествяване с нея…

Ние не можем да се разберем от гледна точка на историята, извън реалността на традицията, без която не бихме стигнали до нас самите…

Можем ли да се разберем тогава чрез свободата на нашите вътрешни и външни действия? Тук достигаме до дълбочината и корените на нашето самосъзнание. Но не разбираме екзистенцията на нашата свобода. Защото не сме се създали сами нито като налично битие, като което сме родени, нито като свобода, с която сме надарени, когато сме овладени от нея…

Човекът е по Ницше “неустановено животно”. Животното повтаря само това, което вече е било, и не може повече. Човекът, напротив, по своята същност не може да бъде така, както веднъж е бил. Той може да попадне в задънени улици, да дегенерира, да се самоотчужди. Той се нуждае от спасение, излекуване, освобождаване и връщане към самия себе си. Това обаче не се извършва в една общовалидна позната или предполагаема посока на едно истинно само по себе си човешко битие.”
(Карл Ясперс)

(3) “Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля, ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела…

Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна за да го запази. Дори и вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че вселената има начало. Вселената не знае нищо: той е в краен случай мислеща тръстика.”
(Блез Паскал)

(5) “Шахматната дъска е мирозданието, фигурите – явленията във вселената, правилата на играта – това, което именуваме природни закони. Играчът от другата страна е скрит за нас. Ние знаем, че той играе винаги често, справедливо, с търпение. Но ние също така от горчив опит знаем, че той никога не прощава грешки, че няма да прояви нито най-малко снизхождение за незнание. На този, който добре играе, плащат по най-голямата ставка, с изобилната щедрост на силния, на възхитения от силата в другия.

На този, който играе глупаво, правят мат – бавно, но безпощадно…

Но откъде да знаем кога Големият Играч ще реши да блъсне масата, да събере фигурите и да ни обучи в правилата на нова игра? Какво ще стане с жалките жетони, спечелени от мен? Аз ще се окажа съвършено неправ.”
(Хъксли)

(6) “… за хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път, светът е устроен добре.”
(Хегел)

(7) “Моли се и се труди! (Ora et labora!) Моли се и проклинай! Проклятието е противоположно на светите думи, но в религията тези неща съвпадат. Да бъде проклета земята и потта на лицето ти ще ядеш своя хляб! Да работиш – това значи да унищожаваш или да проклинаш света…”
(Хегел)

КАЗУС:

Ако са възможни следните алтернативи на човешко съществуване, коя от тях ви е най-близка:

● Съществуване с Бога

● Съществуване без Бога

● Съществуване срещу Бога

С коя от посочените алтернативи се свързва най-пълноценно идеята за свобода? А идеята за живот?

Какво се случва с човешкото достойнство в единия, в другия и в третия случай?
Как, впрочем, възприемате следното изказване на Достоевски:

“Ако ми докажат, че истината е извън Христос, то аз бих предпочел да остана с Христос, а не с истината.”?

5.Кои са формите на живот, между които мога да избирам?

● Ако трябва да погледна по-практично на тези въпроси, то не следва ли, че трябва да сляза от… “висините на абстракцията за съвършено достоен живот”? Това ще намали ли достойнството на моята философия? Дали пък практическото не е особено важно за живия човек?

● За да съществувам човешки, трябва ли да се стремя към това “да зная много” например? Какво ще ми даде такова съществуване в модуса на знанието и науката? Няма ли тогава да пропусна нещо съдбовно важно? Какви ще бъдат ефектите върху душата ми, дължащи се на подобна настроеност? Дали “кастата” на професионалните учени ме привлича с нещо? Имам ли призванието за такова съществуване?

● Как да разбера, че в моето съществуване знанието (науката) заема дължимото място, т.е. е “точно колкото трябва”? Как да преценя ако усетя, че съм в “излишък” или пък в “недостиг”? Мога ли да се добера до мярата? До каква степен ми е необходимо знанието на математика например? А на физиката, химията, биологията? Какво ми дават тези знания?

● А какво би ми дало съществуването в “модуса на изкуството”, например? Има ли то някакви предимства в сравнение с онова, опиращото се на знанието? Или пък двете са изцяло равностойни? Искам ли да бъда художник, поет, музикант, артист? Как такава настроеност ще повлияе на живота ми? Достатъчно ли е обаче само да искам – за да стана? Трябва ли да е налице и нещо друго, какво е то?

● Дали пък в тази сфера на съществуване свободата ми няма да е в превъзходна степен? Дали пък по-силната любов към свободата не е предопределила на някои хора съществуването им като артисти, музиканти, поети? Или “качества на душата” тук са решаващи? Кои са тези благоприятстващи подобна изява качества?

● Ако пък ми липсват таланти за такива “висши форми” на човешко съществуване, то не следва ли да се примиря с нещо “по-обикновено”? Дали съществуването на търговеца, индустриалеца, занаятчията, лекаря и пр. е с нещо “ощетено”, а значи и неавтентично? Усещането за пълнота и удовлетвореност от съществуването зависи ли от спецификата на професията, която съм си избрал? Или то зависи от съвсем други неща? Кои са те? Не е ли все едно каква професия имам?

● Не мога ли да бъда човек във всяка една професия? Не трябва ли да бъда преди всичко друго тъкмо човек? Има ли нещо повече от това, може ли нещо повече да се желае тук?

● Но дали “най-важното” все пак не се определя от моите разбирания за “доброто”, “ценното”, “истински необходимото”, “подходящото”, “подобаващото” и пр.? И не следва ли оттук, че без философия… “така или иначе не може”? Как ще внеса ред в своите разбирания без философстване? Без философия не възниква ли опасност съзнанието ми да се превърне в… “боклукчийска кофа”?

● Но ако все пак не е така важно “какъв съм”, ако е истински значимо кой съм, коя е моята личност, то съзнанието за това последното не се ли определя пряко от моята философска настроеност спрямо живота, спрямо самия себе си? Но ако тя ми липсва, ако не умея да я пробудя у себе си, няма ли опасност “да се объркам”, “да сгреша”, да подменя значимото с маловажното, смисленото с незначимото?

● За да бъда човек, не трябва ли на всяка цена да се добера до смисъла? И може ли да стане това без онази откритост спрямо истината на собственото съществуване, която е наречена философия?

4.Как да се доближа до истината на съществуването, достойно за човека?

● Съществува ли изобщо такава истина – щом като съм свободен да правя с живота си каквото поискам? Ако няма такава истина, то какво следва от това? Ако пък има, то към какво тя ме задължава? “Обща” за всички хора ли е тази истина, или тя трябва да бъде само “моя”?

● Значи ли това, че има “много истини”, от които трябва да избера една? А не ми ли се налага въпреки всичко сам да сътворя истината на своето съществуване? Мога ли да постигна “оригиналност” на своята истина? Трябва ли да се стремя към това?

● А ако се откажа от тази възможност, ако започна да търся “готова истина”, на която следва само да подражавам, то докъде ще стигна по такъв един път? Впрочем, съществува ли идея на съществуването, достойно за човека? Трябва ли да искам да се доближа до нея? Няма ли това да ме лиши от свободата ми?

● Дали търсената автентичност на моето съществуване като човек не се намира в пряка зависимост от чистотата на идеята, до която съм се добрал? Мога ли да допусна да живея според представи за съществуване, нямащи нищо общо с идеята? Няма ли тогава да ощетя неимоверно съществуването си?

● А какво ще получа в замяна на подобна невярност спрямо идеята за човешко съществуване? Кое съществуване ме прави именно човек? И не трябва ли да искам да съм най-близо тъкмо до него?

3.Как съществувам в… “дебрите на съществуването”?

● Искам ли да съществувам като вещите? Какво би ми дало такова съществуване? А какво би ми отнело? Мога ли да “завидя” на пълната несъзнаваност, в която пребивават вещите? Желан ли от мен техният покой, тяхната безстрастност?

● Това, например, че “този камък ще ме надживее”, какво настроение буди в душата ми? Какво ми носи представата, че “хората идват и си отиват”, но… “вещите остават”? Когато умирам ще жаля ли за вещите си?

● Как и приживе се разделям с любими вещи (кола, която “е станала част от мен самия”, къща, в която съм живял, книги, които с наслада съм чел и пр.)? А дали и моите вещи… “страдат по мен”? Какво следва от това?

● Това, че мога да съществувам “всякак”, но въпреки това съществувам “някак си”, “така” (според своя избор), какво означава за мен? Изпълва ли ме с чувство за превъзходство спрямо всичко друго, “така-и-така” съществуващо? Или пък ми носи изключителни грижи, непреодолими безпокойства?

● Ако съществуването ми се определяше не от мен самия, а от една строго “зададена” и неизменна същност (“човешка природа”), то това по-добре ли щеше да бъде? Какво би ми дало то, как бих понесъл едно такова независещо от мен самия съществуване?

● А нямаше ли тогава да заприличам на вещите, също на животните, които цял живот “мъкнат” своята същност и природа? Как бих се чувствал тогава? Как “носят” съществуването си нещата и животните? Мога ли да им завидя за нещо?

● Защо Бог ми е дал съществуването, което аз имам? Защо ме е натоварил с такова “бреме”? Или, напротив, направил е съществуването ми по-леко, но за сметка на това по-отговорно? Какво дължа на свободата си, нямаше ли да бъда по-добре без свобода?

● Дали свободата ми може да ме плаши? Или тя ме кара да чувствам съществуването си непрекъснато като “намиращо се в моите ръце”, под моята власт? Това, че аз самият “правя” съществуването си, не ме ли прави в някакъв смисъл богоподобен, т.е. творец на собствения си живот?

● Какво в живота ми зависи само от мен, и какво все пак ми е дадено? Кой ми го е дал, кой ми е дал и живота? А кой ми е “отпуснал” времето, в което живях, живея и ще живея? Аз сам ли постигам свободата си, или и тя ми е дадена?

● Мога ли да се “скрия” от свободата си, избирайки “съществуване-без-свобода”? Но щом като все пак аз съм го избрал, това не демонстрира ли моята свобода? Свободата в такъв случай не е ли неотделима от мен самия?

● Ако употребя свободата си за избор на съществуване без свобода, то това не ме ли обрича на “съществуване-в-непоносим-абсурд”? За какво ми е свобода, която сама себе си елиминира, сама себе си отрича? Бог ли се грижи за мен, или… “ме е оставил на моя произвол”?

● Забелязвам ли някакви усилия от негова страна да прави съществуването ми възможно и също поносимо? А кой, все пак, ми е дал, например, този ден? Ако Бог, разочарован от мен, вдигне животворящата си ръка от мен и от моето битие, то тогава какво ли ме очаква?

● Доволен ли съм от съществуването, което ме прави човек? Мога ли да виня някой друг за него? Не е ли прекалено тежко да бъдеш човек? По моите сили ли е това? Ако не ми е по силите и го отхвърля (“изобретявайки” друго съществуване), то дали ще бъда оправдан?

2.А съществува ли реалност на духа?

● А съществува ли реалност, свързвана с духа? По какво “духовното” се различава от “материалното”? Какво следва ако категорично се отрече съществуването на духовна реалност? Как се отнасям към твърденията на материалистите, че “всичко е материя, друго няма”?

● Дали духът има някакви предимства пред материята? Значи ли, че допускането на духовна реалност означава признаването на… “бабини деветини” от рода на призраци, вещици, дяволи и пр.? Или пък духът може да се разбира съвсем сериозно и интелигентно? (Самата интелигентност не е ли проява на дух?)

● Нужни ли са ни представи, с които да свързваме духа, или духът по принцип е “чист”? Зависим ли е духът от материалното? Зависимо ли е материалното от духа? Дали формата (начинът на подреждане, структурата, задаваща целостта) на материалните неща няма генезис, свързван изцяло с духа?

● А как тогава възниква прекрасната статуя, сътворявана от творческия дух на художника, от неговото въображение? Или тя е плод само на ръцете? Дали пък статуята не “си съществува вътре” в големия къс мрамор, а от художника се иска просто “да я извади оттам”, махайки “излишното”?

● Или пък статуята се твори в жив творчески акт, раждайки се тъкмо в душата и духа на художника? Може ли да бъдеш художник ако “разполагаш” само с душа, не с дух?

● Бог не е ли средоточието на “духовните неща” и “предмети”? Неговото съществуване не е ли коренно различно от всички досега разгледани, или е родствено с някои от тях? Какви качества могат да се открият в Бога като несравнимо с нищо друго битие?

● Дали Бог не е първодвигателят на материята, на природата? Бог ли е творец и източник на всичко съществуващо, той ли е “извикал към живота” и съществуването всички форми и неща? Има ли нещо общо между Божието и човешкото битие? Дали в нещо човекът не е “богоподобен”?

● Ако човекът с нищо не е причастен на духа и Бога, то какво означава това за него? Дали Бог не е висш израз на реалността на Духа, нейн носител и източник? Как да разбера човешкия дух? Той самостоен ли е, или е пряко зависими от Духа, от Бога?

● Ако Бог е създал и ръководи човека, то може ли да се намери място за човешката свобода? Бог ли, създавайки човека “по свой образ и подобие”, му е завещал и свобода, и мъдрост, и живот, и разум?

● Ако човек в живота си не се стреми към Бога като свой идеал, то тогава какъв избор му остава?Какъв е смисъла, каква е ценността на един такъв избор на “съществуване без Бога”? А какъв е смисъла на “съществуването срещу… Бога”?

● Има ли друго съществуващо, което да не може да се сведе до изброените форми? Културата не е ли израз на духа? А историята? Дали умът може да проумее загадката на съществуването? Чужд ли ви е онтологическият оптимизъм?

● Към какво трябва да се стремя: към обяснение или към разбиране? Възможно ли е разбирането винаги “да се облече” с думи? Има ли недостъпни за изразяване качества на съществуването? Съществуват ли по принцип неразбираеми неща? Страх ли ме е от “непонятното”?

1. Къде са “корените”, кои са изворите на съществуването?

● Битието, бидейки единно, не се ли разпростира чрез много съществувания? Може ли битието, обхващащо “всичко съществуващо”, да съществува еднообразно, един вид “без фантазия”? Или битието съществува многолико, но ние забелязваме това?

● Мога ли да разбера как съществува съществуващото? Кои са формите, в които се проявява неговата субстанциална мощ? Кои са основните сред тях? Как съществуващото свежда своето многообразие в няколко коренни форми? Дали без тях битието не може да изяви себе си напълно?

● Как съществуват “нещата” (вещите, предметите, материалните образования)? Мога ли да определя особеностите на “материално съществуващото”? Как нещата се “разполагат” в пространството и времето? Кои са факторите на измененията в материалните структури?

● Кои науки се занимават с изучаването на процесите в тази сфера на съществуващото? Имам ли право да я определя като “природа”? Може ли да настъпи движение и изменение в нещата без действието на движеща причина?

● А дали в такъв случай не се налага допускането на “първодвигател”? Или пък всяко движение всъщност е “самодвижение”? Енергията материя ли е? Или енергията е сила, която трябва да има свой източник извън нещата? Или пък самата материя е преизпълнена с енергия?

● Може ли живата природа да се разглежда като особен вид (род) съществуване? Как да разбера онова, което задава нейната същност: животът? По какво живото се различава от неживото? Може ли животът да се “самозароди”? Може ли от неживото да възникне живот?

● Или пък само живото е в състояние да породи живо? В такъв случай има ли първоизточник на всичко форми на живот? Дали живите видове са възниквали един от друг чрез промени във външната среда на съществуване? Може ли генетичната информация на даден вид да се промени под въздействия на условията на съществуване? Човекът от… маймуна ли е произлязъл?

● Може ли науката да излезе извън тази плоска представа? А дали пък философията може да каже нещо основателно по този въпрос? Трябва ли тя да се намеси във въпроси като “произход на живота” и “произход на човека”? Какво би могла да ни каже?

● Имам ли право да считам, че човекът олицетворява съществуване, което се различава от съществуването на всичко друго (минерали, растения, животни)? Или човекът просто е “усложнена форма на материално съществуване”?

● Има ли реалности, които да съществуват “нематериално”? Реално ли съществува една мисъл “в главата” – или тя съществува само… “идеално”? А може ли “идеалното” да е друг тип реалност? Доказано ли е безспорно, че само материалното е “реално”? Или само защото… “може да се… види и…пипне” е единственото основание на материализма?

● Дали човекът е просто материя, тяло? Може ли човекът сам да прави съществуването си, избирайки между много възможности? Това дава ли отражение върху съществуването, което ние самите олицетворява-ме?

● Или пък съществуването, свободно избрано от “този човек”, непреодолимо задава неговата същност? В такъв случай какво би бил човекът в началото на своето индивидуално развитие? Какво ни е дадено “по природа”? Можем ли да го променяме, основавайки се на избора си?

вторник, 3 февруари 2009 г.

Приспивната вяра в най-упоителни митове за самите себе си

Угодничеството пред Русия като израз на най-презрян робски манталитет

Русофилският синдром като признак за преклонението на българите пред несвободата

понеделник, 2 февруари 2009 г.

Безпощадни беседи за българската национална идентичност

Въведение в темата за българска национална идентичност

Тълкуване на няколко позорящи ни примера от миналото

Българското малодушие в ерата на комунизма

Опит за доближаване до дълбинните основания на ощетеността ни като нация

Многообразните проявления на българската същност

Смелостта пред истината за самите себе си ни е съдбовно потребна

Съществува ли български манталитет?

Проблематичността на българските добродетели

Тъпият, нездрав и инатлив български индивидуализъм

Гадната примиреност и търпеливост на недолюбващите свободата

Защо разговорът за националния манталитет ни е толкова неприятен?

Стълпотворението от несвободни постоянно се самооневинява...

Призив да погледнем на самите себе си по-цялостно

Размисъл върху концепциите на една българка за българите и българщината

Пагубната роля на масовата българска "общинническа" психология

Българският инат и българският мазохизъм

Какви сме ний, модерните наследници на славний Бай Ганя

Вредите и дефектите върху българското съзнание, които ни нанесе комунизмът

Вътрешният смисъл на опитите ни да се европеизираме

Какви сме ние, българите, какво става с нашата човечност?

За нравствения нихилизъм и духовната деградация на обществото

Мизерната представа на масовия българин за социален просперитет и за "уреждане" сред хората

Размисли към темата за независимостта на България

Имаме ли нужда от култура - освен от чалга?


Русофилският синдром като признак за преклонението на българите пред несвободата

Угодничеството пред Русия като израз на най-презрян робски манталитет

Приспивната вяра в най-упоителни митове за самите себе си

Казваме “Аз съм българин”, а разбираме ли какво значи това?

Ценностните основи на българската идентичност

Разпространената класация за най-престижните социално-психологически типове

Безпощадни беседи: За щастие има прекрасни българи, за жалост са много малко!

Любовта към Русия като велика загадка на българската душа

Вижте и чуйте най-новото в първия български видеоблог: Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Размисли към темата за независимостта на България

Имаме ли нужда от култура - освен от чалга?

Какви сме ние, българите, какво става с нашата човечност?

Мизерната представа на масовия българин за социален просперитет и за "уреждане" сред хората

За нравствения нихилизъм и духовната деградация на обществото

Вътрешният смисъл на опитите ни да се европеизираме

Вредите и дефектите върху българското съзнание, които ни нанесе комунизмът

Какви сме ний, модерните наследници на славний Бай Ганя

Българският инат и българският мазохизъм

Пагубната роля на масовата българска "общинническа" психология

Размисъл върху концепциите на една българка за българите и българщината

Призив да погледнем на самите себе си по-цялостно

Стълпотворението от несвободни постоянно се самооневинява...

Защо разговорът за националния манталитет ни е толкова неприятен?

Гадната примиреност и търпеливост на недолюбващите свободата

Тъпият, нездрав и инатлив български индивидуализъм

Проблематичността на българските добродетели

Съществува ли български манталитет?

Смелостта пред истината за самите себе си ни е съдбовно потребна

Многообразните проявления на българската същност

Опит за доближаване до дълбинните основания на ощетеността ни като нация

Българското малодушие в ерата на комунизма

Тълкуване на няколко позорящи ни примера от миналото

Въведение в темата за българска национална идентичност

Абонамент за списание ИДЕИ