Истината ни прави свободни

събота, 20 юли 2013 г.

Начало на дискусия за търсенето на истината - и за изкуството да си учител

Интересни разговори и спорове стават напоследък в групата УЧИТЕЛИ на Фейсбук. Посещавам я от известно време. Интересно ми е какво ще кажат колегите по теми, по които съм писал, по теми, касаещи образованието, възпитанието на младите - областта, в която сам работя. Ето, тия дни по една моя тема се получи разгорещена дискусия. Стана дума за това умеем ли да разговаряме, да дискутираме, една тема, която заслужава изследване. Ето мненията, които обменихме по нея до този момент, за мен тия реакции са много любопитни и показателни:

Мария Николова: Всеки има различен праг на търпимост към чуждото мнение. Лесно е да се призовава към това, но друго нещо е спазването му. Когато между колеги се зароди антагонизъм, винаги съм казвала, че не е етично той да става достояние на всички, а да си продължат стрелбата на лични. Не можем обаче да отречем, че критиката и изразяването на несъгласие са част от разговорите тук, но само когато са конструктивни и добре аргументирани. Ако ги няма, захаросването ще е пълно.

Яна Караджова: Тази вечер е особено "интересно" тук, в групата. Нападки, обиди, маскирани под формата на "съждения" и "разсъждения". Всеки иска да се докаже, да изпъкне пред другия. Някой може да го сметне за хубаво: толкова много индивидуалности... Не съм си позволявала досега, за времето на краткия си престой тук, да съдя и да изказвам мнение за писанията на другите. Ама просто взе да ми "писва". По стар български обичай се нападаме, укоряваме, смятаме, че само нашето мнение по даден въпрос е меродавно. Къде е толерантността в случая? Как точно (ще) обучаваме и възпитаваме младите хора, ако ние самите нямаме търпимост към чуждото мнение?

Ангел Грънчаров: Аз пък смятам, че да се спори и дискутира, понякога твърде разгорещено, е нещо съвсем естествено, дори и да е между колеги, дори и това да е между учители. И дори да е между учители и ученици. Съвсем нормално е. Няма нищо смущаващо. Хора сме. За най-важното, именно търсенето на истината, са допустими всякакви "жертви". Особено пък е допустимо да се пожертва фалшивото и лицемерно "благоприличие"...

Енеза Ангелова: Грънчаров, каква истина търсиш в неумението да се общува? Поради това се раждат конфликтните ситуации.

Ангел Грънчаров: Всякакви истини търся, г-жо Ангелова. Щом сме усетили, че не умеем да общуваме, разбира се, веднага трябва да се запитаме: а каква е истината за общуването, как следва истински, пълноценно да общуваме? Аз съм философ и това е моето обичайно занимание: търся истината. Всеки ден само това правя. Търся истината, милата. По всякакви въпроси. Въпроси за търсене на истината - бол.

Примерно търся истината за това какви сме ние самите - една много интересна и полезна истина. Ето, тия дни писах за това каква е истината по въпроса: може ли учители и ученици да бъдат приятели? Заради което страшно ми се обиди учителят, дето се похвали, че бил приятел с учениците си - и ми даде повод да потърся истината по този така любопитен въпрос. И така нататък. Въпроси, по които трябва да търсим истината неуморно, дори с риск да останем без дъх, има в изобилие. Ний, учителите, сме така орисани: всичко да поставяме под въпрос, всичко да изследваме с оглед на неговата истинност, нали до това се свежда смисъла на "професията" ни?!

Учител, който живее с коварната илюзия, че си знае истината по всички въпроси, изобщо не става за учител. Не го бива просто. Такъв отблъсква учениците си от търсенето на истината, което е най-важното. Той се е възприел като "носител на истината", което е пагубно. Подобно е на смърт. На духовна смърт. А истинското е това: да се съмняваш, да подлагаш всичко на съмнение, всичко да поставяш под въпрос, или, както казват учените хора, всичко да "проблематизираш"; тия, което го умеят това, стават за прекрасни учители.

А тия колеги, дето се разхождат със самочувствието на двукраки британски енциклопедии, сиреч, са си втълпили, че всичко си знаят, че знаят отговорите на всички въпроси, те са именно кошмар за учениците, за младите хора, те именно и не стават за учители. Опасна напаст са тия.

Така виждам аз нещата де. Не знам дали съм прав. Поставям въпроса за обсъждане. Нека да изследваме каква е истината по този въпрос. Има ли желаещи да се изкажат?! :-)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 18 юли 2013 г.

Ницше може да ми е кумир, но истината ми е по-скъпа...

Във Фейсбук си направих едно малко експериментче. Попаднах на една мисъл на Ницше, много известна, която звучи чудесно, ето тази: "Има две житейски правила: Правило 1.) Не се тревожи за дреболии. Правило 2.) Всички неща са дреболии.". И понеже много хора безкритично вярват на подобни мисли, не чувстват нужда да ги подлагат на осмисляне, аз зададох въпрос, но го формулирах ето как: Кой беше изказал тази "мъдра" мисъл? Някой знае ли? "Уловката" ми беше това "мъдра", написано в кавички. Интересно ми беше ще го забележи ли някой, ще усети ли същинския ми въпрос, ще го осъзнае ли? Оказа се, че се намериха хора, които се усетиха; ето как протече разговора, най-долу можете да прочетете и моето разсъждение-опровержение на популярната ницшева мисъл:

Anna Korcheva: За Правило 1 съм съгласна, но не мисля, че "всички неща са дреболии" - макар че го е казал Ницше. А аз в живота си се старая да спазвам японската мъдрост: "Като се занимаваш с голямо дело, помни за дреболиите!".

Томи Томев: Аз ще го кажа по друг начин: Приеми всичко онова, което не е по силите ти да го промениш ако не ти харесва, и започвай веднага да променяш всичко онова, което е възможно да промениш - защото не ти харесва. Имай мъдростта да различаваш едното от другото. Не е моя тази мисъл. Само я предадох по мой си начин; но е много важна за воденето на един смислен и много успешен живот.

Ангел Грънчаров: Мен това "всички неща са дреболии" също ме смущава... как така всички неща да са дреболии? Затова сложих в кавички думата "мъдра", виж по-горе, във въпроса ми. Нищо че Ницше е казал тази мисъл, аз пак се съмнявам, че е мъдра. Нихилизмът му в случая го е подхлъзнал. Не всички неща са дреболии, разбира се. Има неща, които изглеждат, че са дреболии, а пък не са, напротив, фатално важни са. Дреболия ли е приятелството? Или, да речем, политиката? Не са, разбира се, дреболии. Напротив, твърде важни са. Животът дреболия ли е? Ами парите?

Даже и за парите се съмнявам, че са чак такава дреболия, за която изобщо не следва да се тревожим. Без пари не може да се живее. В днешни условия. Или се живее мизерно. В парите има някаква мистична сила, пряко свързана с тайнството на човешката свобода. Те са един вид "изкристализирала" свобода - или поне възможност за нея. И така нататък. Я ми кажете едно нещо, което доказано е дреболия. Кажете, ще се радвам да науча кое е то. Да речем, безсънието, дреболия ли е? Или не ти върви в отношенията с жената - това дреболия ли е? Не, разбира се. Кое нещо Ницше е имал предвид, когато е писал за дреболии? Аз, простете, не се сещам за нещо, което заслужава да бъде определено за дреболия. А той твърди, че всичко било дреболии. Много се съмнявам, че е прав. Че това е така. Подвел се е. Подхлъзнал се е. В този смисъл приветствам и подкрепям изказването на г-жа Anna Korcheva, написала следното: За Правило 1 съм съгласна, но не мисля, че "всички неща са дреболии" - макар че го е казал Ницше. А аз в живота си се старая да спазвам японската мъдрост: "Като се занимаваш с голямо дело, помни за дреболиите!".

Няма дреболии. Има всякакви неща около нас с РАЗЛИЧНА значимост. И важност. Сиреч, с различна екзистенциална стойност или ценност. Всяко нещо си има своята важност, своето значение за живота ни. Не може нищо да няма никаква ценност и стойност. Щото тогава всичко се обезсмисля. Нищо няма смисъл - това излиза от прехвалената ницшева мисъл. Да, тя изглежда остроумна, но не издържа на проверка откъм истинност. Парадоксалистка мисъл е тя, от което следва, че не трябва да й се придава особено значение - освен като игра на думи. Безсмислица е не това, за което се отнася - нещата от живота - а самата тя е такава безсмислица. Претенциозна при това.

Ницше може да ми е кумир, но истината ми е по-скъпа. Затова написах това кратичко размишление-опровержение. Не бива да си правим кумири. Особено пък в сферата на мисълта. Писано е това в Библията. Не си прави кумири. Щото губиш. Пази мисълта си трезва. Не се обременявай от прегръдката на мислите на твоите кумири. Пази свободата си като нещо най-драгоценно. Ето това ще ви кажа пък аз. Толкоз. Хубав ден на всички!

ДОПЪЛНЕНИЕ: „Малките камъчета обръщат колата”. Това пък го твърди нашият мъдър народ, известен с другата крайност: че обича да обръща прекалено внимание на дреболиите. Има, разбира се, дреболии, на които не си заслужава да се обръща особено внимание. Голяма грешка е да се занимаваш предимно с дреболии, а на истински важното, недребнавото, да не обръщаш капчица внимание. Както често у нас се прави. Потъналостта в дреболии е голям кошмар на еснафското съзнание. То забравя за истински важното. Поради което е съмнително дали такива хора изобщо живеят…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 16 юли 2013 г.

Трябва да се сложи спирачката "мандатност" на директорското всевластие - за да спрат произволите

Една моя публикация - по случка, взета от реалния живот - разбуни духовете (в средите на учителите най-вече) и предизвика гореща дискусия по най-парещите проблеми на българското образование и училище. Аз сега-засега нямам възможност да обобщя тази дискусия и да й придам подходящ за публикуване вид, но ето, тази сутрин решавам да публикувам откъслек от нея, касаещ един много важен въпрос: този за крайно належащите промени в "системата", първият от които е въвеждането на мандатност на директорите на училища. Ето какво си казахме по този въпрос, предлагам само един най-изразителен по моя преценка откъс:

Ангел Грънчаров: Защо и родителите да не бъдат питани кой да е директорът?!

Евгения Иванова: С последното не съм съгласна! Родителите могат да бъдат манипулирани. Но в един педагогически колектив всички се познават. Ако оценката се прави по определени критерии и колективът сам избере кой да го ръководи, всеки, който иска да да е шеф, ще преосмисли поведението си. И ще се научи да контролира гнева си - това са техники, които трябва да е усвоил всеки управляващ преди да се кандидатира за определен пост.

В никакъв случай не твърдя, че всички директори са терористи. Познавам много ръководители на учебни заведения - отлични организатори, администратори, които са много толерантни към подчинените си, с много такт, търпение и умение успяват да поставят всеки на мястото му. Правят го така, че не се чувстваш унизен, а отговорен. А това се учи - всеки, който има желание, може да го постигне!

Natalia Dimitrova: Това как родителите да участват в процеса "Образование" и да бъдат в помощ, а не в пречка, виждам само през Настоятелствата. И в момента те имат правомощия за влияние, намеса, а оттук и промяна. Въпросът е защо не работят? Аз участвам в едно такова Настоятелство и ме впечатлява дадената власт, която просто не знаем как да употребим. Липсва ни (за моята общност говоря) познание и информираност, имаме си само единия ентусиазъм. А хората, които имат знанията и възможностите рядко се съгласяват да отделят от свободното си време за това. Та се получава така - родителите са добронамерени, ама не искат да бъдат полезни. Обаче очакват училището да изведе децата им до висоти като отличен успех, трудолюбие, култура, взимане на самостоятелни решения, поемане на отговорност. Парадокс - не давам хляб на бедните, но очаквам бедната учителка на сина ми да даде и смятам, че това е нейно задължение.

Ирена Иванова: Когато едно лице е манипулатор, то може да има две, че и повече лица. Пред родителите показваш, това което ти отърва, там си с циничната си усмивка, винаги готов да влезеш в положението им, изкарваш подчинените си виновни. Какво от това, че си скъсал нервите на колегите си, как да го видят родителите?

Лично от опит съм установила, че спирането на детските оказва влияние. Поне за месец, но се осъзнават. И когато решиш да приложиш тази законова практика, отбелязана дори в документацията, идват и ти казват да дадеш. Родителите взимат бележите, децата се мяркат за ден и ти пак тръгваш да се бориш с вятърни мелници. Ще изберат ли родителите този директор отново, разбира се, защото нямат идея какво точно се случва!

Nena Borisova: Забелязала съм и следния момент когато стане дума за директор - различните хора (в случая учители) имат различни очаквания към директора. Едни харесват повече по-строги, които вземат самостоятелни решение и отстояват решенията си, други - по-либерални, които се допитват преди да вземат решения, склонни към компромиси. Така, че много често се случва за някой директор да се чуят дори противоположни характеристики - от "отличен ръководител" до "авторитарен тип" началник. При всички случаи обаче липсата на мандатност създава предпоставки за произвол. А относно родителите и тяхното участие - родителите са хора, които "днес са тук, а утре ги няма", учителите трябва да участват в избора.

Мария Николова: За мен един директор е умен, ако е заобиколен от мислещи и борбени хора, с които може да спори, да води диалог и по този начин да се движат нещата и да има прогрес. Онзи, който смята, че истината излиза само от неговата уста и по време на съвети води монолог, не си е на мястото. Уважавам всеки директор, който не търси реваншизъм, ако отсрещният има различно от неговото мнение. Човешкото лице у всеки, облечен с власт, е нещо много важно. Неписаните човешки закони, които един директор спазва, са много по-ценни за отношението на подчинените му към него, отколкото ходенето по хора, заради който и да било закон.

Pawel Petrow: От личните ми наблюдения мога да твърдя, че има немалко директори, които след 10-на години управление, стават точно такива - безпогрешни, "велики" и т.н. :) Но мандатността надали в решение - дойдат "червените" и къде могат - назначат "свои" хора, и естествено, правят главоболия на "сините" директори. Същото важи ако разменим "червен" със "син" :) Така, че в зависимост кой е на власт като ти изтече мандата, зависи дали ще си директор още един мандат. А ако си кадърен директор и нямаш късмет - аут :( Познавам не един такъв свестен директор, и учителите от техните училища ще скочат против, ако се въведе мандатност.

Nena Borisova: Ха, има една приказка - "на малко прасе и нов началник не се радвай, че не знаеш каква свиня ще излезе". Та в този смисъл има наистина не малко учители, които не искат смяна, защото смятат, че вече са си свикнали на характерите, така да се каже. Но смятам, че би било по-добре да имат мандат, защото иначе са "венчани" за поста и се мислят за безгрешни.

Pawel Petrow: Нена, зависи от човека (в случая директора). Не ги слагай "под общ знаменател" всички директори :) Точно заради приказката дето си цитирала :)

Ирена Иванова: Така е и с директорите, и с учителите, въобще с хората по принцип. Всичко си е до човек - нрав, характер, възпитание, етичност, обективност, приспособимост, диалогичност, опция за взаимни компромиси, но и способност за по-твърда позиция... най-вече човещина и умение да си част от екип, който гледа в една посока. :-)

Ангел Грънчаров: Мандатност на директорите е спасението от самозабравянето им - и от произволите, от злоупотребите с власт. Няма друг начин, просто не е изобретен, а ний, българите, нека не се мъчим да преоткриваме топлата вода - щото се излагаме постоянно. "Началничеството" не е професия, аз лично смятам, че да си директор е крайно трудна работа, но за нея в наши условия обикновено се натискат хора, които просто ги мързи да бъдат учители - а като директори си мързелуват донасита. А некадърникът на власт е страшно зло. Наистина страшно: той друго не прави освен да тормози кадърните, да вгорчава живота им, избивайки си комплексите. Кадърните учители пък не щат да стават директори, нали така?! Рядкост е кадърен човек да пожелае да стане директор - има и такива, но са малко. Типичният случай у нас е този: некадърниците се натискат да стават директори щото за друго явно не стават. И като станат директори правят предимно мерзости. Това е моето възприятие. 30 години стаж като учител (преподавател де, щото съм работил и в университет) стои зад него...

Pawel Petrow: И защо пак всички директори под общ знаменател? Добре, а мандатността не дава ли шанс на некадърниците, комплексарите и връзкарите на всеки 4-5 години да станат директори някъде?... И то няма да е на 4-5, а всяка година, защото мандатите ще изтичат по различно време! Може би решението ще е във формАта на конкурса за директор, както и кои да влизат в комисията и т.н.

Ангел Грънчаров: Не съм сложил всички директори под общ знаменател, а съм показал какъв е принципът в нашите родни условия. Има изключения, потвърждаващи правилото. Конкурсите за директори и не само у нас са "про форма", сиреч измамни и лъжливи, свеждат се до това да намерим работа на "нашио човек", та да си клати краката на бюрото и да вреди колкото може да на работата... Това се знае от всички, че е така, а изключенията, сиреч, кадърен, смислен човек да стане директор, са толкова редки, че могат да се сравнят с промушването на камила през иглени уши...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Човекът е дух - и само в духа постига свободата си...

Вече трети ден съм в "дълбоката провинция" - в едно селце в новозагорска околия, казва се Еленово. Селцето на бабата и дядото на моята съпруга, Бог да ги прости, те починаха - и вече много време дворът и къщата им са необитаеми. Стараем се да поддържаме всичко, ала сме отдалечени и рядко идваме в тази пустуш. Тъжна гледка е дворът, приличащ на тундра, в който ето вече трети ден работим, за да въведем един по-подходящ за обитаване вид. Чистим тревата и сечем храстите. Аз пък, като майстор по строителната част, вчера с помощта на сина поправих един покрив, който беше хлътнал. Също се наложи да правим и един таван, който се беше изтърбушил. Работя по малко, с почивки, казвам това, щото съм в болнични - и да не стане така, че някой мой "доброжелател" да вземе да напише донос "там, където трябва": я го вижте него, той е болнични, а пък правил, представете си, някакъв покрив! Е, сложих някоя и друга керемида и заковах една-две летви - това работа ли е?!

А иначе тук за живеене е прекрасно: тишина, жив човек не се вижда, само разни природни звуци се чуват, а пък нощта е нещо неописуемо: звездното небе отгоре блести и мами душата към неведомото, а пък природата примира от възторг пред тайната на битието. Не мога да опиша с думи какво чувствам тук, но имам чувството, че ако имах възможност, бих си доживял дните на този свят именно в това самотно и тихо място. Явно наистина съм "асоциален" тип щом толкова ме привлича уединението в тази възхитителна пустуш на природата...

Е, и в моето родно място, в Долна баня, ми се ще да си доживея дните, разбира се, към нея душата ми изначално е привързана. Но в Долна баня обаче никак не мога да се уединя истински, не знам защо е така, имам предвид уединението, подходящо за творческа работа, за писане най-вече - и за мислене. То човек мисли като пише, иначе, да мислиш без да пишеш е бошлаф работа. Истинското мислене е неделимо от изразяването, другото е нещо като мисловно бленуване. А тук, в Еленово, сякаш мога да се уединя, да намеря известен покой, подходящ за моите си работи. Но се иска време, иска се настройка, иска се около теб да не щъкат хора, пък дори и били най-близки. Сложна работа в наше време е човек да намери оня душевен мир, подходящ за истински творческата работа; ето, примерно, аз и тук, в Еленово, имам интернет, имам и лаптоп, сиреч, не мога да се откъсна от света. Мислех да оставя всичко, да дойда тук само с една тетрадка и с една писалка, ето това е истинското, ала първом взех лаптопа, а пък после взех и "бисквитката" за мобилния интернет. И така сам си зачертах възможността за така копняното уединение. Но все пак тук е значително по-добре. Само дето не мога да остана за по-дълго. Ще бъда тук най-много седмица. После ще си сменя "местообитанието". За жалост, има неща, които са недостижими за настоящия ни живот - и ще си останат само един красив блян.

Телефонът също така много пречи. Той е голям враг на свободата ни. Ето, и от телефон не мога да се откажа. Взех го, разбира се, и той страшно много ми пречи. И Сульо, и Пульо се сетиха за мен и почнаха да ми звънят и да ме търсят. Ние, хората, умеем да си вредим, даже безсъзнателно го правим. Тази наша склонност е станала нещо като инстинкт. Като дишането. Имам предвид преченето, вреденето на живота на ближния. Телефонът в неговия съвременен вид, мобилния телефон, е изобретен именно с тази цел: да ликвидира човешката свобода. Да не бъдеш оставен на себе си, сиреч, на свободата си и в тихо уединение да се радваш на плодовете й - ето на това нещо е зъл враг мобилният телефон. За жалост, много хора даже не усещат това, не си дават сметка за него. Което и показва, че въпреки всичките им претенции, хал хабер си нямат от това що е свобода. Автентична свобода, не илюзорна, привидна. Истинска. Тя е неделима от възможността истински да избягаш от света - да бъдеш оставен от него, та да намериш самия себе си. Свободата е неделима от самотата. Човек е истински свободен когато е сам. Така твърди, например, Шопенхауер.

В нашенски условия за да си свободен трябва да си по-далеч от... тъщата си. И от тъста си. Ето, моят копнеж по свободата отиде по дяволите. Тук, на село, съм с моя тъст. Тъщата не дойде. По... политически причини не дойде явно. Сама знае, че тъй като имаме коренно различни разбирания по политическата ситуация у нас, имам предвид протестите, е по-добре да не дойде - за да не се скараме. И не дойде. Това именно показва, че съм значително по-свободен, поне така се чувствам тук. С тъста някак се разбираме. Както и да е.

Да привършвам. Ето, и моят блог, изглежда, се превърна във враг на свободата ми. И той не ме оставя. И от него не мога да избягам. И той ме преследва навсякъде. Вярно, приятели сме с моя блог, но той е един мой ангажимент, който в крайна сметка, служейки на моята свобода, ми я ограничава в крайна сметка. Тя, ангажираността, всяка ангажираност, бидейки проява на твоята свобода, ти я "изяжда". Но има една ангажираност, същностна, и то с едни по-висши сфери на духа, които именно те отвеждат в пространството на истинската, на автентичната свобода. Да се отдадеш всецело на философия означава да бъдеш истински свободен. Същото е положението с изкуството, с религията в нейната истина.

А всичко друго, дето е от "мира сего", е враг на свободата - според нейната идея. Човекът е дух - и само в духа постига свободата си. Да завърша този странен текст с това твърдение, а? Добре, така да бъде: хубав, вдъхновен, богат на преживявания ден ви желая! Бъдете себе си, търсете духа в себе си. Там е истината...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Истинските неща в този живот, сред които попада и достойнството, имат силата да надмогнат всички подлости

Все още продължава дискусията по моя публикация, която засегна и един от най-парещите проблеми на българското образование: за директорското всевластие като извор на толкова много злини. Дискусията се върти около този център, ето какво си казахме ний, събеседниците, интересно е да се установи как реагират различните хора:

Diana Iordanova: Интересна мисъл "... та да си клати краката на бюрото и да вреди...". Може би, ако бях на мястото на вашата директорка, щях да стана учител, да си изкарам часовете и да се прибера спокойно у дома, да не мисля за парно, заплати, материална съвременна база, да си спестя сблъсъците с бюрокращината и разни недообмислени закони, нямаше да мисля за климата в колектива и разни други... И бих предложила например на вас, да заемете поста на Директор и да ви гледам как си клатите краката... Не всички директори го правят, г-н Грънчаров...

Poli Rangelova: По обективни причини, които няма да излагам тук, ми е трудно да изчета всичко. Ще коментирам без да съм прочела всичките коментари, което прави възможно да се повторя с някого, за което предварително моля да бъда извинена. В дискусията някъде се казва, че г-н Грънчаров не бива да споделя в общността своите проблеми, понеже били междуличностни и че не му отивала ролята на жертва.

Аз не го възприемам като човек, който се оплаква, нито като жертва. Напротив - възприемам го като човек, който има смелостта да даде гласност на едно недостойно отношение на директор спрямо учител, което според действащата нормативна уредба се счита за нарушение на закона. Ще припомня чл. 40, ал. (5) от ЗНП, който гласи:

"На учителите се дължи почит и уважение от учениците, административните органи и обществеността. Накърняването на достойнството и авторитета на учителите е недопустимо."

Директорът е административен ръководител и като такъв е длъжен да пази доброто име на учителя. Когато достойнството на учителя е накърнено, учителят трябва да огласи проблема и да се защити, както постъпва в случая и г-н Грънчаров.

Да кажеш какво мислиш, считам, че е геройство в днешно време. Хайде, колеги учители, нека се запитаме колко от нас дръзват да кажат истината за директорите си?

Тъй като съм попадала в подобна ситуация, която продължи 5 години, знам отговора на този въпрос. В учителски колектив от 50 човека само четирима дръзнахме да се борим със системата. Колко процента са това? Доколкото мога да смятам - 8 процента.

Борбата беше именно със системата, а не с директора, лишен от всякакви морални задръжки, който вършеше престъпления и дори се гордееше с това. Причината да се допуска такъв директорски произвол не са самите директори, а бюрократичната машина, която стои зад тях, пази ги и отказва да защити учителите.

Г-н Грънчаров, поздравявам Ви за позицията! Каквото и да Ви струва да я защитавате, не се отказвайте! Вярвам, че в крайна сметка, макар и да сте загубили много от битките, Вие ще излезете победител от войната, защото защитавате принципи и идеали, а не търсите лично облагодетелстване.

Konstantina Karaivanova: Страхотно!!! Този господин се превърна в "герой"!?! Търсеше човекът внимание - ами на, получи го... Давайте, уплътнявайте си отпуските със съчувствия... "плюене" на системата, на директори и каквото се сетите друго. Дано обаче се сетите, че хората, които не са учители, четат "великите" мисли и констатации и цъкат с език, или както казва админът: шлякат с очички!!!

Poli Rangelova: Госпожо Караиванова, ако съдя по изобилието от възклицателни знаци във Вашия коментар, доста емоционално приемате различното мнение. Както разбирам, Вие сте в позицията да хвалите системата и поведението на директори, които се подиграват на учителите. Не е трудно човек да се досети, че явно имате лична полза да се запази статуквото.

Konstantina Karaivanova: Наистина съм удивена! Имам не лична полза, а желание да се спазва добрия тон, да се проявява лоялност не към директора в конкретния случай, а към образователната институция. Ама няма как да стане - тук всички се възприемат като репресирани от системата или от прекия си ръководител. Може би трябва да се промени името на групата?

Божкова-Иванова: Мима Поли, колко добре го каза! Преди години и аз попаднах под ударите на бившия ми директор, но с мноооооого по-нисък процент защитници от страна на колегите. Жалко, че страхът не може да се изкорени! Получих 100% защита от родители и приятели. Госпожо Konstantina Karaivanova, не е лошо човек да сподели с колеги своите проблеми и виждания.

Natalia Dimitrova: За мен основният проблем на постта "Директор" е слабата подготовка за водене на дъслгосрочна, устойчива финансова политика и умения за ръководене и развитие на кадри. Причините са различни, примерно... няма традиции за обучение, подготовка и развитие на този тип управленски кадър. А така наречените съвещания на директорите често са форма за насъскване на директорите срещу колективите им, вместо място за обяснения на наредбите и споделяне на положителни опити. Възнаграждението на директорите, съпоставено с отговорностите им, също е минимално. Има и политически назначения, и истерични ръководители, но повечето директори просто са поставени в ситуация на пълен стрес и това води до лоши решения. Ще кажете - ами да не заемат този пост. Сигурно и това е решние, но ще споделя, че за нашето училище, когато обявиха мястото за директор, почти нямаше кандидастващи - двама на брой. Мандатността донякъде е добро решение, но донякъде ще доведе до непрекъснато сменяне на ръководители, които тъкмо са започнали да създават нещо работещо. Трябва добре да се помисли за условията и какво точно искаме като промяна за постта "Директор".

Poli Rangelova: Не се и съмнявам, че е било така, Миме. Само в подобна ситуация човек може истински да опознае колегите си. След всичко изживяно, се научих да приемам хората такива, каквито са. Разбрах, че най-големият конфликт в междучовешките отношения се поражда от истината. Ако ти си неин привърженик, се налага да воюваш за нея, от което следва да си създадеш проблеми и да си спечелиш врагове. Другото е или примиренчество, или угодничество и лицемерие.

Г-жо Караиванова, под "добър тон" Вие изглежда разбирате да се сипят ласкателства към системата и да не се казва лоша дума за директорите дори тогава, когато те вършат нередности, престъпват законите и се държат като хора, които управляват човешки души, а не образователна институция. Името на групата е избрано напълно правилно. Учителите трябва да бъдат точно такива - да казват какво мислят и да не се страхуват от това.

Ирена Иванова: Благодаря ти, Поли, много точна преценка! Не се ли замисляме защо тази тема стана безкрайна и интересна? Аз разбрах защо! Дори само да дадеш кураж на някой, струва си!

Poli Rangelova: Благодаря, Иренка! Съгласна съм с теб, че моралната подкрепа е много важна в този момент - момент, който обаче може да продължи с години. Проблемът е сериозен и тук иде реч за психически тормоз. Ако г-н Грънчаров издържи докрай, Господ ще му помогне и всичко ще си дойде на мястото. Казвам го най-сериозно, на базата на много наблюдения върху различни житейски случаи и техния развой. който може да обясни само с Божията намеса. Такива трудности се дават само на силните духом.

Ангел Грънчаров: Благодаря за разбирането, за подкрепата и за насърчението, наистина много съм Ви благодарен, и на г-жа Рангелова, и на останалите, на всички! Изобщо не се смятам за "герой", нищо героично няма в това, което правя, но пък и презрян страхливец не ща да бъда. Просто човек трябва да постъпва достойно, а ако е учител, който с всичко, с всяка своя дума даже, възпитава младите, да постъпва достойно е просто негов дълг. Така аз разбирам нещата. Аз също съм оптимист. Истинските неща в този живот, сред които попада и достойнството, имат силата да надмогнат и подлостите, и властолюбието, и други такива извратеностти и патологии, с които се срещаме в нашето нелеко всекидневие...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

четвъртък, 11 юли 2013 г.

Една крайно любопитна, изцяло невероятна, но съвсем абсурдна случка, която ми се случи вчера

Вчера реших да посетя учреждението или учебното заведение, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив; ей-така, колеги ме уведомиха, че щяло се провежда нещо интересно, именно "обучение на колектива" в разни нови и съвременни практики, а пък аз нали винаги съм за новото и съвременното, се запалих и реших да отида; е, отидох, участвах, много неща научих, някои и сам си ги знаех де, но както и да е, човек винаги трябва да учи, пък дори и да е учител, или особено пък ако е учител. Една чудесна мисъл научих от водещата (за съжаление не можах да й запомня името, днес ще се поинтересувам, ще го науча непременно), а иначе тя била от Нов български университет и също така била нещо като пътуващ организационен психолог, та значи научих следното, ето, преписвам си го както именно и го каза тя и както аз си го записах тогава:

"Не си стъпвал на обучение ти, обучаващият, ти, учителят, нищо ново не си научил, а искаш другите да обучаваш, искаш другите да учиш - как така?! И на какво право?!"

Това според мен е много хубава, направо чудесна мисъл - и много правилна. Щото някои учители продължават да си преподават това, което тях някога са ги учили в блажените им младежки и студентски години - което обаче се е случило комай преди 50 години! Аз съм виждал такива "учители", някои от тях са дори "доценти", които обаче продължават да си четат лекциите от пожълтели листи, на които са си водили записки по времето на своето собствено обучение в Университета преди 40 години! Абе хубаво нещо е да учи човек докато е жив, да е любознателен, да напредва постоянно, чудесно нещо е това, до него се свежда истинската прелест на заниманието с учене, сиреч, с духовните и интелектуални неща. Това се знае, така е, няма нужда повече да пиша по този въпрос, за да не стана хептен банален.

Но искам тук да кажа нещо, което вчера се случи, и което, вярвам, ще е изключителна новост за вас. Не вярвам някой да може да предположи какво ми се случи вчера, като отидох рано-рано (аз съм нетърпелив!) пръв в учебната зала, където щеше да се провежда занятието. Нямаше никой (ако изключим самата водеща, която си подготвяше материалите, разните му там постери и пр.), аз седнах да най-хубавото място, до отворения прозорец; залата е голяма, намира се в сенчестата страна на сградата на училището, ала вече към 10 часа преди обед се чувстваше, че ни предстои твърде задушен, горещ пловдивски ден. Седнах и зачаках да почне да се събира и да се събере аудиторията. От три месеца не съм присъствал на "мероприятие" в училището понеже съм болнични след операцията, която претърпях.

По едно време в залата влезе уважаемата г-жа директорка на училището, нейното име е Стоянка Анастасова. Тя си обмени няколко думи с водещата, а пък после, като ме фиксира с разтапящия се от любезност поглед, директно се отправи към мен. Брях, каква чест, лично директорката да дойде да ме поздрави, защото наистина с нея не се бяхме виждали комай повече от 3 месеца, заради моите здравословни премеждия! Дойде любезната ни госпожа директорка до мен и съвсем неочаквано за мен между нас се разигра ето тоя така мил диалог; ще се опитам точно да предам думите и на двете страни, както именно си беше в уж реалния, но така фантастичен живот, който понякога живеем:

- Здравей, Ангел, защо си тук?

- Ами разбрах, че ще има нещо интересно, та затова дойдох. Аз, знайно е, много се интересувам от психология, та затова.

- Да, ама ти не можеш да участваш. Трябва да си отидеш.

- Как така?! И защо?! - отвърнах, не вярвайки на ушите си.

- Ами защото, Ангел, си болен, защото си в болнични. И трябва да си стоиш в къщи. Да се лекуваш. Това тук е работа. Не може да присъстваш. Имай добрината да си отидеш!

- Няма да стане това! - опънах се аз. - Може да съм в болнични, но лекарят ми е казал да се разхождам, да се занимавам с любимите си неща, е, вярно, трябва да се щадя, ама тук, предполагам, няма да носим камъни, та няма да се изморя чак толкова. Не се безпокойте толкова за здравето ми, благодаря Ви за загрижеността, ала нямаше нужда!

- Не можеш да присъстваш на обучението. Напусни веднага! В противен случай ще ти прекъсна административно болничния лист и ще береш ядове! Щото излиза, че щом си дошъл, значи не си болен, а си симулант. Това тук за нас е работа, а на теб ти е забранено да работиш! Разбираш ли?

- Не, не разбирам. Няма да напусна! Ако искате да не присъствам, ще Ви се наложи да ме изведете с милиция! Само се чудя на едно: как поне малко не Ви е срам, а? Срам ли Ви е поне малко? Какви са тези глупости, г-жо Анастасова? Благодаря ви за посрещането, впрочем! Много сте мила!

- Грънчаров, напусни! Щото ще съжаляваш ако не ми се подчиниш!

- Няма да напусна! Изведете ме ако искате с милиция! Прекъснете ако искате болничния ми! Щом имате такава голяма власт да правите каквото Ви скимне правете каквото искате. Даже, ако искате, първо ми прекъснете болничния, а пък утре или вдругиден, като не дойда на работа, вземете, та ми устройте пак няколко "самоотлъчки", та този път да можете вече съвсем "законно" да ме уволните. Вас Ви бива по тия работи...

- Значи няма да напуснеш, така ли?! Ще видим тая работа! Лошо ти се пише, човеко!

Горе-долу такъв прелюбопитен разговор проведохме вчера с моята така любезна директорка. Е, не мога да гарантирам, че точно тия бяха думите, които си обменихме, ала смисълът, същината, е точно тази. И думите, понеже ги възстановявам по памет, са кажи-речи същите. Нямах записващо устройство за да запиша точните думи и да мога да ви ги сервирам тука. Вече май ще ми се наложи всеки свой разговор с моята така любезна и мила директорка да си го записвам със записващо устройство. За историята на културата, така да се рече. Щото едно училище, разбира се, е културно заведение. И в него всичко, както се подразбира, трябва да е културно. Е, има различни култури на тоя свят де, но да не придиряме чак толкоз.

Сами разбирате, че след това посрещане се разтреперах като листо. И продължих да седя на стола, ала се чувствах сякаш седях на тръни. Много мислих дали да не си отида след това "мило посрещане" от моята работодателка, ала реших да остана. Ей-така, за да разбера какво ще направи за да ми отмъсти. Тя иначе не си поплюва и винаги най-ефективно отмъщава. Та ми е най-любопитно да разбера как ще ми отмъсти тоя път. Такива ми ти работи. Невероятно, но факт - това се случи; нищичко не си измислям! Животът у нас често превъзхожда по фантастичността си всяка възможна фантастика!

Моля, не си мислете, че съм се побъркал и че си измислям тия неща. Да, знам, невероятни са, но, уви, се случват. Парадоксално е, но стават такива неща в нашия живот. Някой казват, че трябва да си преименуваме името на държавата на АБСУРДИСТАН. Не знам дали са прави, но имат известни основания за правота...

После занятията минаха чудесно. Имам много безценни наблюдения върху случилото се в тях. Ако имам време и настроение тия дни, ще пиша нещичко за наблюденията си. Примерно разиграхме (по американските методики) игри-упражнения по "екипно вземане на решения". Много ценни неща се случиха по време на това обучение. Водещата на моменти се хващаше за главата! Даже, горката, каза, че ако бяхме се сетили да запишем всичко на видео, щяло да бъде чудесно. Понеже съм си скандалджия едва се удържах да кажа, че тук, в нашето училище, е забранено да се ползва видео, аз си имах доста главоболия от директорката за пустото видео; удържах се да не го кажа обаче. Апропо, директорката също участваше в обучението. Тя, казах, ни е много модерна, ученолюбива, новаторка и прочие...

След два дни обаче е педагогическият съвет. Аз вече имам нарочна (и писмена) заявка за участие в него, даже си написах изказването и го изпратих на директорката, та се питам: какви ли сценки ще се разиграят на тоя съвет щом ето вчера се случи тая направо шеметна, сиреч, съвсем невероятна и абсурдна случка?! Дали да ида на тоя съвет предвид случилото се? След като наистина здравето ми е не е много наред, заслужава ли си заради някаква кауза да си жертвам кажи-речи живота?

Сега пиша това, а ме гложди следният въпрос: дали днес пак да отида на обучението. То продължава. И днес ще има такива занятия. Участват само учителите. Учениците вече са ваканция. Дали да отида - или да се въздържа. Щом съм толкова нежелан от директорката там, щом и така трудно даже да ме гледа, дали да не й направя добро и да не отида?! Но все пак училището не й е бащиния, та може и да отида. Знам ли? Или да отида, та да привиква лека-полека с мен? За нейно добро да отида, та да почне да привиква. А че не иска да ме вижда изобщо, си е факт. Ето, тя вчера без да иска си показа истинското, най-дълбинното, така де се рече, отношение. Изпусна се да си го покаже заради тоя спонтанен гняв, който не можа да потисне. Тя, явно, както се разбра, си има една голяма мечта: "тоя злодей", тоя "непоносим човек" Ангел Грънчаров да го няма изобщо! Да не й се мярка пред очите. Виждате какви силни чувства храни моята така съвременна и човеколюбива директорка към моята толкова скромна особа...

Е, ще й развалям сбъдването на мечтата поне докато съм жив - пък после нека да ликува...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

сряда, 10 юли 2013 г.

Дори и статистиката вече доказва страшната катастрофа в образователната ни система!


Неграмотните граждани вече са 50-60%, а висшето образование произвежда масово ненужни специалисти

България е първа по неграмотност в целия Европейски съюз (ЕС), като 41% от учениците ни не са напълно грамотни. Това показва негативна класация за образователната и научната сфера, създадена на базата на изследване на екип от Центъра за демографска политика (ЦДП) с ръководител проф. Петър Иванов.

В глобален мащаб в подреждането за 2012 г. заемаме 53-то място в света по грамотност (Literacy), като далеч пред нас стоят държави като Киргизстан, Тринидад и Тобаго, Туркменистан, Тонга и др. Според доклад на Европейската комисия (ЕК) по Конвергентната програма за 2012-2015 г. процентът на хората с трудности при четене в България е най-високият в рамките ЕС. Анализът на Центъра показва проблемните точки на българската образователна система...

Неграмотните български граждани, по данни на ЦДП, вече са между 50-60%. По официални данни 41% от лицата до 16 години са неграмотни (за сравнение, във Финландия този процент е 8,1%). От Министерството на труда и социалната политика (МТСП) посочват, че близо 70% от хората без работа у нас са напълно неграмотни.

Българският език е чужд за голяма част от българските ученици. По данни на Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН) вече над половината от учениците между първи и трети клас нямат за майчин език и изпитват проблеми при усвояването му.

Интелигентността на нацията (National IQ Scores) също намалява. Българите дълги години гордо заемаха челни места по този критерий, а сега в списъка от 113 страни по интелигентност ние сме едва на 47-мо място, далеч след Монголия, Молдова, Казахстан и др. Една от причините е състоянието на образователната ни система. У нас отличниците в училище са 2,8%, докато във Финландия са 14,5%, т.е. близо пет пъти повече.

Цели 38% от българчетата не завършват започнатото си образование, много пък въобще не са учили. Близо една трета от учениците, задължени по закон да се образоват, не ходят на училище.

... "Училището се отказа от възпитателните си функции", се казва още в проучването.

... Що се отнася до висшето образование, както в държавните, така и особено в частните висши училища то се базира единствено на принципа за търсене на максимална финансова изгода и максимална печалба, което не кореспондира с академичните изисквания на съвременното модерно образование, посочват от ЦДП. Данните им показват, че в България работи индустрия за фалшиви дипломи, има пазар на научни степени и звания.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

понеделник, 8 юли 2013 г.

В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…


Все по-често напоследък, особено тия дни, ме спохождат ето тези натрапчиви мисли:

Истинското, великото, вечното, непреходното, безценното даже и прочие е било когато, например, Христос се е разхождал бос или качен на магаре сред учениците, проповядвал им е с думи прости, непретенциозни, съвсем човечни, а пък те кротко са се обръщали към Него с "Учителю" - а не сега, когато видните последователи на Христос, такива като владиката Николай в Пловдив или Патриарха Неофит в София, са се накичили с пищни златотъкани дрехи, турили са си златни корони на главата, когато към тях се обръщат с "Ваше високопревъзходителство" или с "Ваше светейшество", когато се возят в скъпи лимузини или ни благославят с ръце, на които са сложени тежки златни пръстени - или часовници от по 20 000 евра единия. Нали разбирате защо тогава, в ония най-ранни времена, всичко е било истинско и велико, а сега е само пародия на величавост, щото сега имаме само една външна, незначителна, показна величавост, а тогава всичко е било съвсем истинско, е било вдъхновено, е било одухотворено от Духа, докато в днешното няма дух, има само фалшив блясък. Щото е менте, фалшификат, пародия, а не нещо истинско.

По същия начин някога Сократ пак се е разхождал бос по улиците и площадите на Атина, обкръжен от учениците си, бил е облечен с продрания си и кърпен тук-там хитон, с който и умира, всичко това обаче не му е пречело да води своите боговдъхновени философски беседи, да обучава младите, да ги подтиква да вървят по пътя на истината, доброто, красотата; е, разбира се, някогашният Сократ, такъв, какъвто наистина е бил, няма нищо общо с днешните "велики" професори и академици, облечени в пурпурни мантии, накичени с бляскави огърлици, които гордо и величаво, обременени от непосилна ученост, крачат из хладните, респектиращи коридори на сегашните ни потискащо внушителни университети и академии. По някаква ирония на съдбата, на историята или на самата природа на нещата истински великото, осененото и благословеното от Божия Дух, пак е било тогава, при Сократ и при Платон, а не е при сегашните ни професори и академици, при които често е останала само черупката, външната форма, видимото с очите, а пък Духът си е отлетял, щото него тия неща съвсем не го задоволяват – и, обикновено, нямат никакво отношение към истински същественото и значимото.

Вярно, в наше време хората са привикнали много да ценят външната форма, „социалното признание”, самата институционализираност и то на неща, които съвсем не се поддават на институционализиране, именно такива като духът, духовните неща, ценностите, самата човечност с всичко, което й принадлежи, които са така естествени и живи когато са свободни, ала когато бъдат „препарирани”, когато бъдат превърнати в музеен експонат, в реликва или институция на културата, мигом се превръщат в своята противоположност, сиреч, биват умъртвявани. Това обаче в днешно време най-много се цени, а пък ако сега се появи някой като Сократ, като Платон, като Христос, такъв, разбира се, непременно ще бъде най-малкото осмян, ще бъде обявен за луд, ще почнат да му крещят в очите „Абе ти кой си бе?! Ти за какъв се мислиш, нещастнико? Я си покажи професорската диплома?! Теб кой те е признал и кой те е назначил на длъжността „проповедник”, кой ти е издал атестата?!” и прочие глупости ще му рекат, а може да последва и нещо по-сериозно. За което пише Достоевски в „Легендата за Великия Инквизитор”, нали се сещате? Ако не се сещате, ако не сте чели тоя знаменит текст, ще Ви кажа: във времето на великата инквизиция в Испания се връща самият Христос, за да види какви неща правят последователите му уж в негово име – и, евентуално, да им подири сметка. Е, знайно е какво става: Христос е хванат от инквизицията и пак е изправен пред съд, този път пред съда на Великия Инквизитор, който много добре знае кого съди; и, разбира се, самият Христос в името на… Христос, е осъден на смърт, щото се е оказал вреден и опасен, щото пак иска да буни „народните маси”, които пък, благодарение на църквата (по думите на Инквизитора) са били приучени да живеят без този „страшен и опасен дар”, дарът на човешката свобода, подарен им именно от Христос, щото това е сърцевината на Христовото учение. Такива работи станали. Е, стават в роман на Достоевски.

Но не само. Те се случват всеки ден около нас, ала ний не ги забелязваме. Всеки ден продължаваме да тъпчем, да разкъсваме, да разпъваме на кръст разни там „христосовци” и „сократовци” без да ни трепне окото, обиждаме ги, тормозим ги и прочие; който се опита да направи нещо истинско, боговдъхновено, голямо (да не го наричаме „велико”, щото някои много ще се подразнят!), него не го подкрепяме, напротив, щом надушим какво става, почваме да му пречим, да го тормозим, да го спъваме; изобличаваме го като враг на нашето спокойствие, виждаме в него „смутителя на реда”, „дразнителя”, той за нас е „луд”, „самозванец”, „нахалник”, „психар”, даже „некадърник” – щото е непризнат, щото е „неинституционализиран” от културата, а пък тази култура и традиция, както знаем, е „приватизирана” от разните му там официални и казионни „научни общности”, „културни институции” и прочие. И никой не може да се намърда там ако не получи съвсем официална благословия или санкция, а за да получи и благословия, и санкция, му искат да изпълни едно съвсем простичко условие: да се откаже от себе си, от порива си, налагат му да плюе на всичко онова, което го вдъхновява, да се отрече от него, да приеме разните му там „ограничения”, "норми" и „рамки”, примерно, трябва да пише вече не както сърцето му иска и повелява, не както трепетът на духа му налага, а както „трябва да се пише”, както „се пише”, с разните му там "научни", "академични" и пр. условности и ограничения. Ако не ще да направи тия жертви, го изритват, остракират го, изгонват го безпощадно, обявяват го за „самозванец”, без изобщо да им пука, че по този начин могат да унищожат някой нов Христос, или някой нов Сократ, или някой нов Платон. Не, такива изобщо не са нужни на системата, да, такива „антисистемни елементи” изобщо не са нужни на установилата се „академична” система, на вкоренената църковна, художествена, културна или каквато и да било друга система.


То и някога, по времето на Сократ или на Христос тия двамата не са били посрещнати с ръкопляскания, е, за известно време сякаш са ги почитали, ала в един момент и двамата, и Сократ, и Христос, са станали опасни – и без жал са били ликвидирани. Да, физически ликвидирани, убити. Е, убили са, могли са да убият само телата им, не духа им, каквото са могли обаче, са го убили без жал, а пък после си устройват съответната гавра: възниква върху труповете и на Сократ, и на Христос, една философска или църковна традиция, в която, както виждаме, нищичко не е останало от първозданния, от истинския дух на основоположниците; днес си имаме „Академии”, в които такива като Сократ никога няма да ги допуснат, а там допускат предимно противоположните на Сократ, именно великите конформисти, нагаждачи спрямо системата и пр.; същото е и в църквата: дядо ви Николай от Пловдив да не би да има някакво отношение към духа на самия Христос? Не, няма такова нещо, всичко при него е спекулация, а истински важното са тия неща: пъченето, златните часовници, златотъканите одежди, короните със скъпоценни камъни, кръстовете от платина, расата от скъпа китайска коприна, от какво ли не, да, само тия неща важат там, само те са останали, но от духа обаче не е останал и помен. Той е нежелан гостенин там. Той е пъден, щото е… опасен. Това е положението.

Някога Паисий е обикалял пределите на България със своята написана на ръка книжица, давал я е да се преписва, пръскал е светлина, като, предполагам, при тия негови странствия често са го лаели не само селските кучета, ами този луд монах, нищо чудно, да е бил замерян с камъни и от самите селяни; абе кой ли ще земе да ти преписва на ръка една книжица, да я чете, за да има съзнание, че е българин и други такива глупости?! Я ме остави на мира, о, безумни юроде?! И на Левски са затропвали под носа врати и кепенци, това нима не е било така? Нима не го знаете? Да, така е било от векове, така е и сега. За жалост е точно така.

Аз често имам обичая да се оплаквам как, да речем, списанието ИДЕИ (или моите книги) бива възприемано като „натрапник”, който никой не го желае, то, горкото, си стои арестувано по книжните борси, непипнато от ръка на читател, обявен му е пълен бойкот, книжарите не го щат, понеже било „непазарно”, питам се: как пък така добре го надушиха, че не е „от наште”, че е различно, та така мълниеносно, още от първия миг, го подложиха на безжалостен остракизъм?! Явно имат нюх към тия неща, няма що. Е, осъдиха го на смърт, на убиване, на разтерзание. И мен, неговият създател, осъдиха по този начин, щото нали се досещате как родителя се чувства когато разтерзават, разнищват, разкъсват на части рожбата му?! Всеки родител предпочита сам веднага да умре, ала да не гледа как разкъсват на части и погубват рожбата му, свидното му чедо.

Било списанието ми "неинституциализирано" и като такова, представете си, "нищожно". Сиреч, уж го има, ала го няма. Това, което научната общност не е признала и приела, то... не съществувало. Оставям настрана въпроса защо не го признават, коя е потайната причина за това. Или да я кажа, а? Ами добре, ще я кажа, щом стигнахме до тоя пункт: ами не го признават списание ИДЕИ разните му там официално-казионни научни и академични институции по причина на това, че поставено до техните "научни продукти", то предизвиква крайно неизгодни асоциации; хората имат възможност да сравняват, оживотворената от вечния дух алтернатива успява да покаже колко наистина струва официално-казионната наука и академичност. Разбирате сега защо непризнаването на такива "скандални съществувания" като ИДЕИ и прочие е въпрос на живот и на смърт за ония, които така добре са се приютили в рамките на системата, че са станали подобни на тежки камъни, изградили огромната и "неподвластна на времето" стена - стената на безликата, бездуховна, казионна, суха, вееща на мъртвина и хладна величава и непристъпна като крепост институция. Научна, академична, църковна, философска, религиозна, художествена, културна или каквото и да е тя. И предимно държавна. А свободните и "частните" неща и инициативи не ги признават. И ги гонят като че да са прокажени. Така стоят работите тука.

Но има все пак и нещо, което ме крепи. Това е именно мисълта: щом така постъпват, а именно, без жал гонят всичко чуждо, значи все пак има нещо истинско, субстанциално, така да се рече, в това, с което си позволих лукса да се заема и да правя. Има дух в тия неща, щом така ги посрещат. Щото ония неща, които по начало са мъртвородени, тях ги посрещат иначе: с овации, с ръкопляскания, с аплаузи, тях ги хвалят, „творците” им, внушаващи пълното доверие на системата, ги канят по телевизиите, обявяват ги за велики, турят на челата им лаврови венци, какво ли не още; да, ала тия външни регалии на славата съвсем не могат да променят обречеността им. Това е лесна слава, която припламва за кратко като огън от слама, лумва за кратко, а пък после остава само пепел, не въглени, не жарава. А в жаравата е истината.

В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 5 юли 2013 г.

Самата истина за нашенското, за българското отношение към истината

Истината е безсмъртна. И като безсмъртна - истината може да чака.

Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви сътресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.

Такава е съдбата на духовно безоките народи.

Стоян Михайловски

(Приведе този цитат: Капка Вачева)

ЗАБЕЛЕЖКА: Още преди да попадна на горното във Фейсбук тази сутрин аз пък публикувах ето този "Кратък диалог за истината" с един млад човек, който ми зададе важни въпроси; а по-долу можете да прочетете моя отговор до този човек, който показва удивително единомислие, съвпадение на разбирането ми с това на прочутия български писател и мислител Ст.Михайловски:

Господин Грънчаров, какво да се направи, че истината да излезе наяве?! Истината за Костовото управление, истината за протестите. Истината за пътя на България, който ще я превърне в наистина в демократична страна, а не каквато е сега - страна, в която свободата се е превърнала в слободия, страна, в която лъжата е много повече от истината, страна, която младите искат да напуснат!

Ангел Грънчаров каза: Тя, истината, отдавна е излязла наяве, само дето у нас има много хора, които се дърпат, не искат да я признават, оставят се да бъдат лъгани, да бъдат съблазнявани от сладките илюзии и приказки; фантазьори у нас колкото щеш, а поклонници на истината, истинолюбци - кът. То в това ни е и проблемът, че заблудените у нас са мнозинство, при това не просто са заблудени, ами и предпочитат лъжата пред истината, щото са си въобразили, че истината била горчива и щяла да ни вгорчи живота, а пък лъжата го подслаждала...

Глупости колкото щеш: ето затова няма оправяне у нас - докато работите в туй отношение не се променят. Но животът учи и в крайна сметка налага едно почитане на истината чрез страданията, породени от незачитането й - само в това е надеждата...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Някои горещи проблеми на училищния живот, за които е срамота да се мълчи

Преди няколко месеца бях наказан с дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение" фактически заради това, че съм отсъствал от едно заседание на педагогическия съвет на училището, в което работя; при това аз отсъствах не своенравно, не защото така ми е скимнало, а при условия и обстоятелства, които сега разглежда съдът - в делото, което заведох, обжалвайки безпрецедентно несправедливото наказание. Тия дни очаквам да се проведе обичайния в края на учебната година педагогически съвет и макар че съм в болнични, ето, решавам да участвам в него. И не само това, решавам да се изкажа. Дори решавам да напиша изказването си и да го депозирам предварително, та да се изключи вариант да ми бъде отказано да говоря - или пък изказването ми да не стигне до адресата си. Е, живот и здраве да е, ще се изкажа там и на живо, стига да бъда допуснат.

Ще видим. А ето сега проекта на моето изказване, което поставя важни според моето разбиране и също така твърде горещи проблеми; публикувам в дневника си този текст, щото ми се ще тия проблеми да получат подобаващата гласност, понеже иначе, в така и така създалата се вътрешна атмосфера в училището те няма как да получат своето решение; пък и за да остане за историята го публикувам, защо не; това беше шегичка, малка шегичка, отбелязвам го, за не се ядосват някои хора; ето какво държа да кажа непременно:

Уважаеми дами и господа,

Искам да се изкажа по едни важни според мен и също така горещи проблеми, касаещи самото съществуване на нашата общност, проблеми, които не търпят, не чакат своето решаване - нищо че съзнателно са държани под похлупак. Така обаче не бива да се постъпва. Не е разумно да се постъпва така. Ето какво имам предвид.

Имам за много неща да изразявам своята позиция, ала ще ми се наложи да подбера наистина най-важните и също така най-горещите проблеми. Които наистина не търпят никакво отлагане. И минута отлагане. По които много трябва да се мисли и говори. Защото ако не го правим, ще излезе, че съвсем ни е безразлична съдбата на нашето училище, на институцията, на която всички ние служим. А това, да се надяваме, съвсем не е така.

Вече трета учебна година училището има нов директор. Много неща се промениха. Надеждата е да са се променили за добро. Но има доста основания да се съмняваме, че това наистина е така. Аз държа да заявя своето възприятие, което да провокира разговор по проблемите. По тях не бива да се мълчи. Това са крещящи проблеми, по които е живо безразсъдство да се мълчи. По тях е безотговорно да се мълчи. Дори, бих си позволил да кажа, престъпление е да се мълчи. Всички ние носим своята отговорност за това, което се случва: затова изобщо нямаме правото да мълчим. Или да се преструваме, че нищо особено не се случва. Или пък че всичко, представете си, било "бляскаво". Не е така. Животът си има своите противоречия и колизии. По недъзите трябва да се работи, проблемите не бива да се заобикалят - или потискат. Те искат своето решаване. Те крещят за решаването си. Не трябва да се правим на глухи. Ние сме тия, които сме длъжни да работим за решаването им.

Но преди това трябва ясно да осъзнаем какво точно се случва. И на тази база да си направим подобаващите изводи. Трябва ли нещата да стават така - или трябва да стават съвсем иначе? Това ли е най-доброто, на което сме способни - или тепърва трябва да сторим нужното, за да не излезе, че сме се опозорили? Понякога преструването, че няма никакви проблеми, води дотам, че мълчащите се покриват с позор. Защото са си позволили лукса да се държат малодушно. Нашата професия е мисионерска, тя има дълбок духовен смисъл, на който ние в никакъв случай нямаме право да изневеряваме. Напротив, трябва да бъдем на висотата на призванието си. Трябва смело да сочим недъзите - защото това е предпоставка за справянето с тях. Няма друг начин това да се случи. Мълчанието, повтарям, е израз на примиреност. Така не бива да се постъпва. Грозно е да се постъпва така. Недостойно е да се мълчи. Особено глупаво пък е да мълчим понеже душите ни са вледенени от... страх. Живеем в ХХI век.

В последните две години си позволих системно да изразявам по всякакви начини своята критична позиция по повод действията на новото ръководство, на ръководството, оглавявано от директорката г-жа Стоянка Анастасова. Повтарям, по всякакви, допустими от закона и от морала ми начини. Бях принуден, тъй като в училището и в педагогическия съвет липсваше подобаващата за свободен диспут атмосфера, да изразявам своите гледища по наистина необичайни начини - в блога си, в медиите, в доклади и изложения до висшестоящите инстанции, опитвах се да провеждам дискусии, открих даже постоянно действащ нарочен семинар по проблемите, опитах какво ли не. Във всичките тия мои изяви ме е водило желанието да провокирам по някакъв начин така потребния ни дебат, без който проблемите не могат даже да бъдат осъзнати, камо ли да бъдат решавани.

Уви, това не се получи. Поведението ми беше оценено от ръководството като "скандално", то, за жалост, не разбра, че процедирайки по този начин, аз им давам шанс да осъзнаят истински значимите и съществени проблеми, по които следва да се работи с общи сили и всеотдайно. Вместо да си подадем ръка и да заработим с общи сили, и то в една задължителна среда на партньорство, сътрудничество и взаимопомощ, директорката се опита да приложи спрямо мен едни съвсем овехтели методи "вразумяване" с оглед да мирясам, да се уплаша и да замълча; приложени бяха срещу мен недопустими в съвременните условия методи за разправа, за тормоз, за административно "взискание", изродило се до пошъл педантизъм, бях принуждаван да пиша безкрайни писмени обяснения за някакви илюзорни "нарушения", бях наказван на няколко пъти по какви ли не начини, включително предупреждение за уволнение, "забележки", стигна се дотам, че бях и ощетен по недопустим волунтаристичен начин и финансово, чрез т.н. "диференцирано заплащане" и пр.

Както и да е, в резултат на тормоза аз в крайна сметка рухнах здравословно, бях инвалидизиран, в резултат на инцидент бях подложен на животоспасяваща операция; длъжен съм да подчертая дебело, че по такъв начин никога и никой, дори и в най-мрачните времена на социализмо-комунизма, не се е осмелявал да се държи към мен, към моята личност по един такъв недопустим начин; в моята некратка 30 годишна кариера на преподавателското поприще, преминала както в университета, така и в училище, не съм срещал такова крайно некоректно и грубо отношение. Спирам се мимоходом на тоя "несъществен" личен момент не за друго, а защото той показва нещо много съществено, което именно е главният недостатък на ръководителката на училището: неумението й да работи с хора, което е фатално важно за всеки, особено пък за един искащ да бъде съвременен ръководител. Ще се поясня. След което преминавам към описание на ония най-важни проблеми, които следва да бъдат решавани.

Почти всички от нас (ако изключим най-новите, назначени от г-жа Анастасова преподаватели) много добре си спомнят атмосферата, която цареше в това училище в епохата на г-н Венелин Паунов, предишният знаменит директор на това наше забележително училище. Всички ние, и ученици, и учители, идвахме с настроение за творческа работа, към нас се отнасяха с уважение, деликатно, с признание и разбиране на личностната ни индивидуалност, с такт, имахме така потребната за духовното наставничество на младите настройка за вдъхновена и ползотворна работа: защото нашият ръководител ни беше гласувал доверието бъдем свободни - та да се отдадем с всички сили на нелеките си занимания. Тогава към нас не се отнасяха сякаш сме бездушни чиновници и изпълнители, тогава бяхме признати за творци в нашето толкова отговорно жизнено и професионално дело. Аз даже писах някъде, че тогава в училището цареше една, без преувеличение, "оксфордска атмосфера", да, тогава аз, философът, долавях с всичките си сетива толкова потребния за духовни занимания академизъм от автентичен, сократов и платонов тип, който трябва да не е привилегия само на университетите, а и навсякъде, където се работи за едно истинско, отговарящо на духовните нужди на младите хора образование и възпитание. Да, така беше тогава, всички си го спомняме, ала, за жалост, за няколко месеца всичко това се срина, защото, оказа се, новото ръководство заложи на съвсем други, при това отдавна отречени от живота мениджърски практики.

Заложено беше на грубото администриране и на външния контрол. Заложено беше на бюрократичното чиновническо рвение. Всичко трябваше да бъде направено така, че "висшестоящите" да са доволни от новото ръководство, а пък учителите бяха превърнати в прости изпълнители на разпорежданията и директивите на началството. "Началството всичко знае, а изпълнителите трябва само да изпълняват - и да показват един фалшив ентусиазъм в подчинеността си!" - ето този е девизът, на който така всеотдайно служи ръководството около г-жа Анастасова. Формализмът, казионщината и отчетът беше превърнат в модус вивенди на техния стил на ръководство. Учителският екип беше превърнат в "кадри", добри и лоши: добри кадри са ония, които безпрекословно изпълняват, лоши са ония, които задават неудобни въпроси и претендират за "някаква са там свобода", за "някакъв избор" и за "умуване", вместо просто да изпълняват. Вместо педагогическите съвети с пълноценни и творчески дискусии се премина към управление посредством оперативки, на които ръководството просто се задоволяваше с това да сведе до знанието на персонала какво следва да изпълнява. Не можеше нито един въпрос да бъде поставен на обсъждане, понеже оперативките, провеждани в междучасието, не са този формат, в който това може да бъде направено. Разбира се, най-важното и първо по значение "постижение" на ръководството беше това, че беше съсипана без остатък и отровена оная творческа атмосфера, с която разполагахме в предишния период - и която е така потребна за типа духовна дейност, с каквато по същество сме се заели, която сме длъжни да осъществяваме истински, а не наужким. Атмосферата всъщност е най-важното, имам предвид царящата в една човешка общност настройка.

Ние, хората, сме своенравни същества и искаме към нас да се отнасят по човешки начин. Бюрократизмът носи в сърцевината си едно античовешко, неподобаващо отношение. Ето първата ми и най-основна претенция към това ръководство: то си позволи лукса да приложи спрямо "човешкия матр`ьял" едно неподобаващо, нечовешко отношение, именно едно бюрократично, администраторско, волунтаристично, командно-директивно, изцяло архаично и несъвременно, немодерно отношение. Така към човешки същества не бива да се отнасят. Доникъде не води едно такова отношение. До нищо добро не води. Всичко съсипва едно такова отношение. Защото то отрязва корените, от които може да израсте нещо положително, истинско, жизнеутвърждаващо, творческо. Повтарям: образованието е форма на духовен живот, а духът има за своя най-естествена среда на развитието си свободата. Учителстването е творчество, а не канцеларщина. Творческият процес се нуждае от свобода и от подобаваща настройка. Убиеш ли на учителя настройката (нагласата), опорочиш ли душевния му комфорт, посегнеш ли по този начин на достойнството му, ти си му отрязал всички пътища да изпълни задачата си - в съответствие с призванието му, в съответствие с висотата на мисията му. Ето затова, не за друго, аз решително възразявам срещу нечовешкия в сърцевината си стил на ръководство на г-жа Анастасова. Така с хора, с човешки същества не се отнасят, уважаема г-жо Анастасова. Ние не сме роботи, а човеци! Да спра засега дотук.

На базата на опорочения и неверен подход се появи питателната среда за покълването и израстването на какви ли не, да ги наречем, грешки, които, независимо че ескалираха с всеки изминал ден, по никакъв начин не можеха да бъдат спрени. Поредица от грешки, които, ако атмосферата беше друга, изобщо нямаше да се случат. Г-жа Анастасова, за жалост, е доста упорит човек и успява да наложи волята си по всички въпроси. Примерно, давам един красноречив пример от най-ранния етап на управлението й: решението й да затвори, да заключи централния вход на училищния двор. Нали си спомняте тази умопомрачителна епопея? Изведнъж на г-жа Анастасова й хрумна да заключи тази врата, като мотивировката й беше: понеже клиентите на заведението до входа влизали да "уринират" в двора, дайте да заключим вратата! Е, заключи я - и май една година я държа заключена. Какво стана, нали си спомняте? Първо, учениците трябваше да прескачат невисоката за тях ограда сякаш са кенгура, нали така беше? Пак всички, които пожелаваха, си минаваха оттам, само дето трябваше да прескачат оградата. Г-жа Анастасова само не се сети да сложи караул, та да арестуват нарушителите. Предполагам, клиентите на онова заведение също са прескачали оградата, когато им се е налагало да се облекчават по малка нужда. Директорката не се вслуша в нито един от трезвите гласове, които открито й казаха, че е твърде глупаво това нейно решение. Е, мина година, тя, изглежда, осъзна грешката си и благоволи вратата да бъде отключена - и да бъде използвана. Този случай е архетипичен, съдържа архетипа на всички останали грешки на ръководството, някои от които обаче не бяха толкова безобидни или духовити.

Примерно, кой знае защо, изведнъж се реши да се откажем от кабинетната система и да минем на "класна система", нали така се казва системата, в която всеки клас разполага с една класна стая, а пък учителите от всички учебни предмети биват превръщани в номади, които циркулират всеки час от стая в стая. Добре, запита ли някой какъв е смисълът от тази "реформа"? И доколко тя се свързва със съществените нужди на учениците. Съществените нужди на ученици са свързани с основната дейност на училището като училище: учебната, възпитателната, личностно-формиращата, формиращата техните личности. Изтъкнато ни беше съображението, че причината за тази реформа била тази: така щяло да се опази по-добре училищното имущество. Е, опази ли се? Много е съмнително дали се опази. Но че се навреди на учебния процес, това поне е сигурно. Учителите бяха лишени от възможността да използват съвременните технически и каквито и да било други средства, апарати и устройства за обучение. Те не можеха да ги разнасят от стая в стая. Тия средства станаха неизползваеми. И ред други вреди бяха нанесени на ученическата, пък и на учителската общност. Както и да. Нито един от гласовете, които предупреждаваха за тия вредни последици, не беше послушан, сиреч, остана си глас в пустиня. Аз даже писах специален доклад по този въпрос, който седмици вися в учителската стая без някой да смее да го подпише. Подписа го само г-жа Т. Копривленска. Ето така стигаме до друг един съществен момент, който трябва да бъде очертан.

В съвременни условия училищната, пък и всяка друга човешка общност трябва да бъде поставена върху демократични принципи - и само в такъв случай може да е пълноценно съществуваща общност. Демокрацията в нашето училище обаче беше прокудена с идването на власт на това ръководство. Стигна се до парадокса и абсурда в съвременни условия хората да се страхуват гласно да заявят какво мислят. Пак се възроди оня презрян манталитет от годините на комунизма: да мълчим, сакън, за да не се набием в очите на ръководството. Или: важното е аз да съм добре, пък цялото нека ако ще да отиде на поразия. За да съм аз добре, ще трябва да правя мили очи на ръководството, ще трябва да се подмазвам, та да се издигна в очите му - с оглед да заслужа... по-висок дял в т.н. "диференцирано заплащане". Или поне да си нямам излишни главоболия. Или да ме оставят да поучителствам още някоя и друга годинка в пенсионна възраст - както именно става само ако съм лично приближена до директорката. Защо да си усложнявам живота като си позволя да критикувам явните провали на ръководството? Аз да не съм луд?! Ще си мълча. Ще изпълнявам и ще си трая, нека други да бъдат лудите глави, дето неминуемо ще паднат в торбата. Този именно презрян манталитет, не е за вярване, се възроди в нашия поставен пред най-тежкото си изпитание "колектив". Щом няма в една общност гласност и откритост, вместо това се появяват слуховете, шепненето с приглушен глас по ъглите, интригантството, клюкаренето, подливането на вода на другия, на "лошия". Аз не съм вярвал, че такива явления са възможни в нашите съвременни условия, но ето, уви, оказа се, че не само са възможни - а са и съвсем реални. Като писах за отровената атмосфера в училищната общност, съм имал предвид и това.

В съответствие с изложеното вече се стигна дотам, че нито един от истински важните, сложни, тежки, горещи, парещи даже проблеми на училищния живот в нашата общност вече не можеха да бъдат обсъждани, и то по подобаващия начин, именно на съответните демократични форуми: училищен, учителски съвети, открито, честно, гласно, разгорещено, както и трябва да бъде. Не, на хората се уби желанието да разговарят по тия проблеми и то особено пък по този така човечен и истински начин. Разговаряше се, ала иначе. Знаете вече как. Тихо, шепнешком, по ъглите, на четири очи. За всичко вече се разговаря по този начин. Рядкост е някой гласно да заяви какво мисли - и в тая вече отровена атмосфера това неминуемо се възприема като скандално, а не както трябва да бъде, а именно, като нещо съвсем естествено. Появи се дори и групичка от клакьори, които на всяко едно обсъждане, което някъде, да речем, е започнало, мигом скачат и почват да хулят оня, които си е позволил да отрони и дума против "нашето мъдро и толкова добро ръководство". Недостойна работа е това подлизурство. И симптоматична. Такива явления потвърждават тезата, която си позволявам тук да издигна: работите в нашето училище не вървят на добре. Напротив, вървят в лоша, недопустима посока. Така обаче не бива да продължава. Хлъзгането по тая плоскост до нищо добро няма да доведе.

Ще каже някой: а бе защо, Грънчаров, ровиш сега с това писание, с това изказване? Какво толкова искаш? Що, драги, не си кротуваш? Що не вземеш най-после да мирясаш? Що се правиш на герой, дори след като толкова много пострада? Кога ще ти дойде на теб акъла в главата най-после? Мълчи си и вегетирай бе, луди човече?! Търпи до пенсия, какво има да мърдаш толкоз? Никой няма да ти изръкопляска, ако очакваш това, горчиво се лъжеш! Луд, луд човек, явно вече съвсем не е наред с акъла тоя - особено след като му направиха онази операция на главата! Горкият човечец?!

Да кажа две думи относно мотивацията на моето отношение и поведение. Всеки нека да си мисли каквото иска, но и аз имам право на свое разбиране. Даже бих си позволил малко да разширя въпроса. В тази ситуация вече е интересна не само мотивацията на моето отношение и поведение, а всеки един от "колектива" е длъжен най-критично да погледне на собственото си отношение и поведение. Не съм интересен аз, важен е обаче принципът, който се опитвам да прокарам; да, понякога отчаяно, понякога прекалено емоционално, може би дразнещо, но аз поемам всички рискове съвсем съзнателно - и с ясна цел. И тя не е тази, която, възможно е, витае в нечии глави: не, декларирам, че не ща да катурна това ръководство и аз един ден да седна на директорския стол. Тази мисъл даже и не ми е минавала в главата. Не съм чак толкова плосък човек.

Друга, съвсем друга е причината. Аз, признавам си, съм сантиментален човек. Обикнах това училище, в което, както са потръгнали работите, нищо чудно и да умра - ако изобщо докуцукам един ден с последни сили до пенсия. Да, привързах се към училището, не толкова към сградата, не и към учениците (те, знаем всички, са всякакви - и често някои от тях успяват да ни опънат нервите така, че трябва да си мазохист, че да изпитваш наслада особено към някои аспекти на учителстването!), не и към "колектива", не, привързах се към неговия дух, към културната традиция, която това наше наистина знаменито училище излъчва. Привързах се към духа на ПГЕЕ-Пловдив, причастих се към него, той заживя в душата ми и овладя и моя личен дух; в този дух на нашата гимназия са вградени и за вечни времена ще витаят духовете на такива човечни и трогателно незабравими исполини на учителстването, явяващо се същинско изкуство на съзиждането на човешките души, като Жак Асса, Венелин Паунов, Иван Блянтов, Йорданка Господинова, г-н Марински, Станко Станев (Бог да прости починалите!), Радомир Парпулов, Вангелина Искрова... (изброявам само тия, за които съм имал шанса непосредствено да съм им се възхищавал; добре знам, че има още много други, които, за жалост, не познавам); в този дух на нашето знаменито училище са вградени духовете и сенките на хилядите негови възпитаници, които сега са пръснати по целия свят - ето затова неговото бъдеще, неговата съдба съвсем не могат да ми бъдат безразлични.

Тази, повтарям, само тази е единствената причина да реагирам толкова остро и болезнено спрямо недъзите, защото те, по моята преценка, са винаги най-жестоки рани, които биват нанасяни върху пулсиращото от живот тяло на нашето знаменито училище. И наш нравствен дълг е да реагираме - ако искаме да не се опозорим. Причината да реагирам по този начин е единствено нравствена и, така да се рече, философска. Мой дълг като философ е да казвам истината въпреки всички неудобства, които това може да ми донесе. Такава е ориста на истинските философи. Позволете ми да имам манията и моята съдба да носи в себе си нещо от орисията на истинските философи. Даже и само по простата причина, че се отвращавам да бъда философ-менте - или карикатура на философ...

Сами разбирате, че още много може да се пише и говори, но се налага да спра съвсем ненадейно ето тук. Едно, че се изморих да пиша, а аз съм болен човек, намиращ се във възстановителен период след тежка операция, така че ми е простено да се изморя. Друго, че е най-добре написаното дотук просто да се възприема като една покана за разговор; аз нямам претенцията, че с един текст мога да очертая всички проблеми - и дори да предложа начините за решаването им. Не, това е глупаво да се очаква; ето и затова спирам. В изминалата (или по-скоро по-правилно е сега да се каже в по-предишната, не тази, която току-що измина) учебна година аз написах цяла една книга все по същите тия проблеми, тя носи заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото обучение и образование), там съм казал какво мисля по повечето въпроси - и от какви идеи за промяна на ситуацията се вдъхновявам. (Апропо, това е същата книга, за която ме съди пом.-директорката и синдикална лидерка на училището г-жа К.Стоянова; тя ме съди "за обида и за неправилни мисли", които там съм имал дързостта да напиша!) През тази, през учебната 2012-2013 г. моя милост, като плод на остракирания така грозно от ръководството на училището мой методически семинар аз издадох три брошури, в които се очертават проблемите на нашето училище и в трите значими по моето възприятие сфери и ги издадох под общата рубрика ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, съответно със заглавията ПРЕПОДАВАНЕТО, другата съм нарекъл ДИСЦИПЛИНАТА, третата - ВЪЗПИТАНИЕТО. Всяка от тия брошури има по около стотина страници, те са добра основа за да се проведе пълноценна и ползотворна дискусия, стига да го има желанието - и настройката.

Уви, до този момент такъв един отклик от страна на ръководството не се забелязва. А в съответствие с казаното по-горе вече от всички се разбира, че в рамките на реконструираната, на възпроизведената от г-жа Анастасова административно-директивна система на ръководство нещо може да се случи само и единствено ако бъде инициирано и благословено от самата нея. "Народните маси" в тази система нямат правото на глас, камо ли пък на бунт. Това, че нищо особено не се случва в тази посока е красноречиво доказателство за верността на горните констатации. Изобщо обаче не ме радва това, че получавам такива всекидневни потвърждения за своята правота. Много мразя да съм прав - особено когато работите изобщо не вървят в добра посока...

Някой трябва да поеме цялата отговорност за случващото се. Това вече е въпрос на морал и на лична съвест. Примерно отговорност трябва да бъде поета и за това, че в продължение на една учебна година учениците бяха ощетени в най-важното отношение - качеството на тяхното образование! - понеже в преподаването не бяха използвани съвременните методически и технически средства (заради злополучната, архаична и съвсем неподходяща за ранга и нивото на учебното заведение "класно-урочна система", въведена от директорката). Това изобщо не е безобидна "подробност от пейзажа", напротив, голям гаф е.

Аз няма да призовавам за оставки, понеже, повтарям, това би следвало да е въпрос на личен избор, на личен морал и въпрос на съвест - и достойнство. Мъчно ми е, че работите стигнаха до такъв край, но е съдбовно належащо неблагоприятният ход на нещата да бъде спрян колкото се може по-скоро.

За доброто на институцията, за бляскавото й бъдеще, което тя безспорно заслужава, не за нещо друго...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ