Истината ни прави свободни

четвъртък, 25 септември 2008 г.

Как се учи философия?

вторник, 16 септември 2008 г.

4. Как живеят философите?

ВЪПРОСИ:

1. “Увлечението” ми по мъдростта зависи ли от това как живея?

● Или, наопаки, от “увлечението” ми по философията зависи това как ще живея? Кое от двете е вярното? Или и двете едновременно са верни? Каква е тази свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и отношение към мъдростта?

● Ако любовта към мъдростта не влияе на живота, то няма ли тогава да се окаже съвсем безполезна? А тогава има ли смисъл да се занимавам с философия? Ако мъдростта служи на мъдростта, не на живота, какво означава това?

● Дали, философствайки умело, ще започна да живея мъдро и разумно? Ще ме “прихване”, ще ме “заради” ли мъдростта дотам, че да променя живота си? Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея – “частички” мъдрост, то дали това ще преобрази моята лична философия на живота?

● Нима мъдростта се намира в някакво тайнствено единство с живота? Нима само тя може да ми даде неговата истина? Дали няма опасност без нея да пропилея без смисъл живота си? Значи ли това, че трябва да направя всичко за да се добера до нея?

● А всъщност моето как живея дали не е най-важното, към което трябва да насоча своята философия? Но ще имам ли сили да я постигна? Дали това не е неизпълнима задача? Но това, че все пак живея (и искам да живея пълноценно!) не е ли предпоставка на все по-засилващата се моя увереност, че ще се справя?

● Но мога ли просто “да се оставя” на живота? Не ми ли се налага да бъда “властелин” на собствения си живот? Но кой ще ми гарантира, че ако приема второто, то моето съзнание за живота няма да ощети наслаждението от собствения живот?Какво ще излезе от живота ми, ако допусна моето съзнание (и разсъдък) да стане негов господар?

● Може ли нещо друго освен философията да отговори на тези въпроси? Не трябва ли това да бъде само философията, която съм в състояние да постигна със свои сили? А дали не трябва да внимавам най-вече последната да не се окаже само “голо” съзнание? Не трябва ли моята философия да е нещо повече от това? Какво именно?

2. Може ли животът на Сократ да бъде мой пример?

● Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е спечелил от това? Но е бил осъден на смърт от своите съвременници, трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за “философски живот”?

● Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи неговата тайна? Не и ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че само знанието и разумът постигат “висшата истина” за живота?

● Защо живеещия според “повелите на разума” Сократ най-напред не е бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че съдбата й е отредила такъв мъж? Дали пък жените по някакъв на-чин не са по-близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него искала Ксантипа, нямало ли е да избегне безсмислената смърт?

● За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали “умът не й стигал” да разбере? Или пък чувството, “женският инстинкт” я тласкал към това да не приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа не е права в изискването си, че “добрите мъже” трябва да се занимават най-вече с домашните дела?

● Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният “хубостник” е зарязал домашните дела заради… “общите”, човешките? Права ли е Ксантипа да иска и той да бъде “мъж на мястото си”? Защо Ксантипа се принуждавала… да бие Сократ? Защо ли и той се оставял да го бие? Това не е ли признание от негова страна за “основателността” на гнева й?

● Това, че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите (“спортните площадки”) на Атина, търсейки събеседници, с които да може да разговаря за най-важното, и в същото време зарязал дома си, може ли да се оцени като “образцов живот”, подобаващ за философа и… човека?Дали Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – не е бил просто… безделник?

● Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо малцина са онези, които са му благодарни за това, че им помагал да освободят душата си от заблудите, да я отдадат на истината и знанието? Защо повечето се изпълвали с ненавист към него?Нима просто са се засягали от това, че ги “излагал” пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само си мислят, че знаят?

● Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че… “от истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги по-щади? Прав ли е като е смятал, че “истината само лекува”? Трябвало ли е Сократ да търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?

● Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му кост-вала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?

● Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за “акушер”, помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са “плодовити” тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския философ? Но “безплодните в душите” – “кастратите”, които не са родили нито една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

● Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата им да роди поне великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от негова страна?

● Сократ е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го направил? Нима си струва човек да умре само за това да провери правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай” да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за съществуването на прекрасен свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен спрямо съдбата си?

● Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила сократовата разумност от… Сократ?

● С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли могъл да възприема нещо от него?

3.Защо Шелинг и Хегел не се обичали?

Справка: Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години (живеели в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в Тюбинген) и доста време след това. Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга, която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия. Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал… три философии (!), три нови системи.

В същото време Хегел упорито се занимавал с изучаването на… всички науки, почти не пишейки, и бил съвсем скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален преподавател. Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма, Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе и той с нещо пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология на духа”, в която излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг; последният пък останал с впечатлението, че приятелят е изопачил и дори… откраднал неговите идеи. Но възходът на Хегел вече започнал, скоро славата му засенчила тази на Шелинг, Хегел станал титуляр по философия на Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават (например когато се срещали на публично място!).

В Германия като че ли всички забравили за Шелинг, а Хегел се “се къпел в лъчите на славата” повече от 20 години. Когато Хегел умрял в 1830 г. (по време на чумна епидемия в Берлин, когато всички учреждения били затворени, Хегел, вече ректор на Берлинския университет, наредил да отворят една аудитория, където той да чете лекции; заразил се от чума и скоро умрял – на 63 години), и катедрата му осиротяла, се запитали кой ли може да го наследи в университета. Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.

Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му, и така, показвайки за сетен път своя гений, създал своята… четвърта философия. Късната философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на Хегел.

● За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг така не се обичат, въпреки че на млади години са били приятели?

● Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си – заради принципните, идейните въпроси на философията?

● Интересува ли ви “същностната страна” на техните отношения? Желаете ли да се запознаете с техните философски идеи? Бихте ли приели да напишете реферат върху техните философии?

4. Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?

Справка: По същото време и никому неизвестният млад философ Артур Шопенхауер, последовател на Кант, който следял “шумотевицата” около Шелинг и Хегел и все повече се изпълвал с ненавист и към двамата. Той вече бил написал (също съвсем млад като Шелинг) книгата “Светът като воля и представа”, която дал в още в ръкопис на Гьоте, питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел на майката на Шопенхауер (“злите езици” говорели, че Гьоте дори е… негов баща!), прочел ръкописа, повикал младия човек и му казал, че книгата е гениална, но че трябва да бъде… изгорена – тъй като съдържала “истини, които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, разбира се, не послушал съвета на великия човек и издал книгата си на свои средства (едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”!).

В предговора си той обаче предвидил нейната съдба, като написал, че “книгата ще трябва да чака спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата книга, а ако я купили, не започнали да я четат, ако започнали да я четат, не я дочели; ако, накрая, малцината, които я дочели, не я разбрали; професорите по философия пък, както е обичайно за тях, се държели така, че все едно се били споразумели да се преструват, че… такава книга не съществува. През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да провери дали са се родило поколението, за което бил написал своята книга, и обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват доцент, частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел, аудиториите не могли да поберат слушателите му, а Шопенхауер дръзнал да обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено, “философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента, които след първия час повече не се върнали.

Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час (същевременно обаче изпълвайки се с все по-голяма злоба най-вече към Хегел!). След още няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град. “Светът като воля и представа”, най-важното произведение на Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия, заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се да забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той пише така: “След Кант излязоха три псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е “арлекин на Шелинг”, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте можеш да наречеш “талантлив човек”!”. Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека, чиято способност да прави низости според него е колосална; но не прекалява ли с тези крайни оценки?

● Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и живее дълго: нека кажем истината!”?

● Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти? Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?

● Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки от живота и творчеството на споменатите философи?

● Интригува ли ви “принципната страна”, т.е. идеите, заради които “се скарали” така жестоко великите философи? Искате ли да се запознаете с книгата “Светът като воля и представа”?

5. Защо младият философ Киркегор не могъл да си вземе изпита по философия?

Справка: Младият датчанин Сьорен Киркегор се явил на изпит по философия при Хегел. Младежът, очевидно твърде талантлив, си позволил да говори “собствените идеи”, което дотолкова не харесало на “философското величие” Хегел, че последният се принудил да му пише двойка. Вероятно не толкова простото незачитане на хегеловите разбирания било причина за гнева на Хегел; вероятно причина била изключителната необичайност на идеите на младия Киркегор, пълната им несъвместимост с идеите на самия Хегел. При това изглежда Хегел доловил и тънката ирония, с която Киркегор си позволил да интерпретира някои избрани места от хегеловата мисъл.

Но станало така, че Хегел скоро умрял от чума и, както е известно, Шелинг заел мястото му. Когато Киркегор се явил на изпит пред новия професор, той пак по същия начин изложил вижданията си; при това младият датчанин съвсем не можел да знае разбиранията на професора, известен с… “многото си философии”. Шелинг изпаднал във възторг от чутото, просълзил се и, разбира се, писал “шестица” на Киркегор. Оказало се, че младежът “дума по дума” изложил най-новата философия, най-новите идеи на професора, при това още преди да ги е чул от устата му! Така онова, което безкрайно неприятно изненадало Хегел, очаровало Шелинг – нима не е странно така да се възприеме едно философско разбиране. Киркегор по-късно станал един от великите философи на ХІХ век, макар че бил оценен истински едва от поколението, живяло в началото на ХХ век.

● Как си обяснявате и този епизод? Какво е мнението ви за Шелинг, който като старец успял да оцени идеите на един младеж (при това сам да ги споделя, сам на преклонна възраст да стигне до такива идеи!)? Как обяснявате съвпадението в разбиранията на двамата?

● Какво означава това, че Хегел не бил в състояние да оцени по достойнство различаващото се от собствената му философия? Свързва ли се това с желанието му да “прави” философията наука, да я “издигне” от нивото на “любов към мъдростта” до нивото на… действително знание?

● Дали пък Шопенхауер не е прав в силните си преценки за своите “велики съвременници”, обрисувайки ги като… “нищожества”? Кой от всички тези философи ви е най-симпатичен? И кой – най-неприятен?

ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “При всеки оригинален мислител стиловата форма е неотделима от смисъла на неговото съчинение.Ние ще изброим само следните:
В зората на мисленето стоят гномите, пословиците – в съседство с различните истории, и басни – върху основата на великите митове. По-нататък следват: опоетизиране на света, наброски на едно съзерцателно всеобхватно знание за съществуващото в профетичен, празничен вид; трактати, описания, студии, наблюдения, диалози; систематични съчинения, които обхващат битието в една единствена книга като едно цяло, като истинско отражение на системата на битието, било като конструктивен проект на битието, света и събитията, било като сума от знания от знания в рационален порядък на цялото предадено наследство, което трябва да бъде обединено в едно непротиворечиво цяло. По-нататък следват учебниците… Във времената на известна разпуснатост и свобода отново има връщане към писмата и афоризмите.” (Карл Ясперс)

(ІІ) “… разбрах, че не би могло да се измисли нещо толкова странно и невероятно, което да не е било вече казано от някой философ.” (Рене Декарт)

(ІІІ) “… във философията се пробужда безгранична откритост и в нея става явно собствено човешкото… Философът там, където той се появява първоначално и в личностен вид, е нещо чуждо в света.” (Карл Ясперс)

(ІV) “Истинската форма, в която съществува истината, може да бъде единствено научната й система. Задачата, която съм си поставил, е да съдействам философията да се доближи до формата на наука, до целта да може да се откаже от името си на любов към знанието и да бъде действително знание.” (Георг В. Фр. Хегел)

(V) “Познанието за външния свят няма да ме утеши в мигове на горест за неведението ми в духовния мир, но овладял нравствените закони, винаги ще мога да мина без физическите…

Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява…

Сърцето чувства Бога, не умът. Това именно е вярата: Бог, осезаем за сърцето, не за ума.” (Блез Паскал)

(VІ) “Настоявам хората да престанат най-после да смесват философските работници и изобщо хората на науката с философите – тъкмо тук трябва с всичката строгост да се отдаде “всекиму заслуженото”: нито твърде много на едните, нито твърде малко на другите. Може би за възпитанието на истинския философ да е необходимо той сам да е стоял някога на всички стъпала, на които неговите слуги, научните работници на философията остават и трябва да остават… за да обходи кръга на човешките ценности и преценки, за да може да погледне с различни очи и съвест отвисоко – във всяка далечина, отдълбоко – във всяка височина, от ъгъла – във всяка широчина. Но това са само предварителни условия на неговата задача; самата задача изисква нещо друго от него – да създава ценности… Философските работници… имат задачата да направят всичко, което досега е станало и е било преценено, нагледно, понятно, разбрано, подръчно, да съкратят всичко дълго, дори самото “време” и да овладеят цялото минало… Истинските философи обаче са заповедници и законодатели; те казват “Тъй трябва да бъде!”. Те първи определят насоката на човешкия живот… те се залавят с творческа ръка за бъдещето и всичко, което е било, им служи като средство, като пособие, като чук. Тяхното познание е творчество, тяхното творчество е законодателство, тяхната воля за истина е воля за мощ.

Има ли днес такива философи? Имало ли е някога такива философи?

Дали трябва да има такива философи?… “ (Фридрих Ницше)

(VІІ) “Делфийското изречение познай себе си придоби ново значение. Позитивната наука е наука, загубила се в света. Нежно е най-напред да загубим света в epohe, за да го придобием наново в универсалното самоосмисляне. “Noli foras ire, – казва Августин, - in te redi, in interiore homine habitat veritas”. (“Не се стреми към външното, върни се в себе си, във вътрешния човек обитава истината”)” (Едмунд Хусерл)

КАЗУСИ:

(І) Философски е въпросът, на който като започнете да отговаряте, мигом забравяте какво са ви запитали. Философски отговор е този, при който, като започнат да ти отговарят на зададен току-що от теб самия въпрос, скоро забравяш какво сам си запитал.

Какво мислите по повод на тези твърдения?

(ІІ) “Нека да сме лъжливи, зли и несправедливи, ние знаем това, и плачем заради него, и се мъчим за това сами, и изтезаваме себе си, и се наказваме повече, отколкото даже, може би, този милосърден съдия, който ще ни съди и името на когото не знаем. Но ние си имаме наука, и чрез нея отново ще намерим истината, но ще я приемем вече съзнателно. Знанието е по-високо от чувството, съзнанието за живота е по-високо от самия живот. Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а знанието на законите на щастието е по-високо от щастието…
“Съзнанието за живота е по-високо от живота, знанието на законите на щастието е по-високо от щастието” – ето с какво трябва да се борим!” (Фьодор Достоевски, “Сънят на смешния човек”)

● Как възприемате разбирането на Достоевски? Кои са неговите основания? Защо влага тези думи в устата на “смешния човек”?

● Как звучат подобни “смешни мисли” на един абсурден човек в ушите на модерните хора, вярващи безпределно на науката и техниката?

● Лично на вас смешно ли ви, чувайки неговите твърдения? Или, може би, ви е… тъжно?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философията губи своето достойнство когато слезе на нивото на разговорния език, когато започне да говори езика на “простолюдието”. Тя не бива да говори така, както се разказват “махленски истории”, тя не е и “лъжица за всяка уста”. Тя не може да се откаже от възвишената езотеричност на науката, за вникването в нейните истини се иска продължителна професионална подготовка, усвояването на сложна философска терминология. Ако всеки профан започне да философства, то тогава философията вече е загинала.

(ІІ) Ако един учен не може да обясни на петгодишно дете своите теории, и то така, че то да го разбере, той не е никакъв учен. Ако един философ не може понятно да разкаже на едно петгодишно дете своите идеи, той не е никакъв философ. При това детето трябва да остане впечатлено, да пожелае да разговаря! (По изказване на А. Айнщайн)

(ІІІ) Когато философ започне да отговаря на твой въпрос скоро забравяш какво си го попитал.

(ІV) Сократ се хвалел, че знае едно нещо: че не знае. Твърдял, че другите и това не знаят. Жрицата на храма на Аполон в Делфи обаче била казала, че “Сократ, син на Софрониск, е най-мъдрия от всички гърци!”. (Тя била попитана от един тогавашен учен кой е най-умния; този очаквал вероятно тя да отговори: ти!, но жрицата казала, че Сократ е най-мъдър!) Самият Сократ, като чул тази история, се засмял и казал: “Представям си каква тогава е мъдростта на цяла Елада щом като “най-мъдрият” от всички гърци знае едно нещо: че не знае!”. Сократ, впрочем, не обичал много-много “учените глави”, а те били направо бесни от него.

3. Как говори философстващият?

ВЪПРОСИ:

1.Кой въпрос е философски?

● В душата ми се появяват всякакви въпроси – кои от тях са философски? Аз мога да се питам за всичко, но някои питания са философски, а други не – как да ги различа? Когато въпросът ми се определя от искане да зная нещо – това ли е философски въпрос?

● Но защо да е философски, нима един такъв въпрос не е проява на научен интерес? Когато искам да зная, да науча нещо – това научно или философско питане ли е? А когато се питам за “всекидневните неща” и грижи – какви са тези въпроси?

● А когато се питам за самия себе си? Дали практическите въпроси, които си поставям, имат ли философски смисъл? Искам да разбера какво да правя – такъв въпрос философски ли е? Или той е чисто човешки?

● А когато искам да разбера смисъла на нещо – тогава ли се занимавам с философско питане? Впрочем, има ли разлика между “знание” и “разбиране”? Мога ли да зная нещо без да го разбирам? А мога ли да разбирам без точно да зная?

● Дали мога точно да изразявам разбиранията си? Когато постигна точен израз с думи – тогава зная или само разбирам? Кое от двете е “повече” от другото? Случва ли ми се да разбирам, но да не мога да го кажа с думи?

● Усилието да превърна разбирането си в “точен словесен израз” ли е философстване? Въпросите, по които се иска да мисля “по-дълбоко” и сериозно – това ли са философските въпроси? А може би “неопределените” човешки питания неизбежно по някакъв начин придобиват формата на философски въпроси?

● Няма ли да се окаже, че “философско” съвпада с човешко? Ако един въпрос е чисто човешки – той философски въпрос ли е? Или философски са въпросите, които интересуват човека, но на които нито една наука не може да отговори?

● Има ли такива непосилни за науката въпроси или тя може да отговори на всеки въпрос? Ако може, то тогава има ли нужда от философия? А може би аз – поставяйки си някои въпроси – философствам “без да зная това”?

● Вероятно ако в основата на един въпрос се открие “любов към мъдростта”, то само тогава той е философски? А в основата на научните въпроси нима няма такава любов? Трудна работа, как да се ориентирам тук, нима от това не зависи всичко останало?

● Как ще философствам ако не умея да поставям философски въпроси? Или пък философски е въпросът, който е… неразбираем? “Трудните” въпроси ли са философски? Значи ли това, че философски са “крайно заплетените” въпроси? И тъкмо тези са въпросите, които могат да се “разнищят” само от философията – дали е така? А защо тези въпроси са точно такива? Може би са неправилно поставени? Може ли да има “добре поставен” въпрос, който въпреки това е философски?

2.Мога ли да дам пример за философски въпрос?

● Наистина, нима с пример не може да се реши очертания проблем? Ако открия поне един добре поставен философски въпрос, то това ще реши ли всички затруднения? Да, но как да го открия?

● Веднага се сещам за въпрос, който някъде съм чул: “Кое е първично, материята или съзнанието?” – това философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? Има ли “нормален човек”, който да се заинтересува от един такъв въпрос? Какъв е смисъла на този въпрос?

● Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен?Въпросите, които се налага да бъдат “пояснявани” – това ли са философските въпроси?Но защо тогава не са помислили повече – за да ги поставят по-добре? Но въпросът “кое е първично…?” харесва ли ми? Няма ли опасност (ако всички философски въпроси са като него) още сега да се откажа от философията?

● “Кой съм аз?” – това философски въпрос ли е? Или е само “психологически”? Или пък е просто човешки въпрос? Ако е философски, то какво го прави такъв? Дали този въпрос е по-добър от горния? Харесва ли ми един такъв въпрос?

● “Живот и свобода – как се отнасят помежду си?” – това философски въпрос ли е? Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е животът ми”, то дали съм станал философ? Но въпросът ли ме е направил такъв или отговора, който дадох?

● А може би философски са не въпросите, а отговорите? Значи ли това, че всеки въпрос съдържа в себе си философски смисъл, иска се просто той да бъде открит? Всеки въпрос може да бъде разбран философски – така ли е? А тогава въпросът “Що е… метла?” има ли философски смисъл? Може ли на него да се отговори философски?

● А може би философски са “общите” въпроси? “Отвлечените” въпроси – те ли съдържат “философски привкус”? “Кое е първично: материята или съзнанието, кокошката или яйцето?” – това “отвлечен” въпрос ли е? Но могат ли да ме интересуват такива… тъпи въпроси? Как в тях да открия “любов към мъдростта”? Дали това не са “антифилософски”, а не философски въпроси?

● “От въпроса зависи много” – вярно ли е това? Дали именно въпросът определя посоката на разсъждението? От него ли зависи пътят? Тогава как да достигна до истинските философски въпроси?

● А може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно “изплува” в съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя подобен “спонтанен”, непринуден въпрос?

● Може би философският въпрос е “пределно значим”, т.е. е въпрос, от който зависи “всичко останало”? Въпрос, от който зависи съществуването ми, неговата насока и смисъл – такива ли са философските въпроси?

● Ако е така, то тогава като че ли мога да се успокоя – душата ми “гъмжи” от такива въпроси! Може би с това се приближих до същината на прословутите философски въпроси – или само ми се струва така?

3.Какви думи да използвам?

● А може би “философското” в моите въпроси зависи от думите, които трябва да използвам? Как тогава да разбера какви са тези “философски думи”? Има ли някакъв специален философски език, който трябва да овладея? Как да се ориентирам във философската терминология?

● Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно, чисто човешки – няма ли да загуби философското си “достолепие”? Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори “сложно”, “научно”, неразбираемо? Дали философите не ги е страх да бъдат разбрани лесно и от всеки – тъй като така могат да се “издадат”, че… не разбират нещата?

● Ако такава суетност е философско “качество”, то готов ли съм да я приема? Трябва ли и аз “да украсявам” мислите си със сложни думи, за да ме приемат за “философ”? Дали тогава няма да се превърна именно в “дървен философ”?

● Трябва ли да се пазя от самоцелното желание да говоря “сложно” и “префърцунено”? Или пък трябва да се стремя към него – за да ме смятат за философ? И какъв философ ще стана в единия и в другия случай?

● А може би трябва да говоря “пределно научно”, подобно на “прекалено учените” хора? Как говорят “многоучените”? Искам ли да говоря като тях? Трябва ли “обилно да ръся” речта си със “засукани”, неразбираеми думи и термини? Мога ли да постигна такава цел? Искам ли да стана такъв?

● Какъв обаче ще бъде смисъла от това? Трябва ли да си “кривя” устата и душата – за да бъда философ? Не може ли във философията да се говори човешки?

● Ако обаче не овладея “философския език” (подобно на един чужд, западен език!), то тогава няма ли да се окажа извън философията? А ако мога, но не искам да го направя? Ако държа на това да говоря естествено, то ще мога ли да стана философ?

● Как трябва да се отнасям към прекалено “специализираните” термини? Не е ли излишно да се “задълбочавам” толкова?

4.Кое е онова, което прави един начин на изразяване философски?

● Или все пак трябва да науча някои думи, с които да “гарнирам” мислите си? Дали обаче не трябва да внимавам да не ги употребявам самоцелно? Не е ли по-добре да го правя само когато другояче не мога да се изразя? “Същината на работата” ли определя това как се опитваме да я изразим?

● Как тогава преценявам “празната фразеология”? Може ли тя, вместо да помага, да пречи? Ако вреди, затруднява и усложнява излишно, мога ли да си позволя да я изхвърля от употреба? Какво ще стане тогава? Няма ли да изхвърля “заедно с водата и… детето”? Как да преценя кое е нужно, и кое – излишно?

● А може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”? Трябва ли обаче да го чувствам като “багаж”, не трябва ли да е иначе, т.е. да го “нося” неусетно? Дали езикът, който употребявам, не трябва да отговаря най-вече на критерия простота?

● А на изискването за яснота? Дали най-важното за мен не трябва да е да ме разбират? И сам да се разбирам – нима това не е също важно? А може би най-важното е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи? Кога понятията, които използвам, успешно служат?

● Може би когато помагат за ефективното изразяване на своите мисли, т.е. на себе си? Дали не трябва да се стремя към това да говоря с лекота? Има ли термини, които се използват единствено заради показване-то на една празна “ерудираност” във философията? Има ли смисъл да правя това?

● Трябва ли да се стремя да говоря “общо”, прекалено “абстрактно”, “отвлечено”? Трябва ли да се опитвам да заблудя другите, че съм “философ” – когато не съм, ала искам да бъда? Докъде ще ме доведе подобна суетност?

● А трябва ли да се опитвам да говоря “литературно”, “книжно” и пр.? Дали не трябва да се стремя най-напред към това да говоря живо, естествено, спонтанно, така, “както душата иска”? А може би главното е да говоря свободно?

● Няма ли тогава да ме обвинят, че разказвам “празни приказки”, че съм се отдал на “свободни упражнения”? Може ли някой да се засегне от това, че аз говоря така, както аз искам? Мога ли, впрочем, да правя нещо друго?

● Ако обаче не съхраня своята свобода във философските си разсъждения, то тогава защо ми е философията? Не трябва ли да очаквам, че смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи пътя към най-подходящия израз? Не са ли тогава излишни страховете ми около “философския език”?

5.Как да обосновавам твърденията си?

● Безусловно ли е това, че трябва да извеждам и обосновавам своите твърдения? Нима не е ясно, че не бива да допускам да говоря неоснователно? Как тогава да постигам основанията на своите твърдения? Дали това не е най-важното, определящото, решаващото всичко останало?

● Може ли изобщо философските твърдения да се “доказват”? И как става това? Дали пък философското обосноваване (доказателство) не прилича по нещо на математическото? Как математиката обосновава своите твърдения? Във философията има ли аксиоми, теореми, допускания, търсене на изводите от тях? Може ли математиката да бъде образец на философското обосноваване?

● А философското обосноваване прилича ли по нещо на онова, което използва физиката, “опитните науки”? Опира ли се философията също на наблюдения, търсене на факти и данни, на експериментиране, обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли философията да намери “опитни данни” в подкрепа на своите твърдения?

● Значи ли това, че тя не е “научна”, че твърденията й са “неистинни”? За да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да има “философска логичност”, различаваща се от тази на науката и на самата логика?

6.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?

● Дали пък истините на философията не са от “по особен род” – и значи се проверяват по съвършено различен начин? Когато философът говори и обосновава (“вещае истината”!), как го прави, от какво изхожда? На какво той трябва да е верен? На себе си? На “истината”? На свободата си преди всичко? На “природата на нещата”, за които говори? А може би на мирогледа си?

● Дали “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на неговите твърдения? Или пък той не се опира на “божественото у себе си”, на своята свръхприродна същност, на духа у себе си? Как философът открива духа у себе си?

● А може би философът просто трябва да се стреми да говори “вълнуващо”, “красиво”, “убедително” и пр.? Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се стреми най-вече към това да не прегрешава спрямо истината? Достойна ли е обаче истината към това да бъде… “облечена красиво”?

● Какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем, може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения? Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това?

● Трябва ли философстващият да използва чужди, “взети назаем” мисли? Ако един философ прекалява с “цитирането” на други философи, как да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на безпомощност – който няма свои, говори с чужди мисли?! Или пък е признак на уважение към постигнатото от другите, върху което “стъпва”, за да направи своите крачки?

● Има ли мяра на такова ползване на “услугите” на други философи при решаването на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и… по-вярно?

● Трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от изявяването на своята оригиналност? “Цитирането” признак за скромност ли е? Ако един философ е изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се опитва да схваща по свой начин, то какво ще си помисля за него Нима това е добродетел?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “Философията започва с гибелта на един реален свят; когато тя се появи със своите абстракции, рисувайки със своите сиви тонове, то тогава свежестта на младостта, на жизнеността вече е отминала; и нейното примирение е примирение не в действителността, а в света на идеите. Философите в Гърция се били оттеглили от държавните работи; те били безделници, както ги наричал народът, и се били оттеглили в света на мислите… Совата на Минерва започва своя полет на здрачаване.” (Хегел)

(ІІ) “Философията е спорна. Тя обнадеждава и отчайва. Философията разочарова онези, които изискват сигурни и общовалидни резултати. Във философията няма съгласие… Тя е обич към знанието, а не имане на знание. Философията значи да си на път. На път човек се осъществява. Тя е търсене на истината и с това е пътуване. Философията не се извежда от други форми. Тя е жива мисъл. Философията не се дефинира, а се опитва… Правенето на философия е вечно незавършена задача. Съзнанието за тази задача ще съществува докато има хора…Философията не се бори за себе си. Тя не се съпротивлява срещу отхвърлянето си, нито триумфира когато е приета. Тя живее в единодушието на човешкия род на най-дълбоко равнище.” (Карл Ясперс)

(ІІІ) “Когато ние питаме: какво е това, философията?, вече говорим за философията, върху философията. Питайки така, ние очевидно оставаме някак над и значи – извън философията. Ала целта на нашето питане е да влезем във философията, да се задържим в нея, да се държим според нея, т.е. “да философстваме”. Затова пътят на нашите разговори не само трябва да има ясна насока, но тъкмо насоката трябва да ни даде сигурността, че се движим вътре във философията, а не вън около нея.” (Мартин Хайдегер)

(ІV) “Философът трябва да умее да говори за себе си така добре, както лирическият поет.” (Фридрих Шлегел)

(V) “Каква философия избира човек зависи от това какъв е този човек… тя е одушевена от душата на човека, който я притежава. Немощният или разпуснат и деформиран от духовно робство, научни излишества или суета характер никога няма да се извиси до идеализма.”(Йохан Г. Фихте)

(VІ) “Следователно това именно се нарича смърт – освобождаването и отделянето на душата от тялото, нали?… А както твърдим, единствени и най-много старание полагат за нейното освобождаване тия, които философстват правилно. И точно в това се изразяват заниманията на философите – в освобождаване и отделяне на душата от тялото, нали?… Значи, както казах и в началото, би било смешно човек приживе цял живот да се е упражнявал да бъде колкото се може по-близо до смъртта, а после да се дърпа когато тя дойде, нали?… Значи тия, които философстват правилно, в действителност се упражняват да умират и в сравнение с останалите хора за тях най-малко страшно е да са умрели.”(Сократ, Платон)

КАЗУС:

Мъдрата жена Диотима казала на Сократ следващото по-долу, а той предава думите й по следния начин: “Съществуват два вида любов и “плодовитост”, едната на тялото, а другата на душата. Тези, които носят плодовитостта си в тялото, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А този, който носи плодовитостта в душата си – да, има и такива, които оплождат в душата, и то много повече, отколкото в тялото – … като настане възрастта го обхваща желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал… Понеже свързвайки се с красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит и присъствайки и отсъствайки той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата… а техните деца са по-красиви и безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение…”

Общо взето Сократ прокарва следното разбиране: жените и “плодовитите в тялото си” мъже раждат и създават деца, т.е. смъртно поколение, а “плодовитите в душата си” мъже чрез общуване помежду си зачеват и раждат безсмъртно поколение: идеите са техните неостаряващи деца. (Например “децата” на Омир – “Илиадата” и “Одисеята” – са илюстрация за нетленната природа на създаденото от такива мъже.)

Следователно “истинският мъж” ражда идеи, а в идеите се съдържа истината, докато жените (“с участието на само телесно плодовитите мъже”!) раждат деца, т.е. смъртни човешки същества. Мъжът, доколкото е мъж, ражда идеи и истини в душата си, общувайки и “раждайки” с други такива мъже, а жената и “непълноценните мъже” раждат и могат да родят само… деца. Излиза, че да се иска от жена да ражда идеи е същото, както да се иска от мъж да роди… дете (макар че, известно е, някои мъже друго не могат, освен само това да “помагат” за раждането на деца!). Не се ли оказва, че философи могат да бъдат само “плодовитите в душите си” … мъже, в никакъв случай… жените и “плодовитите само в тялото си” мъже (раждащи, както се каза, само деца, не идеи!).

● Как ви прозвуча разбирането на Сократ и Диотима? То е “спорно”, така ли? Бихте ли се заели да решите спора, т.е. да отсеете истината от неистината в него?

● Може ли да се приеме, че на жената дължим възпроизвеждането и съхраняването на “смъртния човек”? Това ли е нейната мисия на този свят?

● А дали “истински мъж” е само онзи, който ражда идеи и истини? Това ли е мисията на мъжа – да възпроизвежда живота на духа и на душата в лицето на “безсмъртното поколение” на значими творения?

● Мъж ли е онзи – от гледна точка на казаното – чиято душа нито веднъж не е родила идея? Жена ли е тази жена, която не е родила дете?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философстването е израз на “чистото мислене”, на “мисленето за самото мислене”, негова цел е постигане на “логическата идея”, на саморазгръщащото се знание като такова. То изисква дисциплина на мисълта, то не допуска “празния субективизъм” на чувството, поради което последното трябва безпощадно да бъде гонено от философията. Философията е “наука на науките”, “свръхнаука”, а разумът се разгръща под формата на чисти понятия, на чисти мисловни структури.

(ІІ) Философстването е самоизразяване на душата в нейната цялост. Философът изразява своята душа във формата на “валидното за всички субекти”, за всички човешки същества. Философията не е само мисленето в неговата чистота, а тя е форма на изразяване на субективността (“себективността”?!), която е родствена на поезията и изкуството изобщо. Философът изразява човешкото в неговата пълнота и цялост, в неговата значимост за “истинно съществуващите”, за ония, които искат да постигнат пълнотата на живота. Философията е нещо много повече от наука, да се “принизява” тя до нивото на наука означава да се убие нейния дух, философското в нея. Впрочем, след като никой не казва, че науката е… философия, то защо всички почти смятат, че философията е… наука? Нима е малко философията да е просто… философия! Нима е малко човекът да е просто човек, а животът – живот?!

(ІІІ) Философията трябва да “дорасте” до нивото на наука, да се прости с “философемите” си, които са израз само на немодерно мислене. Ако философията е рожба на древността, то тя няма място в съвременния свят – ако не промени поне “дрехите” си, ако не “свали парцалите си”. На философията държат само… немодерните хора, откъснатите от съвременността и затова не мислещи съвременно хора.

2.Как се философства?

ВЪПРОСИ:

1.Какво правя когато “философствам”?

● Има ли значение в какво настроение е душата ми когато в нея се пробуди “философският дух”? Кога душата ми е предразположена да философства? За “да ми идат философски мисли”, как трябва да се чувствам? Трябва ли душата ми да е свободна от “дребните грижи на деня”?

● Как мога да постигна такава освободеност? Кога чувствам в себе си дълбок порив към истината? Случвало ли ми се е това “напоследък”?

● Мога ли сам да предизвиквам “условията” за философстване? Или те сами се пораждат, а душата се чувства “окрилена” от открилата й се възможност пълноценно да се изяви? Спокоен ли трябва да бъда, “пристъпвайки” към философстване?

● Или пък трябва да съм обезпокоен, загрижен от/за нещо? По-добре ли ми се удава да постигна настроение за философстване когато съм сам? Или това по-често се случва когато съм в компанията на също като мен “настроени за философстване” млади хора? Кой от двата начина ми допада повече? Защо е така?

● Как се чувствам когато незнайно как е започнал “философски разговор”? Кой или какъв разговор заслужава да се нарече “философски”? А какви тогава са другите, “нефилософските” разговори? Дали тези последните не са за предпочитане пред другите?

● Или философският разговор има безспорни предимства? Мога ли да си дам сметка за някои от тях? Кое повече обичам – да говоря (и другите да ме слушат) или да слушам когато друг говори? Какво ми дава едното и другото? Ако… заспя по време на такъв “чисто философски разговор”, какво ще означава това? Случва ли ми се да се поне… прозявам на такива разговори?

2.На какво се опира склонността за философстване?

● Когато философствам (стига изобщо някога да съм го правил!), то тогава аз само мисля ли – или пък правя нещо по-различно? Какво точно прави мислещият? Да мисля – какво означава това? Може ли да мисля, и въпреки това “ставащото” да не е философстване? Нима не мисля в часовете по математика, физика, история? А там позволяват ли ми да философствам?

● Ако започна да философствам в час по математика например как това ще бъде възприето? “Математизирането” включва ли философстване? Да мисля “математически” по какво се различава от това да мисля философски? Как мисли математикът? А историкът? А физикът? А “завършеният философ”? Усещам ли някаква разлика? Как да я изразя, мога ли да го направя? Когато философствам, достатъчно ли е да го правя логично? Към “логичното” какво трябва да се прибави – за да се получи “философско”? Заплетена работа – не е ли така?

● Когато философствам налага ли ми се да разчитам и на чувствата си? Чувствителността на философстващия полезна ли е за философстването му? Или тя е напълно вредна, ненужна? Ако при философстване “изгоня” чувствата си какво ще се получи? А ако ги “прибавя” ще загубя ли нещо?

● Участва ли интуицията във философските ми разсъждения? Какво ми дава тя? Трябва ли да разчитам на нея? А на въображението? Ако “приглуша” фантазията си, какви ли ще станат моите “философски упражнения”?

● А паметта помага ли ми да философствам, да се изявявам философски? В какъв смисъл? А волята ми, а моето самосъзнание? Има ли изобщо някоя душевна способност, която е “противопоказна” за философстването?

● Какво е тогава напълно “безстрастното” философстване? Не следва ли от всичко, че когато философствам, аз разкривам цялата си душа? Мога ли да приема, че във философстването аз се разкривам изцяло, при това пълноценно (нищо не “крия”)? Да се изявя като “цялостен човек”, дори просто като човек – това ли е философстването, към което трябва да се стремя?

● Може ли нещо друго да ми осигури тази възможност? Дали пък не само животът? Нима философията е в състояние да ми даде (в друга форма) всичко онова, което ми дава животът? Чудна работа, не е ли така?

3.Коя е силата, която ражда моите философски инициативи?

● Явно не само умът е тази сила и способност – или е тъкмо той? Умът, безспорно, ми е потребен, но достатъчен ли е само той? Сам по себе си какво може да постигне умът? Не му ли убягват философските постижения? Ако съм просто умен и “разсъдлив”, то това достатъчно ли е да се смятам за философ?

● А ако съм изключително чувствителен? Или пък ако просто съм с “развинтена фантазия”? Моите знания ли са почвата, от която се раждат философските мисли? Дали пък тъкмо чувствата не ми дават човешкия смисъл? Не са ли те по-възприемчиви към ценността на нещата за мен самия? Трябва ли тогава да се опирам най-вече на тях?

● Как тогава да съединя в едно чувството със знанието, ума със “сърцето”, интуицията с мисленето си? Какво ще се получи от това? Може би невъобразим хаос? Мога ли да въведа ред в един такъв хаос? Как да го постигна? Това ли е задачата на философията?

● А “разумността” не е ли пряко свързана с мъдростта – и с любовта към нея? Дали пък тя не е единството на чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл? Може би разумът е способността, благодарение на която се раждат моите философски инициативи?

● Но какво е разум? С какво той превъзхожда ума, разсъдъка? Как да разбирам тази човешка – и “философска” – способност и склонност? Човешка ли е – или пък е “свръхчовешка”? Дали това, че не всички сме еднакво разумни, е причината не всички да сме еднакво способни за философия?

● А какво означава да съм “неразумен”? Дали не съм – и то твърде често! – точно такъв? Как ми се “удава” да го правя? Как да направя себе си разумен? Как да победя неразумността си? Искам ли го?

● Може ли млад човек да е разумен? Няма ли това да означава, че се изявява като… стареца? Защо разумността да се свързва само със старостта? Нима няма и “изкуфели” старци? Как да постигна разумността – до това ли се свежда загадката на философстването?

4.Може ли душата ми да ражда идеи?

● Но какво, впрочем, ражда разумната душа? С какво тя се “храни”? С мисли? Или пък с идеи? А какво тогава е идеята? Имал ли съм някога своя идея?

● Мога ли да смятам, че философията “борави” с идеи, обича идеите? Да “оперирам” с идеи – това ли е философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича философия?

● Дали философията не е “свободна игра” с такова фино нещо, каквото са идеите? Как да разбирам идеята? Може би именно идеята свързва знанието и чувството (ума и чувствителността), интуирането и мисленето, паметта и фантазията, мисълта със смисъла?

● Какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква “тотална” човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на “тоталния човек”?

● Ако нямам идеи, мога ли тогава да се смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществуването ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята?

● Как си представям съществуването, което не изхожда от жизнена идея? Дали пък всяко нещо няма своя идея, благодарение на която изобщо съществува? Мога ли в такъв случай да смятам, че истина и идея съвпадат? Наистина, дали пък идеята не е онова, което точно изразява истината?

● А когато философствам, значи ли това, че в душата ми се ражда идея? “Мъчи” се да се роди, а аз трябва да помогна на “раждането” й – това ли е философстването? Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв случай?

● Дали усилието в тази насока не може с основание да се смята за философстване? Справедливо ли ще бъде да мисля така? Стремейки се към истината, душата ми се отдава на идеи – така ли е? Може ли на такава душа да е безразлична някоя идея – щом като всяка идея “носи” в себе си “част” от истината?

● Накратко мога ли да кажа, че философията е търсене на жизнени идеи? Не е ли тя “преследване” на идеята навсякъде, където тя може да се открие? Философ в такъв случай не е ли онзи, чиято душа продуцира такива идеи?

● Щом като идеята израства на почвата на “разумната душа” – душата, която използва в пълния обем целия си потенциал – то дали тогава разумът не е душевната сила, която “зачева” идеите в нея?

● А може би “волята за истина” направлява разума в търсене на идеята, предоставяйки му цялото поле на свободата? Намирам ли в себе си такива възможности, пориви и копнежи? Аз искам да бъда човек, искам да живея пълноценно, да съм свободен, да постигна разумност – нима не мога да кажа това за себе си?

● Не означава ли това, че аз трябва да развия душата си до степента, на която тя е способна да ражда идеи? Как се живее без смислена идея за живота? Не следва ли тогава, че аз трябва да направя душата си възприемчива за философия? Мога ли да се добера до дълбокия човешки смисъл на нещата “извън” философията?

● Ако философията е родината, истинското “царство на идеите”, то какъв ли ще бъде животът ми без нея, “в изгнание”?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “… и преди, и сега, изумлението подтиква хората да философстват… ” (Аристотел)

(ІІ) “Едва след като се погрижили да задоволят своите жизнени нужди, хората започнали да философстват” (Аристотел)

(ІІІ) “Да преценим дали си струва или не да бъде живян животът означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото – дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории – идва по-късно. То е само забава; най-напред трябва да се даде този отговор.” (Албер Камю)

(ІV) “Философията, собствено казано, е носталгия, копнеж навсякъде да сме си у дома” (Новалис)

КАЗУС:

Веднъж философът Талес, разхождайки се привечер с поглед, отправен към звездите, се спънал и паднал в един ров. Наблизо минавала възрастна жена, която, като видяла това, започнала да се смее и при това казала нещо твърде остроумно: “Как ти, който не виждаш онова, което е пред краката ти, ще видиш онова, което е на небето!”. Оттук-нататък хората започнали да се надсмиват не само на първия философ, но и на всички философи; казвали, че те няма да познаят “небесните неща” щом не виждат “това, което е под носа им”, т.е. съвсем близо.

● Можете ли да кажете нещо за “оправдание” на Талес и на философите след него? Бихте ли се наели да изтъкнете нещо в тяхна защита?

● Или и вас лично ви “прихваща смях” и веселие когато разбрахте за любопитната случка?

● Не смятате ли, че “нищо не може да ги оправдае”, т.е. те си заслужават присмеха?

Две хиляди и петстотин години след злополучната история с Талес (недобро начало на философията изобщо!) немският философ Хегел “адвокатства” в полза на първия философ така: “Народът се надсмива над подобни неща и има предимството, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират… че с тях самите не може да се случи нещо такова, т.е. да паднат в рова, защото те веднъж завинаги лежат в него – тъй като не поглеждат към по-висшето!”.

● Как възприемате аргумента на Хегел?

● Промени ли се вашето първоначално мнение за станалото с Талес, сметнато за “прокоба” спрямо философите изобщо?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философията е един вид “излишен лукс”, тъй като и без нея може прекрасно да се живее. От друга страна погледнато, размишляващият за живота забравя за по-важното – самият живот – тъй като докато размишлява, животът си тече и изтича. Философията значи е чиста загуба на време: по-добре е да живеем, отколкото само да философстваме.

(ІІ) За човека не подобава просто “да живее” (това правят и животните!). Човекът трябва, вероятно, да живее човешки и пълноценно, истински. Как тогава да го прави щом като не е наясно с истината на живота, “посилна” за човека? И може ли точно това да бъде постигнато без философия? Ако живеем “слепешката”, “налучквайки пътя”, “учейки се от грешките”, то няма ли да стане така, че да пропилеем живота си, да живеем напразно? Как да живея без ориентири, бе посока, без свободно избран път? И мога ли да ги постигна без да се добера до своята философия?

(ІІІ) Защо ни е философия, щом си имаме наука?! Науката ще ни даде “законите на живота”, ние ще ги научим и ще ги прилагаме, а в резултат ще бъдем щастливи. Всичко е толкова ясно! Защо ни е философия, която всичко обърква?

1.Как аз разбирам философията?

ВЪПРОСИ:

1.Каква е представата ми за философия?

● Употребявал ли съм досега тази дума? В какъв смисъл е ставало това? Случвало ли се е да ме обвинят така: “много философстваш!”, “прекалено си се разфилософствал!” или пък “станал си дървен философ!”? Защо ли употребяват думата “философия” в един такъв смисъл? Какво искат да кажат, какво всъщност казват?

● Какво лично аз чувствам когато чуя думата “философия”? Защо онези, които не разбират що е философия, все пак си позволяват да употребяват думата в един такъв отрицателен смисъл? Дали това не се дължи на някакъв неосъзнат… респект? Дали не е просто израз на “компенсация” за неразбирането им? Или пък дали не е израз на вложено в душата “влечение към философията”? Защо то е придобило един такъв непълноценен израз?

● Защо дори към думата нито една душа не е безразлична? Защо всички смятат, че трябва да имат или че имат някакво отношение? Дали по някакъв начин и думата не ги “дразни”? Как е възможно това?

2.Чувствал ли съм някога “любов към мъдростта”?

● След като”философия” е тъкмо “любов към мъдростта”, то значи ли това, че онзи, който не я е почувствал или преживял, той съвсем не разбира не просто думата, а смисъла? Как аз разбирам най-напред любовта, а след това мъдростта? Не е ли най-трудното да се отговори на тези въпроси?

● Дали любовта е “страст”, “неудържимо влечение”, “силна обич”, “порив за обладаване” на/от нейния “обект” или “предмет”? Какво става в душата на влюбения – и на “любовника”? Как така да съм влюбен не в нещо друго, а тъкмо в мъдростта? Не е ли нещастие това?

● Достойна ли е мъдростта за любов и обич? Кое е противоположното на мъдростта? Може би… глупостта? Или пък… “простотията”, или пък нещо друго? Кое именно? Какво чувствам когато чуя думата мъдрост?

● “Помъдрява” ли малко по малко изпитващият силни чувства към мъдростта? Не намирам ли предварително, че мъдростта е… “скучна”? Мога ли да бъда искрен още сега?

● Дали пък самата любов не носи в себе си мъдрост? Защо мъдрост се придобива само с любов? Дали същото не важи и за всичко друго? Нима и глупостта не се придобива чрез силна страст към нея? Към кое съм по-привързан, което “повече ми импонира” – мъдростта или пък глупостта?

● Мога ли да опиша чувството, свързано с любовта към мъдростта? Изпитвал ли съм го някога? Мога ли да го изпитам? Искам ли да го изпитам?

3.Как разбирам мъдростта?

● Защо смъртно човешко същество не може да бъде “мъдрец” – по твърдението на Питагор и на мнозина други? Защо са смятали, че само боговете, само Бог може да е истински мъдър? За “смъртните” не остава ли в такъв случай само любовта към мъдростта?

● Ако хората могат да бъдат само влюбени в мъдростта (“философи”), то тогава има ли значение възрастта на влюбения? Няма ли да се окаже, че философията е “любовта на старите”? Старците или младите имат някакво преимущество в тази насока?

● Защо тогава “мъдрост” се свързва повече със… старост? Все пак как се придобива мъдрост – и доколко тя е по силите на човека? А нима е съвсем невъзможно млад човек да придобие мъдрост?

● “Мъдър” и “знаещ” по какво се различават? Напредващият в знанията си напреднал ли е в мъдростта? Ако знанието, “ученето”, познанието и науката са път към мъдростта, то не следва ли, че на мъдрост можем да бъдем “учени”, запознавани”, “обучавани”?

● А умният само защото е умен може ли да бъде смятан за мъдър? А ученият? Какво би произлязло от това мъдростта да се основаваше изключително на ума? Разсъдливите (умните) по ли са мъдри от “неразсъдливите”, например от чувствителните?

● Дали пък животът (“жизненият опит”) не е този, който учи на мъдрост? “Който е живял, той е помъдрял” – така ли е? “Опитният” човек по-мъдър ли е от неопитния? Но не е ли решаващо това в какво е толкова опитен? А ако е опитен не в друго, а в… глупостта?

● Който е живял повече, той е по-мъдър – но няма ли значение как е живял? Ако си живял неистински, как тогава ще си помъдрял? Това как живея – не е ли то решаващото?

● Може ли мъдростта да се свързва с разумността? Ако живея разумно, живея ли мъдро? Как да разбирам разумността? По какво разумен се различава от “умен”, от “разсъдлив”? Как живее разумният човек? А разсъдливият?

● Дали пък, например, разумно живеещият не живее “хитро”, с хитрост? (Явно не живее с глупост, нали?!) А може би разумният е просто верен на живота? “Вярност към живота” – мога ли да приема, че това е “формулата” на мъдростта? А може пък мъдростта е неизразима с думи? Дали тя просто не се чувства със сърцето?

4.Как да направя своята представа ясна?

● Казаното по-горе помогна ли за проясняването на моята представа? Искам ли да разбера автентичния (“истинския”) смисъл, скрит зад думата “философия”? Няма ли да е най-ясна моята представа ако аз самият опитвам да философствам? Мога ли да изразявам своята любов към мъдростта?

● Да, но как ще се породи в гърдите ми такова необичайно чувство? Изпитвам ли влечение към мъдростта? Тя за мен “привлекателна” ли е? Дали, да призная, не ме привлича по-силно… глупостта?

● Може ли глупостта да е “по-интересна” от мъдростта? Не е ли тя “по-весела”, “по-спонтанна”, “по-идваща ми отвътре” и пр.? Нима мъдростта непременно трябва да е “по-скучна”? Откъде-накъде?

● Може ли и мъдростта да ми доставя наслаждение, приятни емоции? Какво изпитва човекът, който с вдъхновение философства? Ако някога ми се е случило това, ще го забравя ли?

● Как да насърча своята склонност “философски” да гледам на нещата от живота? Забелязал ли съм в себе си такава склонност? Мога ли да направя нещо за да се зароди в душата ми подобен импулс?

“Получи” ли се този първи разговор за философията? Какво изпитвах по време на тези разсъждения? Успях ли да се включа ефективно в тях? Какво повече ми се удава – да слушам или да говоря? Или и двете са “неразделно важни” и затова не трябва да пренебрегвам нито едното, нито другото? Нима умеещият да слуша не може смислено да говори? И нима за смислено говорещите е “непосилно” да послушат някой друг?

ВЪВЕДЕНИЕ

Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории, разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат” и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! – поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от най-обикновената дилетантска информираност.

Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет” или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят, значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има много хора, които “поназнайват” по нещичко за философията, което обаче не ги прави философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си “информиран” за философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да е станала стена между теб и самата философия, дори да е причината за нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което излизане няма. Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност “за философията” (която да е “нещо” извън нас, а и ние да сме над него!), не може да се забравя, че “философското” всъщност не е друго, а тъкмо човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с “протягане на ръка” може да се вземе и “присвои”; но “строго научната” форма на знанието неумолимо води до точно това.

Ако се научим само – “занимавайки” се по този външен начин с “философията, философското и… философите” – да поставяме извън нея най-вече себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме захващали с този “излишен лукс” (нима науките, които учим и може да учим, са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на… часовници?! В крайна сметка по този начин “ученето” на философия води само до това, че продължава да расте числото на “разочарованите” от нея; а дали тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и от своите неумели “наставници” “във философията”?

Оказва се, че учейки по този начин “философията в нейната “завършеност” и “окончателност”, като система на “истините, годни да служат” на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за евтина конфекция!), човек разбира само, че това “занимание” не е… “лъжица за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. “философски занаят”. Ако философията се разглежда само като нещо “станало”, но не като ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е човек да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава… “философска агресия” се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова той обикновено остава с убеждението, че не е загубил “кой знае какво”: та нали “философи” не всички могат да бъдат?! По-лошото обаче е това, че такъв човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил. Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с невисоко мнение за нея, когато си мислим, че “тя не ни засяга особено” и дори когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че “старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е смешна.

Просто сме пропилели шанса да разберем най-вече себе си, проспали сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем, споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана философия просто като “теории”, без които може да се живее, просто като излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек се самоотстрани от тях и си “запуши ушите”, то пак някога ще дойде денят, в който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но по-добре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и “лихвите” за пропуснатото… от “празнословието” на старата бъбрива дама. Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат “изнасяни” извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл; философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. (Но нима някой е разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим онази школска философия?!) Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия и философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е всъщност най-близкото до човека, до нас самите?

Ето че “философският занаят” точно съвпада със “занаята” (майсторството, дори изкуството) да се живее човешки, и това не е “излишен лукс”, а всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост. Има практически умения, които може да ни даде само смислено живяния живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме на живота си откъм неговата истина. Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане само когато е свикнал да я търси неуморно. “Правенето” на своята философия е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост; “правейки” живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията, неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо “философстването” не е занимание само на “професионали”, на “странни субекти”, наричащи се “философи”, а е човешко дело, здраво свързано с отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който, разочарован от “философията” и от своите “наставници” си позволи да махне с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат просто да живеят живота си “без философия”! – или те са толкова много, че други почти не остават? А разбирате ли какъв би бил животът без “философия”, възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?

У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред, съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което тогава все пак съществуваше, беше толкова “нефилософско”, че завинаги прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да по-насят подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на философията е свободата – по същия начин, по който свободата е същност на живота за човека, по който свободата е извор на човешкото. Тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без свобода и философия не може да има; обичащите живота не могат да бъдат безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като нейн дом, “мястото”, в което свободата е чиста и автентична. Но ето че сега “имаме свобода”, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се вижда “излишен лукс”?

Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата – безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без “нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как може да се добере до истината за себе си и за своя живот ако не я търси всеотдайно (а нали търсенето на тази истина се нарича “философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без истина?

Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в свой дом. Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям, към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво тогава ни остава?

Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо, важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на духа на човека!). Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно.
Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех със създаването на един практикум, който да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато ще кажат ползващите го.

Какво представлява моя практикум е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно под формата на пособие. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам” постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също и да дават тласък на собствените достижения. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл практикумът дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил.

Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!

Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.

Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…

Да тръгваме тогава, какво чакаме?!

14 октомври 1999 г.

ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ

АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ 
ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ 
Книга за опитващите се да разбират


СЪДЪРЖАНИЕ: 


РАЗДЕЛ І: ФИЛОСОФИЯТА 


1.1.Каква е представата ми за “философията”? 1.2.Почувствал ли съм някога “любов към мъдростта”? 1.3.Как да разбирам мъдростта? 1.4.Как да направя своята представа ясна? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 


2.1.Какво правя когато “философствам”? 2.2.На какво се опира склонността за философстване? 2.3.Как да открия силата, която ражда моите философски инициативи? 2.4.Може ли душата ми да “ражда” идеи? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 


3.1.Кой въпрос е философски? 3.2.Мога ли да дам пример за такъв въпрос? 3.3.Какви думи да използвам? 3.4.Как да обосновавам твърденията си? ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ 


4.1.Зависи ли увлечението ми по мъдростта от това как живея? 4.2.Може ли животът на Сократ да бъде мой пример? 4.3.Как да разбера “интригата” между Шелинг и Хегел? 4.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг? 4.5.Защо младият Киркегор не могъл да си вземе изпита по философия? ДРУГИ ПРИМЕРИ, АЛТЕРНАТИВИ 


5.1.Дали философията няма голямо бъдеще… “зад себе си”? 5.2.Мога ли да разбера своята съвременност? 5.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек? 5.4.Мога ли да дам нещо от себе си на философията? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

РАЗДЕЛ ІІ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА 


6.1.Разбирам ли “трудността на началото”? 6.2.Как да преценя кое е “най-важното”? 6.3.Необходим ли ми е принцип, водещо начало? 6.4.Кой да е той? 6.5. Това ли е вярната посока? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

7.Защо съществуващото съществува? 


8.Кое съществуване ми е най-близко? 


9.Дали битието съществува многолико? 


10. Как аз разбирам живота? 


11. А що е истина? 


РАЗДЕЛ ІІІ: ЧОВЕШКОТО 

12. Какво за мен е свободата? 


13.Какъв е светът за свободния? 


14. Кой е пътят към моята свобода? 


15.Какво за мен е тялото? 


16.Кой съм аз? 


17.Кои за мен са другите? 


РАЗДЕЛ ІV: “НАДЧОВЕШКОТО” 


18.1.Кога човек иска да знае? 18.2.Коя е човешката познавателна способност? 18.3.Науката само мислене ли е? 18.4.Кои са субективните условия на познанието? ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ 


19.1.Какво съм длъжен да правя? 19.2.Какво е предназначението на човека на този свят? 19.3.Кой е извора на човешкото достойнство? 19.4.А що е съвест? КАЗУСИ

Абонамент за списание ИДЕИ