Истината ни прави свободни

петък, 30 ноември 2012 г.

Руснаците, наште "освободители", са най-робското, най-търпеливото и най-унизяваното племе на света - наред с нашето, с българското племе!

Искам да се изкажа по повод на завършилата реставрация на статуята на т.н. "Цар Освободител" и връщането й на най-неподходящото място, което изобщо е възможно да се измисли: пред и над българския Парламент! Ако сте забелязали, продажните медии до една радостно шумят тия дни: ох, най-после фигурата на царя с коня се върна на мястото си, ний, таваришчи, как ли доживяхме този вълнуващ момент, ох, как ли ний, подлизурките, издържахме времето, в което пред Парламента ни не се извисяваше статуя на руски цар, яхнал цял кон!". На такива емоции аз им казвам свинщина, макар че свинете са къде-къде по-благородни същества в сравнение с мекеретата-комуноиди, които демонстрират такава грозна подлизурковщина спрямо една чужда империя!

Да, смятам, че не е мястото пред Парламента на статуя на руски император, даже, доколкото ми е известно, пред сградата на самия руски Парламент не се извисява статуя на руски цар - да не говорим пък за това статуя на български цар да се извисява пред руския Парламент! Смятам, че докато руснаците не оборудват една статуя на български цар пред руския Парламент, дотогава е крайно унизително пред българския Парламент да се извисява статуя на руски цар. Толкова са близки до ума тия неща, че просто ми е неудобно да ги споменявам. А това, че такова нещо като национално достойнство явно е абсолютно непознато из нашите предели, е очебийна истина, щом като никой не се възмути от пошлите продажнически и коленопреклонни спрямо руския империализъм и неговите символи из свидното ни отечество емоции, на които сме свидетели.

Абе има ли изобщо българин, който да си дава сметка какво означава това паметник на руски император да се извисява над българския Парламент?! Сфаща ли някой що значи това, символ на какво е то?! Егати малоумниците сме щом никой дори и това не сфаща?! Това, че фигурата на руски цар се извисява над българския Парламент означава, че самата България стои безропотно когато е исконно и постоянно тъпкана от копитата на коня на руския цар, независимо как се нарича този цар: Александър Втори, Трети, Брежнев Първи, Путин Първи и както и да е било там още...

Също така държа да ви уведомя, драги ми родни малодушници, че руският империализъм е най-злият враг на българската свобода и независимост - и това не е мое твърдение, това е твърдение, под което биха се подписали ред най-знаменити и велики борци за българската свобода и независимост като Левски, като Ботев, като Стефан Стамболов, като Георги Раковски, като Захари Стоянов, като Цар Борис Трети и още мнозина други. Толкоз. Не ми се пише и говори повече. Явно сме станали нация, съставена предимно от страхливци, от подлизурковци, от малодушници, от слабаци, от подлеци, от мижитурки, станали сме нация от немислещи говеда! Щом не само търпим гаврите на представителите на руския империализъм у нас, ами дори и не съзнаваме колко унизителни, колко зле говорещи за нас самите са тия гаври - и най-вече нашата търпимост, търпеливост спрямо тях!!!

За реставрацията и почистването на пловдивския Альоша преди време пари даде Лукойл. За реставрацията на софийския паметник на т.н. "Цар Освободител" пари пак били дали руснаците; питам: откъде-накъде те ще дават, България да не им е бащиния та се разпореждат все едно са си у дома?! Утре, помнете ми думата, ще дадат пари за укрепването на паметника на съветската армия-поробителка в центъра на София, намиращ се на пет минути път от паметника на т.н. "Цар Освободител". Те, руснаците, представи си, нас все ни "освобождават": като са такива свободолюбци, барем себе си първом да бяха освободили?!

А те продължават да са най-робското, най-търпеливото и най-унизяваното племе на света - наред, уви, с нашето, с българското племе! Ние обаче сме още по-зле от руснаците даже: щом смятаме за свои "освободители" точно тях, народът, който още не е показал, че изобщо знае що е това свобода...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Опит за разгадаване на една проклета загадка, тровеща най-много училищния живот

Не зная дали ще имам дали ще ми стигне времето, необходимо ми да развия една мисъл, която напоследък все по-често ме спохожда, но ще опитам, въпреки че разполагам с по-малко от час за писане (след това трябва да бързам да не закъснея за работа). Но пък този дефицит на време си има и добра страна: ще ме принуди да бъда пределно кратък. Ето за какво става дума.

Понеже съм учител, понеже съм преподавател по философия, та проблемът, по който ми се ще да изкажа мнението си, е свързан с училището. Осъзнавам тия дни нещо пределно просто, което обаче преди не ми беше идвало на ума. Странно нещо е това: много години наред, цели десетилетия съм работил тази работа, но ето, едва сега осъзнавам това. А най-вероятно мнозина учители също като мен не са го още осъзнали. Затова се чувствам длъжен да пиша. Оказва се, че понеже имаме погрешни, недокрай осмислени, несъвременни възгледи, то точно по тази причина не умеем да въздействаме на изцяло променения "матрьял", именно учениците, младите хора, с които работим. Та става дума за прословутия проблем с дисциплината. Излиза, че и тук положението е досущ същото, каквото е и в много други сфери на живота ни: правим точно обратното на онова, което трябва, за да се реши този проблем. Другояче казано, доливаме масло в огъня, опитвайки се да го загасим. Е, няма да бъде загасен по този начин огънят.

И така: на учениците не им се учи, в часовете не слушат, дисциплината обикновено е лоша, учителят трябва да се мъчи постоянно да решава този проклет проблем. Има си ученици от разреда на "непослушните", които постоянно пречат на работата, на учебния процес; каквото и да се опитва да се направи с тях, обикновено ефектът е нищожен. Води се страшна битка за вразумяването и за "пречупването" им, обикновено съвсем неефективна. Е, разбира се, има строги, авторитарни учители, които сякаш владеят класовете - пита се: за сметка на какво обаче? И допустима ли е една такава жертва? Т.н. "либерални учители" обаче, особено пък като са поставени в една такава изцяло нелиберална среда, каквато е средата в нашето свидно отечество, са в най-тежко положение. Те, горките, се опитват да щадят личността (свободата, достойнството) на учениците си и се мъчат да им въздействат по коренно различен начин. Не успяват обикновено. Такива учители си имат проблем с дисциплината. Пита се обаче: чий всъщност е този проблем? Защо да е проблем на учителя? Не е ли нечий чужд проблем, не е ли всъщност проблем на някой друг?

Примерно, не е ли проблем на самия клас? Това, че има ученици, които се държат арогантно и развалят атмосферата в класа, не е ли всъщност проблем на самия клас като група, като малка общност, която е образувана с оглед реализацията на някакви индивидуални и групови цели? Защо трябва да се мисли, че учителят е този, който трябвало да овладее класа и да реши (по някакъв магически начин) проблема с дисциплината? Не трябва ли самият клас, с помощта на своя класен наставник, да реши този проблем, създавайки на всеки преподавател всички ония необходими условия за най-ефикасно изпълнение на задачата му? Е, разбира се, учителят може да подпомага решаването на този проблем, не казвам, че трябва да е напълно индиферентен - това, прочее, няма и как да стане. Но основната тежест за решаването на този проблем на самия клас трябва да падне върху самия него. Учениците трябва да изнамерят начин да осигурят потребните условия за ефикасно изпълнение на задачата им, именно да учат, да напредват по пътя на познанието - и на своето личностно израстване. А не учителите да водят една предварително обречена битка, а пък класът (мнозинството от учениците) да бъдат нещо като сеирджии, пасивни наблюдатели. Учителят, преподавателят, не бива да е вардянин, пазач, страж и прочие, неговата задача и мисия е съвсем друга. Предполага се, че той пред себе си трябва да има искащи да постигнат нещо в знанието млади хора, и тогава вече, при това необходимо условие, може да си изпълнява нелеката познавателна задача. Всичко друго, всичко различно е робуване на остарели, анахронични представи и норми. Всичко друго е някакъв абсурд.

Обикновено администрацията, за да се избави от участие в решаването на този невероятно тежък проблем, прехвърля цялата тежест около решаването му на самите учители, което означава едно: оставя ги да се занимават предимно с неприсъщи им задачи или цели. Не е тази работата на преподавателя, да речем, по английски, или немски, или философия, или по който и да е друг предмет най-напред да усмирява класа, та да може да си върши специфичната работа и задача. Тази работа е на самия клас, на родителите на тия същите ученици, на класния наставник, на администрацията, която трябва да вземе мерки за да озапти ония ученици, които са се самозабравили и не се влияят от всички опити за групово въздействие върху поведението им. А учителят има за задача да помага на младите да учат, да напредват по пътя на познанието. Толкоз.

Задачата и мисията на учителя е така фина, че не бива изобщо да се смесва с други, неприсъщи елементи, какъвто, безспорно, е прословутото "озаптяване" на т.н. "недисциплинирани ученици". Тази задача трябва да я реши самият клас като малка общност, ако съставящите този клас изобщо искат да учат и да постигнат нещо. Ако пък мнозинството от класа не иска това, то работите тогава са съвсем неверни и погрешни, са съвсем объркани, което изисква още по-трудни мерки и решения, та да бъдат поставени на вярната основа. Но ако всичко се поставя на неверната основа, тогава, близко до ума е, няма как да се реши някога. А за жалост т.н. командно-дидактична административна система, възцарила се в българското образование преди десетилетия, е поставила всичко на обсолютно неверна основа. Затуй ще бъде цяло чудо ако в рамките на формираните от нея представи и подходи изомщо някакъв проблем може да се реши. То затова и никакъв проблем тази анахронична система не може да реши. И затова положението става все по-тежко и нетърпимо.

А трябва да се търси изход. Ето, аз предлагам такъв. Един алогизъм, един анахронизъм трябва да се отстрани. И съм убеден, че работите ще потръгнат.

Влизам в клас тия дни. Бях в болнични, замества ме друг учител, дори двама са ме замествали. Учениците в наше време са доста шумни, това, че е влязъл учителят, и при това е влязъл както и подобава, примерно, без да им натрапва присъствието си, без, примерно, още с влизането си да почне гръмогласно да крещи, то класът даже и може да не го забележи. И след това учителят трябва да почне "да взема мерки" да се възцари някакъв ред, някаква атмосфера, та да започе часът. И аз съм допускал тази грешка да се опитвам, да се мъча да въвеждам ред - сякаш аз съм заинтересованият да започне часът. Пита се обаче: кой наистина трябва да е заинтересованият? Защо аз да въдворявам ред? Защо да се натрапвам? Нима не се подразбира, че аз съм там, за да ги обучавам, примерно, във философия. А не за да бъда пазач, вардянин, нещо като милиционер и прочие? Милиционерската представа за ролята на учителя трябва да си отиде в архивите.

И тъй, вместо да се намесвам, за да овладея положението, аз започвам да чакам класът да миряса, поне някои негови особено усърдни във вдигането на шум представители да осъзнаят, че учителят вече е тук и че трябва да млъкнат. Чакам пет минути, ефект почти няма. В един момент някой ученик се провиква: "Айде стига де, спрете малко, господинът е тук, хайде да започваме!". Понякога го подкрепят и други, понякога никой не му обръща внимание. А трябва да се проработи ефективен механизъм самият клас да решава най-ефективно този проблем със създаването на най-благоприятни условия за учене, на атмосфера, която да предразположи учениците да се настроят за успешни занимания. Това със създаването на настроение за учене е особено важно да става по присъщия му, вътрешен, интимен начин, не грубо, не отвън, не по принуда, насилствено и прочие. Насила хубост не става - казал го е народът. Учителят може да помага, но съвсем не да е главното действащо лице. Ученикът, респективно класът трябва да е главното действащо лице - и да привикне да носи пълната отговорност за своето положение и също така за бъдещето си. Никой друг не може да замести младите в тази основна тяхна задача и цел.

Тъй че, загатнах ви, работите стоят съвсем иначе в сравнение с това както си ги представя мнозинството, да не кажа всички. Затова толкова са объркани работите в българското училище, затова то е станало нещо като лудница. Защото живеем с неверни представи. Всички робуват на тия неверни представи. И затова в резултат животът ни е кошмар. Няма как да е иначе. Щом сме толкова неадекватни, това и заслужаваме...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 27 ноември 2012 г.

Нека да сме завинаги причастни към всичко онова, в което вярва достойният човек!

Получих вчера отговор от Министерството на образованието, младежта и науката - по повод на моя по-раншна жалба до тази институция. Получих всъщност един прелюбопитен документ, който, когато имам време, ще сканирам и ще кача тук, заслужава си да се види туй творение на нашето родно чиновничество. Написан е този отговор по тертипа "Где го удряш, где се пука", спазен е, естествено, няма как, и неръкотворният принцип на нашенската родна бюрокрация, именно принципа "Гарван гарвану око не вади".

Изобщо, с няколко думи казано, документът, който МОМН е благоволило да съчини, показва, че ние, гражданите, дето позволяваме с данъците ни да се издържа една толкова ленива (мързелива, изнемогваща от скука) и високомерна администрация, трябва да се позамислим сериозно над въпроса: докога ще си позволяваме този лукс, именно да храним една безполезна администрация, която нищо друго не прави освен да пречи и да вреди - и да разваля, да обърква, да съсипва, да трови?!

Вчера, с оглед на тия мой горчиви мисли и констатации - те, апропо, не са от вчера, аз отдавна зная истинското положение на нещата, а сега наново и наново ми се препътвърждават едни контатации, до които съм стигнал отпреди десетилетия - на моя милост й се наложи да посети Съдебната палата в Пловдив и да заведе в Районен съд в Пловдив, гражданска колегия, едно дело, с което ще се опитам да потърся защита от съда на своите човешки и граждански права от произвола на самозабравили се чиновници. Ето малък откъс от моята ИСКОВА МОЛБА:

... И така, моята искова молба съдържа два момента на обвинението ми и, респективно, две искания, които моля да постановите след като се убедите във верността и основателността им:

1.) Понеже през последната година бях подложен от работодателя си на недопустим всекидневен тормоз и на недопустимо груб административен произвол, довел до накърняване на моето лично достойнство и на престижа ми като личност и преподавател, а също така и до неизчислими вреди и щети от физическо, психическо и нравствено естество, най-вече до рязко влошаване на здравословното ми състояние, многократно постъпване в болница и в крайна сметка изпращането ми до ТЕЛК за инвалидизиране, то моля уважаемия съд да отсъди и да наложи изплащането на съответната компенсация, за да възмезди нанесения ми физически и морален ущърб;

2.) Моля също така уважаваният съд да отмени заповедта за толкова несправедливото дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, до което се достигна след злоумишлено, злонамерено развитие на събитията от работодателя, включващо подправяне на крайната дата на платения ми годишен отпуск, фиксирана от мен, издаване на заповед за разрешаване на същия този платен отпуск с няколко дни закъснение след фактическото ми излизане в отпуск, неуведомяването ми за промяната, а в крайна сметка след неявяването ми на работа също така и несъобщаването, че трябва да се явя на работа предварително предвид промените, нанесени собственоръчно от работодателя в моята молба за ползване на годишен отпуск без изобщо да ме уведоми, благодарение на което работодателят в крайна сметка има умишлено търсената възможност да ми наложи дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, не вземайки предвид обстоятелствата около това толкова специфично „нарушение” на Кодекса на труда.

Обръщайки се към съда като инстанция, бдяща за съблюдаването на законите и на самата справедливост, вярвам, че моите права ще бъдат защитени от толкова грубия и политически мотивиран административен произвол от страна на длъжностно лице, а именно, че правото ще бъде защитено, а справедливостта – възстановена и гарантирана.

Това е положението. Понеже благодарение на този блог дадох гласност на цялата история, счетох се за длъжен да дам гласност и на тази моя стъпка: обръщането ми към съда. Смятам, че в едно демократично общество обръщането към съда с оглед защита на нечии потъпкани от самозабравили се властници права е съвсем естествена и закономерна стъпка, а не е нещо "крайно скандално" или "ненормално", както на някои хора може да се стори. Изобщо в случая като изследовател съм крайно заинтригуван и заинтересован да разбера докъде, до какъв изход ще стигне цялата тази история, която за мен в същината си не е нищо друго освен един открит, направо публичен урок по демокрация, който си позволявам да изнеса на своето началство, пък и на своите ученици.

Тоест, другояче казано, върша си работата, тъй като моя милост е учител по философия и гражданско образование, сиреч, тази ми е работата, която цял живот съм вършил: да изнасям всякакви, какви ли не уроци, и то също така на всякакви хора, не само ученици, не само млади хора, а на всякакви хора. Не е лека, да, съвсем не е лека задачата на философа в едно общество като нашето, едно наистина болно общество, в което такива най-естествени неща като свобода, достойнство, личност и личностност, морал, човешки права и правдини, демокрация и прочие, и особено битката за отстояването им, която трябва да водим всеки ден, се възприемат от огромна част от общността като "западни лигавщини", като "чудатост", като "шантавост", като "маниащина" или "странност" на оня, който си е позволил един такъв "прекалено излишен лукс".

Е, аз пък си позволявам този разкош, именно, държа да бъда човек и личност, а най-вече се опитвам да си отстана докрай верен на мисията на философа и на задачата на философията, която, вярно, е крайно неблагодарна, ала за сметка на това е твърде благородна мисия и задача - и носи огромен позитивен, оздравяващ смисъл. Ще си позволя тук да отправя и малък апел на своите вече повече от 4 000 редовни читатели, приятели от Фейсбук и от блога: не се плашете и вие всеки ден да отстоявате правото си да бъдете личности - свободни и достойни човешки същества!

Нека това да бъде моето пожелание към вас в тази ранна утрин на този великолепен есенно-зимен ден, който ни очаква. Нека бъде благословен с тия благородни мисли вашият ден! Нека да сме завинаги причастени към всичко онова, в което вярва достойният човек. Знайте и никога не забравяйте, че свободата и истината имат едно най-предно място сред нещата, който той най-много почита...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Антидуховните владици-ченгета работят неуморно против църквата - и против религията и вярата, разбира се!


Antoniya Andonova каза: Не е до протеста, но е правилно да бъдат еднопосочни всички християни. Не виждам нищо грешно в католическата църква освен мистичното й минало, за което се говори, че е имало насилие. Принципите на католицизма са много по-близки до природата и интелекта на човека, в сравнение с нашите ритуали, които ни поробват. Но аз не познавам добре техните традиции.

Valentin Malamov каза: ... трябва да отмъстим на самозабравилите се ченгета-мутрополити от БПЦ... Нали сме християни, къде е смирението? Блика злоба и приканване към саморазправа... не е ли проблем това? Колега, диалектика-дидактика прилагайте - основни методи са все пак...

Ангел Грънчаров каза: Къде видяхте да блика злоба? Не, няма такова нещо, в призива ми блика гняв, законно възмущение от безобразията! Човешко е да се гневим и възмущаваме, аз нямам претенцията да съм светец, човек съм... Простете, но не е нормално, не е естествено като гледате какво правят мутрополитите, да белите семки и да философствате за смирение... :-)

Valentin Malamov каза: Не е човешко да се гневим... човешко е да отстояваме права с диалектика и дидактика... в рамките на правовата държава...

Ангел Грънчаров каза: Даже и Христос в някои моменти силно се е гневил, чели ли сте Евангелието?

Antoniya Andonova каза Но не винаги откликва съвестта. Зависи и от самосъзнанието на извършителя. Понякога може и да е заблуден, други се самообвиняват твърде много дори за нищо.

Ангел Грънчаров каза: Който се смята за ангел или светец, да не се гневи, аз съм човек и се гневя като гледам безобразията...

Valentin Malamov каза: Направо ми казахте, че не съм нормален. Вие давате оценки на всяка втора дума. Имате проблем с общуването с хората.

Ангел Грънчаров каза: Г-не, а Вие, простете, проповядвайки смирение, т.е. смирено да гледаме наглеците, дето разтерзават Църквата ни, също минавате в тяхната компания, която без смущение се гаври с всички нас и най-нагло ни убеждава, че трябва да бъдем търпеливи, т.е. да търпим безобразията им...

Valentin Malamov каза: Вие си се гневете, но вие подтиквате към същото други. Това е проблема. Гневът е животинско чувство. И двамата сте тоталитарно ориентирани. Признавате само силата за метод на управление. Ако и тя като Вас се гневи вече става весело...

Ангел Грънчаров каза: Не е вярно, гневът е човешко чувство, да прощавате, ама сте в дълбоко заблуждение...

Valentin Malamov каза: В голяма грешка сте, не искам смирение. Искам ред и традиции. Ние сме в Европа.

Ангел Грънчаров каза: Да, искате спокойствие, та олигархията да ни възсяда ако може с векове, ето това искате!

Antoniya Andonova каза: С добри намерения ли е това отмъщение?

Bacho Кольо каза: Нема какво да плашиш! Ами направо напускай. Никой нема да умре от мъка за загубата.

Кръстю Желязков каза: Сорос ли каза така?

Анонимен каза: Агонията на църквата е повод за празнуване. Ако погине, даже още по-добре! Религията е отрова.

Анонимен каза: Ама не само да заплашим, а направо да го направим, още повече, че доктриналните разлики между православието и католицизма са минимални и изкуствени, схизмата е повече резултат на политически различия навремето между Изтока и Запада. Факт е обаче, че и католическата църква напоследък е разтърсвана от големи (секс) скандали и губи авторитет. Факт е също така, че католическата църка много отрано започва да подкрепя фашистките режими в Италия, Германия, Испания, Хърватия и другаде и това минало до днес не е осмислено.

Анонимен каза: Религията е единственото, което удържа бедните, да не убиват богатите.

Ангел Грънчаров каза: До оставим настрана марксисто-комунистическите и атеистични доктрини за религията и църквата, които някои ни пробутват... те не са интересни и са доста изветрели, приличат на притоплени прокиснали манджи... Някой ако обича да яде такива манджи, да заповяда, аз обаче не съм прасе... то и прасетата не ядат такива манджи...

Католическата църква никога не е поддържала фашизма или национал-социализма; за сметка на това с малки изключения (неколцина свещеници, които са се съпротивлявали и са били посечени) източно-православната църква биде овладяна изцяло от комунистическата държава, която хем обезкръви своя исконен враг, хем направи нужното да дискредитира църквата и религията така, както никога това не е било правено.

Сегашните мутрополити, помазаници на комунистите, се държат по този крайно осъдителен и арогантен начин (демонстрирайки материалистически манталитет) не за друго, а защото имат такава бойна заповед: целта е да отблъскват колкото се може повече хора от религията и вярата. Целта и задачата, за която работят, е: да изкоренят вярата и религията от човешките сърца.

За жалост, трябва да признаем, че те успяват в тия свои попълзновения, бидейки примерни слуги на кагебисто-комунистическия Сатана. Нима мислите че руският патриарх и "дядо" ви Николай Московско-Пловдивски не знаят това, че не бива да носят толкова драгоценни часовници? Знаят, разбира се. И защо си го позволяват въпреки това? Ами ясно защо: за да отблъскват колкото се може повече хора от вярата, църквата и религията, ето защо! Бидейки в църквата, те работят неуморно против църквата - и срещу религията, и срещу вярата, разбира се...

Анонимен каза: Имам уважение към католическата църква, но някои от протестантските деноминации са страховити - истински фанатични изроди, а не като нашите, за които това е само поза.

Анонимен каза: Нямам уважение към НИКОЯ църква. И НИКОЯ религия. Католическата църква е подкрепяла Хитлер до последния му час. Оп!!! Казах нещо против Хитлер! Сега Грънчаров ще ме обяви за комуноид :))

Bacho Кольо каза: Грънчаров, що не станеш един будист - чиста работа. Или още по-добре кришнаит. Съвсем ще отговаря на натюрела ти.

Анонимен каза: Грънчаров, пак лъжеш....

Pope Pius XII - Fascists and Nazis. Pius was the ultra-Conservative pro-Fascist Pope who (as Cardinal Pacelli) in 1929 signed the notorious Lateran Treaty with Mussolini, and later collaborated with Hitler and turned a blandly incomprehending ear to the appalling crime of genocide systematically applied by his Nazi allies in their concentration camps and gas chambers. Pius XII was, to paraphrase Lord Macaulay, the hope of the stern and unbending Tories, the medievally minded traditionalists in the Roman Curia.

Да ти го преведа ли, или сам ще се опиташ?

Анонимен каза: Може би най-хуманната и балансирана религия на света е бахайството. Само че както казва философът Ернст Тугендхат, през 21-и век вече е невъзможно да си религиозен.

Прочуете историята и ще видите дали Ватикана все пак не е сътрудничела с фашистите. За съжаление Ватикана има принос за възхода на фашистките режими в Европа през 20-ти век. Друг въпрос е, че фашизмът е реакция на комунизма, не обратното. Факт е също, че комунистите разглеждат религията като голям враг, защото тя наистина е несъвместима с техния идеологически диктат. От това не следва обаче, че като антикомунисти трябва да сме задължително и религиозни.

Иначе в бившите комунистически страни католическите църкви се оказаха сравнително по-резистентни на комунистическото влияние и проникване от православните и протестантските.

А БПЦ е безнадежден случай, напълно дискредитирана и с птактически нулеви шансове за пречистване и обновление и всъщност не си струва да се коментира и обсъжда. С прискърбие трябва да признаем, че комунистите са постигнали целта си да я елиминират напълно като обществен, морален и всякакъв фактор.

Ангел Грънчаров каза: Оп!!! Казах нещо против Хитлер! Сега Грънчаров ще ме обяви за комуноид :))

Хитлер е ваш партиен другар: където е комунисто-социалист, там е инационал-социалист :-) все сте социалисти... защо аз да ви обявявам, вие сами сте си се обявили като сте приели тия имена или наименования...

Анонимен каза: Ами той вашият бог е доста по-жесток и от Хитлер, и от Сталин, и от Мао, така че не съм сигурен вие на какъв (не)морален пилон танцувате.

Ангел Грънчаров каза: Бог е любов. Тия, които приписват на самия Бог жестокост, не разбират нещо най-просто: съвършеният Бог не може да притежава такъв дефицит на доброта, който Вие определяте като "жестокост" или като "злоба". Жестоки и злобни могат да бъдат само крайно ощетените индивидууми... другояче казано, слабаците. Ако си представяте всемогъщия Бог като слабак, това говори за крещящата липса на разсъдъчна способност у Вас самия...

Анонимен каза: Бог е любов, но на неговите деца (хората) се случват най-ужасни неща, без той да си помръдне пръста да им помогне и да ги предпази. Един любящ баща не може да постъпва по този начин. Вие бихте ли постъпили така са Вашите деца? При това голяма част от злините в света са причинени от безлични природни стихии и не могат да се припишат на злата воля и умисъл на хората, които Бог бил създал свободни, включително и да вършат зло, както гласи един традиционен аргумент. Именно теодицеята, т.е. наличието на зло в света, е най-силният аргумент срещу съществуването на любящ, добър и същевременно всемогъщ Бог и с това на християнския Бог. Или Бог не е добър, или не е всемогъщ. Както казва Яворов:

„И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.

Те чакат милост... Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!”

Владимир Трашов каза: След прочитането на редовното сутрешно просветляващо ме есе-пътепис (този път) на философа-учител Ангел Грънчаров, след запознаването ми (за пръв път!) с мъдреца ни (на нас българите!), с просветения, а вероятно и посветения ВАКЛУШ ТОЛЕВ, как да не излушам и божественото изпълнение на божествената бетовенова музика.

Как тази велика сплав от хармонични мелодии, съвършено доведена до слуха ми от съвременната технология да не успее да разтрепти духа ми, как да не го повдигне и да го потопи за тези велики минути в прекрасните невидими светове на чистото блаженство, на райското чуство тук на земята и сега!

За да ми остане от цялата тази истинска духовна храна зарядът да съществувам с основателната надежда, че хубавото, светлото и доброто ги има, че те ще бъдат и ще пребъдат, в противовес на злото, тъмното, глупавото, неразумното, недоразвитото, не желаещото да се учи и да върви напред.

23.11.2012г. Владимир Трашов

Анонимен каза: Четете Библията е ще видите какви ги е творил богът ви. За щастие, той/тя е един литературен образ, който няма съответствие в реалността.

Ангел Грънчаров каза: Нещата стоят значително по-иначе в сравнение с както си го представяте. Това, че не разбирате и не полагате усилие да разберете не Ви прави чест. Много пъти съм Ви обяснявал как стоят нещата по същия този въпрос за теодицеята. Пак си повтаряте все същото. Напредък никакъв.

Злото, ширещо се по този свят, има своя позитивен смисъл. Бог не се меси в законите на този свят, щото всичко тогава отива по дяволите. Смисъл има не Бог да направи така, щото всичко хора да вършат само добро, щото тогава всичко се обезсмисля, а има смисъл хората сами да възжелаят доброто и да почнат да се борят за неговото тържество. Има нещо свято, на което Бог държи най-много: човешката свобода. Бог е сътворил човека като свободен. Чаткате ли за какво става дума?

Опитайте се да помислите поне малко. Папагалското повтаряне на едно и също нещо само показва, че срещу себе си имам един крайно немарлив спрямо задачата на мисълта и мисленето човек...

Анонимен каза: Офффф, проповеди... :(

Ангел Грънчаров каза: Никакви проповеди не са; става дума за елементарни истини, които е непростимо да не се знаят от що-годе образован човек...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

неделя, 25 ноември 2012 г.

Кратка есенна импресия за баби, котарак и парче благословена, помилвана от Бога земя

Два дни пак ми се наложи да пътувам с кола из свидното ни отечество. Този път ходих до Долна баня, в моя роден край. Тъй и тъй се захванах от няколко години да описвам тия свои пътувания - какво друго да прави един човек без работа?! - та да драсна някой ред и сега, и този път, щом вече съм започнал.

Закарах брат си до вкъщи, той живее с майки ни именно в Долна баня. Разказах за него тия дни в есето-пътепис със заглавие Грижете се най-вече за душите си - и бъдете добри: добротата е най-добрия лек за душата.... Той беше повече от 3 месеца в болница, а сега, след като му уредих лекарствата (неговото "джи-пи" е тук, в Пловдив), по негово изрично желание веднага трябваше да тръгнем за Долна баня. И ето, в колата сме, която лети към това райско място в полите на Рила.

Чудесна е тази есен, не зная дали сте го забелязали. Ненатрапчива една такава, леко пристъпваща, сякаш е обута с терлици, но иначе е великолепна; за да я забележиш обаче в цялата й прелест се налага да излезеш от панелните ни градове и да тръгнеш из полето наоколо. Гледам ярко жълтите, сякаш са обхванати от пламъци корони на огромните крайпътни дървета, и си мисля, че тия там Сезан, Моне, Мане ряпа да ядат: по никой начин не могат да надминат импресионизма на самата природа! Слага ги в малкия си джоб природата по силата на внушението - и по богатството на емоции, които е способна да разбуди в душите ни. Посевите и тук вече са засети и приятно се зеленеят. Крайпътни търговци продават предимно купища зеле, кошници с ябълки, бутилки с вино и ракия, везеници сухи чушки, лук, картофи, всякаква друга зимнина, добита от плодородната земя.

На борсата в село Лозен спирам за да купя, по поръчка на майка ми, чувал зеле. Питам колко струва килограмът. Казва ми намусеният търговец: "40 стотинки!". Отвръщам му: "Да имаш много здраве от мен, в Пловдив на градските пазари върви по 30-35 стотинки!". Той любезно ми отвръща: "Ами що не си купиш оттам?". Ще си купя - му отвръщам. Нашите търговци все още страдат, горките, от представите на незабравимата ера на социалистическия дефицит; крайно са ми симпатични такива опитващи се да търгуват катили-комуноиди, които още не са осъзнали, че свободният пазар не търпи комуно-идиоти, които се опитват да изнудват потребителя. След 5 минути спирам на едно място, където старец продава пред дома си чували със зеле. Човечецът ми ги продава с благодарност за 25 стотинки килото! Майка ми ще е безкрайно доволна от сделката: тя, горката, цял живот е била принудена да цепи стотинката на две! Бедността, неотменна спътница на социализмо-комунизма, я е приучила на това. Предусещайки как ще се радва, че ще ядем тази зима евтино кисело зеле, отново потеглям с колата по шосето, което ще ме изведе до Долна баня.

Брат ми много се радва, че сякаш като по чудо вече пътува за толкова милата му Долна баня! Споделям радостта му: намъчи се в болницата тия няколко месеца! Но горещото лято беше безпощадно спрямо болестта му. Два пъти се наложи да влиза в болница. Сега е вече късна есен и той вече се чувства сравнително добре. Да си стои през лютата зима на топло, та всички, дай Боже, да сме спокойни. И най-много аз, защото работата ми е такава, че изисква пълно спокойствие и отдаденост. Ужасно се чувствам когато толкова често ми се налага да нося по две-три дини под една и съща мишница...

Е, пристигаме след час и половина два спокойно пътуване. Не обичам да бързам, да се правя непременно на пич, както държат да се представят огромната част от другите шофьори. Фърчат като стрели, ако не изпреварят ближния се чувстват дълбоко нещастни. Ако не могат да те изпреварят по лъкатушещото в дефилето тясно шосе, те псуват и кълнат от все сърце! Крайно нервни, изнервени, психясали сякаш са огромната част от сънародниците ни, защо ли е така? В Долна баня е времето е чудесно, слънцето грее, кристално-чистият рилски въздух пори жадния за толкова свежест бял дроб на копнеещия по природата "гражданин Грънчаров". Е, в сърцето си съм стопроцентов селянин де, това "гражданин" го пиша само и само за да потормозя малко моите любими мрънкала, които ме съпровождат неотменно - както дрънкането съпровожда разнебитената циганска каруца.

Преспивам в Долна баня, щото е късно да се връщам назад, в Пловдив. Забави ни това, че половин ден трябваше да търча по разните му там "здравни каси" за да уреждам документите за братовите "безплатни лекарства". Как ще са безплатни като за да уредиш получаването им ще изразходваш толкова нерви, че предоволно ще си си платил за тях?

На другия ден слагам зелето в избата в два бидона, осолявам го, върша набързо и друга работа, поне малко да помогна. После в един момент майка ми споделя с мен една своя мечта: искала да отделя малко време и да я закарам да види свои роднини в съседните села Марица и Радуил - с които не се била виждала отдавна. Няма как, правя й този подарък. Не крия, че го правя това и егоистично: много са ми приятни разговорите на възрастните жени, пък и ми е приятна обстановката в техните домове, където ще погостуваме за час-два. Невероятна идилия цари в тия подредени селски къщи, където печката бумти, а бабичката си преде или плете, полегнала на креватчето до прозореца, а пък котаракът е полегнал в скута й и мърка ли мърка!

И ето, карам я за първи път при нейна братовчедка в с. Радуил, у която, кой знае защо, до този момент не бях ходил. Радуил е село в самото подножие на Рила, на 20-тина минути път с кола до Боровец. Прочуто е със своя зрял боб. С колата, следвайки упътванията на майка, пристигам в самия край на селото; пресичаме внимателно река Марица по малък дървен мост, а пътят вече е черен (по-скоро кафяв от глината!), каменист, тесен, криволичещ между къщите. Скоро пристигаме. Майка доволна слиза от колата с бастуна си и се запътва в приповдигнато настроение към самотния дом на нейната братовчедка-приятелка, с която толкова отдавна не са се виждали. От комина се вие дим, което е знак, че търсената баба е у дома си, т.е. не е заминала при децата си, живеещи в София. След това разбираме, че тя не могла да живее в големия град, мъчно и било за дома, затова си живеела все на село.

Ето, показва се миловидната сърдечна бабичка, усмихната, прегръщат се с майка едва ли не просълзени от умиление. Кани ни вътре, суети се, че не е подготвена да ни посрещне както трябва. Трябвало да я предупредим по телефона да се приготви, а пък майка й казва, че само минаваме да се видят, а не сме тръгнали да гостуваме. Около половин час седим в топлата приземна кухничка. Бабата пържи мекички за да ни черпи все пак с нещо. Светло е, два огромни прозорца откриват страхотна панорама с изглед към реката и планината. В ъгъла, от източна страна, има наредени икони и кандилце. Разказват си старите жени разни спомени и истории, сладка-сладко си хортуват, а пък аз си играя с зажаднелия за игри котарак. Много е любвеобилен, грамаден котарак си има бабата, куче даже не й трябва при такъв котарак! Много си падам по тия животни с ясно изразени философски наклонности, имам предвид котките, явно с тях си имаме сродна душевна нагласа. Само дето аз, философът, нямам възможността да мързелувам като тях, ама както и да е.

Градината и дворчето на бабичката наистина е в подножието на самата гора, нагоре вече издига снага Рила планина! На един хвърлей място е гората, в невероятно красиво райско кътче живее тази бабичка! Завиждам й, разтапям се от желание да мога да поживея в такова едно самотно и диво място поне месец. Но няма как. На мен ми стига и половин час да се заредя с малко енергия. Бабите си говорят, разказват си истории. Заслушвам се в една, която ме впечатлява. Става дума за семейна трагедия, случила се преди около 10-тина години.

Съпругът на тази бабичка бил ловец, рибар, неуморно скитал из гората, водейки със себе си и двамата си внуци. Един ден обаче дошла буря, завалял пороен дъжд с гръмотевици; и станало тогава страшното: паднал гръм и убил на място едното от внучетата му, момче на 16 години! Другото момче също било там, наблизо, също пострадало, но оцеляло. Дядото им бил наблизо и видял всичко. Не издържал трагедията този човек: след погребението на внука му легнал на леглото, обърнат към стената, два дни лежал и също умрял! На третия ден след погребението на момчето погребвали и неговия толкова силно обичащ го дядо, който не издържал смъртта му! Разказа ми тази история бабичката, сълзи покапаха по съсухрената й ръка. И тя силно жали, ама ето, Бог й дава още живот, та да поддържа топъл родовият дом. Тъжно, много скръбно става обаче когато и бабичките се преселят в другия свят, а тия домове опустеят, щото младите обикновено са далеч...

Моята майка подема друга тема, тя е невероятна майсторица на сладките приказки - откъде синът й ще умее да пише така ако нейната дарба поне малко не я е наследил?! Почват да се оплакват за болежките си двете стари баби, а аз пак се захващам да си играя с котарака, който изслушва историята за починалото от гръмотевица момче благочинно застанал на задните си крака и дълбоко замислен за тайнството на човешкия живот. Явно котешкият живот е съвсем ясен за него, но виж, разбирането на човешкият живот и него го затруднява. Но щом бабичката спира разказа си котаракът излиза от унеса си и пак почва да ме пипа с лапичка да му обърна внимание. Играем си още няколко минути и трябва вече да тръгваме.

Баба Василка ни дава за армаган торба с орехи и ябълки и шише люта, невероятно ароматна домашна ракия. Снощи, вече в Пловдив, опитах ракията: невероятна е, такъв балсам за душата не бях пил скоро! Бабите винаги правят най-хубавата домашна ракия, не знам защо. Даже е по-хубава ракията им от калугерската, но както и да е. Да не нищим тази загадка, че трябва да привършвам. На връщане се отбихме и в родния дом на майка ми в село Марица, ала какво стана там няма да пиша - понеже се изморих. Пък и за Марица много пъти преди това съм писал, този път мога да я прескоча в разказа си. Да спирам, че ако се разфилософствам за село Марица и дядовите ми истории от нея край няма да има тази моя уж кратка есенна импресия.

Хубав ден ви желая на всички! Не мислете, че утре е понеделник. Събирайте впечатления днес, та да победите поганното настроение на градския делник, с което няма как, ще трябва да се примиряваме още от утре.

Утре и аз вече съм на работа. Свършиха болничните. Отказах повече болнични щото пък без пари съвсем не се живее. Не знам дали знаете, но когато човек се разболее и излезе в "платен" отпуск, държавата го наказва с глад, не му плаща, бави с месеци плащането на болничните, та той повече и да не смее да си помисли отново за болести. На този шантаж, на тази гавра му викат "модерна социална здравна политика"...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Въведение в дискусия за образованието с участието на Жак и Иванка Асса

По моя молба г-н Жак Асса се съгласи да участва в дискусия за проблемите на образованието в рамките на Дискусионния клуб, съществуващ в рамките на ПГЕЕ-Пловдив. Г-н Асса е знаменит доайен на това авторитетно пловдивско училище, сега е пенсионер. Публикувам по-долу уводните, встъпителните думи към темата, които той написа специално за дискусията в съавторство със своята съпруга Иванка Топалова-Асса, също дългогодишен преподавател в това училище. Как ще протече самата дискусия в Клуба подлежи на уточняване; най-вероятно ще организираме онлайн-дискусия с участието на г-н Асса; ето сега и въпросният текст:

Няколко думи по отношение на образованието. Според нас то върви надолу поради липса на мотивация. Интелигенцията е натикана в ъгъла и всеки опит да е сочена за пример е неуспешен за масовия ученик.

Първо - трябва да се осигури перспектива за добре заплатени интелигенти. Например в Америка ако липсват кадри в областта на математиката се осигурява за завършващите специалисти по точни науки по-престижни заплати спрямо средните заплати на висшистите.

Второ - там се увеличава авторитета на интелигенцията като в производството има нива - например, за да стане главен конструктор бакалавърът трябва да работи минимум 20 години, магистърът 10-15 години, а докторът могат да назначат веднага. При това бакалавърът може, работейки, да пише докторат и щом го защити, веднага израства в службата. Простичка система, която спокойно преживява кризата и я преодолява.

А как е у нас - пълно с Калинки, дори и без дипломни, или пък с фалшиви дипломи, заемащи високи длъжности в администрацията и управлението (физкултурници управляват вътрешните работи, пожарникари - цялата държава, уволнени от западните институции управляват финансите на държавата и т.н.). Как при такива факти може да се иска младото поколение да уважава образованието и да се стреми да повишава квалификацията си?

За пример може да се вземе БАН, чийто бюджет е по-малък от разходите, предоставени на Цв. Цветанов за осигуряване на "специалните разузнавателни средства" (СРС), което е евфимизъм на подслушване. И това ще залегне и в бюджета за 2013, с мотива на Дянков, че е нужно реформиране на БАН.

Колкото до авторитета на преподавателите, ти на собствения си гръб знаеш как се оценява новаторството. Когато някой "водещ" учител има открит урок, той се готви за него цяла година, кани двама-трима души, и после още поне една година се леят дитирамби за този открит урок и за този колега. А ако друг учител обяви, че всички негови уроци са открити и даже иска да ги популяризира чрез качване в интернет, той става такава заплаха, че не трябва има място в училище.

Как виждаме ние обучението по точните науки например. За учителите по точните науки основното да е не да дават информация по учебния материал (такава информация може да се открие във всяко учебно пособие), а трябва да научат учениците си да прилагат този учебен материал. За тази цел учениците трябва да се запознаят с методите за творческо мислене и на творчество.

Както се знае пак от Запад, трябва да има диференцирани класове за будни ученици и класове за по-бавно усвояващи науката ученици. Класовете за по-будните ученици са с по-разширен теоретичен материал и с повече упражнения, свързани с мисловната дейност. Такива опити са правят у нас с приемането на учебници по математика първо и второ равнище. Има такива учебници по математика и за ВУЗ, като материалът с повишена трудност е с различен шрифт. За учениците, които по-трудно усвояват теорията, материалът трябва да е с намален обем и практическите упражнения да са по лесни.

Има един разказ на А.Азимов за училището на бъдещето "Жълтата къща" (алюзия за психиатрично заведение!! - но четейки разказа, разбираш, че е нещо друго). Разказът се води от първо лице на младеж, който до двадесет години е затворен с няколко други младежи в една къща, пълна с книги. До всеки от тях има учител, който ги кара да четат и да се опитват да възпроизвеждат прочетеното. Докато останалите навън младежи, с помощта на краткотрайни ментални програми по специалности, които им се "наливат" в мозъка, стават дипломирани водопроводчици, електротехници и т.н. Главният герой има няколко бягства от жълтата къща и винаги е връщан. При последното бягство провежда разговор с водещия го учител (неговия гуру). От него той разбира, че в жълтата къща се подготвят бъдещите творци и новатори.

- А ако не успея да изобретя, да създам нещо ново? Какво ще стане с мене? - пита ученикът.

- Тогава ще те назначат за гуру на следващия изобретател.

Кой днес създава такъв авторитет на учителя и колко учители наистина заслужават да бъдат гуру на творци.

Написаха специално за ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ: Иванка и Жак Асса

--------------------

Това можеш да го публикуваш в блога, или/и да бъде тема в ДИСКУСИОНИЯ КЛУБ. Това е един вид основа за разговор.

Жак Асса

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 23 ноември 2012 г.

Грижете се най-вече за душите си - и бъдете добри: добротата е най-добрия лек за душата...

Вчера ми се наложи да преполовя с кола свидното ни отечество; обадиха ми се от болницата, където в последните месеци беше на лечение брат ми, казаха ми, че е изписан и трябва да го прибера. Наложи се незабавно да тръгна за Раднево, брат ми беше на лечение в психиатричната болница там. Писал съм вече някъде из "мемоарните" есета в блога си, че родният ми брат се разболя от ужасната болест след като се уволни от казармата, беше граничар; отиде в "социалистическата казарма" здрав и презпълнен с жизненост левент, върна се развалина; никой не разбра какво именно са му правили там за да убият така жестоко личността му.

Иначе брат ми и сега е прекрасен човек: с ангелска душа, по-добър човек от него не съм срещал! И е невероятно интелигентен. Бори се стоически с коварната болест: в нито един миг не допусна разсъдъкът да му помътнее. Не зная дали сте забелязали, но неизвестно защо е станало така: хората с истински добри души ние ги определяме като "ненормални", като психично болни. Ето, иска ми се този път да пиша по тази "крайно дискредитираща" ме тема, понеже съм под пресните впечатления от срещата ми с онова, което става в една от нашите най-големи психиатрични болници или, другояче казано, "лудници". Като пиша този текст, братлето ми седи на дивана насреща и кротко си пуши цигарата, вглъбен в своите мисли. Никога няма да прежаля и да си простя как стана така да бъдат погубени дарбите му по един толкова трагичен начин. Откакто той се разболя преди повече от 20 години та досега, няма как, предимно аз се грижа за него - заедно с изстрадалата наша родна майка, Бог да й дава живот и здраве!

Първо да кажа как мина пътуването ми до Раднево. Цяла история се получи понеже реших да пътувам с магистралата до Раднево, реших за първи път да използвам и новия й участък след Стара Загора. И стана една, не е за разправяне... крайно тъпа работа! Бойко с един замах ми отмъсти за това, че критикувам управлението му и строежа да магистралите му. Ето какво стана.

Отправих се на пътуване с хубаво настроение, понеже най-сетне дойде момента да взема от болница братлето си. Много приятно впечатление ми направиха грижливо обработените ниви покрай магистралата: вече почти не се виждат зарязани, буренясали участъци, не, напротив, всичко е пипнато от грижбива ръка, браво на нашите замеделци! Спомням си когато преди 7-8 години за първи път ми се удаде възможност да пътувам на Запад, в Западна Европа (тогава пътувах с влак), ме порази най-вече това: грижливо обработените поля, и стръкче бурен човек не може да види, всичко сякаш е пипнато от грижлива човешка ръка. У нас тогава така не беше. И в Турция като съм пътувал съм се впечатлявал от това. Но ето, минаха няколко години и у нас така стана, което е радващо! Капитализмът си знае работата: коренно ще промени живота ни! Иска се обаче търпение. Иска се време. Иска се и много работа! Потънал в ей в такива оптимистични мисли не усетих как стигнах отбивката за Стара Загора. Реших да не отбивам за Раднево, а да опитам да се предвижа дотам за първи път по новия участък: да видя бойковото чудо - и да се повозя по него! Хубаво, ама се наложи да спра и да попитам тъста си (той живее в Раднево) има ли отбивка за Раднево. Обади се тъщата. Като й поставих въпроса има ли отбивка за Раднево след отбивата при Нова Загора тя, без да се замисли, каза, че има! Има, ама се оказа че няма! И ето, моя милост вместо в Раднево се оказа в... Ямбол! Поне обаче видях и се налладих на прословутото бойково чудо. Позволете ми да не споменавам тук с какви попържни и благословии го определих, вече разбрал, че ще си загубя маса време заради тая моя приумица да се повозя по чудната магистрала!

А бързах да пристигна колкото се може по-скоро в болницата! Представете си как се чувствах. Но няма какво да се прави, ето ме в Ямбол. Извадих карта и почнах да умувам как по междуселските пътища по-скоро и по-пряко да се добера до Раднево. Ядосвах се, пък в един момент... ми мина. Оцених и хубавата страна на туй произшествие: ще мога да видя и да се насладя на есента в този непознат ми район на свидното ни отечество. Спрях колата да подишам донасита от упоително чистия въздух - и да се порадвам на есенното слънце. Прекрасно е есенното време въпреки всичко, нищо че по начало есента е меланхолично време. Всички сезони са хубави. Особено у това парче благословена земя, наречено България. Е, навсякъде е красив и хубав Божият свят, да не се правим на такива патриоти...

Няколко пъти спирах колата и питах разни хора да ме упътят, понеже не е лесно по плетеницата от междуселски пътища да се ориентира несвикналия човек. Оказа се, че някои пътища изобщо ги нямаше на моята карта! Общо взето доста време загубих, но понеже вече се бях настроил на подходящата вълна, вече не се ядосвах. Изглежда природата ме приласка и успои. Грижливата към нас Майка-Природа! Тя ни ласкае и обича, ала ние често изобщо не усещаме това и се държим като неблагодарни суетни и капризни деца. Както и да е. Да не философствам много, че кога ще стигна до края на това есе-пътепис?!

Наложи се да мина през с. Еленово. Това е родното село на моята тъща. Има къща там, лятно време всички ходим когато можем там, но сега стои самотна старата и великолепна къща с огромен двор. Няма я вече старата баба Митка, Бог да я прости, велика жена беше тя! Като се сетих за нея, няма как, реших, така и така съм дошъл до селото, да се отбия да почета гроба й - отбих най-напред към гробищата. Нямах свещичка, по поне прелях гроба с водица. Постоях малко. Горката баба Митка сякаш с благодарност ме гледаше от снимката: може да е ожадняла, милата! Народен човек беше тя, велика баба беше: представяте ли си, тя беше на времето кинаджийката на селото, държеше киносалоните и на околните села в ерата на комунизма! Деец на културния фронт беше баба Митка, чута и прочута и много уважавана от всички. Щото е пускала "гратис" на кино тия, дето са нямали стотинки. Още я помнят хората с добро чувство. А и иначе беше страхотна домакиня: всичко в нейния дом беше перфектно уредено под грижливата й ръка. Голяма къщовница! Отглеждаше рояци кокошки, пилета, пуйки, свине, овце, кози! Всичко имаше в нейния тогава богат дом. Доста парици беше прикътала в спестовни книжки, ала всичко изгоря когато любимецът й Жан Виденов организира хиперинфлацията и комунистите до шушка ограбиха целокупния наивен народец. Както и да е. Аз съм писал за тия неща някъде из книгите си. Та като казвам това, разбирате, че не можех да мина през Еленово и да не почета гроба на боба Митка. Даже там, в гробищата, си помислих нещо мистично: че по някакъв начин духът на баба Митка е организирал така да протече моето лудешко пътуване до радневската психиатрична болница - та да мога да прелея гроба й с малко водичка. Била е жадна, милата! Знам ли. Но тази мисъл, че ненапразно беше пътуването ми из тия краища, ме успокои окончателно.

Е, в крайна сметка, макар и с порядъчно закъснение, се добрах до Раднево и си свърших работата. Взех от болницата брат си, той е добре, докато почаках да му подготвят документите, поговорих с някои от болните. И установих това: тия хора сякаш наистина са с ангелски души! Сякаш само на такива места човек може да намери истински добри, кротки, добродушни хора. Личи си, че са крайно интелигентни и добри. Защо става така добрите и интелигентните у нас да са настанени предимно в психиатрии, а извън психиатриите да върлуват предимно простотията и простаците, определяни у Нашенско като "нормални", го поставям като казус за размишление на всички, които не мразят да мислят. Доколкото има такива извън психатриите ни де. Мислещите хора у нас са предимно в психиатриите, извън тях - да пази Господ! - от мислещите сме малцина. Както и да е. Отивайки към отделението, където е брат ми, минах през дълга алея из парка, сред който е разположена болницата. На едно място от горния етаж някаква жена или момиче ми махаше и ме поздравяваше ето така:

- Е, батеее, здравей! Как си? Здравей, батееее! Жив и здрав да си!

Спрях усмихнат и й помахах и аз. Казвам ви, наистина в тия заведения са настанени предимно хора с ангелски души, такава сърдечност във външния свят, населен предимно с намусени хора, не можеш да срещнеш! Затова често си мисля: ако Бог щади страната ни от разни бедствия, то най-вероятно го прави тъкмо за да пази ето тия толкова тежко болни, но така сърдечни свои чада! Не че ние, другите, с нещо сме заслужили тая милост, но те заслужават. И затова Бог ни пази. Той тях, твърдят, много ги обича. Не мога обаче да асимилирам, уж много съм се занимавал с философия и психология, как става така хората с толкова добри души да са предимно в психиатриите, а пък с лошите души - извън тях. Ако някой може да ми хвърли светлина върху тази прелюбопитна загадка - да заповяда. Ще ге изслушам с огромно внимание.

Ами това е. Да свършвам записките си тази сутрин. Днес ще ходя по болници да уреждам лекарствата на брат ми и след това ще трябва да го карам до Долна баня - където той живее със старата ни майка. И при мен живее понякога, но той си обича Долна баня - и родния ни дом. В Долна баня е райско кътче, особено есенно време; абе винаги е райско кътче там, какво да пиша повече?! Та днес, живот и здраве да е, ще пътувам за Долна баня. Ако имам време и настроение утре ще ви пиша и за това. Нищо че съм стар досадник, то туй, писането, си е мое хоби, ще си пиша, пък вие, ако ви досаждам прекалено, не го четете - и всичко ще бъде окей. Хубав ден ви желая на всички! Грижете се най-вече за душите си - и бъдете добри. Добротата е най-добрия лек за душата...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

сряда, 21 ноември 2012 г.

Безразличието тъкмо към най-важното у нас е най-голямо - ето това е най-страшното!

Край! Най-после интензивната работа през последните дни по подготовката на второто издание на две от моите книги за образованието - ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ с подзаглавие Що е академичност и има ли тя почва у нас? и НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! с подзаглавие Есета за освобождаващото образование - приключи. Не че аз съм свършил тази работа, моят дял беше в съгласуването на усилията на издател и художник на кориците най-вече, понеже решихме да направим нови, професионални корици. Помогна ми в това отношение един млад човек, отдаден на философията и изкуството: казва се Добрин Добрев, на когото искам тук най-искрено да благодаря за неоценимата помощ!

Всичко вече е готово, кориците са съгласувани, изпратени са файловете, и художника, и издателката са доволни от крайния резултат, а за мен да не говорим: аз съм направо щастлив! Много е важна "дрехата", в която се представя една книга, вярно, съдържанието, идеите, е най-важното, но и това, външното, формата, има значение. И така, смея най-после да заявя: камък ми падна от сърцето!

Книгите ще излязат от печат само след няколко дни, тиражът пак е бутиков, плащам го с кредит, доста скъп е всеки един екземпляр, но понеже никакви печалби не ща, всяка една от книгите ще струва поносимите 12 лева. Приемат се заявки: книгата ще се продава само тук, в блога, чрез интернет. Е, и в една-две-три университетски книжарници може да я има, но това е всичко: тиражът е крайно малък. Това именно го прави антикварна рядкост и ценност. Моля, не се блъскайте и изпреварвайте, ще има за всички желаещи, щото, ако се наложи, винаги можем да направим допечатки.

И младият художник на корицата, и издателката ми пожелаха успех с новото издание най-вече на по-новата от двете книги. Казах им, което си е самата истина, че вече имам много хубави отзиви от хората, които я прочетоха, а сред тях има твърде стойностни хора. Понеже разговаряхме в Скайпа, ето заключителните думи, които си позволих да кажа на своята издателка и на художника на кориците на тия две книги; говорихме най-вече за по-новата книга, именно тази със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!:

Благодаря! Дай Боже тая книга да изпълни задачата си! Ако една такава книга почне да се чете, ако провокира дискусия, то това може да има все пак благотворен ефект върху самодоволното и заспало от безразличие към всичко общество. А безразличието тъкмо към най-важното у нас е най-голямо, ето това е най-страшното! Образованието на собствените ни деца е едно от тия най-важни неща, за които нехаем, а това е ужасно престъпление!

Към дреболиите и глупостите сякаш все още не сме изцяло безразлични, ала това изобщо не може да се каже за отношението ни към наистина най-важните проблеми. Тъкмо към тях сме абсолютно безразлични! Което е равностойно на престъпление спрямо самите себе си - и собственото ни бъдеще едновременно и като индивиди, и като общество, и като нация!

Ние сме удивителен народ: нехаем най-много тъкмо за съдбовно важните неща и проблеми! Такива други като нас няма... дано не съм прав, но така аз виждам нещата, за жалост!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Нещо като "манифест" с апел за учредяване на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА

"Бих изтъргувал всички мои технологии за един следобед, прекаран със Сократ." (Стив Джобс)

Преди няколко дни подхвърлих на едно място - виж Предлагам начин за обединение на двете най-мощни сили в едно общество: силата на парите и силата на духа! - идеята да се създаде Клуб с наименование АРИСТОКРАТИ НА ДУХА. С оглед на това идеята да не бъде погребана под безжалостните пясъци на забравата я извеждам тук на преден план. Признавам си, интересна ми е също така и "широката обществена реакция", каквато и да е тази реакция, тя все нещо ще покаже. Ще ми се тук вкратце да представя замисъла, същината на моето предложение.

Казано най-простичко: идеята ми се свежда до това да има едно място, където да се срещат влиятелни и духовни хора (без значение възрастта!), аз съм ги нарекъл "богати личности", богати обаче във всеки един смисъл; Клубът да е място, където в най-приятна обстановка да общуват, да си помагат взаимно за разгръщането на своя творчески потенциал и също така - съвместно да работят за развитието на българската култура и духовност. И ми се ще в този Клуб богатите с най-истинското богатство - богатството на духа - да бъдат водещи, доминиращи, лидерстващи. Да бъдат водачи. Да бъдат почитани и думата им да се чува. А също така ми се ще финансово, материално богатите хора - аз съм убеден, че те, щом са постигнали успех, са и личностно богати, а какво е личността ако не е и духовно просветлена?! - чрез този Клуб да могат да попаднат под влиянието на хората на духа, което вещае огромни ползи за общността и за нацията.

Да, знам, това е една страхотно щура идея - особено в нашенските условия. Равна е на утопия. На невъзможност. Но ми се ще да опитаме. Може пък времета и нравите да са се променили най-сетне? Може пък и у Нашенско да се е появил известен пиетет към духа в средите на националния икономически елит? Знае ли се? Знам ли, но ми се ще да стават чудеса и в това отношение, защо пък да не стават само тука?

Ще каже някой: е, късно си се сетил, драги, има такива Клубове и дори организации със световна слава. Примерно т.н. Ротари клуб. Ето кратко обяснение за същината на ротарианството, което в общи линии съдържа всичко това, което ми се върти в главата за новия клуб с име АРИСТОКРАТИ НА ДУХА. Тогава какъв смисъл има да се предлага нещо толкова сродно, при положение, че вече има такава организация, и то със световна слава?

На мен ми се струва, че няма лошо да има и един нов Клуб, който да предложи една по-нова концепция. Да оставим настрана това, че Ротари-клубовете се владеят и доминират от хора, които често нямат някакво особено пристрастно отношение към духа, към духовното като такова; докато тук, в Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА точно това ще е водещото. В общи линии Ротари-клубовете са станали клубове предимно на бизнесмени, на успешни мениджъри, предприемачи и пр. При това приемането в такъв един клуб в общи линии, особено в нашенските специфични условия, изключва приема тъкмо на ония, които биха били особено ценни в насоката, която ние предлагаме. Ето едно описание на процедурата, при която се става ротарианец. Вижте и сами ще се убедите в това, за което намеквам. Новият Клуб, Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА, ще има съвсем други правила.

Главното е, че всеки ще може да дойде да кандидатства и ще бъде приет при едно-единствено, ала най-важно условие: да има склонност към духовното, изразила се на дело чрез значим принос към културното и духовно развитие на страната. Може да е подпомогнал, да речем, издаването на една книга и да обича книгите - такъв човек заслужава да бъде "аристократ на духа". Може да е написал хубава книга - да заповяда. Може, да речем, като учител, е работил всеотдайно за личностното и духовното израстване на младежта, ето, и тоя човек става да бъде провъзгласен за аристократ на духа. Художници, философи, учени, даже политици и прочие, всякакви хора, стига да имат пиетет към духовното. И, разбира се, успели хора в бизнеса, стига да не са безразлични към духовното, но не показно, а автентично, истински. То това се потвърждава на дело, не на думи, не и чрез тупкане по гърдите. Ако си направил нещо реално и значимо за духа, можеш да бъдеш вече духовен аристократ. Ако си се изявил на попрището на духа, може да заповядаш. Ако си млад човек, имащ безспорен пиететет и влечение към духовното, ела, ще поговориш със специална приемна комисия и ако издържиш "изпита" - ставаш член. Особено ценни за едно общество са наред с всички други и младите аристократи на духа. И това ще бъде една особеност на нашия Клуб.

Разбира се, всичко, което сега предлагам, подлежи на най-внимателно обсъждане на поредицата от учредителни сбирки, които съвсем скоро ще предложа. Всичко трябва да бъде най-внимателно обсъдено и претеглено. Всеки ще може да дава своите идеи. Да не пропусна и нещо друго: водеща идея на Клуба ще бъде тази за свободата. То духът и свободата си вървят ръка за ръка, ала аз да го подчертая изрично. Истината също е една такава безценна за духа идея. Аристократите на духа по необходимост са свободни духове, почитащи най-много от всичко друго истината. Наред с други такива неща: красотата, справедливостта, доброто, светостта и прочие.

Даже самото име на Клуба - АРИСТОКРАТИ НА ДУХА - подлежи на обсъждане. Засега това име ми е хрумнало, но после, разбира се, може още по-хубаво и сполучливо да се изобрети. Няма никакъв проблем да се потърси най-доброто. Ето още малко разяснения относно това до какво се свежда вкратце тази моя идея, ето и нейния смисъл. Вземам последующето от вече написан и публикуван на указаното горе място текст, за да ни е тук пред очи:

Хрумна ми тази идея за Клуб ето така. Нали знаете, че у нас много се зашумя с т.н. ктиторство на църкви, т.е. когато богат човек дава пари за строителството на църква, но не му стига това, че като направи добро дело, Бог евентуално ще се впечатли заради жеста му и ще го възнагради един ден, ами някои се полакомиха заради тия пари, дето дават за църква, да сключат сделка с местния мутрополит: ти даваш паричките, той пък ти дава "рицарско църковно звание", ставаш архонт. И мнозина станаха архонти, е, не са толкова много архонтите ни де, но има, намират се вече "рицари" и у нас, не е като да няма съвсем. Та в тази връзка на мен пък ми хрумна да предложа създаването на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА, в който пак да раздаваме "титли", и то на хора, които са направили нещо добро за развитието на българската култура, образование, духовност, философия, изкуство и прочие. Идеята ми вкратце е тази; да подчертая и разкрия поне най-главното.

У нас благородници, аристократи няма, нали така: и явно затова има такава лакомия за подобни благороднически титли. Е, като нямаме истински аристократи, като сме си погубили истинската аристокрация на времето, тогава защо да не си произведем нова, но не таман същата, ами друга, сиреч духовна аристокрация да си произведем, още повече, че в тази област ний, българите, яката сме я загазили: тънем до шия в ужасна бездуховност и, да си го кажем директно - в простотия!!! Много простотия има в тази наша България бе, драги ми дами и господа, прекалено много, задушава ни вече, какво да правим? Нещо трябва да се прави, някак трябва да се реагира, не може да се стои със скръстени ръце. Та значи има нужда от нашия Клуб на духовни хора, настроени войнствено срещу простотията, нали? Е, някогашните рицари се борели с... знаете с какво и с кого, ний пък, духовните аристократи, ще се борим с простотията и глупостта. Тази ми е идеята.


А този крайно дразнещ и спорен момент, именно с даването на "рицарски звания" и на "благороднически титли", разбира се, подлежи на осмисляне и прецизиране. Аз и иронично предложих това, не го ли усетихте? Както и да е. Но ще го обсъдим, има време. Казвам това, за да не се ядосват излишно някои хора, дето са с по-чувствителни души...

От друга страна богатите, успешните хора, аз така си го представям, имат нужда, ласкаят се да общуват с прочути личности в сферата на изкуството, философията, културата, дори журналистиката и прочие. Е, повечето от тях, предполагам, ще се поласкаят да общуват предимно с т.н. чалга-звезди, с разните му там Азисовци, Кондювци, Цури, Нонки, Зорки и не знам си какви още, но да допуснем, че някои от тях искат да общуват в най-непринудена и топла, сърдечна обстановка с български "звезди" от областта на духовното, с влиятелни творци от тази сфера. Да се свърже икономическо-финансовия елит на нацията ни с нейния духовен елит - тази ми е идеята около създаването на този Клуб. Ще лансирам идеята. Вярно, отначало всичко ще бъде съвсем скромно. Важното е да мога да привлека няколко по-прочути български писатели, учени, композитори, философи, каквито си искате по-елитни представители на духовността, да учредим Клуба, а пък после ще почнем да каним бизнесмените. Като "примамката" за тях ще е тази.

Който от тях направи нещичко добро, т.е. извърши поне едно добро дело за подпомагане и спасяване на българската духовност в тия тежки времена, ще бъде приет за член на тази елитна организация, на този клуб с гръмкото име АРИСТОКРАТИ НА ДУХА. Ще бъде посветен един вид в "рицарство", ще стане рицар на духа, ще получи, ако трябва, и друга, каквато си иска титла, примерно, не пречи най-висшето звание в рамките на Клуба да бъде, да речем, "принц на духа" или пък, защо не, "цар на духа"; ний си имаме дори цар Киро, та цар на духа ли да нямаме, откъде-накъде да е така?!

Но най-важното, ако трябва сериозно да говоря, е тази възможност тия богати хора да имат възможността в най-приятелска обстановка да общуват с духовния елит, примерно, на съответния град, пък и на нацията като цяло; такива клубове може да възникнат във всеки един български град; в идеята ми, признайте, "има хляб". Аз лично познавам такива състоятелни хора, които драпат да се запознаят с по-известни творчески личности, пък и обратното е верно, защо да си кривим душата, и много "ентелектуалци" драпат да се запознаят с богати хора, ето, те общо биха имали взаимна полза да се сближат - защо чрез тоя Клуб да не им помогнем да сторят това?! И той, Клубът, всъщност ще бъде форма за обединение на двете най-мощни сили в едно общество: силата на парите със силата на духа. А сега нека някой да се осмели да отрече, че идеята ми не е гениална направо?!

Толкоз. Да не стане дълго, спирам дотук. Примерно, като се разчуе за тази идея, може да направим така: на учредителното събрание на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА ще бъдат поканени като почетни членове ония (оня, щото не вярвам да се претрепят от желание ония, които биха дръзнали на такъв чутовен подвиг!) български бизнесмени, които, да речем, са подпомогнали издаването, да речем, на някоя от трите мои най-нови книги, именно книгите за българското образование, за българския университет и за българското училище. Моя милост като човек, дал идеята за Клуба, трябва да има доживотно почетно членство в него, дори, чини ми се, и като начало и председателското място ми се полага. Ще видим. Е, нищо чудно "Ванко едно" да ми отнеме в един момент председателското място де, той също е местен интелектуалец, от Пловдив е, но както и да е, аз ще се задоволя тогава с обикновено членство.

И там, в Клуба - този Клуб, разбира се, трябва да си има и физическо място, ето, ако някой собственик на заведения реши да превърне свое заведение в място на този Клуб, ще сключим сделка, аз му давам безвъзмездно името АРИСТОКРАТИ НА ДУХА, което да тури над вратата на заведението си, той пък ще дава подслон на самия елитен и елитарен Клуб, ще печели от това! - та значи там, в това уютно заведение-клуб, ще си общуваме ний, богаташите, едните богати с пари, а други като мен, преизобилно богати с дух, ще се срещаме по всяко време, ще обсъждаме на живо най-важните за нацията ни и също така зя цалото човечество въпроси; аз ще организирам чудесни дискусии, бива ме за тази работа; какво ще кажете?!

Ето, като ме уволнят от училището тия дни, тогава, надявам се, ще може портиер или поне разсилен на туй заведение, дето ще се събира Клубът, да ме турят, та да преживявам все пак някак, нали така?! Страхотна е обаче идеята ми, нали? Струва си да се мисли и работи в тази посока според мен, да се надяваме, че и други са в състояние да мислят по сходен начин. Ще видим. Аз само предлагам. Много ме вълнува какво ще стане от една такава превъзходна идея в нашенските специфични условия. И това само да науча, за мен ще бъде голям плюс.

Хайде да спирам дотук, че текстът стана дългичък. Хубав ден желая на всички!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ