Истината ни прави свободни

вторник, 29 ноември 2011 г.

Тъкмо когато социализмът стана по-толерантен, той стана и по-нежизнеспособен...

Започнах да чета книгата Опитомяване на революцията, изпратена ми от г-н Петър Каменов от Монтана. Книгата е написана от американеца Джералд Крийд, а издателят е изд. Апострофи. Като прочета книгата, ще опиша впечатлението си. А ето сега краткото й представяне в Мрежата:

"... Селяните от всяка махала се редуваха да водят козите на паша и една пролетна сутрин през 1987 г. моят съсед пасеше стадото, когато възрастната му майка почина. Аз отидох да го намеря и му предложих да наглеждам стадото, за да може той да се погрижи за погребението... След невероятно изтощителен ден успях да върна всички кози по домовете им и не казах на никого какъв ужас съм преживял и колко съм се тревожил да не изгубя животните (броих ги сигурно сто пъти). Тази случка убеди селяните, че наистина ме е грижа и че мога да свърша нещо полезно, освен "да си докарвам главоболие с всички тези книги", както един познат определи основното ми занимание.

... След като роднините на младоженеца свършиха с поднасянето, имаше почивка. Реших, че представлението е свършило, но всъщност всички се подготвяха за поднасянето на даровете от майката на булката. Броят на подаръците бе феноменален. Въпреки че бях добре запознат с научни изследвания за зестрата в Южна и Източна Европа, хванах се, че правя сравнение с даряването при канадските индианци квакиутл. Имаше няколко големи килима, множество тежки одеала и кувертюри, и запас от спално бельо, който можеше да им стигне за два живота...

... Селяните бяха преживели най-лошото от комунистическия авторитаризъм и бяха намалили властта на партията, така че към 1988 г. комунистическата партия бе вече по-скоро досадна, отколкото страшна - поне за селяните. Те със сигурност усещаха ограниченията на системата, но след като вече до голяма степен я бяха опитомили чрез ежедневните си действия в продължение на четири десетилетия, те не желаеха да я заменят с нова, може би по-малко податлива заместница...

По иронично стечение на историческите обстоятелства, тъкмо когато социализмът стана по-толерантен, той стана и по-нежизнеспособен..."


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

неделя, 27 ноември 2011 г.

Още всякакви истории

Вчера почнах да пиша един текст, публикувах го под заглавие Щрихи от родовата ми история. Той е част от Преживяното в ерата на комунизма: поредица от есета. Тази сутрин ми се налага да продължа започнатото; както се казва: "Хванал ли си се за хорото, ще рипаш, няма накъде!". И ето, искам да продължа, щото зная, зарежа ли започнатото, нищо чудно никога вече да не се върна към него.

В последното есе писах за единия си дядо, от страната на баща ми; сега, няма как, се налага да напиша и за другия си дядо, от страна на майка ми. Неговото име е Васил, той почина, Бог да го прости, през 1988 г., една година преди комунизмът, който той толкова е мразил през целия си живот, да започне да си тръгва. Аз за тоя мой дядо, който ми е оказал огромно влияние, съм писал тук-там из книгите си, разсъждавал съм по разни негови мъдрости, щото той беше изключително духовит и мъдър човек. Сега ми се налага да напиша още нещичко, та да закръгля образа на този, без съмнение, велик човек.

Някой ще каже: как така "велик", какво толкова е направил; та нали велики могат да бъдат само големите исторически дейци, такива като Боко Тиквата например, или като Ивайло Бърдоквата?! Откъде-накъде, ах, ти, толкова нагли мизернико, ще твърдиш, че собственият ти дядо да е велик?! Ще отвърна така, понеже темата ми се вижда чудесна.

Може да има велики и сред т.н. "малки хора", за които историята нищичко не знае. Историята не знае, но за такива хора-личности с голям потенциал, които, нищо че не са се прочули, други хора хранят в паметта си най-светъл спомен, та значи, това, че историята не знае за тях, ни на йота не променя величавостта им. На мен ми се струва, че това нещо, именно величавостта на една личност, дори, бих си позволил да кажа, и величието й - нали на царете казват "Ваше величество"! - съвсем няма отношение към това дали някаква личност е играла или не е играла някаква значима роля в общата ни история, защото голямата личност, а "велик", знайно е, означава "голям", си остава голяма независимо от всичко; ако не е играла съществена роля в голямата история на нацията или човечеството, такава една личност няма как да не е играла също толкова, ако не и по-голяма роля в онази не по-малко лична или родова история, т.е. е велика именно в този също толкова значим смисъл. Защото от какво се състои т.н. "голяма история"? Ами тя е изтъкана от безброй "малки", "родови", личностни и прочие истории, които не просто са нейна канава, нещо много повече, те са нейното тяло, нейната плът, нейния организъм.

Примерно, да речем, дядо ми Васил, в спомена ми, дори и най-ранния, беше личност, излъчваща невероятно силно достойнство и дори, бих казал, величавост. Примерно, с нас, децата, внуците си, беше строг, но справедлив; хем можеше да бъде страшен и да ни пердаши с бастуна, хем често, като говореше с нас, се усмихваше, а очите му весело играеха, и тоя контраст - да видиш усмихнато общо взето постоянно намръщеното му лице - ни е поразявал особено силно. Тя, голямата личност, се усеща по много и най-различни малки детайли. Примерно, дядо ми Васил за времето си е завършил високо образование, някакво средно училище за горски стражари или лесничеи. Като такъв е работил в горското стопанство в Боровец и то по времето, когато там директор е бил Николай Хайтов; дядо ми говореше, че се били познавали и си имали хубава приказка с него. От друга страна, понеже животът така му се е стекъл, общо взето си е бил селски стопанин и земеделец, т.е. от земята, работейки я със собствените си ръце, е изхранвал челядта си. Но в същото време през целия му живот е обичал да чете, и човек често можеше да го види, излегнат на миндера, да чете с книга в ръцете. Когато беше вече пенсионер, нищо че пак работеше, като пазач, тогава пък изчете всички до една книги на читалището, та му се наложи да му доставям книги било от моите, било от библиотеката в Долна баня, а съм му носил книги и от Пловдив. Какво ще кажете, може ли да е малка личността, която толкова много е обичала да чете?

С него, разбира се, можеше човек да води всякакви разговори, и то с наслаждение; разказваше всякакви случки за небезбурния си живот на младини, пък и по-късно, а ние го гледахме с отворени уста, понеже беше невероятно добър разказвач. При това умееше да свири на разни музикални инструменти, на окарина, на мандолина и прочие, а също така и много хубаво да пее. Често, когато вечер наблизо, до река Марица, беше на служба като пазач, оттам се чуваше песента, която той и пееше, и сам си свиреше с окарината, която все си беше в джоба му. Също така умееше да работи дърводелство, правеше какви ли не неща, имаше си инструменти, правеше на жените разните му там приспособления за предене на вълна, разни чекръци, правеше със собствените си ръце станове за тъкане и какво ли не още. Накрая сам си направи и надгробния камък, като остави място само за да се допише годината на смъртта. Невероятен човек, даващ ни на нас, неговите внуци, великолепен пример за това как е достойно човек да живее живота си. А той имаше двама сина, моите вуйчовци, Ангел и Димитър, и две дъщери, моята майка Йорданка и леля ми Стоименка. Вуйчо Ангел и леля Стоименка починаха, Бог да ги прости.

Много истории съм слушал за дядо си от неговите уста, нямаше родово събиране, на което той да не разказваше своите истории, а пък всички ние го слушахме с внимание; като поразказваше, после се подемаше песен, всичките му деца като него пееха, а най-добри певици бяха, разбира се, майка и леля. И ето, сега съм силно затруднен какво да напиша, с кое да започна. Спомням си, че когато вече бях студент все му виках да седне да запише историите си, той се смееше, уж обещаваше, ама явно си беше разказвач, който обича на живо да разказва; аз тогава пък си мислех някак да взема тайно да записвам историите му, на магнетофон, ама така си остана, не свърших тази работа, и ето, сега каквото паметта ми е съхранила, ще мога да го запиша тук; да, малко е, но няма как. Но пък се чувствам длъжен да запиша каквото аз знам, щото иначе съвсем ще се забрави, а повтарям: дядо ми Васил беше голяма личност, тоест, велик човек. И то велик в един най-истински, а не в обичайния, смисъл.

Обаче, сега се сещам, ако почна подробно да описвам историите на дядо си Васил, много нещо ще трябва да напиша, а задачата ми тук не е тази; но ето пък, ще се наложи да подбера най-важното и изразителното, та да придам плът на разказа си, защото това, което е преживял дядо ми Васил, ще придаде именно оня исторически контекст, в който по-нататък ще се развива разказа ми.

Дядо Васил имал за баща един не по-малко колоритен от него човек, именно дядо Арангел, за който аз съм чувал легенди, но когото не познавам лично, по причина, че е умрял далеч преди аз да се родя. Бил много строг и проклет човек, ала изключително работлив и грижовен стопанин, земеделец, дето всичко е правил с вкус, както и трябва да се прави. Бил дълги години кмет на село Марица, където именно е живял рода на майка ми, а пък тя, като се е омъжила, се е преселила в Долна баня. Бил твърде уважаван от хората и също така влиятелен човек, и точно затова на 9-ти септември 1944 г. комунистите, като взели властта, първо него арестували, та да го поразстрелят малко. Да, обаче всички от женската част на рода, именно баби, лели, внучки и прочие отишли пред кметството и почнали да реват и да искат властта да го пусне; комунистите се видели в чудо, те обичат да разстрелват тайно, а така нещата загрубели, по едно време се видели пишман, не могат да избият всички, и накрая пуснали дядото, понеже той вече и бил стар. Ето как, по напълно демократичен начин, с протест, в условията на настъпващата комунистическа диктатура, моите хора още тогава показали, че на такава една противочовешка власт като комунистическата трябва да се съпротивляваме всекидневно, както и доколкото можем.

Тоя дядо Арангел обаче много-много не харесвал сина си, моя дядо Васил, когато той бил младеж. Защото той обичал по-свободния живот, понеже зарязал имота и тръгнал било по гурбет, включително и като горски стражар в новите земи из Македония, било пък, изглежда, си падал по женската част; както и да е, отношенията между баща и син загрубели дотам, че бащата, в пристъп на ярост, лишил сина си от наследство и някои от нивите си прехвърлил директно на внуците си; бил, както казахме, особняк. Обаче бил твърд човек със силна воля, и ето, успял в крайна сметка да върне сина си на село, където да си гледа семейството и имота; били сравнително състоятелни и много добри стопани, които си работели земята с вкус. Особено много дядо ми се гордееше с конете си, колко пъти е разказвал за тия коне, явно много ги е обичал, и на това основание можете сами да си представите колко е страдал за тях когато комунистите му ги взели, щото насила го натикали в ТКЗС-то. Тук се налага да разкажа цяла една история за същинската войната, която на комунистите се наложило да водят, за да натикат в крайна сметка дядо ми в ТКЗС-то; прочее, той все пак издържал и бил последният, който влязъл в него, без изобщо да подписва съответната декларация.

Ще щрихирам само тази история, защото тя иначе е доста дълга. Когато комунистите започнали да тормозят хората да влизат в ТКЗС, дядо Васил изобщо и хал-хабер си нямал да влиза в него, напротив, имал си планове да строи къща, за която ми трябвали и конете, и воловете, и искал да си гледа имота сам; явно имал буржоазен манталитет, тъй ненавистен на комунягите. И затуй си имал доста главоболия; по едно време му се наложило да превърне къщата и двора си в крепост, а сам той се криел много време в специално направено скривалище, само и само да не подпише пустата му декларация за влизане в ТКЗС. Комунягите се видели в чудо; по едно време не издържали и му взели всичко, коне, волове, инвентар, всичко, без изобщо да подписва декларация, ей-така, на инат, както комунистите могат.

Тогава дядо Васил се ядосал, отишъл в София, само Бог знае как се е добрал до Министъра на земеделието, написал съответната жалба, и от София, без особена охота, се наложило да пратят депеша да се спре произвола; селските комунисти побесняли, а дядо ми се върнал победоносно и на бял кон, взел си добитъка и целия инвентар, още много време си работил с тях, съградил къща, а пък после сам отишъл и победоносно харизал всичко на комунистите. И, разбира се, се махнал от ТКЗС-то, за да не гледа трагедията, на която тия разбойници подложили земята и добитъка, тръгнал по гурбет, а пък аз си го помня все такъв, като стане дума за комунисти, да ги псува най-открито, още се чудя как тия не го пребиха, но те си го и знаеха де, че с него на глава не могат да излязат. Аз имам известно основание да се гордея, че съм наследил тая негова черта, щото и аз като него басма на комунистите никога не съм цепил - и няма да цепя.

По едно време дядо ми Васил работи в разни там каскади, горе нависоко, в планината, а пък понеже го бивало в работата, когато строежите завършиха, него го оставиха да пази лагера, с разните му там бараки и прочие, докато решат какво да правят с тях. И той си стоеше там, в гората, сам, слизаше веднъж или два пъти в месеца да си вземе брашно, хляб, боб, сланинка, сирене и отиваше пеша пак горе, на високото, в планината. И ние като деца, заедно с родителите сме му ходили там на гости и няма да забравя никога следното.

Катерим се ние из дола, пред скалите, и берем обикновено малини, които слагаме в кофи. Изкачваме се бавно, все по-нагоре, по едно време наближаваме зарязания от строителите лагер, който дядо Васил пазеше. И чуваме един странен звук, някакви чукчета чукат, ама съвсем ритмично, чудим се какво ли пък е това, какво ли прави пак дядо? Стигаме, виждаме го, той, примерно, готви - ех, какъв хубав фасул правеше там, горе, на планината! - а чукчетата се чуват още по-силно, как ли е възможно това?! Питаме го, а той се смее - и ни сочи на нас, децата, да идем да видим новото му изобретение: там встрани, в долчинката, е сложил една тръба, по която тече малко вода, водата, падайки, върти направено от него дървено водно колело, а пък колелото, движейки се, повдига поставени в специално приспособление две-три чукчета, които монотонно, подобно на тепавица, удрят поставени за целта железни плоскости. И така цялата местност се оглася от това тупане и чукане; дядо Васил се смее и казва, че чукането на чукчетата му прави компания когато е сам в планината. Ние идваме тъкмо навреме, фасулът е готов, ний носим мек хляб и сирене, носим му малко и продукти, сядаме на дъхава окосена и изсъхнала трева, където и обядваме донасита; ех, как се яде с удоволствие там горе, на високото, в Рила планина!

Пък после поне два дена ще сме с дядо, той ще ни учи на разни там мурафети, ще ни покаже разните си изобретения, ще ни покаже как в буйния поток може да се лови пастърва, ще ни разведе из запуснатия лагер, в който той всичко пази да е в изправност и да не се краде - ех, колко много се крадеше в ерата на комунизма, как славно се крадеше тогава, затова някои крадльовци още не могат да го прежалят тоя пусти комунизъм! - а пък най-накрая с огромно нежелание ще почнем да се спускаме надолу, щото майките ни, които са брали два дена горски ягоди и малини, бързат за у дома, за да правят своите сладка и компоти. А той остава горе, заедно с кучето и с котките си, които е завел там горе, в планината, за да му правят и те компания. Той много обичаше пустите му котки, а най-много обичаше да се радва на малки котета, които много обичат да се борят, както е известно, а пък дядо Васил ги гледаше и така им се смееше с удоволствие, че чак сълзи на очите му излизаха.

Спомням си също как разказваше за някаква котка, която той в чувал занесъл горе в планината, а като я пуснал в лагера, та да гони мишките, тя, без да му обърне капчица внимание, веднага си тръгнала обратно надолу; разстоянието е твърде голямо, може да има 25-30 километра, една част от които се вземат с автобусчето или с камион на горското стопанство. Да, обаче когато дядо Васил след седмица се върнал в селото, същата тая котка го посрещнала, гледайки го дяволито; той мислел, че кучетата са я изяли, че се е погубила, но ето, тя успяла да се върне сама, разгадавайки кой знае как пътя на обратно, нищо че на отиване е била турена в чувал. Е, била котката малко пооскубана оттук-оттам, ама си била жива и здрава!

Такива ми ти работи, още много може да се пише за дядо ми Васил, ама се изморих вече, да спирам засега дотук. Хубав почивен ден желая на тия, които имаха търпение да стигнат дотук! Вие сте упорити хора и заслужавате хубава почивка!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

събота, 26 ноември 2011 г.

Щрихи от родовата ми история

Днес е събота и имам малко повече време, та да попиша малко по поредицата за преживяното в ерата на комунизмо-социализма; последното, по-предишното есе от тази поредица беше ето това: Фрагменти от преживяното в ранното ми детство. Ще продължа по-нататък, защото аз съм така: не се ли увлека по нещо, никога няма да го завърша. А, от друга страна, не обичам да оставям работата си несвършена. "Желязото се кове докато е топло!", изстине ли веднъж, иди го кови тогава. Затова да продължавам по подетия път.

В предишното есе разказах за някакви най-древни спомени, касаещи собственото ми детство, които се мержелеят някъде там, в дълбините на съзнанието ми, или, по-вярно, в дълбините на безсъзнателното в душата ми. Ний оттам, от кладенеца на безсъзнателното-несъзнаваното трябва да извадим нещичко, ако искаме да утолим своята жажда по миналото, по вече преживяното. Всичко, което сме преживяли, си стои някъде, вътре и дълбоко в нас самите, отпечатало се е там. Иска се просто известно усилие, та да успеем да го измъкнем - и да го представим пред умствения си взор. Пишещите, прочее, само това правят: бърникат в кладенеца на несъзнаваното, намиращ се в дълбините на душите им, и каквото успеят да извадят, ни го представят като свое откровение. Ала нищо, което вече не е в нас, не може да бъде изобретено и сътворено.

Но да оставя настрана тия философски нелепици. Да продължа да си върша работата, а именно, да ровя в дълбините на душата си, та да се добера до нещо отдавна забравено, което обаче трябва да оживее в текста ми.

Искам да кажа нещичко за семейството и за рода си. Та да очертая общия контекст, в който се развива животът ми тогава - в моето детство, а после и в моето юношество.

Баща ми, Бог да го прости, казваше се Иван, в ония години беше строител, правеше къщи на хората, предимно на циганите; в Долна баня в онова време циганите си направиха къщи, не живеят в коптори, както е по големите градове. Беше "частник", работеше на частно; е, работил е и на държавна работа, примерно, бил е и текезесар, и работник в горското стопанство (има една негова снимка, в която, той, горкият, с волове кара и тегли в гората трупи, дървен материал), и къде ли не още. Много-много не се задържаше на държавната работа, а виж, за частното, няма как, се държеше здраво - за да оцеляваме в ония трудни години. Вярно, че комунистите го гонеха заради тия негови "частни инициативи", заради "частничеството" му; тогава на такива хора изобщо не се гледаше с добро око, а пък държавата ги облагаше с огромни данъци.

Та баща ми си имаше вечни разправии с властта, ала не отстъпваше, нищо че "Партията" го обявяваше едва ли не за "безделник". Лятно време работеше по строежите на къщите на разни хора, вземаше добри надници (кажи-речи ако не 10-тина пъти по-големи от държавните, то поне 5 пъти по-големи), а пък зимно време, като паднеше снега - тогава, който знае защо, имаше много дебели снегове зимно време, не беше като сега, зими без сняг! - си почиваше в къщи до печката, с винцето, с пържолите, с всичко, което се полага там. Помня го приведен до печката на баба ми, пече семки, или картофи, или нещо друго, заедно с брат си Георги, Бог да го прости, също строител-частник, с когото обитавахме един двор, баба ми Цветана лежи на леглото, а двамата братя се греят до печката, а пък навън фъртуната вие ли вие. Аз като дете се навъртам около тях и уж чета книжките си; за отбелязване е, че от малък много обичах разните му книжки, не толкова учебниците, а предимно книжки. И третият брат, Костадин, също беше строител, ала по-рядко се хващаше на частна работа, той работеше в правенето на канализациите в Долна баня, стоенето под земята изглежда изпи силите му и почина сравнително рано; баща ми също почина на 58 години, след като се разболя и беше инвалидизиран. Но това стана по-късно, а аз сега говоря за значително по-ранни времена, когато братята бяха в разцвета на силите си.

Майко ми, Бог да й дава живот и здраве, тогава работеше в ТКЗС-то, а по-късно, като откриха шивашко предприятие за кожени изделия в Долна баня, започна да работи там; значително по-късно пък се прехвърли на друго място, а именно, стана готвачка в стола към урановия рудник, където плащаха малко по-добре. Много добре си спомням фишовете на майка си от онова време, като беше шивачка: обикновено заплата й беше към 90 лева, пълна мизерия. При това ги експлоатираха ужасно: огромни "норми", т.е. количество продукция, която трябва да произведеш, 8 часа наведени над машината, боляха ги пръстите, кръста, като капак на всичко дишаха замърсен с прах и фини космички въздух. На обед идваха да обядват по домовете си; почти на бегом, според това къде живее отделната жена-работничка, си идваха по домовете, за да нахранят децата си, а пък после самите те, с коричка хляб и бучка сирене, на връщане си дояждаха по пътя обратно към цеха. И леля ми Стоименка, Бог да я прости, работеше в същия цех като майка ми, двете сестри, за които ще пиша по-нататък - и за които вече съм писал на други места, те бяха тогава знаменити певици! - работеха заедно и си помагаха с всичко; бяха неразделни.

Сега тук не мога да описвам подробно разни история за моя род, но по-нататък, когато на всяко нещо му дойде времето, ще разкажа най-вълнуващото, което просто няма как да забравя. А сега-засега аз още съм дете, хлапак, който обаче много обича да се заслушва в приказките на по-старите, а най-много обичах да слушам разказите на бабите и на дядовците си. Тук е мястото да кажа, че единият ми дядо, баща на баща ми, е починал две години преди да се родя аз, тъй че за него нямам свои спомени, а знам за него само по разказите на други хора и по писаното за него в разни книги. Да, за него наистина беше писано в разни книги, предимно мемоари на разни местни комунистически величия и местни историографии; работата е там, че тоя мой дядо, Владимир, или дядо Владо, Бог да го прости, е бил един от учредителите на социалдемократическата партия тогава, БРСДП, бил е дои на учредителния й конгрес, а пък после дълги години е бил комунист, активно е участвал в т.н. "Септемврийско въстание", но по-късно, заради влошено здраве и заради нуждата да храни семейството си (той, прочее, е бил тухлар), се е отказал от политиката (въпреки че до края си остава член на БКП-то). Казвам това без никакво смущение, по-нататък ще разкажа и съответната история, за да се разбере защо е така. Прочее, нека все пак да кажа нещичко, щото зевзеците тук, в интернет, няма как, ще ме захапят като бесни кучета: "А, така значи, ти, антикомунистът, си имал дядо комунист, ясна работа!".

Да, дядо Владо е бил за времето си (природно) интелигентен човек, който се увличал по модните тогава комунистически "идеи", тъй да се рече. Наистина е участвал като делегат в разните му там най-първи конгреси на социал-демократите, а пък когато едната част от тях, именно т.н. "тесни социалисти", станали комунисти, и той с тях минал към комунизма. Когато идва времето на септемврийския бунт от 1923 година, дядо ми бил в първите редици, бил комендант на Долна баня, то тоя бунт продължил, както е известно, ден-два-три дена, а пък после дошла войската и ги изпоарестувала. И ето в тази връзка има една история, която, няма как, се налага да разкажа и аз тук.

Като ги арестували "фашистите", наште комунисти били бити колкото трябвало в ареста, а пък, според писаното в ония книги, ги били откарали на Черната скала в Чамкория, за да ги бутат оттам, сиреч, да ги убиват. Историята е истинска, но тук ще кажа и нещичко, което го няма в книгите, а съм го слушал от разказите на баба ми Цвета, на баща ми, на чичовците ми.

Главният комунист, който е подскокоросал долнобанци да се вдигнат на бунт в ония дни на 1923 г., бил един адвокат на име Кирил Лазаров. Който в ерата на комунизма по-късно стигнал до поста министър по времето на Тодор Живков. Аз лично тоя си го спомням, като дете съм го виждал, идваше една огромна черна "Волга" в центъра на Долна баня и от нея слизаше някакъв огромен старец с огромни ръце. По-късно на същия тоя още приживе направиха паметник в центъра на градчето, а пък същия тоя паметник моя милост, като кмет от СДС след 1989 г., бутна навремето, в ония първи паметни години на "прехода", поради което си спечели за вечни времена ненавистта на местните комунисти. Както и да е, сега да се върна около ония събития през 1923 г. И така, арестували местните червени бунтари, начело с тоя Кирил Лазаров и дядо ми Владо, и ги подкарали да ги бутат от Черната скала.

Малко преди да започне бутането от Самоков пристигнал съдия, в присъствието на който трябвало да стане екзекуцията. Види се, тогавашните "фашисти" повече са зачитали законността от комунистите, които след 1944 година си убиват ей-така, един вид за кеф или от злоба, което е все същото. Та значи съдията слязъл от файтона си и изведнъж, съзирайки дядо ми, рекъл:

- Я, Владо, а ти що дириш тука бе?!

Оказало се, че тоя съдия е близък родственик на дядо ми, чиито корен е от Самоков. Дядо Владо смутолевил някакви думи за оправдание, а пък съдията наредил тоя човек да го отведат встрани от редичката хора, на които предстояло бутане от скалата. Да, ама дядо Владо се заопъвал и рекъл:

- Не, не ща! Ако не отведете и ей-тоя човек (и посочил към Кирил Лазаров), не ща и аз да се помръдна оттук!

И бил упорит; не мирясал, докато не отвели встрани и приятеля му "Киро", както той го наричал. Аз не знам дали останалите ги бутнали от скалата, сега не ми се и проверява, от тая скала са бутали по онова време хора, пък и по-късно, след 1944 г., пак са бутали, тя е доста удобна за бутане на хора. Доколкото си спомням - сега не ми се прави справка в ония книги, те пък не са и с мен, в родната ми къща са - простили на всички, съдията наредил да ги откарат в участъка, може да са ги водили на скалата само да ги уплашат, там порядъчно ги набили, а пък после трябвало да платят парична глоба, та да ги пуснат. Представяте ли си, пуснали ги! И тоя същия Киро Лазаров, за който дядо ми така се застъпил, си платил бързо глобата, и изчезнал право в болшевишка Русия; дядо ми трябвало да стои още в затвора, щото нямал пари да си плати глобата. В Русия Кирил Лазаров учил, станал голям комунист, професор по икономика, бил все до вожда Георги Димитров, а пък като се върнали у нас след 1944 г., станал пак професор, а по едно време и министър - на финансите. Това трябва да е било някъде през петдесетте години на миналия век. И ето сега завършека на цялата история.

Дядо ми, казах, си бил в ония години до 1944 г. тухлар, за да храни челядта си. След 9-ти, понеже вече е стар, му дали работа като пазач, а иначе редовно го качвали по трибуните, понеже е един от основателите на "Партията" им. Но по едно време дядо Владо чул, че разни другари, заради това, че са били "активни борци против фашизма и капитализма", били получили хубави пенсии; той лично пенсия никаква нямал, понеже е бил тухлар-частник, и понеже вече бил болен, решил да иде при министъра, някогашен негов другар, съратник и приятел, та да му се помоли и нему да отпусне пенсийка. Влязъл при министъра, министърът му рекъл "О, Владо, как си, добре дошъл!", турил го да седне, попитал за за какво иде; той, хъката-мъката, изплюл камъчето, казал, че иде за пенсийка, щото нали борците били получили разни там пенсии. А министърът му рекъл:

- О, Владо, като те гледам, ти още си здрав бе, можеш да работиш, защо ти е пък на теб пенсия?!

Да, така отвърнал човекът, който той спасил навремето от бутане от Черната скала! Какво да се прави: на това му викат "комунистическо другарство". Рекъл му тия думи и го отпратил по живо, по здраво. Разбира се, дядото се ядосал, теглил му една и се върнал в Долна баня, където до смъртта си работи като пазач. Е, малко преди смъртта му все пак му дали пенсийка, на Министъра може да е проговорила съвестта, знае ли се? Но дядо ми скоро умрял. От тая пенсия се ползваше десетина годинки баба Цвета, която пък, понеже цял живот е била по бостаните, нагазила във водата, беше осакатена в краката, не можеше да движи краката си и ги влачеше, подпряна на два бастуна. От пенсията обаче ни черпеше редовно в бонбони "кръц-кръц" и с много хубав бял хляб, който ние, децата, й купувахме от фурната. Това е в основни линии тази история около приятеля-министър на дядо ми Владо. Чийто паметник моя милост бутна след 1989 г.: историята, тази стара присмехулница, си знае работата и в крайна сметка всяко нещо туря на мястото му.

От ония години също така помня огромните снегове, които падаха зимно време - не зная защо, но сега такива снегове почти не падат; а тогава цяла зима Долна баня си беше затрупана със сняг; така поне е останало в паметта ми. По Коледа ходехме по пъртините в снега за да сурвакаме по къщите, обикаляхме цялото село (Долна баня стана град едва в 1971 г.), къща не пропускахме, и всякъде ни отваряха. Тук-там ни даваха по някоя жълта стотинка, а на повечето места бабите ни даваха по някой орех или ябълка. Или парче от питка. Но ний на всичко бяхме доволни. Е, на-много се радвахме на стотинките.

В центъра на селото имаше един дядо, продавач на семки, пак "проклет частник", който, това няма да забравя, като дойде време за сурвакане, оставяше вратата на двора си отворена, всеки да може да влезе, и седеше в стаята си, а пък пред себе си беше поставил една голяма тепсия, пълна с всякакви монети; и на всеки даваше парички, а пък ний, децата, се съблазнявахме да минем поне още веднъж; е, по-нахалните минаваха по много пъти, а той, усмихнат, се подлагаше гърба, да го сурвакат, искаше да удрят силно, и пак даваше парички. Така аз си спомням тоя "гаден частник", а пък човекът продаваше само слънчогледови семки; прочее, по-хубави семки, така хубаво опечени, оттогава не съм ял.

Няма как да забравя и една такава случка. Обикновено на сурвакарите даваха по 5 стотинки, ако човекът, когото сурвакаш, ти е по-близък, можеш да се надяваш и на бяла паричка, примерно на 20 ст., на 50 ст., а пък щастливците получаваха дори по левче-два. И ние, децата, по тая причина, като напълнехме торбите си с бонбони, с ябълки и орехи, почвахме да подбираме кого да сурвакаме и ходехме предимно при тия, за които имахме надежда, че ще ни дадат парички. И така, отиваме с един мой приятел при неговия дядо, той ме води, и си представя как дядото му ще извади барем 50 стотинки, а пък аз във фантазията си представях, че ще благоволи да ми даде поне 10 или дори 20 стотинки.

Да, обаче отидохме, сурвакахме дядото, даже особено старателно му изпяхме и песента, дядото дълго се рови в някакви бохчи, бърка в разни чорапи, дето криел, явно, парите си, ний примлясквахме от нетърпение за разберем колко ще ни даде, даже ни се мержелееше, че може да ни даде истинска жълтичка, такова голямо ровене падаше, накрая дядото намери някаква кърпа, в чиито ъгъл имаше възелче, пълно с пари. Отвори го, обърна се с гръб към нас, за да не видим съдържанието на възелчето, рови доста време в него, накрая на приятеля ми, който му беше близък роднина, даде, представяте ли си, 2 стотинки, а на мен, като на по-далечен роднина, даде 1 стотинка! Представете си какви физиономии сме направили, тръгнахме си с пребити крака, а пък отвън дъщерята на тоя престарял дядо, също баба, ни попита какво ни е дал; като й казахме, тя почна да кълне изкукуригалия дъртак, и ни даде от себе си други парички. Тая история, кой знае защо, си я спомням най-отчетливо: може би е така защото съм сребролюбец, знам ли?!

Да спра засега дотук, че ми омръзна да пиша. Друг път ще продължа - живот и здраве да е. Ще трябва, като съм започнал да пиша за рода си, другия път да опиша рода си от страна на майка ми, там има още по-интригуващи неща, щото нейният баща, дядо Васил, Бог да го прости, беше една наистина колоритна личност и за него аз много ще пиша. Заслужава си. Защото тоя човек ми оказа огромно влияние. Длъжен съм да опиша какво той представлява за мен.

А днес почти нищичко не можах да кажа, ама се иска търпение. Не трябва да бърза. Малко по малко и ще ви покажа как се е живяло тогава. На мен ми се иска да опитам да пресъздам една по-жива картина, ама пусто като нямам умения за писателстване, ще трябва да се задоволите с моите тромави текстове. Ако пък не ви се чете, здраве да е, на всички човек не може да угоди. И вземете предвид, че все бързам, та затуй текстовете ми са така рошави и неугледни. А пък проблемът си е ваш, че ме четете...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

петък, 25 ноември 2011 г.

Наръчник за бързо въведение на мутри в света на прекрасното

Взаимствано от следната публикация във Фейсбук: Наръчник за бързо въведение на мутра в света на изобразителното изкуство

Вяра Ганчева

Въведение: Ако виси, е картина. Ако може да се заобиколи, е скулптура...

1. Ако на картината има тъмен тон и измъчени лица - това е Тициан.
2. Ако на картината има обилно количество тлъстини и целулит, дори при мъжете - не се съмнявай - това е Рубенс.
3. Ако на картината мъжете изглеждат като къдрави жени с кравешки поглед или просто на италиански педали - това е Караваджо. Жени е рисувал само няколко пъти.
4. Ако на картината има множество малки човечета - Питер Брьогел Стари.
5. Много малки хора + малки непонятни тайни - Йеронимус Бош.
6. Ако на картината може просто да се добавят няколко дебелички амурчета или агънца (или те вече са там), без да се наруши композицията - това може да са: а) Буше б) Вато
7. Красиво, всички са голи и телата им са като и културисти след баня - Микеланджело
8. Видиш ли балерина - говориш за Дега. Говориш ли за Дега - виждаш балерина.
9. Контрастно, рязко и всички имат мърваши брадати лица - Ел Греко.
10. Ако всички, даже лелите, приличат на Путин - това е Ван Дайк. Това е всичко.
11. Моне - петна, Мане - хора.
12. А когато видиш глупости на търкалета? - Вероятно Пикасо
13. Търкалета и Квадрати – Вероятно Кандински.
14. ... Ако може да гори - дърворезба. Ако можеш да го хванеш и удариш някого - малка пластика... (Добавка на Петко Симеонов)
15. Колкото повече и по-големи голи цици има в една картина, толкова по-хубава и по-скъпа е тя - ако речеш да си я купиш. :-) (Добавка моя, А.Г.)

ЗАБЕЛЕЖКА: Прочее, давайте и вие своите предложения за добавки, та да успеем още по-ефикасно да въведем наште родни мутри в света на прекрасното!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Творческите мъки на всяко раждане на нещо ново и оригинално

Един приятел от интернет - Томи Томев - ме запита така: "... Имам един въпрос: какво става с книгата ти Жизнени стратегии?" Отговорих му и понеже смятам, че и друг човек, който знае за тази започната, ала недовършена моя книга, може да се интересува от същото, та затова публикувам отговора си до него и тук; ето какво му отвърнах:

Здравей, Томи,

Благодаря ти за въпроса - понеже той ме подтиква да си изясня собственото си отношение към тая книга и към ситуацията, в която се оказа писането й. Аз обикновено пиша книгите си бързо, стига да ме овладее идеята им, но ето, че тази книга от години си стои започната, ала непипната после - ако не броим едно-две връщания, последвани след това от дълги паузи, в които сякаш изцяло пресеква интереса ми към нея. Аз самият много често в мислите си се връщам към тази книга, имам намерението да я завърша, но ето че се занимавам с други, общо взето все ефимерни неща, а нейното писане отлагам и отлагам. Това и за мен е необяснимо; ето че ти с въпроса си ми даваш повод да се опитам да уясня собственото си разбиране защо това е така, защото се получава така.

Да оставим това, че наистина съм много зает с различни други неща, да ги наречем проекти. Списването и издаването на списание ИДЕИ е едно от тях. Поддържам ежедневно блоговете си. Вълнувам се от всякакви проблеми, предимно граждански и политически, и не ми остава време да се съсредоточа към най-важното: заниманията ми с философия. За което много от най-близките ми приятели ме укоряват постоянно, и може би съвсем справедливо. Но не това е същинското обяснение, това обяснение мен лично не ме задоволява. Защото и други свои книги съм писал, намирайки се в ситуация на свръхпретрупаност, и пак съм успявал да ги завърша - доколкото изобщо може да е завършена една философска книга при положение, че нито на един въпрос, който заслужава да се нарече философски, може да бъде някога отговорено окончателно и напълно; философските въпроси винаги си стоят открити за нови и нови изследвания, а и всеки отговор провокира към възражения и така нататък до безкрайност. То това е и хубавото на философията, на това се дължи нейното очарование: вечно търсене, вечна незадоволеност, несвършващ порив към истината.

Но има нещо друго, още по-съществено. Има един проблем, който мен лично много ме тормози - и той именно касае формата, формалната страна на изразяването на едно съдържание. Както и правенето на една, да речем, статуя изисква главното внимание да бъде насочено към формата, и то не към външната, а към вътрешната форма - оформянето на самата идея! - то нещата стоят по същия начин и при написването на една книга. Аз общо взето съм систематично мислещ философ, т.е. духът ми не се успокоява докато не успея да сведа вълнуващото ме съдържание до един системен начин на изразяване на мислите, т.е. докато не успея да постигна цялостност, пълнота и завършеност, в която всяко нещо да се намира на своето си място. В някои случаи това се удава, примерно, в писането на учебни помагала, където се излага последователно определено съдържание, или пък в писането на книги, които поставят поддаваща се на систематизиране тема. Пример за системно мислещ философ е Хегел, като при него системата е тотална. Има невероятна хармония в тоя начин на мислене и вникване, но той си има и своите недостатъци. Става така, че философът се лишава от съществена част от свободата си - щом се вижда принуден да спазва схемата или рамката, която сам си е наложил, т.е. щом не излиза от прокрустовото ложе на системата и на целостта.

Другият вариант е несистемното мислене, при което единството на мислите се постига по един съвършено друг начин. А именно: в и чрез привидната хаотичност на спонтанното пораждане и решаване на едни или други проблеми. При този начин на изразяване на философски мисли липсва стремеж към система, към последователност, ред и формална цялостност, но по някакъв чуден начин се постига едно органично единство на мислите, т.е. мислите заживяват така, както живее един жив организъм. Шопенхауер пръв говори за този начин на постигане на единството, а пък неговият последовател, великият Ницше, го реализира в творчеството си в пълна мяра.

Знаем, че Ницше пише афористично, т.е. с кратки, подобни на мълнии мисли, които раздират мрака - мрака на незнанието, на неразбирането, на привидното задоволство на спокойния, безметежен дух. Той сам твърди, че умее с една мисъл да каже толкова, колкото всеки друг ще каже в цяла една книга; а после дяволито подхвърля и добавя: толкова, колкото всеки друг няма да каже в цяла една книга.

Аз на млади години бях последовател, сиреч, възхищавах се едновременно и на Хегел, и на Кант (който също е твърде систематичен), но особено много на Шопенхауер и на Ницше. Винаги съм се стремял да изразявам мислите си в една и достъпна, и понятна от всеки, и дори сякаш наситена с чувство, сиреч, ангажираща и емоциите на читателя мисъл. С това написаното от мен се родее със стила на Шопенхауер и Ницше, въпреки че изобщо нямам маниакалната претенция да се сравнявам с тия колоси на духа. Но въпреки това в дълбините на душата си не успях да превъзмогна стремежа към цялостност, добивана по системния тертип или модел.

И затова винаги при писане при мен са се борили тия две тенденции: към пълната свобода на изцяло спонтанното раждане и изразяване на мислите без влагането им в някакъв предварително зададен калъп (или схема, или план), и, от друга страна, към търсенето на точното място, което трябва да заеме една или друга мисъл или проблем в една система на цялото, която да е управлявана ако не от разума, то поне от разсъдъка. Добре зная и си давам сметка, че това противоборство внася от една страна и известен колорит в писанията ми, но също и ми вързва "ръцете", т.е. прави така, че не мога да разгърна духа си в неговата пълнота. То, прочее, тия мои тревоги, изглежда, са част от това, което някой друг ще нарече "творчески мъки" на всяко раждане на нещо ново и оригинално. И то именно в такава фина сфера, каквато е тази на чистата мисъл, т.е. на същинската философия.

И ето, по неизвестни за мен причини тоя конфликт при писането на книгата ми с работно заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ се изостри необичайно. Най-вероятно причина за този конфликт, довел до невъзможност (за момента) да завърша започнатото, е това, че в идеята ми за тази книга се съдържа наистина грандиозната задача да опитам да вложа цялото съдържание на търсещия дух в една същевременно практическа сфера, т.е. в сферата на разгръщането на тоя дух в т.н. "реалност", т.е. в света на човешките отношения и дейности. Обикновено тия две сфери са автономни, имам предвид сферата на практическата действителност и тази на чистия дух, на чистата мисъл и на философстването. Аз обаче в тази книга искам да ги приведа в синхрон; за момента се оказва, че това сякаш не е по силите ми, а и, най-вероятно, се изисква невероятна концентрация на духа в така трудната за постигане посока.

И ето, на това основание в душата ми сякаш се появи една боязън да се върна към писането на въпросната книга, т.е. аз продължавам да отлагам и да отлагам писането й. Хем ми се иска да я напиша напълно спонтанно, като една поредица от есета, съвсем несистематизирани и привидно хаотични, в които да разгърна виждането си по проблема за това как индивидът може да приложи в света своя личностен потенциал, един вид да се "реализира" - и на тази основа да постигне задоволство от постиженията си. Хем в други моменти ми се иска да подредя в едно системно цяло всичките проблеми, та разгръщането им да бъде напълно логично, подредено, породено от общ план или идея. В резултат продължавам да стоя, е, не стоя със скръстени ръце де, работя други неща, а тази книга си стои започната, ала обаче съвсем не движеща се напред, към осъществяването си.

Не зная дали успях да ти обясня задоволително ситуацията, в която се оказах. Благодаря ти за интереса към тази книга, щото той за мен е един стимул да направя нещо, та да реша по някакъв начин противоречията си, за които стана дума - и да довърша започнатото. Това, че мислим в една и съща посока, т.е. имаме една споделена обща тревога и грижа за тая книга показва и това, че без да сме разговаряли, т.е. напълно самостоятелно аз реших в новата книжка на сп. ИДЕИ да публикувам част от вече написания текст на същата книга, именно книгата ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ. Идеята ми е това да бъде поредица, а пък заради тази поредица моя милост да вземе да си седне на задника, та да завърши един ден започнатото.

Това в основни линии исках да ти кажа около писането на книгата ми, носеща засега условното заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ.

Тъй като в писмото по-надолу се подема друга тема, то текстът на писмото продължава и на друго място, а именно тук: Щом простотиите у нас биват посрещани с такива мили ръкопляскания, то, разбира се че истинските неща ще ги посрещат с най-злокобно мълчание!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

Защо тъгуват учениците от ПГЕЕ-Пловдив

От известно в училището, в което работя - ПГЕЕ-Пловдив - за първи път има централно парно, т.е. локалното парно на училището беше привързано към "Топлофикация". В училището е топло, уютно; даже моя милост се замисля - тъй като в къщи, заради нуждата да се правят икономии заради издателската дейност на моя милост, изобщо не се отопляваме и студуваме - дали да не пренесе в училището част от заниманията си, предимно писане, в своя кабинет; нищо не пречи следобед да стоя на топло в празното училище и да си върша работа, т.е. да пиша. Но за друго сега ми е думата; ето за какво.

Гледам обаче още от първите дни, откакто ни пуснаха парното, че учениците ни са сякаш тъжни, поне с посърнали физиономии; изобщо не се радват на парното. Питам ги: е, доволни ли сте сега, вече зимно време тук няма да е студено? А един ученик ми отговаря: не, господине, изобщо не се радваме! Защо?! - го гледам недоумяващо аз. А той ми отвръща: Ами ясно защо: сега повече няма да имаме "дървени ваканции"! И няма заради студа да намаляват часовете, както беше предишните години.

Представяте ли си какво е тяхното разсъждение?! Имали си една надежда и радост зимно време: заради падането на температурите под определена граница да не учат - или поне да им намаляват часовете. А сега вече няма да имат тая надежда и радост! И затова са така посърнали и тъжни!

Разбирахте ли сега още нещо, и то твърде съществено, за прочутия български манталитет?! Аз лично, признавам си, съм удивен. Чак дотам не вярвах че се е стигнало. Но ето, че се е стигнало. Много жалко.

Не говори добре за бъдещето на една страна тази толкова разпространена масова психология на нейната младеж. Виждате как у нас, още от млада възраст, хората се учат да кръшкат от работата си, да мързелуват, да тарикатстват, да "гяволуват", както казва народът. Не, не са добри тия работи, съвсем не са добри...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

сряда, 23 ноември 2011 г.

Нови видеозаписи на мои семинари по етика и психология

Казус по Достоевски (2 ч.)

Аз... тяло ли съм?

Дали разбирам своята сексуалност?

Аз тяло ли съм? (2)

За сексуалността и половете

Анализ и обобщение на упражнението по Достоевски

Кога Аз-ът страда? (3)

Какво иска моето тяло?

Упражнение по психологическия казус на Достоевски

Кога Аз-ът страда? (3)

Кога Аз-ът страда? (4)

Анализ на упражнението "Жизнените цели"

Упражнение по етика "Жизнените цели"

Как аз разбирам живота?

Как аз разбирам живота? (2)

Животът, времето, различността

Дискусия "Жизнените цели"

Анализ на дискусията за жизнените цели

Как живея? (4)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 22 ноември 2011 г.

Някои от най-знаменитите мисли на Стив Джобс

20 велики цитата от Стив Джобс

Дизайнът не е само как изглежда или как се усеща нещо. Дизайнът е как то работи.

***

Бъдете критерий за качество. Някои хора не са привикнали към среда, където отличните постижения се очакват.

***

Времето ви е ограничено, затова не го губете, живеейки живота на някой друг. Не попадайте в капана на догмите, които са да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от мнението на другите да заглуши вашия вътрешен глас. И най-вече, имайте куража да следвате сърцето и интуицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искате да станете. Всичко друго е второстепенно…

***

Иновацията различава лидера от последователя.

***

… Почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх на притеснението от провала, тези неща просто избледняват пред лицето на смъртта, оставяйки само това, което е наистина важно. Да помниш, че ще умреш е най-добрият начин, който знам да избегнеш капана на това да мислиш, че имаш нещо за губене. Вече си беззащитен. Няма причина да не следваш сърцето си.

***

По-забавно е да си пират, отколкото да работиш във флота.

***

Дизайнът е фундаменталната душа на едно човешко творение, който приключва с това да се изразява в последвали външни форми на продукта или услугата.

***

Много компании избраха да се свият и може би това бе правилното нещо за тях. Ние избрахме различен път. Нашето разбиране беше, че ако продължаваме да излагаме пред потребителите страхотни продукти, те ще продължат да отварят портфейлите си.

***

Искам да поставя звънец във Вселената.

***

Компютърът за мен е най-забележителното средство, което сме създавали някога. Той е еквивалент на велосипед за умовете ни.

***

Много е трудно да бъдат проектирани продукти за фокус групи. В много случаи хората не знаят какво искат докато не им го покажеш.

***

Бих изтъргувал цялата ми технология за един следобед със Сократ.

***

Преди време мечтаехме за тези неща. Сега ги създадохме. Велико е.

***

Като цяло мислим, че се гледа телевизия, за да се изключи мозъка и се работи на компютър, когато човек иска да го включи.

***

Така отидохме в Atari и казахме „Хей, имаме това невероятно нещо, дори създадено с някои от вашите части, какво мислите за това да ни спонсорирате? Или ще ви го дадем. Просто искаме да го правим. Платете ни заплати и ще дойдем да работим за вас.“ Те казаха „Не”. След това отидохме в Hewlett-Packard и те казаха „Хей, нямаме нужда от вас! Вие дори още не сте завършили колеж.”

***

Ако поради някаква причина направим грешка и IBM победи, моето лично усещане е, че ще влезем в тъмната епоха на компютрите за около 20 години.

***

Мисля, че ако направиш нещо и то се окаже доста добро, след това трябва да направиш нещо друго прекрасно, не да се спираш на него прекалено дълго. Просто разбери кое е следващото.

***

Останете гладни! Останете безразсъдни!

***

За да превърнеш наистина интересни идеи и новаторски технологии в компания, която продължава да е иновативна години, се изисква голяма дисциплина.

***

Не можеш просто да питаш потребителите какво искат и да опитваш да им го даваш. До времето, в което ще си го създал, те ще искат нещо ново.

***

Източници: Wikiquote, Thinkexist.com


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

неделя, 20 ноември 2011 г.

Фрагменти от преживяното в ранното ми детство

С Божията помощ да продължавам напред. Дотук написаното в тия есета е нещо като въведение в темата и показване на нейната необходимост. Оттук-нататък ще се опитам да нарисувам или поне да щрихирам картината на всекидневния живот в комунизмо-социалистическа България - такъв, какъвто съм го преживял, видял, усетил, такъв, какъвто се таи все още някъде в гънките на паметта ми.

Никога не съм имал самочувствието на пишещ, да не кажа писател, който умее по художествен начин да въплъщава вълненията си; аз съм философ и психолог. Но винаги пък съм се стремял текстовете ми да са пропити от чувство, което, знам ли, може да е и признак на някаква художественост. Ще бъда пределно искрен и ще се оставя да бъда насочван от чувството си, пък да видим какво ще произлезе от това мое хрумване.

Ще се опитам да пресъздам най-ранните си спомени, спомените от ранното ми детство, за които има някаква, пък макар и бледа следа в паметта ми. Най-трудното е това: да се ровим в останките от преживяното в душите си и от тях да се опитваме, както е и при реденето на пъзел, да възсъздадем ако не самия живот в неговата цялост, което, прочее, е и невъзможно, то поне да се опитаме да постигнем живото чувство за него. А тъкмо това чувство носи смисъла, най-драгоценното, което изобщо може да ни интересува от миналото. Историята пък на личния живот на един човек съдържа като в призма най-значимото на общата ни история - защото за да бъде човечна историята, която се мъчим да рисуваме, тя трябва да бъде видяна през очите на жив и чувстващ човек. Историята, която пишат професионалните учени, много често е лишена от човешки характер тъкмо защото научният поглед спрямо миналото убива най-значимото за него: човешкият му смисъл. За мен пък тъкмо това последното е водещото.

Роден съм в Долна баня - малко градче, разположено в полите на Рила планина, по пътя за Боровец, но идещ от източната му страна. Живях в родния си град до 18-тата си година, а след това животът ме запиля къде ли не: казарма, студентстване в София и Санкт Петербург, работа в Своге, Костенец, Пловдив. Детството на човека обаче е най-значимият, основополагащ период на живота му. Затова ето сега с трепет се връщам към онова, което е съхранено в моята памет - от преживяното в детството ми.

Ясно си спомням някакви повратни точки, примерно, влизането ми в училище в първи клас; много ярко си спомням тия мои първи стъпки в родното школо и дори фрагменти от обстановката, да не говорим за емоциите ми, съм способен сега да възсъздам с думи. Но да карам поред. Например, спомням си когато ми се роди братче; тогава съм бил на 5 години и много ясно си спомням как една моя братовчедка ме заведе до родилния дом, където майка ми показа току-що роденото братче. Спомням си, че й занесохме с едно малко котле прясно мляко от козата. Ние стояхме долу, а майка отгоре, от прозореца на втория етаж, и си поговорихме. Този спомен ми се е врязал в паметта и си стои там до ден-днешен.

Разбира се, имам някакво смътно чувство за всекидневието: игри в прахта, гоненици до изнемога, берем зелени сливи и хем ядем, хем се замеряме, деца на улицата ядат филии, намазани с олио и поръсени със сол и чубрица, и обикновено не дават на другите, а пък ние преглъщаме, преглъщаме, пък в един момент побягваме към домовете си да молим и наште баби да ни направят от това уханно ястие. Спомням си, че по къщите ни няма все още чешми, а по кръстовищата на улиците има само по една чешма, обща за цялата махала. И ние все сме там, около чешмата: пием, пръскаме се, детински лудории, смях, сръдни и какво ли не още.

В Долна баня тогава имаше нещо, което вече го няма, но тогава беше нещо направо велико: кажи-речи на всяка улица от двете й страни има направени вади, където тече вода - както е било в старо време в наште възрожденски села и градчета. Тоест, това нещо явно е останало от древността. Хората от водата в тия вади си напояват градините: препречват с камъни и треволяк вадата на улицата, и тя тръгва или по вкопан в пръстта улей, или пък в специални тръби, които я отвеждат в градината. Разбира се, разни бабички постоянно напояват градините си и в тази връзка на улицата стават големи караници.

Някаква баба, да речем, си е пуснала водата в градината, те, бабите, си правеха списъци, като на опашка, за реда, по който ще ползват водата, но все ще се намери нахалник или нахалница, която ей-така, ще окраде водата, и докато ядосаната бабичка, която си напоява градината, усети това, т.е. водата в градината й пресекне, нахалникът и нахалницата почти си е решил проблема, разхладил си е с вода градината. Е, после почва караница, но станалото-станало. Ние, децата пък, лятно време все стоим с натопени във водата на вадата крака, пръскаме се, а пък понякога се случват и крайно вълнуващи събития: я някой ще хване жаба, я водата пък ще донесе умрял плъх, я някое дете ще си направи корабче от борова кора, а пък ние ще гледаме как хубаво си играе и ще си мечтаем също да имаме такова корабче. Ако ти е приятел, щастливецът с корабчето може да ти даде да си поиграеш малко. Тогава си горд, защото на теб вече всички деца завиждат. Като си поиграят всички донасита, корабчето вече не е толкова интересно и го захвърляме в прахта, впускайки се в нови игри и забави.

Няма да забравя как понякога на улицата минаваше някакъв величав старец, с бастун и с някакво твърде особено, сякаш изсечено от камък, студено, намръщено лице. Всички знаем, че тоя старец, на който отзад на кръста има пистолет, е много велик, както ни обясняваха, той се бил "борил за свободата на народа", сиреч, е бил "активен борец". Когато той минава, ние, подобно на играещи си врабчета, към които се спуска котарак, се разбягваме, явно тоя човек излъчваше не само строгост, абсолютна някаква властност, студенина, но и погледът му беше смразяващ. Е, той понякога се опитваше да ни се ухили уж доброжелателно, но лицето му ставаше още по-страшно и на нас, децата, по гърбовете ни минаваха студени тръпки. По-късно зловещия вид на този старец - той тогава ми изглеждаше старец, а може да е бил най-много на 50-60 години, т.е. не е бил съвсем старец - ще стане напълно обясним когато и до нашите детски уши мълвата ще донесе страшното известие, че тоя, да го наречем, "човек", е бил в "народната милиция" след 9-ти септември 1944 година, т.е. си е бил чисто и просто убиец.

Имаше и други такива наперени и величави "другари", повечето от които се разхождаха с пистолети на кръста. Цивилни, но с пистолет. Повечето бяха и ловджии, т.е. и въоръжени с пушки можеше да ги види човек. На празниците човек можеше да ги види на трибуната, ухилени гротесково. Това е първото, което си спомням за онова време от т.н. "обществен живот" на родното ми градче. Те, разбира се, живеят в най-хубавите къщи, а повечето имат и вили в "буржоазно място", именно Почивната станция или курорта на Долна баня, където преди 9-ти септември е имало вили на "буржоазията", а сега там са настанени "народните герои", именно "активните борци" срещу същата тази буржоазия. Явно, че борбата е била главно за това да се настанят във вилите им. Е, някои от другарите имат и свои, новопостроени вили; е, като казвам "свои", трябва да се възприема това условно, щото вилите им са построени с ръцете на строителите от ТКЗС-то и, разбира се, с материали на същото това ТКЗС.

Тогава ставаха така тия работи: някой другар иска да си построи вила в курорта Долна баня. Първом звъни на кмета, негов другар, за да си уреди земя - ако не безплатно, то, като за "наш човек", за жълти стотинки. Щом като другарят получи от другаря си земята, след това почва да строи по следния оригинален начин. Звъни на другаря си, който е шеф на ТКЗС-то, обяснява проблема си; проблемът му ще бъде решен съвсем по-другарски. ТКЗС-то си има строителна бригада, която все нещо строи, я обор, я плевници, я нещо друго. И шефът на ТКЗС-то изпраща бригадата вместо на кооперативния строеж, на вилата на своя другар, който има спешна нужда да се снабди със собствена вила в курортната зона на Долна баня. Разбира се, и тухли, и цимент, и вар, всичко е държавно, всичко се краде от ТКЗС-то.

Вилата се строи за десетина дни, бълха го ухапала ТКЗС-то, че построило вила на един нуждаещ се другар, другарят вече си има вила, а пък работниците пак биват пратени, сякаш нищо не е било, на строежа на кооперативния обор. Такива ми ти работи правеха другарите тогава. Когато някой от тях сега ви каже, че било много хубаво при ТКЗС-тата, повярвайте му, той не лъже: за него и за такива като него, дето крадоха от ТКЗС-тата така, както само комунист може да краде, ТКЗС-тата наистина са нещо много хубаво! Няма как да не са нещо много хубаво тия пусти ТКЗС-та след като от тях другарите крадоха така славно и то толкова много години!

А пък моята майка - това няма никога да го забравя! - всяка сутрин, с малко дете, повито в люлка и сложено на гърба й, с мотиката, се отправя на полето. Тя е "кооператорка", сиреч, е робиня на другарите. С едната си ръка държи мотиката, с другата води мен, 5-6 годишно хлапе. На кръста си е вързала с верижка едно яре, което води със себе си да пасе на полето. Няма кой да ни гледа нас, децата, и майка ни води със себе си, на полето. Често звеноводката се шегува с майка ми: "О, Данче, милата, земи остави на вълците или детето, или ярето, та да ти олекне малко!". И не само майка ни води със себе си, и други деца като нас също са на полето: майките ни работят, копаят, или берат това-онова, а ние, децата, стоим зад тях все нещо чакаме. Ту сме гладни, ту сме жадни. Яренцето, дето майка го води със себе си, пък пасе вързано наблизо. Бебето, което на път за полето е на гърба на майка ми, там е сложено в люлка, вързана за клоните на близката слива. На мен ми е дадена задача да се грижа за него. Чат-пат бебето реве и майка ми хвърля мотиката и идва я да го нахрани, я да го подсуши, да му смени пеленките.

Майка ми е мъченица, но жените в звеното (бригадите в ТКЗС-то се делят на "звена" начело със "звеноводки"!) хем я съжаляват, хем й помагат с каквото могат. Проблемът е, че моята баба е болна, трудноподвижна, не може да се грижи за нас, децата. Затова на майка ни се налага да ни води на полето. Няма друг изход. По едно време бяхме пратени в детска градина, но преди това явно не е имало места. Пък и всичко навсякъде става с "връзки". Младите сигурно не знаят какво е "връзки"; то е: да имаш свой човек на подходящото място, та да се уредиш, пререждайки баламите-балъци, дето чакат реда си и нямат "връзки". Ние обикновено нямаме никакви връзки. Майка ми и баща ми разчитат единствено на двете си голи ръце.

По някое време отрудените женици в звеното подхващат някакви тъжни песни, полето се оглася от песента на тия робини, а пък скоро гласовете в немощ спират песента, а всяка женица се захваща да реди мислите си. Банални мисли мисли за това какво да направи за вечеря, кога да закърпи дрешките на децата си, как да вароса стените на кухничката си и прочие. Така тече трудовият ден в едно образцово социалисто-комунистическо ТКЗС.

Ех, пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя!

Е, на обед има един час почивка. Всяка жена или баба чевръсто вади от торбичката си каквото има, каквото Бог дал и почва да се храни бързо, за да има време да полегне малко и да изправи кокали. Носят си я бучка сиренце, я сланинка, я варено яйчице, разбира се, с домат и краставица. И си носят също дървени солнички, наричат се "захлупци", които ухаят на чубрица, препечен червен пипер и сминдух. Ако се случи да берат ягоди или малини, после, като се нахранят, си правят десерт: посипват със захар чиния с ягоди или малини, сипват, ако има, кисело млекце, и става чудесен сладкиш. Ние, децата, най-много обичаме това. След това жените от звеното полягат за половин час, за да изправят кокали, а после пак в пещта, със своята мотика. Робски труд, който се заплаща все символично. Някакви мизерни левчета и стотинки. Поне да можем да си купуваме хляб.

Да, дават и купончета, като текезесари за нас хлябът ще е малко намален; или пък ще имаме право да си купим бял хляб, който е дефицитен и се получава само срещу купони от ТКЗС-то. Робините имат и някакви "привилегии", примерно, да получат "декар", земя за лично ползване, на по-хубаво и по-малко каменисто място. ТКЗС-то почти всяка година мени "декарите" на хората, праща ги на буренливо и каменисто място, хората се трудят, чистят, уреждат си земята, минава известно време и хоп, вземат им я, щото се били променили "плановете", а пък на нещастниците дават нова каменлива земя. Е, най-приближените до властта другари ще имат декар на най-хубавото място - и никога няма да им го вземат или заменят.

Често, както си работят труженичките, наблизо минава черна "Волга", караща все тучни другари, я текезесарски шеф, я партийни секретар, я проверяващ другар от някаква по-висша партийна институция. Колата спира, а другарят сваля мощни телеса от колата, за да се разтъпче, идва при робините и почва да им говори нещо такова:

- Браво, другарки, чудесно копаете! А така, копайте още по-силно, удряйте пустата земя, за да извадите нашия социалистически хляб! Работете, работете, Партията ви има пълно доверие, че ще се справите! Чудесни сте! Урррааааа!

И другарят ръкопляска с дебели ръчички, допрени до мощното му шкембе. Труженичките-мъченички се усмихват вяло, дебелият другар явно много особено много обича да оглежда задниците на робините, при това мазно облизвайки се; и като донасита се нагледа и насуче сталински мустаки, се отправя на сянка в колата си. В това време, ако робините, да речем, берат ягоди или малини - в долнобанското поле, не знам дали знаете, тия плодове много се отглеждат - биват пуснати неколцина женици бързо да наберат отбрани плодове на другаря от "Волгата", набират набързо няколко щайги и му ги занасят в багажника. Той, прочее, за това е дошъл, а не за да похвали робините, не защото се е загрижил много за това как се мъчат. Когато му турят щайгите, другарят за благодарност ги щипе по "газо", както се казва на долнобански език, хили се като наглец и отпрашва с "Волгата" си на другия край на полето, на който, да речем, се бере нещо друго, да речем, касис.

Скоро, като поотраснем и тръгнем на училище, и ние, децата, ще тръгнем лятно време да работим по полето, на текезесарските безкрайни ниви, наричани "блокове", т.е. пращат ни на "бригада в помощ на селското стопанство". В един момент цялото градче е като мобилизирано, всичко живо е на полето: деца от всички възрасти, бабички и старци, жени, мъже, даже и учрежденията затварят, за да помагат за прибиране на реколтата. Аз за това отделно ще пиша, когато почна да разказвам за моите преживелици от тия бригади.

Разбира се, или нищо не се плаща на робите - какъв роб ще е робът, ако му плащат да работи?! - или им се плащат смешни жълти стотинки. Учат ни, че не трябва много да обръщаме внимание на парите, щото били "буржоазна отживелица". Трябвало да работим с всички сили, без да мислим за пари, та да се появи в един светъл ден "изобилието", а тогава парите щели да изчезнат, а пък ние сме били щели да плюскаме донасита. Такива неща ни убеждаваха пропагандаторите. Да работиш с вси сили, да се мъчиш сега, та да живееш "някога в светлото бъдеще". Е, ако ти не живееш в това светло бъдеще, другари, поне твоите деца и внуци ще живеят в него.

Такива ми ти работи. Да спра дотук. Тия дни, като имам време и настроение, ще продължа. Много неприятно ми стана нещо като пиша тия неща, ровейки в спомените си. Трудна работа е да се пише по този начин. Иска време и спокойствие. А аз все бързам занякъде. Наистина имам много работа, а и нямам никакво спокойствие. Затова, моля, бъдете снизходителни към моите текстове...

(ЗАБЕЛЕЖКА: Останалите есета от тази поредица можете да намерите ето тук: Преживяното в ерата на комунизма: поредица от есета.)


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Преживяното в ерата на комунизма: поредица от есета

Само духът на свободата ще ни спаси от презрения менте-живот

За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците

Какво ли щеше да стане с мен ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде?

(Следва, очаквайте продължението)

ЗАБЕЛЕЖКА: Понеже за миналото ни, особено във връзка със 100-годишнината от рождението на комунистическия диктатор Т.Живков, медиите непрекъснато бълват какви ли не нелепици и лъжи като дават думата предимно на бетонни комуноидни, т.е. на непоправимо увредени от комунизма глави, се налага истината за онова време да бъде възведена на пиедестала си; понеже без истината не може да се живее. Лъжата у нас е станала нещо като стожер на живота ни, около който всичко се върти. Започвам тази поредица от есета с една вдъхновяваща ме идея: да помогна, особено на младите, които, слава Богу, не са живели през комунизъм, истината за онова кошмарно време да си пробие път в съзнанията им.

Т.е. ще се опитам да спомогна за разсейването на мъглата, в която пребивават съзнанията на толкова много, при това и съвсем не само млади хора. Ще представя в тия есета само това, което съм видял с очите си - и в което по неволя съм участвал; ще разказвам само и единствено лично преживяното, което се е врязало в паметта ми и с нищо не може да бъде извадено оттам. Ще се опитам да възсъздам една вярна, правдива картина на случилото се с нас тогава, което твърде приблизително може да се нарече "живот". Иска ми се да успея да възкреся предимно тихия, но понякога и крещящ кошмар, в течеше животът ни - с всичките мерзости, абсурди, наглости, подлости и пр., с които комунистите тровеха всекидневието ни.

Това е. Да тръгвам напред - с Божията помощ, да се надяваме, ще успея да изразя онова, което терзае душата ми. Няма да се помиря докато безскрупулните лъжци продължават все така нагло да бълват отвсякъде лъжите си за "светлото минало" на комунизма. Трябва нещо да се прави за да се противостои на гибелната рекомунизация на страната, която е в състояние отново да отрови живота ни - и да ни лиши от цялото негово очарование.

Очарованието на живота може да усети само свободният човек. Очарованието от живота не може да е нещо друго, освен очарование от самата свобода. Да освободим съзнанието си от стереотипите и нагласите на кошмарното минало, което все още е живо в нас, е първото условие за връщането ни към автентичния живот.


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 19 ноември 2011 г.

Вашата битка е за свободата и възможността да бъдете изобретатели в собствената си страна!

Стив Джобс vs. … Ленин

Автор: Александър Георгиев

Професионалната гимназия по електроника и електротехника в Пловдив може, след като вече двадесет години си няма име, да приеме това на Стив Джобс. Идеята основателят на Apple да бъде новият патрон на училището, което вече двадесет години е безименно, но все още известно като ТЕТ “Ленин”, дава философът Ангел Грънчаров, преподавател в гимназията. Още със излизането си на бял свят, предложението предизвиква ожесточени полемики. Някои приемат идеята като гениална, други пък искат училището да носи името на българин, а трети желаят то да си остане “Ленин” – защото Стив Джобс бил американец, а не българин, и защото бил умрял.

Сякаш наистина имаме склонност да ставаме патриоти в най-важния момент, но не за добро, уви. Именно рожба на тази ни склонност е твърдението, че едно българско училище трябва на всяка цена да носи името на българин. Питам се обаче, това ли е да си патриот – да се ограничаваш в рамките на страната си? Не виждам защо трябва да стесняваме мирогледа си, като желаем вдъхновител на учениците ни в сферата точно на електрониката да не е светило като Стийв Джобс – човекът направил компютъра достъпен за всеки, вкарал музиката в джоба ни и улеснил живота ни чрез безбройните си революционни продукти в такава степен, каквото е трудно да си представим – а желаем те да се абстрахират от световното ниво и да приемат за кумир незнаен дори от половината българи учен, камо ли от някой друг. Човек може да постигне много, но не и повече от това, към което се стреми. Нека, макар и с риск никога да не го достигнем, да се стремим към най-великият и успял човек в областта на интересите ни. “Да живееш, това означава да се чувстваш непълноценен” е казал Адлер.

Не ме учудва обаче, че се намират хора, които да са против кръщаването на училище в България на човек като Джобс. Това, което ме притеснява е, че те не са против кръщаването му на Джобс, а изобщо на кръщаването му. Тъй де, просъществувало е двадесет години без патрон, защо сега трябва да привличаме внимание, защо трябва да си създаваме главоболия и да раздвижваме тромави процедури – нека си живеем спокойно. С такова мислене, ако ще и Господ да си сложим за патрон, пак никъде няма да стигнем. Затова смятам, че битката на ученици и учители за именуването на гимназията не се отнася само за тях, въпросът е от национално значение.

Затова бих искал да се обърна към всички тези смели и здравомислещи хора, които желаят да вдигнат летвата възможно най-високо, вместо да се навеждат под тази, поставена от скудоумните ни съграждани-съученици-колеги: вие не се борите за един свободен ден на патронния празник, вие се борите срещу всички, които ще се опитат на всяка цена да спрат развитието ви, вашата битка е за свободата и възможността да бъдете изобретатели в собствената си страна. Джон Атанасов също е сред претендентите за патрон на вашето училище, но той е трябвало да твори извън страната си, а Стив Джобс е допринесъл за родината си. Ако “Тет “Ленин”" приеме името на българин, само защото е българин, аз веднагически бих пожелал да се изпаря от България.

Успех! Бъдете силни!

Поздрави от СПГЕ “Джон Атанасов”


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 18 ноември 2011 г.

Крещящ по грозотата си и отчайващо страшен симптом за духовната смърт на нацията ни!

В Пловдив се задава нов скандал - след като е на път да отшуми простотията с провъзгласяването на Христо Стоичков-Мамата за "Доктор хонорис кауза" на Пловдивския университет. Прочее, аз вече писах, че по-скандалното е не че са му дали това почетно академично звание, а истински скандалното е, че с изключение на един - на доц. Ц.Томов - никой друг не дръзна да протестира! А новият скандал е още по-невероятен даже за човешкото въображение: в митрополитския храм "Света Марина" били направили ремонт и "обновление", като върху оригиналните стенописи и фрески отчетата, воглаве с патрона си, именно владиката Николай Московски, били налепили най-кичозна гръцка фототапетна мушама!

Не е за вярване, нали? И аз не повярвах като разбрах, ала ето, истина било, даже и една телевизия тази сутрин излъчи репортаж за скандалната случка. При това Храмът е паметник на културата, но хората ма мутрополита Николай Московски - отбележете, пише се тая дума в случая с "у", и то съвсем неслучайно! - изобщо не се били допитали до Министерството на културата и спешно налепили мушамата! Разбира се, и тук протестира само един човек, художник! Е, може и да има и други възмутени, но не са се обадили. Паството на мутрополита, явно, е кротко и покорно. То не протестира даже когато Николой Московски обилно снабди всички черкви в огромната си духовна област с произведена в Русия църковна утвар, именно със свещници, кандила и прочие, на които на най-видно място се вижда държавния герб на Матушката, именно хищният двуглавий орел, та сега ли ще се размърда да възроптае?! Едва ли, много се съмнявам. Покой и пълно равнодушие владее слабоволния и отчаян от мерзостите народец...

След като разбрахме какви са ни университетите, щото те си личат колко струват по доктор хонорис каузите си - тази титла се дава на бляскав пример за научна всеотдайност, достоен за подражение и възхита, ала ето, оказа се, че пловдивските учени се възхищават от Мамата! - сега разбираме в какво окаяно състояние е Църквата ни, щом като е възможно в катедрален (владишки) храм върху древни оригинални стенописи отчетата да налепят най-кичозна мушама, и при това да продължават да си спят спокойно, след като са съсипали най-драгоценното в храма, именно неговият дух! Срам и позор! Нямам думи вече!

Помислете малко, драги ми дами и господа! Просто е. Щом като духовни лица не се смущават, че някой е дръзнал да лепи мушама с кичозни изображения върху оригинални църковни стенописи, и при това не само че не са се смутили, ами и сами са наредили това безобразие да бъде сторено, то това по най-категоричен начин доказва, че тия т.н. "духовни лица" нямат абсолютно никакво отношение към духовното! Може ли да има по-скандално нещо от това?! Материалисти и нихилисти у нас са оглавили и духовните ни институции: образователни учреждения, дори и най-висшите, Църква, изкуство, какво ли не още?!

Спирам дотук. Някак си ми стана твърде гадно. Нямам сили да продължа. Изчерпват ми се силите, погнусата блокира де що енергия ми е останала. Срамота! Ни образование, ни духовната институция са ни каквито трябва да бъдат, напротив, са овладени от бесовщина, която до добро не води! Днешното състояние на Българската православна Църква е най-ярък симптом за духовната смърт на нацията ни! Тази духовна смърт не просто ни застрашава, тя е вече наближила: Църквата ни агонизира, Църквата ни е обезсилена, намира се на смъртен одър и мре, повалена от лакоми и безскрупулни владици-сатанисти. А народът ни блее и не усеща що го чака. Няма вече съпротивителни сили на гибелните тенденции; нацията ни е повалена и умъртвена, а духът й е пресекнал. Отвсякъде ни обгръща мрак, намираме се в бездуховна пустиня, от която лесно не се излиза...

Страшно е! Срамно и страшно! И най-страшно е тъкмо защото сякаш никой не усеща срама! От това по-страшно не може да бъде. Само тук-там неколцина луди протестират, но у нас кой ли пък обръща някакво внимание на лудите...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ