Истината ни прави свободни

петък, 28 ноември 2014 г.

Ситуацията, в която живее иновативно мислещият образователен деец - и която е така чужда на жалките нагаждачи към плачевното статукво


Под публикацията със заглавие Свободолюбие и човеколюбие са двете страни на една и съща безценна монета във връзка със следния провокиращ коментар на някакъв анонимник

Анонимен каза: Аз се учудвам малко на цялото това дЯло в смисъл какво го интересува Ангел Грънчаров какво била казала някаква лелка за него – че бил такъв или онакъв. Нямата ли самооценка, та се засягате от бръщолевенето по Ваш адрес на някакви съвсем обикновени хорица? Впрочем тъкмо за Вашия случай са много подходящи приведените от самия Вас мисли на Карнеги.

г-н Райчо Радев взема думата и казва нещо изключително важно, нещо принципно, нещо фундаментално, което привеждам по-долу (с оглед да го публикувам и в списанието за съвременно образование, носещо името HUMANUS). За мен неговият текст, признавам, има голямо значение тъкмо в тази светлина, а личната форма на изразяване, свързана с моята скромна персона, е несъществена подробност, нямаща особено значение. Изхождам от базисния принцип "онова, което самият ти не си го преживял, просто няма как да го разбереш", да, непреживяното лично ние не можем да го разберем, само приблизително можем да си го представяме. Наясно съм, с положителност зная, че г-н Радев в своята лична професионална история на философ, учител, ангажиран гражданин, образователен мениджър (дълги години той е директор на Спортното училище "Олимпиец" в Перник, но това съвсем не му пречи да бъде авангардно мислещ човек, какъвто си остана и до ден днешен!) не просто е силно загрижен за позитивната промяна в образователната сфера, но и много години активно е действал, работил е на дело за тази същата промяна - и още продължава да работи, да се бори, да инициира всичко онова, което може да подпомогне промяната. Което, както може да се очаква, многократно го е въвличало в сблъсъци, аналогични на тия, в които и моя милост има съвсем естествената участ да бъде въвлечен; та в светлината на всичкото това казаното от г-н Радев за мен има най-вече принципно, сериозно и наистина голямо значение. Понеже произлиза от един разбиращ същината на цялата работа опитен и разумен човек, на когото при това имам пълно доверие: щото добре зная, че той никога, заради здравия си морал, не би допуснал да съгреши спрямо истината.

Та прочетете какво пише г-н Радев, изрично повтарям и подчертавам, че съм много далеч от някакво чувство на суетно задоволство покрай тия неговите думи по мой адрес, тази емоция ми е съвсем чужда; мен ме интересува същината на поставените от него по този начин наистина значими и сериозни проблеми, свързани отново със сферата на образованието, на която ние двамата с него, така или иначе, отдадохме живота си. В този смисъл в написаното от г-н Радев аз виждам фактически същината на онази типична екзистенциална ситуация, в която неизбежно попада образователният деец, за когото не нагаждането към порочната система (с оглед оцеляване) има приоритет, а водещото е действителният, коренният интерес на младите, на учениците, на обучаваните; а в крайна сметка и на цялата нация, щото, знайно е, без качествено и автентично образование и пълноценно личностно развитие на младите нито една нация няма как да има завидно бъдеще:

Райчо Радев каза: Вложената ирония-напътствие към Ангел Грънчаров в текста на първия анонимен е некоректна и ме провокира да представя моето разбиране за Ангел Грънчаров през 10-те мисли на Карнеги:

1. Ако искате да намерите щастието, престанете да мислите за благодарността и неблагодарността, и се предайте на вътрешната радост, която ни носи самото отдаване.

Ангел, в своето битие като мислене и опредметяване в текстове се вписва в тази мисъл. Неговото творчество (отдаване), страстта, с която разработва темите и съдържанието на неговите текстове и видеозаписи ясно показва и доказва, че той не се съобразява с благодарността и неблагодарността. Засилената личностна съпричастност към проблемите е особеност на неговия стил и ако на читателя това се струва завишен егоцентризъм, това обстоятелство му пречи да вникне в представените от него същности; и на това основание е проблем на самия читател.

2. Никога не се опитвайте да си разчиствате сметките с враговете, защото по този начин ще нанесете на себе си много повече щети, отколкото на тях.

Ангел не осмисля директорката като свой личен враг, дори и да го е казал някъде, а като субект-рожба на бюрократичната образователна система, който не допуска, че е възможно и нещо друго, нещо различно от стандартните норми, вкл. подчинението - и затова наказва неговите новаторски стремежи. Неговите опоненти (“врагове“) в училището, водени от лични интереси, защитници на остарелите, командно-административни принципи на управление му дават възможност да надмогне житейско-битовото си страдание-щета и да постигне смисъла (щастието) на своето човешко, учителско битие и духовното отрицание на живуркането и живуркащите в училище.

3. Постъпвайте като генерал Айзенхауер: никога не отделяйте и минута в мислите си за хора, които са ви неприятни.

Ангел мисли не толкова за хората, които разбират и действат ортодоксално за/в образованието в измеренията на тоталитарните му принципи и норми на поведение, а за ортодоксалното разбиране и действие за/в образованието в измеренията на тоталитарните му принципи и норми на поведение.

4. Не критикувайте, не осъждайте, не се оплаквайте.

Ангел, както и всеки нормален български гражданин не може да остане безучастен, безчувствен, пасивен към съвременната ситуация - за да запази спокойствието на мислещият своето битие на принципа „Не критикувайте, не осъждайте, не се оплаквайте“. Смисълът на тази мисъл на Карнеги е в друго измерение. Как би се развило и изобщо дали ще се развива обществото, цивилизацията - ако критиката към социалното изчезне от социума?


5. Помнете, че събеседникът ви може изобщо да не е прав. Но той не мисли така. Не го съдете.

Ангел съди (като процес на словесно представяне на съждения) своя събеседник съобразно словесното представяне на съждения от самия събеседник. В случай на прибързана оценка за събеседника, резултат от недоразбиране, Ангел е поднасял своето извинение и винаги е посочвал уважението си към различното мнение, разбирайки, че дори и да не е прав събеседникът мисли обратното.

6. Учете се да се поставяте на мястото на човека срещу вас и да разбирате от какво точно се нуждае той, а не вие. Светът е зад този, който успее да го направи.

Ангел ни показва в текстовете си, че може да се поставя на мястото на човека срещу него и разбира какви са неговите нужди и мотиви за поведение. Светът, вкл. и съдът, ще застане зад него, защото той е успял да се постави на мястото на своите опоненти (“врагове“), да познае тяхната битност като тоталитарно минало и да осмисли и представи адекватно техните мотиви.

7. Ако някой се опитва да те употреби за своите цели, зачеркни го от списъка с познатите си.

Ангел, верен на философската рефлексия, не е зачеркнал от списъка на познатите си дори и своите критици и отрицатели. Не зная дали е разбрал кои са се опитали да го използват за свои цели, но зная, че много хора използват неговите текстове да упражняват своето омерзение, хейтърска низост, изблици на злоба като анонимници. Не търсейки своето спокойствие, той не ги е зачеркнал, а спори с тях или определя тяхната същност.

8. Ако съдбата ти поднесе лимон, направи си от него лимонада.

Ангел не е чужд на този принцип. Всички „удари“ на съдбата той превръща в творчески импулс за осмисляне на съвремието ни.

9. Бъдете заети. Това е най-евтиното лекарство на земята — и едно от най-ефективните.

Ангел е подчинил живота си на този принцип, но не заради самия принцип, а защото неговата гражданска ангажираност е смисълът на неговото съществуване. Струва ми се, че не са много хората, които 24 часа от денонощието са ангажирани с мисъл и действие с проблемите на хората.

10. Дръж се като че ли наистина си щастлив и наистина ще намериш щастието.

Ангел, струва ми се, че е щастлив човек - защото „плува“ в социума съобразно своето разбиране за човешката същност.

Райчо Радев

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

вторник, 25 ноември 2014 г.

Защо България е държавата на страха, на малодушието, на лъжата, на крадливостта, на посредствеността, на безличността?



Из: България наистина е царството на посредствеността, Автор: Георги Марков (Това е прочетено по "Дойче веле" през 1974 и се публикува за първи път сега с разрешението на © г-н Любен Марков. Заглавието и акцентите са на "Дневник".)

... И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполинският призрак на СТРАХА. Страхове винаги е имало в нашата история, малко или повече хората са били плашени, но никога преди Страхът не е бил превръщан в основно чувство на живота на всеки гражданин – от председателя на Държавния съвет до последния работник. Страхът е онова, което от пръв поглед се открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, облечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха.

Страх, който действува от всички посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: "Внимавай, че нещо може да ти се случи!". Може ли някой да си спомни компютърното съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие. Може ли някой да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква отговорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина да не смееш да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, което наистина вярваш. Страх за работата, страх за жилището, страх за бъдещето на децата, страх за собствената ти сигурност, страх от това, че всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого…

И ако първата голяма промяна идва от СТРАХА, втората голяма и логична промяна идва от ЛЪЖАТА. Никога в цялата тази история от 13 века в България не се е лъгало повече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да се лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите "Чичовци" или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа.

Положително в тържествените доклади за тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държавата, ще види, че никога в цялата наша история не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се за възмездие.

Четвъртата промяна, която също няма да бъде упомената при тържествата, е отрицателният прираст на българското население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца, въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще това смазващо чувство, което е изпепелило всякакви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни.

Оттук не сме далече до още една явна промяна – националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по-тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потиснатите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните. Нямам предвид пътуващата байганьовщина на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти българи, които угнетено съзнават, че са вън от света.

Липсата на национално самочувствие особено се подчертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България, първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след освобождението на България имаме своите личности – големи и по-малки. Класическият български учител бе личност. Личностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личности.

Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници, председатели на чиновнически съюзи – писатели, художници или артисти? Нищо. Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес разказите за личностите преди тридесет години звучат като легенди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността - както я нарече един южноамерикански член на Политбюро на комунистическата партия. Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата "пет за четири" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: "Живее се пет за четири." Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформено, да ти е мирна главата.

Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на поемане на отговорност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най-жизненият цвят в природата, а сивият – цветът на празното, ялово небе – без слънце и без черни облаци...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

неделя, 23 ноември 2014 г.

Словоизлиянието на един тъжен свободолюбец, който си стои потънал до шия в нашия "тъй ухаен български басейн" - цяло море от нечистотии



Под публикацията със заглавие Предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" от 20 ноември (видеозапис), където поместих записа на последното издание на моето предаване по Пловдивската обществена телевизия се изказаха различни хора, ето какво си казахме, решавам да поместя в отделен постинг техните коментари, щото те, така или иначе, добре представят нравствената и психологическата ситуация, в която сме принудени да съществуваме:

Бивш ученик каза: Уважаеми господин Грънчаров,

Аз съм Ваш бивш ученик, завърших преди три години тета. Искам да споделя с Вас нещо, което ми хрумна докато гледах предаването Ви, докато слушах встъплението Ви по темата. Знаете ли какво оказва се, че ето Вие вече не сте на работа в ПГЕЕ, аз вече не съм ученик в това училище, но понеже почти всеки ден идвам и чета в блога Ви, излиза, че Вие продължавате да сте мой учител! Да, странно е това, но е така, така се получава на практика. Но ми се струва че по същия начин се получава и с всички Ваши ученици, които знаят за блога Ви и го посещават, а това, уверявам Ви, съвсем не са малко хора, аз имам доста приятели и съученици, които също като мен идват и четат Вашия блог. Някои от тях не са били Ваши ученици, но покрай мен и покрай мои съученици и те идват и Ви четат, гледат и слушат. Оказва се, че и уволнението Ви не можа да Ви спре и Вие пак сте наш учител, пак ни преподавате, само че вече ни преподавате "дистанционно", чрез блога си ни изнасяте Вашите уроци. А сега вече и чрез телевизията. Така че тия които искаха да Ви лишат от възможността да учителствате нищо фактически не можаха да постигнат. Вие пак сте си учител, а просто Ви се наложи да смените формата на преподаване. От това нещо могат да се направят доста изводи, но аз ще се въздържа, по вашия маниер, нека всеки сам да си прави изводите, според своята съвест, според съзнанието и според ценностите си.

И какво се получава: учители, които преподават в класните стаи и които никога няма да ги уволнят защото за разлика от Вас те покорно изпълняват всички предписания на началството, тях почти никой не ги слуша даже и в час, учениците умират от скука в часовете им, а ето, Вас идват специално да Ви четат и слушат в блога Ви, нищо че не са задължени, идват да Ви слушат съвсем свободно, по свой избор. И според мен точно това е истинското, Вие на практика показахте, че сте истински учител, че сте учител, който е способен да намери път до всеки свой ученик. Наистина имам информация, че много от учениците, на които доскоро сте преподавал в ПГЕЕ идват и редовно четат блога Ви. Е, директорката Ви уволни, лиши ги от възможността да общуват с Вас, но ето, те идват в блога и пак Ви слушат, Вие пак сте техен учител, уверявам Ви, те много и научават от Вас, щото на моменти се улавям, че имам чувството, че казвате неща, които човек никъде другаде не може да ги чуе или прочете.

Точно и по тази причина следя така редовно блога Ви. Защо Вашите критици, тия, които Ви обявиха за "некадърен" и за "ненормален" не се опитат да направят нещо като Вас, примерно да напишат учебник, да си направят блог? Нека да пишат в него всеки ден, нека да общуват с толкова много хора и то на едно високо ниво, с хора от всякакви възрасти, какво им пречи да направят и те нещо такова? Едва ли ще направят и причината е че Вие успявате да намерите подход с всеки и дори и с учениците, с младите хора, което в наше време е рядкост. Защото аз добре зная колко фалшиви и лицемерни официални отношения възникват по начало между учители и ученици в днешно време, как унизително се отнасят учителите към учениците, как им се подмазват, та да им влияят някак, поне да ги слушат в час. И даже често сключват сделки - мълчиш и слушаш в часовете ми и ще ти пиша тройка! Но иначе, по духовен и по свободен път да имат някакво въздействие, някакъв авторитет това за тях се оказва непосилно.

Това исках да Ви кажа, а наред с него и да Ви благодаря за това, което правите! Благодаря, желая Ви здраве и успехи! Вие най-важният успех вече сте го постигнал, имате и дарбата, и уменията да правите това, което малцина умеят. Исках просто да Ви кажа, че има хора като мен, които оценяват това, което правите, да не си мислите, че като обикновено си мълчим, не ценим това, което правите. Аз лично много рядко коментирам понеже нямам време, но ето днес реших да Ви кажа какво мисля.

С уважение.... не мога да си напиша името, понеже брат ми учи в момента в тета и не искам да почнат да му се случват някои неприятни неща.... съжалявам но Вие разбирате психологията и затова ще ме извините!

Анонимен каза: Хех, Грънчаров пак почна да си се хвали самичък, уж като "анонимен". Смех! :-)

Ангел Грънчаров каза: Другарю анонимен мерзавец (другарко анонимна мерзавке), моя милост, за разлика от теб, не пише никога анонимно... винаги си поставям името, по простата причина, че не съм мерзавец и страхливец като теб...

Анонимен каза: ХОРАТА НЕ СА ДОШЛИ В СТУДИОТО, НЕ ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ А ПРОСТО НЕ ИМ Е ПРИЯТНО ДА СЕ ЗАНИМАВАТ С ТЕБ

Анонимен каза: Хайде, хайде, без оправдания. Всички ви знаят, че това ви е практика ;)

Ангел Грънчаров каза: Тъй ли? И защо не им е приятно с мен? :-) Защото не са им приятни темите, които поставям ли? :-) Или защото по неприятен начин поставям темите? Доизяснете се, защитете си тезата, ако обичате?

Заблудила сте сте се нещо, другарко. Моята практика всички я знаят: каквото кажа, се подписвам отдолу. Така постъпваме ний, хората, дето не сме малодушници, страхливци и мерзавци като вас, анонимниците...

Мария Василева каза: Дълбоко съм потресена от споделеното откровено мнение на редовния ви слушател от здравеопазването. Той "се срамува" от това че слуша предаването НА АГОРАТА, че участва в него! По всичко личи че разсъждава правилно и че иска нещата в страната да се оправят. Нравствените и духовните неща го вълнуват, което е нормално. Не е нормално обаче да се съобразява с общоприетите норми на страх и мълчание, да крие това, което го вълнува в себе си. Радва се че мислите еднакво и че има с кого най-после да разговаря.

Как тогава един интелигентен човек е загубил свободата си да говори и прави нещата, както му идва отвътре? Защо определи съпричастността си към най-важни въпроси като "лиготия"? Как и кога най-важните неща в живота са станали излишни, смешни, ненужни?

Поведението на българина е много силно цензурирано от невидими и неписани закони. Той иска сякаш да бъде безгласна буква, да се скрие в капсула, да се остави да бъде промиван мозъка му, да се подчинява, да не се противи никога на командно-административната машина. Да, вярно че е мачкан и тъпкан, но поне достойнството си да беше запазил! Ето, няма национална мечта, няма нужда от различни мнения и новаторско мислене, няма достойнство!

Не аз съм за завиждане че имам възможност да бъда в Швейцария, а Вие, защото имате търпението, човеколюбието и вярата че всичко ще се оправи. И правите много неща по въпроса. Блазе Ви!

Ангел Грънчаров каза: Здравейте, госпожо Василева,

Този човек, за когото пишете (който работи в сферата на здравеопазването и редовно ми звъни по телефона по време на предаването) от вълнение тогава не можа да изрази ясно каква по-точно мисъл и дори какво чувство (впечатление, усещане) го е обхванало, ще се опитам вместо него (въпреки риска) да изразя това, което той се опита да каже. Мисля, че го разбрах, но наистина е трудно с думи да се изрази неговото впечатление; понеже съм чувствал същото, ще дръзна да опитам дали е възможно да се изрази понятно с думи въпросното вълнение или емоция. А иначе съм съгласен с Вас, че той се изрази несполучливо и изказването му прозвуча в смисъл, обратен на оня, който човекът се опита да каже. Все пак той е медицинско лице, там, в тази сфера не думите, а съвсем други са инструментите, с които тия хора умеят да боравят. А иначе този човек е ценен събеседник, много ми помага с обажданията си, за което ето тук имам сгоден случай да му благодаря.

Та за тази негова мисъл бих казал следното; човекът имаше предвид нещо такова:

Представете си, че се намирате общо взето постоянно в обкръжение на хора, които реагират нечовешки, които се държат неестествено, чиято, така да се рече, "нормалност" е точно противоположна на твоето лично понятие за човечност, за човешки реакции и пр. В такава една среда човек постоянно вътрешно се възмущава, но вече от опит знае, че е излишно да споделя емоцията си, щото едва ли някой ще го разбере. Почваме да мълчим, живеейки в такава една абсурдна потопеност в един противочовешки свят, обитаван сякаш от зомбитата на въпросната "масова нормалност". В такъв един абсурден и огледален свят, където всичко е тъкмо наопаки на истинското, на исконната човечност, човек е поставен в ситуация на страшно изпитание на своите личностни, душевни и духовни сили. Човек се чувства така (ще ми се наложи да употребя една странна метафора, няма как иначе да изразя смисъла!), че все едно е потънал до шия в някакво тресавище, а около него лазят не човеци, а някакви грозни гущери, жаби, змии и всякакви подобни грозни твари. Или примерно си с други хора в басейн, пълен обаче не с вода, а с... лайна (простете за думата!), всички се давите от тия гнусни и вонящи екскременти, ала ти с удивление забелязваш, че другите сякаш се чувстват превъзходно, че само на теб ти е гнусно, че само на теб ти вони - представяте ли си душевното състояние и настроение на такъв един човек?

Да, обаче изведнъж, ненадейно срещаш човек, който има здрави (и нормални, човешки и пр.) възприятия, емоции, усещания, който има дух, аналогичен на твоя собствен; този човек (ще продължа метафората си, въпреки че е така... "смрадлива", но все пак самите метафори не смърдят, друго е онова, което наистина смърди!), та този човек, значи, застава на края на вонящия басейн и почва да казва:

"Хей, смръдльовци, я се погледнете в каква гнус и воня сте потънали до шия бе! Как не ви е противно бе! Нима не усещате вонята бе, какво е станало с вашите носове?! Та вие сте някакви уроди щом се радвате на тая гнус бе?! и пр."

Как ще се почувства оня човек, който е стоял, потънал в своята самотна и несподелена от никой погнуса? Ще се почувства потресен, и то дотам, че в един момент дори ще се появи чувството, че в някакъв смисъл е "неприлично", че и той мисли като тоя "странен" и "ненормален" човек, дето казва досущ твоите мисли! Нещо такова чувства човек в една такава ситуация, не зная доколко можах да я изтълкувам понятно, сега и бързам, щото друга работа ме чака, но каквото успях да кажа, толкова... Та затуй този човек, мъчейки се да изрази въпросното усещане, заяви, че сякаш "се срамува" като гледа това предаване - сега става ли малко по-ясно защо така се е изразил?

Всичко добро! Поздрави на Швейцария от един тъжен свободолюбец като мен, дето си стои потънал до шия в нашия тъй "ухаен" български "басейн" - или дори цяло езеро и море от нечистотии. Простете, че в своето импровизирано тълкуване ми се наложи да прибегна до такива грозни думи, за да дам пример, имам предвид метафорите, които набързо съчиних...

Ангел Грънчаров каза: На първия коментиращ, мой бивш ученик, искам да благодаря за коментара, съжалявам, че не намерих време да му отговоря както бих искал и то навреме, но това е понеже бях потънал до шия в друга работа (правя тия дни предпечата на двете списания, които издавам). Всъщност за мен ето такива знаци на подкрепа от страна на мои бивши ученици или на читатели са онова нещо, което ми дава сили, което ме стимулира - за да продължавам в най-тежки условия да работя, да се трепя, дето се казва (примерно ето сега, като пиша това, краката ми са премръзнали - щото съм принуден да пиша в неотоплявана стая; и така ще продължава цяла зима, абсурд е да почна да отоплявам стаята си, просто няма как да си го позволя).

Но понеже духовната съпричастност на базата на близки, родствени ценности е единственото нещо, което може да ентусиазира човека така, че той да работи всеотдайно, забравил и всякаква умора, и времето, и всички трудности, и бедността, и неблагодарността от страна на мнозинството, и злобните задявки на завистниците и т.н., ето, и при мен се получава така: вдъхновен съм и си работя всеки ден, правя това, което съм длъжен, пък да става каквото ще!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Бъдете смели, не бъдете малодушни, не показвайте унизителна слабост, санким, не преставайте да бъдете човеци!



Да кажа все пак няколко думи във връзка с по-нататъшното развитие около т.н. Покана за участие в определянето на събеседници за предаването "На Агората...", отправена до Началника на РИО и директора на ПГЕЕ в Пловдив. Тя биде отправена пряко до цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив (чрез директорката на това учебно заведение г-жа Стоянка Анастасова) и до ръководните образователни кадри на РИО-Пловдив (чрез Началника на РИО г-жа Иванка Киркова). Темата на днешното издание на предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия е зададена чрез поставяне на един необходим въпрос, а именно: Как възприемаме новаторите, различните, творчески мислещите личности?; излишно е да уточнявам, че става дума за това как стои този въпрос най-вече в общностите, занимаващи се с образование и възпитание, с личностно и духовно формиране на младите. Пожелах да дам възможност на желаещ да се изкаже, на някой имащ какво да каже да заяви съвсем свободно желанието си, ето, стига някой да пожелае, ще му се даде трибуна; мисля, че темата си заслужава обсъждането. Ето какъв е резултатът от тази все пак новаторска инициатива до този момент - сега е 8.00 часа сутринта, предаването ще започне след три часа, в 11.00.

Не повече от час след публикацията по телефона ми се обади г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив. Тя има добрината да ми заяви, че темата на предаването лично много ù била харесала, ала, за жалост, тя лично нямала възможност да участва в предаването, тъй като днес щяла за бъде ангажирана служебно в София. Тя също така ми разясни, че що се отнася до медийно участие на някой от работещите в РИО-Пловдив, то правилата били такива, че разрешение за такова участие трябвало да бъде получено от Пресцентъра на МОН, до който именно следвало по определения ред да се даде официална заявка или предложение от съответната медия. Стана дума и за това дали е възможно такава покана за участие в моето предаване да бъде отправена и лично до г-н Министъра, до проф. Тодор Танев, г-жа Киркова ми заяви, че не виждала проблем това нещо да бъде сторено, тя лично, както разбрах, би могла да ми съдейства в тази посока, но всичко, доколкото разбрах, би следвало да стане пак чрез Пресцентъра на Министерството на образованието и науката. Аз специално бих желал освен г-н Министъра да поканя за участие в предаването си и г-жа А.Кръстанова, инспектор по философия, която, тъй да се рече, стана кръстница на туй предаване, щото след уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив, за което тя съдейства с целия си плам, на който е способна, тя има добрината да ми заяви, че не би трябвало да искам да преподавам философия в училища, гимназии или университети, щом като мога да правя това нещо както навремето го е правил моят кумир Сократ, именно като тръгна да разговарям за философия с минувачите по улицата, по площада, по пазарищата, санким, най-вече на Агората! Аз така силно се впечатлих от туй нейно тъй оригинално и авангардно, за нашето време, предложение, че, както виждате, нарекох предаването си по Пловдивската обществена телевизия именно така, "На Агората...". Това е в основни линии същината, есенцията на разговора ми по телефона с г-жа Киркова, която, трябва да подчертая, се отнесе твърде доброжелателно към инициативата ми. За малко да забравя, че тя пожела нейната снимка от въпросната публикация да бъде премахната, тъй като била собственост на в-к МАРИЦА, което аз мигновено и сторих.

От страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, както и очаквах, нямаше и до този момент все още няма никаква реакция. Аз не зная дали тя е направила нещо за да уведоми педагогическия т.н. "колектив" за предложението ми някой да дръзне да дойде в предаването и съвсем свободно да заяви какво мисли по темата, както и по създалия се прелюбопитен казус с управлението на самата ПГЕЕ-Пловдив, също нямам сведения (а и не съм пробвал, признавам си, да науча за това по други канали) дали тя е имала добрината да уведоми за предложението ми и останалата част от така голямата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив, именно учениците и служителите. Изобщо от нейна страна до момента има толкова упорито мълчание, че аз сериозно дали въпросната госпожа на ръководна длъжност не е станала вече поклонничка на учението за будистката нирвана, където, доколкото си спомням, мълчанието е на особена почит. Все пак, ако има някой желаещ да участва в предаването, и то покрай знанието и волята на директорката, държа да заявя, че той все пак би следвало да ми се обади, освен за да уточним някои подробности около предаването, да мога също така и лично да стисна ръката на този отчаян смелчак, макар, не крия, да имам основателното съмнение, че в така и така създалата се психологическа и нравствена обстановка във въпросното образователно-възпитателно учреждение едва ли ще се намери някой, който да е готов да си направи нещо като медийно харакири, щото, добре зная това, ако такъв безумно смел и направо дързък човек реши да говори точно каквото мисли и при това успее да каже нещо, което евентуално няма да се хареса на г-жа Директорката, то с това нещо той рискува да си има ония главоболия, които аз лично си имах докато бях под нейната тъй мъдра власт, главоболия, които в крайна сметка доведоха и до уволнението ми. Както и да е, да не задълбавам в темата, щото тя, както виждате, се оформя и като интересен казус, достоен да бъде удостоен с внимание и в днешното телевизионно предаване, тъй че да спра засега дотук; само ще си позволя да прибавя, че ако не се обади до час пред предаването някой желаещ да се изкаже, то аз все пак съм приготвил един чудесен сюрприз, който, вярвам, ще бъде много приятен за цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив и особено за нейния ръководен екип воглаве с г-жа директорката. Толкоз. Нека да запазим интригата за момента, което, разбира се, не ни прави... интриганти.

От цялата тази история се оформи един превъзходен експеримент, едно чудесно научно изследване или тест, с помощта на който ще разберем самата истина относно твърдението ми, че демокрацията във въпросната училищна общност е нещо като утопия. Ако никой не посмее да дойде и да заяви каквото мисли, и то да заяви нещо, което (евентуално), няма да се хареса на ръководителката на туй учреждение, то това по бляскав начин ще потвърди моята теза за това, че хората в него са сковани от леден страх, дължащ се на откровено авторитарния стил на ръководство на неговата върховна водачка. Ако все пак някой се престраши и дойде, дори и да е само един човек, то аз ще призная, че моите твърдения относно тежката психологическа обстановка в това учреждение не са истина, ще ми се наложи тогава да изляза на площада (на Агората де!), да си раздера публично ризата, да си посипя главата с пепел, да си оскуба някой и друг кичур от вече доста пооредялата ми и побеляла коса. Тъй че, сами виждате, тестът и казусът е чудесен, той ще изпълни назначението си дори и да дойде в предаването човек, който през цялото време ще ниже дитирамби за тъй мъдрото и наистина "демократично" управление на въпросната директорка. Спирам, щото темата е наистина интересна, до да не предвардвам туй, дето ще кажа в предаването. Пък и стана време вече да се готвя за предаването, с оглед да не закъснея.

Желая ви хубав ден! Бъдете смели, не бъдете малодушни, не показвайте унизителна слабост, санким, не преставайте да бъдете човеци! Щото да си човек това значи: да държиш на свободата, на личността и на достойнството си, нищо друго! Хайде чао и до скоро! А предаването може да се гледа от цял свят ето на този адрес, именно на сайта на Пловдивската обществена телевизия, най-хубавата телевизия в света! Тя е най-хубава пак заради това - защото е най-свободна...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Образованието е една от основните човешки свободи, редом със свободата на словото, убежденията, мисълта или вероизповеданието




На фона на очевидния, задълбочаващ се провал на образователната система у нас се дискутират всякакви мерки (повечето добре познати от десетилетия), декларират се всякакви добри намерения; остава непоставена обаче една фундаментална тема – а именно за образованието не като вид социална политика, а като една от основните човешки свободи, редом със свободата на словото, убежденията, мисълта или вероизповеданието. Всеки има право на образование, като за децата това право се упражнява в тяхна полза от тези, които носят отговорност за тях – техните родители.

Чл. 14,3 от Харта на основните права на Европейския съюз – националните закони трябва да зачитат „правото на родителите да образоват децата си според своите философски, религиозни и педагогически убеждения.”

Чл. 26, ал.3 от Всеобщата декларация за правата на човека - "Родителите имат право с приоритет да избират вида образование, което да получат техните деца."

Друго основно човешко право е свободата на сдружаване.

Чл. 12(1) от Харта на основните права на Европейския съюз – „Всеки има право на свободно сдружаване.”
Чл. 44. (1) Конституция на България - „Гражданите могат свободно да се сдружават.”

Когато гражданите се сдружават, за да осигуряват образование на децата си, те упражняват две свои основни права. Ако държавата може да обяви определен вид образование (училищно или друго) за незаконно или пък да го вмени като задължение, това значи, че може да прави същото и по отношение на възгледи, религиозни вярвания или журналистически агенции. Днес би ни прозвучало абсурдно, ако някой регулаторен орган се намеси в областта на свободата на словото по начина, по който държавата регулира образованието, с мотива че ако оставим всеки да си упражнява свободно словото, къде ще му излезе края? Та нали някои със сигурност няма да се изказват съгласно изисканите литературни норми, да не говорим, че може да изкажат и неистини или „неправилни” неща.

Ала презумпцията в свободното общество е, че истините не се налагат, а чрез свободен сблъсък се доказват. В образованието обаче това какво, кога и как ще се преподава подлежи на предварително одобрение от държавен орган и фактът, че тази цензура не ни изглежда абсурдно в областта на образованието, говори, че там още не сме се отърсили от тоталитарните представи, чийто специалитет е превръщането на всякакви права във всеобщи повинности в името на някакво дефинирано от властите „обществено благо”, „национална сигурност” или „единство” (разбирай идеологическо). Именно това препятства и развитието в областта на образованието, иначе гарантирано от Конституцията на България, която задължава държавата да подпомага свободното развитие на образованието. (Чл. 23)

Какво означава това? На първо място, че държавата не може да има монопол нито на входа, нито на изхода на образователната система – а именно в образователните стандарти и системите за сертифициране на знания. Нещо, което също е залегнало в нашата Конституция (чл. 18 определя изрично областите, в които държавата може да установява монопол и образованието не е сред тях).

С други думи, по отношение на създаването на училища, редът в закона трябва да е регистрационен (единствено за да се подпомага образованието), а не лицензионен (което представлява ограничение на свободното упражняване на фундаментално право).

По отношение на съответствието с държавни изисквания, тези изисквания може да се отнасят единствено към сертифициране на резултатите от образователния процес, но не и към съдържанието му. При това държавното сертифициране трябва да съществува паралелно с частни сертифициращи системи, именно за да може чрез плурализъм да се гарантира конкурентност и свобода, а чрез тях – и качеството, за което всички толкова много говорят.

Страховете от свободата

Страхът от свободата винаги е бил свързан с едно: несигурността. Ала когато стремежът за неутрализиране на риска наруши границите на свободната воля, той блокира растежа. Това е и основното предизвикателство пред пост-тоталитарните общества – да приемат несигурността като неизбежна част от живота; да я осмислят и да се научат да живеят с нея. Докато не я приемем, свободно развитие няма да има нито в образованието, нито в която и да е друга област – защото не може да съществува развитие без неизвестност и без отклонение от нормата. Ето защо, ако ще се развива образованието, не може да си служим с нормативен контрол за да гарантираме качеството му.

Поначало контролът не е средство за повишаване на качеството, а инструмент за улесняване на управлението. Единствената и най-добра гаранция за качеството на образованието е мотивацията – а никой не е по-мотивиран за добруването на детето от неговите родители и от самото дете. Най-малкото, защото именно те понасят всички негативи на образованието, ако то е било неадекватно. (И не, наличието на безотговорни спрямо образованието родители по никакъв начин не е основание за априорно лишаване от права в образованието на всички родители – точно както наличието на безотговорни учители не е основание да се забрани учителската професия.) Ето защо силовата принуда от страна на държавата върху родителите да ползват определено образование за децата си, независимо от неговото качество или личните им убеждения, е в пряк конфликт както със законната им отговорност да бдят за най-добрия интерес на детето си, (КООНПД 18,1) така и с правото на детето на закрила от страна на неговите родители в процеса на съзряване.

Пътят към спасението

Ако погледнем в миналото, към корените на българското образование и забележителния му подем по време на Възраждането, ще открием, че той се е дължал не на някаква държавна политика, а се е осъществил въпреки нея, благодарение на доброволната инициатива на местната общност.

В тази връзка нека си спомним учудването на Макгахан от това, че в едни много трудни за България години въпреки всичко почти е нямало българско село без училище:

„Тези училища - пише в дописките си той - се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.”

Съвременната държавна политика обаче е насочена към все по-голямо отнемане на отговорности от родителите и прехвърлянето им към системата. Това създава точно обратния ефект - апатичност и атрофия на личното и гражданско участие, отдръпване на обществената енергия, а оттам и енергията на развитието от образованието. Защото както казва Буковски: „Спасението на света се извършва човек по човек; всичко останало е грандиозен романтизъм или политиканство.”

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

понеделник, 17 ноември 2014 г.

Истинското е: какво младите са успели да постигнат за своето личностно и духовно израстване, за своята пригодност за свободния живот



Попадам тази сутрин на представяне и интервю на полския реформатор на образованието Збигнев Марчиняк, откъси от което представих и за читателите на своя блог ето тук: Как поляците направиха своята образователна реформа. Ще ми се съвсем накратко да коментирам в съвсем личен план това, което най-силно ме впечатли от въпросното интервю; ето няколко възлови момента, които за мен са най-значими:

Интервюираният обяснява как полските ученици станаха едни от най-успешните в Европа: ами по един най-прост, но пределно ефективен начин: чрез либерализация на образованието; този е пътят. Ето тук няколко момента, по които искам да кажа нещичко.

Идеята е, че учениците имат нужда от много повече "меки" умения, критично и логическо мислене - за да са гъвкави на пазара на труда и за да се справят в живота.

В своята работа като преподавател по философия винаги съм се стремял да помагам на младите да привикнат да мислят самостоятелно, критично, обосновано, аргументирано и също най-вече смело, немалодушно, отрито да излагат позицията си. Моите часове винаги са протичали под формата на "дискусионни клубове", с много спорове, на пределно диалогична, демократична и плуралистична основа. Всеки ученик е имал възможността да се изяви като мислещ, като търсещ истината, да влезе в ролята на изследовател. Разбира се, по този начин съм поставял учениците си в една крайно необичайна ситуация, тъй като според господстващата представа на т.н. традиционно отношение към ученика от него не се изисква да мисли (камо ли пък самостоятелно), от него се иска да знае някакви предварително зададени в готов вид общоприемливи "истини"-догми. В крайна сметка церберите на системата, след като се опитаха да ме натикат в калъпа на "типовия преподавател" и не успяха, се видяха принудени да ме обявят за... "ненормален" (то наистина е "ненормално" едно такова различно отношение и поведение, щом като "нормата" е въпросната типовост, не позволяваща никаква оригиналност и прояви на личностност не само на учениците, но и на учителите най-вече). Обявиха ме за "ненормален" в буквалния смисъл, да, не се шегувам, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих, ме изпрати за обследване и освидетелстване в... психиатричен ТЕЛК, да, моля ви се, не се шегувам, това се случи в реалност, това е самата истина! Когато спациализираната лекарска комисия определи, че съм психично здрав, на въпросната директорка се видя принудена да се отърве от мен като ме уволни, и то със смехотворния мотив "не става за учител", "пълен некадърник", "липсват му умения и качества" и пр.

Та изводът ми по този пункт е: това, което в Полша е осъществено като същинска цел на реформата, за същото нещо тук, направено тук, в България, уволняват! Явно съм се оказал нещо като "подранило пиле", както и да е, да мина на следващия пункт.

Училищата и учителите са свободни да определят сами учебната си програма, стига учениците им накрая да покриват националните образователни изисквания.

Това е основен момент от реформата в Полша, пък и във всяка друга възможна реформа, в това число и многострадалната българска образователна реформа. Абсолютно същото нещо го правех в своята преподавателска дейност. Най-напред още като преподавател в ПУ "П.Хилендарски" в годините преди 1989 и първите две години след "голямата промяна" аз водих борба за разчупване на идеологическия диктат в обучението по философия, имам доста инициативи за създаване на нови, съвременни, плуралистични учебни програми. Е, в един момент се прецени, че нашите студенти не трябва да учат повече философия, философията отпадна като учебен предмет в университетите, тя беше приютена в гимназиите, аз тръгнах подир прокудената философия, станах гимназиален преподавател. Тук обаче също не се поддадох на стереотипа: през годините след 1992 г. разработих свои собствени авторски програми, също така разработих, написах свои собствени учебни помагала по всички преподавани от мен философски дисциплини; е, според предписанията на системата моите лични програми по съответните учебни предмети дълго време отлежаваха неодобрени, неподписани от директорката, която обаче, в крайна сметка, все пак се виждаше принудена да ги подпише. Аз единствен и извоювах лукса да работя по свои оригинални авторски програми, т.е. не допуснах да бъда натикан в коловоза, в унифициращия шаблон на спуснатите отгоре програми. Разбира се, церберите на системата скокнаха върху мен, щото така една свобода им се видя прекомерна. Почнаха да ме проверяват комай всяка седмица, да ме следят, да посещават часовете ми и да пишат огромни "констативни протоколи" за всевъзможни изсмукани от пръстите "нарушения". Неправилно съм бил мислил и пр., до това се свеждаха обвиненията в тия смехотворни протоколи, образец за бюрократично скудоумие. Когато това не ме уплаши особено, щото аз добре зная правата си да бъда изцяло отговорен за обучението на моите ученици преподавател (за мен интересът на учениците винаги е бил водещ, не одобрението на началството, както обикновено се прави), тогава администрацията се видя принудена да постъпи пределно гадно: сама организира, насърчи и вдъхнови... "ученически бунт" срещу "толкова лошия преподавател", който, видите ли, не ни разказва, както правят другите учители, урока, а ни тормози да мислим сами и пр.! Да, моля ви, не си измислям, това именно се случи, колкото и голяма идиотщина да ви се вижда то. Ученици, млади хора, бунтуващи се срещу един подход, който им дава пълните права да бъдат суверенни и достойни личности, вие нещо по-идиотско от това могли ли сте някога изобщо да си представите? Та младите обичат безпределно свободата, това е аксиома! Както и да е, за това мое "престъпление", именно, че съм в някакъв смисъл изпреварил в развитието си инертната и ретроградна система, аз бях наказан с уволнение; вече обясних как бе "мотивирано" и извършено то. Как ви се струва тази съпоставка на нашите български с полските реалности на живота? Сега чудно ли е защо Полша е толкова напред в своето развитие, а България е в такова жалко и окаяно състояние?!

Помага и всеобщото разбиране, че пътят към демокрация минава през болезнени, но необходими фази. Когато се намира в преход, обществото е готово да приеме промени, които вероятно биха били неприемливи или много трудно постижими в "нормален" период.

Значи в Полша са предприели необходимите стъпки за демократизация на училищния живот, на живота в общностите, занимаващи се образование и обучение. В годините аз водих упорита борба за непосредствена демократизация на отношенията в ония образователни общности, в които съм работил. Първо още в 1987 г. (две години преди "голямата промяна"!) аз създадох Философски дискусионен клуб в ПУ "П.Хилендарски", да, още в условията на идеологическия диктат в моя клуб имаше реална алтернатива. Няма тук да споменавам нищо за всичките тия борби, които са свързани с този паметен период от живота ми, причината е че всичко съм го описал в своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", това е моята книга за преживяното около т.н. преход") и там който се интересува може да се информира какво именно е станало. Когато номенклатурната "академична" мафия ме уволни от университета, битката ми за демокрация в ония училищни общности, в които съм бил, продължи с неотслабваща сила. Не ме разбирайте глупаво, че искам сега да си приписвам заслуги. Такава суетност ми е изцяло чужда: правил съм каквото е трябвало да правя в битността ми на философ, на граждански ангажиран и свободолюбив човек. Като действена алтернатива на бюрократичната скука на казармения живот във въпросните общности аз, примерно, създавах пак Дискусионен клуб, където обичащите да мислят млади хора имаха място, в което да се изявяват; вземете предвид това, че системата забранява мисленето, то за нея е нежелан лукс. Тия организирани от мен клубове винаги са правели какви ли не инициативи, писали сме обръщения, правили сме дискусии по най-горещите проблеми, примерно, предложихме нещо най-безобидно (да спомена поне едно конкретно нещо тук): предложихме ПГЕЕ-Пловдив (известна в града като ТЕТ-Ленин!) да се преименува в ПГЕЕ "Стив Джобс" (това стана преди три години, когато американецът почина). Стана страшен скандал: медиите се заинтересуваха, за три-четири дена репортери на всички телевизии обикаляха двора на училището и вземаха интервюта, директорката си изпусна нервите и се нахвърли връз мен, щото, видите ли, съм си бил правил "реклама" и пр. Е, тя забрани даже да се обсъжда този въпрос за избор на патрон, а пък моя милост беше обявена за "персона нон грата" в училището; след две епични годинки на борби бях уволнен, както вече казах, понеже благоволиха да ми сложат дамгата "пълен некадърник"! Смешна работа, нали?

Няма смисъл повече да продължавам. Моята съдба не е кой знае колко важна за другите, важен е обаче смисълът, който се съдържа имплицитно в тия случки и произшествия. Аз по тази причина и написах горното. Смисълът е единствено важен. Смисълът обаче го раждаме ние, в душите си. Горко на душите, които са блокирали, бидейки оплетени в ужасни и толкова коварни предразсъдъци и догми. В това число и в догмата за "единствено правилното образование", за "най-правилното мислене" и пр.

Ученици, обучавани от мен в ПГЕЕ-Пловдив, а това е едно все пак професионално учебно заведение, специализирано в областта на техниката, на електрониката и електротехниката, та значи ученици, които аз съм учил на философия, и то по моите "съвсем погрешни и неправилни" програми и с моите "така лоши" методи, са ставали студенти по философия! Впрочем, след школовката, която са получавали при мен, моите ученици за един месец могат да усвоят прекалено постните за тяхното ниво изисквания, с които може да се покрие на прилично ниво една матура по философия. Имал съм случаи, когато ученик, избрал да се яви на матура по философия, дори без никаква особена подготовка за матурата си е вземал бляскаво този изпит: за мислещия човек е нещо като детска играчка да си вземе една матура, която е правена според изискванията или модела на толкова недъгавата образователна система.

Толкова. Няма смисъл повече да говоря, всичко е ясно. А онова, което моите ученици са успели да постигнат за своето личностно и духовно израстване, за своята пригодност за свободния живот, не може да се оцени и измери с никакви матури, но то за мен е истински ценното. То за мен е верният ориентир. Ето едно свидетелство в тази посока, то е най-прясно: Разговор с мой бивш ученик по разни теми и въпроси, касаещи живота ни. Учителят не е чиновник, учителят е мисионер. Да спра дотук...

Хубав ден ви желая! Никога не бъдете тесногръди и дребнави! - ето това е моето пожелание към вас в тази неделна утрин. Не си поставяйте мизерни изисквания, бъдете грандомани що се отнася до хоризонтите на собственото ви личностно и духовно развитие. Вярвам, че ме разбрахте превъзходно... ония, които разбират, не се нуждаят от каквито и да било обяснения...

ПОСТСКРИПТУМ: Моето изследване с набирането на желаещи за една екстраординерна среща с г-н Министъра на образованието и науката продължава. До този момент само един човек (да, само един човек!) е изявил желание да дойде с мен и да се срещне с министъра. Това е чудесен, безкрайно показателен факт! Но аз все пак каня ония, които искат с нещичко да подпомогнат реформата: ала, дремлювци, пожертвайте за малко комфорта си, хайде да си мръднем малкия пръст, поне това да сторим, да идем, да кажем на човека, имам предвид министъра, че и у нас, в България, има хора, които искат да се проведе същностна и коренна промяна в образованието. Че има хора, загрижени за образованието и за бъдещето на своите деца. Ето това ми се ще да установя: има ли наистина такива хора? Не на думи, а на дело да има. Ето, едно малко дело: да идем да обясним на министъра какво мислим по този въпрос. Интересно ми е дали ще се намерят доброволци-смелчаци. Страхливци знам, че има предостатъчно у нас, нагаждачи също. Но ето, интересува ме други, различни от тях дали има...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

сряда, 5 ноември 2014 г.

Нашата история, българската, е правена от учители!

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ Е ПРАВЕНА ОСНОВНО ОТ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛИ...

Не само читалището, но и българското училище е било една самобитна институция, нямаща аналог в света. Един анализ на училищното дело ще покаже, че още през ХVII-XVIII в., че дори и през XIX в. в много отношения на глава от населението сме изпреварвали цивилизована Европа по масовост на школата и грамотност на населението.

Оня невероятен дух, носен от интересни личности със забележителни знания и още по-забележително желание да ги предадат на другите по начин, който увлича и като щафета, е достигнал дори до средата на ХХ век. Както пише Георги Марков в един от задочните си репортажи: „Учителите смятаха обективността за проява на задължителна честност и искаха от учениците си да бъдат обективни. Паметта ми е запазила учителското чувство за благородство и достойнство..."

И пак Георги Марков казва: „Като четеш историите на други народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!". Петко Рачев Славейков отбелязва по отношение на учителите във в. „Македония" през 1868 г.: „Тежък подвиг да извадят народа ни от мрака на невежеството".

Първото училище в Долна Оряховица е открито през 1830 г. – отначало в домове на будни долнооряховчани, после в килия в църквата. Още през 1840 г. се построила сграда за него. После друга. За да се стигне до там цялото селище да се захване и построи стабилно училище през 1891 г., в което се учело чак до 1932 г. Нарекли го "Св. св. Кирил и Методий". Това име и до днес носи местното училище, което вече се помещава в съвременна сграда.

Първите учители били от Горна Оряховица и Лясковец.

Завинаги е запомнен даскал Димитър Стоев Футеков от Горна Оряховица. Но с годините никой вече не го свързвал с родното му място. Най-напред той направил впечатление с мелодичния си глас, това се ценяло – пеел в църквата, която по онова време била крепителката на духа.

Даскал Димитър бил поканен за учител най-напред в съседното село Драганово, давали му 1000 гроша годишна заплата. Но долнооряховските първенци развързали кесиите и му предложили 2000 гроша. Тогава това били добри пари - с 1000 гроша се строяла къща, кило месо струвало грош. Долнооряховчани дали на даскала безплатно дворно място, материали за къща, носели му храна. Но това било битовата страна. Повечето от парите той давал за книги и вестници. Извън училището се заемал с решаването на спорове, водил архивите в кметството, извършвал делби на имоти...

Даскал Димитър имал десет дъщери. Все чакал да му се роди момче. То дошло като единадесетото му дете.

Отначало, както навсякъде в България, на училище ходели само момчетата. Но даскал Димитър взел да води момичетата си в школото. Като видели, че децата на Даскала четат и пишат, и по-първите долнооряховчани започнали да пращат дъщерите си на училище. Така още от 1860 г. в училището в Долна Оряховица учели заедно момчета и момичета. През 1859 г. в Долна Оряховица идват като учители Георги и Никола Бошнакови. Георги Бошнаков преди бил диарбекирски заточеник. Докато е в изгнание, се сближава с руски и полски емигранти и от тях получава много медицински знания, които впоследствие прилага като народен лечител.

Двамата даскали въвеждат тетрадките.

Най-добрият ученик на даскал Димитър бил Христо Попов. Син на свещеника Димитър Стоянов, у когото Левски и отец Матей Преображенски отсядат при посещенията си в Долна Оряховица.

Христо Попов още като ученик бил помощник на даскала.

Училището в Долна Оряховица било сред първите в страната, в които се преподавало земеописание, история и смятане. През 1888 г. младият тогава учител - споменатият Христо Попов, издава дори учебник "Начална практическа аритметика за 3-то и 4-то отделение".

С годините той се издига до най-видния представител в България на международния език есперанто. Написал е няколко учебници, а още от 1902 г. придобива международна известност. Станал член на Френското дружество за пропаганда на есперанто. Редом с това сътрудничи на десетки вестници и списания с разкази, стихове, афоризми, исторически статии, педагогически и природни изследвания.

По негово време в Долна Оряховица училището става и прогимназиално. Днес улиците, на които са живели даскал Димитър и Христо Попов, носят техните имена.

Първата учителка в Долна Оряховица била Ана Арабова, дошла в селото през 1893 г.

През 1912 г. започва работа и първата жена учителка, родена в Долна Оряховица - Мария Мирчева. Тя е завършила институт за основни учители. С нея атмосферата сред преподавателите се обогатява неимоверно. Мирчева е навсякъде: в читалището, в театралната трупа, във Въздържателното дружество, в туристическото, в женското дружество. Очарователна, уважавана и обичана от населението, активно участва в театралната трупа на учителите, която изнася представления за възпитанието на долнооряховчани в патриотичен дух.

Дъщерята на уважавания учител Атанас Колев от Долна Оряховица - Мара Колева, за която вече писахме в "Десант", родена през 1922 г., е българката, имала честта да изпее "Аида" в Кайро по повод годишнина от откриването на Суецкия канал, на която са партнирали Марио дел Монако, Чезаре Валети, Карло Пичинато, Никола Роси-Лемени. Тя е пяла под диригентството на Тулио Серафини, Алфредо Симонето, Антонио Гуаданьо и покорява публиката на Италия, Германия, Австрия, Великобритания.

Това са само щрихи към едно отминало време, което надали ще се повтори.

Онова време, в което учителите са били истински народни будители, дали облика на един небивал пълноценен и културен живот. Обичани и ценени от народа.

И пак ще цитираме Петко Рачев Славейков, който изтъква: „Благодарения на тия старания и страданията на тези народни труженици, ние не сме в такова унизително състояние, в каквото бяхме."


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

събота, 1 ноември 2014 г.

"Ден на будителите" честват само заспалите народи, и този ден, така разбран, е проекция на страшната лъжа, в която живеем



Ще почна този мой текст по крайно грозен и обиден направо начин, ще си позволя да напиша нещо прекалено лично. Да видим къде ще ме доведе мисълта ми като почна разсъждението си от един пределно "дребен факт", от един съвсем "частен" случай...

Един от свидетелите от страната на тъжителя, сиреч, на моята страна, тъй като аз заведох това съдебно дяло, поиска от мен справка, под формата на изображения на кориците на всички досега издадени мои книги, на всички издания на книгите ми - и също на всички броеве на редактираното и издавано от мен списание ИДЕИ. Е, направих му тази справка, той, наивният човечец смяташе, че щом съм уволнен и отстранен от преподаване на философия с мотив "пълна некадърност", то може би такъв един документ в пределно нагледна и очебийна форма ще покаже истина ли е или не истина че съм толкова "некадърен", сиреч, този човек искаше да убеди съда и то в най-нагледна форма истинна ли е или не е истинна мотивацията на тия администратори в сферата на образованието, които в последните години си позволиха да ме репресират по такъв грозен начин, включително и да ме уволнят, да ме изритат от училището, в което съм работил толкова години.

Да, но адвокатите ми заявиха, че на този свидетел не бива да му се позволява да свидетелства по този начин, щото е възможно това да се изтълкува в невярна посока, ето примерно така: тоя Грънчаров вероятно може и да умее да пише някакви там книги, но това съвсем не значи, че го бива за преподавател - и прочие! Пък и моите гонители няма да пропуснат да кажат: е, уволнихме го за да си пише на спокойствие книгите, ние, другари, сме загрижени за неговия творчески подем, за неговото добро - щото преподаването го отклонява от писането и пр.! Както и да е, ето, тия изображения отиват, дето се казва, за боклука, преди да ги изхвърля, ми хрумва тази сутрин да ги сложа тук, във фейсбук, така и така положих някакъв труд за да ги направя - сякаш фейсбук е нещо като място за изхвърляне на боклуци (пък може и да е, знае ли се?!). Та в тази връзка виж ето това, публикувано преди малко: Нещо за... боклука.

И изведнъж се сещам ето в този момент, че днес е Денят на будителите - кажете ми, нима моята история няма известен най-красноречив смисъл по посока на това да ни покаже как у нас днес се отнасят с хора, чиято дейност в сферата на духовното, както и да го погледнем, има известна връзка с т.н. "будителство"? Аз имам друг възглед по тази тема, моето разбиране е, че честването на такъв празник е несъзнаван опит за изкупване на нашата национална вина към дейците на българската духовност, приживе обикновено тормозени и обиждани как ли не, а пък едва сега, постфактум, посмъртно, за да компенсираме вината си, видите ли, най-демонстративно ги "прославяме", а всъщност наново им се подиграваме, гаврим се с тяхната памет. И обиждаме вече даже и кокалите им.

Вкратце казано, този наш крайно лицемерен "празник" е признание, че към т.н. "будители", сиреч към дейците на българската духовност народът ни непосредствено изпитва не само смразяващо безразличие, но дори и нескрита неприязън - да, точно това издава и показва лицемерието, което чувствам във фалшивите и лицемерни думи, с които, видите ли, на този ден "почитаме" будителите си. Само умрелите си будители предимно честваме, не живите, разбира се, а пък живите ги тормозим и преследваме: знаете ли кучетата на колко български села са лаяли оня рошав и безумен монах Паисий, който явно не е бил с всичкия си - и затова благоразумните селяни обикновено са го замеряли, предполагам, с камъни, за да го отпъдят по-далеко. Е, ако Паисий, понеже е монах, не са смеели да го гонят за да не предизвикат гнева на Всевишния, но от такива като Левски (и Ботев, и пр.) мнозинството от ония българи се е криело - щото тия "луди глави", както ги е наричал търпеливият народец, като едното нищо ще ти подпалят чергата. А днес нима не се пазим по-далеко от днешните "луди глави", а, нима и днес не си плюем в пазвата като ги срещнем? И що да си плюем пък в пазвата си като можем да плюнем директно в лицето им?!

Ний почитаме фалшиви кумири, вижте ли какви са ни днешните официозни "звезди" и венценосци на нашия, с извинение, "ентелектуален и духовен елит"! Турили сме неколцина нахалници, дето се врат навсякъде, на най-високото място, на тия фалшиви кумири се кланяме, а пък истинските си безименни будители даряваме със смразяващо ледено безразличие, подиграваме им се, наричаме ги как ли не, а най-често правим нужното да се преструваме, че изобщо не ги забелязваме. Как ще допуснем да покажем, че ги забелязваме, да не сме луди да се издадем че ги забелязваме?! Или пък се покланяме на чужди идоли, на разните там светила на световната масова култура, а нашите просветители, будители и пр. сме ги оставили да мрат в мизерия. Щото на такива, разбира се, нито някой издател ще им предложи да им издаде книгите, нито някой ще им изложи някъде картините, не, няма такова нещо, от такъв грях да зачитаме подобаващо днешните си истински будители ний се пазим, ний нямаме намерение да сторим такъв грях.

Пиша тия неща с горчилка: има примерно издатели, книжари и пр., юрнали се по пустата печалба, които примерно на мен в очите са ми казвали, че понеже съм български автор, то книгите ми не били пазарни - и затуй няма да могат да инвестират в издаването им, ерго, на мен ми се е налагало да издавам книгите си със собствената си мизерна учителска заплата. Е, правил съм го, а пък след това книжарите ме доубиват мъчително като се грижат предимно за това не допуснат моя книга да стигне до рафтовете на книжарниците, до рафтовете, не до витрините, там общо взето книги на български автор не могат да се видят (ако не е от малцината нахални избраници-венценосци). И моите книги си стоят арестувани на книжните борси и в складовете, те най-любезно са предоставени на вниманието единствено на мишките. И ето, за да не мога да си издавам повече книгите и ме уволниха от работа, явно такива като мен не само че не са нужни, но те и са вредни, затуй направо трябва да мрат. Нека да ми се подиграват зевзеците че пиша тия неща, че се правя на някакъв страдалец, че сам съм се бил отнасял към "будителите", не, у нас и за да си будител, требва да имаш официален ранг, да имаш подобаващата титла, официално някоя институция да те е провъзгласила и санкционирала за такъв, нищо чудно и удостоверения за будителство да са се сетили да издават някъде вече?!

Както и да е, не ми се пише за тия неща отново, аз вече съм писал и съм казвал каквото е трябвало да бъде казано и написано, е, за благодарност, съм изгонен отвсякъде и съм осъден на гладна смърт. И ето, налага ми се да водя тежки съдебни битки за да извоювам правото си на труд, едно гарантирано от конституцията мое човешко право, ала погазено така грозно от развилнели се охранители на прогнилата бюрократична образователна система. От 31 години за първи път ме сполетява на Деня на будителите да съм "безработен", да съм остракиран отвсякъде така грозно, ето, затова тази заран изпитвам такава голяма болка от обидата! Но пишейки тия неща съзнавам, че едва ли някой ще се трогне, не, няма такова нещо, мнозина днес ще ми изкрещят в очите: досаднико, млъкни, ти си си заслужил да те гонят и обиждат! Е, хубаво, мерси, заслужил съм си го, ето, това е моето истинско признание, благодаря ви много! Навремето дори самите атиняни осъдили на смърт своя Сократ, та ний ще се церемоним днес с някакъв си там гимназиален даскал по философия и по гражданско образование, нали така, таваришчи, откъде-накъде да го щадим пък този?!

В тия месеци, в които аз преживявам своята най-голяма обида, имах много знаци на човешка съпричастност. Има хора със сърца у нас, да, има и такива хора. Но онова, което ме втрещи, е следното: огромната маса от дейци на образованието, пък и на културата, които добре знаят какво ми беше сторено от церберите на системата, тъпо мълчат и се преструват, че нищо не забелязват! Дори се стигна дотам, че когато щастливата директорка на ПГЕЕ-Пловдив "свела до знанието на колектива" радостната новина, че "злодеят Грънчаров" вече е уволнен и изритан от училището, се намерили подлизурковци, който без никаква скрупул бурно... изръкопляскали! Да, не си измислям, истина е, аз не съм Кафка, че да си измислям тия гротески, простете, аз нямам чак такова въображение! Давете ли си сметка какво значат тия ръкопляскания в онзи момент? А ръкопляскащите са били учители и възпитатели на млади хора, ето това е истински страшното!

Нямам думи просто! Онемявам. Честит ви Ден на будителите, толкова любезни "колеги", дето не се посвенихте тогава да изръкопляскате! Ако такива като вас са "будители", то простете, но аз не ща да имам нищо общо с подобно "будителство". Мерси, не ща!

Спирам, не ща да ровя повече в такива рани. Отщя ми се. Гнусно ми стана някак. Правете си сами сметката какво значат тия неща, за които припомних в този ден. Един народ показва колко струва като народ като се вгледаме в неговите т.н. будители. Само народ, дълбоко сърдечно привързан общо взето към дрямането, към блаженото спане и похъркване, може да си измисли и да чества "Празник на будителите". Тази констатация е близо до ума: ония народи, които истински уважават своите дейци на духовността, народите, които не са заспали в духовно отношение, на тях и през ума им няма да мине мисълта да честват някакъв "Ден на будителите"; "Ден на будителите" честват само заспалите общо взето в мнозинството си хора и народи.

Щото към дейците на духовността незаспалите народи по съвършено друг начин показват уважението и признанието си. Примерно, като си купят книга, като я прочетат, като си купят картина, като насърчават и по този начин дори и спасяват своите дейци на духовността, образованието, културата. И им осигуряват достоен и спокоен живот, отдаден на творчески занимания. Не, ний обаче на думи произнасяме лицемерни речи, такива, каквито вчера в Парламента има наглостта да прочете една депутатка от БСП. Прочете лицемерните си думи, водещият попита има ли други желаещи да се изкажат, нямаше, никой друг не пожела да каже нещо по повод на празника на будителите. Както и да е. Но тия неща все нещо показват. На кой ли му пука какво показват? Та ний сме си най-добрите!

Живеем в страна на триумфиращата простащина, олицетворявана от какви ли не жалкии дори уродливи в умствено, духовно и личностно отношение "VIP-ове", "звезди" и "елити"! Тях почитаме, а същинските дейци и труженици на полето духовността не забелязваме - и дори презираме. Нашето лицемерие на такива дни като 24 май и 1 ноември блика с най-неудържима и грозна сила! 364 или 363 дена пълно, смразяващо и убийствено безразличие и един-два дена показна, демонстративна и лицемерна "любов" към дейците на духовността! Мерси, не ща! По-добре бъдете докрай честни и убийте с камъни дейците на духовността си, о, представители на това самозабравило се в бездуховността си племе! Да, убийте тия проклети "будители", дето, без да ви се мазнят (за да получават някакви облаги), ви казват цялата горчива истина право в очите - и ви дразнят така нагло! Дремлювци, нима ще ни излъжете, че като тъй демонстративно се представяте че уж "чествате" и дори "празнувате" тоя прословут "Ден на будителите", ще очистите някак гузната си съвест?! Само на изродените в духовно отношение народи може да им мине в ума мисълта да честват такъв ден, денят на будителите. Изродените в духовно отношение народи са привързани сърдечно не към духовното, а към материалното, към бездуховното - каквато, уви, е ситуацията с нашия потънал в мизерия и комплекси многострадален народ.

Хубав празник ви желая! Аз не ща да бъда честван в този ден, не ща да имам никакво отношение към него, щото ми е писнало от гаври, още една такава гавра ще ми дойде прекалено. Чествайте си вие този ден. Правете си своите банкети, яжте, пийте, оригвайте се колкото си искате, аз не ща "празника" ви! Той си е ваш празник, не мой: вие всичко ни откраднахте, та този празник ли нямаше да откраднете?! Вие всичко успяхте да опошлите и оскверните, та този празник ли ще ви се опре?! Всичко у нас трябва да бъде напикано в калта и омърсено до неузнаваемост. Аз обаче предпочитам своята си участ: да бъда руган, гонен, плют, замерян с камъни, ритан и пр. Щото когато ме ругаете, гоните, плюете, замеряте и пр., тогава вие показвате истинското си отношение, тогава сте искрени, постъпвате честно, показвате действителната си същина. Тогава сте истински, а не когато лъжете, че уж почитате будителите си. Денят на будителите, така разбиран, е проекция на голямата страшна лъжа, в която предпочитаме да живеем. А така не бива да живее човекът, страшно е, ако живее така. С истината трябва да се живее, не с лъжата. Духовността, здравата духовност се крепи единствено на истината, на правдата на живота, не на лъжата, нито пък на измамата и подмяната...

Докога ще продължаваме да лъжем и самите себе си за най-важното, а именно какви сме и колко изобщо струваме?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ