Истината ни прави свободни

четвъртък, 30 май 2013 г.

Да пази Господ в нашенските условия да си личност, то си е същинска прокоба: докато не те разкъсат и ликвидират не мирясват!

Вчера получих писмо от мой бивш ученик. Отговорих му обаче твърде провокиращо, интересна ми е реакцията му на моя отговор, искам нещо да науча относно нашия прословут "български характер"; позволих си да си направя един интересен според мен тест. Ето сега началото, "постановката" на това изследване, а пък публикацията му тук, в блога, е оправдана, както се казва, за науката се искат някои жертви. И не само за науката де, щото този тест касае нещо много по-голямо и значимо: нашите ценности, отношението ни към морала, към свободата, личността, духовното и прочие все такива базисни, кардинално важни неща. Ето сега самото писмо, изпратено ми от Лондон, и по-долу е моят отговор; от само себе си се разбира, че бях длъжен да запазя анонимността на този човек, тъй като той няма как да знае какво съм замислил - а и защо съм го замислил така; но вярвам, няма да възрази като узнае, щото има неща, за които следва да сме способни да направим всичко:

Здравейте, с интерес изгледах едно от видеа-та Ви в YouTube и със задоволство си спомних, че такъв умен и талантлив човек ми е преподавал по философия в ТЕТ-а в Пловдив. Мисля че беше между 9-ти и 10-ти клас. Аз съм от випуск 2006 - Съобщителна техника!

И след като изгледах няколко от видеата с Вашите размисли, много от тях много ми допаднаха и презрях моментите, в които сме бягали от часовете по Философия, а сега съжалявам за това - но всеки плаща грешките си на младостта. Сега с удоволствие бих заплатил дори за да присъствам на някоя от Вашите лекции.

В момента работя като програмист в Лондон и само мога да се гордея, че преди години съм бил обучаван от личност като Вашата! :-) Нямам нищо специфично за казване - просто исках да изкажа уважението си към Вас.

Все още ли преподавате в ТЕТ-а?

Това е личния ми сайт - ...

Отвърнах му ето как:

Здравейте, драги г-н К.,

Не мога да скрия, че Вашето писмо ме накара да се почувствам изключително приятно; всъщност ние, хората, които сме се отдали на образованието, на личностното изграждане на младите хора, разбираме, че сме полезни и че правим нещо добро едва в минути като току-що преживяната, в която някой човек ето като Вас изказва благодарността и признателността си; такива минути показват, че ненапразно работим, че има някакъв ефект от усилията ни, които иначе нашето неблагодарно общество сякаш съвсем не цени. Както и да е, исках просто да кажа, че ми стана много приятно, че сте ми написал това писмо, благодаря Ви за добрите думи и за доставената радост!

Да, аз все още работя в гимназията, в която Вие сте учил - да видим докога ще е, защото напоследък хем съм доста често болен, хем, от друга страна, оказа се, новото ръководство на гимназията, кой знае защо, в последните години сякаш видя като своя основна задача по всякакви, дори и най-недостойни начини или да ме уволни, или да ме принуди сам да си взема шапката и да си тръгна. Или пък да ме разболее, да ме доведе до състояние да не съм годен да изпълнявам служебните си задължения. Да, знам, невероятно е, знам, че Ви звучи крайно чудато, но наистина аз в последните две години бях подложен на невиждан тормоз от това ново ръководство; то не можа да оцени нито една от моите иновации, насочени към това щото обучението по философия, което провеждам, да бъде на нивото на най-съвременните и също така световни изисквания и постижения. Бях наказван с дисциплинарни наказания, бях принуден да пиша безброй обяснения, бях подложен на такъв административен тормоз и дори терор, какъвто не съм си представял, че е възможен в наше време; ала ето, уви, това било възможно. В резултат така рязко се влоши моето здраве, че много пъти постъпвах в болница, а пък в последните месеци даже преживях тежка, черепно-мозъчна операция (аз съм писал за това в блога си, а скоро ще излезе като книжка и моят БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който съм събрал записките си в болницата), слава Богу, тъй да се рече, засега "прескочих трапа", но тепърва ще бъда в продължителен отпуск по болест за възстановяване от операцията.

Извинявайте, че Ви занимавам с това, но наистина съм много обиден от едно такова отношение на това ново ръководство (директорка стана една бивша колежка, преподавателка по български език, която няма начин да не познавате, тя е много възможно и да Ви е преподавала навремето!), затова и, тъй да се рече, си "изплаках" мъката пред Вас. Разбира се, аз съм борбен човек, целият ми живот мина в борба с такива самозабравили се администратори и смятам, че особено в днешни условия едно такова волунтаристично и антихуманно поведение по никакъв начин не трябва да бъде оставяно без противодействие. Да пази Господ в нашенските условия човек да е личност, това е същинска прокоба: докато не го разкъсат и ликвидират не мирясват! Както и да е, много е жалко, че се получи така, но това са, явно, явления на нашето болно време - и също така са феномени на нашето болно общество, което все още не е овладяно от толкова потребното ни съзнание за безбрежните хоризонти на свободата, поради което и все още толкова си страдаме. Чудесно сте направил, че работите и живеете в Англия, желая Ви да постигнете там мечтите си!

Ситуацията в нашето училище и в образованието в страната като цяло е твърде тежка, но това е отделна голяма тема, по която също много пиша в блога си. Заповядайте, идвайте в него, коментирайте, вярвам, че ще можем да сме си взаимно полезни! За мен, като жертва на административния произвол, за който Ви писах по-горе, в момента само гласността, пълната публичност е единственото оръжие, от което без никакви скрупули се възползвам; понеже, знайно е, само истината ще ни направи свободни - по думите на Спасителя.

Желая Ви много успехи не само в живота като цяло, но и във Вашата професионална и личностна реализация! Бъдете все така дързък в битката за пълноценен живот!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

понеделник, 27 май 2013 г.

Начало на дискусията по логико-нравствения казус по Наполеон

Вчера ми хрумна и поставих своя прекалено екстравагантен и крайно провокиращ казус по Наполеон - виж Нравствен, психологически и логически казус по Наполеон - а днес вече има първите отзиви, които са добра основа за една дискусия; ето най-показателното и изразителното от нея:

Пламен Балчев: Ако директорът преди години е бил г-н Паунов, не се съмнявам, че се е посмял. Той си беше веселяк! На въпроса, дали да се използва думата с "к" в училище - в частност за часовете по философия и психология (които аз посещавах при Вас), не мисля, че е лошо. Все пак в ума се въртят достатъчно "мръсотии" и не пречи, след като съответният час е насочен към тях да се използва необходимата лексика. Но аз, ако съм поставен пред този избор, не бих я ползвал, не бих поставил и въпроса изобщо. Не за друго, а защото винаги ще има някой неразбрал и "обиден", някой, заради когото може да ми увисне поста. А и хора на и под 18 години надали имат достатъчно жизнен опит, за да разберат идеята на тая сентенция (въпреки че пък си има поука, която е ценна). Според мен, по-добре не. Крепко здраве и успехи!

Ангел Грънчаров: Благодаря за пожеланието и за коментара! Да, с Паунов тогава се посмяхме над човешката глупост, познахте! А иначе тезата Ви ми се вижда спорна, щото училището би следвало, по принцип, да е част от живота, да не е оградено със стени от т.н. "жив живот", следователно в него трябва да има всичко, което съдържа самият живот; нали училището подготвя младите за живота, нали следва да служи на живота, как ще стане това ако го оградим със стени от самия живот? Тъй че някои думички (разбира се, не непременно цинични или вулгарни, съвсем мръсни, а по-поносими!) би следвало да се произнасят в училище, да да придават един по-житейски аромат в него, иначе всички става стерилно, кухо, скучно, отблъскващо. Ето, примерно, същият този Паунов беше именно факторът, който внасяше в училището ни такъв един жизнено-достоверен и ЧОВЕШКИ (личностен) момент, благодарение на който животът в него беше значително по-непринуден, жизнен, свободен, весел, дори, бих казал, академичен, оксфордски дори. Което сега, след оттеглянето на Паунов, вече го няма, вместо него обаче се настани една най-отвратителна атмосфера на казионност, бюрократичност, педантичност, стерилност и т.н. И на Вас желая всичко добро и успехи в живота!

Пламен Балчев: Тезата е спорна, и точно там се корени проблемът. Миналата година имах педагогическа практика в ПГЕЕ. Всички преподаватели, с които говорих ми казаха едно: говори с тях като с равни, без границата учител/ученик (аз разбира се и не съм учител). И точно тази граница е размита. Ако за мен и вас "курвата" е интересен модел, стереотип и пр. за обсъждане, то за други акъли тя би преминала отвратителната грница, щото училището трябва да проповядва морал. Идеята в основата си е хубава и полезна, но за които успеят да я разберат. А голяма част определено няма... просто не я виждат.

Neli Dimitrova: Аз работя много години в училище и съм убедена, че такива думи битуват в речника на децата от невръстна възраст. Едно обаче е неясно какъв смисъл влагат в нея и други подобни, доколко разговарят по това значение и ако не - има ли смисъл да се напъват да творят логически глупотевини?

G. G.: Станах неволен читател на дискусията ви относно фразата на Наполеон, тъй като наш общ фейсбук-приятел - доц. Лазаров, я беше отметнал с "лайк". Тъй като нямам възможност да се включа директно с коментар, Ви пиша на съобщение. Вие сте философ. И като такъв вярвам можете да сменяте опцията и да разгледате с лекота различни гледни точки. Представете си тогава гледната точка на вашите ученички. Как бихте се почувствали ако някой обсъжда свободно фразата "Всички жени са курви." Дали този някой не я приема като даденост, очевидна истина, крилата фраза на известна личност. Давате ли си сметка как въздействат фрази, хвърлени леко за "логическо разсъждение" на неукрепнали умове, които приемат учителите си за авторитети и напълно прави? Дали в умовете на вашите ученици и ученички няма да остане фразата, изречена от великия Наполеон: "Всички жени са курви." Обърнахте ли внимание, че разглеждате жените основно като обект. Знам, че ще определите мнението ми като вопъл на истерична феминистка. Но не смятам, че е така. Омръзна ми от този мъжки свят, в който мъжката гледна точка е основната, а жените са само безмълвни обекти, които могат да бъдат дефинирани по всякакъв начин и не трябва да се обиждат на това. Поздрави, Г.

Ангел Грънчаров: Ето какво написах по казуса като отговор на едно съобщение, в което друга дама възразява категорично на идеята ми да обсъждам с ученици мисълта на Наполеон; поствам го тук, предполагам, може да помогне на други хора, които са се забъркали като "петел в кълчища" в различните аспекти - нравствен, психологически, логически - на обсъждания проблем:

Здравейте! По принцип сте напълно права. Само има една подробност, която аз наистина пропуснах да отбележа: класовете в училището, в което аз преподавам, основно са съставени от момчета, да има по едно, най-много две момичета в клас. Тъй че тази особеност има значение. Но иначе сте права. Освен това афоризмът на Наполеон го обсъждаме в час само от логическа, не от етическа гледна точка. Щото намеси ли се и тази втората гледна точка, тогава всичко отива по дяволите, стига се до хаос. Не зная представяте ли си какво по-точно означава това, мисълта на Наполеон да се обсъжда от логическа гледна точка, но в такова едно обсъждане моментът на "унизителност за жените" на тази мисъл съвсем няма значение, не се обсъжда, той е встрани от същината на работата. В този смисъл и мисълта съвсем не е обидна за жените. Но понеже "възмутените родители" не са в състояние да схванат това, се е получила тяхната реакция, което е съвсем естествено... А иначе Ви благодаря за становището и за позицията, приемете и моите поздрави!

Димитър Вълков: Г- н Грънчаров, това е публично място и за подобно изказване че всички жени са... да не повтарям думата, то някой може да го каже същото и за мъжете - не дай боже! Но някой тук може да ви осъди! Ако имате проблеми с жените, то те са ваши, но не са за тук мисля! И не са поднесени мислите ви нито са в добър тон, нито са изискани ако това са изобщо мисли!

Ангел Грънчаров: :-) На такова нещо като последния коментар се отговаря било така "Нерде Ямбол, нерде Стамбул!", било пък така: "Где го удряш, где се пука!"! :-) Защо мен да съди, да заповяда да съди императора Наполеон! :-) Не аз, а той е казал това. Все съм смятал, че у нас малоумието не е чак толкова напреднало, но се оказва, уви, че е... :-) Г-н Вълков, Вие обрахте точките! :-) Сфанахте ли изобщо за какво разговаряме?! :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

неделя, 26 май 2013 г.

Нравствен, психологически и логически казус по Наполеон

Всички жени, с изключение на майка ми, са курви - но да не забравяме, че и майка ми е жена.

(Наполеон Бонапарт)

Преди години, в прилив на вдъхновение и на творчески полет, дадох на учениците си, изучаващи логика, тази мисъл на Наполеон - за да й направят логически анализ, да я изтълкуват от гледна точка на логиката, да покажат съдържа ли тя в себе си някакво противоречие, на какво се дължи парадоксалността и остроумието й. Учениците ми извънредно се развълнуваха, спориха, обсъждаха, часът мина чудесно според мен, щото нали знаете науката логиката колко е скучна иначе.

Като видях, че тази мисъл на Наполеон е в състояние да събуди и най-заспалите ученици, реших да я пусна за обсъждане във всички паралелки, които учат логика, пък и на тия, които учеха и философия, и етика.

Да, ама седмица след това ме викна директорът и ме информира, че имало постъпила жалба в инспектората срещу мен от "възмутени родители": бил съм занимавал учениците с глупости, "карал съм ги бил да говорят цинични думи, явно, сам съм бил много развратен и опорочен", "получавал съм бил удоволствие да слушам мръсотии", какви ли не простотии имаше написани в тази историческа жалба. Директорът ми тогава беше много свестен човек, посмяхме се с него и с това "инцидентът" приключи.

Сетих се тия дни за тази история, понеже ето вече трети месец не съм на работа, в болнични съм, често се питам какво ли учат учениците ми, кой ли ме замества, дали нещичко изобщо ще научат за логиката, пък се и чудя, макар че още не съм добре, дали да не прекратя отпуската си по болест и да се завърна, ето, има още един месец учене, мога да си завърша тия класове, дето съм ги почнал?! Този въпрос решавам сега, виждате колко наистина съм опорочен и професионално деформиран - щом това ме вълнува и щом такива безпокойства ме терзаят.

Пък се питам и нещо друго: а се върна от началото на юни на училище, няма начин, сега, като се сетих за тази история, положително пак ще дам на учениците си за анализ тая знаменита и толкова мъдра наполеонова мисъл. И ако този път пак се появи жалба на "възмутени родители", дали и този път ще се отърва от гнева на администрацията толкова леко - както по-преди?

Щото времената се менят, и нравите също, особено когато се менят и директорите, нали така?

П.П.Прочее, пропуснах да отбележа: аз въпросната дума, почваща с "к", не я произнесох, казах само "к...", щото учениците веднага се сетиха за коя дума става въпрос; е, после те с удоволствие произнасяха многократно тази дума, аз няколко пъти, в интерес на истината, им казвах да я избягват, щото това все пак е училище, но те не ме слушаха; а вий как обаче мислите, може ли такава и подобни думи да се говорят в нашите училища, и то в учебен час, а, интересно ми е да разбера какво мислите?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 24 май 2013 г.

Да живей духовната България, която изнемогва под оловните пластове на триумфиращата българска бездуховност, безкултурност и простащина!

Да кажа и аз, да напиша все пак няколко думи, зер, 24 май е, грехота е нищо да не бъде казано. Вярно, днес много думи ще се изговорят, ала има риск да са все фалшиви и лицемерни. Затуй нека да се опитам да кажа ония думи, които идат от сърцето - и в които не личи никаква следа от фалш. И тия, и такива думи трябва да бъдат казани, написани в този ден. Ето, ще опитам да кажа нещичко в този смисъл, а именно, кои са най-необходимите думи и мисли, които трябва да бъдат изговорени в този светъл ден:

У нас какво общо взето се получава: 364 дена всеотдайно празнуваме апотеозите на триумфиращата наоколо и във всичко бездуховност, и само в един ден - 24 май - се сещаме за духовността?! Сещаме се за кратичко и то само колкото за да забравим за нея, щото тя, духовността, е нещо твърде досадно за човека, който съществува в заливащото го всеки ден море на бездуховността. Забравяме и си отдъхваме. Още утре ще забравим за духовността, таз сила мощна. То, що да си кривим душата, някои от нас ще забравят за нея още днес. А някои няма и да се сетят за нея, та да има нужда да забравят. Щото щом се сетят, мигом ще изгонят таз досадна мисъл от девственото им, от неоскверненото им откъм духовност съзнание...

Бездуховният човек, човекът, отдаден на бездуховното, като чуе за дух и за духовност, го обхваща тих бяс - такъв човек е способен на всичко, само и само да унижи, да потъпче, да смаже, да ликвидира всеки повей на духовност, на дух, на красота, на истина, на добро, на благородство, на автентична човечност. У нас е пълно с "рицари" на бездуховността, с нейни всеотдайни труженици, а рицари на духа изобщо имаме ли?

Имаме, да, как да нямаме, ала се броят на пръсти - и знаем ли ги кои са изобщо? О, разбира се, и тук си имаме куп фалшиви идоли и величия, които гордо, вирнали нос, ходят и подрънкват с ордените си. Те са официално произведени да олицетворяват културата ни. Те са нещо като наши културни тотеми. Ала истинските ни рицари и жреци на духа - и на българската култура - си съществуват нейде съвсем тихо, непризнати от никой, щото те и поначало съществуват в една съвсем друга вселена, коренно различна от този свят, прояден от всеобщата хегемония на бездуховното.

Така е било, така и ще бъде. Всичко у нас общо взето е все менте, е все ерзац, е все чалга. Истинското не ценим, или го "ценим" само на думи, ей-така, за да се покажем каквито не сме, но на дело - никога! Някой от вас купи ли си книга от български автор в знак на това, че днес е 24 май? Купил си е, ама дръжки! Няма и да си купи. Да не е луд да подкрепи свой сънародник, при това такъв, който да е отдаден на автентичния дух, на автентичната духовност, да не е превъртял, че да подкрепя не друго, а българската култура и българската духовност - която е исконен враг на целия утвърден материалистически манталитет на съвременния и целокупен български народ?!

Това исках да ви кажа като за начало в този иначе толкова хубав ден: ден тъкмо на това, което особено, да не кажа изобщо не ценим, а не го ценим защото сме допуснали в сферата на духовността и на културата ни, на образованието, на възпитанието, на личностното изграждане на младежта всичко да е така объркано, всичко да е поставено на толкова неверни, на толкова погрешни основи, всичко да е толкова неистинско, фалшиво, умъртвено, агонизиращо. И нам съвсем да не ни пука, че е такова. Живеем си със заблудата, че всичко ни е наред, че всичко е както трябвало да бъде. Спокойни сме, не знаем що е безпокойство, а без безпокойство, дами и господа, няма нито свобода, нито дух, нито духовност, нито култура, нищо няма...

Нехаем за най-важното, за най-значимото, от което зависи всичко останало. Това е непростимо. Това е престъпление спрямо бъдещето на децата ни, на нацията ни като цяло! Срамота е да търпим, че са така нещата, все наопаки на както трябва да са. Родителите, например, нехаят за качеството на образованието на собствените си деца, кажете ми това какво е?! Кажете де? Защо мълчите? Не ви пука, а? Що ще се затрудняваме да мислим какво става с децата ни и как образованието, което се осъществява насилствено над тях, да стане истинско, съвременно, отговарящо на съществените потребности на българската младеж?

Не, майната му, нима нещо у нас е истинско, та ще вземем да се терзаем и грижим за културата, за духовността, за духовното укрепване на младежта, на младите личности?! Та тия неща са си по начало "последната дупка на кавала", "деветата дупка на кавала", те са си изобщо излишни, те са лукс, от който нямаме нужда!

Ний имаме нужда главно от ядене и от пиене, нали така? И от зрелища имаме нужда, е, имаме донасита и зрелища особено, пък и хлебец се намира, какво друго да искаме?! Ами не се било живяло с единия хляб - и какво от това? Ама може да се живее, разбира се, ний самите сме потвърждение, че може. Е, но то нашето пък живот ли е?

Да де, ама пък защо да се затрудняваме да мислим и да си разваляме рахатя?! Най-много мразим да мислим, щото една патка мислила, мислила, пък взела че умрела, нъл тъй? Ха-ха-ха, ще ми се правят те на културни, на духовни ще ми се правят, на префърцунени едни такива ще ми се правят, а пък ний сме били прости?

Прости сме, ама ето, целата власт е у нас, и ножът, и сиренето е у нас, сфанахте ли сега как стоят работите? Прости сме, ама сме мнозинство, ний сме силата, що всичко решава - и от която всичко зависи! Понимаете? Конграчулейшънс!

Да живей културата! Да живей духовността! Да живей България! Уррраааа!

Колко сме горди, че сме така духовни и извисени в безбрежните пространства на духа! Други кат нас няма! Ний, ний, господа, сме... върхът!

Ний, българите, сме наследници на една велика, ала... агонизираща култура. Ний самите сме агонията, която ни терзае. Толкоз.

Да живей 24 май! Ден на българската азбука, просвета, култура и духовност!

Да живей духовната България, така изнемогваща под тежките оловни пластове на триумфиращата повсеместно, навсякъде и във всичко, българска бездуховност, българска безкултурност, българска простащина!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 23 май 2013 г.

За безсърдечното сърце, или за безчувствеността като източник на човешката опороченост

Г-н Йордан Гайдаров във Фейсбук приведе тази мисъл на Свети Евангелист Марк(о) - Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства, прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гордост, безумство. Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека... - а аз се заинтересувах, понеже ми се стори твърде странно едно такова твърдение; според моите представи и разбирания да се твърди, че източник на злото и на човешката опороченост е тъкмо сърцето, е крайно чудно и непредставимо; затова тогава аз написах следното възражение:

Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест - Божи глас в душата на човека - никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концепция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване...

Да, обаче ето че същият този човек, г-н Гайдаров, ми приведе още изказвания от Библията, който поддържат тезата, че сърцето е източник на човешката опороченост: “И видя Господ, че се умножава злината на човека по земята, и че всичките въображения на сърдечните му промишления бяха само зло всеки ден.” (Битие 6;5); “… промишлението на човешкото сърце е зло от младостта му.” (Битие 8;21); “Сърцето е измамливо повече от всичко. И твърде растленно: кой може да го познае?” (Йеремия 17;9); “Защото от сърцето излизат помисли лукави, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжливи свидетелства, хули.” (Матея 15;19).

Та в тази връзка ми се ще да поразсъждавам малко. Сърцето традиционно се смята за обител на чувствата, там са локализирани нашите чувства; там е поместена човешката чувствителност като част на душата, или чувстващата душа. Умът пък, разсъдъкът, "разумът", интелектът, съзнанието и пр. - тази част на душата има много имена и е доста привилегирована! - го свързваме с мозъка, тя е един вид "разположена" в главата. Чувствата са един вид ирационални, а пък разумната, рационалната част на душата се намира в конфликт с нея, ирационално и рационално са извечни антагонисти. Та моя милост, като мислител, който се е опитвал да противостои на хегемонията на рационализиращата наука и на позитивната философия (според които умът, рациото, имат изначално предимство над ирационалното, безсъзнателното!), съм свързвал именно с чувствата, с чувствителността корените на нашата човечност, в този смисъл съм приемал, че сърцето по принцип не може да ни учи на нещо лошо, а съм свързвал корена на опорочеността ни със сметките на ума, с умствената извратеност. Така съм разсъждавал в принципен план, следвайки традицията на т.н. "философия на живота", която реабилитира "ирационалното" - и се опитва да детронира разума от този прекомерно висок пиедестал, на който той е поставен от цялата рационалистическа традиция. Свързвал съм даже и човешката съвест с тайнството на сърцето, с "дълбините на душата", и съм приемал, че съвестта като "Божи глас в сърцето на човека" никога не може да учи човека на зло; напротив, злото, по тази логика, се дължи на извратеностите на ума, на неговите криворазбрани сметки и пр. Затуй ми се е струвало, че ония, "които нямат сърце", а имат единствено един "по-раздут" ум, т.е. при тях умът е станал тиранин, са, на първо място, безчувствени, и, на тази основа, също така и опорочени. Безчувствеността е източник на опорочеността, т.е. когато сърцето "не си е на мястото" се стига до това опорочаване. Ето че сега научавам, благодарение на тези цитати от Светото Писание, че нещата стоят по-сложно, а именно, че и самото сърце може да се обезчувстви, да се опорочи, а на тази база да се опорочи и човекът като цяло. Това за мен е откритие, макар че, както сега го възприемам, е твърдение от рода на ония, които са "съвсем близко до ума", щото т.н. "безчувствено сърце" е именно опороченото сърце, което пък вече няма как да не е извор на всички човешки недъзи, пороци, похоти, злини и т.н.

Аз в много свои други изследвания, по-голямата част ок които са свързани с моите търсения около ситуацията в съвременното образование, съм констатирал, че е налице страшна тенденция сред съвременните хора, особено и сред по-младите, а именно едно обезчувствяване, сиреч, станали са безчувствени, което, иначе погледнато, означава, че сърцата им "не са си на мястото", или, казано иначе, са най-вероятно твърде опорочени - щом не могат да си вършат работата, именно, да чувстват, да постигат тая страна на съществуващото, която именно ни дава дълбината на смисъла. Защото ония, които пък са запознати с моята теория за чистите и коренни човешки отношения - познавателното, ценностното и практическото - конституиращи човешката душа и лягащи по-нататък в основанията на човешкия дух като такъв, добре знаят, че ценностното отношение, което именно ни дава смисъла на нещата, се базира на чувстването, на чувствата. Тъй че оня, който се е, един вид, обезчувствил, той със самото това се е и опорочил, т.е. едно такова опорочено сърце вече е предпоставката да се правят всякакви злини, извратености, гнусотии от какъвто си искате порядък и т.н. Даже и при опитите ни да разберем такива патологии, примерно, когато баща убива децата си и съпругата си, а после убива и самия себе си (нали се случиха такива едни непонятни истории, за които медиите пошумяха-пошумяха, пък млъкнаха в недоумение?!), то без допускането, че такъв човек се е обезчувствил дотам, че един вид няма сърце, щом може да посегне на живота на децата си, които сам е създал, та подобни прояви едва ли могат да се проумеят, докато вече щом е без сърце постъпката му вече е съвсем понятна и обяснима. А има ли "хора без сърца", това вече е нещо, което явно можем с пълно съзнание да отговорим: да, има такива хора и, за жалост, съвсем не са малко; сами си правете сметката на какво е способен един такъв човек без сърце, т.е. човек с крайно опорочено, безчувствено сърце, със сърце, което не си върши работата, именно, да чувства, да разграничава човешкото от безчовечното.

Примерно, един Сталин, който подписва, да речем, списък с 3000 имена, и пише, че е съгласен тия хора да бъдат екзекутирани, подписва го без да му трепне окото, нима е възможно това да се случи, ако тоя урод имаше сърце?! А нима не сте забелязали, че е пълно във всекидневието ни с хора, които показват безчувственост, "дебелокожие", както ний, българите, наричаме безчувствеността, непроницаемостта за чувствата, а на тази основа такива хора вече са способни на всичко, нямат, дето се казва, "задръжки", отдават се на всякакви пороци и пр. Нима когато едно момче, един младеж, който, сам нямайки никакви чувства към дадено момиче, което е имало неблагоразумието да се влюби в него, се възползва от момичето сексуално, само за да задоволи похотта си, и същевременно го лъже, мами и пр., а в един момент безпощадно го захвърля, нимо това не е пример, и то доста разпространен, в тази посока?

На мен пък тия дни ми се случи друг един пример, който искам тук да изтъква - заради показателността му. Знаете, една дама, синдикално-образователна шефка, ме съди за "обидни мисли", написани от мен в една моя нова философска книга; е, и ние уж водим тия дни преговори за "извънсъдебно споразумение"; е, и ми поиска другата страна "обезщетение" в пари, еди-колко си стотачки, които аз трябвало да й дам, та да възмездя нейните "морално-душевни неимуществени щети". Да, обаче моя милост сега е в болнични, ще бъда в болнични още доста време, и ще се наложи да й плащам, както е според предложеното от противната страна споразумение, доста месеци вноски от по 100 лева, и то тъкмо от болничните, от парите, които държавата, или здравната ми каса, ми дава, за да преживявам някак докато се възстановявам от тежка операция! На мен лично ми е много интересно как става така, че някои хора, изглежда, съвсем не чувстват - ако го чувстваха, нима щяха да си го позволят?! - колко е грозно да искаш за себе си точно от такива пари, един вид да се възползваш и да се обогатяваш от парите на един болен човек; не само че е грозно, но е и грехота да искаш за себе си точно от такива пари; то е все едно, примерно, да бръкнеш в паничката на просещия на улицата и да му вземеш някоя по-едра пара, оставена му там от състрадателен човек!

На мен така ми изглежда, на вас не знам как ви изглежда. Но ми е интересно да науча. Има неща, като понятие за грях, усет за добро, за позволено, за приемливо и т.н., които директно произлизат от чувствителността на сърцето; но ако сърцето, дето се казва, "не си е на мястото", представяте ли си тогава какво се получава при такъв човек? Страшна и жалка картинка става той, пленен от някакви болни страсти, такъв човек не чувства, че пристъпва някакви граници, на него всичко му изглежда иначе, такъв човек, примерно, без да му трепне, ще ти заяви: "Е, Грънчаров, убеди ли се най-сетне, че аз, твоето началство, съм, един вид, изцяло безгрешен (безгрешна), че аз никога не греша - докато ти постоянно грешиш?! Слушай ме и няма да съжаляваш...", да, и такива думи са ми казвани в моя некратък вече живот, представяте ли си? Нима и вий не знаете тази българска максима "Началството никога не греши!", нима и вий не се водите в своите отношения с началството си? Е, има темерути като мен, които не я спазваме - поради което си и патим, поради което си и плащаме, както виждате...

Та има всякакви човешки и нравствени феномени в този наш живот, има какви ли не казуси, но ето, виждаме как мъдростта на Великата Книга, Библията, ни помага да вникнем значително по-дълбоко в тия човешки прояви, и тогава тяхната привидна чудатост, странност и необяснимост в един момент ще изчезне, мъглата ще се вдигне, всичко ще се проясни, обляно от светлината на разбирането.

Та изводът ми в крайна сметка е този: опороченото сърце, като се обедини с един опорочен, страдащ от коварни илюзии ум, са онова, което е най-дълбокият корен на злото по тази наша земя. Затова с основание е казано в една древна източна книга "Пази се най-много от умен, но зъл човек!", сиреч, от човек с опорочено, със зло сърце. От тази гледна точка хората със зли сърца, но с по-посредствен ум, сякаш са по-малко опасни, дали е така? Да не се окаже, че глупавостта в някакъв смисъл е нещо добро, щото може да насърчи незлобливостта на сърцето? Нещата се оплетоха. Умът може да служи както на злото, така и на доброто, глупавостта, предполагам, също. Зависи обаче всичко, в крайна сметка, от чувствителността на сърцето; имаме ли сърце, всичко имаме. От което следва, че трябва най-много от всичко друго да пазим сърцето си: в него са изворите на живота.

С тази мисъл, взета пак от Библията - откъде другаде да е взета?! - която е била любима мисъл на Мартин Хайдегер, която той поръчал да издълбаят на една дъска, която сложил на входната врата на дома си, ще завърша това импровизирано есе, което кой знае защо написах тази сутрин, написах го ей-така, вероятно от нямане какво да правя, щото съм станал един паразит, лекувам се, безделнича, чета, пописвам по малко, търкалям се по леглото по цял ден и всеки ден - дотам, че вече сам не мога да се понасям. Но трябва да издържа тия дни, дай Боже по-скоро да се възстановя, та да тръгна на работа, нетърпимо е безделничеството за мен, пък ме и сърби езика пак да си философствам пред учениците, това е моята професионална деформация, а принудителното ми мълчание тук, у дома, ме изморява много, но както и да е, това са вече подробности... несъществени при това и прекалено лични за да си заслужава да пиша за тях, пък макар и в един дневник, какъвто е този блог...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

понеделник, 20 май 2013 г.

Досег с чародейството на българското слово


Простете ми. Пръв аз съзнавам - и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България - странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.

Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.

Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!

Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич - главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неу­ките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.

А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозира­ме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряното и затова все по-отзивчиво съзнание.
И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.

Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българският род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.

А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от мина­ло към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.

А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дьх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.

Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласка езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмис-лието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек.

И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „отвъд", очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото.

Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост.

И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено по знание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто.

Меракът по това по знание ме увлича и повлича и превръща в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.

И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философс­ки означения и определения - какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори.

Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а просто че е.

Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният звук ,,'ЬТ", орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила - и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи - кипи Градът. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни.

В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни:

С враг врагувам - мяра
според мяра.
С благ благувам - вяра
според вяра.

Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписана от какъвто и да било логичен канон:

Леле моя, сабя халосия!
Море люта одринска
ракия!

Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовьзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и най-взискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието.

С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавател­ната ценност на познание и по знание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги".

А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика - да възкресиш стародавната аллотрион фос - загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо".

Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас.

И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково место­рождение. А где е то? - тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря:

Къде си ти, родино моя?
Във този хълм и онзи дол,
които днес един, друг
утре ще насели ?
Не, ти си в мен, родино моя.
И радостта е скръб.

Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание:

Проклет да е онзи, който полива пустинята.

Слово на Петър Увалиев, произнесено на тържество в аулата на Софийския университет „Свети Климент Охридски" на 24.05.1995 г.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Какво направи за България Иван Костов

Тия дни Иван Костов сякаш "завинаги излезе от политиката" - и в тази връзка по медиите започнаха да се пишат какви ли не анализи за "най-мразения български политик"; за други пък той е най-големият, най-великият български политик. Сбъднаха се мечтите на медийните мерзавци, които от 12 години участваха, срещу заплащане, разбира се, в лютата пропагандна война срещу Иван Костов, която именно имаше за цел да го направи "най-мразения български политик"; даже Кеворкян вчера, в своето предаване, не покани хора, които да похулят Костов, ами беше поканил един, който сякаш го похвали, което е нечувано.

Както и да е, понеже, вярвам, много ще се говори тепърва за Костов, аз решавам тази вечер да публикувам откъс от своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"), в който именно разглеждам периода на управлението на премиера-реформатор; правя го, защото добре зная, че единственото, на което следва да се заложи, е истината; тя винаги, в крайна сметка, тържествува, излиза наяве, не може да бъде скрита, въпреки усилията. Ето по-долу в тия редове ще разберете как аз съм видял нещата, като в моите описания единственият импулс, който ме е водил, е именно този - да бъда изцяло верен на истина; писал съм своята книга с една-единствена мисъл: младите, които почти нищичко не знаят за тия събития, да бъдат приобщени към истината, милата; ето сега тия откъси, които въвеждат в темата, а при интерес, ще публикувам и продължението им:

РАЗДЕЛ ПЕТИ: НАЙ-ТРУДНАТА РЕФОРМА Е ТАЗИ В ДУШИТЕ

28.Истинският поврат в развитието на България

Няколко най-решаващи месеци на 1997 г., до изборите, управляваше служебното правителство на Софиянски. Това правителство трябваше да стабилизира обстановката и затова предприе някои спешни мерки, в резултат на които курсът на долара беше намален от 3000 на 1000 лева. Трябваше също така да се възстановят доходите на хората, като се индексират заплатите, защото БСП, “социално-загрижената и отговорна партия” остави властта когато средната пенсия беше 2-3 долара, а пък учителските заплати бяха от… 6 долара! Десницата обаче направи така, че хората отново да забележат известна възможност да се живее и оцелява в онази разруха, която им завеща толкова некадърната и крадлива левица.

Че СДС (ОДС, защото към СДС в коалиция влязоха БЗНС на Мозер и Демократическата партия, а също и ВМРО) ще вземе властта на предстоящите избори, в това никой не се съмняваше. Въпросът беше доколко обаче тази власт ще бъде упражнявана достатъчно твърдо и в интерес на обществото и държавата. СДС като гръбнак на коалицията трябваше да се реорганизира и да стане монолитна партия, та да не загуби властта в резултат на коалиционни разпри и ежби. Това беше страшно трудна, но съдбовна задача, която реформаторът Костов успя да реши в трудните месеци на 1997 година, в месеците до изборите. Защото ако субектът на властта се раздираше от противоречия – а точно това беше коалицията СДС дълги години преди 1997-ма, то тази власт нямаше да бъде упражнявана ефективно, а и за дълго. Понеже – това събитията в периода 1989-1997 го бяха показали достатъчно ясно – СДС щеше както и преди неминуемо да се разцепи и да загуби властта по най-глупав начин. Това вече се беше случвало и Костов направи нужното повече да не се повтори.

Е, то ще се повтори, но едва след като СДС вече не е на власт, през 2001 година, и когато Костов вече няма да е лидер на СДС. Но преди това СДС ще управлява най-действено цял един мандат от 4 години, ще осъществи най-тежките реформи в историята на страната, ще постави цялата икономика на здрави пазарни основи, ще стабилизира финансите, ще осъществи историческата по своята значимост задача по гео-стратегическата преориентация на страната от руско-азиатската ос към западната цивилизация на свободата. И ще ни привърже към западния жизнен свят – НАТО и Европейския съюз – така твърдо и здраво, че след мандата на СДС никой, дори царят-ченге, дори антинатовецът агент Гоце начело на държавата, нито Сава Доганов, нито недоразумението Дмитриевич Станишев, нито дори титанът дон Бойко Борисов няма да може да разклати или промени. Никой повече няма да може да побутне тази съдбовна обвързаност на страната ни към Запада – независимо от това колко му е неприятен този наш гео-стратегически избор, направен от държавата ни по времето на управлението на премиера Иван Костов.

Това са фактите около оня съдбовен исторически поврат на страната, който беше осъществен от правителството на СДС начело с Иван Костов, за който комунистическата олигархия никога няма да му прости: защото нейна мечта беше обвързването на страната ни навеки с Русия и дори с Китай, но съвсем не с Европа. Ако някой се чуди защо цялата ченгесарска преса, всички партии и лидери, като се почне от руски мекерета като Дмитриевич и Сидеров, та се стигне чак до дон Педро Борисович Мафиотский, така единодушно мразят тъкмо Иван Костов, то нека повече не се чуди: този наш държавник така им разбърка картите и сметките, че те никога няма да му простят. По същият начин както великият Стамболов, който спаси независимостта на България от руската мечка, някога е бил най-силно мразен не само приживе, ами и след като руските шпиони са го убили, така и Иван Костов е най-мразен сега, защото окончателно съсипа всички планове за превръщането на България в Задунайская губерния, откъсна я от орбитата на Русия и я тласна по пътя на просперитета в пределите на западния, на евро-американския жизнен, ценностен и културен космос. И това трябва да бъде признато, понеже едно такова тълкуване се основава на неопровержими факти – и по тази причина не зависи от ничия субективна пристрастност.

Казвам това, защото някои ще подскочат като ужилени когато прочетат тия справедливи мои думи и ще се опитат да обезценят смисъла им, като великодушно обявят моя милост за… “костовист”. А аз съм си чисто и просто само един най-безпристрастен летописец и философ на историята – и нищо повече от това. А пък ако някой по тази причина ме нарича "костовист", то с това без да иска признава, че историческата необходимост по най-тайнствен начин съвпада с това, което Костов направи за България. И което тепърва ще прави: защото той остана комай единствения загрижен за България и сериозен политик. Шоумени като бат ви Бойко не ги броя, защото те не стават за нищо – освен за наш и за собствен резил...

И скоро ще разберете – ако упорствате в дочитането на тази моя лична, народна и психологическа история на съвременна България – че през всички години на управлението на Иван Костов аз лично бях нещо като “антикостовист”. И то понеже започнах едни дълги и безнадеждни борби срещу някои тогавашни галеници на Костов в пловдивското СДС, които успяха да дискредитират неговата кауза и историческа мисия, понеже бяха в политиката не за друго, а, както е обичайно по нашите земи, за да поработят единствено за личното си замогване и устройване. И затова такива безскрупулни кариеристи срещнаха моя личностен и философски протест още в първите дни на Костовото управление. Но за това ще пиша после, да караме поред.

И така, СДС за няколко месеца стана партия. Аз все още си бях член на Демократическата партия (а пък членовете на партиите в СДС автоматично ставаха негови членове) и по тази причина не счетох за нужно да проявя някаква активност по време на трансформацията на СДС от коалиция в партия. Когато наближиха изборите аз обаче се поинтересувах къде е клубът на СДС в квартала, разбрах къде е и отидох да се запиша, та да го подпомогна с нещо в предизборната кампания. Отидох там, и заварих една крайно любопитна ситуация, за която, понеже съм правдолюбец, съм длъжен да кажа самата истина. Защото така, предполагам, е било из цялата страна, да не говорим как пък е било в центъра, в София, където, разбира се, е истинският келепир.

Кварталният клуб на СДС се пукаше по шевовете от ентусиазирани кариеристи от всички поколения, които, както скоро разбрах, се тупкаха по гърдите, понеже били най-заслужили “барикадни герои”. И по тази причина претендираха да получат най-големи парчета от прословутата наша българска “баница на властта”, или пък да получат най-тлъста мръвка, и то по възможност без кокал. Аз много такива съм видял в своя път, но такава напаст, каквато в 1997 година нахлу в редиците на бъдещата управляваща партия, признавам си, не бях виждал. Тук бяха разни дейци на предишните партии в СДС, които се бяха вкопчили в люта битка за постове в структуриращата се сега партия: преди всички те бяха величия из разните “координационни съвети”, а сега изведнъж за малко да станат никои; тая те, разбира се, нямаше да допуснат да се случи, и по тази причина се вкопчиха в безжалостна борба. Лидер на клуба беше една бабичка, функционерка на партията на Муравей Радев, пловдивския "титан на демокрацията", която беше успяла да завладее ръководството на клуба и да се обкръжи с вярна агитка от напиращи за разни управнически постове най-арогантни подлизурковци. Когато заявих на събранието, че искам да вляза в партията СДС за да помогна с нещо, тогава един от тия подлизурковци на шефката направи гримаса и рече:

– Добре де, ама защо чак сега? Къде беше в януарските събития? На топличко ли си стоя? Ти изобщо бил ли си някога свързан с каузата на СДС?

Тоя тип почна, както се вижда, да ме изпитва и проучва сякаш щях да ставам член не на СДС, ами направо на… БКП – така, предполагам, са протичали и тогава партийните събрания. Аз се усмихнах и рекох, че съм в СДС още от първите му мигове в 1989 година, понеже съм от учредителите на първата опозиционна структура в Пловдив – Клубът за демокрация. Оня обаче не се предаде:

– Абе знаем ги тогава какви бяха там, в първите опозиционни структури! Но къде беше сега, в решаващите моменти на януарската революция, когато ние мръзнехме по барикадите, а пък ти, изглежда, си се топлел, допрян до задника на жена си?!

Това нищожество, както се вижда, почна да ме напада страшно нагло, и трябваше нещо да направя, понеже публиката блюдолизнически се усмихна, възхитена на остроумието на скорошния барикаден герой. Който, както после разбрах, имал огромна заслуга по време на “революцията”, понеже на огъня до барикадата, в един стар чайник, през цялото време приготвял най-сладката греяна ракия, която е сгрявала душите на “революционерите”. За тия заслуги този човек, които иначе си беше най-обикновен алкохолик, ще стане заместник-кмет на цял пловдивски район и ще нанесе, разбира се, такива поразии, че в един момент всички ще се видят в чудо. Сега, чувам, същият алкохолен герой вече е голям активист на Атака, а нищо чудно и към ГЕРБ на бат ви Бойко да се е прехвърлил вече.

Та по тия очевидни екзистенциални причини – а пък публиката на събранието беше, в общи линии, все от такива напористи като него кандидати за постове и кресла – моята задача да запазя известно достойнство още в първия миг ми се видя крайно трудна. Дори стана под въпрос дали изобщо ще ме приемат, нищо че по право можех да стана член на СДС. Аз съм си малко сприхав и като нищо щях да направя един превъзходен скандал, но се въздържах, понеже усетих, че разположението на духовете е изцяло в полза на този барикаден герой, а не в моя. Казах само, че винаги съм се чувствал част от демократичната общност, че особени заслуги нямам, че не се мисля за нещо особено, че също така нямам някакви амбиции за постове, а че съм тук по ценностни подбуди, че аз, за разлика от някои други, по-идеалистично подхождам към тези неща. А за януарските събития казах, че съм бил в редиците на демонстрантите всеки ден, но че не го считам това за някаква голяма заслуга, защото там бяхме хиляди, а пък героите, предполагам, са единици.

Забелязах, че докато произнасях моята малко откъслечна реч, в публиката настъпи видимо успокоение: явно са приели, че онзи там речовитият е някакъв мухльо, такъв куку не иска постове, той не ни е и конкуренция, аха, ясно, щом е идеалист, значи не е опасен, защото е глупак – ето такива мисли прочетох в очите на мнозинството от публиката, която, както казах, видимо изпита невероятно облекчение. Даже оня, героичният алкохолик, с който скоро ще се сблъскам, за малко да се просълзи (те и алкохолиците, ако сте забелязали, си падат малко нещо идеалисти!), извини ми се и заяви, че г-н Грънчаров е достоен да бъде член на СДС. Добави също, че такива като него идеалисти са гордостта на тази партия. Сега пък аз за малко да се просълзя, ама се въздържах.

Ето такова беше положението в структурите на СДС из цялата страна, няма как да е било друго. Както сега същата тази измет пъпли в редиците на ГЕРБ, както преди време беше дори за кратко в Атака, така тогава същите тия хора наводниха структурите на СДС, без свян примлясквайки за някакви постове, за предпочитане да са по-големи и апетитни. Човешкият материал на нашите политически партии и движения, както се вижда, е все този, комунизмът ни завеща една такава човешка маса без никакви морални скрупули и спирачки, та по тази причина аз лично се чудя как СДС и Костов въпреки тази напаст все пак успяха да направят нещо добро и за самата държава. Моралното разложение на нацията и тогава, и сега, беше ужасяващо; спомням си даже, че скоро една жена ще заяви най-простодушно на събрание на СДС следното:

– Господа, аз никога не съм била комунистка. Най-активно съм участвала във всички тия години в битките за демокрация. Много съм пострадала, комунистите ме уволняваха от работа, преследваха ме, страдах много с цялото си семейство, които също са привърженици на демократичната кауза. Но ето че доживях времето ние да сме на власт и цялата власт да е наша. И по тази причина, понеже аз имам голям проблем, семейството ми живее в малък апартамент, та... искам сега новата наша власт да се погрижи за мен и да ми осигури един по-голям апартамент. Мисля, че съм го заслужила. Чувам, че общината имала оборотни апартаменти, които ще трябва да бъдат приватизирани за жълти стотинки. Ето защо аз слагам своята кандидатура за един такъв апартамент. Дойде и нашето време да получим и ние нещо от нашата власт; няма само комунистите да се облажват от властта я?!

Каза това женицата без изобщо да се усети какво казва, а пък аз изтръпнах и погледнах какво става в душите на публиката, взирайки се в лицата и в очите им. Никой не усети гафа на женицата, а пък някои бабички дори се разплакаха, понеже, види се, "госпожата", бидейки "от нашите", си има съвсем справедливо искане. Шефката на клуба предложи да гласуваме на тази жена СДС да осигури апартамент от по-евтинките. Аз тогава направих една голяма грешка като се показах безчувствен към човешката мъка, понеже взех думата и казах нещо скандално: че ние, понеже сме демократи, не подобава да правим досущ същото, което правеха едно време комунистите. Че трябва да сме поне малко по-добри от тях. Че сме в СДС не заради някакви облаги, ами заради каузата на свободата и демокрацията. Зинах още нещо да кажа, ама в този момент някой от публиката изви на умряло, и хората скочиха да крещят срещу мен, разбира се, ето така:

– Абе тоя за какъв се мисли бе?! Как те не е срам да спекулираш с човешката болка бе?! Ти сърце имаш ли бе?! Засрами се малко бе!!! Ти луд ли си бе?! Леле, каква наглост: на честен ще ми се прави пък тоя?!

И, засрамен, аз си седнах на мястото. Мина ми през ума да тресна стола и да си ида завинаги, ама се въздържах. Останах, за да видя и други такива невероятни истории в тия четири години: та да има кой да ви разкаже сега за тях. Ето по тази причина останах.

И видях неща, които човек и с най-развинтеното въображение не може да си представи. Истории на човешката низост и подлост. Ето затова е цяло чудо, повтарям, че с толкова лош човешки материал Костов все пак успя да направи нещо добро и за България. Това е моето мнение, така мисля аз, “антикостовистът” – както набързо ме обявиха в клуба още тогава. Пък същите тия сега ме величаят за "костовист", та по тази причина и аз вече не знам кой съм...

29.Как България беше отвоювана от мутрите и върната на гражданите

Правителството на Костов притежаваше обществено доверие и по тази причина енергично се зае с решаването на най-болезнените, сравними с тежки хирургически интервенции, мерки по отстраняването на туморите и на раковите образувания на държавно-социалистическата губеща икономика, от която обаче се подхранваше и цялата посткомунистическа мафия. Защото тази губеща икономика беше станала най-апетитна бозка, от която смучеха тия народни бабаити, и да им се отнеме хранителния източник означаваше този, който го е направил, да им стане навеки най-ненавистен: ето тук е единият от източниците на непресекващата, така жива все още, омраза към Иван Костов. Но и други основания на ненавист скоро ще се появят.

Когато Костов стана премиер и беше запитан коя е главната задача пред неговото правителство, той накратко отвърна така: “Да отвоюваме България от мафията”, сиреч да бъде върната страната на гражданите й, като се отнеме от узурпаторите, именно от мутрите и мафиотите. Аз съм склонен да приема, че това наистина е главната задача пред неговото правителство, която то успя да реши – за което свидетелство е именно неотслабващата ненавист към енергичния и интелигентен премиер. Разбира се, правителството на СДС-ОДС реши цяла една поредица от задачи по модернизирането и оздравяването не само на икономиката, но и на целия обществен живот, да не говорим за това, че успя само за един мандат да откъсне страната от руско-азиатската ос и да я преориентира за вечни времена към западната цивилизация на свободата. За това също никога няма да му простят на Костов, понеже той успя да надмогне усилията на всички шпиони на руска заплата, както и тези на самоотвержените борци против националната независимост на България от прословутата пета колона на Русия у нас.

По времето на Костов държавата наистина влезе в жестока битка с мафията: блажените времена за мутрите свършиха, но, уви, само за четири години. Един най-фрапантен пример в това отношение е историята на руския мафиот Майкъл Чьорни, комуто Костов успя да пречупи гръбнака; Чьорни дори беше изритан от България със забрана да се занимава повече с далавери в страната. Поради което толкова дръзкият премиер си заслужи вечната ненавист не само на Чьорни, ами и на всичките му мекерета – Кеворкян (агент Димитър), Тошо Тошев-Бор, Слави Учиндолский и пр. – на които Чьорни вече 10 години плаща, та да плюят неистово по Иван Костов. Разбира се, в един момент се разбра, че мафията лесно няма да отстъпи, и че тя ще мине към по-коварни методи на действие – понеже открита битка с държавата нито една мафия няма как и не може да спечели. Особено пък ако начело на държавата е такъв твърд и безкомпромисен държавник като Иван Костов.

Тогава именно мафиотите направиха нужното да подкупят и да влязат под кожата на най-доверени лица на Костов и дори на членове на правителството. Разбира се, публиката тогава можеше само да подозира и гадае какво е станало. Но за случилото се тогава се разбра по-късно, като се вземе предвид как се държа, примерно, отстраненият от Костов вътрешен министър генерал Богомил Бонев. Да, този генерал явно е бил уличен в нерегламентирани връзки и отношения с мафиотите, с които уж е трябвало да води битка в качеството си на вътрешен министър. Щом се е разбрало за това, Костов най-безжалостно изгони генерал Бонев от правителството, без да даде никакви обяснения никому. Бонев още тогава – било поради глупост, било понеже така са му наредили – директно мина на заплата при Чьорни и се преквалифицира в професионален оплювач на Иван Костов. Този Бонев години наред плю срещу заплащане премиера, комуто до вчера беше целувал ръка, и така окончателно се дегизира, което и показва колко им е акъла на тия наши мафиоти и на техните прилежни слуги от типа на Бонев и прочие сволоч.

Генерал Бонев дълго дефилира по предаването “Всяка неделя” на Кеворкян (агент Димитър) и по страниците на вестника на агент Бор (Тошо Тошев), дава безброй интервюта, изпълнени с най-различни нелепици, които бяха поднасяни на наивната публика. А тя пък слушаше тия пикантни истории с отворени усти и се преструваше, че дори им вярва. Но една лъжа, повторена милион пъти – и то по тертипа на оная известна история за сестрата, която уж била курва! – в един момент почва да придобива очертанията на най-достоверна истина; пък нека тогава засегнатите да идат да обясняват някому, че изобщо нямали сестра.

Точно по тази начин се водеше изцяло безчестната медийна война срещу Костов, в която бяха минати всякакви граници: в един момент Кеворкян (агент от ДС Димитър) даже домъкна в студиото... лелята на Костов, една възрастна жена, която при това била правоверна комунистка! И Димитър-Кеворкян предаване след предаване най-перверзно я разпитва, сякаш горката бабичка беше с него в преизподнята на ДС, та да каже наивната женица нещо "по-така" срещу бележития си роднина! Друг път пък Кеворкян домъкна някакви селяни, които разказаха случка как премиерът Костов бил подарил някому... едно магаре, та да осмеят стиснатостта на премиера, щото се очаквало той да им подари трактор. После пък се разказваха дни наред нелепици как някакви... цигани били крали от ДДС под покровителството на самия премиер! Абе, голяма срамотия, какво да ви разказвам повече, то тия ченгета от ДС явно никакви спирачки хептен нямат...

И в един момент стана така, че по медийни изяви още тогава генерал Бонев току-виж е бил надминал един друг медиен титан, пак генерал, ала вече от наше време, именно всеизвестния ви любимец Бойко Борисов – за който обаче тогава още никой не знаеше. Изглежда аферите на Бонев в битката му срещу властта и срещу законното управление на страната беше предварително проиграване на оня сценарий, който няколко години по-късно ще бъде приложен към създаването на медийния феномен генерал Бойко Борисов: средствата и почеркът са все едни и същи. Нищо чудно генерал Бонев да е бил предвиден за тази роля, която после беше дадена на доста по-некадърен дубльор, именно на дон Бойко. Но пък това се наложи, понеже и Бонев се оказа доста слаб актьор, който избълва за кратко време такива нелепици по адрес на Иван Костов, че в един момент самият той стана за посмешище. И това именно доведе до необходимостта да му се търси дубльор.

Искам да разкажа за един сюблимен момент в тази кампания на милиционерите срещу Костов. Веднъж ген. Кирил Радев, имащ зъб на Костов понеже го бил уволнил, в интервю при Кеворкян си отмъсти, разказвайки доста пикантна, ала за жалост съвсем невероятна история. Костов значи го приел в… сауната, и то, разбира се, понеже явно е крайно извратен, бил чисто гол! А пък генералът бил в униформа и му се наложило да козирува на голия Костов! А пък Костов като източен сатрап изглежда е изпитвал някакво садистично удоволствие от унизяването “на един български генерал”, както допълни силно разчувствалият се от тази нелепица агент Димитър! Явно този генерал, за да измисли тази фантастична простотия, е имал сериозни проблеми със сексуалната си идентификация, ама както и да е. На другия ден същата история беше поднесена и на първата страница и на агент-Боровия вестник "Труд": те тия, мафиотските органи, тогава, пък и досега, си действаха в синхрон, ръководени и стимулирани от все една и съща щедра ръка...

Разбира се, скоро и Слави Учиндолский ще се включи в кампанията срещу Костов, благодарение на която и той ще понатрупа състоянийце, а пък също и ще стане любимец на цялата наша българско-руска мафия. Ей-така, във всекидневни усърдни плюнки срещу премиера на държавата течеше тогава публичният живот в България. Или тъкмо по времето на управлението на “Командира” Костов. Когото на всичкото отгоре целият ченгесариат единодушно обвини в диктаторски наклонности: но ако е диктаторско поведение това да оставиш цялата преса и други медии най-редовно и натрапчиво да те хулят и да лъжат по твой адрес каквото им скимне, то тогава, по тази логика, президентът Путин, любимецът на руско-българската мафия, който сега направо разстрелва журналистите, казали нещо срещу него, та значи по тази логика, излиза, щом Костов е “диктатор”, Путин пък трябва да е “най-голям демократ”! За какъвто той наскоро, впрочем, най-нагло си се и самообяви де.

Но както е известно, кучетата си лаят, а керванът си върви: наистина епохални бяха времената, когато Иван Костов управляваше България. Мафията тогава за първи път беше в немилост и беше натикана в миша дупка от държавата! Там, в миша дупка бяха натикани не само руските шпиони, ами и исторически мекерета като Ахмед Доган например, който само в тия четири костови години не е бил на власт през целия този наш проточил се заради него и заради работодателите му от ДС-БСП прословут български преход. В същото време, в което мафията, понеже друго не можеше да направи, поде една безжалостна медийна война срещу премиера-реформатор, която още не е завършила – и по тази причина и кучетата по селата вече знаят, че Костов е виновен за всичко! – та по същото време правителството все пак успя да извърши най-тежката и отлагана толкова дълго време приватизация на икономиката.

Да, при Костов онова в социкономиката, което беше най-злотворно раково образование, беше изрязано с прецизността на умел хирург, сиреч беше ликвидирано. Онова пък, за което все пак имаше някакъв инвеститорски интерес, беше продадено на купувача (така беше продаден на руснаците “Нефтохим”-Бургас, понеже никой друг не е проявил интерес към него). А пък там, където никой не е искал дадени предприятия, те бяха приватизирани чрез РМД, именно чрез “работническо-мениджърска приватизация”. При която, разбира се, се облажиха доста лидери на СДС, поради което цялата ченгесарско-червена пропаганда вдигна вой до небесата: понеже, знайно е, у нас да крадат имат историческо право само червените, а в никакъв случай не сините. На мен именно ми е много интересна от психологическа гледна точка тази комунистическа наглост, според която излиза, че по времето на Костов ония, които са бъркали в меда, не е трябвало даже да си оближат пръстите, а е трябвало дори да дадат пръстите им да бъдат излизани най-умело от другарите-комунисти! Значи СДС да бърка в огъня за кестените, а пък медените пръсти на управниците да бъдат лизани от комунистическата опозиция – как ви се струва тази наглост, а? Е, нашите комунисти винаги могат да ни учудят, те са нагли колкото самите себе си – и по тази причина са ненадминати от никой друг.

Аз не отричам, че по времето на Костов мнозина лидери и лидерчета на СДС и приближени до властта са се облажили добре от приватизацията и от останалите мероприятия на тогавашната власт. Но тия неща са неизбежни: нали и вие не смятате, че хора на СДС ще бъркат в каците с мед, а пък другарите-комунисти ще им лижат ръцете?! Разбира се, нормално е те самите да са си облизвали ръцете, а също и да са дооглозгвали оня кокал, който другарите гризаха десетилетия наред – стига нещо да е останало по него де, щото и ония, комунистите де, си ги бива в гризането! Също ми се вижда нереалистично по нашите географски ширини (пък и изобщо никъде по света това не става!) не фирми, близки до управляващите, ами фирми на комунистическата опозиция да бъдат облагодетелствани при приватизацията – както явно са си представяли далаверата нашите ненаситни крадци, именно комунистите. Е, доста “седесари” с комунистически манталитет и със склонност към кражбите, сравнима с тази, която е характерна за комунистите (но да не ги обидим, все пак, клетите другари, защото ако допуснем, че някой може да ги засенчи в краденето, си е жива и съвсем несправедлива обида!), та доста такива седесари явно също много са се облажили, пък макар и по “законен начин”, с една чисто нашенска, впрочем, “законност”.

Факт е обаче, че държавата ни се освободи от непосилното бреме всички ние (чрез бюджета и данъците) именно на гърба си да носим губещи предприятия-цицки, от които другарите вечно да бозаят – и да преливат ресурсите им в своите частни фирми. Щом някой е искал да вземе, примерно, Кремиковци, и то с огромните му дългове, и държавата му е дала това комунистическо недомислие Кремиковци, дала му го е барабар с дълговете му, пък макар и само за един долар, то това, въпреки всичко, е добро за държавата и нацията – и това ще го признае всеки, който разбира нещо от пазарна икономика. След Костов такъв парадокс – “губещи предприятия”, сиреч предприятия, които произвеждат не печалби, ами загуби, но да бъдат на държавна издръжка! – вече не можеше да има, което означава, че икономиката на страната беше поставена на непоклатимо здрава почва: тази на частната собственост. И това даде мощен импулс за развитие на страната и дори за бъдещия ни просперитет. Жалон по този път беше и приемането на страната в Европейския съюз, което ще стане по-късно, и то по-трудно, понеже Симеон доста забави развитието ни. Докато по времето на Костов страната ни се движеше така бързо към една такава цел, че румънците, управлявани тогава от комунисти, бяха далеч зад нас, толкова далеч, че дори не можеха да ни дишат и прахта.

Искам да завърша този очерк с един много показателен епизод, който добре илюстрира тогавашните нрави. По едно време в партията СДС, в която тогава членувах, се заговори, че тъй като на управляващите са им нужни специалисти и експерти, които да бъдат използвани на различните нива на управлението, трябва с тази цел да бъде направена “банка за кадри”. Където пък всеки, който има някакво образование, да си даде данните, та евентуално да бъде използван в държавен интерес. Разбира се, това трябваше да става тайно, защото ако комунистите усетеха, че по партиен признак се подбират държавните чиновници, щяха да нададат такъв вой, че току-виж разцепили и небесата.

Тогава, впрочем, за първи път се заговори, че на управленски нива хората трябва да се назначават с конкурс. Разбира се, трябваше тия конкурси да ги печелят хора от управляващата партия – така се е разсъждавало винаги по нашите предели, така го изтълкуваха и в средите на СДС. В интерес на истината в тази "банка от кадри" можеше да се кандидатират и безпартийни специалисти, и аз лично съм кандърдисвал някои свои приятели да си подадат документите. Както и да е, идеята за конкурси за държавни управленци и чиновници си беше доста напредничава, и за нея се забрави в момента, в който властта грабнаха пак другарите в лицето на жълтеещите се комунисти на мадридския мошеник Симеон.

Та отива моя милост да си занесе документите в тази “банка за кадри” и да си чака реда, нищо че аз още тогава подозирах, че да чакаш някой да те потърси и да ти предложи някаква по-престижна работа само защото си специалист, е все същото както да чакаш писмо от умрял. Но както и да е, отидох да видя и да разбера какво е. В сградата на СДС в Пловдив намерих кабинета, където се подаваха документите, и се наредих прилежно, понеже там стоеше една доста големичка опашка. Наредих се, и понеже опашката поради дължината си се виеше из коридора, моето място се оказа, че е близко до вратата, ама от края на опашката. И вътре имаше някакъв човек, с когото големецът от СДС (нека засега да не му казвам името, защото да не излезе, че вадя нож на умряло куче) разговаряше, а пък приемът на хората от опашката още не беше почнал. Влезе някаква жена, донесе някакви документи, и като си излезе, остави вратата незатворена, а пък ония вътре продължиха да разговарят, и то на доста височък глас, всичко се чуваше; те, кой знае защо, и не се опитаха да крият за какво си говорят. И ето какво чух, и то не само аз, ами и доста хора около мен:

– Я да видим какви работи има в този списък? Да, ето, има доста незаети постове, избери си някой и ще те туря веднага там. Какво искаш да правиш, кажи де? Ти имаш ли някакво образование? – ето това попита големецът от пловдивското СДС, а пък оня, видимо близък на началника, отговори така:

– За жалост, нямам образование, със средно образование съм. Висше не съм учил, сам знаеш какво беше едно време и какви хора можеха да учат тогава…

– Знам бе, как да не знам! – добави големецът от СДС – та някога само комунистите можеха да учат, а пък ние бяхме в немилост; като те надушат, че си некомунист, майка ти жална, а пък в университет я припариш, я не. Да, ама сега е нашето време, властта е наша, я си избери нещо, пък ще видим, ще уредим, и ще те назначим, не се бой, наше момче си я!

Последва пауза и мълчание, в което време ония вътре явно четяха списъка със свободни постове. По едно време се чу гласът на големеца:

– А, ето, ето това е подходящо за теб: ще те турим кмет на Стария град, искаш ли? Там требе да турим човек, който разбира от изкуство, от култура, а пък това е разтегливо понятие. Искаш ли още днес да идеш и да заемеш този пост?

Оня се ухили и отвърна:

– Искам, как да не искам, бе, майна! Но, майна, нищичко не разбирам от изкуство и от култура, да не взема да стана за резил? Не съм учил нищо и за културата, дали не трябва да се сложи по-образован човек на този пост?

– Я недей така бе, какъв образован?! Абе комунистите някога да не бяха образовани бе? Ами, пълни простаци бяха, а пък всичко ръководеха! То да се ръководи не е трудно, издаваш заповеди за каквото ти скимне, и следиш дали се изпълнява. По-просто от това няма. Ще се справиш: комунистите как се справяха едно време и всичко можеха да ръководят! Пък и знаем какво беше тяхното образование: фалшиво и прогнило! По-добре е при това положение, че не си учил! Комунистическото образование не струваше и пукната пара, така че е по-добре че си необразован! Айзе, айде, заминавай, и ставай кмет на Стария град, щото ще те шибна по врата! Заминавай и целувай ръката ми сега – уреди се на хубаво място, късметлия си! Ама няма как, мой човек си!

Ние от публиката, станали неволни свидетели на този любопитен разговор, се спогледахме, ала никой нищо не каза. Само аз дето взех да се покашлювам, зачервен като рак от нерви. Оня си излезе без никакво неудобство, а пък големецът се изправи на вратата, изгледа ни с презрение, и рече:

– Вие какво чакате бе? Леле, колко народ чака, да не сте за "банката от кадри"?

Някои от по-предните виновно изломотиха нещо, а пък големецът пак ни изгледа и рече:

– Е, идете там, в канцеларията, подайте документите си, всеки кандидат после ще бъде повикан лично при мен когато се открие някаква нужда от специалисти. Бъдете спокойни, за всеки ще се погрижа! Айде чао засега.

И ние, наивниците – икономисти, инженери, социолози, психолози, философи, какви ли не други! – отидохме в канцеларията и си подадохме документите. Разбира се, никой не беше повикан да му предложат работа или пост. На излизане забелязах, че оня, големецът, изпращаше друг свой човек да поеме спешно някакъв пост, и от вратата си даже крещеше: “Абе не се притеснявай бе, комунистите да не бяха много учени, пък ни управляваха! И ние можем да управляваме, айде де! То от образование нищо не зависи, а се иска хъс! А пък ти хъс имаш, знам те аз... Айде бягай, стой: целувай ръка и после бягай! А така.”

30.Животът мъчително се възземаше, ала наглеците не мирясваха

В периода 1997-2001 година трябваше да бъдат извършени най-болезнени реформи – болезнени тъкмо защото бяха така дълго отлагани. Правителството на Костов и парламентарното мнозинство на ОДС обаче най-решително се захванаха с позакъснялата модернизация на страната, в резултат на която след 7-8 години България ще стане член на Европейския съюз.

Без реформите, които Костов проведе с нужната твърдост, страната ни щеше да види ЕС през крив макарон. По същия начин и член на НАТО щяхме да станем на кукуво лято – ако не беше твърдата позиция на правителството на СДС по време на войната на НАТО срещу сръбския социалистическия режим на Слободан Милошевич, приятелят на нашия Гоце Първанов, позволил си такива ужасни безчинства и престъпления срещу човечността в Косово. Както е известно, тогава, по време на войната отвъд нашите западни граници – създала, впрочем, доста допълнителни и утежняващи ситуацията икономически трудности за нашето правителство – националните предатели в лицето на БСП, представлявана от лидера си Гоце Първанов, в угода на сръбските и руски интереси провеждаха антинатовски демонстрации в София. Начело на които под лозунга “НАТО – убийци!!!” вървеше сегашният “натовец”, президентът Гоце Седефчов Първанов. Той, впрочем, тогава беше приятел не на “моя приятел Джордж” (Буш), както наскоро сам заяви, ами си беше приятел освен на Милошевич също и на самия Саддам Хюсеин, на когото помагаше в условията на ембарго да върти търговия с петрол, която донесе на касите на БСП няколко стотици милиона в твърда валута. Но благодушният наш народ тези неща ги забрави бързо и в 2001 г. тури начело на страната именно агент Гоце, а пък в 2006 година дори му даде втори мандат: скачай и се радвай, щастливи ми Гоце, че си попаднал на такъв, да не казвам точно какъв, народ!

Разбира се, приватизацията, проведена от кабинета Костов, доведе до жестоки проблеми за хората, които загубиха работата си, защото предприятията, в които до този момент са били работили, са произвеждали само загуби. И по тази причина не можеха да издържат – без модернизация и реорганизация – и един час в условията на пазарна икономика. Постепенно обаче пазарните механизми, които въпреки всичко имат благотворен оздравителен ефект върху икономическия живот, започнаха да се задвижват, независимо от това, че на първо време тяхното действие се изрази в серии от фалити на нерентабилните заводи и предприятия. Но друг начин за освобождаване на икономиката от такива “съсиреци” в нейната “кръвоносна система”, които да могат да предизвикат колапс и убийствен инфаркт във всеки момент, друг начин, повтарям, за това просто няма, или още не е изобретен. Правителството на Костов и самият Костов най-вече трябваше да платят тежка цена в загуба на доверие, въпреки че решаваха съвсем държавнически една належаща задача, чиито благотворен ефект обаче щеше да се усети след години. Разбира се, ДС не пропусна отворилата й се възможност да изтика СДС от властта, като за тази цел нямаше друг вариант освен да домъкне в 2001 г. от Мадрид "величеството" Симеон, което, както сега разбираме, винаги е било на служба на комунистическия режим – за позор на институцията, символ на която по един каприз на историята беше то самото!

За ония години много може да се пише, защото въпреки всичко се усети от все повече хора, че усилията на правителството не са напразни, и че се върви във вярната посока. Разбира се, така е устроена човешката психика, че на доброто, което тогава се правеше, и което щеше да се усети с оглед на една по-далечна перспектива, не се обръщаше толкова внимание, а пък за сметка на това се наблягаше само на отрицателното, на грешките, пък дори и на злоупотребите на някои лица, свързани с властта на СДС и на самия Костов. Икономическата реформа и финансовата стабилизация на страната някак си се възприемаха като “нещо закономерно”, а пък за ония неща, свързани с опаката страна на управлението, продажната олигархична преса пишеше и говореше всеки ден: друга такава масирана пропагандна война, каквато беше проведена срещу кабинета Костов, нашата история не помни! Постоянно се говореше и пишеше за “мистър 10%” (вицепремиерът и икономически министър Ал.Божков), тръбеше се непрестанно и за внезапното забогатяване на сивия кардинал на СДС Хр. Бисеров (който сега е при Доган, ала за който сега никой вече не пише, защо ли?!), пишеха също за златния часовник от 20 000 лева на бившето крупие Данчо Ментата, който по някакво стечение на обстоятелствата беше допълзял до нивото на шеф на икономическата комисия в Парламента (който сега също е при Доган, а пък пресата се преструва, че не знае това, или че дори не знае кой е Данчо Ментата!) и пр., и пр. А пък когато Костов изгони корумпираните от правителството, тогава пресата го нападна защо нищо не бил казал за мотивите, тогава именно и президентът Стоянов патетично се развика “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, като целта на тази атака явно е била като Костов заговори, вътрешните противоречия в СДС и в коалицията да се задълбочат дотам, че парламентарното мнозинство да бъде съсипано, а пък правителството на СДС да падне още на втората година.

Костов обаче в тия най-тежки дни прояви изключителна държавническа мъдрост, замълча, пое върху себе си всички негативи, не рискува да загуби властта заради някакъв глупав политически романтизъм, към който го подтикваха зложелателите му, и направи това единствено в името на България. Ето как това, което изтъкват като “непростима грешка” на българския премиер-реформатор в ония години се оказва, че е съвсем съзнавана алтруистична жертва пред олтара на Отечеството, която отличава истински големите държавници от политическите мижитурки и маскари. Иван Костов още тогава показа, че е държавник от най-висок мащаб, който ако не съвременниците, то поне историята ще признае съвсем безусловно. А това, че толкова го мразят, е илюстрация на верността на тази констатация: най-мразени приживе, пък и досега в нашата история са били тъкмо държавниците, които най-много са направили за България (Стамболов, Д.Петков, Цар Фердинанд, Ал.Цанков, Б.Филов, и сега, от най-новата ни история – Иван Костов).

Но нека да превключа и на личния план на тази съвременна история, защото той именно ни дава едни други, чисто човешките нейни измерения. По това време моя милост си беше най-скромен учител по философия, който обаче упорито работеше и по своите книги, не само по ония, които имаха характер на учебни помагала, но и по другите, които са самостоятелни философски и психологически изследвания. Самият факт, че това време беше толкова благоприятно за такива научни занимания показва, че обстановката е била общо взето спокойна, нищо че, по своя си обичай, аз не се отказах и от гражданска активност, пък и било на най-ниско ниво: на нивото на един квартал в Пловдив, и отчасти на ниво град. Ще разкажа тук една лична история, която също така много говори за тогавашните нрави.

По онова време в групата от пловдивски депутати се открои Младен Влашки, преподавател от ПУ и мой бивш, доста бегъл, впрочем, познайник. Изглежда на времето, когато работехме заедно в ПУ, аз, без да искам, доста обидих този Младен Влашки, защото още когато бях съвсем нов и млад преподавател, чувайки как студентите на семинари често говорят за някакъв Влашки, веднъж си позволих да запитам: “Абе кой е тоя Младен Влашки?! Чувам ви, че говорите за него, а аз наистина не зная кой е той, кажете де?!”. Тогава един студент-зевзек скочи и най-патетично извика:

– Асистент Грънчаров, нима искате да кажете, че не познавате Младен Влашки?

– Да, наистина, не зная кой е. Признавам си, кажете ми, помогнете ми: кой е тоя Младен Влашки? – отвърнах, защото наистина не знаех. Бяха минали няколко месеца откакто бях започнал работа, и си признах чистосърдечно, че не зная.

И в това време един друг студент, който изглежда си падаше майтапчия, скочи и изкрещя:

– Леле, той не знае кой е Младен Влашки!!! Самият Влашки! Не кой да е, ами Влашки не знае кой е! Какъв кошмар! Нима е възможно това?! О, богове, този тук човек не знае кой е самият Младен Влашки!!!

Аз, разбира се, доста се засрамих, а пък по моя адрес почнаха да се носят доста приказки, обвиняваха ме във високомерие и пр., понеже, наистина, както разбрах после, Младен Влашки бил звездата не само на факултета, ами и на целия университет. Но до ушите на Младен Влашки още тогава изглежда е достигнало моето неведение за неговата слава, което е довело до това той да ме възприеме като конкурент за славата му, и на тази основа да ме намрази най-всеотдайно. Той самият, Влашки де, имаше ботевски вид, понеже носеше и поддържаше брада, падаше си малко нещо позьор, при това минаха доста години, през които дружеше със странни особи като Огнян Сапарев (агент на ДС, както разбираме сега), с партийни секретари на БКП и пр. А пък когато аз създадох своя Философски дискусионен клуб в ПУ в далечната 1987 г., той, Влашки де, криеше страхливо глава в яката си, когато ме срещаше, мъчейки се да не ме погледне, и нито веднъж не дойде в клуба.

Но ето че в един момент през януари 1997 година го видях в предните редици на демонстрациите срещу Виденов, позачудих се, че и при него са избликнали изведнъж съвсем ненадейни антикомунистически чувства. Скоро обаче след това се разбра, че това се е случило, понеже човекът просто се е възползвал от момента, за да стане депутат. Той стана депутат, и то от най-важните, най-активните, подмазва се дълго и всеотдайно на Костов, а после, естествено, в един момент ще го предаде. Нищо че преди това доста му е четкал обущата, но когато вече не е на власт ще го намрази хептен всеотдайно – за да му забие жестоко ножа, както подобава за такъв случай. Но да оставим това, ето и самата по-лична моя история.

В един момент се разбра, че властта искаше да смени старите директори на училища, назначавани без конкурс още от байтодорово време, което си беше една доста добра идея. Обявиха се конкурси, и моя милост, понеже все пак съм философ, реших да се явя на конкурса, защото винаги съм имал някакви свои по-авангардни идеи за образованието, които исках да проверя и на практика. С една дума, чувствах се реформатор, ала понеже моя реформизъм се проявяваше все на едно идейно ниво, реших да се пробвам поне малко по-практически.

Когато в клуба на СДС заявих за желанието си да участвам в конкурса, всички ме подкрепиха, понеже се успокоиха, че явно амбициите ми не са толкова големи. Преди този момент аз бях доста активен в обсъжданията, вземах думата по няколко пъти на събрание, та факторите от клуба се бяха уплашили да не би да имам политически амбиции, които при моето красноречие трябва да са били, по тяхна преценка, доста големички – което и стана основание за дълбоката им и нескривана враждебност към моята персона. Но ето че се видя, че съм глупак, щом искам да стана само директор на училище – а те явно се бяха бояли да не би да искам да стана… депутат. Разбира се, комай всички в един клуб на СДС от онова време се бореха за по-престижни държавни постове, а пък предел на мечтите на тия хора, разбира се, си беше депутатството.

Както и да е, тогава именно председателката на клуба с дълбоко облекчение и с нескривана радост ми каза, че ще ме подкрепи най-активно и ми каза да си избера училище, на което искам да стана директор. Аз казах, че вече съм го избрал, но тя ме посъветва да помисля, понеже имало и по-престижни и елитни училища, които “ме заслужавали” – точно така се изрази. Но за тази цел аз трябвало да се явя лично при “дипутата Влашки”, който тогава беше главен фактор в тия конкурси: за да не се получело така двама “наши хора” да кандидатстват за едно и също училище, трябвало лично Влашки да каже кой къде да кандидатства. И така, аз веднъж отидох до сградата на централното СДС в Пловдив, за да търся Младен Влашки.

Разбира се, за да се добере човек до величие като Влашки беше невъзможно. Аз като видях тази ситуация, веднага реших да не го търся повече, понеже знаех, че той добре ме познава, и като види името ми, ако има нещо, сам ще ме повика. И така, аз не отидох да го търся, понеже, от друга страна, ролята на просител лично на мен хич не ми допадаше. И си избрах едно друго училище, дадох си документите за него и зачаках конкурса: сиреч имах неблагоразумието да си помисля, че конкурсите ще протекат “обективно” – сякаш не знаех, че живея в България!

За зла участ за същото училище решила да кандидатства и една дама, която при това беше съпруга на един от най-великите лидери на СДС от пловдивски мащаб – нека да не казвам кой засега. Влашки като видял, че моето и нейното име се “дублират” като “наши кандидати”, не само че не намерил за нужно да направи разместване, ами оставил всичко така, явно от добри чувства към мен – за да се проваля на конкурса. Аз като разбрах, че мой конкурент ще бъде “самата госпожа Колиманова” (ето, че изплюх камъчето!), не се отчаях, понеже я знаех като доста слаба в личностно отношение кандидатура, която с лекота ще победя – нищо че мъжът й е голям фактор в СДС-Пловдив. Впрочем, този Колиманов се оказа не някой друг, ами същия оня “велик шеф” от пловдивското СДС, който в предишния очерк описах като властелинът, който назначаваше Сульо и Пульо, стига да са му приятели, на всякакви постове. И пред чийто кабинет ние, чакащите за “банката за кадри”, чухме онзи любопитен разговор. Но това казвам между другото...

Подготвих си новаторска идейна програма за управление, с която се искаше да се кандидатства. Самата Колиманова, като разбрала, че аз съм й конкурент, лично изглежда е отишла да плаче на рамото не само на обичния си съпруг, ами и на рамото на “самия Влашки”. Когато обаче шефката на клуба ми заяви, че си създавам врагове и че трябва да се оттегля, аз се амбицирах и реших да направя един гаден ход, решен на всичко, за да победя. Понеже наивно си мислех, че все пак, ако ще да сме демократи, всичко ще трябва да става съвсем демократично. Ала не би…

Отидох веднъж в София и се срещнах с един мой приятел, който беше депутат от избирателния район на моя роден край. С него бяхме доста близки, и той обеща да говори с Влашки, да натисне, та да спечеля конкурса аз. Заяви, че ще отиде и при министъра на образованието, та да бъде сигурна работата. Заяви, че тази Колиманова ще стане директор само през трупа му – нищо че мъжът й бил не знам какъв си.

Върнах се в Пловдив и, успокоен донейде, зачаках конкурса. В един момент разбрах, че се въртят някакви интриги по това, че “самият Колиманов” веднъж съвсем ненадейно дойде на събрание в клуба, за да види кой е този натрапник Ангел Грънчаров, дето иска да измести жена му от топличкото директорско място. И не само ме видя, но и понеже започна една дискусия, добре ме и запомни, понеже аз встъпих в спор с него, в резултат на който той вече ме намрази тотално: понеже го направих смешен и жалък пред събранието! Това кухо величие изпъкна именно с безкрайната си, но толкова високомерна кухота – и това той не можеше да ми го прости никога.

Дойде и конкурсът. Представих се бляскаво. Явно в комисията е имало и хора, които са били по-обективни, защото тя заседава кажи-речи няколко дни за да определи резултата. Накрая комисията измисли най-йезуитско решение, при което и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: и на Колиманова, и на мен дадоха абсолютно една и съща оценка, съвпадаща дори до стотните! При това глупаво положение нито един от кандидатите не можеше да спечели конкурса: не може едно училище да има двама директори! И понеже нов конкурс не можеше да се направи току-така, туриха Колиманова за “временно изпълняващ длъжността”, до нов конкурс. Колиманова ме победи: “временното” й директорстване продължава вече почти 10 години! Когато след време срещнах из университета Младен Влашки, той най-нагло ме изгледа като триумфатор: успял беше да покаже властта и величието си...

Това е. Аз се примирих, понеже, от друга страна, не копнеех кой знае колко да ставам директор. Даже скоро оцених, че за мен лично е станало по-добре: невероятно сладка е свободата, която има един редови преподавател по философия! Но Влашки няма да спре дотук: той си тури за директор на училището, където аз работех, една дама, която скоро видя в мое лице свой пръв враг. И тя съвсем скоро, под негова диктовка, ще почне люта битка да ме уволни и от това училище! Тази битка пак я спечели, разбира се, самият Влашки: аз бях уволнен доста подличко от училището през 1999 година. Скоро след това, под дружния натиск на Колиманов и на Влашки, ще бъда изключен и от партията СДС! Но това е друга история, която ще разкажа съвсем скоро.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ