Истината ни прави свободни

вторник, 27 август 2013 г.

Но вярата в доброто и в човещината, въпреки всичко, едва ли някога ще загубя...

Изобщо не ми се пише по такива теми, но няма как: получих тия дни т.н. "ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА", написана от името на директорката на ПГЕЕ-Пловдив от нейния адвокат Т.Пантов, с нея той обжалва пред Окръжния съд в Пловдив Решение № 2993/05.07.2013 г. на Пловдивски районен съд, постановено по гражданско дело № 19600/2012 г., решение, с което съдът отмени заповед за мое наказание "Предупреждение за уволнение", наложено ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Доколкото разбирам, аз трябва да напиша "Отговор на въззивната жалба" или пък "Насрещна въззивна жалба", която да внеса в канцеларията на съда тия дни. Не крия, вече изцяло ми писна да се занимавам с тия неща, но няма как, налага се: на някои администратори явно не им е писнало, те друга работа изглежда и нямат. Изцяло безсмислено е това обжалване, при положение, че наказанието ми само отпада, заличава се (дори и да не бъде отменено от съда) точно след месец (когато изминава срок една година от налагането му). Да, ама не, ето, навлизаме в абсурдна спирала на "съдене до дупка", за което може да минат години. Така става обикновено когато истината, да, когато простата истина за някои е съвсем неизгодна - или неугодна.

Та днес-утре трябва да пиша тия документи до съда. Или да ида и да наема адвокат, който да ги напише. Да, но за това са ми необходими пари, които нямам, които не мога да си позволя. Всичко, което имам, което получавам (а единствените ми източници на доходи са от обезщетението по болест, което получавам в момента), извън екзистенц-минимума за прехранване, отива за издаването на философското списание ИДЕИ (тия дни ще излезе новата му книжка). Изплащам списанието с кредити, които после изплащам, отделяйки от залъка си. Помощ за списанието отникъде не се види, отникъде няма. Та в последния месец бях поставен пред избора: или да спра издаването на списанието за да мога да си наема адвокат за делата, в които съм въвлечен заради жадната за реванш и войнствена администрация, или да продължа да издавам списанието, пък да се боря в съда сам, без адвокат. Направих второто, с Божията помощ спечелих делото, което е равностойно на цяло чудо. Сега обаче при обжалването, предполагам, има някои адвокатски хватки, които трябва да се знаят, иначе ще бъда стопроцентово насметен; е, не ги знам, пак трябва да търся адвокат, пак са ми нужни пари. Не знам какво да правя.

По другото дело, заведено от помощник-директорката на ПГЕЕ-Пловдив (заведено срещу мен с оглед тя да направи приятелски жест на солидарност с директорката, с шефката си де, разбира се!), именно делото за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга (именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, с подзаглавие "Есета за освобождаващото обучение и образование"), аз също не разполагам с пари за адвокат, като ситуацията тук е още по-комплицирана и куриозна: тя иска от мен парично обезщетение за "нанесени морални щети", да, иска да й изплащам, бидейки инвалид по болест, пари, които, представете си, не искала за себе си, а които щяла да дари на... бедните! Своеобразно, доста оригинално виждане за морал имаме насреща в този случай, но както и да е, разни хора, разни идеали, неслучайно така го е казал класикът. А това е вече наказателно дело, работите са още по-сериозни, обезщетението по закон, на което мога да бъда осъден, е от 1000 до 5000 лева; без адвокат като едното нищо ще бъда осъден. Гаврите над личността ми от тази самозабравила се администрация продължават, терорът не спира! Нищо не може да ги убеди да се спрат, безброй опити за помирение направих, и нищо, не възприемат. Желаят отмъщение!

Даже това, че изпаднах в тежко здравословно състояние, направена ми беше животоспасяваща операция, и това не можа да ги омилостиви. Те жалост, явно, не знаят, щото Бог им даде достатъчно поводи да се вразумят. Не щат да проявят и капчица човечност, ето, в това е проблемът. Иначе за пет минути можем да се разберем като хора, аз на това съм готов и безброй пъти го показах. Да, обаче те искат война, война до пълна победа, до ликвидиране на противника. Както е тръгнало, най-вероятно ще го постигнат. Вече нямам сили да се сражавам. Пък ми и писна. Страшна работа! Имам чувството, че съм попаднал в някаква иреална действителност, в някакъв недействителен абсурден свят. Същински кошмар! Всичките тия месеци, в които бях в отпуск по болест след тежката операция, минаха за мен в такъв един непрекъснат кошмар. Безброй нощи, в които не можех да спя, понеже гаврите ме изваждаха от равновесие. Как се отразило това на здравето ми всеки сам може да отсъди. А лекарите ми предписаха в периода на възстановяването (продължаващ цели 6 месеца, операцията беше тежка, черепно-мозъчна!) пълен покой, пълен релакс, никакво напрежение! Пълен релакс, дръжки! Пълен тормоз ми сервираха ревностните и така усърдни администраторки. Какво да правя в тази ситуация, какво е най-разумното?!

Много хора ми казваха: човече, здравето е най-важното, откажи се, моля ти се, ще те съсипят, ще умреш, а струва ли си?! Пиши си книгите, работи си, остави ги тия, не им обръщай внимание. Не трябвало било човек, като има важна работа, да се отклонява от нея за глупости, а трябвало да се абстрахира от всичко. Това моето било все едно да тръгна да се боря със свиня, или с куче, ето така ми каза един човек; бил съм пълен глупак, щом съм си бил позволявал тоя разкош. А не е така, човек все пак за едното достойнство живее. Примиря ли се, капитулирам ли, стана ли и аз един унизен човек, какъв е тогава смисъла че, примерно, да допуснем, все още съм жив?!

Чудя се дали да не взема да пиша ново обръщение към въпросните администраторки, да им отправя нов призив за вразумяване, за милосърдие, за едно по-човечно, християнско отношение. Безброй пъти писах до тях такива неща (аз всичко, що съм написал по тази сага, ще го събера и издам тия дни в нова книга, то стана вече цяла епопея!), но ефект няма, не помага нищо, те не могат да бъдат омилостивени. А дали да не напиша нова жалба до по-висшето началство, именно до г-жа Министърката - още повече, че зам.министърката, сегашната, Атанаска Тенева, ми е колежка, също преподава философия, от Пловдив е и ми е добре позната? Не знам какво да правя. А ето, иде вече началото на новата учебна година, иде 15 септември. Във връзка с това трябва да решавам един още по-тежък и труден казус, ето кой.

Имам още право на отпуск по болест - до 6 месеца след операцията може да продължи той. Сиреч, може да продължи до 18 октомври. Аз вече съм сравнително добре, въпреки че на моменти се чувствам много странно, особено когато опипвам мястото на самата операция (по главата); имам чувството, че костта на черепа сякаш не зараства правилно, появиха се тук-там вдлъбнатини, имам чувството, че черепът ми сякаш гние; да оставим това, че често ми се вие свят, залитвам като ходя, да го оставим настрана, въпреки че е опасно: а падна ли, а ударя ли се пак по главата, това най-вероятно ще бъде краят. Та в тази връзка най-нормалното е да изкарам отпуска си до предвидения по регламент срок.

Да, обаче аз съм такъв човек, че мисля за училището, за учениците: ще се наложи ако аз отсъствам друг учител да ме замества, а първите часове са най-важни, както човек ги подеме учениците, така нататък ще вървят работите; има опасност заради този първи месец, в който аз евентуално ще отсъствам, да се положат основите на един бъдещ провал на обучението по философия, понеже смяната на учители до това води обикновено, води до разпускане на учениците, води до анархия. Ето затова се замислям дали да не се върна предсрочно и да си започна учебната година аз, въпреки здравословните рискове. По-труден казус напоследък не съм решавал, признавам си. На път съм да се изтощя съвсем заради него. Не знам какво да правя. Съзнанието ми за дълг е твърде развито, както и това за морал, ето от това моя милост си страда толкова. Такива хора като мен са крайно неприятни, дразнещи и прочие. Даже администраторите, както се вижда, не могат да ги понасят. И правят всичко, което им е по силите, за да се отърват от тях. Принадлежа към категорията на най-лошите хора на този свят: към категорията на хората, които живеят според повелите на съвестта си. Непоносими са тия странници в наше време. Луди хора са тия странници, спор в това няма. Прекрасно съзнавам това. Лош човек съм аз, много, много лош...

Размишлявайки ето така, един вид "на глас", като пиша публично по тия въпроси в блога си - той е мой дневник, в него всичко мога да си пиша, аз в него пиша за всичко, което ме вълнува - аз по косвен начин с това свое писание се обръщам към всевластната директорка, която наскоро уволни 7 учители, в това число г-дата Калин Христов и Милен Мошолов, млад учител по френски език. Явно на властващите им е особено приятно да развалят човешки съдби, да показват всемогъщество като си играят с хората, като им демонстрират силата и мощта си. Бил съм директор на училище, бил съм и кмет на град и знам как се чувства един властник. Тази психология ми е добре позната. Много е трудно да бъдеш властник и при това да си останеш човек. Това е по силите на малцина. Само личност от висока класа и калибър може да бъде властник и да запази човечността си. Защото властта е подобна на наркотик. На най-силен наркотик. Пълно е у нас с наркомани по властта, с наркомани, чиито наркотик е властта. Трудно може да се въздейства с рационални средства на властници, упоени от наркозата на властта. Те разбират само от едно нещо: от страха да не си загубят властта. Страх ги е от висшестоящите властници, които за миг могат да решат съдбата им. Думата ОСТАВКА затова е кошмарът на добре упоените, на окадените от наркотика на властта властници.

Чувам, че ученици искали да правят на 15 септември протест заради уволнението на колегите. Интересно е какво ще последва от тази идея при положение, че добре зная какво ще направи - и какво прави - администрацията, за да предотврати протеста. Игричките на администраторите са ми добре познати - техният инструментариум не е толкова богат. Напротив, доста оскъдничък е. Лесен е за разгадаване. Продължавам да мисля какво да правя по горния казус и съм на път да загубя последните си сили от това мислене. В пълна нерешителност съм на път да изпадна. Ще ми се да се върна на работа и да започна учебната година със съответните класове. Да рискувам за пореден път здравето си - по идеални причини, свързани със съзнанието ми за дълг. Проклето да е! Така и така заради него не можах да си стана доволна от всичко мижитурка и спокойно да си изживея живота. Не, тръгнал съм да оправям света! Нещастник неден си ти, Грънчаров, не го ли разбра най-сетне?!

Дали да не ида да си излея душата и сърцето пред директорките?! Да им кажа какво мисля, да се опитам да ги подтикна към задушевен разговор на човешка основа?! Ето и този вариант имам на ума си. Психолог съм уж, знам, че така може много да се постигне. Но с определени категории хора, разбира се. Не с всички видове хора. Но съм длъжен да опитам. Май ще ходя тия дни да разговарям с моите началнички. Какво да правя, изглежда нямам друг избор. Макар че знам какво ще ми кажат: стой си в къщи, лекувай се, не мисли за училището! Това ще ми кажат. За тях най-мечтаното е мен да ме няма там. Ако може изобщо да ме няма, но като не може това, поне да ме няма колкото се може по-дълго. Какво нещо е това, човещината, а? Най-важното нещо на този свят. Представяте ли си какво велико нещо е човещината?!

Стоп! В този момент решавам ето какво: ще пратя този текст на уважаемите администраторки. Ще им кажа: ето, излях си тук душата, моля, прочетете, пък и вие помислете, и ми дайте съвет - какво да правя? Какво да правим, щото и вие сте въвлечени в тия истории. Това ще им кажа. Ще ги призова заедно да потърсим изход. Разумен и компромисен изход. Да се съдим до дупка явно не е начинът. Интересно ми е как ще реагират. Знам как, ама пак ми е интересно да разбера. Те са ми "дълбоко обидени" и най-вероятно ще си замълчат. Както безброй пъти досега са правили. Желание за диалог "с такива като мен" те нямат. Иначе са много диалогични, ама с "лоши хора" като мен не щат да разговарят. А защо съм за тях толкова лош, това е отделна тема. Други администратори такива като мен биха ги използвали в интерес на работата и, разбира се, много щяха да постигнат.

Аз в позитивно отношение съм още по-добър отколкото в негативното, деструктивното, антисистемното. Чудеса на доброто и просперитета можехме да направим с тия мои администраторки ако те не бяха послушали висшестоящото началство, което в един момент им нареди: "Унищожете злодея Грънчаров! Смачкайте гадината!". Щото тоя Грънчаров, безсрамникът, има наглостта да пише всеки ден в блога си срещу нашия вожд и учител Бойко Борисов, да се свети името му! Ето затова се налага да го елиминирате.

Изглежда точно такава заповед им беше спусната - и те козируваха и се захванаха да я изпълняват. Оттам тръгна всичко. На мен лично ми дойде като гръм от ясно небо кампанията по моето дискредитиране като личност и преподавател, която те подеха в един момент. И за която моя милост те е информирала най-подробно в този блог, драги ми търпеливи и толкова любезни читателю, който успя да стигнеш многотърпеливо до този ред. Да, кампанията срещу мен си беше изцяло политически мотивирана. Дали да не го опиша всичко това до настоящето Министерство? Любопитно е все пак, няма що...

Такива ми ти работи стават в нашето мило и драго отечество. Тук нема невъзможни неща, тук всичко може да се случи. Ний, българите, сме с широки славянски души. Като руснаците. За нас невъзможни неща няма. Нация, съставена все от пичове сме. Велики сме, няма що. Хайде да спирам, че вече ми писна да пиша. Хубав ден на всички! Не ми обръщайте голямо внимание. Не обръщайте сериозно внимание на писанията ми. Аз съм един човек, който е на път да се отчае съвсем. Но вярата в доброто и в човещината едва ли някога ще загубя. Казах ви, аз съм един голям наивник - вече на възраст по-голяма от средната. Аз, дами и господа, съм един неспасяем идеалист, сиреч, един отвратителен мухльо и мижитурка, дето вярва в морала, съм - за мой срам, резил и позор...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Пражката пролет беше през 1968 г., нашата още не е дошла...

Казано е така вярно и така силно, че не мога да прибавя нито една дума: превъзходно е написано - и е казано така, че наистина нещо повече не може да се прибави! Страхотен текст!


Теодора Димова, в-к КУЛТУРА, 27.08.2013 г.

През 1990 г. Давид Черни боядисва съветския танк в центъра на Прага в розово. Изтриват го. След това двайсет депутати от чешкия парламент го боядисват отново.

Ето това се питам – къде са онези 20 депутати в България, които биха боядисали за втори път съветския паметник в розово? Защото смятам, че това не само не е престъпление, а изразяване на отношение от страна на свободни хора. Отношението към червената армия и към комунизма не е еднозначно, не може да бъде еднозначно и не може законът да забранява изразяване на различно отношение, на неприемане и несъгласие. Точно това беше комунизмът – диктатура на единственото мнение. Точно това изразява боядисването в розово – друго отношение, категорично неприемане и отхвърляне.

Явно сега действащият закон трябва да се пренапише, защото е някакъв комунистически рудимент.

Затова питам имаме ли 20 депутати, които биха могли да излязат и да кажат – да, анонимни протестери боядисаха паметника на Съветската армия в центъра на София. Ние категорично подкрепяме този техен акт като израз на гражданска позиция по отношение на присъствието на паметника на една окупационна армия, която 45 години ни е държала в мъртвия капан на комунизма и още 23 години в трансформирания капан на посткомунизма. Подкрепяме този техен акт, защото за 23 години ние не дадохме окончателна историческа оценка за миналото си. Не само не дадохме окончателна оценка, не само не се разграничихме от него, а започнахме да впръскваме в обществото носталгия по комунизма. Не само носталгия, но ние дори идеализираме 45-те години комунизъм – парното, сиренето, здравеопазването, автобусното билетче, всички онези бабешки приказки, които ги знаем до втръсване. Празнодърдоренето на Бузлуджа, делянпеевските назначения, кръвожадният стремеж на уродливата коалиция към властта на всяка цена, „контрапротеста”, „подписката в защита на Орешарски”, „пакетите от социални мерки”, „преговорите с протестиращите”, всички тези скелети от миналото върлуват из нашия живот сега. Сега.

Къде са тези 20 депутати в нашия парламент, които биха защитили тримата анонимни, боядисали паметника в розово? И след това да внесат проект за изменение на този комуноиден закон на единственото мнение.

Били се криели зад своята анонимност. Разбира се, че ще се крият. Да бъдат арестувани ли? Да бъдат осъдени? Нали това биха били единствените трима души, осъдени в държавата, в която върлува едрата безнаказана престъпност. Защото у нас все още е законно да си самозапалиш партийния дом, а е противозаконно да боядисаш паметника на окупационната армия.

Било безвкусно, не било оригинално! А оригиналното и стилното е празноговоренето на министър-председателя, крясъците на фашизоидния клоун, среднощната акция с белия автобус и „контрапротестите” в защита?

Паметниците не можело да се пипат. Да бъдат оградени с решетки тогава! Да бъдат поставени под стъклен похлупак. Да има пред тях полицаи с автомати, които да застрелват всеки, който дръзне да се приближи към „паметника” и да го „оскверни”.

Боядисването на паметника в розово не е осквернение нито на Съветския съюз, нито на Русия, нито на съветските войници, а е категорично неприемане, отхвърляне, заклеймяване на комунизма и действащия в момента неокомунизъм. Неприемане и отказ да се живее под размахания над главите ни съветски автомат.

Международните споразумения се отнасят за военните паметници, паметниците на загинали войници. Този не е на загинали войници, той е идеологически. Неговата идеологическа цел е да внушава покорство и послушание пред армията-окупаторка. Затова войникът на пиедестала е размахал автомата над главата си. Всъщност той го размахва над нашите глави.

Ако съветската армия беше преминала през територията на България, ако не ни беше окупирала, нашето отношение към нея и към нейния паметник сигурно щеше да бъде съвсем различно. Затова казвам, че боядисването в розово не е осквернение на паметника или на армията, а е отношение към нашата окупация, ясен глас, че не считаме тази армия за наша освободителка.

В продължение на половин век бяхме задължени да обичаме червената армия, съветския паметник, размахания автомат, бяхме длъжни да ги възпяваме, да манифестираме любовта си пред мавзолея три пъти през годината, а тези, които ни налагаха окупационния режим, приветстваха оттам манифестациите. Сега техните наследници продължават да унижават националното ни и човешко достойнство вече с други средства.

Паметникът беше боядисан в деня, когато се навършиха 45 години от окупацията на Чехословакия от същата армия. В зловещата нощ срещу 21 август 1968 година същата армия прегази порива на народите на Чехия и Словакия към свобода. Младите хора лягаха пред танковате на същата армия окупаторка, за да ги спрат с телата си. Затова нашият паметник беше боядисан на този ден и в същия розов цвят като танка в прегазена Прага. Това е израз както на нашата солидарност, така и на нашето извинение. Солидарни сме с тези, които отбраняват отечеството си, а не с окупаторите.

Всяка война е зло, но има разлика между отбрана на отечеството и окупация. Не може да ни налагат със сила да не правим тази разлика. Всяка армия е машина за убиване, но не може да ни се налага да приемаме окупационната армия като освободителка. Не бива да допускаме да ни налагат робския манталитет, както го правиха в продължение на половин век.

Розовият цвят е цветът на нашето отрицание. Дано да изберем поне 20 депутати, които да бранят нашето национално и човешко достойнство. Дано да имаме такъв закон, че анонимните оцветители да не бъдат преследвани като престъпници. Дано да имаме закони, които ще наказват истинските престъпници. Дано да не се уморим да протестираме, докато извоюваме истинската си свобода. Достатъчно живяхме в зловещата сянка на размахания автомат на червената армия. Пражката пролет беше през 1968, нашата още не е дошла. Затова от юни 2013 ние я очакваме.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

понеделник, 26 август 2013 г.

Страшна екзистенциална криза и трагедия стои зад тая култура на разврата, която ни залива отвсякъде

За последно работих по книгата си преди няколко дни (виж ето тук: "Философия на любовта") и публикувах следния текст със заглавие Опит за писане по книгата ми за любовта, допълнен с изказвания на Апостол Павел за жените, за сексуалното въздържане, за разврата и прочие. Тази сутрин ми се ще да продължа, въпреки че нямам потребната настройка за вглъбяване в сериозни теми, но ще опитам пак. Ще ми се да довърша започнатото. Щото тогава ми се отвори друга работа и се наложи да зарежа писането посред думата.

Бях обещал там да пиша за сексуалното въздържане, за "половия атлетизъм", за бабаитщината в сексуалните работи, за "нормалното" и "ненормалното" в задоволяването на сексуалните ни нужди и т.н., но почти нищичко не можах да напиша по тия неща. Понеже се отвлякох да предам разбирането на Апостол Павел, затънах в дебрите на дългите цитати, нещо, което съвсем не го обичам, а в един момент и се отказах да пиша. Тъй че сега, един вид, ще ми се наложи да започна отначало - и на чисто.

Всички тия въпроси терзаят многострадалното човечество открай време; същото може да се каже и за индивидуалния сексуален живот на всеки един от нас. Изразявам се така, въпреки че, знайно е, за да се прави секс, и то в истинския смисъл, са нужни поне двама (човека). Автоеротичното задоволяване, при което собственото тяло се превръща в обект за задоволяване на собствените сексуални нужди, е фаза на сексуалния живот, която обаче в един момент бива надмогната от същинската еротичност, при която два индивида правят секс, взаимно задоволявайки нуждите си. Като написах това, се сетих за едно "крайно цинично" изказване на Кант по тия въпроси, което открай време е възмущавало моралистите и лицемерите: той някъде беше писал, че сексът се бил дължал "на потребността на двата пола от взаимна употреба на половите им органи"; един вид природата така ни е устроила, че можем да употребяваме ефективно половите си органи само във взаимната им употреба (или нещо подобно е написал, в случая цитирам по памет). Изказването му било прието като "връх на цинизма"; всъщност не е казал кой знае какво; казал е една истина. Щото, знайно е, отдавна се знае, че хората не правят секс само за да създават деца, а правят секс заради удоволствието. Да си доставяме взаимно удоволствия - този е смисълът на човешкото отношение към секса. Животните затова не знаят какво изобщо е секс.

Либидото ни е устроено така, че постоянно иска удоволствия, по възможност по-големи, по-интензивни и колкото се може по-дълготрайни; природата обаче предвидливо е сложила предел, ако го нямаше този предел, нищо чудно да бяхме стигнали дотам да не правим нищо друго освен секс - и така да измрем. Пределът, границата на удоволствието, се свежда до това, че върховното удоволствие, оргазмът, е твърде краткотрайно, а след него, пък макар и временно, либидото сякаш мирясва, успокоява се, забравя за своята цел; но това, разбира се, е само временно, скоро то пак почва да иска. Да иска - това е работата на либидото, оттук именно и иде потребността индивидът да решава най-трудната задача: да регулира, да ограничава, да поставя под контрол, да туря окови на своята сексуалност. Душевната сила, която стои в основата на това раздвоение, на тая битка, на тоя вечен конфликт в пределите на човешкото, е разсъдъкът, а аз бих казал разумът, уточнявайки, че разсъдък и разум съвсем не са едно и също нещо; за да се поясня ще добавя, че благодарение на разсъдъка ние можем да станем развратници, щото спекулацията на разсъдъка е тази: ако може, удоволствието никога да не прекъсва, да е безкрайно. Разсъдък (съзнанието) е склонен да става слуга на сексуалния нагон; той няма духовния ресурс да му се опълчи; това може да стори само разумът. На разумни основания може да се поведе успешна битка с разюзданата сексуалност, със склонността към разюзданост, с разпуснатостта; това е така, защото разумът значително превъзхожда разсъдъка по своя духовен потенциал, другояче казано, по своята сила. Възможно е дори, именно на тия духовни основания, при дадени хора, отличаващи се с колосална духовна сила, сексуалността да бъде строго и неумолимо окована във вериги, и тогава именно имаме хора-аскети, хора, които са се освободили изцяло от тиранията на сексуалността над живота им. Разбира се, за да стане човек аскет, наистина е необходима колосална духовна сила, с която разполагат малцина. Сред тях и някои философи, да, има и философи, които са дорасли до това висше ниво, да бъдат аскети. Религията също може да даде такъв един грамаден духовен ресурс на личността. Има много примери на светци, аскети, примери на нравствена възвишеност, на пълна освободеност от копнежите на тялото.

Обикновеният човек, разбира се, не разполагайки с такава духовна сила, общо взето си е чисто и просто един роб на своята сексуалност. Това е най-типичният случай, при която властта на сексуалността над душата и живота на слабия в духовно отношение човек е безусловна. Повечето хора нищо не могат да противопоставят на сексуалните пориви на тялото, отдават им се, като за свое успокоение почват да си произвеждат митове за това, че, видите ли, оня, който е нещо като сексуален маниак или развратник, бил, представете си, нещо като "герой", бил "пример за подражание" и също така бил обект на завист. Той, видите ли, бил "силна личност", която изцяло се била отдала на тайнството на живота, тази, според лъжливата митология, толкова разпространена в наши дни, прочее, била и представата за "пълноценен", за "съвършен" живот. Култът към тялото, който съществува в нашето време, е именно израз на тази пълна подчиненост на душата на тялото и на сексуалността като негово средоточие, което пък, от друга страна погледнато, е израз на оня фатален дефицит на духовност, на духовна сила, който е характерен за мнозинството от хората днес, в нашата съвременност. Пълно е с крайно ощетени в духовно отношение хора наоколо, които нямат друг шанс освен да изтъкват някаква лъжлива митология за това, че, видите ли, те били надхитрили живота, като се били изцяло отдали на своенравната си сексуалност. Тоест, като били станали нейни роби. Затова младите хора не мирясват докато не се отърват кардинално от невинността си, иначе казано, от девствеността си; и колкото по-рано стане това, толкова по-слаб всъщност е индивидът, т.е. толкова по-големи, по-сигурни са предпоставките, които ще доведат до тази екзистенциална слабост на индивида. Защото именно във въздържането от секс се закалява неимоверно духовната сила на човека; аз продължавам да смятам, че обществото ще престане да бълва нещастни в духовно отношение хора само когато се проумее, че времето на цъфтежа на духовността е тъкмо младостта; ако бъдат създадени подходящите условия за такъв един растеж, то това ще постави личностното развитие на младите на сигурна, на непоклатимо здрава нравствена, сиреч, духовна основа. Истински здравото е тъкмо духовното.

А отдаването на духовното не е нищо друго освен (както Фройд показа и доказа) пренасочване на отредената за сексуално изразходване енергия в една съвсем друга посока; същата онази жизнена сила, която иначе ние ще разпилеем и прахосаме в сексуално задоволяване, ако успеем да я пренасочим в друга, много по-значима посока, ще постигнем значително по-фино и изтънчено духовно удоволствие. Този процес на пренасочване на сексуалната енергия в по-висшите сфери на съществуването Фройд нарече сублимация, това е именно употребата на енергия в различните творчески активности от рода на занимания с философия, с изкуство, с писане, с рисуване, с музика, с религия и пр. Разбира се, малцина са надарените с по-голям творчески потенциал индивиди, които имат силата да се противопоставят на тиранията на сексуалността, на нагона на тялото. Но аз лично смятам, че Творецът е дал на всеки индивид някакви заложби в това отношение. Може, примерно, да не си гениално надарен, да речем, в някоя сфера на изкуството, философията и дори науката; но, примерно, имаш талант, да речем, в областта на отдаването на спорта, на някакъв занаят, в областта на техническите умения или каквото и да било там; има безброй сфери на изява, в които индивидът може да разгърне своя талант и да се отдаде на вдъхновена работа - за да постегна максималното, за да постигне успеха си. Ако в решаващия етап на индивидуалното развитие, т.е. "трудна възраст", когато либидото в пълна мяра заявява своите права и желания, на юношите, на т.н. тинейджъри не им се помогне да развият своите таланти, то това е предпоставка наоколо пространството в обществото да се изпълни предимно с дегенерати на сексуална основа, т.е. с нещастници, с жалки преследвачи на щастието, които се правят на "свръхнадарени" в сексуално отношение, разните му там велики "свалячи", "сексуални атлети", "Казанови", развратници (позволете ми да не употребявам простонародните изразителни обаче думи, които всички вие знаете и за които, убеден съм, вече се сетихте!) и прочие, които, като си изразходват на младини комай цялата енергия в едно бесовско сексуално разточителство, в един момент се оказва, че са съвсем безсилни да постигнат нещо във всяко едно друго отношение. Онова именно, което най-много ни пречи да се разгърнем в личностно и духовно отношение, това е бесовщината (манията), свързана с митовете за сексуалния герой на нашето време, на "свърхчовека", който, видите ли, имал сякаш безпределната сила да развратничи неограничено, непрекъснато, безкрайно. Е, някои не правят друго освен да се представят за такива. Да се мъчат да изглеждат сякаш са точно такива. Пита се обаче: а кое ги кара да демонстрират така упорито такъв един мит за самите себе си?

Ясно какво. Най-вероятно пълната им нещастност в сексуално отношение ги кара да лъжат един вид дори и самите себе си - като се представят за каквито не са. Разните му там развратници-перверзници обикновено явно са твърде жалки в сексуално отношение, щом са прибегнали до помощта на такива крайно съмнителни митове, щом не правят друго освен да се преструват, че са "върха на сладоледа" в прословутото сексуално отношение. Оня човек обаче, който е успял да овладее сексуалността си, сиреч, е получил дължимото удоволствие от секса, има и притежава сносен сексуален живот, такъв няма да тръгне да се перчи и да се прави на какъвто не е, няма да се прави на "герой", на "сексуален атлет" и прочие. Развратници стават тъкмо ония, с чиято сексуалност нещо изобщо не е наред: в бесовското преследване на непостижимото удоволствие те именно стават развратници, сиреч, нещастници. То, всъщност, и със сексуалното удоволствие работата стои както и със всяко друго удоволствие; примерно, да го сравним с удоволствието, получавано от храненето. Трябва ли човек да става "хранителен сладострастник" като постоянно се тъпче, преяжда, повръща и пак се тъпче и лапа в несвяст? Разбира се, че не. Ако се храниш умерено, едва тогава ще получиш непостижимото иначе удоволствие от здравото, автентичното хранене. Удоволствието, получавано от покоя, от обездвижеността, от лежането: трябва ли да не ставаме цял живот от леглото, за да му се отдадем изцяло - и да му се насладим донасита? Глупава работа е това, нали така? Е, същото е и със секса. Правете си сметка какво представляват и колко струват ония, които не престават да се тупкат по гърдите и да се хвалят колко "велики" били в своите сексуални подвизи, постижения, завоевания. Един Митю Пищова ("Питона") едва ли може да бъде достоен пример за подражание на младежта в това отношение. Жалка работа е тази бабаитщина. Колкото по-рано го разбере човек това, толкова по-добре за него самия. И за удовлетвореността му от самия живот.

Като пиша тия неща, се опитвам да покажа по възможно най-зрим, плътен начин същината на истинския проблем. Сексуалността няма насищане, тя само това знае: да иска. Да станем нейни роби е най-простото. Да си роб в каквото и да било отношение наистина е най-простото - и най-лесно постижимото. Пълно е със сексуални роби и робини, които благославят и се кипрят със своето робуване. Те си имат нещо като митология и идеология, в която робуването им е поставено на най-висок пиедестал. И песни се пишат за това, и дори "поетични" откровения можем да доловим в разните му там чалга-стенания, в които сексуалната бабаитщина и на мъже, и на жени се представя на младежта като нещо най-върховно, най-престижно, най-желано. Дивотия - и простотия! - до шия можем да констатираме в това отношение. Разбира се, всичко това се прави с оглед печеленето на пари. На много пари. То не е нищо друго освен търговска експлоатация на човешката слабост, свързана с най-мощния импулс и нагон на тялото ни. Ако се замислим поне малко непременно ще открием, че съвременното човечество явно не прави нищо друго, освен да угажда на тялото си - и да му слугува. Всичко, което ни заобикаля, служи на тая цел: и мода, и индустрии, и шоу-бизнес, и "култура", всичко! Сексуалният нагон е станал най-мощният тиранин и господар на човечеството, което на този етап от развитието си стигна до ето това ниво: безропотно да служи на тялото, пренебрегвайки и потъпквайки всички духовни копнежи и стремления. Страшна екзистенциална криза и трагедия стои зад тая култура на разврата, която ни залива отвсякъде. Тя е неин знак и симптом. Това ако се разбере и осъзнае, човечеството ще направи първата крачка към истинската си свобода. Защото как можем да претендираме че сме свободни щом като всъщност не сме друго, а роби на собственото си тяло - с всичките му импулси, желания, страсти, копнежи?! Робът на тялото си не може, няма как да е свободен.

Постигането на свобода и освободеност спрямо собствения си сексуален нагон е първата действителна крачка към истинската свобода. Която обаче малцина са имали силата да направят. Повечето правят само полукрачки - и пак се връщат назад. Вечен зиг-заг, напред-назад, вечна непоследователност. Духовното в наше време, видите ли, било непрестижно. Престижно било да сме роби. Сладко било слугуването на тялото, ех, какъв кеф било да си пълен развратник-дегенерат?! Защото подвластният на тиранията на своята сексуалност наистина е най-жалък роб, който не е успял да реши първата задача на съществуването си: да очовечи своята сексуалност, да й придаде нормална, умерена, разумна форма на приемливо изявяване. Аз писах по-горе, че причина за склонността ни към развратничене е именно спекулацията на чистия разсъдък, който, воден от своята едностранчивост и жизнена непригодност, почва в един момент да си мисли, че ще може да надхитри живота и природата даже - и затова такива хора почват да искат да правят секс едва ли не непрекъснато. Разбира се, така не може да се живее, така живеят, казват, само голите охлюви. Или насекомите. Сред животните също има развратници, макар че, очевидно, там самата възможност за истински разврат изначално е отрязана: няма го съзнанието. При човека обаче да се развратници, както подчертах по-горе, е най-лесното. Истински трудното е да се опълчиш спрямо поривите към дегенериране, да им устоиш. Да покажеш духовна сила. Да се опиташ да надмогнеш склонността към робуване на тялото си. Тялото е страшно деспотичен, тираничен господар. И много капризен. Душата, ако бъде подпомогната от духовна сила, може обаче да овладее тиранията на тялото. Господар на съществуването все пак трябва да бъде душата, не тялото.

Затова тиранията на роденото да слугува е най-страшната тирания. Тялото съществува за да слуша духа. За негово добро е да го слуша. Да, обаче някои хора, външно погледнато, не са нищо друго освен най-жалки слуги и роби на... собствения си полов орган! И дотам са неадекватни и извратени, че се хвалят с това. Което е симптом на пълното, на абсолютното, на тоталното робуване. Робът, който се хвали, че е роб, обича да е роб, не знае какво е да не си роб, такъв е именно истинският роб, такъв човек е нещо като онтологически враг на самата свобода - понеже изобщо не я познава, няма как да я признае. Такива именно хора са и социалната база на всички държавни и политически тирании. Това са безволеви, слаби хора, които изграждат нещото, наречено тълпа. Може би е съвсем прав Фройд, като във всички сфери на живота и културата намира упомената пряка зависимост от секса. В нации и народи, сред които слабаците в сексуално отношение са мнозинство, не може да има развита и пълноценна форма на демокрация. Правете си сами сметка какво означава това за народи (като нашия, например), мнозинството от които доказано не знае какво е това свобода...

Не така си представях този текст, но това, уви, се получи. Друг път, при друго настроение, ще напиша, предполагам, нещо друго. Не ме задоволява много начинът, по който развих тази тема, не така си представях и самата книга, но в тия дни нямам изискващото се спокойствие, потребно за писането на по-сериозни книги, особено пък по такива задълбочени теми. Ето, тия дни получих нова призовка да се явя на делото, което моята синдикална шефка (и пом.-директорка на училището, в което работя) заведе срещу мен за "обидни мисли", които тя е открила в моя философска книга за образованието! Директорката на същото училище пък обжалва тия дни решението на съда, с което аз спечелих делото срещу нея (съдът отмени наложеното от нея наказание спрямо моя милост), един вид, тя току-що заведе ново дело срещу мен, а и срещу отсъдилия съд, аман от дела, а съм все още в болнични, възстановявам се от тежка операция, но през цялото време тия администраторки се скъсаха да ме тероризират по подобен начин, опитвайки се да ми отмъщават, да ме унижават, да тъпчат личността ми.

Аз такова чудо досега в живота си не бях срещал, нищо че цели 30 години съм бил преподавател! Та как човек в такива условия да пише философски книги, абсурд, това е изключено. Ето как администраторите ми пречат най-всеотдайно да си върша жизненото дело, за което най-вероятно съм роден. Тия дни ще се опитам отново, за кой ли път, да им предложа помирение, ала се съмнявам да приемат. Лоша работа. Срамна работа!

Както и да е. Такъв е животът. У нас, у Нашенско така живеем. Пълно е с перверзии наоколо. Уж сме нация, съставена все от сексуални бабаити, от пичове и прочие, пък се ядем като бесни кучета. Това все нещо показва де, но да не казвам какво. Сещайте се сами. Желая ви хубав ден и ползотворна работна седмица! Бъдете щедри, човечни и великодушни! Пустият секс не е най-важното в този наш живот - поне това дано сте разбрали от тазсутрешното ми писание. Майната му на секса! Човеци да бъдем - ето това е истински важното!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Системата за финансиране на училищата е изцяло дефектна и порочна

Из Да сменим модела за парите в училищата, автор: Людмила Иванова, Фондация за европейско образование и професионална квалификация; ето най-важните моменти от тази наистина много вярна и точна статия, показваща колко много е дефектна системата за финансиране на училищата, въведена, впрочем, от сегашния премиер, седенкаджията Орешарски, когато беше финансов министър в епохата на крадливата тройна коалиция, в сътрудничество с другия седенкаджия, Даниел Вълчев, тогавашен министър на образованието и науката; та ето до какво доведе тяхната "гениална идея":

Какви са основните идеи при този подход?

Първата е, че всяко училище ще се стреми да привлича по-голям брой ученици, за да има по-голям бюджет. Това ще стимулира учителските колективи за по-качествено обучение и постигането на по-добри резултати на външните оценявания. Идеята е също училищата ще имат възможността да подобрят своята материална база и квалификацията на учителите. По-големите бюджети дават възможност да се увеличат заплатите на преподавателите и да се привличат млади и квалифицирани кадри, предлагайки им по-висока заплата от минималната 450-500 лв.

Така изброените идеи са много хубави, но какво се получава в действителност?

Училищата в малките селища са обречени на ниски бюджети, тъй като демографският срив намалява броя на децата. Учителите там остават с ниски заплати и естествено не може да се очаква тяхната мотивация за работа да е висока. В други училища, за да се задържат учениците, се правят компромиси с дисциплината в час, с ниския успех и фалшивите болнични. Създава се чувство за недосегаемост у ученика, което пък прави невъзможно осъществяването на нормален образователен процес. Много от учителите правят компромиси със собственото си достойнство и себеуважение, за да се задържат повече ученици в училище.

Лошата дисциплина, невъзможността да се провежда нормален учебен процес са едни от причините, за да има отлив от професията учител. Директивата на директорите е да не се пишат слаби оценки, а ако това се случи, на поправителната сесия през септември всички ученици да бъдат пускани. Указанията към квесторите е да си затварят очите, когато учениците преписват. Този факт се знае от самите ученици и е ясно как се готвят за поправителната сесия. За какво образование става въпрос?

Имайки пълна финансова власт, директорите разполагат с бюджета, без да има прозрачност точно за какво се харчат парите. Те еднолично вземат решение какво оборудване ще се закупува, без да се информира педагогическият съвет. Липсата на прозрачност и ефективен контрол създават условия за злоупотреби.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

неделя, 25 август 2013 г.

Коментар на гражданина Трашов, касаещ решенията на съдебните инстанции, демокрацията, морала - и намесата на дяволите и дяволиците в живота ни

Помествам по-долу коментара на гражданина Владимир Трашов по повод на реплика на директорката на ПГЕЕ-Пловдив ("Решението (на съда, бел. моя, А.Г.) не е окончателно, защото е обжалвано, така че справедливостта ще възтържествува малко по-късно!", Tanya Anastasova), в който той коментира създалата се ситуация около спечеленото от мен дело срещу директорката (съдът отмени нейната заповед, с която тя ме наказа дисциплинарно с "Предупреждение за уволнение") и също така разсъждава във връзка с обжалването от нейна страна на същото това решение на съда; та ето какво мисли по този повод г-н Трашов:

Да загуби Ангел Грънчаров на Втора инстанция, след като опитате да включите връзките си - за да й повлияете? Та да спечели отново на Трета инстанция!? Където малко по-зорно ще Ви бъде да си повторите връзкарството - за такава "справедливост" изглежда намеквате?

Напълно възможен и, защото е лично случил ми се, вариант, г-жо Tanya Аnastasova, предполагайки, че сте Стоянка Анастосова. Същата красива външно, но изключително грозна душевно директорка на ПГЕЕ, която и как така, и защо бе, джанъм, сте гонили учителя-философ Ангел Грънчаров от училището, щото бил в болнични, ама сте го гонили и сте го подгонили този добър, този отличен учител по философия грозно и недопустимо от никаква гледна точка, още, когато и от когато предложил за име на техническата ви гимназия да бъде прието от УЧЕЩИТЕ и от всички работещи в нея, чрез демократично гласуване името - Стив Джобс, или още от по-рано - това сигурно най-добре Вие, силно неуважаема от мен г-жо, си го и знаете.

Това, което не знаете, обаче и за отношението, което следва да имате към УЧИТЕЛЯ, към ПИСАТЕЛЯ и към БУДИТЕЛЯ Ангел Грънчаров, а и към всеки честно и почтено вършещ работата си, както него учител, г-жо Директор на ПГЕЕ, и за изхода на делото с него, а и не само, е толкова преобладаващо над нещата, които уж знаете, че ако го разберете това точно - нали сократовско беше - нещичко, ум ще ви зайде и с пепел ще посипете хубавите си косички. Виждам и правилно отсъждам, обаче, от репликата Ви, г-жо, че това съдебно решение на нищичко не ви е научило, а би следвало...

А то, според мнението ми - би могло да бъде публикувано даже в несъкратен вид тук. Това знаменито, основано на истината и правилно решение. Съдията по него го заслужава. Историята - също.

22.08.2013г. Владимир Петков-Трашов

P.S. Мразя дяволите и техните дяволии да помагат на своите дяволици. Точно което се е и случило в коментара ми. Някаквият тартор да ми замъгли зрението, та да не видя, че съм изписал... хем подигравката на този дяволски тартор е двойна, дявол да го вземе!! - че съм изписал правилно на кирилица, но сгрешено с буквичката "о", вместо с "а" името на директорката, на ПГЕЕ-Пловдив - Стоянка Анастасова. Внимавайте много с нея, г-н Ангел Грънчаров, че е дяволица, покровителствана от дяволите недни...

Самото съдебно решение - на улав ли се правите в блога си, уважаеми Учителю, за да се питате и да се усъмнявате в неговото издаване не само "В името на народа", но и възможно публикуване - заради народа - да го чете, да се учи и да се възпитава, та да внимава какви ще ги върши за в бъдеще...

За директорката - на мен е пределно ясно, че пътят й минава не само през освиркване и ропот, но и през уволнение...

Което и си е заслужила с незаслужените си, с тъжните си и със смехотворните си "управленски" действия...

24.08.2013г. Владимир Петков-Трашов

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Причината за бедите в обществото ни е лакомията - смъртен грях, роден от безнравствеността и атеизма на комунизма

Няколко цитата от тази статия, която заслужава да се прочете цялата, щото ни казва някои истини, които не трябва да забравяме; истини за самите себе си, най-потребните ни истини:


Автор: Проф. Петър Иванов

Както знаем, в годините преди комунизма България е в десетката на най-проспериращите европейски държави. А сега по всички класации е последна или спори с Албания за предпоследното място. Обществото и политиците имат удобно обяснение за този прискърбен факт с последствията от тоталитаризма, с трудностите на промяната и т.н.

... Липсата на закони, абсурдните политически шантажи, атеизмът на българското общество и мътната вода на социалните промени създадоха отлични условия за избуяване на един от седемте смъртни гряха. Според Св. Йоан Лествичник от алчността произхождат немилосърдие, престъпност, неверие, ожесточеност на душата, лукавство, вражда и умопомрачение.

Общественото богатство е преразпределено по невъобразим начин, който би шокирал всеки нормален човек в света: няма я голямата средна класа; има шепа съмнителни милионери, митничари, наркобосове и цигански барони с гротескни богатства; в същото време огромни маси бедстват с по стотина лева на месец.

Причината да са така плачевни нещата във всички области, е в алчността (щението, сребролюбието). Корупцията не се дължи на чакащи рушвети чиновници, а на предлагащите, които искат по нечестен път да се сдобият с желаното благо, да спечелят незаслужено търга, да получат привилегия, да не платят законните такси и т.н. Предлагащите подкуп и готовите да го направят, за да спечелят, в България са… почти всички. Затова мащабите на корупцията са грандиозни и всеобхватни. Кой с ръка на сърцето ще каже, че не би искал да получи нещо, което не му се полага, срещу съразмерен рушвет?

Факт е, че почти всички стоки – от доматите до комбайните, за да стигнат до пазара, неколкократно увеличават цената си, обогатявайки неимоверно алчни посредници. Това е практика вече близо две десетилетия. Цените на разговорите по мобилните телефони са незаконно съгласувани между операторите и са с пъти по-високи в сравнение, например, с цените в САЩ, където средната работна заплата е десетки пъти по-голяма. Всеки може да си направи сметка за какво алчно и бездушно ограбване става дума.

... Известно е, че ако едно общество се развива без спазване на моралните закони за добро, истина и справедливост, то е осъдено на гибел. Всеки може да се убеди, че е така, само ако погледне демографските прогнози на БАН. Дали въобще ще има българи след 2050 г.? Какъв ли ще е генофондът? Как ще изглежда населението на България?

Много отдавна е известно, че алчността е разсадник за всички злини, включително престъпността (пет-шест пъти по-голяма от официално отчитаната), бедността, ширещата се простащина, наркоманизирането на младежта. Тя е причина за състоянието, в което сме. Заради нея е толкова мрачно демографското ни бъдеще. Да сте виждали млад човек, който не мечтае да напусне България? Тя увеличава все повече и повече въпиющата разлика между нас и истинските европейци, които не са безбожници, не крадат паметниците си за скраб и не продават децата си.

... Причината е в липсата на обществена нравственост и на нравствени корективи, в липсата на съвест и отговорност. Как да ги има, когато огнищата на нравствеността и човешкото усъвършенстване – църквата, образованието и културата – са нарочно безпощадно унизени? А може би, уви, и вече умъртвени. Дано не е така.

Дали причината не е в особеностите на българския национален характер? Народът казва “Очи синор нямат” и сякаш поставя обезсърчаваща диагноза. А в същото време всеки от нас знае, че “Който ламти за многото, изгубва и малкото”, но счита, че правилото не се отнася за него.

И продължаваме, сравнявайки се с другите, завиждайки и измъчвайки се, погубвайки се, да жадуваме голямото богатство, да очакваме цял живот Големия удар и Голямото охолство. А в същото време като нация ставаме все по-нещастни и по-бедни.

ПРИЧИНИТЕ ЗА БЕДИТЕ В ОБЩЕСТВОТО СА В ЩЕНИЕТО – СМЪРТЕН ГРЯХ, РОДЕН ОТ БЕЗНРАВСТВЕНОСТТА И АТЕИЗМА.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Що лъжеш младежта бе, дедо Чонов, що идеализираш пустия комунизъм, дето така ти е легнал на сърцето, кажи де, не се срамувай?

Поетът от с.Рогош Тодор Чонов, по съвместителство сега подвизаващ се като дежурен агитатор на ГЕРБ, миналата сутрин измъдри следната смехотворна лъжа, заради която ми се наложи мълниеносно да реагирам както реагирах - понеже не понасям лъжите и лъжльовците; ето, прочетете първо моя коментар, а после и неговата къдрава лъжа, подивете се, порадвайте се, развеселете се; та първо му написах ето какво, по-долу е и въпросната епохална лъжа:

"Посмали малко, манго": бил слушал Бийтълс и то на плаца в казармата! И то цели две години на плаца само Бийтълс слушали войниците от комунистическата казарма! А под звуците на Бийтълс ли марширувахте?! :-) Каква фантастика, каква идилия само! Нима съветски песни не слушахте? Муслим Могумаев? Другите там как бяха?

Що лъжеш младежта бе, дедо Чонов?! Що идеализираш пустия комунизъм, дето така ти е легнал на сърцето, кажи де, не се срамувай?

Аз ще си позволя по този повод да кажа ето само това:

Егати гнусния заради лъжливостта си комунистически носталгизъм, който тресе средите, които са близки до ГЕРБ - както тресе по досущ същия начин и средите, близки до БКП, пардон, БСП. Това все нещо говори.

Говори, че тия две партии са кръвни близнаци във всяко едно отношение, най-вече генетично...

А ето и сега въпросната лъжа на дедо ви Чонов:

Облади-облада

Захапах от Ютюб една колекция на Бийтълс от 1964 година, 47 парчета са и вече пети ден ги слушам нонстоп, като същински ненормалник. Спомням си, че когато на 1 септември 1964 година ни строиха като новобранци в казармата на Буенос Айтос, целият плац бе озвучен от мощни високоговорители точно с тези парчета. Тези парчета съпровождаха казарменото ми ежедневие две години и четиринадесет дни, толкова служих на Родината в елитните части на Варшавския договор, като артелирийски разузнавач. И толкова слушах Бийтълс - 2 години и 14 казармени дни.

Непосредствено след Десети ноември 1989 година слушах инфантилни борци за правда и свобода, които по онова време са били десетгодишни келеши, с каква охота и абсолютна увереност разказваха по радиа, вестници и телевизии как са били преследвани и как направо им бил съсипан живота, защото са слушали Бийтълс.

Усмихвах се под мустак и си виках - недай си Боже тези да ни управляват един ден! А то взе, че стана точно така!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Българското училище е повреждаща учениците и побъркваща учителите имитация на образование



Веселина Седларска

... българското училище е повреждаща учениците и побъркваща учителите имитация на образование.

... Образованието у нас е безплатно – почти безплатно за учителите, почти образование за учениците.

... Българското образование в момента е религиозно конструирано около делегираните бюджети и най-многото, което ще се направи в навечерието и на тази учебна година е да се постегне тази конструкция така, че да не се разсипе до следващото лято.

... Българското образование е в криза не само по липса на пари и реформи, а защото изчезна ценността, на която то се държеше. Сега качеството на образование се крепи на тънката нишка на онези деца, които се държат като истински ученици, защото искат да получат добри дипломи, с които да кандидатстват в чужбина.

... Това е гасене на пожари, закърпване на положението, не и преосмисляне на образованието. И никакъв подготвян тайно и полека проектозакон няма да реши големите проблеми. Преосмислянето трябва да започне с посочването им: Българското образование е отблъскващо академично, наизустяващо, с налагани модели на възпроизвеждане. То е заучаване, не учене. Не е ориентирано към практиката. Само през последните две учебни години 18 450 деца са напуснали училището. 41 процента от учениците четат лошо и имат проблем с разбиране на съдържанието. Външното оценяване е в зачатък, учителите са изтощени от несвойствена бюрокрация и още, и още…

Българското общество не настръхва от подобни факти, това му се случва само ако някой си позволи да извади от учебника стихотворение на Ботев. Затова си запазихме бройката на изучаваните Ботеви стихове. Но не направихме такова образование, че учениците да прочетат всички стихотворения на Ботев и да говорят в час за своето любимо.

ЗАБЕЛЕЖКА: Горното е умен, интелигентен анализ на човек, който обаче е вън от системата. Затова написаното представлява изброяване на няколко общи проблема, свежда се до общи приказки за общите проблеми на образованието, видени от човек, намиращ се извън него. Въпреки всичко е добра отправна точка или основа за един по-задълбочен разговор около същинските, наистина горещи проблеми на многострадалното българско образование.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

За политиката, ала от историческа, родова и семейна гледна точка

Искам да разкажа днес за един много интересен казус, имащ, така да се каже, "родов характер"; т.е. да разкажа една история, което е свързана с моя род. Аз много съм писал в последните години за разни родови истории, и цяла книга издадох с такива есета и разкази. Тя носи заглавието УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА (с подзаглавие Кратка история на моята младост). Ето че сега се оформя възможността да я продължа; днешното ми писание е в тази посока. Случаят, за който искам да Ви разкажа, е твърде изразителен и показателен за ситуацията, в която живеем - и за духа на времето, в което живеем, та да мога да си позволя лукса да го пренебрегна, да го премълча. Ето сега имам сгоден случай да разкажа за това.

Тази сутрин във Фейсбук под един линк, който моя милост е споделила, там става дума за боядисването в розово на скулптурна група на паметника на съветската армия в София, чета следното:

Николай Василев: Да му отрежат ръцете и на който го е направил, и на идеолозите, които са го накрали, а свестните българи да махнем паметника на американските педали, които са съсипвали БЪЛГАРИЯ!

Този човек, дето е написал това, Николай Василев, е моят роден братовчед, той е син на брата на майка ми, вуйчо ми Димитър. Той е внук на моя знаменит дядо Васил Арангелов от с.Марица, Софийско (Самоковско по-скоро), дето е в полите на Рила планина, долу, под Боровец; той е внук на дядо ми Васил, Бог да го прости, както и аз съм му внук. Ники, както му викам, беше кмет на село Марица дълго време, три мандата, да не бяха четири. Първоначално СДС издигна кандидатурата му. Минаха години, по едно време той сякаш промени някои от възгледите си (всички, така или иначе, се развиваме) и почна да споделя теориите на АТАКА; стана патриот, националист, русофил и прочие. С него горещи спорове не сме имали, е, спречквали сме се чат-пат, но да спорим истински не става, щото сме много близки роднини, пък и взаимно много се уважаваме. Пък и всеки си има право на своите възгледи.

Аз не крия, че съм западнофил, че съм твърд привърженик на западните ценности, че съм американофил, че от сърце споделям идеите на дясната политическа (консервативна) философия, често показвам своята неподправена неприязън към "двойната ни освободителка" Русия, най-вече към политиката на нейното имперско ръководство (към редовите руснаци имам донякъде симпатии, щото те, горките, са по-големи жертви на комунизма от нас, съчувствам им), но това не ми пречи да уважавам най-добрите представители на руската култура и духовност (Достоевски открай време е мой кумир и ще си остане такъв въпреки великоруската му идеология, но на гениите като него всякакви странности и слабости са простени!) и така нататък. Ники пък, братовчеда ми, си има своите лични симпатии-антипатии и аз в това нещо не му се меся, не мога да му намирам кусури. Твърд е като мене, което е предпоставка за голямо сблъскване, което обаче, казвам ви, просто не може да се разгърне и подпали - по причина на това, че двамата взаимно много се уважаваме. И, общо взето, като се срещнем, се правим на ударени, на разсеяни - и не засягаме тия, политическите теми, най-старателно ги заобикаляме. И правилно постъпваме, щото сблъскаме ли се, каквито сме горещи и двамата, кой знае какъв пожар ще избухне.

В тази връзка в съзнанието ми изплува спомена и се сещам за моя дядо и за неговия най-близък приятел, за техните отношения. Аз помня и приятеля му, и него Бог да го прости. По физиономия го помня, като дете съм ги виждал да дремят покрай радиоапарата и да чакат да дойдат... американците. Аз съм писал в книгите си за това тяхно епохално чакане на американците пред радиоапарата, където са слушали западни радиостанции, чакане-недочакване, което почва от 10 септември 1944 г. някъде и свършва със смъртта и на двамата. А те умряха и двамата преди 1989 г., за малко не дочакаха идването на американците и пропадането на толкова мразения от тях комунизъм. С една дума казано, те не дочакаха американците да дойдат у нас, ама това, че ги чакаха упорито и най-търпеливо цял живот, си е исторически неопровержима истина.

Та тия двама приятели, дето чакали американците десетилетия наред - и в един момент дядо ми, Бог да го прости, вече комай загубил надежда, думаше ето тия приказки и се смееше: "А бе те, американците де, с волски кола да бяха тръгнали, отдавна вече да бяха дошли, ама явно още не са тръгнали даже..." - та дядо ми и неговият приятел често, както си е обичайно в нашенските предели, влизали пред радиоапарата в люти политически схватки, карали се яката, стигали даже дотам дядо ми да гони приятеля си с бастуна, кълнейки се, че повече не ще да го види и да го пусне в дома си; а на другия ден пак се срещали като че ли нищо не е било, пак се ръкували, пак си се чувствали като приятели - и така до следващата политическа свада.

Та се сетих аз за тия двама древни политиканти, дето така горещо спорели пред радиоапарата на дядо ми, нагласен все на "враждебните западни станции", които едва-едва се чуваха заради заглушителите, които комунистическата власт пускаше, така слабо се чуваха, че дядо ми постоянно държеше в едната си ръка бастуна, та да перне онова дете сред децата наоколо, което си позволява да вдига шум и да пречи да се чуе коментара по западната станция. Ние, децата, дето сме си играли наоколо, строго бяхме приучени да мълчим, да си играем беззвучно, а когато някое от нас се изпуснеше да каже или изкрещи нещо, дядо Васил мигом го перваше с бастуна гдето свари, щото не е успял да чуе некоя важна дума от радиото!

Такива ми ти работи. Такива спомени имам. И Ники стопроцентово ги има, макар че той е по-малък от мене. И той като мен е ял пердах от бастуна на дядо Васил когато е говорел наоколо радиото. Такъв знаменит и велик беше нашият общ многообичан дядо Васил, Бог да го прости!

Е, дойде време, и ний сега с Ники сме "политически противници". Иначе си се обичаме много. Но за политика избягваме да говорим. Показваме чудна и завидна за нашенските условия толерантност към възгледите на другия. Като "врагове" просто няма как да се разглеждаме. Да се скараме за политика не можем да допуснем. Тъпо е. Е, не съвсем де, но си е тъпичко.

Както и да е. Това исках да ви кажа. Ники вече не е кмет на Марица, комунистите го бутнаха на последните избори, но нищо чудно да се върне пак. Много го бива да е кмет. Стабилен е, няма как да е иначе, щото такива сме от нашия род. Такъв ни е корена. Дето сме унаследили от дядо си Васил. За всичко го бива Ники. Само дето в политиката не е наясно с някои по-основни неща. Заблуденичко ми се вижда моето първо братовчедче, ала да не го дразня повече...

Но какво да се прави. Всеки си има своите илюзии и вери. Човеци сме. И трябва да си останем такива. А ето сега какво счетох за нужно да напиша на Ники там, във Фейсбук като отговор. Предни пъти, като е писал нещо, съм си замълчавал, с оглед да не се скараме, а тази сутрин рекох да му отвърна. Ето какво му написах там, във Фейсбук:

Ангел Грънчаров каза: Здравей, Ники, скъпи братовчеде! Някога ще поговорим повече по тия неща; ще ми се да поговорим по-обстойно. Напълно те разбирам. Не ща да те преубеждавам. Имаш пълното право да мислиш така. Аз не мисля като теб, но това не е страшно. Важното е да обичаме България, пък другото не е дотам важно. А ние я обичаме. Всеки по своему.

Аз също искам да сме приятели с Русия, но с една друга Русия. Не тиранична, а свободна, демократична Русия. Русия, която се е освободила от имперския си нагон, от имперската си мания. Която уважава другите, по-малките народи като нашия. А не им се натрапва да им е господар. С такава Русия искам да сме приятели. Не мога обаче да кажа кога ще се роди тая нова, дълго чакана Русия. А България може да даде добър пример за Русия, в смисъл да покажем един ден, че това да се живее със свободата може да ражда просперитет - и да ни направи доволни от съществуването си хора. Да ни направи достойни хора и достойна нация.

А не каквито сме сега - нация от мърморковци. Дълбоко разделена и болна нация. Да сме така разделена нация принос имат най-вече управниците на "братушките". Таваришчите от КГБ. Те доста се месят в нашите работи. Така не бива. Българският суверенитет трябва да стои над всичко.

И на Европа не трябва да позволяваме много да ни се меси. Но сега-засега сме доста зависими от нея. Щото сме бедни. И щото сме изостанали. А за това да сме бедни и изостанали пак заслугата е най-вече на руснаците. На руския комунизъм де. Дето ни го докараха на танковете си и ни го натрапиха. Ето затова сме бедни.

Западна Европа не е бедна. Щото има късмет от нацистите да я освободят американците, а не руснаците. Нали така? Това все нещо говори. Братовчеде, на приказките на тоя шменти-капели, на тоя търчи-лъжи, на тоя мошеник Сидеров не трябва да се вярва много; никак и изобщо даже не трябва да му се вярва...

Всичко добро! Поздрави на цялата рода от Марица!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 22 август 2013 г.

Опит за писане по книгата ми за любовта, допълнен с изказвания на Апостол Павел за жените, за сексуалното въздържане, за разврата и прочие

Ще ми се тази сутрин да попиша по сериозна философска и човешка тема, примерно по темата за любовта, по която, както читателите на този блог знаят, пиша от известно време нова книга; вече написаното може да се види и прочете ето тук: Нова книга с примерно заглавие "Философия на любовта". Речено-сторено, зарязвам страстите на деня, в които съм потънал напоследък до шия (съдебни дела, политически интриги, спорове с пропаднали, ала пак драпащи към властта бивши политически величия и прочие) и се отдавам на нещо наистина важно и възвишено дори, именно онова, което касае дълбините на живота ни: любовта. Я да видим какво ще измъдря тази сутрин?

Аз вече успях да напиша, така да се рече, въвеждащите, уводните акорди на книгата си, сега ми предстои да измина нелек път по дебрите на всички ония вълнуващи нас, хората, проблеми, свързани с пола, секса, любовта. Безброй са тия проблеми, тяхното число е легион - и безчет. Никога няма да се уморят хората да мислят, да разговарят, да търсят, да се мятат от напрежение, щото с тия, с любовните трепети, наистина е свързано нещо най-съкровено, дълбоко терзаещо ни, фатално важно, свързано с корена на човешката ни екзистенция. Ето един такъв проблем, по който тази сутрин решавам да пиша: за сексуалното въздържане, за "половия атлетизъм", за бабаитщината в сексуалните работи, за "нормалното" и "ненормалното" в задоволяването на сексуалните ни нужди и т.н. Ще се опитам да поразсъждавам по тия проблеми, ще се постарая да ги разнищя по-дълбоко и основателно, от позицията на философа.

От дълбините на вековете хората неуморно мислят по тия проблеми. Например, питали Апостол Павел младите какво да правят, да се женят ли, да преследват ли жените; ето, тогава именно се е оформяло християнското отношение към секса и любовта, което дава своя отпечатък върху чувствителността на хората по тия проблеми и до ден днешен. И се знае какво отговорил Апостол Павел, които иначе е голям познавач на човешката душа, такъв, който слага в малкото си джобче стотици Фройдовци и други такива; нека да разгледаме основното в неговото разбиране, което се е отпечатало в съзнанието ми, като съм чел на младини библейските текстове, ето по този начин.

Питали го значи много пъти за отношението към телесното, към радостите на тялото, какво да правят, да им се отдадат ли, да се въздържат ли, да ги отбягват ли? И съм запомнил, като съм се ровил, че в основни линии гледището на Апостол Павел е това: който от младите има духовната сила да се въздържа от плътските похоти, т.е. да постъпва именно като него, като самия Апостол Павел, нека да го прави, това е добро; който обаче няма тази духовна сила, нека се ожени, нека да общува с жена си, да създава деца, да им се радва и прочие; това също е добро; да не се развратничи обаче в никой случай, щото така се пропада; бесовщина е да се отдадеш всецело на сексуалните утехи и да забравиш за душата си, щото този е пътят, водещ до гибелта; тъй че общо взето трябва да се въздържаме, доколкото можем, трябва да се каляваме да се въздържаме и да сме умерени в сексуалния си живот.

Виждате, че това е твърде разумно разбиране, което важи за всяка една епоха. Разбира се, в християнството има една ясна антисексуална и асексуална тенденция, има призиви към аскетизъм, към квиетизъм, към отричане на волята за живот и на сексуалността като нейно средоточие. Има много мъдрост и в тия неща; ето някои мисли на Апостол Павел, които е добре да се припомнят, да се имат на ум, щото ни дават някои вечни истини, които никога не бива да забравяме.

Примерно ето това изказване на Апостола-сърцевед: "... телесното упражнение за малко е полезно, а благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот.". За отношението ни към жените той казва ето какво, развива едно доста строго, впрочем, разбиране:

"Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева; и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление; но ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие.". А иначе той ни съветва всички нас "... да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота", т.е. животът ни да бъде християнски. Ето и аргументацията му, която, трябва да признаем, е доста силна, непоклатима даже:

"... Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела.". Подобни мисли се изказват на много места, всеки път по-силно от предишния, и още по-категорично сякаш:

"Тази е волята Божия: да бъдете осветени, да се въздържате от блудство, всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест, а не в похотна страст, както и езичниците, незнаещи Бога. Защото Бог не ни призва към нечистота, но към светост. И тъй, който отхвърля това, той отхвърля не човека, а Бога, Който и даде Своя Свети Дух в нас."; "Бог ни е дал дух на сила, любов и целомъдрие... Той иска от нас да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота ­това е добро и угодно пред Него... Бог иска от нас чист богобоязлив живот... да живеем не вече по човешки похоти, а по воля Божия"; "Подражавайте Богу, като чеда възлюбени... Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господа; постъпвайте като чеда на светлината."

И убеждава ето как: "Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог ­коремът, а славата ­в срама им; те мислят за земното. А нашето живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко."

Апостолът нарича ония, които вървят подир плътта в нейните гнусни похоти, сквернители и безсрамници; те имат очи пълни с прелюбодеяние и непрестанен грях, прелъстяват неукрепналите души. И не за нашия век ли се отнасят думите му, че ще настанат усилни времена и че човеците ще бъдат повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли в последните дни.

Кротка жена е дар от Господа, и благовъзпитана душа цена няма. Срамежлива жена е благодат въз благодат, и няма достойна мярка за въздържаната душа. Пред срамежлив върви благоразположение. Тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ ­- за тялото. Нима не знаете, че телата ви са Христови членове? Или не знаете, че, който се съединява с блудница, става едно тяло с нея? Защото казано е: “ще бъдат двамата една плът”. А който се съединява с Господа, един дух е с Него. Избягвайте блудството; всеки грях, що прави човек, е извън тялото, а блудникът против собственото си тяло греши. Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии.

И така нататък. Нищо не може да каже човек срещу тази мъдра, направо грандиозна в мъдростта си, в неземната си мъдрост "теория". Най-задълбочената, която изобщо е била някога създавана. Няма нищо по-добро от нея. За жалост обаче, в наше време на мнозинството от хората им се вижда "неприемлива" една такава теория, понеже им се вижда по-приемлива съблазнителността на разврата...

(Спирам дотук, понеже ми възниква друга работа; тия дни ще продължа.)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Твърде трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали...

Госпожа tanya anastasova, директор на ПГЕЕ-Пловдив, била публикувала ето тия две съобщения, които аз не можах да прочета, понеже съм баннат (в името на свободата на словото и на демокрацията!) от страницата на ПГЕЕ-Пловдив във Фейсбук тъкмо по настояване на администрацията на това училище; но ето, ученици ми препратиха написаното от многоуважаемата г-жа директорка, което в частта, касаеща мен, е изцяло неверно, сиреч лъжливо, тенденциозно, опитващо се да ме злепостави и подвеждащо:

ПЪРВОТО СЪОБЩЕНИЕ:

ПОКАНА към всички бивши и настоящи учители и ученици на ПГЕЕ Тези, които се интересуват от истината за Калин Христов, могат да бъдат информирани на 21.08.2013 г. /сряда/ от 16.00 в Ритуалната зала на ПГЕЕ.

ВТОРОТО СЪОБЩЕНИЕ:

СЪОБЩЕНИЕ за тези, които не присъстваха на срещата днес:

Причината за освобождаването на господин Калин Христов е следната: неговото образование не съответства на това, което преподава. Той е завършил Висше народно военно въздушно училище „Георги Бенковски” – гр. Долна Митрополия през 1980 г. със специалност „Експлоатация и ремонт на авиационна, въоръжена и ракетна техника” и гражданска специалност „Инженер по автоматика и телемеханика”, завършил е и специалност „Икономика на сигурността и отбраната”.

Неговият случай няма нищо общо с този на г-н Грънчаров и не трябва да се смесват. Г-н Грънчаров отсъства 2 дни без причина от работа и вместо да бъде уволнен /както е по Кодекса на труда/, беше наказан с "Предупреждение". Решение на съда по този казус не е окончателно!

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Последните редове, дето касаят моя случай, наистина са крайно тенденциозни, укриващи истината, злепоставящи ме, подвеждащи и лъжливи, укриващи истината; ето защо:

1.) Не съм отсъствал от работа "без причина"; без причина нищо в природата не се случва; Ангел Грънчаров не е изключение в природата; да се каже, че той без причина прави това или онова, значи че се прави опит той да бъде дискредитиран, и то в един най-значим онтологически смисъл;

2.) Бях наказан не просто с "Предупреждение" (?!), такова наказание в Кодекса на труда няма, а бях наказан с "Предупреждение за уволнение";

3.) Защо съм отсъствал, какви са причините и пр., всичко това беше подробно разгледано от съда на заведеното от мен дело срещу г-жа Анастасова като работодател, съдът присъди, че нейните действия са незаконосъобразни и ОТМЕНИ заповедта й за дисциплинарното наказание, което тя ми наложи;

4.) Вече има влязло в сила съдебно решение, това, че г-жа Анастасова упорства и е решила да обжалва решението на съда съвсем не значи, че по-висшата инстанция непременно ще отмени решението на съда; тъй че не бива да се пише по този начин ("Решение на съда по този казус не е окончателно!"), г-жа Анастасова в случая се изразява като снаха-рускиня, живяла в България доста десетилетия, ала пак кълчеща си езика да говори развален български, та да покаже, че е "чужденка"; щом има решение на съда, то трябва да се уважава, то нещо говори, предписанията на съда са задължителни за всеки уважаващ закона и правосъдието човек, особено пък човек, заемащ ръководна управленска длъжност в едно държавно учреждение.

Това исках да кажа като начало. Не е хубаво да се дезинформира публиката. Особено пък в случай като този, където аз предварително съм лишен от възможността да кажа какво мисля (поради изгонването ми от тази група под натиск от директорката). Обаче трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ