Истината ни прави свободни

неделя, 31 май 2015 г.

Ако всеки разреши за себе си задачата и изпълни дълга си, с това ще докаже, че не всичко е изгубено



София, кръстовището на булевард “Васил Левски” и улица “Граф Игнатиев”, 30-те години на ХХ век

Преди 85 години: Защо искам да емигрирам, Автор: Илиана Иванова, Изгубената България

За упадъка на моралните и културните ценности на нацията, за безизходицата и липсата на воля за промяна, за тържеството на посредствеността. Статия отпреди 85 години описва картината на една уж далечна действителност, а всъщност толкова позната нам и днес.

Едва ли има културен българин, който да не изпитва огорчение от обществената и морална поквара на нашия живот. Това чувство се засилва от съзнанието, че в тази поквара взима деятелно участие т.нар. „интелигенция“, чиято ненаситна и вълча природа се манифестира по твърде безогледен начин. Разбира се, не цялата интелигенция носи това петно – част от нея все още пази традициите на честта и чувството на отговорност. Дух на егоизъм, който не подбира средства, за да се насити, да затлъстее, бягство от всяка безкористна обществена служба, отказ от всяка лична жертва за общо благо – това са новите пътища на тази корумпирана и бедна духовно „интелигенция“. Тук е коренът на злото, първоизточникът на всички бедствия, които сполетяха и които още дебнат българския народ. Неизлечима е тая болест, като рак в народното тяло. Тя се е разляла във всички области на живота – политически, обществен, държавен и частен. Кой ще я изкорени?

Пирамидата на обществения и държавен механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се изкачат на върха, минават обикновено през трупове и чупене на кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в завоювана страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази страшна отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм. Ако състоянието на обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието ѝ помътено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря все по-дълбока. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича, защото е старо, кърмено отдавна, подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот. Вместо грижа за съдбата на тоя простодушен и беден народ, от който е излязла, тая прословута интелигентска личност – като учен и писател, държавник, политик или чиновник – не е вършила друго освен да го приспива в скута на неговата собствена нищета. От това следва, като закон, че народната душа ще остане – и е останала – пуста от морални семена, чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антикултурни цели, преди да е осъзнал елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта и в дивия произвол на своята първобитна природа. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен с множество антинародни катастрофични актове – разуверен в надеждите си, днес той е зле настъпен, с убита воля и разколебана, болна душа.

Животът е цялостен и смислен, когато дава поле за всестранно творчество, духовно или практическо. Нищо не окриля душата тъй както радостта на творчеството, съзнанието, че под това хубаво небе, заедно с облаците и чучулигите, и човекът допринася частици към делото на великия Творец. Напротив, нищо не потиска духа по-силно от апатията, от съзнанието, че творческите сили са притиснати, задушени, че наоколо витае призрака на нищото, на застоя и смъртта. Когато един народ достигне до състояние на духовно вцепеняване, на вътрешна каталепсия, това значи, че камбаната за неговото погребение е ударила.

Такъв момент несъмнено преживяваме и ние. Посочените недъзи на обществената ни психика разливат своята отрова, своята гной по всички артерии на живота. Не говорим тук за хищничеството на банкерските и индустриални магнати, всеки един от които би могъл да отвори собствена банка, за алчността на държавната бюрокрация или за безогледната хищност на политическите мародери – в туй време, когато голямата маса от народа и чиновничеството дояждат последната си кора хляб – това е въпрос на преценка и във всеки случай няма пряка връзка с нашата тема. Тия изгубили човешки образ, легализирани хайдуци, в чиито широки търбуси безнадеждно умира всяка човешка или християнска идея, остава да бъдат наказани от своята собствена съвест. Думата е по-скоро за тежката безизходност, в която се намират моралните и творчески сили на нацията. На арената на международното културно състезание, ние се явяваме с просешка торба, будейки съжаление за своята бедност и оставяйки след себе си иронични усмивки. И то в едно време, когато трябва да бъдат мобилизирани всички национални духовни енергии за борба с враждебни и неумолими сили, която е борба за съществуване!

А ето тъкмо това не става. Липсва волята, която би поставила всекиго на мястото му и би започнала, без омраза и грубо пристрастие, едно истинско културно строителство, би дало простор на народния гений да се разкрие с всичката си неподозирана мощ. Напротив, като че съзнателно преследват всяка истинска творческа работа, не дават възможност на творческия дух да продуцира, залъгвайки се с миражи, които наричат „постижения“. Заради службите забравят задачата, заради кариерата изоставят целта: стремежи за лично добруване, зловредни и долни амбиции, тържество на посредствеността и подлостта, коалирани за борба с правдивото и честно слово – ето картината на днешната ни действителност. Прибавете към това и липсата на свобода, традиционното политическо насилие и напластените от десетилетия рутинни предразсъдъци, и вие ще почувствате нужда да извикате: „Въздух! Отворете прозорците! Дайте слънце, обнова, светлина! Не оставяйте един цял народ да загива, като къртица в своята дупка!“. Ще усетите нужда да избягате далеч, да емигрирате в чужда страна, за да не гледате как всеки ден здравият разум капитулира пред безмислицата и глупостта!

Разбира се, то би било бягство от дълга и наистина е за порицание. С това злото не се намалява – и заедно с това расте и нашата отговорност. Всеки камък тежи на своето място и всяко дело върши своята работа. Ако всеки разреши за себе си задачата и изпълни дълга си, с това ще докаже, че не всичко е изгубено. Нужно е мъчително и дружно усилие, за да се отмести камъкът, паднал на пътя. Нека всички верни бъдат на своя пост.

Людмил Стоянов, в. „Литературен глас“, октомври 1930 г.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Иновациите в образованието



„Час по грешки” ВИДЕО, вижте видеото)

Репортерът на “Панорама” Анита Миланова разказва за единствения час, в който грешките са позволени. Някои нарочно грешат, а други ги поправят. Днес обсъждат темата за българското общество. Само че по времето на комунизма. Тяхната учителка Светлана Михайлова се опитва да ги провокира. Да не се страхуват да мислят. Да изказват собствените си мисли на глас.

Светлана Михайлова: „Аз реших, че мога да си позволя през определен период от време заедно с учениците да говорим неща, които не са верни от гледна точка на историята. Като естествено другите слушат внимателно, поправят. Смятам, че това е правилно, защото по този начин грешката не се стигматизира. Не се превръща в обект на нещо неприемливо.”

Цветелина Василева: „Този час ми харесва с това, че е една игра и по този начин запомняме истинските факти.”

В часа учениците работят в екип. Светлана Михайлова е класна на този 6 г. Преподава история на ученици от 5-ти до 12-ти клас в 127 училище „Иван Денкоглу”. Знае имената на всички деца, защото не харесва да се обръща към тях по номера.

Светлана Михайлова: „Много се вълнувам от тях като личности, искам да знам, да ги познавам, да ги разбирам, да знам това на кой кои са му силните страни. Какво харесва, защо харесва, да ги насърчавам, да променям част от техните възприятия. Обичам да съм близо до тях. А за авторитет може тях да питате.“

Димитър Марков: „Г-жа Михайлова е една от малкото млади госпожи в България. Тя успява да привлече вниманието без да вика и да тропа по бюрото, ние сме респектирани от нея.”

Мило Георгиев: „Харесва ми с много неща, тя обяснява много добре.”

Светлана Михайлова: „Съвременните деца имат друга идея за авторитета. Според мен наказателните мерки или силата на авторитета като човек, който знае всичко, много трудно работи вече в класна стая.”

Данаил Нури: „Г-жа Михайлова се държи с нас като с приятели, съответно и ние се държим с нея като с приятел.”

Емилия Пиперевска: „Когато нещо ме затрудни, госпожата винаги го обяснява по разбираем начин.”

Светлана Михайлова: „Това, което е важно за мен, а и самите те са по-любопитни към него, е да мислят за процесите, да се опитват да мислят през собствена история и опит. Такъв какъвто имат до момента. Да преживяват част от нещата, измисляйки или да съчиняват сами истории. И така те са много по-ангажирани в това, което се случва в класната стая.”

Димитър Марков: „В часа по история госпожата успява да ни обясни нещата по един лесен за възприемане начин, има свой начин за преподаване. Дава ни свободата да мислим и с това ни провокира да запомняме.”

Трудно нещо е да се научиш да мислиш свободно. Точно това прави учителката в часа по грешки.

Светлана Михайлова: „Това, което за мен би било важно в работата ми като учител, е да се даде повече свобода и доверие на учителите. Затова, че те могат да се справят в класната стая, че процесът вътре зависи от тях като атмосфера, като знание, като отношения, че не е нужно под формата на задължително задание да се случват нещата. Че учителят може да бъде креативен.”

Светлана се надява на едно по-добро бъдеще тук в България. Заедно с нейните малки ученици.

Светлана Михайлова: „В България искам да виждам хора, които се чувстват достойно и на място. Които са отговорни към събитията, към заобикалящата ги среда, към държавата си и изобщо към света. Искам да виждам хора, които са доволни от живота си в България.”

Часът по грешки продължава. Още много грешки ще бъдат направени. Свободните хора знаят, че трябва да можеш да губиш, за да спечелиш. Да сгрешиш, за да намериш отговора.

ДОБАВКА: Има надежда! Гледахте ли вчера в "Панорама" репортажа за Svetlana Mihaylova? Ако не сте, тая грешка може да се поправи.

Страхотен репортаж за страхотен млад учител по история. Вече съм я представял неколкократно, но пак да кажа - колега и приятел, която се справя блестящо с всяка работа, която захване. Приятно гледане!

И дано по-често виждаме такива репортажи и новини, а не само негативните глупости, мрънкането и оправданието, че "с тези ниски заплати - толкова!". :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

сряда, 27 май 2015 г.

Съвременният руски вариант на „Моята борба” на Хитлер, обосноваващ „изключителността” на Русия като Третия Рим по подобие на Третия райх



Текстът, с който читателят ще сблъска по-долу ако има здрави нерви да прочете цялото излияние на смесицата от бесен руски шовинизъм, месианство, ревизионизъм и имперско нахалство (каквото е например обявяването на китайците, индийците, арабите персите, тюрките за „евразийска периферия” на Великата Русия, т.е. нещо като придатък на руската империя), гъмжи от неосъзнати самопризнания за агресивната маниакалност, която е на власт днес в Москва на вълната на съзнателно разпалвания страх от световна война, чиято неизбежност звучи в текста като мечта, като блян, като свръхестествено предопределение или Божия промисъл за руската „спасителна роля” срещу сатанинския запад и прогнилия либерализъм.

С възторжена увереност тук се пророкува неизбежна и скорошна Трета световна война, „обоснована” като естествено продължение на човешката история, състояща се от войни- винаги ги е имало, следователно ще има и Трета световна.

Този апотеоз на войнолюбието е перифраза на прословутото съветско „миролюбие”, маршируващо с презумпцията на мечтата за световния пожар, заради който Ленин „щедро” допускаше да измрат ако трябва 90 милиона руснаци, за да живеят при комунизма останалите 10 милион техни сънародници, оцелели върху руините на прогнилия тъмен капитализъм. (Прочети ДО КРАЯ)


Империята се завърна

А ето сега и въпросният текст: Русия и Третата световна война; Превод: Любомир Чолаков; ето малък откъс - препубликувам тук само уводните думи и заключението; за да стигнете до цялото използвайте линка - от тая лудешка руска имперска галиматия:

Напоследък враждебността и омразата на Запада към Русия станаха толкова очевидни, че въпросът за Третата световна война се прехвърли от страниците на фантастичните романи в анализите и коментарите на уважавани аналитици, експерти и политолози.

Ще има ли Трета световна война? Ако "да" - кой и кога ще я започне? Защо и по каква причина Западът толкова мрази Русия? Може ли това да бъде коригирано? Струва ли си руснаците да се боят от Световна война? Ще успее ли Русия да победи в такава война? Дали ще има съюзници? Къде ще се проведат главните сражения на Третата световна?
Самият живот поставя такива въпроси.

За да се ориентираме в тези проблеми и да разберем какво ни очаква в бъдеще, трябва първо внимателно да се огледаме назад, да анализираме историческите примери и прецеденти.

И така: ще има ли Трета световна война?

В това няма никакво съмнение. Ще има...


... Да, Русия вече е решила за себе си как вижда своята бъдеща съдба. Това е съдба на велика, наистина световна империя - Третият Рим от последните времена!

Съдба на глобален геополитически балансьор. На евразийско "сърце на света", призвано да уравновесява световните везни и да се противопостави на напора на сатанинското зло, като пази от него всички, които са готови да потърсят нашата закрила.

Съдба на пазителка на евангелските истини и християнските светини, на закрилница на неизопачените, истински нравствени начала в човешката душа - любовта, милосърдието, щедростта, праведността, целомъдрието, самопожертвуванието...

Така, че дали си струва да се страхуваме от наближаващата война, след като разбираме, че е неизбежна?

Православните християни са наясно, че външната канава на нашия индивидуален живот, на личната ни биография, както и на световната история като цяло, няма никакво самостоятелно значение. Всички наши възходи и падения, радости и несгоди, богатството и бедността ни, здравето и болестите - също както мирът и войната, сблъсъците между народи и държави, между цивилизации и култури - всичко това е суета на суетите, по думите на мъдрия Еклезиаст.

Смъртта на един човек или на милиони - сама по себе си е еднакво безсмислена, безполезна и безразлична от нравствена гледна точка, защото в крайна сметка смъртта е наша обща и неизбежна съдба. Всичко това: перипетиите на нашия живот, всички бури в човешката история придобиват своя висш, скъпоценен смисъл само в Църквата, само в Христос, в рамките на чудния Промисъл Божий. Само в процеса на промислителното ни спасение чрез Божията Благодат.

Да, духовните интеграли на спасителното житие твърде много се различават от нашата земна, житейска аритметика. Сметките в небесния офис се водят не така, както в нашето ежедневно човешко счетоводство. Светият отец Йоан Кронщадтски пише в своя прочут дневник "Моят живот в Христос":

"Светът се намира в състояние на дрямка, на духовен сън, спи. Бог го разбужда чрез войни, епидемии, пожари, разрушителни бури, земетресения, наводнения и слаби реколти..."

Какво, ще се опитваме ли като щрауси да крием главата си в пясъка през лицето на тези спасителни Божии лечения и промислителни хирургически операции, които помагат да се премахнат разложените тъкани и да бъде удължен животът на здравите клетки?

Във всеки случай, нашата суета не може да повлияе върху съдбата на човечеството, което е изгубило вярата си. Онова, което трябва да се случи - ще се случи!

Безумният свят - развратен, безбожен и отдал се на сатанинска горделивост, на бесовски егоизъм, бързащ да изпробва всеки грях, всяко беззаконие, по-скоро да изпие до дъното цялата чаша на "мерзостите земни", нима сам не призовава върху обезумялата си глава меча на Божието правосъдие, гнева Господен, страшните ангели на Апокалипсиса?

Нима ще бъдем толкова безумни, че да се съпротивляваме на онова, което Господ-Бог ни е отредил?

Светата Рус е непобедима.

Амин!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

неделя, 24 май 2015 г.

Руският език фактически е древнобългарски език, т.е. е диалект на българския език




Всем известен избитый постулат московской имперско-исторической «науки», что русский язык является наследником, так называемого, древнерусского языка, а украинский и белорусский языки являются его же побочными продуктами, которые возникли из-за существенных иностранных, в первую очередь, польских влияний.

На самом же деле, эту сентенцию целиком отрицают научные факты, которые, к сожалению, известны лишь узкому кругу специалистов-лингвистов.

Вот, к примеру, что говорит доктор филологических наук, ведущий научный сотрудник Российской Государственной библиотеки, профессор Татьяна Миронова: в современном русском языке более 55 процентов слов – церковнославянские. И грамматика у нас общая, процентов на 70. Большинство из нас даже не догадывается, что говорит на чистом церковнославянском, используя привычные слова и обороты.

Ей вторит профессор В. Троицкий: по исследованию лингвистов, 55 процентов русского языка восходит к церковнославянскому.

А вот, что по этому поводу говорит Церковь. Епископ Иларион (Алфеев): Церковнославянский язык отличается от русского только некоторыми грамматическими формами, семантикой отдельных слов и словосочетаний, особенностями синтаксиса, который в славянском языке чаще всего копирует греческий синтаксис, и небольшим количеством слов (несколько десятков), отсутствующих в современном русском языке. На освоение этого материала требуется не так уж много времени и сил.

Для тех, кто не знает, следует объяснить, что церковнославянский язык возник на основе древнеболгарского путем переводов на него с греческого Библии и других религиозных книг, осуществимых славянскими просветителями Кириллом и Мефодием в IX веке, но, в целом, это фактически — древнеболгарский язык.

Вот, к сравнению, примеры из живого болгарского языка:

наблюдавам, старая се, уважавам, заявявам, обявявам, трогвам, преодолявам, преподавам, принадлежа, отчуждавам, ругая; разписка, дописка, преработка, сказка, доклад, ужас, данни, задача, покупка, обстановка, постановка, обстоятелство, склад, випуск, недостатък; усърден, сложен, способен, опасен, нахален, бивш, необходим, необуздан, необятен, небрежен, незаменим, непоколебим, оправдателен, постоянен, преждевременен, произволен, недосегаем, умел; непременно, даже, вероятно, съблюдавам, занят,обязателен, удовлетворявам, сторонник, давление, съставление, ослабление, укрощение, основаване, съставяне, изследване, затъмнение, заседание, събрание, известие, отличие, условие, участие, събитие, съчувствие, качествен, свойствен, естествен, веществен; учителствувам, засвидетелствувам, странствувам, приветствувам, отсъствувам, учител, спасител, създател, читател, възпитател, просветител, доброжелател.

Эта лишь маленькая часть, тех слов, которые являются общими, как в русском, так и в болгарском языках. При этом, нужно отметить, что современный болгарский весьма отличается от староболгарского. А вот современный русский и староболгарский имеют большое сходство!

И так, основываясь на заключениях учёных можно смело констатировать тот факт, что русский язык, по меньшей мере, процентов на 55 — это СТАРОБОЛГАРСКИЙ!

Касательно остальной части слов в русском языке. Вот, к примеру, мнение представителя Совета Федерации РФ от правительства Калужской области Валерия Сударенкова:

— Достаточно взять словарь Ожегова, — сказал В. Сударенков, — и посмотреть на букву “а”. Там 900 иностранных слов, теперь уже ставших русскими, ибо как мы сегодня обойдемся без слов: “абажур”, “авиация”, “автобиография”, “автомат”, “агония” и так далее. Это только на одну букву. А если взять весь словарь, то найдем десятки тысяч слов, которые стали русскими.

Возникает, вполне логичный вопрос: Может ли язык, имеющий в своём составе более 55 процентов слов из ДРУГОГО языка, а также десятки тысяч слов тоже иностранного происхождения, называться САМОСТОЯТЕЛЬНЫМ ЯЗЫКОМ?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

петък, 15 май 2015 г.

Българомразецът граф Игнатиев, спомогнал за убиването на Левски, има главната заслуга за разпокъсването на българските земи



За митичния досега случай с откачения от някогашното патриотично българско военно разузнаване вагон с турски документи, доказващи вероломната руска роля в убийството на Левски, до днес само се шушукаше боязливо. Авторът на тези редове например е чувал за тази история, но беше предупреден, че тя е “твърде опасна” за разказване.

Ето че вече се пише по въпроса от автор, който се е уверил лично в автентичността на документите, за което трябва да бъде поздравен!

Преодоляно е едно от най-заплашителните табута на Петата колона в България. Направил го е Георги Георгиев в своята статия във Faktor.bg, която за първи път повдига на документална основа завесата на престъпната руска политика срещу самостоятелността на българската национална революция, подчинена с интриги, лъжи, манипулации, престъпления, подкупи, противопоставяния в революционните среди на имперските руските имперски цели.

В ivo.bg и в различни медийни изяви пишещият този текст не веднъж е поставял въпроса за руското съучастие в убийството на Апостола на българската свобода, неудобен на Русия с твърдата си решимост да се бори за нея с български сили без руско покровителство (и дори срещу него). Неподкупният Левски е бил пречка за руските имперски ламтежи и е бил “ликвидиран” (както са се изразявали по-късно болшевиките) с ръцете на турските власти, над които Граф Игнатиев е имал толкова голямо влияние, че е могъл да спаси всеки подсъдим в турско съдилище. Вместо това той “пасува” в полза на “ликвидирането” на най-опасния български конкурент на руските планове за контрол над бъдещето на българите. А както ще видите от статията на Георги Георгиев, руският българомразец Граф Игнатиев не се е ограничил само с пасивна роля в тази антибългарска дейност.



Граф Игнатиев

Коварството на руската дипломация в Цариград нанася жестоки щети върху българската национална кауза, Автор: Георги Георгиев, специално за Faktor.bg

През 1870 г., след като повече от 10 години българският народ се бори за църковна независимост, султанът издава ферман за независима Българска екзархия.

Територията на екзархията обхваща всички земи, населени с преобладаващо българско население – около 220 000 кв. км. с около 4 милиона българи – много повече от всеки друг етнос на Балканите.

Това никак не допада на имперската руска дипломация, която още от времето на Екатерина залага на гръцката Мегали идея в опит да осъществи своя мегаломански план – завземане на Балканите и проливите и възраждане на империя, подобна на Византия, начело с Романови.

Граф Игнатиев, консул на Русия в Цариград, наричан „вицеимператор” заради огромното си влияние в Османската империя, лично настоява българските владици да бъдат заточени, за

да се спре процесът на единение на българската нация и църква

Османските власти отстъпват пред граф Игнатиев и на 21 януари 1872 г. българските владици са заточени в Измир, но българите в Цариград се вдигат на протестно шествие срещу Високата порта. Над 3000 българи се събират на този протест. Великият везир Махмуд Недим паша приема Славейков и Икономов като представители на шествието, изслушва ги и обещава владиците да бъдат освободени.

Махмуд Недим паша удържа дадената дума: на 30 януари владиците са върнати в Цариград.

Нещо повече! През 1872 г. Руската църква, пак под натиска на граф Игнатиев и Вселенската патриаршия обявяват схизма против Българската църква. Махмуд Недим паша дава ултиматум на Патриаршията да признае Българската църква и вследствие нейният отказ изпраща заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере екзарх на основание на фермана.

Само месец по-късно граф Игнатиев след лична визита до султана

успява да отстрани Махмуд Недим паша

Трябва да отбележим, че още през 1861 г. предишният руски консул в Цариград – княз Лобанов успява да издейства заточение на българските владици в Диарбекир. Тогава владиците ни са заточени за три години. Поводът е, че за първи път през 1860 г. българските църковни дейци провъзгласяват Българската църква за независима и спират да споменават в молитвите руският император.

В същата 1861 г. Георги Раковски издава брошурата си „РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ”. Русия изисква от Сърбия и Влашко брошурата да бъде иззета и унищожена, а Първа българска легия на Раковски в Белград да бъде разтурена. Отново след намеса на злокобния руски консул в Белгард.

Паралелно с църковните борби се развива и революционното ни движение, възприело изцяло линията на Георги Раковски за освобождение със собствени сили и средства. Начело на БРЦК са негови ученици, а ръководителят Васил Левски неслучайно предупреждава, че „Тоз който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

След залавянето на Васил Левски лично граф Игнатиев настоява пред османските власти Апостолът да бъде съден от специален съд.


По настояване на графа в състава на съда са включени и българите:

хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович член на държавния съвет към империята.

Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община

Хаджи Мануил (Мано) Стоянов – член на софийският меджлис

Петър(Пешо) Тодоров-Желявеца, член на Софийският меджлис.

Целта е ясна – обезглавяване на националното ни освободително движение и подчиняването му на целите на имперската дипломация. Граф Игнатиев е искал да бъде сигурен, че Апостолът ще бъде осъден на смърт.

След години хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович ще заяви: „Каква стана тя?! На нас графа ни каза, че съдим обикновен крадец, пък то какво било?!”

Най-зловещата си роля,

обаче граф Игнатиев изиграва по време на Цариградската конференция на Великите сили, на която трябва да се реши и въпросът за територията на новата българска държава. Конференцията е свикана заради Априлското въстание и последвалите зверства и насилия срещу българското население, когато цяла Европа се надига в защита на българската кауза.

Конференцията започва през декември 1876 г., само че никой не подозира, че двете властващи в Европа империи – Русия и Австро-Унгария са се договорили тайно още на 8 юли със секретното Райхщадско споразумение.

Паралелно с конференцията в Цариград, Русия и Австро-Унгария провеждат среща на най-високо ниво в Будапеща, където подписват секретната Будапещенска конвенция. Клаузите са: Русия не възпрепятства Австро-Унгария при анексиране на Хърватска и Босна и Херцеговина, Австро-Унгария не възпрепятства Русия при евентуална инвазия на Балканите. Двете империи се задължават да не допуснат образуване на голяма и сплотена българска държава, а в случай на уреждане на въпроса на международна конференция, да си оказват взаимна дипломатическа подкрепа, което се и случва на Берлинския конгрес.

В същото време на конференцията в Цариград е постигнато съгласие за територия на новата българска държава, която почти напълно съвпада с границите на Българската екзархия, одобрена от всички Велики сили.

На 15 януари 1877 г. Русия и Австро-Унгария подписват Будапещенската конвенция и руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен телеграфически. Веднага започва совалка по саботиране на Цариградската конференция. Още на следващия ден е приет от султана, и му гарантира, че Русия ще се застъпи за запазване на значителни територии на Османска империя на Балканите.

Русия ще спази това свое обещание и така голяма част от Македония, Родопите, Тракия и Беломорието действително остават в пределите на Османската империя чак до 1912 г.

Планът на имперската руска дипломация по

разкъсването на българската нация и българските земи,

стартиран още на 8 юли 1876 г. и целящ недопускане на образуването на голяма и сплотена българска държава е в своя апогей. След два дни – на 18 януари Митхат паша заявява, че Османската империя се отказва от договореното на Цариградската конференция.

Едва ли руските дипломати са предполагали, че след години архивът на Османската империя ще бъде предаден от Ататюрк за претопяване в германска фабрика и, че българското военно разузнаване ще откачи целия вагон с архивата на империята, касаещ България, а личната кореспонденция на граф Игнатиев с османските власти ще попадне в ръцете на българското военно разузнаване.

Неслучайно само след 7 години, когато България обявява Съединението на част от разкъсаните ни земи, Руската империя е единствената държава, която се противопоставя и след неуспешни опити да провокира султана като суверен на Източна Румелия да въведе армията и да прекрати Съединението или най-малкото – да възрази официално, за да има повод Русия отново да вкара своите войски в България под претекст, че България нарушава Берлинския договор, Русия принуждава верния си слуга Сърбия да ни нападне в гръб. След това Русия ще скъса дипломатически отношения с България за 10 години.

Предстои да публикувам и секретните грами на руските дипломатически мисии в София, Пловдив, Букурещ и Цариград, в които ще видите още подлост и коварство – организиране на преврати, метежи, подкупване на български политици, организиране на убийства, въоръжаване на шайки, които да нахлуват в Източна Румелия с цел дестабилизация…

Русия ще получи заслуженото си! Когато през 1916 г. напада България заедно с Румъния през Добруджа и в гръб – през Макдония със специално създадения за целта Руски експедиционен корпус, командван от ген. Дихтерис, руските войски ще бъдат разбити на пух и прах от храбрата българска войска, а на 3 март 1918 г.

Русия ще капитулира пред България

и ще подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест –Литовския мирен договор. Над 1 милион кв. км. от територията на империята ще бъдат откъснати, а от грозните нокти на руския империализъэм ще се откачат Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Беларус, Грузия, Армения…

Част от тях ще бъдат анексирани отново, но процесите, започнали с този договор продължават и днес.

На 3 март 1918 г. Датата не е случайна. Избрана е от победителя! България!!!

По ирония на съдбата днес на името на злодея, граф Игнатиев, работил усърдно срещу свободата на България и пратил на бесилото Апостола е кръстена една от най-важните улици в София. А в учебниците по история, които трябва да възпитават бъдещите българчета, руският сътрап е представен като герой. Едва ли има друга държава, която може да си причини сама подобен позор.

Б.А. Прилагам:


1. Територия на Българска екзархия


2. Територия на България според Цариградската конференция


3. Територия на България, договорена от Русия и Австро-Унгария на Берлинския конгрес. Забележете колко от българските земи умишлено са предадени на Сърбия, Румъния, Гърция или умишлено оставени в пределите на Османската империя.



Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

понеделник, 4 май 2015 г.

Икономическата помощ на САЩ и Великобритания за Русия през Втората световна война



Само Америка доставила на Сталин 427 284 армейски камиона. Това били най-добрите в света, обичани от войските „Студебейкър“-и и „Додж“-ове. Освен това Съветският съюз получил от Америка 50 501 джипа „Вилис“. Това била кола, равна на която в света нямал никой. Американският джип бил прост и сигурен като същински боен другар, бил разузнавач, свързочник, вестовой, дозорен, конвоен, артилерийски наблюдател, сапьор, санитар, десантник и дори — чекист и политработник. От САЩ Сталин получил цял флот, наброяващ 595 кораба, от които — 28 фрегата, 105 подводници, 77 тралчика, 3 ледоразбивача (към ледоразбивачите съм особено неравнодушен), 140 ловци на подводници, 202 торпедни катера и т.н. Само Америка изпратила на Сталин 13 303 влекача и бронетранспортьора, 35 041 армейски мотоциклета, 8089 релсополагача, 1981 локомотива, 11 155 железопътни вагона, 136 000 тона експлозиви, 3820 906 тона продоволствие, предимно консервирано месо, краве масло, шоколад и т.н., 2 541 008 тона нефт и нефтопродукти, 2 317 594 тона стомана, включително и за танкови брони, 50 413 тона гьон, 15 010 900 чифта кожени войнишки обувки… Списъкът е безкраен. В него откриваме 4952 изтребителя „Аерокобра“ и 2410 „Кингкобра“, а общо изтребители от пет типа — 9681, 2771 бомбардировача А-20 и 861 Б-25, 423 107 полеви телефонни апарата, калай, кобалт, берилий, кадмий, кобалтова руда, 5807 тона алуминиеви тръби, 166 699 тона алуминиеви сплави, 624 тона алуминий на блокчета, 56 387 тона алуминиева ламарина, 34 793 тона бронз и месинг на блокчета, 7335 тона бронзова и месингова жица, 24 513 тона месингова и бронзова ламарина, 181 616 тона изолирани медни проводници, молибденов концентрат, магнезиеви сплави, мед, цинк, олово, никел, 350 000 тона манганова руда, 69 000 000 квадратни метра вълнени платове, 3 700 000 автомобилни гуми, освен това 81 000 тона каучук, радиостанции със стотици хиляди, напълно комплектувани нефтопреработвателни заводи, радиолокатори, торпили, морски мини, палатки войскови, щабни и лазаретни, мостови кранове за машиностроителни предприятия, полеви хлебозаводи, оптика — от снайперски мерници до най-сложни уреди за управляване на артилерийския огън, полеви кухни, цимент, релси със стотици хиляди тонове, хирургически инструменти, бодлив тел с десетки хиляди тонове, електрически крушки с десетки милиони, обзавеждане за болници, десантно-понтонерно оборудване, маскировъчни мрежи със стотици хиляди тонове, парашути, ковашко-пресово оборудване, особено точни шлайфмашини, стоманени тръби, булдозери, 8218 зенитни и 5815 противотанкови оръдия, 8701 артилерийски трактора, 473 000 000 артилерийски снаряда, автоматични пушки, автомати, картечници, навигационно оборудване за кораби, самолети и т.н., и т.н. до безкрайност („Красная звезда“ от 18 юли и 29 август 1991 г.; Виж. 1990, кн. 6; 1991, кн. 2; „Грани“. 1985, кн. 136, с. 220-231 „Вестфаль, 3. Роковые решения“. М., 1958, с. 114).

Освен Америка със стратегически стоки снабдявали Съветския съюз и други страни. Потребностите на Съветския съюз от алуминий възлизали на 4000 тона месечно (бившият член на Политбюро А. Микоян. ВИЖ. 1978, кн. 9, с. 64.). Днепърският алуминиев комбинат в Запорожие давал по 4500 тона алуминий месечно. Но той бил загубен. Производството на останалите съветски заводи било незначително. И затова Британия най-редовно доставяла на другаря Сталин по 2000 тона алуминий месечно (пак там). Потребностите на СССР от алуминий през войната били осигурени с доставки от САЩ и Британия. И когато комунистите се фукат с производството на бойни самолети през войната, редно е да се съгласим и да отдадем дължимото на авиационната промишленост на СССР. Но независимо от това трябва да си спомним и за произхода на „крилатия метал“ и на останалите неща, без които самолетите не могат да летят. Най-добрите в света съветски танкове имали най-добрите в света танкови двигатели ОВ. Основният метал в тяхната направа е алуминият. А откъде се е вземал той?

Съветският Северен флот получил само от Британия 27 бойни кораба, включително 4 подводници, освен това Британия предоставила на Сталин временно до края на бойните действия цял флот (извън американския) от 92 бойни кораба, включително линейния кораб „Роял Соверен“ и един кръстосвач. На възражението, че линейният кораб бил остарял, трябва да се отговори, че дотогава Съветският съюз изобщо нямал в Ледовития океан големи кораби — нито един линеен кораб и нито един кръстосвач. Британия доставяла авиаторски кожени облекла от най-високо качество. В Британия и днес е голям шик да се появиш с авиаторско кожено яке модел 1940 година, именно с такова, с каквото се фотографирали за спомен нашите прочути асове Кожедуб, Покришкин, Речкалов и Клубов. Модата на тези якета в Британия не минава. Защото са ги изработвали с особено старание. С тези якета Британия облякла сталинските соколи.

От 1 октомври 1941-ва до 31 май 1945 година само Америка изпратила на Сталин 2660 транспортни кораба, на които били натоварени 37 500 000 тона стратегически материали. Из пътя били потопени десетки транспортни кораби с 1 300 000 тона товар. Останалото стигнало до съветските пристанища. За съпровождане на керваните се ангажирали стотици бойни кораби на Америка и Британия, хиляди самолети и десетки хиляди хора. Само Британия загубила 19 бойни кораба, съпровождащи товари за Съветския съюз, включително два кръстосвача.

Victor Suvorov

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ