Истината ни прави свободни

неделя, 27 февруари 2011 г.

За достойнството на Християнството и недостойнствата на християните (Николай Бердяев)

За достойнството на Християнството и недостойнствата на християните

Николай Бердяев

I

Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде В Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, че всичките му усилия ще отидат напразно, тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. Евреинът отишъл и видял лицемерието, разпуснатостта, разврата, алчността, користолюбието, които царели тогава в папския двор и сред римското духовенство. Но резултатът от това изпитание бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал и приятелят му се престрашил да го попита за впечатленията му от Рим, отговорът бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости, които той е видял в Рим, щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра. И евреинът приел християнството.

Независимо от това, какво е имал предвид Бокачо, в този разказ ни се посочва верният път за апология на християнството.

Най-силното възражение срещу християнството са самите християни. Те съблазняват онези, които искат да приемат християнската вяра. В наши дни с този аргумент се злоупотребява много. За християнството съдят по християните на нашия маловерен век, век на широко разпространено неверие. По-рано за християнството съдели преди всичко по неговата вечна истина, по неговото учение, по неговите завети. Нашият век обаче е твърде погълнат от човека и човешкото. Със себе си лошите християни са засенчили християнството. Лошите дела на християните, извращаването на християнството, техните насилия впечатляват повече, отколкото самото християнство, повече ангажират вниманието, отколкото християнската велика истина. И за самото християнство мнозина от нашия век започват да съдят според християните - християни само външно, неистинни, изродени. Християнството е религия на любовта, но за него се съди по любовта и омразата на християните. Християнството е религия на свободата, но за него се съди по насилията, които християните са вършили в историята. Християните са тези, които компрометират християнството и съблазняват слабите.

Често се посочва обстоятелството, че представителите на други религии - будисти, мохамедани, евреи - са по-добри от християните, по-добре изпълняват заветите на своите религии. Посочват се и съвсем невярващи хора - атеисти и материалисти, които понякога са по-добри от християните, по-големи идеалисти в живота, по-жертвоготовни. Но цялото недостойнство, цялата низост на мнозина християни се състои тъкмо в това, че те не изпълняват християнските заповеди, изменят ги и ги извращават. За низостта на християните се съди по висотата на християнството, по несъответствието им спрямо тази висота. Но как може да се осъжда християнството заради недостойнството на християните, след като самите християни подлежат на съд за това, че не отговарят на достойнството на християнството. Ако последователите на други религии често са по-добри от християните, ако те по-добре изпълняват заветите на своята религия, това става, защото нивото на другите религии е по-лесно постижимо в сравнение с изключителната висота на християнството. По-лесно е да бъде човек мохамеданин, отколкото християнин. И ако християнинът бъде като мохамеданина, когото му дават за пример, той ще бъде твърде лош християнин, който не може да изпълни заветите на Христа. Най-трудно е да се осъществи в живота религията на любовта, но от това самата религия на любовта не губи своята висота и истинност. Християнството не е виновно за това, че неговата правда не се изпълнява и не се осъществява в живота.

Христос не е виновен, че заветите Му се потъпкват. Евреите, предани на своята вяра, обичат да казват, че огромното предимство на еврейската религия е В изпьлнимостта на нейните завети: еврейската религия е по-подходяща за човешката природа, по-лесно осъществима, по-добре отговаря на целите на земния живот и изисква по-малко жертви. Християнството е най-трудната религия, най-неосъществимата, най-силно противодействащата на човешката природа и изисква непосилни жертви. Затова представителите на еврейската религия смятат християнството за религия мечтателна, непригодна за живота и поради това вредна.

Нерядко нравственото достойнство на хората се оценява според вярата и идеала им. Когато материалистът, верен на своя мироглед, е добър човек, предан на идеята си, способен на жертви за нея, той вече прави впечатление и го сочат за пример. Но за християнина е неизказано по-трудно да стои на висотата на своята вяра, на своя идеал: той трябва да обича враговете си, да носи кръста си, да се бори неуморно със съблазните на света - неща, които не е длъжен да прави нито евреинът, нито мохамеданинът, нито материалистът. Християнството направлява нашия живот по линията на най-голямото съпротивление. Животът на християнина е саморазпъване.

II

Често се твърди, че християнството не е могло да се осъществи в историческия живот, и това се посочва като аргумент против него. Не само християните, казват, компрометирали християнството, компрометирала го и историята на християнството, историята на Църквата. И наистина, четенето на книгите по история на Църквата може да бъде твърде съблазнително за маловерните, защото тези книги описват борба на човешки страсти и интереси в християнския свят, извращаване и изопачаване на християнската правда в съзнанието на грешното човечество. Те често представят историята на църковния живот както историята на държавите, на дипломатическите отношения, на войните и т.н. външната, явна история на църковния живот лесно се описва и може да се предаде в достъпна на всички форма. А вътрешният, духовният живот на Църквата, обръщането на хората към Бога, достигането до святост не са явни неща и трудно се представят. Те остават като че ли скрити зад външната история. Хората по-лесно забелязват лошото, отколкото доброто, виждайки предимно външната страна на живота, а не вътрешната. Лесно е да се узнае външният живот на хората - каква търговия или политика водят, какъв семеен или обществен живот имат. Но замисляме ли се за това - как хората се молят на Бога, какъв е техният вътрешен живот, тяхната духовна борба с грешната им природа, какво е отношението им към Бога? Често ние не знаем почти нищо за това и даже не подозираме за съществуването на духовен живот у хората, с които се срещаме. Или знаем това само за близките си, които обичаме и към които сме особено внимателни. Във външния живот, открит за всички, лесно съзираме действието на греховните страсти. А какви борби на духа, полети към Бога, мъчителни усилия да се осъществи Христовата правда се крият зад този външен живот, ние не знаем или не искаме да знаем. Заповядано ни е да не осъждаме ближните си, но постоянно ги осъждаме по външните им дела, по израза на лицата, без да вникваме във вътрешния им живот. За историята на християнското човечество не бива да се съди по външните дела, по човешките грехове и страсти, които изопачават образа на християнството. Винаги трябва да помним какво е трябвало да преодоляват християнските народи в своята история, с какъв мъчителен труд е трябвало да побеждават своята стара греховна природа, своето вековно езичество, своето древно варварство, своите полузверски инстинкти. Християнството трябвало да преодолява материята, която оказвала страшна съпротива на християнския дух. Трябвало да се възпитават в религията на любовта онези, които били изпълнени с инстинкти на насилие и жестокост. Христос е дошъл, за да спаси болните, не здравите, грешниците, не праведниците, а човешкият род е бил болен и грешен род. Христовата Църква съвсем не е била призвана за външно организиране на живота и за външна, насилствена победа над злото. Тя разчита на вътрешното, духовно прераждане, на взаимодействието на човешката свобода и божествената благодат. Християнството по своята същност не може насилствено да унищожи злото в човешката природа. То признава свободата на човека.

Социалистите-материалисти много обичат да говорят, че християнството не се е реализирало, че то не е осъществило Царството Божие на земята. Ето вече близо 2000 години, откакто в света е дошъл Изкупителят и Спасителят на света, а злото продължава да съществува и дори се е увеличило. Светът се гърчи в мъки, страданията в живота не са намалели ни най-малко от това, че спасението се е извършило. Социалистите-материалисти обещават да осъществят без Бога и без Христа онова, което християнството не е могло да осъществи - братството между хората, правдата в обществения живот, мира, Царството Божие на земята (и невярващите в Бога понякога обичат да употребяват израза „Царството Божие на земята"!). Единственият опит за реализация на материалистическия социализъм, който ние знаем - руският опит - не потвърждава тази претенция. Обещанието на материалистическия социализъм да осъществи правдата на земята, да премахне злото и страданието предполага осъществяване не чрез човешката свобода, а чрез насилието върху нея, по пътя на външната, принудителна социална организация, която трябва да направи невъзможно външното зло, по пътя на социалната принуда на хората към добродетел, към добро, към правда. Тук именно е и огромната разлика между него и християнството. Тъй нареченият „неуспех на християнството в историята" е свързан с човешката свобода, със съпротивата на човешката свобода срещу Христовата свобода, със съпротивата на злата воля, която християнската религия смята за невъзможно външно да насилва и да принуждава към добро. Не иска, защото самата християнска правда предполага свобода и очаква вътрешна, духовна победа над злото. Държавата може външно и насилствено да слага граници за проявата на златa воля и е длъжна да прави това, но по този път не се побеждават вътрешното зло и грехът. Такъв въпрос не съществува за материалистическия социализъм, за него не съществува самият въпрос за зло и грях, за вътрешен духовен живот. За него съществува само въпросът за страданието и социалната неправда, за външната, социалната организация на живота.

Бог не иска да насилва, не иска външно тържество на правдата, Той иска човекът да бъде свободен. За това може да се каже, че Бог търпи злото и не го унищожава насилствено, а го използва за целите на доброто. Христовата правда не може да се осъществи насилствено. Комунизмът иска да наложи своята правда по пътя на насилието, отрича свободата на духа, защото отрича духа, и затова му е по-лесно да „осъществи" тази правда. Ето защо аргументът срещу християнството, почиващ върху „неуспеха на християнството в историята", е несъстоятелен. До Царството Божие не се стига чрез принуда, то не може да се осъществи без духовно прераждане, което винаги предполага свобода на духа. Християнството е религия на кръста, то винаги вижда смисъла на страданията. Христос ни приканва да вземем кръста си и да го носим, да носим тегобата и бремето на грешния свят. Осъществяването на Царството Божие на земята, земно щастие и земна правда без кръст и страдания е лъжа за християнското съзнание - една от онези съблазни, които Христос е отхвърлил в пустинята. Християнството не обещава непременно да се осъществи и да тържествува на земята. Христос дори се съмнява дали ще намери вяра, когато дойде на края на времената, и предрича крайно обедняване в света откъм любов. Λ. Н. Толс той смяташе, че Христовите заповеди могат да се осъществяват лесно, че за това е достатъчно само да се осъзнае тяхната истинност. Но това бе грешката на неговото твърде разсъдъчно съзнание, за което бяха скрити и тайната на свободата, и тайната на благодатта. Това бе оптимизъм, противоречащ на дълбоката сериозност и трагичност на живота.

Апостол Павел казва: „Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене." (Римл. 7:19, 20) ТоВа е свидетелството на най-великия сред християните, който ни разкрива дълбочината на човешкото сърце. Оттук виждаме, че „неуспехът на християнството" е човешки неуспех, а не Божи.

III

Християнското човечество е извършило в историята си тройна измяна към християнството. Отначало то извращавало Христовото учение и го осъществявало зле, после съвсем отпаднало от него и най-накрая, което е било и най-голямата низост, започнало да проклина християнството за злините, които само вършело в християнската история. Когато критикуват християнството, имайки предвид грешките и пороците на християнското човечество, хората критикуват извращаването и неизпълнението на Христовата истина от човека. За тези именно човешки грехове, пороци и извращения те са и отпаднали от християнството. Човекът извращава християнството и същият този човек въстава срещу извращението - и срещу самото християнство. В думите на Христос, в Неговите завети, в Свещеното Писание и Свещеното Предание, в учението на Църквата, в живота на светиите няма да намерите нищо от онова, срещу което въстават критиците на християнството. Трябва да се съпоставят идеален принцип с идеален принцип, реален факт с реален факт. И комунизмът може да бъде защитаван с аргумента, че на практика той е зле осъществен и извратен, също както и християнството. Комунистите проливат кръв, насилват, лъжат, за да осъществят своите цели. За да осъществят своите цели, и християните са проливали много кръв, насилвали са и са лъгали. Да се приравняват обаче на това основание християнството и комунизмът би било очевидна грешка. В Евангелието, в заветите на Христос, в учението на Църквата, в образите на светците, т.е. в съвършената реализация на християнството ще намерите благата вест за идването на Царството Божие, повик към любов, към кротост, към саможертва, към служене на ближния, към сърдечна чистота. Там няма да откpueтe повик към насилие, към злоба, към отмъщение, към омраза, към корист. У Маркс, вдъхновителя на комунизма, обаче в самата негова теория, в неговата идеология ще видите призиви за насилие, за злобна омраза на една класа към друга, за отмъщение, за користна борба за интересите и нито помен от любов, саможертва, кротост, духовна чистота. Християните в историята са и насилвали, и отмъщавали, и проявявали корист. И нерядко са се прикривали зад името на Христос, но никога в тези случаи те не са изпълнявали заветите на Христос.

Противниците на християнството обичат да посочват случаи, когато християните са прибягвали до кървави насилия, за да защитят и разпространят християнската вяра. Този факт сам по себе си е безспорен, но той доказва само това, че християните са били изпълнени със страсти, че природата им не е била просветена, че със своята греховност те са изопачавали най-правото и свято дело и че не са схващали духа на своята вяра. Когато Петър, в желанието си да защити Иису- са, извадил меча си и като ударил слугата на първосвещеника, отсякъл ухото му, Иисус му казал: „Прибери ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат." (Мат. 26:51, 52)

Божествената истина на християнството се възприема от хората, пречупва се в греховната природа на човека, в неговото ограничено съзнание. Християнското откровение и християнският религиозен живот, както впрочем и всяко откровение и всеки религиозен живот, предполагат не само битието на Бога, но и битието на човека. И ето - човекът, макар и да се просвещава от светлината на благодатта, която идва от Бога, възприема самата Божия светлина съобразно устройството на своето духовно око, поставя на божественото откровение границите на своята природа, на своето съзнание. Бог се е откривал на еврейския народ и това се описва в Библията. Но гневът, ревността, яростта, отмъщението, които проявява Бог-Яхве в Библията, не са свойства на Бога, взети от Неговата вътрешна природа, а само образ на Бога, пречупен в съзнанието на еврейския народ, начин за възприемане на Бога от народа, комуто са били тъй присъщи гневът, яростта, ревността, отмъщението. Християнската истина не само се Възприемала от хората ограничено, но се и извращавала. Извращавало се от хората и учението за Бога. Когато нерядко си представяли като източен деспот, абсолютен монарх; и учението за изкуплението, което си предоставяли като решение на съдебен процес. Възбуден от обидения и прогневен Бог срещу човека за нарушаване на волята Му. Подобно извратено, човешко ограничено схващане за християнските догма- ти довеждало до отпадане от християнството. Извращавало се и самото понятие за Църквата. Последната се схващала външно, отъждествявала се с йерархията, с обредите, с греховете на обикновените християни; в нея се виждали преди всичко външността, учреждението. По-дълбокото и вътрешно разбиране за Църквата като духовна организация, като мистично тяло Христово (определение на св. апостол Павел) оставало на втори план, достъпно само за малцина. Литургията, тайнството се възприемали като външен обред и към тях се отнасяли като към обред. Дълбокият тайнствен смисъл на литургията оставал скрит за външно-християните. И затова те лесно напускали Църквата, съблазнявайки се от пороците на духовенството, от недостатъците на духовните учреждения, твърде много напомнящи държавните учреждения, от външното отношение на обикновените християни към вярата, от лицемерното благочестие.

Винаги трябва да се помни, че в Църквата има и божествена, и човешка страна, че животът в Църквата е богочовешки живот, взаимодействие между божественото и човешкото. Божествената основа на Църквата е вечна и непогрешима, свята и чиста: тя не може да се изопачава, и портите адови няма да и надделеят. Божествената страна на Църквата е Сам Христос - Главата на Църквата, евангелското нравствено учение, основните начала на нашата вяра и църковните догмати, тайнствата, действието на благодатта на светия Дух в Църквата. Човешката страна пък е погрешима и изменчива. В нея може да има извращения, болести, упадък, охлаждане, както може да има и творчески импулс, развитие, обогатяване, възраждане. Греховете на хората, на църковната йерархия не са грехоВе на С1ъркВаша, Взета В нейната божествена същност, и ни най-малко не намаляват светостта на самата Църква. Християнството се противопоставя на грешната човешка природа, желае нейното просвещаване и преобразяване, а човешката природа се противопоставя на християнството, мъчи се да го изопачи. Води се постоянна борба между божественото и човешкото, при което ту божественото просвещава човешкото, ту човешкото извращава божественото. Християнството въздига човека, поставя го в центъра на света. Синът Божий станал човек, приел човешки образ и с това осветил човешката природа. Християнството сочи на човека върховната цел на живота, говори за високия произход на човека и за високото му назначение. Но християнството, за разлика от многото други учения, не ласкае човешката природа в нейното греховно, паднало състояние. То изисква от човека героично самопреодоляване.

Човешката природа, поразена от първородния грях, е с намалена вместимост. Тя трудно вмества божествената истина на християнството, трудно разбира богочовешката правда, възвестена с идването на Христа-Богочовека. Христос учи да обичаме Бога и да обичаме ближния, човека. Любовта към Бога и любовта към човека, към живото човешко същество, са свързани помежду си неразделно. Чрез Бога, чрез Единия Отец ние обичаме ближните - нашите братя и чрез любовта към братята, към ближните ни се открива и любовта към Бога. „Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас." (1 Йоан 4:12) Христос бил Син Божи и Син човешки. Той ни е открил и съвършеното съединение между Бога и човека, открил ни е човечността на Бога и божествеността на човека. Но природният човек трудно Възприема тази пълнота на Богочовешката любов. Той възприема Истината на части. Ту се връща към Бога и се отвръща от човека, готов е да обича Бога, но към човека се отнася с нелюбов, с равнодушие, с жестокост - както е било в средните векове. Ту пък се възвръща към човека, готов е да го обича и да му служи, но пък се отвръща от Бога и враждува срещу самата идея за Бога като вредна за доброто на хората - както е в по- ново Време, при хуманизма, при хуманистичния социализъм. И разкъсали богочовешката истина, откъснали любовта към човека от любовта към Бога, хората нападат християнството, обвиняват го за онова, за което сами са виновни.

IV

Нетърпимостта, фанатизмът и жестокостта, нерядко проявявани от християните в историята, са били последица от неспособността на човешката природа да вмести в себе си пълнотата на християнската истина за любовта и свободата. Човекът усвоил само част от тази истина и си останал с нея, а пълнотата на истината, пълнотата на светлината се оказали достъпни само за малцина. Човек е способен да изопачава всичко, дори най-възвишената истина, и да я използва като оръдие за страстите си. Дори апостолите, когато били около Самия Божествен Учител, в лъчите на светлината, излъчвана от Неговата Личност, и те понякога изопачавали християнството, разбирайки Христовата истина твърде страстно, твърде по човешки, привнасяйки доста често ограничеността на своя еврейски мироглед. Когато се напада християнството от средните векове, когато се укорява християнската вяра за кладите на Инквизицията, за насилията над съвестта, за фанатизма и нетърпимостта, за жестокото отношение към човека, то в този случай въпросът се поставя съвсем неточно. Нападките срещу средновековното християнство, основани върху констатираните несъмнени факти, макар понякога и пресилени, съвсем не са нападки срещу християнството, а срещу средновековните християни. И в края на краищата в тези случаи хората сами себе си осъждат. На средновековния католицизъм бил присъщ лъжливият теократически принцип, според който Църквата се смятала за твърде сходна с държавата и на папите се приписвала властта над света. Но не католическата църква е виновна за средновековните жестокости и нетърпимост, а варварската природа на човека. Средновековният свят е бил варварски свят, изпълнен с жестоки и корави инстинкти. Църквата се стараела да организиpa този Варварски свят, склонен към анархия, да смекчи неговата жестокост, да го християнизира, но тоВа и се удавало отчасти, тъй като съпротивата на непросветената човешка природа била твърде голяма. Средновековният свят формално се смятал за християнски, но всъщност бил полухристиянски-полуезически. За това, разбира се, не може да се вини християнството, което не е могло насилствено да направи света християнски. Самите хора в църковната йерархия били грешни и привнасяли в живота на Църквата човешки страсти, били властолюбиви и нерядко извращавали Христовата истина. Но и затова пак не самата Христова истина била виновна - това е било грях на християните, а не на християнството. Божествената основа на Църквата оставала непокътната, неизвратена от хората - и ги просвещавала. Евангелският глас на Христос звучал с предишната си чистота. Без Църквата, без християнството варварският и жесток средновековен свят би се задушил от кръв, духовната култура би загинала окончателно. Античната гръко-римска култура в най-върховните си постижения била запазена от Църквата и предадена на новото време! Единствените учени, философи, културни хора в средните векове били монасите. Благодаренце на християнството се оформил и типът на рицаря, в който били смекчени и облагородени варварството и грубостта. Но дори природното варварство на средновековния човек понякога стои по-високо от механичността на съвременния цивилизован човек.

Такава е истината и за Римската църква, въпреки че от православна гледна точка в самата организация на римокатолицизма и в богословското му учение били привнесени грешки и извращения. Що се отнася до Православната църква, тя няма нищо общо с инквизицията, с насилието в областта на вярата и съвестта, с фанатизма. Насилията у нас са идвали най-вече от държавната власт и историческият грях на Православната църква (откъм човешката й страна) е бил нейното твърде голямо подчинение на тази власт. Човешки грехове и слабости е имало и в Католическата, и в Православната църква. Но недостатъците на християнството в света са били винаги недостатъци на християнските, човешки недостатъци, а не Божи; неуспехът на християнството бивал човешки неуспех, а не Божи. Ако вие не осъществявате правдата, виновни сте вие, а не самата правда.

Хората се стремят към свобода и не искат да бъдат принуждавани към добро. А за последиците от безкрайната свобода, дадена им от Бога, те обвиняват пак Бога. Но кой е виновен за това, че човешкият живот е пълен със зло? Християнството ли? Христос ли? Христос никога не е учил на онова, за което критикуват, хулят и отхвърлят християнството. Ако хората следваха учението на Христос, не би имало за какво да се отрича християнството. Херберт Уелс представя един диалог между хората и Бога. Хората се оплакват на Бога, че животът е пълен със зло и страдания, войни, насилия и пр., че е непоносим. Бог им отговаря: „Щом това не ви харесва, не го правете!" Този убедителен по своята простота разговор е твърде поучителен. Християнството съществува в света при страшната съпротива на силите на злото. Не само човешкото, но и свръхчовешкото зло се съпротивлява. Срещу Христос и Неговата Църква въстават силите на ада и тези адски сили действат не само извън Църквата и християнството, но и вътре в тях, за да разлагат Църквата и извращават християнството. Мерзостта на запустението е на свято място, но от това християнството не става по-малко свято.

Напротив, ако имаха духовно прозрение, хората навярно биха видели, че извращавайки християнството, изменяйки му и проклинайки го за онова зло, за което то не е виновно, те разпъват Христа. Христос вечно пролива кръвта си за греховете на света, за греховете на ония, които Го отхвърлят и разпъват. За истината не бива да се съди по хората, и то по най-лошите от тях. Трябва да се вгледаме право в лицето на Истината и да видим струящата от нея светлина. В човешките отношения за Истината трябва да се съди по добрите, а не по лошите. За християнството трябва да съдим по апостолите и мъчениците, подвижниците и светците, а не по огромната маса полухристияни-полуезичници, които вършат всичко, за да изопачат образа на християнството в света.

Две големи изпитания са били пратени на християнското човечество в света - изпитанието чрез гонение и изпитанието чрез тържество. Първото изпитание - чрез гонение, християните издържали и дали образци на мъченици и герои. Издържали го в самото начало на християнството, когато били подложени на гонения от страна на Римската империя. Издържат го и в наши дни, когато в Русия комунистическата власт подлага на гонение християните. Много по-трудно е обаче да се издържи изпитанието чрез тържество. Когато император Константин се преклонил пред кръста (313 г.) и християнството станало господстваща, държавна религия (382 г.), тогава започнал и дългият период на изпитание чрез тържество. Но това изпитание християните издържали не така добре, както изпитанието чрез гонение. От гоними християните нерядко сами ставали гонители, съблазнявали се от царството на този свят, от господството над света. Тук именно християните привнесли онези изопачения на християнството, които станали предмет на обвинения срещу него. И пак не християнството е виновно за това, че хората не са съумели да извлекат радост от неговото тържество в света, че това тържество се превърнало в изопачаване на самия образ на християнството. Христос наново бил разпънат от хора, които се смятали за Негови слуги на земята, но които не могли да схванат духа на християнството.

V

Нашите съвременници, вече много далече от християнството, често мислят, че християнската Църква трябва да се състои от съвършени хора, от светии, и я осъждат за това, че в нея има грешни, несъвършени, лоши християни. Това е най- използваният аргумент срещу християнството. Но тук липсва разбиране за същността на Църквата. Тя съществува преди всичко и тъкмо за грешниците, за несъвършените, за погиващите. Църквата винаги снизхожда в грешния свят и действа сред стихиите на света, сред потъналите в греха. Църквата е небесна по своя произход и вечна в основата си, но тя действа на земята и във времето. Тя не стои във висините, далече от гърчещия се в мъки грешен свят. Тя трябва да помогне преди всичко на този свят, да го спаси за вечния живот, да го издигне към небето. Същността на християнството е в съединението на вечността и времето, на небето и земята, на божественото и човешкото, а не в отделянето от времето, от земята, от човешкото. Временното, човешкото трябва не да се отрича и отхвърля, а да се просветлява и преобразява. В първите векове на християнството имало една секта, т.нар. монтанисти, които твърдели, че Църквата се състои изключително от съвършени и светци, и искали да се изключат от нея всички грешни и несъвършени. За монтанистите Църквата е била общество от хора, получили особените дарове на Светия Дух. По такъв начин по-голямата част от грешното християнско човечество оставало извън Църквата. Истинното църковно съзнание осъдило монтанизма и утвърдило схващането за Църквата като общност от спасяващи се грешници. Светиите са ограда и опора на Църквата, без тя да се състои изключително от тях. На нея принадлежи спасяващото се от греховете човечество във всичките му степени на съвършенство. Църквата на земята е църква воюваща, бореща се със злото и греха и още не прославена. Сам Христос ходел сред митарите и грешниците, заради което го осъждали фарисеите, а Църквата Христова трябва да прилича на Христос. Тя не може да бъде само с чистите и съвършените, тя трябва да бъде най-вече със загиващите. Християнството, което би признавало само чистите и съвършените, би било фарисейско християнство. Състраданието, снизхождението, милосърдието към ближните, отрупани с грехове и несъвършенства, е дело на християнската любов, изискване на християнското съвършенство. Да се осъжда християнството за оная земна кал, която е полепнала по Църквата в нейния исторически ход, е фарисейство. А едва ли и тия, които осъждат, са тъй чисти и съвършени.

Монтанизмът е пример за фалшив максимализъм в християнството. Но подобен максимализъм има нехристиянска природа, проява е на духовна гордост, на недостиг на любов, на лъжлив морализъм. Лъжата на максимализма се състои В тоВа, че поставяме максимални изисквания не към себе си, а към другите. Осъждаме другите за това, че не проявяват максимална чистота, съвършенство, святост, а сами не се наемаме да осъществим тази максимална чистота, съвършенство, святост. Онези, които наистина са достигнали максимално съвършенство и святост, обикновено не осъждат другите. Светите старци са твърде снизходителни към хората. Човек трябва да поставя максимални изисквания преди всичко към себе си, а не към останалите. Да се поставят максимални изисквания към другите е обикновено лицемерие и фарисейство. Християнството е религия на любовта и като такава то обединява суровостта, строгостта, максималните изисквания (преди всичко към себе си), със снизхождението, милосърдието, мекотата (в отношението към ближните). Онези пък, които осъждат християнството въз основа на греховете на християните, дори и не се опитват сами да осъществят неговите върховни изисквания. За нашите съвременници това осъждане е само повод да изразят враждата си към християнството и оправдание за тяхната измяна спрямо него. Те се прикриват зад фалшив морализъм.

В това отношение християнството твърде много се отличава от толстоизма, който е нереален морализъм. Лев Толстой радикално и жестоко критикува т.нар. историческо християнство и критиката му често е справедлива. Той твърди, че християнството се е изповядвало само като отвлечено учение, без да се осъществява в живота, без да се изпълняват заветите на Христос. За самия Толстой християнството се изчерпва с нравственото учение на Христос, с Неговите заповеди, а тайнствената, мистичната страна на християнството му е противна и неразбираема. Той мисли, че всичко зависи от истинското съзнание и че лесно може да се осъществи онова, което вече е осъзнато. Ако се осъзнае истинният закон на живота, законът на стопанина на живота, т.е. на Бога, то само заради това той вече лесно ще може да се приложи. Л. Толстой не признава свободата на човека и не чувства злото, заложено дълбоко в човешката душа. За него злото винаги е последица от измамно съзнаване, погрешно разбиране на живота. Той вижда извора на злото в съзнанието, а не във волята, не в свободата. И затова за победата над злото той не чувства нужда от Божията помощ, от благодатта. Необходимо е само да се промени съзнанието. За Л. Толстой Иисус Христос не е Изкупител и Спасител, а само велик учител на живота, възвестител на жизнените правила, на нравствените заповеди. И Л. Толстой смята, че човек лесно може да осъществи християнството в живота, че по-лесно, по-изгодно и по-умно е да се живее по закона на Любовта, отколкото по закона на Омразата, по който светът живее днес. Той казва, че Христос учил да не се вършат глупости. Християнството не се осъществило в живота, Христовите заповеди не се изпълнили, понеже за това пречело лъжливото богословско учение, насочило всичкото си внимание в самия Христос, очакващо всичко изключително от изкуплението, извършено от Него, и от Божията благодат. И Л. Толстой грубо се нахвърля върху църковното християнство. Той е прав, когато иска сериозно отношение към християнството, когато зове към осъществяване на Христовите заповеди в живота, но страшно се заблуждава, когато мисли, че е лесно да се стори това, че е достатъчно само нашето съзнание и че това може да стане без Христос - Спасителя, без благодатта на Светия Дух. Л. Толстой изисква от хората максимализъм при осъществяване на Божиите заповеди и сам изпада в лъжлив морален максимализъм. Самият той не можеше така лесно да осъществи в живота си учението, което изповядваше. Той не можа да стори това до края на живота си и затова едва преди самата си смърт напусна своето семейство и стана странник, но само за няколко дни.

Учението на Л. Толстой и неговият жизнен път са твърде поучителни. Толстой осъждаше християнството и смяташе за истинско само своето собствено християнство. Той обвиняваше по-голямата част от хората в безнравственост заради това, че не се отказват от собствеността си, че не работят физически труд, че ядат месо, пушат и пр. Но той не беше в състояние да осъществи нравствения максимализъм в живота си. Любовта за него се бе превърнала в безблагодатен закон u В извор за осъждане. Л. Толстой бе особено критичен и каза много Верни неща за греховете на християнския свят, за греховете на християните. Той справедливо изобличаваше не християнския характер на културата и на обществото. Но зад християните той не виждаше самото християнство, пропускаше го заради греховете, несъвършенствата и извращенията на християните. Гордостта на неговия разум му попречи да стане вътрешно християнин. Той не прие в себе си Христа. Христос си остана за него само външен учител на живота. Л. Толстой бе гениален човек и усилено търсеше Божията правда. Но огромното мнозинство от хора, необладаващи нито неговия гений, нито жаждата му за Божията Правда, осъждат с християните и самото християнство, без да се стремят да осъществят в живота каквото и да е съвършенство, без да страдат от въпроса за смисъла и оправданието на живота.

VI

Погрешна е мисълта, че е лесно да се осъществят Христовите завети и че християнството не е истинска религия, защото християните лошо са осъществили заветите на религията си. Не по-малко грешно е и да се мисли, че не бива да се опитваме да осъществим християнството във всичката пълнота на живота, че не бива да се стремим към съвършенството на Небесния Отец, към (Царството Божие. Целият живот на християнина трябва да стои под този знак: търсете първо царството на Бога и всичко останало ще ви се предаде. Не бива да се парализира волята към съвършенство, към Божията правда, към Царството Божие на това основание, че човешката природа е греховна и че все едно съвършенството е непостижимо на земята. Човек трябва да осъществява Божията правда, независимо от това, ще се осъществи ли тя в пълнота в живота. Нека малцина на земята да осъществяват правдата Христова, нека човек я осъществи поне за един час в живота си, но нека тя се осъществява. Ако постоянните укори на хората, че християните не осъществяват християнството в живота преминаващи в отричане на самото християнство са лицемерие, то не по-малко лицемерие е и отказът да се осъществява Христовата правда въз основа на това, че все едно тя е неосъществима. Истинският път е тъкмо в усилието да се осъществи Христовата правда, в търсенето на царството Божие, като не се осъждат другите хора ближните.

Християнството е встъпило в съвсем нова епоха, когато вече човек не ще може да се отнася външно към вярата си и да се ограничава с обрядно благочестие, когато християните ще трябва по-сериозно да се отнасят към осъществяването на своето християнство във всичката пълнота на живота, ще трябва да осъществяват вярата си чрез своята личност, живот, вярност към Христа и към Неговия завет - любовта, противопоставяща се на злобата на света. В нашата Православна Църква днес се извършва подборът на най-добрите, най- искрените, най-пламенните, най-жертвоготовните, най-верните на Христа и отпадането на онези, които са били само външно, по традиция православни, без да са разбирали смисъла на вярата си и онова, което тя ги задължава. Би могло да се каже, че отминава времето, когато се смесваше християнството с езичеството и настъпва време на много по-чисто християнство. Християнството губеше много от това, че бе господстваща, държавна религия, и Църквата се съблазняваше от меча на Кесаря, към който прибягваше за насилие над ония, чиято вяра се различаваше от господстващата. Затова, в съзнанието на мнозина християнството бе престанало да бъде религия на Кръста, с него се свързваше образът на гонителя, а не на гонения. Християнството се приемаше от мнозина като освещаване на езическия бит без истинно просветляване и преобразуване. Но сега настъпват времената, когато християнството наново става гонено, и затова от християните се изисква повече героизъм и жертвена любов, повече целеустременост и съзнателност при изповядването на вярата. Настъпват времена, когато християните ще престанат да бъдат съблазън по пътя към християнството.

VII

Християнската Вяра ни зове да търсим преди Всичко Царството Божие и Божественото съвършенство. Но на християнската вяра са чужди мечтателността и утопизмът, псевдомаксимализмът. Християнството е реалистично и светите отци винаги са призовавали към духовна трезвост. Християнското съзнание вижда всички трудности, които лежат по пътя на съвършения живот. То знае, че в Царството Божие се влиза с усилие. Християнството ни зове винаги да вървим от вътрешното към външното, а не от външното към вътрешното. По никакви външни, насилствени пътища не може да се достига съвършен живот - личен или обществен. Необходимо е вътрешно, духовно прераждане. А това последното е дело на свободата и благодатта и в никакъв случай не на необходимостта и принудата. Съвършени християни и съвършени християнски общества не може да се създават по никакъв принудителен начин. Необходима е действителна, реална промяна в душите на хората и в душите на народите. От това, че хората се наричат християни, от това, че даже изповядват християнската вяра, не следва още, че те са достигнали съвършен живот. Осъществяването на християнското съвършенство в живота е безкрайна и трудна задача. Само малцина подвижници се изкачват до върха на съвършения християнски живот. Отхвърлянето на християнството заради несъвършенството и лошите качества на християните е всъщност незнание и неразбиране на първородния грях. За онези, които съзнават този грях, е ясно, че недостойнството на християните може само да потвърди, а не да опровергае достойнството на християнството. То е религия на изкуплението и спасението от греха. Християнството възвестява истината за това, че светът в зло лежи и че човекът е грешен. Различните други учения смятат, че може да се достигне съвършен живот без действителна, реална победа над злото. Християнството обаче не смята така. То се стреми към реална, духовна победа над злото, духовно прераждане и възраждане. То е по-радикално от другите учения и изискванията му са по-големи.

Най-отрицателната черта на християнството в историята е било това, че твърде много неща и много хора са носели външни християнски етикети и знаци, но всъщност не са били реално християнски. Няма нищо по-отвратително от лъжата, притворството и лицемерието. Тъкмо това предизвиква протест и отхвърляне. Държавата се наричаше християнска и носеше символите и знаците на християнството, но не беше реално християнска. Същото би могло да се каже и за християнския бит, за християнската наука и изкуство, за християнското стопанство и право, за цялата християнска култура. Всичко се наричаше християнско, но реалното преобразуване и просветление не отговаряше на това име. С християнството се оправдаваше дори експлоатацията на човека от човека в социалния живот, защитаваха се богатите и силните на този свят. Старият езически човек, в когото бушуваха греховните страсти, живееше в християнския свят и бе призван за християнско преустройване на живота. Църквата му въздействаше вътрешно, но не можеше насилствено да победи неговата стара греховна природа. Това е вътрешен, таен процес. Царството Божие идва скрито. В християнския свят се напластиха много лицемерие и лъжа, много условност и реторика. Това не можеше да не възбуди протест. Протестът срещу християнството и отпадането от християнството нерядко биваха само искрено желание всичко външно да подхожда на вътрешното. Ако вътре няма християнство, то нека и отвън да няма такова. Ако държавата, обществото, културата вътрешно не са християнски, то нека те не се и наричат християнски, нека не се преструват и нека не лъжат. Този протест имаше и добрата си страна - нелюбов към лъжата, любов към правдата. Но заедно с правдивостта и искреността, с протеста срещу лъжата и лицемерието изпъква и нова лъжа, ново лицемерие. Въз основа на това, че хората и обществото са били нереално, недействително, притворно, лицемерно и външно християнски, започнаха да твърдят, че самото християнство е неправда и лъжа и започнаха да смятат злото у хората за зло в самото християнство. И при това положение, разбира се, започнаха да смятат, че стоят на по-голяма висота, че са по-съвършени и изповядват по-истинен мироглед. Вместо християнското лицемерие се яви лицемерие противохристиянско. Противниците на християнството мислят, че са по-добри от християните, че са по-просветени и по-добре знаят истината. А всъщност те са съблазнили се от света хора, които са се отрекли от истината, поразени повече от човешките изопачения на Истината, отколкото от самата Истина. Те са по-лоши от християните, понеже са изгубили чувството за грях. Ницше яростно атакуваше християнството, защото виждаше само изродените, външните християни, а не виждаше и не разбираше самото християнство.

Християнският свят изживява криза, която го разтърсва до самите му първооснови. Човешката душа жадува да проникне в дълбините на самия живот, жадува да узнае най-същественото и нужното, иска да живее в истината и правдата. В наши дни под влиянието на всички преживени сътресения хората преди всичко желаят с нищо неприкрита и неизопачена правда. Човекът е изморен от лъжата, от условностите, от външните знаци и форми, сменили истинната реалност на живота. И човешката душа би желала да види християнската Истина без посредничеството на лъжата, привнесена от християните, би желала да се приобщи към Самия Христос. Заради християните хората забравиха Христос, престанаха да Го виждат. Християнското възраждане ще бъде преди всичко обръщане към Христа, към самата Христова Истина, освободена от човешките изопачения и приспособявания. Съзнанието за непреодолимостта на първородния грях не трябва да потиска в човека съзнанието за отговорността му към Христовото дело в света, а трябва да мобилизира енергията за служене на това дело.

Реалното осъществяване на християнството, на Христовата Правда и Христовите завети изглежда понякога непосилна, безнадеждна задача. Но самото християнство ни учи, че само с човешки сили то не може да се осъществи в живота. Невъзможното за човека е възможно за Бога. Вярващият в Христа знае, че не е сам, че Сам Христос е с него; че е повикан да осъществява в живота Христовата правда заедно с Христа, своя Спасител.

Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята!

Съвременните семейства

Денят на християнското семейство и младеж отдавна отмина, беше на 21 ноември, но аз бих искала да разгледаме една тема много важна и наболяла за съвременното семейство. Темата за отношенията и най-вече за почитта към родителите.

Всички ние съвременните родители обичаме своите деца, грижим се за тях, жертваме се за тях, за да имат те добро бъдеще и желаем те да живеят дълго и щастливо.

Всяко дете е дар от Бога. То е като една перла скрита в мида. Както перлата има свое специално, неповторимо излъчване, така всяко дете има своя дарба, която го прави уникално, неповторимо в огромното общество от хора с различни интереси. Но с раждането на едно дете възниква и предизвикателството на родителите да докажат на себе си, че са израснали като личности, че са готови да обичат безрезервно, да отговарят с поведения и чуства за живота и възпитанието му. Да си родител не е никак лесна задача.

Но не бива да забравяме и факта, че няма перфектни родители, както няма безпогрешни и съвършени хора. Има полагащи старание родители, отговорни, които са истински достойни за възхищение и уважение.

Но нека ви разкажа една история, която прочетох наскоро много ми хареса. ”Известен равин летял с “Боинг” от САЩ за Израел. До него седял професор, с много респектиращ вид и с удивление наблюдавал как синът на равина, който седял на друга редица, постоянно идвал при баща си: ту ще донесе вода, ту ще му подаде книга, ту грижовно ще му поправи вратовръзката и при това всеки път го питал: “Татко, всичко наред ли е при теб? Необходимо ли ти е още нещо? Накрая професорът не издържал:

- Просто е невероятно! Как ви се е отдало да постигнете такова почтително отношение към вас? - попитал той равина. - Мен също ме уважават: администрацията на университета, колегите, студентите, но моите собствени деца не ме уважават. За тях аз съм един отживял експонат. Те просто не ме забелязват. А за уважение и дума не може да става.

Равинът се усмихнал и тихо отговорил:

- Всичко е много просто. Нашата традиция ни учи, че всяко предишно поколение стои на една духовна степен по-високо от следващото, защото е по-близо до даряването на Тора. А по теорията, приета в съвременната наука, човек е произлязъл от маймуната и това означава, че предишното поколение е по-близо до маймуните в сравнение със следващото. Какво искате вие при това положение?”

В тази автентична история е засегнат един от най-острите проблеми на съвременното човешкото общество – взаимоотношенията между поколенията, по-точно казано, отношенията между децата и родителите.

В емиграция много често родителите губят своя обществен статус. Децата по-бързо от тях овладяват местния език, по-добре се вписват в реалността на новия живот и бързо започват да се ориентират в него, на ти са и като, че ли родени с новите техники и технологии. Родителите и децата, като че ли си сменят местата и ролите: вместо това да учат децата си, родителите стават техни “ученици”. Получава се противоречие: от една страна децата чувстват своето превъзходство в семейството и навън, но, от друга страна, те нерядко изпитват подсъзнателно обида от своите злощастни родители, от които не могат да унаследят достойно място в обществото. Още повече, че неустроените им родители нерядко попадат под материална зависимост на още недостатъчно възрастните си деца. В резултат на това синът или дъщерята губят уважението към родителите си.

Между другото, Тора изисква: даже ако твоя баща и майка не са уважавани от обществото, то ти въпреки това си длъжен да ги уважаваш и почиташ. Забранява на децата да унижават, да оскърбяват бащата или майката, да ги поставят в неловко положение. Забележете, не става дума да ги обичате – да се обичат родителите не е сложно и даже биологически е естествено. Тук става дума за уважение, което изисква определени усилия. При това уважение не формално, сериозно, искрено и при всички обстоятелства. Такава е волята на Бога. Да се почитат родителите – това означава, преди всичко те да бъдат уважавани и смятани за важни и достойни хора от своите деца, дори когато другите не ги смятат за такива.

Изискването да се почитат родителите е изпълнено с конкретно съдържание. То предполага умение от страна на децата да разговарят със своите родители меко и с приятен тон. Не трябва да се прекъсват бащата и майката, грубо и нетактично и да се опровергават техните думи, „дори и да не са прави” - особено в присъствието на други хора. В живота това не е просто и лесно. Особено когато децата от своя страна си мислят: „Та аз съм прав!” или „Това е истината!”, “Ти трябва да се промениш”.

Но Бог иска от тебе да ги почиташ! Това значи, че детето трябва да ги уважава независимо от своята преценка, дали те заслужават това или не. То трябва да ги почита, дори и когато те наглед и по човешки казано не заслужават това.

Чувството на всепредана почит към родителите е най-безкористното синовно чувство. В обичта все още може да има известна доза егоизъм, но в почитта всяка себичност се стопява. Ако детето почита родителите си, то ги обичаш така, както Бог заповядва, то ги обича с почит, т.е. обича ги дори нравствено небезупречни. Детето трябва да ги обича, защото те са му дали живот и защото Бог им забранява да имат друго отношение към родителите си.

ПЕТАТА БОЖИЯ ЗАПОВЕД гласи:

"Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята” (Изх.20:12)

В Стария Завет толкова се е държало на почитта към родителите, че който се е провинил против тази Божия заповед, е трябвало да понесе най-грозно наказание - с камъни да бъде убит. (Второз. 21:18-21)

Има един начин, по който се познава, кой наистина почита родителите си. Онзи, който твърди, че ги обича, а се срамува от тях, не ги почита. Да ги почиташ, това значи във всяка обстановка и пред всички да можеш с чувство на синовна почит да кажеш: "Това са моите родители".

Почит към родителите проявяват тези деца, които не само на думи ги обичат, но изразяват синовните си чувства при всички обстоятелства на дело: поемат издръжката на престарелите си родители, услужват им, хранят ги, обличат ги и не ги огорчават и съдят. Почит към родителите проявяват онези деца, които си спомнят с благодарност как те някога са се грижили за тях, как са ги отглеждали и възпитавали, сега с радост им се отплащат.

Петата Божия заповед задължава да почитаме не само кръвните си родители. Тя задължава и снахите да се отнасят добре към свекър и свекърва. Ако снахата почита родителите на своя съпруг като свои родители, с това тя ще докаже на своя съпруг обичта си към него, ще даде най-добър пример на собствените си деца, как и те да се отнасят в бъдеще към своите свекър и свекърва, за да могат да очакват и те уважение, когато сами станат някога свекър и свекърва. То е една верига, която може да предава от поколение на поколение Божието благословение, ако с добра воля се поддържа.

Почит към родителите проявяват онези деца, които им се покоряват. Послушанието е най-доброто доказателство, че почиташ баща си и майка си. Думите не са достатъчни. Нужни са дела! Спасителят говори "Защо ме зовете: Господи, Господи!, а не вършите каквото казвам?" (Лук. 6:46).

Господ още във Стария завет пита: "Ако Аз съм ти баща, то де е почитта към мене? И ако Аз съм Господ, то де е благоговението пред мене?" (Малахия 1:6).

Бог е поставил почитта към родителите на толкова важно място, защото родителите са Божиите заместници на земята за децата. Защото върху почитта към родителите и зачитането на техния авторитет се гради основната клетка на обществото – семейството. Без него е невъзможно нито съжителстването между отделните хора на земята, нито обществения ред, нито духовното и нравствено израстване на личността.

Родителите заслужават синовна грижа и обич. Когато децата им са били малки и са се нуждаели от много грижи, на тях не им е тежало да ги обслужват. Когато децата им са били болни, те по цели нощи не са мигвали, бодърствувайки независимо от това, че следващият ден е труден. Колко е жално, когато на такава безкористна и всеотдайна любов, някой синове и дъщери отговарят с черна неблагодарност!

Почит към родителите проявяват ония синове и дъщери, които се молят на Бога за тях, да продължи Господ живота им, да ги пази от беди и злочестини, да им даде леки старини. Любовта не знае предел. Тя минава и отвъд границите на земния живот. Над такива признателни деца се излива обилното Божие благословение. Особенно старателно почитта към родителите трябва да се поддържа в ония случаи, когато родителите, по човешки казано, не заслужават като че ли почит - да речем от старост са поизглупели, станали са капризни и своенравни, или са се вдетенили. Даже и явните недостатъци на родителите не освобождават децата от задължението да ги почитат. Защото родителите са пълномощници Божии на земята в отглеждането и възпитанието на децата.

Между Бог и родителите има някакво сходство. Както Бог е небесен Баща на всички, тъй и родителите са земни бащи и майки на своите деца. Както Бог дава заповеди на хората, учейки ги на добро, тъй и родителите трябва да учат децата си на всичко възвишено, благородно и хубаво. Бог говори на Мойсей : "Тия думи, внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш." (Втор. 6:6-7). Родителите трябва да бъдат за децата си не само физически бащи и майки, които са ги създали и се грижат за отглеждането им, но и техни духовни родители, които ги водят към вярата в Бога, към благочестието, към добродетелта, но да бъдат за децата си всичко това, родителите трябва да са преди всичко добри християни. Както душата е по-ценна от тялото, тъй и грижата на родителите за благородното и християнско оформяне характера на децата им е много по-важна от грижата за прехранването им.

Ако децата намерят у родителите добрия пример, ще му подражават. Тогава тези родители ще бъдат щастливи и с радост и дръзновение ще застанат пред Христа на страшния съд и ще му кажат: "Ето, аз и децата, които ми даде Господ" (Ис. 8:18).

И нека в началото на 2011 година си пожелаем да почитаме истински нашите възрастни родители с повече уважение и грижи за признание за техния труд и всеотдайност към нас и за да получим обещанието дадено

От Господ в петата му заповед ”... за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята”.

Хриска Перфанова, Чикаго, САЩ

(използвани материали от „Kabbalah” и „Prawoslavieto”)

четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Боян Пенев: Нашата интелигенция (фрагменти)

НАШАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

(фрагменти)

Боян Пенев

1.

Не се е още оформила и няма история.

Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и - не се съмнявам - ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна. Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност. Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.

Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо - пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение - и не науката ни е виновна за това - българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно - нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре - и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува.

Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи - ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станемвелика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието - единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието - но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.

В твърдата почва на тия добродетели е посято семето на българската интелигенция:

В пустыне чахлой и скупой,
На почве зноем раскаленной ...

Един ден то ще поникне и ще даде плод. Боя се да не бъде отровен тоя плод.
Но - да вярваме. Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но и тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.” Да вярваме и да се надяваме.

Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне съзнаем тия пречки.

Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията - по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа.

Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот - София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата - каква е културата на София! Не за да създава, а за да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкова години ние не успяхме да създадем друг, макар и по-малък, духовен център. Никой не полага грижи за това - нито държава, нито общество.

Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери - тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат - и се отнасят критично към българската действителност - отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика. Ако има мъченици в тоя забравен и глух край, това са те - които дават всичко и не получават нищо - самообречените на страдания и жертви - достатъчно горди, за да не говорят за мъката си и да не чакат признание.

2.

По своя състав интелигенцията ни е твърде разнородна: мъчно би могла да се слее в цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, в постигане на един общ идеал. В нейната среда се сблъскват най-противоречиви интереси, стремежи и вкусове, най-разнообразни схващания и склонности.

Особено значителни са етнографичните различия: тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония, от балканската област - а това са все различни темпераменти, различни способности и предразположения. Не е малка без съмнение разликата между психическите типове, що представят нашите области - разлика, която много добре може да се наблюдава в политическата ни история, в литературата, в икономическите отношения - изобщо в целия ни духовен и материален бит. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия не само изразяват принадлежност към известно място, но и загатват за особни душевни качества, за отделни характеристики. Силно подчертават различието по състав и тия, които дълги години са прекарали по чужбина и почти са се откъснали от българската традиция. И те са носители на обособена психика.

После: самият прелом в политическата ни история, резкият преход от робски към независим живот усилва още повече тая разнородност. Едни се каляват в обществени и политически борби преди Освобождението - новият живот ги заварва с оформени вече идеали; а други - тепърва след Освобождението, при променени условия и отношения. Интересно е, че някои от тези, които в ранни младини, при условията на робството, започват патриотическата си дейност, претърпяват след това странна еволюция: от революционери се превръщат в реакционери, от борци за демократични идеали - в привърженици на съвсем консервативна и ретроградна политика. От предишния им идеализъм не остава ни следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботева.

Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тия, що я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тия чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в отношенията им към народ и общество. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както бива това в страни, които са създали по-висока национална, самобитна култура. Само в такива страни може да се говори за единство в образователните цели и за обща посока на колективната енергия. У нас е съвсем друго: едни добиват образование във Франция, други - в Германия, трети в Русия. И не само в тия три страни. А каква грамадна разлика има между френските и германските или между руските и френски училища, това знае всеки, който е имал случай, макар и повърхностно, да наблюдава едните и другите. То са различия не само на методи и схващания, но и на мирогледи.

Можем да ги доловим във всички области на българското творчество. Например в науката и литературата: тия, които имат за образец руската мисъл, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране. Немските възпитаници клонят повече към системата, методата; в крайните си форми техният стремеж се изразява в нещо сухо, отвлечено, педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение, немските възпитаници: със своите добросъвестни изучвания и с методичния си труд. Повлияните от френската култура обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи. Те са обикновено, които се фрапират, депримират, говорят забраншове, сочат еклатантни примери и накрай - дегутират... За тях българското все не е точно това, което искат да кажат! Самата им надута фразеология вече показва, че френската култура, с най-добрите си образци, им е останала чужда. Не вглъбяване във френската душа, а само външно, повърхностно заимствуване. Когато искат да бъдат нравоучителни и авторитетни, никого не убеждават; духовитостите им не могат да победят българската грубост, на която те сами не са чужди; афористичният им стил е нетърпим.

Различията се долавят дори в държането, във външните отношения.

Руските възпитаници са по-прости в обноските си; характерна е за тях оная прямота, която лесно минава в неочаквана и нежелана интимност и безцеремонност. За тях това е признак на демократизъм и сърдечност. Отличава ги това, което те сами наричат безалаберност. Към външността обикновено са небрежни. Естетиката на отношенията не ги занимава. Формата не е важна - съдържанието; не съдържанието, а идеята; не идеята, а догмата! Няма за тях успокоение, докато не намерят тази идея и не я превърнат в догма.Разговорът трябва да има заключение, спорът без друго трябва да бъде решен, отделните разпенени потоци трябва да се слеят в шума на общото течение. А там всичко е ясно, и въпросът за съществуването на Бога, и устройството на битието, и за смисъла на живота, за единствения приемлив мироглед и за преустройството на целия свят - не само на отечеството.

Немският възпитаник като че ли винаги има пред себе си един пример, един идеален образец - и нему се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си дори. Има нещо от външността на някой благообразен Schulmeister; много важен, много сериозен - всичко е устремено навътре. Дълго време не може да се пробуди от своя философски сън, за да отбори очите си за външното. Поставете само въпроса; той веднага ще го разгледа от една страна; след малко неговата бавна съобразителност ще открие друга страна - и като отделен параграф в системата на неговите мисли ще последва едно ново разглеждане; пауза; ново досещане - нов параграф. И така може да продължава безкрай. Докато те обземе безкрайна досада. От другите, които не вървят по неговия път, никога не е доволен: все му се струва, че говорят и пишат повърхностно, противоречиво, не са достатъчно дълбоки и изчерпателни. Той инак би го казал, инак би го написал; готов е да изтъкне грешките на чуждите съждения и да поправи изучванията им. Непоколебим в мисълта си, уви, той и не забелязва, че почти никога няма тема, че повечето случаи разглежда разгледаното вече, пише и говори по повод на тема, зададена и обсъдена от други. Нищо - той си остава все същият: не трепва ни един нерв, ни едно колебание го не сепва - все така е важен, самоуверен, а когато иска да прояви темперамент: благосклонен и сантиментален. Не се борете с неговата педантичност: не можете разби коравите зидове на неговата диалектика. При това той е отчаян от вас. Приемете го тъй, както е даден: жив художествен образ, цялостен и завършен - да го промените, то е все едно да унищожите един естетически ефект.

Френският възпитаник, като руския, се отличава с общителност - но от съвсем друг характер. Той знае правилата на изисканите отношения, посветен е в тайната на френския bоп tоп. Знае цената на собствената си усмивка и държи на нейната своевременност и уместност. Готов е понякога да плени другите с една фраза - но щом я повтори, изчезва всичкият й чар. Вниманието му твърде често е погълнато от външния свят, от неговите видове, дори от неговите пози. Да го наречем елегантен, би било прекалено: тая черта не е присъща на българина. Но той иска непременно и се старае да бъде елегантен - и е доволен, ако това му усърдие бъде най-сетне забелязано.

От различието в школите зависи до известна степен и различието в специалностите, а също и в заслугите. Споменах, че за развитието на нашата наука особено значение имат школувалите в Германия. Педантични са действително, мисълта им е тежка, затворена във форми, мъчни за преодоляване - но нейната съдържателност не може да се отрече. Питомците на френските и руски школи са се проявили досега повече в политическия и обществен живот. Само че докато едните остават политици в по-ограничен смисъл и добри познавачи на политическата теория и практика, за другите, проникнати от руската обществена традиция, особена важност има моралната страна на политическите отношения. Една несъмнена заслуга на руските възпитаници е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на училищата: между тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха твърде силно влияние върху нашата школска младеж и върху системата на българското образование.

Отбелязаната разнородност се увеличава още и от това, че покрай тия възпитаници на различни школи срещаме и доморасли носители на култура - особено през първите две десетилетия на свободния ни живот - самоуци, които със странна смелост и самоувереност работят в областта на българската наука, занимават се с история, география, езикознание - и навред се проявяват като дилетанти, - пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката наивност и неподготвеност на дилетанта. Тоя тип и до ден-днешен не е изчезнал. Но вместо да развие симпатичните си качества, той усъвършенствува само противните. По-рано беше по-добросъвестен, по-скромен. Днес е надменен - един полуобразован маниак. По-малко пакостен щеше да бъде за делото на българската култура, ако беше съвсем необразован. Пуст и самомнителен, той черпи знанията си от случайни книги и дири повод да ги каже, докато не ги е забравил; уверен е, че може да заблуди другите с громките си фрази, на които сам не разбира смисъла добре, пише за големите въпроси на времето, цени авторитетно най-новите литературни течения - и на всеки ред, във всяка дума показва своето вироглаво невежество. Той знае, че тук едва ли ще го забележи някой, едва ли ще се реши някой да го изобличи: духовната леност на българския читател, отчуждеността на интелигенцията от по-сложните проблеми на културата е почвата, върху която успява да вирее. Не е ли напразен труд да се воюва с него? Не му ли отдаваме незаслужено значение дори като отбелязваме понякога съществуването му? Прахът на времето, по-жесток и от най-безпощадната критика, ще заличи неговите следи. А това, което е успял да увлече със себе си, струва ми се, то не е най-надеждното и най-способното. Може би е най-лекомисленото. И кой знае дали успява да увлече. Всъщност интересът към него не отива по-далеч от празното любопитство. Guarda е раssа.

3.

Де трябва да насочим усилията си - към коя страна, към коя култура?

Не един от наблюдателите на духовния ни живот е подчертавал, че ние дължим твърде много на Русия за своето развитие. Какво би представяла днес нашата литература без руското влияние? Ако тя в много отношения превъзхожда литературите на нашите съседи, това се дължи не само на българския творчески дух, но и на обстоятелството, че измежду всички други народи ние най-силно сме повлияни от руската литература.
Бихме ли могли да си представим образа на нашата интелигенция извън руското въздействие? Всъщност руски учители я създават - те насочват първите й стъпки; нейните същински родоначалници, Ботев и Любен Каравелов, изцяло са проникнати от руски идеи. Мисля, че дори и този дух на идеализъм и общественост, доколкото го притежаваме - и той ни е внушен от Русия. Тъкмо в това е грамадното й значение за нас. Съзнавайки, че тя е сторила най-много за възпитанието на коравата българска душа, ние я чувствуваме като втора наша родина. И все още не сме оценили достатъчно нейната заслуга.

За жалост руската интелигенция е влияла твърде широко върху нашата не само с най-положителните си страни. В нашите среди, ако се вгледаме по-внимателно, бихме доловили нейната прекалена слабост към догматизъм, към доктринерство и сектантство, върху чиято основа мисълта и духът се израждат в нещо вдървено, сковано и крайно ограничено. И не само това: руският вкус за афектираната дума, за превъзходната степен на прилагателните, за словоохотливата и блудкава полемика често достига тук до противни крайности - на българска почва още по-нетърпими.

Необикновена сила упражни върху нас руският социален утопизъм и утилитаризъм, руската слабост към словесно теоретизиране и умуване, при което се пренебрегват съществуващите факти, не се държи сметка за дадената действителност и нейните възможности. Само за руската мисъл - уви, не и за руската действителност - са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна не се говори толкова много за идеологии, учения и миросъзерцания - и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл.

Твърде много ни допада, за жалост, и руската инертност. Може би тук имаме работа с общославянско качество, особено силно проявено у русина. Може би основата е в надмощието на чувството, което прави възможни тия неочаквани и бързи смени на възбудена енергия и безпримерна пасивност. Отсъствието на равновесие не е само руска черта - то отличава и нас. И поради това би трябвало другаде да дирим възпитатели за нашата воля и нашия характер - не в неравната руска психика, която не познава чувство за мярка и се увлича в какви не крайности - еднакво и в религиозния, и в политическия живот. Както изтъква един от наблюдателите на руската среда, максимализмът в Русия е не само политическа посока; той е същевременно и националнопсихическа черта. Дълбока истина съдържат думите на Leroy-Beaulieu: Les Russes ne se dèvouent pas á demi - voilà pourquoi, aussi dans I’abaissement ils vont plus loin.

Не толкова дълбока, но все пак доста трайна е връзката между нас и немската култура. От Германия научихме много неща; могли бихме да научим още. За нас тя е пример със своята воля и предприемчивост, с твърдостта на своя дух. А особено със способността си за организация. Ние, които не признаваме никакви авторитети в никоя област и не чувствуваме потребност от ред и устройство, и не вярваме дори, че ще бъдем някога уредена и умиротворена страна - ние, българите, можем поне да се учудваме на нейната здраво организирана духовна сила, на умението й да насочва тая сила, даже в най-критични моменти, към една ясна цел. У никой друг народ не е развита тъй високо дисциплината на ума и труда. В това отношение Германия може да служи за образец на всички славяни - не само на българите. Един упорит, крепък, неуморим народ. Умее да се самообладава и да се не отчайва. Може би тъкмо затова ни прави впечатление.

Но... lоurds Allemands! Понякога волята им се превръща в сляпа, механическа сила - у нас по-често. Мудна психика: бавно мислене, бавно реагиране, овладяна вътрешна страст. Народ без темперамент, без духовитост. Тежък език - влече се бавно, като някаква огромна застрашителна маса. Груба фонетика. Чудовищно словообразуване и словосливане. Синтаксис, който може да изчерпи и най-голямото търпение. Но никога търпението на немеца - онова търпение, което е негова основна черта. Духовито бележи американецът Price Collier: немецът може дълго да седи и стои, дълго да яде и пие, дълго да работи и мечтае; надминава го само ориенталецът - разбира се, не в работата, а само в търпението. Надминаваме го и ние, българите, с пословичната си добродетел. Но сме далеч от неговата работоспособност и пестеливост на енергия - от неговия смислен труд. И все пак ние, прославените с трудолюбието си, в състояние сме да разберем оная типична черта на немския характер, която Лайбниц нарича laboriositas - оная издържливост в труда и твърдост, която отива до твърдоглавие.

От Германия научихме да разработваме основно и обстойно темите си, да ги разбиваме като от катедра - планомерно, школски, дидактично, - да излагаме мислите си в строгите схеми на нейните назидателни ръководства по съчинението, да разбиваме мисълта си на точно определени параграфи и точки. Взри се и ще видиш: увод, изложение, заключение. Всичко е на мястото си. Много сме обяснителни - все ни се струва, че някоя от големите ни мисли ще мине незабелязана: трябва да я повторим, да убием всичката й жизненост. Въпросът трябва да бъде разгледан от всички страни - непременно от всички страни - системно, научно. И колкото по-сухо, толкоз по-добре.

По-сухо, по-книжно - значи: по-научно... Ние стигнахме дотам, че и в книгите си, и в статиите си се боим да дадем място на фантазията и поетическото чувство, на свободната и непосредна фраза - от страх да не изглеждаме несериозни, леки, непосветени в науката и научния слог. Ние мислим, че това, което се чете с увлечение, не може да бъде научно. Стараем се да вършим тъкмо това, което французите наричат: faire un livre a l’allemande - т.е. да цитираме много автори и съчинения, непременно да придружим почти всяко изречение с бележка под линия и в това, що пишем, да не оставяме никаква следа от своя дух и своята оригиналност. Нещо повече: да се впуснем в подробности, за да изчерпим темата - без да се питаме дали са нужни някому всички тия подробности, без да съзираме, че половината, ако не и повече от това, що наричаме фактичност, е всъщност баласт. Оная крайност, която А. В. Шлегел осмива у своите еднородци, мисля, не ни е съвсем чужда: Andacht zum Unbedeutenden. У нас - чудно ли е - се счита за наука и събирането на материали, безразборното трупане на материали и „приноси”. Аз познавам български учени, които само материали са събирали - неподозиращи тяхната същинска стойност, неспособни да ги подложат на най-елементарна научна разработка. Примери за едното и другото - колкото искаш в изданията на нашите научни институти.

И необходимо ли е всичко да бъде казано и изчерпано! Но тъй го изисква немската суха ученост, оная Gründlichkeit, от която тъй много се възхищават и на която ревностно служат безплодните умове. Неведнъж се е възмущавал от нея Ницше, който няма време да излага основанията си. Читателят, жадуващ да обогати не само знанията си, но и своя дух, едва ли би намерил нещо по-сухо и по-досадно от тия тъй наречени обстойни и изчерпателни изложения. За жалост изключенията в нашата научна литература се броят на пръсти. Останалото не бива да служи за образец - нито като стил, нито като метода. Нека се не забравя, че понякога загатването, беглото споменуване може да даде на мисълта много повече, отколкото най-подробното разглеждане, да й помогне да се прояви творчески и да преживее радостта на своето творчество. Но тия загатвания предполагат вкус - вкус от страна на автор и читател. Един учен трябва да бъде художник, за да съумее да си послужи с тях и да намери мястото им в своето изложение.

Благодатта на немската култура носи в себе си и други опасности и крайности - например такива, които имат своя извор в диалектиката и спекулативната философия на немците - в оная отвлеченост не на духа, а на понятието, в това, което те сами наричат Begriffssouveränität. Безспорната религиозна потребност на немската душа е създала и ще създава най-дълбоките философски идеи; но за кого може да има притегателна сила оная мнима метафизика, която се превръща в схоластика и която не произхожда от интуитивен дух, устремен към тайните на света и човешката душа, а е плод само на студена разсъдъчна отвлеченост. Тряба да съжаляваме, че схоластиката и до ден-днешен не е напълно изкоренена от немската наука и философия. Даже и когато се домогват да доловят същността на духовното си битие, немците могат да се задоволят с определения като: Ineinander von Idealismus und Realismus, Idealrealismus, Realismus in idealistischer Form - или обратното - все едно. Така, по тоя път, могат да се създадат всевъзможни философски системи, може всичко да бъде оправдано, не само оправдано, но и възвеличено само защото е немско - Хегел може дори да примири абсолютното на своята философия с пруската политическа действителност.

Ценното твърде лесно се изражда в сили, които затрудняват не само социалния, но изобщо духовния напредък на цял един народ. Необикновената концентрация на духа и духовната мощ довежда до ограничен индивидуализъм, до затвореност в един съвсем тесен кръг, до отчужденост от общото, колективното - в най-добрия случай: до съзнание на дълга, но не и до чувство за дълг. Немецът, който спокойно механизира живота си и за всичко има предварително определен час - и за веселбата си, - всъщност не е общителен. Отмерен, програмен, той се задоволява в кръга на своя личен и семеен живот и на своето звание, не забравя задачата, що му е възложена, акуратно и добросъвестно я изпълнява, винаги чувствува над себе си един категоричен императив - само немската етика би могла да измисли тоя императив - и идеята за държавата поставя по-високо от идеята за обществото. Без съмнение всичко това има свои положителни страни. Но Германия трябваше да преживее една катастрофа, за да почувствува и неговите отрицателни страни. Сега ние по-ясно се вглеждаме в тъй наречената немска Gemütlichkeit; зад нейната привидна интимност и поезия се крие толкова много егоизъм и филистерско самодоволство... Зародишите на това зло, на тая затвореност ние сами носим в себе си - излишно е да дирим в случая немски образци. Нашият аполитизъм не е по-малък от немския; вместо да го отглеждаме, трябва да го съзнаем и изкореним. С нашата антисоциалност ние далеч надминаваме немците.

За образец в това отношение трябва да ни служи не Германия, а Франция.

Тая страна е единствена със своя социален инстинкт, със своята солидарност, общественост и общителност. Французинът е в най-добрия смисъл на думата обществен и светски човек. Такъв е с вътрешните си и външни качества. Неговото социално чувство го издига до космополитизъм, до общочовечност и универсалност на духа. Голямата негова амбиция е - да върши делото на цялото човечество. Съществена характеристика на самия народ се крие в обстоятелството, че в неговата поезия изобилствуват общочовешки мотиви, свръхлични образи. Към околното и далечното той е еднакво приветлив, открит, отзивчив, лесно възбудим. Самият негов жив темперамент засилва връзките му със света. Чужда му е оная надменност, която отличава англичани и немци - особено в отношенията им към едно по-долно съсловие или към една народност, не по своя вина изостанала назад в духовното си развитие. Едва ли има нещо по-пакостно за обществения интерес от това високомерие и презрение, с което една съмнителна среда се отнася към друга, считайки я неизменна, недостойна за човешко отношение. Знайно е, че най-противните форми на тая надменност се наблюдават в отношенията на Англия - не само към победените, подчинените, но дори и към нейните съюзници. Д. Ст. Мил съжалява, че английският народ е лишен от ценните качества на французина - от неговата общественост и приветливост. Думите на английския мислител, струва ми се, могат да се кажат и за нашата страна: „в Англия всеки постъпва тъй, като че ли всички му са врагове”.

Нашата тежка мисъл и мудна психика би могла да се поучи и от други страни на тая хармонично развита и талантлива раса. Нейният темперамент и дарбите й особено силно проличават, когато я сравним с германската раса. Наистина французинът не притежава крайните форми на немското търпение и упорство; неговите решения са обикновено внезапни, мигновени. Но затова пък често идва до прозрения в науката и философията, до щастливи дедукции, до които трудно би се домогнала методичната немска мисъл.

Колко са характерни за немския дух Кантовите думи, отправени към неговите френски противници: "За да достигне човек до истината, потребно е да бъде не смел, а предпазлив!" Французите се отделят от англичани и немци с по-развито и по-тънко чувство, с впечатлителност и нервна подвижност. Дори и когато се отличава чувството с глъбина, дори и когато не е лишено от трагичен елемент, французинът не обича да го показва и внушава на другите. Предпочита да го прикрие с бляська на своя хумор, с привидно лекомислие, със самоосмиване - и с това понякога води повърхностния наблюдател до прибързани и лекомислени заключения за френския характер.

Бих си позволил и други съпоставяния. Не ще ли съзнаем по-лесно нашето безвкусие, ако придобием усет за френския стил? Германия тук на нищо добро не може ни научи. Рязко и жестоко са казани думите на Ницше, но без съмнение в тях е самата истина: „Ако искате да демонстрирате ad oculos немската душа, вгледайте се в немския вкус, в немското изкуство и немските нрави: какво селяшко равнодушие към вкуса! Най-благородното редом с най-просташкото! И днес още Франция е огнище на най-духовна и рафинирана европейска култура и висша школа на вкуса: но трябва да знаем да намерим тая Франция на вкуса.Европейското благородство - на чувството, на нравите - е дело на Франция.

Но това, в което се крие чарът на тоя народ и неговата поезия, то е духовитостта - специфичната френска духовитост. В нея французинът най-завършено проявява своя гений, неуморната си творческа фантазия, своята безкрайна изобретателност. Духовитостта предполага не само синтетичен ум, но и силно въображение. Едва ли ще я притежаваме някога. Много сме сериозни и сурови за нея. Да можехме поне да придобием вкус за тая духовитост!

Не вкус, а критично отношение изисква от нас френският рационализъм, оня bon sens, с който се слави Франция. Увлеченията на немската метафизика и мистика бих предпочел пред крайностите на самодоволната френска трезвеност и позитивност. Също тъй бих предпочел немското дирене на ирационалното. Нека се не забравя, че Германия е създала музика, от която и помен няма във Франция. Създадена е тая единствена музика от немския дух - съсредоточено и пречистено е в нея най-ценното, що крие той в себе си. Рационалистична Франция - ще създаде ли нещо подобно? Струва ми се, че е лишена от вътрешна възможност за такова едно музикално творчество. Практическият смисъл, като единствен ръководен принцип на нашите действия, поставящ разума над вярата, материалното над духовното, полезното над трансцендентното, може да убие всяко религиозно чувство, всеки устрем към истинска поезия и по-дълбока духовитост. Не знам дали трябва да се гордее Франция с това, че няма вкус за метафизика и потребност от религия. Не с възторг са казани думите на Лансона за френската народност: „Moins sensuelle, qu’intellectuelle: plus capable d’enthousiasme que de passion, peu rêveuse, peu poétique”…

Но Франция, която отбягва откровенията на религиозното съзнание и здрача на мистичния блян и изправена пред близкото, не иска да мечтае за безконечното, Франция познава добре цената на ясната и проста мисъл! Нейният интелектуализъм, предпочитащ яснотата пред глъбината, я води към изострена логичност, към опростотворени понятия и архитектоника, която не представя затруднения за нашата възприемчивост. Досадното е щастливо избягнато, за безпочвено умуване няма място. Френският ум, колкото аналитичен, толкова и синтетичен, изобрететален, насочен към неоспорима логика, е еднакво плодовит и в кръга на общите идеи, и в анализа на сложните понятия, способен да сведе най-заплетените проблеми до съвсем просто и понятно обяснение и определение, до гениален афоризъм. На нищо не се противопоставя тъй силно френският вкус както на излишното - излишното в разсъждението, в образа, във фразата.

Френският художник умее да изрази трагизъм без афектация, философска мисъл без досадна многословност и мъглива абстракция - да създаде съвършен поетически символ с няколко думи и загадки само, прост, в същото време внушителен, без много епитети и украшения. А ние, които минаваме за пестелив народ, давим мисълта си в излишествата на една мъртва фразеология и не знаем де и кога да спрем. Тъкмо тук би ни въздействувала най-възпитателно френската литература. Ще прибавя: и френският език.

С основните си отлики френският език би бил за нас незаменима школа. В него са изцяло отбелязани качествата на народа, що го е създал. Ясност преди всичко. Французинът говори и пише ясно, защото мисли ясно. При това, благодарение на силно развит усет за красотата и изразителността на езика, той е успял да възвиси своята говорима реч до богатствата на литературната, да слее едната с другата. Говоримият език не се отличава от литературния. „Le parler, пише Монтен, que j’aime, c’est un parler simple - tel sur le papier qu’à la bouche.” И само благодарение на онзи усет е избягнато в това единство баналното и вулгарното. Книжен стил във Франция е невъзможен: веднага би се почувствувала всичката му грозота; възможен е в страни като нашата, като Германия, дето цяла пропаст зее между говоримата и писмена реч.

Този език, създаден от народ с живо социално чувство, съвсем заслужено е универсален. Гъвкав, неограничаващ свободата на мисълта и въображението, той може да изрази всичко. Стегнат и в същото време сочен; враг на афектацията и педантичността. Художникът на тая реч всъщност беседва с нас: не се натрапва, не оспорва сурово и не доказва наложително - не ни държи на известно разстояние от себе си, невзема позиция, както се казва у нас - а съвсем незабелязано ни увлича в своята непринудена беседа. Език на учтивостта и вежливостта, без да бъде раболепен. Енергичен, когато е потребно, призивен като тръбен звук, възпламеняващ множествата - и нежен при това, лиричен и интимен. Образен, конкретен - а може да предаде най-отвлечена мисъл. Открит и точен - а често и двусмислен, за да постигне в нарочно двусмислие най-тънката си духовитост.

Неизброими съкровища придобива тоя, който вниква в душата на френската реч и се сродява с нея.

Предимствата на народа затъмняват неговите недостатъци.

Разумът, който твори, може и да руши - и в своя разрушителен стремеж създава скептицизма.

Но вместо да ни отрови, тоя френски скептицизъм ни завладява с артистичната си форма и с жизнената си сила. Основата му е - утвърждение на живота.

За французина по-голям авторитет има разумът, а не моралът, истината - а не доброто. И ако се застъпва за правото на другите, подбужда го не толкова нравствено чувство, колкото разумно убеждение.

Но той е искрен и неговият жест е продиктуван от благородна помисъл. Не можем да отречем, че в последната война, а особено след нея, Франция не прояви най-ценните си качества.

Но кой не измени на себе си в опиянението на победите! Самозабравиха се дори тия, които никога не са имали темперамент. За едни спомнянето бе твърде жестоко; ще дойде и за другите. И сетне - пороците на едно съсловие аз не бих приписал на цял един народ.

Увлечен от новото, французинът незабелязано се забравя в модното. Неговата социалност лесно преминава в стадност, в сляпо преклонение пред общественото мнение. Слабостта му към духовитости не е чужда на лекомислието. Той може да извърши една постъпка само за да илюстрира красотата на една фраза. Непостоянен е, прекалено волен, авантюристичен дори, алчен за развлечения, влюбен в себе си, суетен...

Но какъвто и да е, винаги остава верен на себе си, оригинален, даровит и духовит, изискан и елегантен във всичките си форми.

Особено пластично изпъкват известни отрицателни страни на руския, френски и немски характер при съпоставяне с английската психика. За жалост от английската култура ние най-малко сме се възползували; от всички влияния английското е най-слабо. Един ден ще разберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Дух на свобода и дейност - това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения. Прониква в обстоятелствата с еластичния си ум, нагажда се лесно към условията - не теоретизира много и не се губи в отвлечености. Алогичен по природа, той е противоположност на руския и немския догматизъм. Прекланя се пред опитното познание, стреми се към достижимото. И той като французина е лишен от способността за метафизика. Във философията е прагматик, релативист, плуралист. „Тия англичани не са никаква философска раса”, пише Ницше и не може да намери думи да изрази дълбокото си презрение към тях. Според него те са създали вулгарното в съвременна Европа, плебейското в нейните модерни идеи. Сляп в омразата си, Ницше естествено не може да забележи ония качества, с които Англия превъзхожда неговия народ и които са създали най-богатата европейска литература. Отсъствието на какъвто и да е доктринаризъм спасява това упорито и мълчаливо племе от увлеченията на интелектуализма и общите теоретически идеи. (Цялото негово творчество - във всички области - се изразява в свободна ритмика, неограничено от предвзетости и предварително дадени схеми.

Ето - това са пътищата, пред които се намира нашата интелигенция. Тя е още твърде колеблива в своя вкус, твърде неустановена в избора си. И не би могло да бъде инак. Незакрепнала още, малолетна, неприобщена към една по-висока култура, тя се поддава обикновено на частични и случайни влияния. Отделните национални култури й въздействуват само с известни свои страни, понякога съвсем несъществени, с известни качества, които съответствуват на нашия ум, на сегашното ни духовно състояние. Това, що се възприема, не се разработва по-основно, не се подлага на по-сериозна критика; цялостното, общото, голямото остава скрито за погледа; не се изхожда от едно разумно отношение към него и неговите прояви. Например в литературата. Повечето от писателите ни, когато се влияят, не изхождат от едно основно запознанство с даден художник или дадена литература; увличат се от едно произведение, от една поетическа форма, от един случаен образ. И поради това влиянието е външно, повърхностно: не засяга по-дълбоко тяхното творчество, не оставя следи в тяхната духовна същност. Всеки ден тук се провъзгласява първенството на нови школи, нови течения, отрича се един стил, за да се въздигне друг. Ала жестоко ще се измамите, ако отдадете това на по-траен духовен интерес. Вгледайте се по-внимателно и ще откриете: фрази, празен шум, невежество и високомерие на ограничеността.

Нашата цел е: една синтеза върху основите на българската душа - едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност. Далечният идеал би бил: да примирим в себе си немската предметност, добросъвестността и глъбината на немската мисъл с живия френски стил, да противопоставим руския нравствен идеализъм на грубата българска практичност, да победим сухия догматизъм със свободните форми на английското творчество, да осмислим и облагородим нашия ограничен индивидуализъм с широката общественост и универсалния дух на Франция.

Да бихме могли!

За вечния и новия човек (Николай Бердяев)

За вечния и новия човек

Николай Бердяев

Най-важният въпрос за нас е въпросът за човека. Всичко започва от него и свършва с него. Говори се за появата на нов човек. Търсят новия човек. И това не е ново, то се е случвало често. Безспорно е, че човекът се намира в процес на развитие или на регерес, той не е неподвижен. Може да се говори за новия технически човек, за фашисткия човек, за съветския или комунистически човек. Също така е ставвало дума за католическия или протестантския човек, за ренесансовия или романтичния човек.

На човешкия тип могат да бъдат дадени много определения, но човекът се променя много по-малко, отколкото изглежда по външността и жестовете му; често той е сменял само дрехите си, в един период от живота си е обличал дрехата на революционер, в друг - на реакционер; той може да бъде класик и може да бъде романтик, без да е нито едното, нито другото в същината си. Идеята за новия човек, за новия Адам, за новото раждане е християнска идея, античният свят не я е познавал.

На предхристиянския свят тази идея му е позната под формата на изхвърляне навън, на повърхността. Някога появата на възможност за осъзнаване на греха, покаянието са били по същество поява на действително нов човек. Днес отново е изгубена способността за покаяние. Промяната на социалното положение, когато богатият става беден или бедният - богат, само по себе си не прави човека по-различен. Човекът може да се подобрява или да се влошава в рамките на своя тип, но това не създава новия човек. Трябва да кажа, че дори най-радикалните политически революции сравнително малко променят човека.

Правят голяма разлика между буржоазния човек и комунистическия човек. Но победилият и домогналият се до властта комунист вътрешно, духовно може да бъде буржоа до мозъка на костите си. Духовната буржоазност е много присъща и на социалистите, и на комунистите. Тя е присъща на всички, които прекалено силно искат да си осигурят благополучие на тази земя, за които е затворена безграничността и които утвърждават себе си в ограничаващото. Само едно ново раждане, раждането на духовния човек, който по-рано е бил приспан и потиснат, е наистина поява на нов човек. Промяната, развитието, появата на нов човек е възможна като победа над стария човек. Но тайната на човешкото съществуване се корени в това, че развитието предполага субект на развитие. Няма развитие, ако не е ясно кой или какво се развива.

Грешката на еволюционната теория на XX в. се състои в това, че тя е извеждала субекта на развитието от самото развитие. По този начин е оставала на повърхността; говорело се е как протича развитието, фазите на развитие са взаимосвързани. Човекът може много да се развие, но това си е той, развил се е все същият човек. Ако в процеса на развитие се беше появил напълно нов субект, нова личност, тогава не би имало развитие. Личността предполага сливане на промяната и непроменяемостта. Когато в личността се извърши не само промяна, но измяна на себе си, тогава личността се разгражда и В края на краищата промяна няма. Новият човек, новото в човека се гради върху предположението, че човекът продължава да съществува, запазвайки своята човечност. Никаква промяна и усъвършенстване при маймуната не може да доведе до превръщането й в човек. Ницшеанската идея за свръхчовека е стремеж към извисяване, измяна на човека и човечността. При него става дума за появата на нова порода, на нова раса - божествена, демонична или звероподобна, но не и за нов човек. Новият човек е свързан с вечния човек, с вечното в човека.

Зад новия човек се крие не само вечният човек, Адам Кадмон, но и старият човек, старият Адам. В дълбинния подсъзнателен слой на човека има всичко, има го и първобитния човек, той не е преодолян напълно, в него се съдържа и животинският свят, така както и цялата история. Съзнанието играе двойна роля, то и разширява, и стеснява, ограничава. Дори и в най-радикалните революции властта на миналото над човека се запазва. в революциите действат старите инстинкти на насилието, жестокостта и в ластолюбието, Можем да ги открием и в бурните реакции срещу миналото. Хората, осъществили Френската революция, са били хора на стария режим.

Същото трябва да се каже и за руската революция. В нея се проявиха хора, на които робството им е в кръвта. Терорът на революцията е старото, а не новото в тях. Нито една революция не може за кратко време да формира абсолютно нов човек, макар и да носи нещо ново със себе си. Революцията е явление от стария режим, сама по себе си тя не е нов свят. Най-силното в революциите е отрицателната им реакция срещу предишния режим, в тях омразата винаги е по-силна от любовта. Най-малко икономиката може да създаде новия човек. Икономиката спада към средствата, а не към целите на живота. И когато я превърнат в цел на живота, тогава човекът деградира. Абсолютно невярно е твърдението, че новият съветски човек е колективен човек и живее в колектива, а старият интелигент е бил индивидуалист.

Борбата на колективизма срещу индивидуализма представлява истинска мистификация. Старият интелигент като правило също е живял в колектив и схващанията му са били колективни. Човекът на миналото е много по-колективистичен, отколкото индивидуалистичен. Хората на индивидуалната мисъл и индивидуалните схващания винаги са били рядкост. Всякога е тържествувало онова, което Хайдегер нарича „das Маn", тоест колективизмът, който не е първореалност, а фиктивно, илюзорно творение на съзнанието. Съветският човек от периода на т.нар. строителство наистина притежава нови черти, по които много се различава от старата интелигенция. Старата интелигенция по самата си същност беше революционна, тя живееше в разкол със заобикалящия свят. Новата съветска интелигенция изобщо не е революционна, тя е покорна и послушна. От нея се изисква добродетелта на строителството, преди всичко - на икономическото строителство.

Старата интелигенция живееше изключително с мисъл за бъдещето, отношението към което често беше мечтателно. Новата съветска интелигенция живее с настоящето. В новия съветски човек се извършва не само страшно смаляване на свободата, но изчезвва самият вкус на свободата, самото разбиране за това, какво е свобода. Старите революционери се промениха до неузнаваемост, след като станаха победители и господари. Но това най-малко означава поява на нов човек; напротив - това е връщане към стария човек. Изобщо не е вярно, че старата лява интелигенция не е проявявала активност, че е била мекушава и раздвоена. Цялата история на революционното движение доказва тъкмо обратното. Героизмът на старата революционна интелигенция, принесените от нея жертви образуват онзи кървав капи¬тал, от който живеят болшевиките. Но се появиха и нови черти, които трябва да признаем за резултат не от самата революция, а от войната. Създаде се милитаристически тип, който по-рано го нямаше, но който съвсем не е новият човек.

Човешките типове многократно са се видоизменяли във времето. В Русия през XIX и XX в. много пъти, почти на всеки десет години, са били наблюдавани претенции за появата на нов човек. И обикновено се е извършвала смяна на един по-мек с друг, по-„хард" тип: на идеалиста от 40-те години - с мислещия реалист на 60-те, на народника с марксиста, на меншевика - с болшевика, на болшевика революционер - с болшевика строител. Това се е извършвало обикновено чрез психологическо внушение. Но всъщност новият човек така и не се е появявал. Най-голяма новост е появата на техническия човек. Но това е най-неспокойното явление, и то хвърля светлина върху Възможността за раждане на новия човек.

Революциите са дълбоко присъщи на историческата съдба на народите. Можем да се учудваме, че още съществуват хора, които идеализират революциите и са готови да в иждат в бъдещите революции тържеството на възвишеното и прекрасното. Революциите, всички без изключение, открояват не обикновената низост на човешката природа като цяло, наред с героизма на малцина. Революцията е рожба на фатума, а не на свободата. И трябва да проумеем фаталното в революцията, за да я разберем....

Справедливостта, която ще се съдържа В това, трябва да бъде приета и приветствана. Но това няма да е последната дума. ЧоВекът винаги е бил склонен да приема средствата на живота за негови цели. Така нареченият нов човек на нашето време, на утрешния ден, ще бъде склонен окончателно да приеме средствата на живота за цели на живота. Истинските цели ще изчезнат от погледа му. Затова той ще смята себе си за колективен и ще съзре в това нещо ново. Но след необходимия процес на социализация ще започне процес на индивидуализация. Ако това не се случи, човекът ще изчезне като личност. Но Вътрешната духовност на човека не може да бъде смазана; колкото и да го притиска жестоката необходимост, духовната жажда ще се събуди в него.

В следващата глава ще видим какво е значението на проблема за смъртта, пред който той е изправен. Вечният човек, човекът, обърнат към вечността и безкрайността, е вечна и безкрайна даденост, същевременно той е и вечно нов човек. Вечният човек не е готова даденост, той не бива да се възприема статически. Новият човек, дейс¬твително новият човек, е реализация на вечния човек, носещ в себе си образа и подобието Божие. В човека има божествена основа, Grund, за която така добре гоВори Таулер. Затова утремеността към бъдещето е свързана с всичко, което е било вечно в миналото. Човешкото достойнство изисква той да не е роб на бързотечното време. Новият човек може да бъде само творчески човек и затова - обърнат към бъдещето, към още небивалото.

Това е отговор на Божия призив. Но творчеството не може да се отъждествява с труда. Трудът е основа на човешкия живот в този свят. Трудът спада към царството на необходимостта („с пот на челото ще изкарваш хляба свой", той спада към царството на Кесаря. Трябва да бъде издигнато достойнството на труда. Оттук и значението, което придобиват трудещите се, оттук и необходимостта да се победи експлоатацията на труда, тоест религиозната истина на социализма. Творчеството обаче принадлежи към целите на живота, то принадлежи към царството на свободата, тоест към царството на Духа. Целите на живота не могат да бъдат подчинени на средствата на живота, свободата не може да бъде подчинена на необходимостта, царството на Духа не може да бъде подчинено на царството на Кесаря. Оттук и религиозната истина на персонализма.

Абонамент за списание ИДЕИ