Истината ни прави свободни

събота, 30 октомври 2010 г.

Откъс от нова книга на Момчил Дойчев, представяща идейните битки след комунизма

Момчил Дойчев е доцент в департамент "Политически науки" на Нов български университет. През 1988 г. защитава докторска дисертация на тема „Политическото управление и демокрацията при социализма”, в която сравнява „реалния социализъм” с азиатския деспотизъм. Членува от тяхното създаване в Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Бил е говорител на Софийския клуб за демокрация (1990-1991) и заместник-председател на Партията на свободата (1996-1997). Участва в множество международни проекти и специализации в Швейцария, Великобритания, Австрия, Холандия, Канада, Литва. По-важни негови книги и студии: "В какво общество живеем?" (1993), "Номенклатурната връзка" (1994), "Краят на политическия преход" (1996), "България в кръговете на аномията" (1998) и "България след 1997 г. Ефекта на тунела" (2000) (последните две в съавторство), "Политика. Част Първа: Основи на политиката" (2002), „Грандиозният посткомунистически грабеж”, както и много други статии и студии.

СПЕЦИФИКА НА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКАТА МАНИПУЛАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

Д-р Момчил Дойчев

Анализът на посткомунистическите техники на манипулация и индоктринация, с цел укрепване на левичарските идеологеми, чрез които лявото мислене у нас остана доминиращо дори след 20 години преход към либерална демокрация е актуална, но недостатъчно изследвана тема. Тази статия е отговор на циркулиращите в българското медийно пространство, в много леви, патриотарски и заговорнически интернет сайтове на неверни и едностранни анализи на манипулативните техники в демократичните общества, според които „капиталистите”, „американските империалисти”, „скритите (юдео-масонски) елити” налагат своята „фалшива представа за света, за да експлоатират и господстват”. Всъщност повечето от тези техники са в арсенала на (пост)комунистическия олигархичен елит в България и особено в днешна Русия.

Различните похвати за манипулация, които най-често се използват в различни комбинации днес у нас включват:

а.) Дезинформация

Скриване на факти, премълчаване на неудобни истини, представяне в изопачен вид и едностранно на информацията, свързана със събитията. "За да формираме общественото мнение в наша полза, ние трябва да доведем до състояние на обърканост масите, като им дадем много противоположни мнения за много кратко време… да се получи нещо като хаос, в който никой да не е в състояние да разбере къде се намира в тази бъркотия…".

Така според Уолтър Липман се формира такова състояние на човешките маси, което той оприличава на животинското състояние на „обърканото стадо”.

Това средство изключително успешно се използва от българската олигархия, особено, когато правителството, което в момента управлява, води антиолигархична политика. По време на правителството например на ОДС през 1997-2001 г. провежданата политика на приватизация успешно бе компрометирана с недоказани и до днес обвинения в медиите за „невижданата корупция” на И.Костов и А.Божков. Всяка нова по-голяма нова сграда в България, хотел или банка бе обявявана, че е собственост на Костов, един известен слуга на олигархията нарече Божков „мистър 10%”, изваждането на страната от катастрофата, до която докараха България левите и ляво-центристките правителства до 1997 г. е представяна и досега от „медиите под контрол” като „невиждан погром” на българската икономика и т.н.

Същото наблюдаваме и след 2009 г. Тревожно е, че с помощта на контролираните от олигархията медии, непопулярните и болезнени мерки, които трябва да предприеме правителството на Бойко Борисов, се компрометират още в зародиш. Изследване на „Алфа Рисърч” от октомври 2010 сочи, че за мнозинството от българите, още непредприети болезнени, но спасителни стабилизационни мерки вече се възприемат от манипулираното обществено мнение като вече случили се. „За 52% от българите вече са закрити много болници, 37% вярват, че вече е повишен стажът за пенсиониране, а 31% са сигурни, че се е увеличила възрастта за пенсиониране”.

б.) Многократно повтаряне

Гьобелс, създателят на национал-социалистическата пропаганда, е казал, че след като една лъжа се повтаря многократно хората започват да я възприемат като истина. Тази техника се използва непрекъснато, особено в посткомунистическите условия, когато пропагандата започва да замества директното насилие, изполвано преди. „Капитализмът умира”, „Костов ограби България”, „Приватизацията е криминална”, „Социализмът е справедлив” са само малка част от мантрично повтаряните лъжи на посткомунистическата пропаганда в България. (Справката съм направил от левите вестници „Дума”, „Зора” и „Земя” и ултралевият „Атака”)

в.) Избягване на преки отговори на неудобни въпроси

Съществените политически теми се подменят чрез усуквания, смяна на темата, инсинуации, аналогии, ретроспекции и други от този арсенал. Това е широко прилаган похват, използван от левите политици, особено от президента след 2001 г. и левия министър-председател (2005-2009). За разлика от предишния премиер (2001-2005), който използваше техниката „презрително царствено мълчание” – за 4 години той не даде нито една пресконференция и не отговори на нито един журналистически въпрос в България! Тези техники са много ефективни, но до определен момент – оттам нататък стават контрапродуктивни.

г.) Омаскаряване (сатанизиране) на неудобните опоненти

Често използвана, много хитра и резултатна тактика е да се окачествят по негативен, предизвикващ отрицателни асоциации начин политиците, които не служат на олигархиите и водят война с организиранат престъпност. Това става чрез - осмиване, оклеветяване, наричане с обидни думи и ругатни, без основание, като например – „екстремист”, „командир”, „диктатор”, „корумпиран”, „мистър 10%”, „шарлатанин”, „масон”, „син фашист”, „лумпен”, „тъмносините” и пр., като слагат неудобния човек (или организация) в една група с компроментирани партии, индивиди или идеи и така ги отъждествяват с тях. Целта е да се дискредитира неудобният човек, без изобщо да се дискутират фактите, които представя, разкритията, които прави по дадена тема, или пък гледната му точка. (Въпреки че той може да няма нищо общо с тях!)

Понякога се използват много силни епитети, които да шокират читателя (зрителя), което от своя страна засилва неговата внушаемост, пречи на критичното му мислене и той подсъзнателно започва да възприема тенденциозните квалификации като истински, а заедно и да се съмнява в изнесената от дадения човек информация.

Например по признание на лидер от БСП, пожелал анонимност „партията хвърли огромен финансов и административен ресурс по дискредитирането на Иван Костов и водената от него политика”. За това «мероприятие» Партията (става дума за наследницата на БКП) пръсна стотици милиони народни пари. Но не само - това включи и използването на цялата медийна агентура на „бившата” комунистическа държавна сигурност (филиала на КГБ в България) – агентите „Димитър”, „Бор”, „Бреза”, „Ела”, „Елха” и още десетки други „анализатори”- агенти в „свободната” (от всякаква отговорност) преса и останалите медии и канали за масова комуникация (т.е. за оглупяване на и без това превърнатия днес в „объркано стадо” български народ).

д.) Посяване на семето на съмнението

Това е много ефикасен и коварно действащ метод на основата на недоизречени съждения, който има обикновено за цел да очерни някого и така хората да не му повярват. „Абе всички са маскари!” е много удобна бай-ганювска реплика обезценяваща всеки рационален опит да се прави професионална политика.

е.) Потискане по всякакъв начин на неудобната информация

Това става чрез налагане на прикрита или открита цензура, като не се дава трибуна и достъп до национални медии на тези, които могат да направят нежелани разкрития. Уж има демокрация и свобода на словото, а редица водещи интелектуалци и политолози изобщо не се допускат до медиите! Има и автоцензура - самите медии избягват да канят такива хора поради страх от репресии към тях от страна на управляващите. И за честните и почтени политически журналисти и анализатори (все пак с някои изключения – като Кирил Вълчев, Цветанка Ризова, Светла Петрова в национални електронни медии) остават някои малки частни ТВ и радио канали, които обаче имат твърде ограничен брой слушатели или зрители.

ж.) Сплашване на непокорните медии и отделни журналисти

Използва се похватът на информационен или дори на индивидуален терор, стигаш до завеждане на дела и дори осъждане, организиране на хулигански побои, или дори убийства на неудобни журналисти, закриване на цели медии и налагане на тотална цензура. Прибягването до явно насилие, за разправа с тези, които се противопоставят на олигархията обикновено е крайна мярка, но то е симптоматично за преход от фасадна демокрация към „мек авторитаризъм”. Тук примерите, особено в Русия са ужасяващи – избити са десетки демократично-мислещи журналисти и анализатори – като се почне от Влад Листев и се стигне до убийството на Анна Политковска – на рождения ден на руския президент Владимир Путин (какво съвпадение – същият „подарък” получи за рождения си ден и Тодор Живков - през 1978 г. бе убит в Лондон големият български писател и журналист Георги Марков – очевидно от същата организация, която преди три години ликвидира най-големия критик на режима на Путин и кървавата война на кремълската олигархия в Чечения).

Особено симптоматично е, че и в България особено след 2005 г. се възроди тази тактика на сплашване и терор срещу някои мислещи и независими журналисти. Опитът за убийство на журналиста Огнян Стефанов, след като бе разкрит от службата ДАНС, че стои зад сайта „Опасните”, нарочен че публикува статии, уронващи престижа на „социалния” (за олигархията) президент. Или убийството на нарочения за „враг” на главния прокурор Никола Филчев прокурор Николай Колев, след негово телевизионно интервю, в което каза, че ще направи важни разкрития за престъпленията на бившия главен прокурор и гангстерската група около него. Както и масата скалъпени съдебни процеси или атентати срещу разследващи журналисти, особено в провинцията... Масата уволнения от националните медии на независими и критични към олигархията и мафията журналисти след 2001 г. като се почне от Иво Беров и се стигне до Иво Инджев.

з.) Отклоняване на общественото внимание към нарочно създаден друг проблем

Използва се широко с оглед предпазване на червената олигархия от поредното нейно престъпление чрез организиране на друго, обикновено шумно, но безобидно „мероприятие”, което да привлече медийния интерес с помощта на представителите на олигархията в контролираните от нея национални и частни медии.

и.) внушаване на страх от ужасни социални бедствия

Това е традиционно средство за въздействие. Обикновено предизвикани от самата олигархия бедствия, като ширещата се масова безнаказана престъпност, икономическа нищета на огромни маси от населението, липса на справедливост, на законност, всеобща корупция и недосегаемост на властмащите и купените от тях управляващи партии се представя по такъв начин, че да внуши постоянен и непреодолим страх в «народните маси», превърнити в «объркано стадо».

й.) Внушаване на чувство за вина

Цели да изкара невинните виновни, за да прикрие истинските виновници. Например хора, които дори не са били родени по време на дадени събития се обвиняват, че не са се разграничили от тях (например за „отрязаните партизанските глави”, за „престъпленията на „българския фашизъм” и пр.) и свързване дори на цяла социална група („буржоазията”, „интелигенцията”) с всеобщо признати за злодеи престъпници.

к.) безпардонно и нагло фалшифициране на историческите факти

Например през 2009 г. руското Министерство на външните работи публикува в сайта си твърдението на руския военен «историк» Сергей Ковальов (в помощ на «доктрината» за „борбата с „фалшификацията на историята в ущърб на руските интереси”, провъзгласена от президента Дмитрий Медведев), че за началото на Втората световна война носи отговорност не национал-социалистическа Германия, сключила пакт с комунистическия СССР за да може да започне войната, а... Полша. „Сражавайки се” за историческа справедливост, този «военен», в съгласие с редица „цивилни” дипломати обяви, че „поляците се отказали да изпълнят напълно основателните (курс. Мой – М.Д.) искания да предадат част от своята територия на Хитлер и Сталин, заради което били завладени от Хитлер и „освободени” от Сталин. След това смайващо „научно откритие” се появи веднага и пространно интервю с този „нецивилен” „историк” и „учен”, отпечатано със съчувствие, разбиране и... съгласие от левия официоз „Дума”.

В общества, в които властта се поделя между неотговорни пред никого елити (като социалистическото и постсоциалистическото) притежатели на „абсолютната истина” и разполагащи с целия арсенал от срeдства за държавна принуда "... основната цел на правителствата и на службите за сигурност е да пазят истината от собствения си народ. Това е от жизненоважно значение за оцеляване на системата. Службите за сигурност изразходват повече време в шпиониране на онези, които мирно оспорват статуквото, отколкото на потенциалните терористи. Те и без това познават и манипулират терористите, а и самите те са замесени в тероризма. Правят се всякакви коварни маневри, за да се спре всеки индивид или група, за които се опасяват, че може да са средство за ефективно предизвикателство към системата - измами, подслушване на телефони, агент-провокатори, дори убийства…"

Това определение на Дейвид Айк е писано сякаш точно за и пасва прекрасно за Русия на Путин, а за съжаление все повече и за „европейска” България, особено между 2005-2009 г... Например оказа се, че за подслушване в „европейска” и „демократична” България през финансовата 2009 г. са изразходвани 100 млн. лева! А каква е била ефективността на това „мероприятие” – това разбира се никога няма да узнаем. Но можем да се досетим като наблюдаваме от хеликоптера на НАП палатите на бивши и настоящи висши полицаи, митничари, прокурори, барети и всякакви други мутри... Още по-абсурдно е тези средства да се дават и за следващата финансова година от уж дясно-центристкото правителство, когато не достигат парите за образование и наука!

Скандалите около създадената в „европейска България” нова, замислена като политическа полиция служба - ДАНС (от който трябва просто да махнем средните две букви за да разберем за какъв план става дума!) прекрасно илюстрира правилото, че когато службите на държавната сигурност не са поставени под непрекъснатия граждански контрол, сигурността на гражданите става сериозно застрашена. Разкритията за инфилтрирането на службите от опасни гангстери като т.нар. «Трактор» са прекрасно доказателство за това!

ЗАБЕЛЕЖКА: Тази статия е абзац от новата книга на доц. д-р Момчил Дойчев «Политическата коректност срещу либералната толерантност»

ЗАБЕЛЕЖКА 2: В близките дни ще публикувам своя рецензия на книгата на доц. М.Дойчев, която в момента чета от ръкописа, любезно предоставен ми от автора. А самата книга предстои скоро да излезе (изд. ФАБЕР).

Как да живеем предвид неизбежността на смъртта?

Голям философски въпрос е този. Изисква пространен отговор, но ще кажа само няколко думи:

Тъй като сме на земята само веднъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си. Защото е възможно да се отдадем на съвсем погрешни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безкрайно много пъти поради лимитираното ни време на този свят.

Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалистични цели, които да може да бъдат постигнати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено. Да, животът не е проста работа.

Но анализът показва също така, че не би било добре да знаем часа на смъртта си предварително и, съобразявайки се с това, да решим какво да правим оставащото време. Подобно знание би имало по-скоро парализиращ ефект.

А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисловен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традицията на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания.

Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съзерцание, защото то е богоподобно. А най-спососбни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете.

Или както казва Витгенщайн: шастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света.

Автор: АНОНИМЕН

ЗАБЕЛЕЖКА от мен, Ангел Грънчаров:

По така поставения въпрос искам и аз да кажа нещичко, понеже темата наистина е необятна. А и никой философски въпрос не може да има окончателно решение, задоволяващо всички души, душите на всички хора. Ето един малък фрагмент от книгата ми ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (Изкуството на свободата), в който се съдържат ориентирите на едно възможно решение на толкова значимите екзитенциални въпроси на човека, свързани или произтичащи от проблема за времето:

... Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от “всичко поглъщащия поток” на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга - раждането и смъртта - ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е “дефицитно” - независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че

човешкото съществуване е исторично

а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да “изтече между пръстите ни”, да стане “неуловимо” - както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката.

Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите - и от живота ни - но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато - с всичко онова, което правим - се стремим да се “вместим” във времето, да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни “пулсации” и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл - за да постигнем ефикасно онова “вместване” в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума.

Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от “вградеността” ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни “гони” и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни “преследвачи” на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, “дишайки в гърба” и “във врата” на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и така реалистично!) естество на живота. В този случай

преследвачът на времето

променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира - а значи се опитва да го “игнорира”, пренебрегне, “отстрани” от себе си - може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката - “реката на живота”. Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност - и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка.

Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо “реката на живота”, смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал - и към който с цялата си същност, страстно се стреми. За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и

усещане за пълнота

Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото - защото не се “разпиляват”, а също и защото са се “концентрирали” преди това чрез ангажираността си с времето. Затова “преследването на времето” е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки “смъртен” - но искащ да живее! - може да бъде посветен: ако иска да “застави” времето да работи за него самия...

Именно за някои от тайните (касаещи най-важното: “как става това?”) ще ни намекне настоящата книга. Онези, които вече са вътрешно готови за приемането им, ще разберат останалото - което не ни е дадено да знаем - и от “половин дума”. Защото тук “материята” е твърде фина, “хлъзгава”, “тъмна”, “изплъзваща” се, защото много неща са направо неизразими; но надеждата е, че... “сърцето всичко разбира”.

Да тръгваме тогава - щом е налице готовността и предчувствието за посока. Ще ни се наложи да минем през странните лабиринти на времето, в които досега сме се движили в непрогледен мрак; сега сме снабдени поне с кандило - ако не с фенер...

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Лекции на Мераб Мамардашвили - и разкази на съвременници за него

Mamardashvili lectures 1-5-1

Mamardashvili lectures 1-5-2

Mamardashvili lectures 1-5-3

Mamardashvili lectures 1-5-4

Mamardashvili lectures 1-5-5

Mamardashvili lectures 1-5-6

Mamardashvili lectures 1-5-7

Mamardashvili lectures 1-5-8

Mamardashvili lectures 1-5-9

Mamardashvili lectures 1-5-10

Mamardashvili lectures 1-5-11

Mamardashvili lectures 1-5-12

Mamardashvili lectures 1-5-13

Mamardashvili lectures 1-5-14

Mamardashvili lectures 1-5-15

Mamardashvili lectures 1 5 16

Mamardashvili lectures 1-5-17

Mamardashvili lectures 1-5-18

Mamardashvili lectures 1-5-19

Mamardashvili lectures 1-5-20

Mamardashvili lectures 1-5-21

Mamardashvili lectures 1-5-22

Mamardashvili lectures 1-5-23

Mamardashvili lectures 1-5-24

Mamardashvili lectures 1_5_25

Mamardashvili lectures 1_5_26

Mamardashvili lectures 1_5_27

Mamardashvili lectures 1_5_28

Mamardashvili lectures 1_5_29

Mamardashvili lectures 1_5_30

Mamardashvili lectures 1_5_31

Mamardashvili lectures 1_5_32

Mamardashvili lectures 1_5_33

Mamardashvili lectures 1_5_34

Mamardashvili lectures 1_5_35.mpg

Mamardashvili lectures 1_5_36.mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_(0).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (1).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (2).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (3).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (4).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (5).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (6).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (7).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (8).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (9).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (10).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (11).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (12).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (13).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (14).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (15).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (16).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (17).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (18).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (19).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (20).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (21).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (22).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (23).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (24).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (25).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (26).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (27).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (28).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (29).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (30).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (31).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (32).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (33).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (34).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (35).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (36).mpg

Mamardashvili Lectures 2_6_10_ (37).mpg

Mamardashvili lectures 1_5_40.mpg


Mamardashvili lectures 1_5_41.mpg


Mamardashvili lectures 1_5_42.mpg

Mamardashvili lectures 1_5_43.mpg

Mamardashvili lectures 1_5_44.mpg

Mamardashvili lectures 1_5_45.mpg

Mamardashvili lectures 1_5_46.mpg

Mamardashvili lectures 1_5_47.mpg

Мераб Мамардашвили ч1

Мераб Мамардашвили ч2

Мераб Мамардашвили ч3

Мераб Мамардашвили ч4

Merab Mamardashvili

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Писмо до Омбудсмана на Републиката - във връзка с духовната катастрофа на нацията ни

До Омбудсмана на Република България г-н Константин Пенчев

Копие: до Президента на Република България Г.Първанов;
Копие: до Светия Синод на Българската Православна Църква;
Копие: до Премиер-министъра г-н Бойко Борисов;

За сведение: До Министъра на образованието, младежта и науката г-н С.Игнатов;

Уважаеми г-н Омбудсман,

В последните в публичното пространство имах възможността да срещна твърде много, и то предимно съвсем некомпететни мнения по въпроса трябва ли да се въвежда учебен предмет "религия" (или дори "вероучение") в нашите училища. Твърде интересно и любопитно ми беше да се запозная с толкова наивния начин, по който се обосноваваше самата потребност от един такъв предмет - или пък се опонираше на идеята за въвеждането му.

Адептите на немедленото въвеждане на такъв предмет в училищата, предполагам, ще се постараят да окажат натиск върху премиера Борисов, което пък, като изхождам от установилия се авторитарен начин на вземане на решения в държавната ни власт напоследък, неизбежно ще доведе дотам, че той, воден от популистични мотиви, ще им угоди, което пък грози да бъде направена голяма грешка - заради едно такова непремислено решение. Защото това ще застраши най-значими, базисни права на всички нас, гражданите, особено на младите хора, бъдещето на нацията - и ще доведе до окончателен провал българското образование. Ето по тази причина ми се налага да реагирам с достъпните ми средства, щото у нас гласът на такива като мен, дето от много години непосредствено се занимаваме с нравственото, личностно и ценностно укрепване на младежта, съвсем не може да се чуе.

Г-н Омбудсман,

Пиша Ви това писмо поне да дам известна гласност на очерталия се проблем, който трябва да се види в неговата пълнота и цялост; имам крехката надежда ако не медиите, то поне някакви по-активни части на гражданското общество, приютили се в интернет, да стигнат, благодарение на това мое Отворено писмо, до едно по-зряло убеждение за това какво става и какво именно трябва да се прави за излизане от тежкото положение в духовната област, в областта на подготовката на младите за живота.

Ще започна с това: и Синода на БПЦ, и другите (лица и институции, примерно Президентът на България), които настояват този въпрос с учебния предмет "религия" да се реши незабавно, ни навират в очите съображението, че това щяло да спомогне за нравственото възпитание на младите, т.е. щяло да бъде някакво действено противодействие на ширещия се аморализъм, на нихилизма и на простащината в обществото ни. Позволете ми да не се съглася с един такъв сякаш общоразпространен в общественото ни пространство аргумент, който показва основно неразбиране на това как би следвало в нашата модерна епоха да се осъществява едно отговарящо на реалните нужди на младите хора образование и възпитание.

Други пък смятат, че просвещението, сиреч, голата информираност на младите и обременяването им с някакви исторически сведения за религията щяло да изиграе ролята на нещо като панацея за спасяването на душите им, което също показва, че такива хора съвсем не съзнават какво точно казват. Защото формирането на ценностните устои на личността съвсем не става по един такъв механичен начин, напротив, то е интимен духовен процес, имащ твърде много фактори - и културни, и обществени, и духовни, и исторически, и индивидуални, и личностни, и народнопсихологически, и какви ли не още. Следователно "бъркането" и намесата в неговата сърцевина с неподходящи ръце и инструменти няма как да не доведе до още по-голямо объркване от това, от което и в момента страда неефективното ни образование - и особено пък възпитанието на младите.

Казаното по-горе показва, че с настояването незабавно да се въведе предмет "религия" (или пък "вероучение") адептите на тази стъпка преследват цели, съвсем различни от декларираните. Убеден съм, че толкова изтъкваната и даже навирана в очите ни "грижа за нравственото укрепване на душите на младите" е нещо като смокиново листо, скриващо срамотията на пълната незаинтересованост на синодалните старци, пък и на повечето от останалите ратовници в тази шумна кампания, от реалните проблеми и от същинските духовни потребности на младите хора. Защото, ако допуснем, че старците от Синода поне малко, и то истински и честно, се бяха заинтересовали, те отдавна щяха да са започнали да правят нещо реално в това отношение; а не, както и стана в тия 20 години, само да си скубят брадите за разпределянето на свещоливници, на църкви, на манастири и на други толкова съблазнителни църковни имоти. Да оставим настрана набиващата се в очите пълна неангажираност на нашите "духовни" водачи с онази велика духовна мисия, която им е завещал Учителят на човечеството Христос. Позволете ми аз лично изобщо да не вярвам, че верни служители на Сатана могат да се заинтересоват толкова искрено от духовното укрепване на душите на младите - както се мъчат да се представят и да ни убедят. Нека да не бъдем пълни наивници и да мислим и говорим по-сериозно.

Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална и нейни симптоми са тъкмо неизпълнението от страна най-вече на високопоставените служители на Църквата на тяхната иначе толкова възвишена духовна мисия - наред с всичко останало. Обществото ни продължава да деградира в личностно и нравствено отношение, като това разложение съвсем не може да бъде спряно с външни, не докосващи същината на проблемите и напълно демонстративни ченгесарско-популистки "мероприятия", чиято цел е точно обратната на така старателно навираната в очите ни. Никой не пречи на църковните йерарси и на техните подопечни клирици да си вършат работата, да наставляват паството си с нравствени проповеди, да положат известна духовна грижа и за по-младите, за болните, за страдащите, още повече че имат всичките за това условия и прекрасна "материална база", завещана от предците ни. Но сега се оказва, че те не само изцяло са дезертирали от мисията си, ами и, виждаме, показват охота и си мечтаят да я прехвърлят върху една съвсем друга институция - каквато е училището. Която, разбира се, си има други цели и много различно предназначение. Правят го, предполагам, за да могат необезпокоявани от нищо да пътешестват от банкет на банкет, каквито господстващата олигархия устройва в тяхна чест, да си носят спокойно подарените им от разни георгигерговци скъпоценни часовници с цена от по 20 000 евро, колкото, предполагам, струва половин храм. Не зная на какво разчитат такива, и скверните богаташи, и техните "духовни наставници", "духовниците с антидуховно поведение": нима си мислят, че могат по този начин да си купят благоразположението на Бога?! С това, разбира се, могат да предизвикват само Неговия гняв. Жалкото е, че точно те не могат да осъзнаят това, което показва дълбината на нравственото им падение.

Духовното и нравствено наставничество в училищата и в другите културни учреждения е твърде тънък, фин, интимен процес. То не може да се осъществява с неподходящи средства - защото иначе всичко ще досъсипем. Искам да предложа ония най-спешни мерки, които не само могат, но и трябва в момента да се приведат в действие - ако искаме да имаме някакъв що-годе позитивен ефект. А не да се занимаваме с едропанелните масови "мероприятия" на материалистичните ни владици, на пустословните нагли пишман-"националисти" от рода на президента Гоце Първанов и неговите другари по службите от ДС като Божо Димитров. Мероприятия, които, разбира се, не само наподобяват едновремешното тотално "комунистическо възпитание на младежта и на цялата нация", ами изглежда са досущ същото - като разликата е че сега кагебистко-путинското "православие" е призвано да заеме мястото на предишната марксистко-комунистическа идеология. Знаем, че такива са способни да си менят фалшивите "богове", от Ленин директно да скачат ако требе чак на Заратустра, на Буда, на Мохамед, на Тангра, пък и на който друг им скимне, готови са, ако трябва, да се покатоличат и помюсюлманчат даже, стига да са до благинките на властта, до нейния толкова ароматно димящ кокал.

Аз написах книга със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, в която представих вижданията си по целостта от проблеми, в които се е оплело българското образование. Изпратих ръкописа на институциите, които би трябвало да са заинтересовани от решаването на тия проблеми, ала те продължават да пребивават в бездействие, упоени сякаш от тамяна на собствената си величавост. Примерно министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов продължава да мълчи и да не отговаря на три мои Отворени писма, публикувани и в блога ми. Ето моите предложения за поправяне на положението в училище в интересуващото ни отношение: нравственото, духовно-личностното укрепване на душите на младите.

Духовните ценности на човечеството в сферата на образованието от поне 2500 години са в прерогативите на философията. Даже в "най-тъмното" Средновековие философията не е била изгонена от университетите, както това беше направено у нас през последните 20 години. Днес философия у нас учат само студентите по специалност философия с някои "присъдружни" специалности, а във всички останали специалности на университетите философията беше прокудена и на места най-грубо изритана, и то с едно най-користно съображение: преподавателите по другите предмети да вземат часовете и хляба на философите. В условията на тотален материализъм-нихилизъм в обществения живот да се посегне на философията беше съвсем логично, ала едва ли може да бъде оправдано. Автономията на университетите, сиреч, свободата им, пък беше изтълкувана най-прагматично: беше посегнато на хранителката на духовната свобода, именно на философията - и тя беше изгонена от българските университети. Изцяло в пълномощията на държавата е да промени държавните образователни изисквания за т.н. "висше образование" и стандарта да бъде променен така, че дипломи за бакалавър, магистър и доктор да не може да получи никой, който не е преминал поне един най-основателен курс по философия. Защо е необходимо това ли? Просто е, но ще ви кажа.

Ами защото университетът подготвя учителите, бъдещите наставници на младежта, ето за какво е потребно те да учат философия: за да укрепнат те самите в духовно отношение! Ако бъдещите възпитатели на младежта не са укрепнали нравствено, ценностно, културно, личностно и духовно, то как тогава те ще могат да пренесат духовната светлина в душите на най-младите, на учениците?! Не можеш да дадеш от онова, което сам нямаш. Ако душата на бъдещите наставници на младежта е празна, то няма защо да се чудим, че духовно-личностната празнота е обладала вече толкова много поколения, а пък нихилизмът-материализмът си се шири необезпокояван и триумфира повсеместно. Ето защо спешно трябва да се въведе предмет философия за абсолютно всички специалности на университетите, а най-напред - на специалностите, които подготвят бъдещи учители. Не трябва конят да се поставя зад каруцата: тия, които сега искат въвеждане на предмет "религия" в средните, основни и начални училища обаче правят точно това. Защото откъде ще се вземат тия просветлени наставници на младежта в духовно отношение, след като държавата е прерязала самата възможност да имаме просветители и духовно просветени наставници с нужната подготовка?!

● В средното образование пък и сега си имаме предмети от т.н. "философски цикъл", които би следвало да се занимават тъкмо с това: да подпомагат младите в тяхното духовно и личностно узряване и укрепване. Разбира се, тия предмети са с крайно недостатъчни часове, което и обяснява ниската им ефективност. Да не говорим за казионните "стандартни програми" по тия предмети, които лишават учителя от така потребната му свобода, първото условие на духовното наставничество и просвещение. Защото в тази духовна област учителят трябва да има пълния набор от условия, за да носи тежката си мисия. Първото условие в тази насока е свободата. След като сте вързали днешните преподаватели с тежките вериги на едни обездуховени (бездуховни) позитивистични програми по философия, етика, психология и пр., в такъв случай нямате правото да ги вините, че ефектът от тяхната дейност бил недостатъчен или нищожен. Ето защо спешно трябва да бъдат счупени веригите, в които са оковани нашите многострадални преподаватели по философия, а те самите, убеден съм в това, в условията на жизнено потребната им свобода, ще намерят най-ефективните начини за духовно общуване и просветление на младежта.

● Разбира се, философите, работещи в нашите училища и университети, трябва да бъдат подкрепени в усилията си. В момента скандално е, че предметът "философия" е категоризиран от самото Министерство към категорията на "лесните предмети" заедно с... физическото възпитание! Учителите по философия по тази причина имат най-големите годишни нормативи от учебни часове, което също създава непреодолими пречки за ефективността на работата им. Може би вече ще стане век от времето, в което модерната психология обоснова положението, че ефективно общуване, докосващо личностната, душевна и духовна сфера, може да става само в малки групи от по 8-10 или максимум 12 човека, ала у нас никой не зачита тия научно-обосновани правила. Затова у нас класове от по 26-30-32 ученика еднакво - все съвсем неефективно, впрочем! - "учат" и точни науки, и хуманитарни, в това число и философските дисциплини. Което и е предпоставката за нищожния ефект от колосалните, ала предварително обречени усилия на духовните наставници на младежта, каквито трябва да са най-вече преподавателите по хуманитарните дисциплини, в това число и по философия.

Духовното наставничество и толкова финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност съвсем не може да се сравни с преподаването и усвояването на точните естествено-научни, математически и технически знания. А у нас на "часовникарите на човешки души", каквито са психолозите и философите, държавата е връчила по един... тежък чук за чупене на скали, та да вършат работата си: е, не става така, искат се най-фини инструменти! Докато не се предоставят на учителите от хуманитарната сфера и на тези по философските предмети така потребните им условия и "инструменти" за да си вършат работата, дотогава нямаме право да очакваме никаква промяна към добро в тази, повтарям, толкова фина и деликатна област - "инженерството" на човешките души. (Употребявам тази съвсем неподходяща фраза, та белким ме разберат и ония, които... едва ли някога ще разберат какво изобщо пиша и казвам!).

● Тук не си струва да обосновавам колко са негодни учебниците в цялата хуманитарна сфера, по които би трябвало да учат нашите ученици. Разбира се, никой от авторите на учебници не го вълнува от това доколко учебника му е изобщо използваем, щото до този момент Министерството утвърждаваше учебниците по един тертип: всеки нов министър уреждаше да се издадат учебниците на всичките му приятели, на цялата му рода до девето коляно, и, естествено, на партийните му съратници с най-тежки академични титли, ала без никакъв морал. Разбира се, в тази сфера трябва да се промени всичко из основи, като принципът трябва да е: да пишат учебниците тия, които ще преподават след това по тях. Учители трябва да пишат учебниците, по които преподават учители, а не професори, които никога не са заставали пред ученици.

Специално пък в областта на философските предмети, сиреч, на предметите от чистата духовна сфера, именно етиката, психологията, философията, трябва да се проведат истински конкурси за издаването на алтернативни учебници, от които да избират не толкова преподавателите, а най-вече самите ученици при посредничеството на преподавателя. Моя милост специално е написала и издала на свои средства (!) учебници и учебни помагала по всички предмети от т.н. "философски цикъл", което, както се оказва, означава, че един скромен гражданин и учител като мен е свършил работата на цялата държава! А държавата в това време, заедно с неизброимия си легион от чиновници, най-вероятно е люпила семки и се е чесала по темето - или между краката (простете!).

Това са някои от местата, където трябва да се пипне, та да потръгнат малко от малко работите в духовната и нравствената сфера и личностното израстване на младите. Вижда се, че предмет "религия" в училище е изцяло неуместен за едно модерно образование - и ако се въведе, само ненужно би дублирал това, което вече се прави, пък макар и на неадекватна форма, в цялата хуманитарна сфера на обучението. Тия, които настояват да се въведе предмет "религия" или пък "вероучение" в училище, ако искат да бъдат последователни, по същата логика трябва да издигнат искането свещениците от църквите да бъдат заместени от... учителите по философия! Това е ядрото на скандално несмислената логика, която ни се поднася, завита в мазната хартия на някаква лицемерна и фалшива "грижа" за нравственото укрепване на младежта.

Никога религията, даже и в епохата на пълната си доминация, не е задушавала така философията, както се предлага сега от нашите религиозни "новатори" от типа на "православния" талибанин Николай "Пловдивдски". Дори и при комунизма, който беше нещо като най-тъпа "религия" от материалистично-нихилистичен тип, философията все пак продължаваше да съществува, пък макар и в несвободна, извратена форма, в университетите и училищата. Т.е. дори и тогава блещукаха някакви искрици духовен живот, които сега искат да ги погасят - като изгонят философията, символ и въплъщение на чистата духовност, окончателно от университета, така и от училището. Разбира се, това не бива да бъде допускано, иначе горко ни!

Ще завърша с нещо лично, колкото и да изглежда неподходящо това. Аз бях жив свидетел какво се случи с философията в първите години на свободата, имам предвид веднага след 1989 г. Оказа се, че у нас самата свобода беше употребена така, че да задуши... самата свобода: само ний, българите - е, и руснаците де! - ги умеем тия неща. Ето какво стана в Пловдивския университет, където тогава бях преподавател по философия.

Аз, разбира се, не само бях от ония, които приветстваха промяната и полъха на свобода, а бях и от ония, които са правили нещо да не се задушим съвсем в условията и на комунистическия бездуховен режим. През 1987 г. бях създал ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в ПУ като неформална студентска организация, който беше приет много добре от студентите и дори от някои от тогавашните медии (все пак вече беше почнала "перестройката"!). Клубът беше приветстван от младите толкова възторжено, колкото студено и със злобно скърцане на зъби го приеха официалните лица. Ний в този клуб две години преди падането на режима показахме на дело как трябва да се реформира онова тогавашно казионно "идеологическо възпитание". Партийните бонзи, макар и злобно, някак ни изтърпяха, и то по една-единствена причина: "партията" им се прествуваше, че уж щяла да се "преустройва".

Както и да е, падна Тодор Живков, и се отпочнаха "промените". Ето какво беше направено в духовната област.

Първо и най-напред така добре "подкованите" марксистко-комунисто-идеологически кадри се захванаха с това най-умело да мимикрират, да се дегизират; така например доценти по "научен комунизъм", след известно недоумение с какво да се занимават, се преквалифицираха в какви ли не; аз лично знам един такъв доцент от СУ, който най-авангардно се захвана да преподава... "богоучение"! Опита се един "бог" - сифилистикът Ленин - да го замени с друг; този другият пак си беше същият Сатана, на който нашият доцент е служил цял живот, но както и да е.

Прие се Закон за академичната автономия, за който и моя милост ратуваше; веднага, след като го приеха, академичните и факултетните съвети, сиреч, другарите от "все онази същата партия", почнаха да гонят преподавателите по философия, да променят програмите и то така, че скоро философията беше прогонена от почти всички специалности и факултети. А там, където остана, както и се случи в ПУ, тя почна да се води от доверени лица на предишния бездуховен режим, т.е. беше предадена в ръцете на лица, които да я дискредитират окончателно. Естествено, моя милост беше прогонена от университета най-напред, с един най-великолепен шут, щото другарите много ми бяха натрупали - и имаха за какво да ми отмъщават.

Моя милост заедно с прогонената и поругана философия трябваше да отиде там, където се приюти и тя, именно, в средните училища, в гимназиите. Един министър на просветата от първото демократично правителство на България, именно философът Николай Василев - той, впрочем, беше лектор в нашия Философски дискусионен клуб от преди 1989 г. заедно с баща си, академик Кирил Василев! - въведе основните философски предмети, които съществуват и досега. В тия години непрестанно съм работил за да си изпълнявам достойно духовната мисия на философ, за което, естествено, съм бил гонен от училище в училище; разбира се, никой не ми е бил признателен, а кажи-речи всички ме намразиха.

Както и да е, това показва само - щото историята ми се разви в типични наши български и родни превъзходни условия - че съм бил на прав път; щото ако ме бяха подкрепили с нещо или пък - опази Боже! - ако ме бяха похвалили, явно е щяло да стане защото съм предал ценностите на живота си. Не им предоставих това щастие...

Извинявам се за илюстративното лично отклонение. Аз вече казах какво мисля и какво следва да се направи - ако държавните институции са поне малко заинтересовани от духовно-личностното здраве на нашията, явяващо се главна предпоставка за материалния й просперитет, който никога няма да бъде постигнат само с икономически средства. Ако лично Вие, г-н Омбудсман - пък и другите лица, въплъщаващи основните институции в държавата ни, на които пращам копие от това Отворено писмо - все пак сте водени от известно съзнание за човешки, граждански, държавен и народностен дълг в дейността си, няма да се успокоите докато не направите нужното да се помръднат нещата от мъртвата точка. В което, признавам си, твърде много се съмнявам. Но което, като гражданин на моята страна, съм длъжен най-настойчиво и без прекъсване да изисквам от всички вас - докато не се размърдате най-сетне!

Първа публикация

неделя, 24 октомври 2010 г.

Духът на Кант продължава да живее, приютен и в български сърца

Попаднах в интернет на обява за книга на Христо Стоев със заглавие, което веднага ме заинтригува: Понятията в Критика на чистия разум, изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Поразрових се, и открих, че същият автор преди 5 години е издал и една друга книга за философията на Кант, а именно книгата Кант и проблемът за вътрешното сетиво. Разбира се, наложи се да си набавя тия две книги и ето, вече няколко дни чета първата му книга, издадена през 2005 г.. Днес ще я дочета и имам намерение веднага да почна да чета и книгата му, издадена през тази година.

Искам съвсем накратко да разкажа за впечатлението си от текстовете на философа Хр. Стоев, за които имам намерението да напиша, и то съвсем скоро, една сериозна рецензия - те заслужават това. Но тук най-напред искам да споделя съвсем субективното си впечатление и настроение, което пробудиха в душата ми неговите текстове.

Аз съм пристрастен към Кант от много отдавна, още от студентските си години. Никога няма да забравя как съвсем млад, на 21-22 години, в студената петербургска нощ, с нейните виелици от остър, бодящ лицето сняг - завърших философското си образование в Държавния университет в Санкт-Петербург през 1983 година - на топло в читалната зала на общежитието с упоение четях омагьосалите ме, възвишаващите душата ми книги на великия кьонигсбергски мислител. Ето, признавам си, сега, тия дни, във вечерите на късната есен, в дома си в Пловдив, отново изпитах същите ония чувства на възторг от мисълта на безсмъртния Кант, които някога владееха сърцето ми - когато бях студент в далечния Петербург. Изпитах го благодарение на текста на българския философ Христо Стоев. За което съм му много благодарен.

Невероятна е тази дълбока и трепетна омая на мисълта, която може да пробуди в душите ни само истинската философия, сиреч, философия като Кантовата. Със задоволство констатирам, четейки първата книга на Христо Стоев, че духът на автентичната философия е жив и у нас - като се приютил в такива редки книги като неговите. Радостно е да открия, че и у нас има млади хора, които упорито работят на полето на философията - и са "отгледали" такива сладостни плодове; имам предвид книгите, които са написали. И понеже у нас най-талантливите - и особено пък най-духовните! - личности сякаш винаги остават най-неоценени, пиша тази сутрин този малък коментар с плахата надежда, че мога да подтикна и някой друг да посегне към книгите му. Та и той да изпита същото рядко душевно и сърдечно задоволство, каквото изпитах аз, четейки неговата първа книга.

Ние, хората от планетата на духа, доколкото изобщо ни има в България, би следвало да се подкрепяме и насърчаваме - защото, казах, у нас истинските неща сякаш почти не се ценят. За сметка на това обаче неспирно бучи силния тътен от пазара на неистинските неща, където разни кресльовци с най-нагло упоение хвалят стоката си.

Та всъщност искам да изкажа впечатлението си: изпитах невероятно свежо и младежко настроение - защото духът винаги е млад, той никога не остарява! - четейки и задълбочавайки се в текста на нашия философ Христо Стоев. Който, впрочем, предостави още за първия брой на списание ИДЕИ свой превод на едно от най-важните съчинения на Рикерт - "За системата на ценностите". Разбира се, Хайнрих Рикерт е един от най-знаменитите ученици на Имануел Кант. Както се казва, "краставите магарета" и през десет баира ще се намерят...

Радващо е, че откривам все повече поклонници (и, така или иначе, ученици) на Кант сред българските философи. Защото Кант е не друг, а нещо като Сократ на нашето време. Всички пътища на съвременната западна философия тръгват от Кант - и се връщат при него. А това, че Кант се ползва с такова влияние сред най-изтънчените умове на България, показва, че най-сетне има надежда да започне един по-интензивен духовен живот и у нас. След непрогледния мрак на дългата духовна нощ на комунизма започва да се забелязва и блещукане на искрици на автентичен духовен живот. Книгите на Христо Стоев за мен носят един такъв знаменателен знак на духа на времето, което живеем.

Навремето, веднага след началото на рухването на комунизма, спомням си, група млади тогава философи се заехме да учредяваме философско общество на името на Кант. Стигнахме донякъде, ала скоро ни обхванаха в онова бурно време съвсем други страсти. После пък се разбра, че други философи вече са учредили такова дружество; не зная дали съществува досега; сигурно съществува. Което и показва, че традицията на Кант, така или иначе, има свои поддръжници и в България, което е превъзходно. Впрочем, ценностите на съвременна Европа имат корените си в идеите, които даде на света европейската философия от онова време, начело с Кант.

Аз отделно, казах, ще пиша нещо като "рецензия" на тези две така развълнували ме книги на Христо Стоев. Тук искам само да добавя един спомен от младежките ми години, пак свързан с Кант. Не зная защо го правя, може би защото остарявам, та по-често си спомням за своите копнежи от младостта. Впрочем, в скоби казано, един приятел ми каза тия дни, че се бил срещал с нашия състудент от Петербург, сега министър, Сергей Игнатов; станало дума и за мен; министърът се произнесъл така: "А, Ангел ли, тоя дето все се разхождаше с том на Платон из общягата?!". Господин министърът явно бърка, по-вероятно е "томчето" да е било от Кант - понеже Платон го "изядох" с кориците още когато бях ученик в гимназията; но е самата истина, че другият ми любимец е тъкмо Платон, и тук министърът не бърка.

А ето и спомена, с който искам да завърша. Та тогава, в далечната 1981 година трябва да е било, ние, трима студенти по философия в Петербург (той тогава се наричаше другояче, не искам да пиша как, та да не си цапам текста с едно омразно име!), трима приятели, решихме да предприемем рисковано пътуване с влака, като целта ни беше Кьонигсберг - искахме да се поклоним на гроба на Кант. Кьонигсберг е в Източна Прусия, окупирана от СССР след войната, наричаше се (и още се нарича), кой знае защо, Калининград.

Беше рисковано, защото на нас, чуждите студенти, не ни се разрешаваше да напускаме града и да пътуваме свободно из страната; въпреки всичко се намъкнахме в нощния влак Петербург-Талин и поехме, притаили дъх на най-горните "рафтове" на спалния вагон, които, впрочем, са за багаж, но често се използват и за спане - когато купето е пълно. За наш късмет когато ни проверяваха билетите не се сетиха да ни искат паспорти; ний, впрочем, предвидливо си бяхме взели с нас една рускиня, която да подава билетите, щото да не ни познаят по акцента.

Ала в Талин, където ни се случиха някои нямащи отношение към разказваната история, но не съвсем приятни случки, ние взехме решение да се откажем от пътуване до Кьонигсберг. Признавам си, уплашихме се. Бяхме наплашени от комунизма млади хора. Размислихме и с право решихме: щом духът на Кант е в сърцата ни, какъв е смисъла да го търсим още и на гроба му?!

събота, 23 октомври 2010 г.

Истина ли е, че духовното е смъртен враг на материалния просперитет?

Ако трябва да анализираме сериозно, ще кажем, че чалгата, жълтите медии и простотията в посткомунистическия свят се стимулират активно в целенасочено от КГБ. Нещо повече, според беглеца от КГБ Юри Безменов това се отнася с не по-малка сила за западните демокрации, където КГБ подпомага всички прояви на лош вкус, вкл. в Холивуд, който и без това е свърталище на левичарчета, комунистчета и агентчета на влиянието на Москва.

Всъщност пазарната икономика страда от едно фундаментално противоречие, забелязано още от Адам Смит. Споменаваният преди 1989 само като един от източниците на марксизма Смит между другото е важна и много интересна фигура, не само основоположник на политическата икономия, но и крупен философ, може би отстъпващ сред съвремнниците си само на своя приятел Дейвид Хюм по философско дарование. Въобще малка Шотланция през 18 век е била едно интелектуално чудо, едва ли по онова време в Европа е имало страна с такава концентрация на блестящи умове и гении. При това в сравнение с съседна Англия тя съвсем не е била богата и благоденстваща. Та Адам Смит често се представя като безкритичен апологет на капитализма и либералната пазарна икономика, което не отговаря на истината. Той ясно вижда, че свободното предприемачество е източник на „Богатството на народите”. Същевременно Смит навсякъде пише с презрение за предприемачите, капиталистите и бизнесмените и осмива техните вечни машинации, манипулации и далавери, продиктувани от страстта към печалба. Един от най-добрите познавачи на Смит, Имън Бътлър, пише по тоя повод:

„Пространните и задълбочени разсъждения на Смит върху богатството навярно ще шокират наивните му критици (последователи на Маркс), които го обявяват за защитник на стремежа към материално забогатяване. Материалните блага, които могат да се купят с пари, са всъщност незначителни, настоява той. Палтото от фин плат не пази по-добре от студа, отколкото палтото от груб плат, както един богат човек не може да поеме много повече храна, отколкото който и да е друг. Работникът в своята скромна къщичка вероятно има по-здрав сън, отколкото монарха в големия си палат. Богатството не може да ни спаси от страха, скръбта или смъртта. Въпреки това ние всички вярваме, че парите могат да ни купят щастие и че богатите и прочутите трябва да са щастливи... Това обаче е суета...”

Именно в това се състои основното противоречие на пазарната икономика. От една страна, тя не може да съществува без КОНСУМАТОРИ. Колкото повече се консумира, толкова повече се произвежда и толкова по-богат става един народ. Но това влиза в остро противоречие с ИСТИНСКИТЕ ценности в живота, които не са материални, а ДУХОВНИ. От друга страна е ясно, че общество, съставено само от скромни, непретенциозни хора на духа, презиращи материалното и задоволяващи се само с най-необходимото, например философи ала Сократ, никога няма да стане богато и да просперира просто защото няма кой да купува материалните блага. И изниква въпросът:

Как да възпитаваме децата си: като максимални консуматори и хедонисти, стремящи се към все повече и още и още материални блага - защото това стимулира предприемачеството и оттам „Богатството на народите” и защото само така капитализмът би могъл да функционира - или пък като скромни, отдадени на духовното хора, презиращи материалните ценности, при което обаче пазарната икономика би замряла и угаснала и би се възцарила всеобща бедност? Т.е. опростенчески казано кое е правилното „За Бога, братя, купувайте!” или „За Бога, братя, не купувайте!”?

Ето един важен и централен философски въпрос за дискусия.

А самият Адам Смит, уж апологет на капитализма, в личния си живот е бил скромен, хапвал малко супа и когато умира се оказва, че още приживе бил раздал голяма част от имуществото си на бедните. Затова на погребението след ковчега му вървели и хора, за които не би трябвало да се очаква, че ще присъстват на погребението на университетски професор.

Автор: Анонимен

събота, 9 октомври 2010 г.

Разсъдъчното самоцелно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория

(Размисли върху замисъла за изобретяване на един възможен Етичен кодекс в моето училище)

За мен това е голямо предизвикателство – имам предвид идеята и предложението в училището, в което работя, ПГЕЕ-Пловдив, да бъде създаден Етичен кодекс – понеже човешките отношения и човешките нрави са сфера, в който много съм мислил, работил, писал. С интерес и с удоволствие бих участвал в създаването на такъв Кодекс, който да съществува наред с Правилника на училището, но смятам, че преди това би следвало да си дадем сметка върху следното: защо е необходим такъв един документ, какъв е смисъла от него? Ако не си отговорим на него, съществува риск да се занимаваме с нещо, което не си заслужава усилията.

Добре известно е, че моралът е сфера, в която действа неписаното право – предписанията на което при това не бива да имат задължителен или принуждаващ характер. Опасно е да се изисква да бъдем добри не заради своя избор и по своя воля, а защото така са ни задължили. Опасно е, понеже в противен случай всичко се обезсмисля: тогава в един момент ще бъде подкопана самата възможност за даване на нравствени оценки на постъпките, т.е. за нравствено съдене, именно за отсъждане на това какво е добро и какво е зло в сферата на морала.

Помислете малко: дадено нещо може да има нравствен смисъл или ценност не иначе, а тъкмо защото то е самостоятелно избрано и предпочетено от някой, т.е. само защото то е негова лична заслуга или негово личностно постижение. Ако някой или нещо ни задължава или принуждава да сме добри, включително и поради страха от порицание или наказание, тогава дори и да сме добри, нашата доброта се обезценява откъм нравствен смисъл. Самият Бог е оставил хората сами да избират между доброто и злото – и мъдро се е предпазил от изкушението да ги впрегне в робуването на една външна, принудителна морална необходимост, която, ако се допусне, обезсмисля в нравствено отношение постъпките. Все пак ние сме човешки същества, неслучайно надарени от толкова мъдрия си Създател със свободна воля, която именно ни дава шанса сами, самостоятелно и свободно да проправяме свой личен път към доброто – и истината, и свободата. Ако този момент на нравствен избор бъде елиминиран, ние сме застрашени от това да се превърнем в нещо като роботи; тогава ще правим добро не защото така сме пожелали, и не защото сме го предпочели пред злото, а защото в мозъците ни, да речем, е вграден чип, който да ни принуждава да вършим все добри неща. Мъдрият Бог е могъл да устрои нашата човечност именно така, ала той се е отказал: и благодарение на даруваната ни от Създателя свобода всеки човек носи пълната отговорност за себе си, за постъпките си, за бъдещето си.

Просто е: ако някой прави добро под натиск, той после и не може да бъде държан отговорен за направеното; тогава хората няма как да бъдат съдени за това, което правят. Тогава нито могат да бъдат похвалени за доброто, което са сторили, нито пък да бъдат порицани за лошото и злото, което са допуснали. В тази връзка ми хрумва да разкажа една история от древността, за която искам да разкажа.

Оказва се, че дори древните хора, по-специално гърците, които са вярвали не в свободата (за тях свободата е била нещо природно, давано от рождение; по рождение хората според техните представи били свободни и роби, а не иначе), а са вярвали в съдбата, все пак в един момент почват да съзнават, че ако всичко в живота на човека е предопределено отвън или отгоре, то тогава всичко може да се обезсмисли; та ето сега и самата история:

Някакъв смъртен, отличаващ се с “лош” характер, но и с известно все пак остроумие, който живял живота си, тъй да се рече, “на широка ръка”, един вид пищно и без прекалени ограничения, веднага след смъртта си бил изправен пред Зевс, който се изпуснал и му рекъл следното:

– Ей, ти знаеш ли, че си голям грешник? Знаеш ли, че заслужаваш наказание?
– Чакай малко, Зевсе, не разбирам, как така?! Може ли да те попитам нещо?
– Може, ама бъди кратък, питай – рекъл Зевс и си погледнал часовника.
– Зевсе, не е ли вярно, че всичко, което се случва в живота на един човек, е предопределено от съдбата?
– Така е – отвърнал Зевс и почнал нервно да потропва с крак, щото усетил, че тоя няма намерение да бъде кратък щом почва толкова отдалеко.
– Тъй, а не е ли вярно, че едната от Мойрите (богините на съдбата, казвам го за несведущите аз, А.Г.) преде нишката на живота, другата предрича това, което трябва да се изпълни, а пък третата държи ножицата, та да отреже изпредената нишка, та да я отреже когато дойде момента за това? Вярно ли е това, що думам?
– Вярно е, ама давай по-накратко! – измърморил почналия да губи вече търпение бог.
– Окей – рекъл смъртника и продължил – а не е ли вярно, че това, което предричат Мойрите, неумолимо ще се изпълни, и никой, дори и боговете, не могат да го отменят?
– Точно така е, тук си съвсем прав! – изстенал Зевс, който почнал да предусеща накъде бие и за какво намеква тоя нахалник.
– Зевсе, а нима не е истина, че ти самият носиш не друга титла, а тъкмо тази: “Върховен Бог и изпълнител на Съдбата”?
– Точно тази е длъжността ми. Ама гледай по-скоро да привършиш с въпросите си – рекъл Зевс, с любопитство очаквайки да види накъде ще го отведе тоя нахалник.
– Та ето, следи внимателно мисълта ми, Зевсе: щом всичко в живота ми е било предопределено от Мойрите, щом никой, даже ти самият, не можеш да отмениш онова, що е предречено от тях, то тогава защо мен съдиш? Защо тогава ме нарече “грешник”, а? Та нима не виждаш, че аз нямам никаква вина за всичко онова, което ми се е случило!

При тоя неочакван удар право в челото Зевс за малко щял да политне от изненада, ала се съвзел бързо и успял през стиснати от безсилие зъби да промълви само ето това:

– Но ти освен че си грешник си бил и голям софист бе!? Но като помислил малко, няма как, можал да каже на този умен все пак човек и следното:

– Върви си бързо докато не си ме ядосал! И само гледай да не научиш и други смъртни да задават такива въпроси!

Та ето така се спасил тоя остроумен човек и то във времена, в които древните съвсем не са разбирали и оценявали по достойнство човешката свобода; повтарям, тогава те вярвали не в свободата, а в съдбата. Минали са много векове оттогава, цялата човешка история и философия са рабоили за това да култивират в днешните, модерни хора, едно развито и пълноценно съзнание и самосъзнание за свобода, и ето, в крайна сметка сега ние обсъждаме трябва ли или не трябва да си създадем един Етичен кодекс, с който сами да пожертваме свободата си да правим само това, което сами сме преценили, че е добро. Когато някой друг почне да ни подказва какво следва да правим, дори и този “друг” да е един остроумно написан Етичен кодекс, нещата няма да потръгнат на добре, щото сами сме се отказали от най-ценното, което имаме, а именно свободата.
Това дотук е едно съвсем общо изходно съображение. Нека да се опитаме да го осмислим по-пълно.

На това място някой може да каже: добре де, но това че има Етичен кодекс съвсем не значи, че свободата ни да правим каквото искаме, е елиминирана? Нали пак всеки сам ще преценява дали да изпълнява предписанията на този Кодекс или да не ги изпълнява, сиреч, да ги нарушава? С какво тогава е посегнато на свободата ни?

На това възражение ще отвърна така:

Всеки кодекс е нещо като “законник”, т.е. като си направим нравствен кодекс, ние значи сме си предписали едно все пак задължаващо “законно” поведение, докато всичко останало, разминаващо се с неговите предписания, ще се окаже “незаконно”, или поне укоримо на едно формално основание. Във всеки писан закон, пък било то и нравствен (тук съм длъжен специално да наблегна, че нравствените закони, за разлика от законите на правото, са неписани!) се изброяват някакви норми на поведение, една част от които са толерирани, а другата част – обявавани за недопустими, укорими, незаконни, подлежащи на наказателна санкция. На това основание в разглеждания случай ще се окаже, че върху поведението на индивида ще се окаже допълнителен външен натиск от страна на общността, което ще означава, че е посегнато на свободата му. Защото като нарушиш предписанията на един писан нравствен закон, ти официално ще бъдеш обявен за “нарушител”, един вид за нещо като “вреден човек”, който си позволява поведение, укоримо от позициите на едно толкова желано “обществено щастие”.

Това, простете, обаче ми намирисва на комунизъм. Само при комунизма комуната си позволяваше по всякакви начини, включително и чрез най-груб натиск и интервенция върху съзнанията, да ограничава свободата на индивидите, при което, разбира се, те съвсем не станаха по-нравствени или по-добри. Напротив, това доведе, както добре знаем, до всеобща безотговорност, и то тъкмо затова, защото ако искаш някой да бъде изцяло отговорен, остави го свободно и сам да решава; когато му се месиш в делата или решаваш вместо него, тогава ти поемаш отговорността. Ето затова ония, които мразят комунизма за това, че е ощетил и навредил на живота им, имат пълното основание за такава една емоция. Впрочем, това са хора, които държат на свободата, за които свободата е свещен и ненакърним фундаментален принцип на човешкото съществуване.

По-възрастните си спомняме, че навремето дъщерята на комунистическия диктатор на България Т.Живков, именно Людмила Живкова, беше наложила създаването на един абсурден “Морален кодекс на строителя на комунизма”, който се оказа пародия на всякакъв морал и унижение за нормалното, на здравото морално чувство на човека. Разбира се, този крещящ с глупавостта си експеримент би следвало да служи за обеца на ухото на ония, които все още, както забелязваме, имат охотата да ни натрапват някакви “морални окови”, вероятно само затова, защото лично те се плашат от свободата, тъй като не са усетили и оценили нейната величавост. Предполагам, че някой скучаещ от безделничество чиновник в Министерството е измислил и наредил този анахронизъм с писането на Етични кодекси по училищата, за да симулира активност пред своя началник, именно Министъра. Все пак някак тия хора би следвало да оправдаят заплатите си…

Аз лично твърдо възразявам да се измисля някакъв сборник от разсъдъчни “нравствени норми”, какъвто може да е един такъв Етичен кодекс, и то не само на тия, донякъде само формални, а и на вътрешни, същностни основания. Ето някои от тях:

Моралът е сфера не само на разсъдъка, способен да твори и измисля всякакви правила – общо взето съвсем безсилни да повляят с нещо на поведението – но той е преди всичко сфера на нашата автентична човечност, в която основно място заемат чувствата.

Чувството за срам, да речем, или чувствата за достойнство, за справедливост, за дължимо и непристойно, за вина, за отговорност и пр. са основният вътрешен регулатор на поведението ни. А пък човешката съвест е оня Божи глас в гърдите на човека, който отеква в душата ни при всяка съблазън за кривнем от правия път. В такъв случай тия, които се захванат да пишат един възможен Етичен кодекс, трябва да имат таланта на поети, щото, както е известно, сферата на чувствата е сфера на поезията – и на музиката. За да може някакво предписание на такъв един Етичен кодекс да почне да въздейства на чувствата или върху т.н. “емоционална сфера”, то трябва да де е представено в поетична форма, която единствена може да задвижи емоционалния отклик и съпреживяването в душата на читателя. Ако изхождаме от това, един ефикасен, а не само формален и разсъдъчен Кодекс в сферата на нравите трябва да бъде написан от поет от ранга, да речем, на Шекспир. Но дори и тогава се съмнявам, че той ще може да обхване всички трепети на душата, понеже пък, от друга страна погледнато, човешката душа и нейните емоции са необхватни и неподлежащи на систематизиране. На това основание смятам, че един непоетичен и предимно разсъдъчен Сборник от “нравствени правила” ще бъде изцяло безсилен с нещо да повлияе на емоционалната сфера на личността, поради което той ще бъде изцяло безполезен, т.е. ще бъде нещо като излишен лукс.

Но има и нещо друго, което пък касае сферата на религията, която единствена е способна най-мощно да влияе на емоционално-нравствената сфера. Дали един човек ще предразположен да прави добро или зло зависи най-вече от вярата и от неверието му в Бога. Идеята за Бога именно внася в сферата на моралното момент на абсолютност. В противен случай ако всеки сам, воден единствено от своя субективен каприз, решава какво следва или не следва да прави, тогава в сферата на морала се настанява нихилизмът. Според който човек може да прави всичко, което му скимне, щото няма нищо, което да може отвън да го задължи да предпочете дадено нещо пред всичко останало. Атеизмът (безбожничеството) и абсурдната “вяра в науката” са кръвните братя на нихилизма, според който в сферата на морала няма нищо абсолютно, а там всичко е относително, сиреч, човек може да прави всичко, което му се прииска, което му скимне, понеже, оказва се, “всичко било позволено” или разрешено.

Така нихилизмът – тоест абсурдната “вяра в нищото”, както се превежда тая дума с латински корен – отричайки всякаква абсолютност, сиреч, общозадължителност в сферата на морала, отрича също така и възможността за истина в моралната сфера; т.е. тогава се оказва, че има толкова “истини”, колкото и хора. Което пък именно означава, че изобщо няма истина. Защото ако някой каже за една укорима постъпка, че е “добра”, а пък друг каже, че е “лоша”, то ако и двамата са прави, то това ще насърчи всеки да си прави каквото му скимне. И тогава никой няма да може дори да бъде укоряван, че е сторил нещо, примерно, накърняващо достойнството на друг човек. Нихилистите често се мъчат да се представят за крайни защитници на свободата, ала тяхната позиция обслужва не свободата, а чистия произвол, който няма нищо общо с автентично разбраната свобода. Та не ето тези основания ми се струва, че следва да признаем следното:

Един евентуален Етичен кодекс просто няма как да замени неоценимата роля на религията в сферата на морала. Ние сме християнски народ, етичните правила, от които следва да се води човекът, искащ да е нравствен, са правилата на Божия закон на морала (който, впрочем, под друга форма е налице във всички останали религии, именно ислям, будизъм и пр.). Значи в евентуален светски Етичен кодекс трябва изцяло да се елиминира тъкмо онова, което обуславя автентичното нравствено чувство: а именно вярата в Бога. Не може в такъв Етичен кодекс да се пише за Бог и за Божия закон. Той би следвало да е по-прагматичен, позитивен, казах също така и разсъдъчен, което, както и да го погледне човек, ще го направи съвсем неефективен и безполезен. А и могъл да допринесе за още по-пълното дискредитиране на моралната сфера, щото едно разсъдъчно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория. И особено пък онази част от нея, която усеща, че моралното е толкова възвишено, че с него не бива да се злоупотребява, т.е. то не бива да се опошлява и осквернява.

Бих могъл да приведа още основания, заради които да обоснова положението, че самата идея за един Етичен кодекс съдържа прекалено много противоречия. Но ще спра засега дотук. Искам само да илюстрирам казаното с пример за да подпомогна разбирането на ония, които дотук не са могли ясно да осъзнаят за що собствено иде реч в тоя вече дългичък мисловен опус.

Да се опитаме да си представим как ще изглежда едно правило от такъв един хипотетичен Етичен кодекс. Нека да се опитаме да формулираме едно такова саморазбиращо се правило. Примерно това:

● “Длъжни сме да уважаваме личността на другия, не бива да накърняваме достойнството му!”

Или

● “Не прави на другия това, което не искаш да сторят и на теб!”

Да примем, че едно правило от Етичния кодекс звучи именно така. Какво обаче за същото казва религията, по-специално Христовата религия; знаем всички какво, кава ето това:

● Обичай ближния си!

Усещате ли сега за що собствено иде реч? Разбира се, известното изречение от Свещеното писание е много по-въздействащо и духовния му патос рефлектира директно в сърцето. Разсъдъчното писано етично правило е безсилно с нещо да докосне човешкото сърце, поради което е и неефикасно и безполезно, а и твърде скучновато.

Ако една морална “система” се гради на скуката, а не на някакъв що-годе възвишен духовен патос, то такава морална система няма никакво бъдеще. И респективно: няма никакво бъдеще и оня народ, който не цени собственото си духовно наследство, наследството на историческата, на религиозната и на културната си традиция, т.е. няма никакво бъдеще народът, който се отрича, и то съвсем безпричинно, от своята собствена духовна същност, от нравствения идеял на предците си. И в замяна на това си позволява лукса да си прави скучновати етични кодекси, които са неспособно с нещо да трогнат човешкото сърце…

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Дискусия по казуса "Има Бог - има морал..."

Анализ на резултатите от обсъждането на казуса по Достоевски

Разговор за душата и самопознанието

Как аз разбирам философията?

Как трябва да се изучава етика в нашето училище

Kak triabva da se izuchava etika v nasheto uchilishte from Angel Ivanov on Vimeo.

Още една дискусия по казуса на Достоевски (2-ра част)

Oshte edna diskusia po kazusa na Dostoevski (2-ra chast) from Angel Ivanov on Vimeo.

сряда, 6 октомври 2010 г.

Как би следвало да се изучава философията

Обсъждане по темата "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал..." (10 Е)

Обсъждането по темата "Психичната реалност"

Как би следвало да се изучава философията

вторник, 5 октомври 2010 г.

Разговор по темата "Как аз разбирам философията?"

Razgovor po temata "Kak az razbiram filosofiata?" from Angel Ivanov on Vimeo.

Дискусия по темата "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал..." (10 А)

Diskusia po temata "Ima Bog - ima moral..." (10A) from Angel Ivanov on Vimeo.

Още един анализ на обсъждането на казуса по Достоевски

Oshte edin analiz na obsajdaneto na kazusa po Dostoevski from Angel Ivanov on Vimeo.

Анализ на резултатите от упражнението върху казуса по Достоевски

Analiz na rezultatite ot uprajnenieto "kazus na Dostoevski" from Angel Ivanov on Vimeo.

Един опит за дискусия по темата "Има Бог - има морал..."

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Дискусия по темата "Има ли душа?"

Дискусия за изворите на морала - 1 част (10Д)

По казуса на Достоевски - друга дискусия

Обсъждане по темата "Как аз разбирам философията?"

Obsajdane na temata "Kak az razbiram filosofiata?" from Angel Ivanov on Vimeo.

Дискусия по темата "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал"

Diskisia po temata "Ima Bog, ima moral, niama Bog - niama moral" from Angel Ivanov on Vimeo.

Абонамент за списание ИДЕИ