Истината ни прави свободни

неделя, 30 март 2014 г.

Дошло е времето на една съвършено нова култура на учене, обучение и образование




Специалисти искат промяна в закона за училищното образование

Да се приеме най-сетне новият закон за училищното образование, преди да е остарял преждевременно. За това настояват специалисти от неправителствени организации, които вече работят за промяна в качеството на образованието.

За тези хора новата култура на учене и преподаване е ежедневие. А каузата им - успехът и щастието над децата.

„Учениците трябва да имат определени знания и умения. И това, което за мен е особено важно, е да ги уча на умения. И изобщо наистина да се научат да мислят и да се оправят с различните информационни потоци, а в съвременния свят те са ужасно много”, обяснява Емил Джасим.

Ключът към ученическия интерес - предизвикателство и поощрение.

„Точно тази комбинация между предизвикателство и положителна обратна връзка, от която ти изпитваш радост от ученето, всъщност води до много по-дълбоко разбиране на материала”, допълва Явор Джонев.

Джъмпмат, сугестопедия, интернет образователни платформи - част от новите подходи, които се харесват на учениците. За новите подходи обаче, трябват смели учители и директори, които да ги приложат.

„Това е една от големите ми болки, че въпреки това, че има много отдадени хора, самата рамка на образованието в момента не позволява дори на тези отдадени хора да реализират техния потенциал за преподаване”, коментира Теодор Василев.

Кога най-после ще бракуваме системата с изтекъл срок на годност и как да върнем на децата щастието от ученето? „На училище с любов” - възможно е, в bTV Репортерите в 19.30 часа!

Виж пълният видеозапис на предаването bTV Репортерите: На училище с любов

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Из кореспонденцията на двама... щастливци

На имейла си също получих много честитки и поздрави по случай рождения ми ден - 28 март. (Навърших тия дни 55 години.) Интересно е, че по документи съм роден на 28 март, но фактически съм бил роден на 29 март, сиреч, съм бил роден през нощта на 28 срещу 29 март, и то след полунощ; баща ми обаче - Бог да го прости, той беше един прекрасен, един много добър човек! - понеже счел, че четната дата била, кой знае защо, "по-щастлива", в документите предпочел да бъде записано, че съм роден на 28 март. Тъй че имам, дето се казва, "два рождени дни" - и по тази причина ми се налага да празнувам рождения си ден цели два дни. (Макар че ми се е случвало и да забравям, че изобщо имам рожден ден!) Интересно е, че по кабалата и двете дати са много щастливи и дори свещени, което, да не чуе дяволът, си е самата истина: аз съм един въпреки всичко много щастлив човек. Както и да е, сред честитките, получени на имейла, решавам тази сутрин да публикувам (заедно с моя отговор до него) тази, която е от един много уважаван от мен човек; ето кой:

Честит рожден ден, господин Грънчаров!

Желая Ви онези простички и банални неща, които са задължителни - като здраве и лично щастие - за да успявате да поддържате високия тонус на гражданската си позиция!

Поздрави, Иво Инджев

Здравейте, уважаеми господин Инджев,

Благодаря много за хубавото пожелание! Наистина, само здраве да е - останалото вече зависи предимно от нас самите! Най-голяма благодат е човек да има здрав и борбен дух - ето на това най-вече се надявам. Моля се Божията милост не ме остави в това отношение!

Използвам случая да Ви благодаря за това, което правите най-вече в блога си, но и в медиите (доколкото Ви допускат в тях): давате толкова рядък (в нашите родни условия) пример за най-достойно изпълняван журналистически, граждански и дори човешки дълг! И също така имате завидно борбен дух на един истински свободен и правдолюбив човек, което е особено ценно и заразяващо. Вършите една безкрайно полезна работа, дано повече млади се повлияят от Вашия пример - защото на България са й съдбовно нужни свободолюбиви хора като Вас. С оглед на това решавам ето в този момент да публикувам и тази наша кореспонденция в блога си: той се посещава от много хора, най-вече от мои бивши и настоящи ученици (аз, знайно е, съм преподавател по философия и гражданско образование в една пловдивска гимназия - и често в часовете си говоря на моите ученици за Вас, за значими тези от Ваши публикации и пр.).

Лично за мен Вашият пример е потвърждение на верността на разбирането, че без морал човешкото достойнство и достойно изживяният живот са непостижима химера. Вие сте личност, заслужаваща уважение! Бог да Ви дава сили да продължите да си изпълнявате така достойно дълга!

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Бог "наказва" онези, които обича, дава им изпитания - за да им даде шанс да заякчат духа си!



Здравейте, г-н Грънчаров! Под голямо напрежение съм защото правя училищния вестник, сроковете ме притискат, но както обикновено става тъкмо сега ми дойде вдъхновение да споделя с Вас размислите ми по повод поговорката от сайта Ви (виж Един извод от поговорката "Няма ненаказано добро!", бел. моя, А.Г.). Ето ги и тях - просто още една гледна точка:

Човекът, който прави добро, е извисен духовно, малко по-различен от останалите и поради тази причина влиза в противоречие с повечето от тях. Те не го разбират, започват да му се присмиват, да му се подиграват, да омаловажават стореното от него, да му приписват дори користни мотиви. Разбира се на него не му пука много от това, той го е очаквал и е знаел, че в този прогнил свят не би могло да бъде другояче. Но все пак се чувства наказан от околните заради смелостта си да бъде себе си, т.е. – добър. (Напр. Серафим от разказа на Йовков).

Въпреки оплюванията той ще продължи да си прави добро - защото така иска и така разбира живота; а отстрани ще изглежда все едно че околните го наказват - защото го принизяват. Но на него, както казахме, не му пука особено от това… Той не е очаквал признание от света, нито пък го е искал, нито пък признанието на света има значение за него.

Защото той чувства Върховното присъствие в душата си когато прави добро, което му е напълно достатъчно. И все пак на нас, наблюдателите, ни се ще повече хора да се осмелят да бъдат себе си и да не се страхуват от принизяването – наградата за стореното от тях добро, което обществото обикновено им поднася. Разбира се – има и изключения, естествено – доброто се увеличава, все повече хора откриват духовната си същност; но колко хубаво би било ако вместо да се подиграват хората просто се усмихваха! Ако вместо да се занимават с принизяването на околните, те се занимаваха със собственото си извисяване…

Сигурна съм, че някога тази поговорка ще буди недоумение… И никой няма да разбира мъдростта й. Но засега тя, уви, обобщава печалния човешки опит.

„Няма ненаказано добро”, но нали „Бог наказва онези, които обича”? За да им помогне да се осъзнаят и извисят?

Поздрави! Р.

Това ми пише г-жа Росица Иванова. Писмото ѝ обаче е чудесно, в него долавям голяма мъдрост; затова и го публикувам, да стигне до повече хора. Ето какво ѝ отвърнах:

Здравейте, уважаема г-жо Иванова,

Понеже писмото Ви е изключително богато на смисъл, си позволих да го публикувам в блога си. Нека да го прочетат повече хора, заслужава си. Напълно споделям Вашите мисли и се радвам, че сте успяла така добре да ги изразите с думи.

Искам да Ви кажа също, че напоследък, въпреки голямата си заетост, когато намеря време чета книгата, която ми подарихте, именно книгата със заглавие УЧИЛИЩЕ НЕ-ЛЮБИМО. Чета тази книга след книгата на Яков Хехт (ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБРАЗОВАНИЕ) и се удивлявам колко родствени мисли (и позиции) имате с него, това е чудесно! И при това сте успяла да ги изразите по един великолепен начин: да се чете книгата Ви е едно приятно изживяване за мен, понеже намирам в нея всичко онова, в което и аз вярвам, за което работя - и към което се стремя: в качеството си на учител. Поразително е как всеки по своя си път е достигнал до толкова близки и родствени (помежду ни) разбирания: и Яков Хехт, и Вие, и моя скромна милост.

Което е потвърждение и доказателство, че това, което мислим, е истина, е една най-вдъхновяваща истина и идея: същинското и истински съвременно образование, отговарящо на нуждите на младите хора, е свободното образование - щото образованието по начало е една чиста духовна дейност, която без потребната свобода просто не може да съществува като такава. Той и поетът го е казал по най-превъзходен начин:

"Живот и свобода постига само този, който смело ги завоюва всеки ден в борба..." (думи на Гьоте).

Да, и това е истина: без борба няма свобода. Напоследък често казвам на своите ученици тази мисъл на великия немец, ето, позволих си да я напиша и тук.

Също така искам да Ви съобщя, че в новия брой на списание ИДЕИ, който трябва да излезе от печат до края на април (и който подготвям за печат тия дни), е включена и статията на Вашия ученик Ненко Манолов. Понеже имаше много натрупали се ценни текстове за печат, в този брой ще публикувам само негов текст: нека да даваме път на младите! В следващия брой ще се постарая да публикувам и някой от Вашите чудесни текстове, които ми изпратихте; за списание ИДЕИ ще бъде чест Вие да станете един от неговите постоянни автори!

Това сега-засега. Желая ви всичко добро, успехи - и приятен уикенд!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

събота, 29 март 2014 г.

Истината винаги излиза наяве и тържествува: но за това се иска време - и много работа



Искам да представя някои свои наблюдения и размишления, което по традиция правя в своя доста последователно воден дневник; позволявам си да наричам този свой дневник ето как: ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА. Тъй като моето основно занимание е тъкмо философията, и то в един по-широк смисъл: своя философия си има всичко, примерно и човешките отношения; философия си има и преподаването на философия; своя философия си има и общуването, разбирането между хората; абе абсолютно всичко си има своя философия. Примерно това да си личност в съвременните условия също си има своя философия; смисълът на всичко, с което се сблъскваме в своя живот, е именно неговата философия. Ако не се занимаваме усърдно с философия рискуваме да потънем в безсмислие, а това не бива да се получава или случва, не бива да ни сполетява. Ония пък, които не чувстват особена потребност да се занимават усърдно с философия, явно се чувстват комфортно в безсмислието и безпътицата, в които, без да съзнават това, вероятно пребивават.

Има хора, дето всичко си знаят и от всичко разбират, сиреч, не обичат да се затрудняват с търсенето на смисъла. Смисълът, който вечно ни убягва - става дума за задоволителния, за удовлетворяващия духа ни смисъл. Жажда за смисъл - ето това е философията. Порив към смисъла - това е нещото, което направлява заниманията с философия. Потребността от философия е потребност от смисъл - и битка с безсмислието, което се опитва да ни залее. Да, философията е една чисто човешка потребност от смисъл. От автентични, богат, цялостен, дълбок смисъл, който ни е така потребен. Без който не може да се живее пълноценно. Това е философията. Противно на това, което си мислят обикновено ония, които живеят със съзнанието, че поназнайват нещичко от философията. Такива хора, да речем, си въобразяват, че превъзходно знаят, да речем, как трябвало било да се преподава философия. Нищо че никога не са го правили - и нищо че никога няма да го правят. "Кво, философията ли - та има ли нещо по-лесно и по-разбираемо от това?!" - така говорят ония, за които философията в нейния дълбок, вътрешен, автентичен смисъл е съвсем непроницаема загадка.

Пиша тия неща под впечатленията, които добих в последните два дни, срещайки се с много родители на ученици, на които преподавам философия. Да, имахме в нашето училище т.н. "родителска среща", сиреч, среща на учители и родители. Ще ми се тук да опитам да представя впечатленията си от тия срещи и разговори. Знаете, че много се интересувам от това как може да се постигне промяна в тежкото и пагубно статукво в нашата образователна система, преживяваща нещо като пълен ступор - или движение на празни обороти. Или нещо като агония. Да бе, да, какво ни е толкоз на образованието, та нали всичко уж върви: ето, учениците си ходят на училище, учителите нали преподават и изпитват, нали училищата не са затворили врати, абе работите си вървят - що ли да обръщаме внимание на такива вечно недоволни мърморковци като тоя проклет Грънчаров? Иска се обаче някакво по-специално сетиво да се долови, че работите не са точно такива, каквито изглеждат на повърхността. Формално всичко уж върви, а в същностно отношение работите са съвсем плачевни. Е, да се заблуждаваме, да се лъжем взаимно, че "всичко си ни е наред", е крайно глупава работа. Не са наред работите, за жалост. Ситуацията е тежка. Блазе на ония, които не усещат това. Потребни са дълбоки промени. Най-вече в сферата на нашите души и съзнания. Ние самите е дошло време да се променяме - иначе тепърва много ще страдаме. Но хайде да не философствам много, а да премина към изпълнението на задачата си: да представя своите впечатления от разговорите ми с родителите. Тези впечатления са много, но ще ми се наложи да подбера най-важното. Щото, знаете, ситуацията в нашето знаменито школо напоследък е все по-драматична - противно на това както си мислят много хора. Хора, дето предпочитат да живеят с измамното спокойствие на уж така уютното, ала за сметка на това толкова гибелно статукво.

Аз преподавам на 14 класа, с родителите на повечето ученици се срещнах (само в няколко класа не успях да вляза). Е, срещнах се с родители, които бяха дошли на срещата - щото общо взето доста малко родители считат за нужно да идват на тия т.н. "родителски срещи". В някои класове бяха дошли повечко родители, но впечатлението ми е, че някъде средно около една трета част от родителите бяха счели за нужно да дойдат. По-голямата част от родителите ги нямаше. Така обикновено става. Защо е така е отделна тема. Немаловажна тема. Явно има много родители, които слабо се вълнуват от това какво става в училището. И какво се случва на децата им там. Това не е добър подход. Безразличието към образованието и възпитанието на собственото ти дете не е добър атестат за ония родители, които си го позволяват. Е, има и обезпокоени от ситуацията родители, опитващи се да разберат точната картина - и с каквото могат да помогнат работите да почнат да се подобряват. Но такива ангажирани родители по моето впечатление са малко, са малцинство. По-голямата част сякаш нехае. То у нас по всички въпроси сякаш е все така. И да не нехаят, не показват с нищо, че не нехаят. Тяхна си работа. Проблемът обаче не е само техен. Той е общ. И щом родители и учители не споделят отговорността, то тя пада на едната страна: страната на учителите. Които общо взето винаги са, така да се рече, "на дулото на топа". И са изкупителната жертва, дето носи цялата вина за всичко. У нас, знайно е, няма по-голяма грижа у повечето българи от тази кому другиму да прехвърлиш собствената отговорност за това, което ти се случва. Това е една всекидневна грижа на мнозинството от хората. Да поемеш отговорност, сиреч, да постъпиш достойно, рядко се случва, но виж, да обвиниш друг че той, видите ли, е виновен за това, което ти се случва, е най-приятното сякаш занимание на мнозинството. Туй мнозинство изобщо нещо друго прави ли - освен да бяга от отговорност?

Моето наблюдение е, че двете страни, именно родители и учители, вместо да встъпят в плодотворен диалог, вместо да се сработят за постигане на общите цели, вместо да си сътрудничат ефикасно, предпочитат нещо друго, значително по-лесно и при това съвсем безотговорно: да си прехвърлят взаимно "топката", да се обвиняват взаимно за това кой бил "истинският виновник". Усеща се една взаимна подозрителност и едно недоверие: е, налага се да крием (до известно време) туй недоверие, щото все пак трябва да се преструваме, че всяка от страните си изпълнява дълга. Но като няма разбиране, откритост, сработване, обща грижа и споделена отговорност, остава другото: взаимното недоверие, взаимното обвиняване и пр. Имам чувството, че ако двете страни не са настръхнали една срещу друга в зле спотайвана враждебност, то в действие е другата възможност: позволяват си да се държат угоднически една към друга, с оглед, дето се казва, проблемите да бъдат "замитани под килима". Абе нашенска ни е цялата работа и в тази тъй деликатна сфера. Аз съм правдолюбив човек и предпочитам да казвам и да пиша каквото мисля - без да се старая някому да се харесам. Иили някому да угаждам. Да си кривя душата - съвсем не го умея тоз иначе така престижен в нашенските условия занаят. И фалшиви думи не обичам да говоря. Нека да имаме достойнството да си казваме в очите истината и да си посочваме т.н. "кривици" (дума, която срещаме в тефтерчето на Левски), щото ако мълчим и ако взаимно се залъгваме, работите ще стават все по-зле.

Та да се върна на темата си; нека да опитам да бъда по-конкретен в представянето на своите впечатления по този немаловажен проблем за отношенията родители-учители - по повод на тяхното взаимодействие за доброто на учениците, на младите хора. Наистина имам доста впечатления, но да опитам да подбера най-важното.

С почти всички родители имам усещането, че бях разбран превъзходно. Аз им казах простички неща. Че философията е един макар и неосновен, но пък за сметка на това необходим предмет, касаещ личностите, душите, съзнанията, идеите, убежденията и пр. на младите хора, тяхната т.н. "подготовка за живота" и пр. Че този предмет е твърде различен в сравнение с останалите и има една значително по-различна задача: да помага да младите хора да си изработят своя по-задълбочена позиция и разбиране по най-важните човешки въпроси, по които даже всемогъщата наука немее, нищичко смислено не може да ни каже или даде. Обясних ония най-минимални изисквания, които, с оглед на положението на учениците (които са претоварени с едни ужасно тежки типови програми), би следвало да се възприемат като неизбежни - с оглед обучението по философия да има известен положителен ефект върху душите на младите хора. Работата, разбира се, не се свежда само до получаването на задоволителни оценки по този предмет. Ефектът от това обучение би следвало да е по-друг, именно оказване на известно благотворно духовнокултурно) влияние върху душите на младите хора - щото ето, сами виждате в каква ужасна среда живеем, дето чалгата и простащината са стигнали своя апогей. И ни обливат отвсякъде. Сиреч, тия неща трябва да се схващат в един по-широк контекст. Простичко обясних тия неща, казах как всеки ученик може да се справи добре, дори бляскаво по този предмет, стига да направи нужното щото да се появи известно желание, една що-годе положителна нагласа към него. Без нагласа и без желание нищо не се постига.

Няколко простички неща се искат: ученикът да се вслушва в това, което се говори и обсъжда в час, да се опитва да разбира, да долавя смисъла, понякога (колкото по-често толкова по-добре!) все пак се налага да чете и от учебника (помагалото), да опитва да разбира как "се мисли" по тия въпроси, пък на тази основа да се погрижи да постигне и свое по-задоволително разбиране, което след това трябва да опитва да изразява с думи в час. И да не чака нищо наготово: щото за твоите собствени разбирания трябва да привикнеш да се грижиш само ти. Те са си твоя работа, твоя отговорност. Няма кой друг да ти помогне в тази посока. Цялата отговорност поемаш ти. Учителят ще ти помогне много, стига да имаш желанието - и стига преди това да си направил нужното според силите си. Ние, слава Богу, няма как да започнем да мислим еднакво по най-важните човешки, сиреч, по философските въпроси. Тъй че да чакаш някой друг да ти обясни "как е правилно да мислиш" е глупаво очакване. Няма типови, стандартни, задоволителни за всички "обяснения", които да са годни за всеобща употреба; опазил ни Бог да има такива. В тази сфера трябва да заложим на индивидуалното разбиране, което е плод на положени от младия човек усилия - иначе нищо добро няма да се получи. Е, това, че имаме "мнения" по повечето въпроси, че имаме предварителни "общи представи", не ни върши някаква особена работа: щото точно тия общи представи следва да бъдат подложени на критично преосмисляне, при което неминуемо ще проблесне тяхната недостатъчност. Следва да опитваме да постигаме едни по-развити и богати на смисъл разбирания, които да разчупят рамката на предварителните представи и мнения. Щото тия представи и мнения обикновено съдържат тъкмо "готовите предразсъдъци", които са така мили на някои хора. Но и са толкова коварни. Ето такива съвсем простички неща се постарах да разкажа на родителите, разбира се, в една съвсем човечна и разбираема форма. Забелязах, че повечето родители ме слушаха с интерес и с разбиране. Казах, че ние, учителите, не сме някакви чародейци или вълшебници, че правим каквото можем, а пък тъй като ситуацията е твърде тежка, се радваме и на малкото постигнато.

Говорейки, разбирах по погледите, че повечето родители разбират загрижеността ми. Апелирах към родителите да подкрепят усилията на учителя, примерно, да упражнят влиянието си щото ония ученици, дето си позволяват да се държат неуважително към предмета, към преподавателя и към самата институция училище, да се озаптят, да почнат да удържат поведението си в приемливи граници и пр. Изтъкнах и това, че в училището като цяло, пък и конкретно в нашето училище ситуацията е доста сложна, което рефлектира, за жалост, и върху учениците. Казвайки това, долавях, че много родители разбиращо кимат с глава. Няколко пъти в различни класове родители ми казаха нещо, което ме изненада: че техните деца редовно четели моите коментари в блога по проблемите на училищния живот, по проблемите на училищната общност, че не само те четели, но и подтиквали и родителите им да четат (!), аз лично чак такъв интерес не съм очаквал; признавам си, бях изненадан, че блогът ми е придобил такова влияние дори и в средите на родителите. Даже в семейството ни, каза ми една майка, често влизаме в разгорещени дискусии по случващото се, което Вие описвате, спорим "за" и "против" - и то доста разпалено. И ми каза как интересно реагирал нейният син, каза ми нещо, което силно ме впечатли: абе, господине, каза ми тази майка, много интересна работа се получава - синът ми казва от една страна, че му допадат Вашите часове, че научава доста неща, че му е приятно в час, а в същото време, представяте ли си, във Вашия спор с "оня същия клас", дето се "бунтува", заема страната на толкова зле държащите се с Вас ученици! И тази майка допълни: интересно е как ей-така, без особени основания, синът ми проявява някаква "ученическа солидарност", без при това да може да се обоснове как така за него е приемливо такова едно арогантно отношение на ученици към преподавател?!

Не крия, доста мислих снощи по този въпрос. От една страна е добре, че заради тази публичност на проблемите в нашата училищна общност, с които аз лично се сблъсквам и които отразявам тъй педантично в блога си, е започнало да се заражда едно сякаш по-активно обществено мнение, това нещо е за приветстване: за проблемите трябва да се говори открито, публично, смело, свободно, без робуване на някакви глупави скрупули. Гласността винаги е благодатна. Мълчанието винаги е злотворно. Без тази публичност, която аз придадох на тия проблеми с блога си, в съзнанията щяха да вилнеят какви ли не слухове. Сега поне позицията на едната страна е съвсем ясна и прозрачна: имам предвид моята позиция. Другите две страни - ръководството на училището и моите опоненти сред т.н. "бунтуващи се ученици" - засега упорито мълчат и си позволяват доста непристойни действия. Примерно... свиренето с пищялки цял час! Ето че по необходимост стигам до представянето на това какво се случи в срещата ми с родители от този същия XI Д клас. Бунтарският клас. Който при това храни едно умилително единодушие на целите си с целите на нашето тъй мъдро училищно ръководство.

Трудно ми е да опиша какво се случи на тази среща, на срещата с родители от този клас - щото тя премина в рязък дисонанс с онова, което беше при срещите ми във всички останали класове. Ще прескоча ония неща, които не ми се ще да си спомням: язвителни подмятания по адрес на личността на преподавателя от страна на една-две родителки, които се опитаха да представят нещата така: "господинът по философия" е "изцяло виновен", "не може да преподава правилно", "не е като другите, нормалните учители, ерго, е ненормален" и пр. Нека всичко това да си остане на тяхната съвест. Ще кажа онова, което ме впечатли най-силно.

Първото: по последните изцепки на класа родителите упорито мълчаха, който факт може да се тълкува двояко. Или че се срамуват от случилото се - или че не намират душевни сили да признаят позора. Интересно е, примерно, това, че нито един родител не пожела да коментира тия ексцесии. Нито един обаче не пожела и да осъди това, което учениците, подстрекавани от една агресивна групичка, си позволиха. Благодарение на което се опозориха така решително. По този пункт аз очаквах коментар от родители, но точно той най-старателно беше отбягван. Това говори и показва много. Естествената човешка реакция би била друга. Зрелият човек би следвало да има едно по-изострена чувствителност спрямо подобни недопустими, бил си позволил да кажа направо хулигански прояви. Ала ето, по този пункт упорито се мълчеше. Още не мога да проумея защо така старателно родителите мълчаха по този пункт. Ще видим как това нещо ще се възприеме от учителската колегия. Поставил съм въпроса в нарочен доклад и имам обещанието на ръководството, че инцидентите от последните пет месеца (!) в този клас най-сетне ще бъдат обсъдени на учителски съвет. Това обаче ще стане след ваканцията, която почва от утре, т.е. от днес - след свършването на часовете днес.

Втори важен момент. Няколко майки изказаха съвсем резонна обезпокоеност от това, че учениците от този клас нямат до този момент никакви оценки. Какво ще стане, как ще бъдат оценени тия ученици, как ще завършат този предмет, след като ето, вече пети месец (!) в класа все още не може да започне учебен процес. Аз категорично заявих, че нещата ще потръгнат при едно най-простичко условие, което обаче онази същата агресивна и държаща се така арогантно групичка от класа не позволява да се случи: именно в час да има нормални условия за провеждане на учебен процес. Тази групичка има идея-фикс: да направи нужното преподавателят да бъде отстранен от преподаване - или поне да му "помогнем" да се разболее, да излезе в болнични или да се оттегли сам, а най-хубаво, вероятно, дори да... умре, което ще е най-кардиналното решение на въпроса. Щом преди три години ръководството по безпрецедентен начин изпълни едно такова желание на същите тия ученици, те сега с основание си мислят, че и сега пак могат да постигнат такъв един "успех", една такава "мечта". Защото наистина, по тяхната представа, предполагам, е същинска мечта да дойде пак преподавател, който да напише с лекота на всички шестици от горе до долу в дневника - докато е същински кошмар при този "опърничав Грънчаров", с когото ний, видите ли, дето се ръководим от толкова "благородни помисли", съвсем, ама съвсем не можем да се разберем! И затова ще продължаваме да издигаме до дупка своите изсмукани от пръстите обвинения срещу него. Та имаше няколко майки, които с голяма обезпокоеност поставиха въпроса: какво ще се прави с оценките по този предмет, какъв е изходът, как нещата да се променят - с оглед доброто на учениците?

Въпросът е резонен и лесен за отговор: едно условие се иска, а именно в класа надмощие да вземе не изцяло безотговорната групичка от агресивни ученици, искащи да отстранят преподавателя, а превес да вземат ония ученици от т.н. мълчаливо мнозинство, които се пак са способни на по-отговорно поведение. Второто нещо, за да потръгнат работите, по моето разбиране е: администрацията да си изпълни функцията, именно, твърдо да призове разпищолилите се ученици да спазват правилника, сиреч да спазват елементарно приличие в часовете, да престанат с обструкционистката си позиция да провалят всеки един час - а това вече продължава не ден или два, а цели пет месеца!. И то при разбиращата и тъй насърчителна пасивност и йезуитското поведение на същата тази администрация, която не крие, че въпросният преподавател й е нещо като "трън в очите". И ето, в резултат всичко това рефлектира в учениците, особено в онази част у тях, които макар че не са агресивни, макар че са съзнателни и отговорни, се оставиха без противодействие да бъдат подведени от въпросната агресивна и хулиганстваща групичка ученици. Която по моето възприятие упражнява терор и диктат над класа, да, тя наистина за момента успява да диктува поведението му. Което, разбира се, не е естествено: само в условия на диктат има такива привидни "стопроцентови мнозинства", именно когато "всички до един" и то съвсем "единодушно" сме против "тиранина Грънчаров".

(ЗАБЕЛЕЖКА: Налага се да спра дотук, понеже трябва да тръгвам за работа, имам първи час. Скоро ще продължа. Горният текст, следователно, е в "суров вид", нека да не се приема за чиста монета. Или за нещо окончателно. Истината следва да бъде търсена по-настойчиво и внимателно. Тя винаги тържествува. Но за това се иска време. Хубав ден на всички!)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Във философията емоцията и страстта, стига да е благородна, в никакъв случай не бива да бъде елиминирана или игнорирана


Вчера писах един текст, в който споделих свои впечатления и размисли по горещата тема за отношението родители-учители: виж публикацията Истината винаги излиза наяве и тържествува: но за това се иска време - и много работа. Тогава нямах възможност да завърша текста си - тъй като ми се наложи да ставам и да бързам за училище - имах първи час, а аз винаги пиша текстовете си по най-сериозните теми в сутрешно време, най-плодотворното ми за деня време. Плодотворно за ефикасни творчески занимания - каквото именно е писането по най-сериозните теми. Та тогава не можах да си довърша текста си, в края му обещах вчера някъде през деня да се върна към него и да го допиша, ала това не стана: вчера имах рожден ден, разбираемо е, че нямах време за такива неща, особено пък писане по сериозни и важни теми. Тази сутрин прегледах текста, поправих някои грешчици в него и ето сега ми се налага все пак да го довърша.

Но ми хрумва тази сутрин да сторя това по един по-различен, необичаен, нестандартен, бих си позволил да кажа творчески начин: като опитам под формата на диалог да представя сблъсъка на различните страни и позиции. Речено-сторено. Ще го сторя скоро. Но преди това искам да добавя нещо - с оглед по-вярното разбиране.

Да се обсъждат по философски диалогичен начин важни теми е традиция, идеща от Сократ и Платон. Да се пишат философски диалози - също. Да се направи един хубав диалог по важна тема е голямо предизвикателство обаче. Иска се опит в тази посока. Аз още на младини съм писал такива философски диалози, експериментирал съм в тази посока, сега се сещам, че трябва да подиря в архивите си тези мои опити и да ги публикувам тук, в блога си. Това е хубава идея: да се види как тогава, преди повече от 25 години, се е мислило. Щото в ония мои диалози аз сблъсквах различните му там видове "марксически философи", съществуващи тогава: догматици, млади мислещи философи, кухи плямпала като Вучков и прочие. Ще потърся непременно тия мои опити и ще ги публикувам в съвсем суров вид: просто ще сканирам написаните на пишеща машина листове и ще го сложа в блога; всичко ще бъде съвсем автентично. А ето, сега, на стари години - вчера навърших 55-тата си година! - ще седна днес и ще опитам да се пробвам пак в тази толкова трудна форма: философският диалог. Която за мен обаче не е толкова трудно, щото аз по начало съм диалогичен тип философ: в моите часове винаги има какви ли не спорове. Аз друго, всъщност, не правя - освен да провокирам учениците си да спорят, в това число и най-вече с мен. Някои "коне с капаци" - да ме прощават, то този народен израз така хубава им допада и пасва! - оценяват тия често твърде разгорещени спорове в моите часове като факт, показващ "неспособността" ми, видите ли, "да удържам" класа, да го държа под свой контрол, това, че учениците спорели, се възприема от тази гледна точка като неоспоримо свидетелство, че в часовете ми била царяла "анархия", имало било "конфликти", които преподавателят "не умеел да погасява", да "примирява" страните и пр. Виждате, има и изцяло изкривена оптика, според която случващото се в моите часове се оценява като "скандално" - явно в нашенските родни условия мислещи хора, първо, да мислят, се възприема като "аномалия", а пък да спорят се оценява като "скандал"; респективно, преподавателят, в чието часове се случват такива "инциденти", се възприема и оценява като "лош", като "некадърен", като "ненормален" - там, дето "нормата" е немисленето, мисленето наистина е нещо ненормално!

Както и да е. Та мисълта ми беше: понеже всекидневно друго в часовете си не правя освен това да провокирам учениците си да мислят и да спорят - друг е въпросът, че ненаучени да мислят ученици често спорят без да мислят! - то аз съм доста напреднал в тази област, в диалогизирането на живо, което, разбира се, ще ми помогне и да опитам на хартия да представя един хубав диалог. Нищо не ми пречи да опитам, какво толкова?! Как човек може да разбере дали нещо умее ако не го е опитал? А да се опитва не е грях - аз поне така мисля. Е, ще опитам. Да видим какво ще се получи.

В книгите ми, написани през последните така интензивни в творческо отношение години, диалогичността и полемичността присъства подмолно, в недрата на една външно дискурсивна форма: аз каквото и да напиша все с някой споря, все противопоставям тези, все търся истината, преминавайки по необходимост през преценката на различните и недостатъчно добре развити и основателни тези, контратези, синтези и пр. Сблъсък на аргументи, на контрааргументи, непрестанни полемики - това е същинското поле, в което се разгръща т.н. философски дискурс (дискурс на латински значи разсъждение). Моето съзнания е ярко полемично и диалогично, аз съм диалогичен тип мислител. Всъщност, ако някой се опитва изобщо да мисли, той би следвало да умее да съпоставя тези и антитези - и чрез сблъсъка им да върви към синтезите. Живата некнижна философия е това, няма живот във философията и философстването ако не гори в тях пламъка на борбата - и на несъгласието. Там където всички утвърдително кимат с глава и никой не казва нищо различно - там няма живот, там има само агония, гниене, развала, разруха, покой, смърт. Животът обаче е нещо съвсем друго. Различните хора мислят различно, това е толкова естествено! Важното е обаче все пак да мислят, нали така? "Различността" на немислещия не се цени кой знае колко - както и тази на невежата. Противно на това какво си мислят "правилно мислещите" по този въпрос, които най-упорито държат за това тяхното мнение, вините ли, да бъде зачетено. Е, нека да говорят, но ако бяха поне малко помислили, сами щяха да предпочетат да замълчат - за да не се излагат поне. Но тия, дето не мислят, имат при това обичай не просто да говорят, а направо да крещят. От тях думата не може да вземе мислещият човек. Те са най-гласовити. Мислещите автентично хора са по-скромни - и не обичат да крещят. Но това са все пак по-странични неща. Главното е, че по всеки въпрос не само можем, но сме длъжни най-страстно да разговаряме. Страстите са нещо, което, щом сме човеци, съвсем не можем да елиминираме. И щом искаме да си останем човеци. Безстрастното вяло говорене е измяна на човечността, която иначе е изпълнена с емоции.

Във философията емоцията и страстта, стига да е благородна, в никакъв случай не бива да бъде елиминирана или игнорирана. Безстрастната философия е на труп подобна. Чувствата, емоциите, страстите обагрят и придават човечност на нашите мисли. И ги обогатяват с човешки смисъл. Човекът освен че е мислещо е и чувстващо същество. На тия неща съм учил своите ученици когато съм им преподавал своята философска психология. Която, разбира се, не е одобрена от Министерството. (Тя всъщност е одобрена, но както и да е, нека да е неодобрена, за да се върже нечия теза по-добре.) Моето учебно помагало по психология обаче беше одобрено от най-висшата и окончателна инстанция: читателят. Издадена е тази моя книга в четири издания и четирите са отдавна изчерпани. Сега се налага да подготвям петото й издание. Това между другото. Пиша го за да ядосам някои хора, за да ги подразня - и така да вдъхна живот и патос в скучното им завистливо всекидневие. Патосът също е най-ценна, направо безценна емоция, без която нищо добро не може да бъде сътворено. Вдъхновение също се иска във философията. Без тях нищо свястно не се получава.

Та диалогът, същинският диалог от Платонов "тип" - каква обидна дума употребих: Платон не може да е тип, той е винаги оригинал и образец, нещо уникално и гениално! - има това предимство, че дава поле за израз на какви ли не емоции, щото участниците в него са все пак живи хора. Ето това ще опитам да направя. Поставям си една свръхзадача, която при това е твърде рискована. Вярно, имам и друга работа, имам, дето се казва, работа "и на ушите". Но тази сутрин се отказвам от всичко заради този експеримент. Аз на моменти се увличам по някои неща като малко дете. Нищо че вече съм на толкова почтена възраст. Явно се вдетинявам неусетно. Но да има човек един по-младежки и дори детски дух на моите години не е чак толкова лошо - както обикновено се "мисли". Се мисли от немислещите.

Та прекратявам описанието си на случилото се на онази родителска среща. Ще опитам по друг, диалогичен начин да опиша и представя всичко случило се там. Надеждата ми е белким по този начин най-сетне да бъда разбран. От повечко хора. Да, знам добре: не желаещите да разберат няма как да разберат. Щом сами са се отказали от полагане на усилия да разберат, щом са си втълпили, че "всичко разбират" и "всичко прекрасно си знаят", щом си позволяват да твърдят и то в най-арогантна форма "Какво тук изобщо има да се знае и разбира, та то всичко си е ясно, малее, как и това не можеш да разбереш?!", то с такива наистина е безнадеждна работа да се опитваш да разговаряш. Но ни се налага и с такива да разговаряме. Трудно е житието на философите. Изобщо не е леко или лесно. Затуй ний, философите, сме така малко - сме вече на изчезване. За сметка на това многознайковците и "специалистите по всичко", "давачите на акъл" са така много у Нашенско. Това поне забелязали ли сте го? Ваш проблем ако не сте забелязали и това.

И нещо последно, нещо, с което ще завърша. Ще се постарая да напиша своя диалог в една изцяло "литературна", бих казал даже "художествена" форма, сиреч, ще си запазя свободата да "доразвия" тезите на опонентите - за да постигна тяхната чистота и бляскавост. Казва се, че било имало нещо, наречено "художествена измислица" в тия неща, е, нека да е така, нека да го наречем така. Аз няма да се опитвам да пресъздавам реалния конкретен диалог, който протече онзи ден в онази зала, а ще си напиша един "въображаем диалог", който обаче, въпреки че ще е "въображаем", точно щото ще е "въображаем", ще е значително по-истински от оня, от действително протеклия. Аз вече бях наречен "лъжец" от някаква невинна душа, която при това не е присъствала на моите разговори с учителите от толкова много класове, но ето, "смело" ме нарече "лъжец", въпреки че няма как да знае какво съм си говорил с родителите от всички тия класове. Е, там не лъжех, но сега открито заявявам, че тук ще лъжа много. И нека да се знае и това нещо, което се пише обикновено в такива случаи: "Всички прилики с реални лица и събития са съвсем случайни". Толкоз. Това бях длъжен да кажа на бъдещите читатели на все още ненаписания мой диалог.

Хубав съботен и пролетен ден ви желая, а аз се оттеглям да попиша още. Чао и до нови срещи. Бъдете здрави и по-весело гледайте на иначе сивото си всекидневие. Само така ще го преобразите в несиво...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

петък, 28 март 2014 г.

Ония, които обичат истината, те са най-мразени у нас; правдолюбивите хора у нас са най-мразени; и талантливите хора у нас са най-мразени...

По повод на публикацията Отговор на Омбудсмана г-н Константин Пенчев по повод на моя жалба, свързана с рецидиви на груб административен произвол и във връзка с публикацията със заглавие Думата вече има безпристрастната, вечно мъдра, разумна и справедлива богиня Темида ми бяха зададени интересни въпроси или пък се получи заслужаващ внимание коментар, на който се наложи да отговоря, засягайки важни проблеми, заслужаващи по-нататъшно осмисляне и дори дискусия; ето какво имам предвид:

Maria Vassileva: Така, така! Дано колегите ни учители престанат да се треперят от страх и си направят съответните изводи! От образувание злокачествено към истинско качествено образование - без тормоз над учители и ученици!

Ангел Грънчаров каза: Наистина в училището е крайно време да престанем да залагаме на тормоза: ако сам не тормозиш другите, то те ще те тормозят. Така не бива. Така не стават тия работи. Не бива да се залага и на кадифения, на мекия, на невидимия тормоз и на шантажите. Трябва да опитваме да се разбираме взаимно залагайки на добротата, на човечността, на честността. На истината трябва да заложим. Няма смисъл да се лъжем, че нещо смислено правим като това очевидно не е така.

Трябва заедно да възроптаем срещу жестоката, безчовечна и несправедлива система, която се крепи на взаимното ни унижаване, понеже всички сме несвободни, всички сме поставени в позицията само да изпълняваме, а от нас нищо не зависи. Но тия неща все още за жалост не се разбират и затова абсурдите продължават. Докога - това не се знае. От нас обаче зависи всичко. Каквито сме ние, така и ще живеем. Ако се държим недостойно, ще продължаваме да живеем в недостойнство...

Това написах по повод репликата на г-жа Василева. Друг приятел пък ме запита как си обяснявам омразата на някои среди към собствената ми скромна милост и персона; ето какво отвърнах на този човек, който се представя с инициалите "Й. Й.":

Ангел Грънчаров каза: Въпросът Ви е твърде ясен, а отговорът е много близък до ума: кои у нас са най-ненавиждани ли? Ами мислещите, разбира се: щото задават неприятни въпроси. Или щото правят неприятни констатации. Щото критикуват, а не хвалят. Щото не се задоволяват с "обичайното", "общоприетото", а правят или мислят нещо различно. Много ясно е кой може да бъде намразен у Нашенско. Неконформистите у нас са най-мразени. Тия, дето не обичат да сторват поклони на властимеющите - и на техните свити от подлизурковци.

Всички тия неща са така тривиални и общоизвестни, че чувствам неудобство, че ми се налага да Ви ги казвам и повтарям. Ала на, ето, казах ги, написах ги, сега виждате ли как постоянно давам основания да бъда мразен?

Ония, които обичат у нас истината, те са най-мразени. Това е в резюме, в него се съдържа всичко останало. Правдолюбивите хора у нас са най-мразени. И талантливите хора у нас са най-мразени. И личностите у нас са най-мразени. Да не говорим за това пък колко много са мразени свободолюбците. Леле, думи нямам колко много са мразени! Хайде да спирам, че ще бъда намразен още повече отколкото това изобщо е възможно - и тогава какво ще правим?! :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

четвъртък, 27 март 2014 г.

Инж. Калин Христов, когото директорката на ПГЕЕ-Пловдив уволни през лятото на миналата година, е спечелил съдебното дело - съдът отмени заповедта за неговото уволнение и го върна на работа!



Публикацията от вчера под заглавие Отговор на Омбудсмана г-н Константин Пенчев по повод на моя жалба, свързана с рецидиви на груб административен произвол предизвика някои коментари, които заслужават да бъдат изведени на по-преден план - предвид това, че съдържат някои оценки, които показват реакция на общественото мнение по повод на разглеждания казус; ето какво ми пишат някои граждани в тази връзка:

Анонимен каза: Господин Грънчаров, искрено се надявам тази госпожа да си получи заслуженото! Тя самата най-вероятно е разбрала, че не е за това място, но ще направи още много пакости. Подкрепяме Ви!

Анонимен каза: Ами сега... значи и на директорите може да бъдат налагани дисциплинарни наказания?! Е, г-жа директорката ще я оспори в съда. Тя има пари и време да води обречени на неуспех съдебни спорове - случая Грънчаров, случая Христов, а сега и случая Анастасова.

Дерзайте г-жо Анастасова! С бюджетни пари могат да се водят всякакви дела, нали и адвокатите имат дом и харчове. Интересно кога МОН ще ви "подгони" и за тези разходи?

Анонимен каза: На празника Благовещение изстрадалият г-н Грънчаров получи една толкова блага вест - честито, уважаеми г-н Грънчаров! Бъдете твърд, доказвате, че истината все някога излиза наяве, а справедливостта тържествува! Изцяло Ви подкрепям в тази толкова благородна борба!

Между другото не зная дали вече сте разбрал, но Калин Христов, когото Анастасова уволни през лятото на миналата година, е спечелил делото - съдът отменя заповедта за неговото уволнение и го връща на работа! Тъй че и той получил блага вест. Да, обаче Анастасова днес получи две доста горчиви вести. Проблемът си е само неин.

Анонимен каза: Г-н Грънчаров, този документ на омбудсмана си го отпечатайте и си го носете като индулгенция, която да показвате на съответните органи: този документ Ви оневинява изцяло, показва, че истината е на Ваша страна - и изцяло поставя в ъгъла на позора самозабравилата се директорка! Поздравявам Ви за големия и заслужен успех! Реабилитиран сте окончателно!

Оттук-нататък директорката не може вече да Ви направи нищо, а пък единственият й достоен изход е този: да се оттегли сама докато е време - ако иска да не се оттегли напълно опозорена!

Анонимен каза: СЪДЪТ РЕШИ:

ПРИЗНАВА за незаконно уволнението, извършено със Заповед № 900 от 15.07.2013г. на Директора на “ПГЕЕ-Пловдив”, с административен адрес гр. Пловдив, ул. ”Пещерско шосе” № 26, представлявана от Директора С.А., с която на основание чл. 328, ал.1, т.6 от Кодекса на труда, считано от 15.07.2013г., е прекратено трудовото правоотношение с К.А.Х., ЕГН **********,***, и като такова го ОТМЕНЯ, като възстановява ищеца К.А.Х., ЕГН **********,***, на предишната, заемана преди уволнението, длъжност – “Учител теоретично обучение” на основание чл. 344, ал.1, т.2 от Кодекса на труда.

ОСЪЖДА “ПГЕЕ-Пловдив”, с административен адрес гр. Пловдив, ул. ”Пещерско шосе” № 26, представлявана от Директора С.А., да заплати на К.А.Х., ЕГН **********,***, сумата от 930 лв. (деветстотин и тридесет лева) - разноски.

ОСЪЖДА “ПГЕЕ-П.”, с административен адрес гр.Пловдив, ул. ”Пещерско шосе” № 26, представлявана от Директора С.А., ДА ЗАПЛАТИ в полза на ПРС по сметка на ВСС сумата от 160лв. (сто и шестдесет лева) – държавна такса.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. Пловдив, в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/

Браво, браво, брависимо!!!!!!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Безхаберието в непредставимо тежката обстановка в родното училище е израз на престъпна безотговорност



Налага ми се днес пак да напиша нещичко в моя дневник - където разказвам вече толкова много пъти за случки и преживелици в иначе тъй интензивния и динамичен живот в нашата училищна общност, общността на знаменитото училище, което сега се нарича ПГЕЕ-Пловдив. Идеята ми е чрез представянето на такива вълнуващи картини на самия непосредствен живот да спомогна поне с каквото мога за проясняването на истинската, на действителната и то твърде тежка ситуация в нашата образователна система, която, както е известно, агонизира от доста години - и по тази причина агонията й дава възможност да се породят какви ли не чудовищни, непредставими от здравия смисъл ексцесии, инциденти, образци на екстравагантно и немислимо допреди няколко години поведение и пр. Та ето какво се случи в тази връзка вчера, а пък по-долу можете да прочетете и съдържанието на един документ, подготвен от моя милост, с който алармирам съответните органи на управление за тежките проблеми, надявайки се все пак на някаква що-годе смислена реакция - с оглед преодоляването им:

Във вчерашния ден се случи нещо твърде показателно, бих си позволил да го нарека дори, без преувеличение, велико, нещо повече, феноменално значимо - щото наистина е израз на пребогат смисъл. Известна е моята изследователска нагласа спрямо тия наистина феноменални процеси, които имам невероятния шанс да се сблъсквам напоследък в сферата на т.н. "жив живот"; е, та вчера бях силно впечатлен от случилото се, ще го представя вкратце, щото въпреки екстремността му, то не заслужава кой знае какво внимание - въпреки че наистина много говори и показва. Животът, дето се казва, винаги може да ни изненада - независимо от това какво до този момент сме преживели или видели. То това и му е хубавото на живота де, що да си кривим душата, това е именно вълнуващото в него. Та ето всъщност какво се случи вчера.

Вчера имах или по-скоро трябваше да имам час по философия в знаменития вече XI Д клас, прочул се с какви ли не невероятно показателни прояви в последните пет месеца - да, правилно прочетохте, пет, не повече и не по-малко, а тъкмо пет месеца! - в които агресивна групичка от този клас прави всичко, което й е по силите - за да проваля всички часове по философия. Идеята е да бъде бойкотиран преподавателя с оглед така чувствителната спрямо непоносимите терзания на учениците директорка да го отстрани от преподаване - както това се случи вече в този клас преди три години. Тогава моя милост беше отстранен като техен преподавател по психология и логика (и то без директорката изобщо да разговаря с мен за евентуалния проблем!), а пък на мое място дойде една любвеобилна преподавателка, която спечели навеки ученическите сърца - щото написа на всички, отгоре до долу в дневника, само шестици! (Докато при мен, "злодея", се искаше и се иска все пак да положиш известни усилия - за да получиш желаната оценка.) Ех, блажени бяха ония времена, ех, какъв кеф беше тогава! Да, ама ето, върна се пак "злодеят Грънчаров" в XI клас и ето, пак се почнаха непоносимите страдания - е, ний пък няма да му позволим да преподава, какво толкоз, ще го бойкотираме "до дупка" и ще го изгоним, колко му е?! Ако трябва ще го разболеем, ако трябва, ще го принудим са да си вземе шапката и да се махне сам заради непоносимия терор, на който ще го подложим, няма да му позволим да ни бъде учител по философия - още повече че знаем, че и многоуважаемата г-жа Директорката не питае кой знае какви топли чувства към него! Тя ни разбира, ето, тя ни обеща че ще го махне, ама сега не можела, щяла да го махне, ама в 12-ти клас, което ни намекна, че ако сме твърди, може да постигнем заветната си цел и сега, важното е да сме изобретателни в жестокия натиск. Та ето вчера какво бяха измислили моите приятели от този иначе, не може да се отрече, твърде изобретателен, бих казал творчески-изобретателен клас: щото все пак успяват да разширят нашите представи за възможното самоорезиляване - ако ми позволите да използвам тази ориенталска, но много пищна по смисъл дума.

Вървя значи за час в този същия клас и понеже съм дежурен учител, се спирам на едно място да видя каква е ситуацията; оказва се, че насреща ми вървят две ученички от същия този XI Д клас, забързани, предполагам, за час по философия; като ме видяха, започнаха да свирят с уста, и то възсилничко, не им обърнах внимание, нека да си свирят, щом толкова им се свири; ала в един момент те увеличиха децибела на свирнята с уста и почнаха директно да ме освиркват, така прозвуча всичко това; никога не съм предполагал, че млади дами на такава възраст имат чак такива бляскаво развити способности в свиренето с уста! Възхитих им се, зер, трябва да уважаваме талантите, и с оглед да им изкажа похвала публично пред оторизираните за това органи се поспрях, изчаках ги да дойдат до мен, казах им, че съм дежурен учител и че им предлагам в следващото междучасие да дойдат с мен до директорката - където смятах в подходяща обстановка да ги поздравя заради толкова високото ниво на развитие на техния талант в свиренето с уста. Момичетата направиха подобаващите гримаси и ми казаха нещо от рода на: "Да да, ще дойдем, ама на кукуво лято, чакай да дойдем!", щото те също, освен таланта в свиренето с уста, както съм забелязал, много държат да се изявяват като борбени, революционно настроени дами. Както и да е, продължих към учебната стая, в която трябваше да се проведе предстоящия час по философия.

Като наближих, забелязах обичайния невероятен шум, който обаче този път беше примесен с необичайно въодушевление: явно ми готвеха някаква изненада; ний, опитните преподаватели, имаме вече интуиция за тези неща. Като влязох в стаята открих, че всички ученици, предполагам, за да не хабят устата си, се бяха снабдили всички до един с подходящи свирки, да, от тия, как се казваха, май им викат пищялки, с които свирят малките деца и бебетата: като надуеш свирката, тя освен че пищи пронизително, отпред се разтваря и разгъва нещо като израстък, наподобяващ сладострастнически опънат тънък език - и ако си достатъчно малоумен можеш дълго време да се любуваш как този "израстък-език" (по Фройд той може да символизира и нещо друго, но да не казвам какво именно, щото хептен ще скандализирам четящата публика!) хем се навива обратно като спреш духането, хем се опъва напред като духнеш по-силно! Та значи те се бяха снабдили с такива свирки и ме посрещнаха с пронизителна свирня, съпроводена с подобаващия шум, щото някои активисти хем свиреха мощно с изцъклени очи, хем за миг спираха да свирят и в това време подобаващо крещяха нещо неразбираемо, нечленоразделно, предполагам за да окуражат свирачите да се напъват още по-силно. Постоях известно време до вратата, щото шумът си го биваше. С любопитство очаквах да видя колко време ще издържат да се напъват в свирките. По едно време, тъй като те упорстваха, си извадих таблета и почнах, с оглед с нещичко да се занимавам докато се насвирят, да се ровя в него; някои се разкрещяха "Той ще ни заснеме на видео, той ще запише спектакъла!", аз обаче нямах такова намерение (а може би наистина трябваше да го запиша?!), после седнах зад бюрото и продължих да си играя било с джиесема, било с таблетчето си; чаках да спрат, евентуално, да се изморят да свирят; но не би, те показаха, че имат мощни бели дробове - и свириха така някъде около 30-тина минути непрекъснато! Не зная дали това не заслужава да бъде предложено за рекорд по Гинес, тфу да му се не види, не се сетих да запиша исполинската нашенска юначна проява!

По едно време реших да поканя някой от ръководството на училището също да се налюбува на това какви невероятни таланти в свиренето с бебешка пищялка имат нашите ученици. Звъннах на г-жа Директорката, както на личния й телефон, така и на служебния; тя не ми вдигна (след това ме извести, че била на някакво публично мероприятие и не й било удобно да говори). Учениците в този момент се напъваха яката и свиреха с всички сили, опулили от напрежение очи и вени. Чудех се дали да не взема да изляза, тъй като ушите от тази свирня почнаха да ми пищят, ала понеже съм самоотвержен изследовател реших все пак да проверя доколко феноменални в свиренето са способностите на нашите ученици, експериментът си заслужаваше, беше направо великолепен. (По едно време ми мина една "мислъ", от която съвсем се почувствах поласкан: знаете, има една акция на студенти-комунисти против Цар фердинанд навремето, освиркали го със свирки, досущ както сега освиркваха мен, а пък после Царят за това нещо затворил Университета; леле, каква чест, и на мен да се случи същото като на самаго Фердидинанда Болгарского!) Та свирчовците (и свиркаджийките) значи издържаха да свирят с всички сили около 30-тина минути, това не е малко, нищо чудно да е и рекорд. Аз ще предложа на Педагогическия съвет да помислим да дадем някакви награди на тия наши музикални таланти, не бива в съвременни условия талантите да не бъдат насърчавани. По едно време реших да отправя все пак някаква провокация за да проверя наистина ли е толкова силна любовта на тия млади хора към свиренето с бебешка пищялка, любовта им към, тъй да се рече, "музиката". С оглед на това написах на дъската следното изречение (открих, че писането в този вълнуващ момент е единственият начин за комуникация с тъй всеотдайните свирджии, с тъй всеотдайните майстори на детската пищялка); та значи написах на дъската следната мисъл:

- Интересно: а все пак има ли някой от тук присъстващите, когото поне малко да го е срам?!

Ефектът от тази моя инициатива беше, че пищялките почнаха още по-силно да пищят, а пък някои се разкрещяха, че нямало такива, дето да ги е срам, емоцията, която били изпитвали, явно, е радост, единствено радост, бравос! Как да не се гордее човек с нашата тъй талантлива младеж, кажете ми сега, а! Както и да е. Пищяха 30-тина минутки, а пък в последните 10-тина минутки от часа бяха заети с това да се опитват сами себе си да спрат да пищят с пищялките: някои опитваха да спрат всеотдайните таланти в свиренето с пищялка, но те не спираха, едни спираха, други отново с всичка сила надуваха пищалките, абе така минаха няколко минути. Не можаха да се спрат до края, въпреки че някои хора направиха опити в тази посока. Когато някои не пищяха с пищялките, те за сметка на това крещяха, та шумът да е на висота, да не би - о, богове! - да отслабне, та да се изложим че не умеем да вдигаме най-високия щум, примесен с крясъци и пр.! Някои явно искаха да ме чуят все пак как възприемам тяхното толкова впечатляващо и майсторско свирене с детска пищялка, е, успях в един момент да взема думата и да кажа горе-долу следното:

- Впечатлен съм, но най-вече от това: ако наистина никой не го не е било все пак поне малко срам в този час, то това според мен е направо феноменално - и то свидетелства за впечатляваща емоционална извратеност или безчувственост!

Някои, разбира се, се впечатлиха от думата "извратеност" и предложиха на народа "да запомни обидата", с която "тоя там се опитва да ни обиди", ала ний, разбира се, ще му покажем на какво сме способни! В диалог не се получи да вляза, казах им за една седмица до следващия час да опитат все пак да помислят малко над думите ми, може пък нещичко и да почувстват. Не ги било срам и нямало надежда или опасност някога изобщо да ги досрамее - аз така разбрах реакцията им. Както и да е. Попитах все пак: а не чувстват ли, че се държат твърде глупаво? В тия мои опити за влизане в диалог със свирчовците един ученик каза нещо твърде интересно, той каза горе-долу следното (не мога да претендирам, че съм запомнил точните думи, но за смисъла гарантирам):

- Абе, господине, забелязах че в блога си сте писал нещо за събитията около Крим, искам да кажа: нямате никакво право като учител да провеждате в блога си открито проамериканска позиция в тълкуването на събитията!

Това е горе-долу единственото членоразделно нещо, което чух от ученик в този памятен час. Аз подхвърлих: да не би да искате да кажете, че акцията ви с пищенето с пищялки да има връзка с този мой коментар, да не би акцията ви да е политическа? Отвърнах му, че блогът си е мой и в него мога да си пиша каквото искам. И каквото мисля. Това каква е моята позиция за събитията в Крим тях лично изобщо не ги касае, щото аз в блога си се изявявам в друго свое качество: като български гражданин. Мислех да допълня, че ако бяха учили миналата година при мен предмета "Етика и право" вероятно щяха да знаят доста неща от тази област, ала се въздържах, щото твърдението, че явно нищо не са научили през миналата година щом ми задават такива въпроси можеше прекалено да ги засегне: а че имат шестици по този предмет аз изобщо не се и съмнявам де, то си се знае! Та това общо взето се случи вчера с този наистина прекалено интересен и оригинален клас, вие впечатлени ли сте, а, уважаеми читатели?

Ходих след часа да известя ръководството за произшествието. Г-жа Анастасова се беше върнала от мероприятието, което й беше попречило да ми вдигне телефона. Разказах й вкратце историята, тя благоволи да ми каже своята чудата теза ("Е, аз ти казвам, проблемът е само твой, ти не можа да овладееш този клас!"), аз пък, както е обичайно в нашите разговори, й казах, че проблемът отдавна е изцяло неин, че от нея зависи всичко, сиреч, че тя носи пълната отговорност не само за акцията на този XI клас днес, но и за цялостното му поведение - щото не благоволи да си изпълни ролята и да парира ексцесиите още в зародиша им. Моята теза е: в този час те освиркваха по-скоро нея, а не мен, акцията им е срещу институцията, която тя все още оглавява, а аз лично не виждам в себе си никаква вина за случилото се - в тия исторически пет месеца. Да, проблеми с този клас отдавна нямаше да има ако тя си беше изпълнила предписаната от закона роля. Но не би, ето, сега нека да има добрината да се наслади на всичките горчиви плодове. Така текат нашите разговори с г-жа Анастасова напоследък: ние двамата с нея явно живеем на съвсем различни планети. Както и да е, това е отделна тема.

Разбрахме се с г-жа Анастасова аз да напиша доклад по случая и с него да се занимаят компетентните органи. Питам се дали не е дошло времето да известя... прокуратурата, щото става дума за екстраординерни или чудати събития-ексцесии, които не се вместват нито в нормите на морала, нито в нормите на писаното право. Пълзящата анархия в това училище набира скорост с всеки ден. Дали трябва да очакваме да се случи нещо непоправимо та някой от ръководството да се стресне поне малко?

Решавам в този момент (щото се изморих да пиша вече) да пусна днес в канцеларията на училището доклад със следното пределно лаконично съдържание:

ДО ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИСИЯТА ЗА БОРБА С ПРОТИВООБЩЕСТВЕНИТЕ ПРОЯВИ
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ЕТИЧНАТА КОМИСИЯ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

КОПИЕ: ДО НАЧАЛНИКА НА РИО-ПЛОВДИВ
КОПИЕ: ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕГИОНАЛНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА СИНДИКАТ "ОБРАЗОВАНИЕ" КЪМ КТ "ПОДКРЕПА"
КОПИЕ: ДО ДИРЕКТОРА НА ИНСПЕКЦИЯ ПО ТРУДА-ПЛОВДИВ

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Отдавна много от нас са обезпокоени от ситуацията в училището, която се влошава по всички линии с всеки изминал ден. От известно време се правят безуспешни засега опит за провокиране на демократичен дебат по тежките проблеми, примерно в сферата на отношенията учител-ученик, директор-ученици, директор-учител, в сферата на т.н. дисциплина на учениците и пр., дебат, който обаче до този момент все още не е започнал. Много пъти писах доклади по тия въпроси, адресирани до Педагогическия съвет и до цялата училищна общност, но уважаемата г-жа Директорка не пожела да ги внесе за обсъждане в органите, за които тези документи бяха предназначени. Ситуацията обаче ескалира и се влошава с всеки изминал ден, приемайки най-уродливи, немислими преди време форми; ето няколко факта в тази посока:

- Г-жа Директорката си позволи да издаде на учител диагноза "податлив на чести нервно-психични разстройства" и по този начин го изпрати на психиатричен ТЕЛК (медицинските органи отхвърлиха самоделната й "диагноза");

- В XI Д клас вече пети месец (!) не се води учебен процес по философия въпреки всички опити в тази посока на преподавателя; учениците се чувстват насърчавани от ръководството да продължават обструкцията и бойкота на часовете, целейки една споделена с директорката цел, а именно този преподавател да бъде уволнен и изгонен от училището; обстановката в този клас става невъзможна, прие вече най-уродливи форми, примерно, в час на 26 март т.г. класът, снабден с детски пищялки, пищя непрекъснато цели 30 минути, проваляйки за сетен път часа по философия;

- Г-жа директорката напоследък откри нова процедура за уволнение на същия този преподавател по философия, т.е. моя милост, искайки този път разрешение от Инспекцията по труда, имайки предвид това, че той е инвалидизиран;

- Всекидневно в учителската стая обезпокоени учители споделят, че ситуацията с дисциплината все повече се влошава, ала училищното ръководство не само че няма обмислена стратегия за решаване на проблема, но и не прави нужното този тежък проблем да бъде обсъден най-задълбочено в един наистина демократичен дебат, с оглед изнамирането на ефикасни, на работещи решения; беше проведен учителски съвет по темата отношения учители-ученици, но по тази тема не се проведе дискусия, "по липса на време", няколко пъти време за такава дискусия на Педагогически съвет не се намира, въпреки че желаещите да споделят проблемите и вижданията си не са малко;

- Т.н. Комисия за борба с противообществените прояви изпълнява по неефикасен начин своята функция, следва да бъде осмислено съществуването й, тя следва да се реорганизира, обнови кадрово и да започне да си изпълнява ефикасно задачата - с оглед противодействие на толкова обезпокоителните явления;

- Т.н. Етична комисия нищо не прави и дори не реагира на официално представени й доклади, примерно за ярко дискриминационното отношение на директорката Анастасова спрямо колеги, в това число и спрямо мен самия: от повече от две години съм обект на невиждана кампания по дискредитирането ми като личност и преподавател, водена собственоръчно от г-жа директорката, ала това на сложените в Комисията по етика удобни лица, предполагам, им се вижда "съвсем етично"; моя милост беше член на тази комисия, как бях негласно сменен аз сам не зная, но у нашето училище вече явно всичко е възможно, в него вече няма невъзможни неща;

- В момента тайно се събира подписка, насочена срещу "другояче мислещ преподавател", получих безброй сигнали за упражняван натиск върху колегите да се подпишат под такъв куриозен документ в подкрепа на директорката и против колегата си, това е израз на такава крещяща неколегиалност и неетичност, че се питам защо Етичната комисия още спи; прочее, моята оценка е, че щом активистите на тази недопустима кампания срещу един преподавател не се усещат какво правят, явно нравствената и психологическата ситуация в училището е цялостно отровена; аз бих си позволил да определя такъв документ като нов литературно-криминален жанр, именно като "колективен донос" - понеже нищо не пречи забележките към въпросния преподавател да бъдат отправени публично, в съответните за това форуми като Педагогически съвет, Етична комисия и пр. Но явно някои стереотипи от близкото минало са толкова живи, че някои без замисляне им се отдават - и затова залага на интригите, на доносите, на други подобни глупости и пр.

Толкова. Въпросите са много. Причини за безпокойство колкото щеш. Ситуацията изисква спешни мерки за противодействие. Безхаберието в непредставимо тежката обстановка в родното училище е израз на престъпна безотговорност - все пак ние носим тежка отговорност за възпитанието и образованието на нашите ученици. Куриозно е да се случват подобни ексцесии в училище като нашето, което доскоро беше еталон за високо качество на обучението, за една чудесна академична обстановка, в която нашите възпитаници развиваха безпроблемно талантите си и пр. Всичко обаче рухна в изминалите три години и работите, в резултат на погрешното ръководство на училището, сега се намират в плачевно състояние. Трябва да се търси изход от нелеката ситуация. Всичко не е загубено, но това, което ще бъде, зависи изцяло от нас самите. Трябва да си запретваме ръкавите и да започваме да работим по решаването на проблемите, а не безкрайно да се опитваме да ги замитаме под килима. Така мисля аз. В това аз вярвам. За това работя - според силите и възможностите си. Апелирам целия екип да заработи в единна, свободно избрана посока - която не може да е друга освен доброто на нашите ученици и достойното бъдеще на институцията! - щото иначе сме загубени. Верният път за това е само един: свободният, демократичния дебат. С участието на всички: ученици, учители, родители, ангажирани граждани, администратори от различните нива.

Надявам се този документ в най-скоро време да бъде обсъден в органите, до които е адресиран. Ако и този път бъде скрит в най-отдалеченото чекмедже на директорското бюро, ще ми се наложи отново да известя компетентните за това висшестоящи отговорни органи и институции.

26 март 2014 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

(ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът е в "суров" вид, предстои редактиране и шлифоване. Моля да не се приема като окончателен. Ще направя нежното в течение на дена да поправя поне грешките от различно естество, които съм допуснал от бързане. Но предвид важността на документа все пак го публикувам, за да не се губи от така ценното ни време. Искат се спешни реакции. Надявам се това вече се разбира от всички. Работите са сериозни.)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

понеделник, 24 март 2014 г.

Утре е Благовещение!



От страницата на Bohem Demeshko

СПРАВКА: Благовещение (от църковнославянски; на гръцки: Εὐαγγελισμός [τῆς Θεοτόκου]; на латински: Annuntiatio — възвестяване) е евангелско събитие и посветеният на него християнски празник: Възвестяването от Архангел Гавриил на Дева Мария за това, че тя ще роди по плът очаквания Спасител на човечеството, сина Божий - Иисус Христос.

Празнува се на 25 март. Утвърден е в Православната църква през 7 век. Почита се от всички основни християнски деноминации (православие, католицизъм, протестантство).

За него разказва Евангелието от Лука, глава 1, ст. 26-38:

26. А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет,
27. при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
28. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените.
29. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав.
30. И рече й Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога;
31. и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус.
32. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида;
33. и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край.
34. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?
35. Ангелът й отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.
36. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец;
37. защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума.
38. Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. И Ангелът си отиде от нея.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

неделя, 23 март 2014 г.

За учителската свобода и автономия (по опита във Франция)



Препредавам с мои думи някакви неща, за които току-що четох във френски сайтове:

Още с навлизането в учителската професия по-старите учители предават на по-младите ценна придобивка - декрет от 25 май 1950 година, който гарантира статута на учителя - и който те пазят като зеницата на окото си. Веднага щом някой - директор, инспектор или родител - оказва натиск върху учителя и му държи сметка, той, учителят, изважда своя жокер: автономия на педагога! Ако някой учител каже, че не е размахвал това си право с радостта от ненаказуемост, то той лъже. Споменаването на този декрет може да бъде за учителя и средство, което му помага когато родителите забелязват интригуващи методи на преподаване.

Действително учителят трябва да пази педагогическата си автономност. Той има мисия, отговорности към своите ученици. Педагогическа свобода не означава „ще правя каквото искам в час, аз съм си господар в моя час”. Примерно даден учител може да поиска да вмъкне учебен материал, който на него се харесва, но е отживял и безполезен за учениците. Тогава мотивът че работата върви добре и че това се харесва от учениците не трябва да ни изкушава. В рамките на педагогическата автономия трябва да се запази една голяма доза свобода, която ще попречи на форматирането, на еднаквостта в преподаването и ще запази креативността на учителя. На него му е позволено да се отклони временно от принудите на висшестоящите институции, но не и да провежда на своя глава паралелно обучение. Задължен е да спазва програмите и дидактико-педагогическите решения на специалистите, създали програмите.

Всъщност учителят има правото да сортира, да премахва маловажното, но да запази същностното, т.е. в рамките на задължителната програма да разнообразява дейностите и да предава по оригинален начин съдържанието. Учителят ще бъде по-полезен на учениците с педагогическата си автономност, отколкото с педагогическата си свобода. Педагогическата свобода се дефинира така - учителят търси да направи преподаването по-добро, но няма желание да му държат сметка за методите на работа, нито да бъде наказван за това, което прави с оглед развой на кариерата му. При педагогическата автономност учителят е по-склонен да приеме мисълта, че е възможно да вреди с действията си. Той не отхвърля принудителната част в работата си и се стреми да развива своята оригиналност - за да бъде по-полезен на учениците си.

Би било глупаво да се ликвидира педагогическата автономност и да се забрани на учителя да организира работата си както намери за добре при следване на програмата. Ако го лишат от това, то министерството би трябвало да му предостави точно разписание по часове и да определи как да протичат уроците по един предмет. Това би била една обширна работа - да се даде всичко в разгърнат вид от „горе”, една твърде бюрократична стъпка най-вече. Учителят е държавен служител и като такъв има право да организира учебния процес - като целите остават непроменени. От казаното дотук не произлиза ли че автономия и свобода са две противоположности?

Това се вижда добре при автономията на висшите учебни заведения, които са под ботуша на политически партии и са зависими от бизнеса и интересите на предприятията. Автономия се прилага само там, където всичко трябва да е „под контрол” при управлението в някои общества. Свободата на учителя не е в това да ли преподава само част или всичко от програмата - тя е в избора на методите, с които той си служи за реализиране на целите на програмата. Би било непростимо един директор, инспектор или учител да не знае това.

Написа: Мария Василева

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ