Истината ни прави свободни

неделя, 28 юни 2009 г.

The Secret

събота, 20 юни 2009 г.

Документ на епохата: Философски ненаучен манифест

Ще имате възможност да прочетете в автентичният й вид една историческа, но за сметка на това крайно скандална статия, наречена Философски ненаучен манифест. Тя е написана в далечната 1986 година, когато нямаше свобода словото, пък и на мисълта - противно на това, което обикновено се смята: че всеки бил свободен да си мисли каквото си иска - не беше така! Искам съвсем накратко да представя контекста, в който съм написал тогава тази статия.

Ето тук всеки, който се интересува, може да изчете този документ от онова време:

Философски ненаучен манифест (1)

Философски ненаучен манифест (2)

Философски ненаучен манифест (3)

В онази година аз усърдно пишех своята дисертация, наречена Философско учение за човека и формите на духа. Бях доста напреднал, но тогава станаха някои истории и аз не можах да ида в Русия да я защитя, а пък след това не можах да я защитя и тук, в България - това е цяла епопея. Но ето тогава ми хрумна да напиша пародия на тогавашната философия, в която да изложа между другото и част от идеите си, развити в дисертацията. Вече беше времето на "гласността" в Русия, и аз, крайно обнадежден и ентусиазиран, реших да пробвам доколко и у нас има условия някой да публикува това, което друг е написал, а пък този последният смело да е дръзнал да напише това, което мисли - а не това, което "трябва да се мисли". Младите, които изобщо не познават онова абсурдно време, едва ли могат да схванат защо се изразявам така, но ето и за тях една възможност да се докоснат до онази толкова задушна и наистина непоносима атмосфера на немислене, на подлости, на несвобода.

Речено-сторено, написах статията си, и я изпратих в списание "Философска мисъл", единственото философско списание тогава. След няколко месеца узнах от достоверен източник, че моята статия е стигнала до обсъждане в редколегията, но рецензентите са я обявили за "прекалено свободомислеща и нихилистична", и, разбира се, не са я пуснали. Но пък за сметка на това аз бях извикан, и ми се каза, че ще ми публикуват статията, ако я преработя така, че пак да изложа разбирането си, но не в иронична и подигравателна, а в "позитивна форма". Крайно обнадежден, аз запретнах ръкави и написах и такава статия, която излезе в списанието, и предизвика доста голям скандал: аз там се осмелих да изпадна в непростимо волнодумство. Тия дни ще подготвя за печат и публикуваната статия, та да може читателите на блога да сравнят коя е "по-страховита". В частен разговор с един от редколегията - той е покойник, мога да му кажа името: проф. Сава Петров, Бог да прости, голям и дълбок философ беше, също беше мой тогавашен познайник; трябва да опиша как се запознах с него, непременно ще го направя понеже е интересно - ми каза, че редколегията, в която и той членуваше, станала била пишман, че публикувала втората статия, сиреч съжалили за първата.

Както и да е, за мен тия неща са доста значими, понеже отбелязват етапи на моето интелектуално развитие. През 1986 година съм бил на 27 години. Тогава съм и написал този толкова дързък манифест. Нека тия, които ме обвиняват, че съм бил "марксист" и не пропускат да ме клъвнат дружески подобно на змии за това, да млъкнат поне малко като прочетат и двете статии. Аз пък като психолог добре знам, че тия дето са така придирчиви към съвестта на някой друг, го правят само затова, че имат проблеми със собствената съвест: имат да изкупват стари вини и старо недостойнство, и по тази причина приписват своята подлост другиму. Както и да е, да правят каквото щат...

Приятно четене на тия, които обичат да четат - и които не се страхуват от цели 10 страници философски текст!

Мое разбиране за преподаването на философията, изразено в статия, публикувана в далечната 1989 г.

Философски ненаучен манифест (3)



Но да продължим своя път. Дотук изводът от всичките разсъждения може да бъде само този: невъзможна е философии, построена върху идеала за обективност на науката, математиката и логиката, защото изчезва патоса, жизнеността, собствено философското в нея; открива се простор за господството в нея на посредствеността, на нефилософската индивидуалност, на ограничената субективност, на само претендиращата гола ерудиция на суетния философ. Възниква философията-хермафродит, философията "ни рак, ни риба". Изходът може да бъде само един: философията има свой иманентен тип обективност, които е сроден, но не общ с този на изкуството. И в друго отношение – с този на митологията и религията; Само така се решава иначе неразрешимата антиномия за обективността (научността, истинността) на философските твърдения. Да видим как може да се развие този изход.

Възниква следният въпрос: ние знаем какво е обективно-истинното; какво представлява това субективно-обективно истинно, в което двата момента са в неразчленимо единство – и което се постига от философията и изкуството? Защото се появява опасността да не се окажело само субективно-истинно, което е много вредно и недопустимо. Или ако е такова субективно-истинно, то как се постига общовалидност “в себе си”, обективност, или това, което беше наречено транссубективно. Този термин не трябва да ни плаши толкова, защото и с него е “злоупотребявано”, което не е основание за забрана на неговата употреба. Транссубективното изразява само общочовешки значимото и ценното. Така че това транссубективно (в уточнения му смисъл) ще се окаже търсената обективност на субективно-истинното на философията и изкуството, което е тяхна “висша и последна цел” (Гьоте), “Фауст”).

Разбирам, че тук нечия философска съвест може да бъде силно смутена и уязвена и тя може да изрази дълго подтисканото си негодувание така: “Глупости! Но, моля ви се, какво си повелява да говори този! Та той се подиграва с нас, играейки си с понятията, и така обърка иначе ясните ни представи, че нищо не може да се разбере! Празни приказки! И т.н.”.

Мисля, че тук не мога да се измъкна иначе, освен като покажа разликата между субективизма и произвола във философията и изкуството и постиганата от тях транесубективна значимост на тяхната като че ли изцяло субективна истина. “Няма субективни истини! – крещи и не се отказва да отрича онзи. "Няма, съгласен съм – ще отговоря – те само ни изглеждат такива, но ако са дълбоко и истински субективни, те разчупват тези рамки и постигат, снемайки в себе си външно-обективното, транссубективната значимост и ценност." Казахме вече, че транссубектизността съществува само в духа, в човешкия дух. Субективизъм в неговата едностранчивост – без снето външно-обективното – и произвол във философията и изкуството е само капризът и формалната игра, когато субектът се отдава на нямащата значимост в себе си употреба на изразни средства, изхождайки само от своя по-скоро емпирически, но в никакъв случай не трансцедентален – и транссубективен – характер. Т.е. постъпвайки като ограничен и не знаещ какво иска, към какво се стреми индивид. Този субективизъм и произвол няма съществена – още по-малко пък общозначима – истинност в себе си; той е празно и суетно занимание на необуздано и непродуктивно въображение. Но това не е основание да бъде изцяло отречен: той има оправдание само за това, че е страстно и мъчително търсене на себе си, на човешкия дух в себе си, той е едно налучкване на транссубективното и жадуван и криволичещ път към него. Защото транссубективното не се удава никому изведнъж, по наследство или по рождение: то е идеал, който мами в далечината, към които мъчително се стремим, но който никога не ще успеем да изразим изцяло. Доближаването към философията и изкуството във високия им смисъл е възможно само чрез непрекъснато преодоляване на субективизма и произвола в тях; тези последните са патерици, чрез които философът и художникът се учат да стъпят на краката си. Когато проходят, когато стъпят на територията на транссубективното и следователно започнат да творят истински, те вече не са им нужни и веднага ги захвърлят. Блажени са тия, които го постигнат! И колко нещастни са тези, които цял живот им е отредено да ходят с патерици! А сред тях са и някои "наши" изцяло научни философи. "Моля ви се, но той ни обвини в субективизъм! Нас, които така силно, на думи, го ненавиждаме!"



Но и обратното е още по-лошо. Имам пред вид парадоксите, до които стига позитивистичният и много претенциозен гносеологизъм във философията и в изкуството.Изкуството се отърва от него едва чрез безмилостната борба, която доведе до краха на натурализма на “леля Зола и Ко” (израза е, мисля, на Бодлер) през 19-тия век. Философите, изглежда поради инертност, все още продължават да си патят от този криворазбран гносеологизъм. Те дори се разделиха на партии: "гносеологизатори" и "онтологизатори"! Но същината на работата не е там!

Едва преди няколко години ледовете се пропукаха и те видяха, че трябва да се отчитат и ценностните – т.е. транссубективните – моменти във философското знание. Но го признаха само на думи и, едва признали го, го разделиха: възникна аксеологията, никому ненужната наука за ценностите. Не проумяха, че ценностното отношение не е привилегия само на изкуството, но е признвание и на философията. Не е късно да го проумеят и сега. Ценност (транссубективност) и мисъл – плод на познавателно отношение – чувство и разум, но в слято синтетично единство – това е истинската територия на философията, стига тя да иска да се върне до своето понятие, да остане вярна на себе си, за да не се срамува, за да не е повече безразлична на хората, сива и бездушна.

Следователно е назряла необходимостта от преоценка във философията. Дошла е също необходимостта за създаване на нова, собствено философска позитивност и научност. Изкуството безсъзнателно върви, с малки отклонения, по своя път и остава вярно на себе си. Но видяхме колко неправилно се трактуваше досега научността във философията: по мярката на обективността на позитивното естествено-научно знание. Но се оказа, че тази позитивност е негодна за философията. Нещо повече – между тях има коренна противоположност. Защото това научно знание е знание за външното, обектите, разглеждани безотносително спрямо субективното, чийто дял в истината се свежда до минимум, за постигането на обектна адекватност, обектна "обективност". В същото време философското знание е знание за корелацията "субект-обект" в неразчленимото й единство и синтез, знание за света на обектите, но съотнесено и пречупено през призмата на нуждите, жизнения смисъл, интересите на субективното (като транссубективно), т.е. отражението, но и дейността, смисъла, значимостта на външния свят за субекта. Т.е. философията е поглед върху света от човешка позиция, с човешки очи; тя не е и не трябва да бъде свеждана до безстрастния, студен и смразяващ поглед на едностранчивата и ограничена чисто научна позитивност. И това трябва да бъде разбрано, но не на думи, а провеждано във философските изследвания. Ето, аз в моето, наистина ненаучно, съчинение правя опит да покажа, че това все още е възможно.
Но за да не се досети някой да ми отправи най-жестокия упрек – че съм забравил принципа за класовост и партийност във философията, нека сам помисли: с изложената от мен позиция засилва ли се, или се отслабва този принцип? Разчитайки на научната му съвест (ако я има), вярвам, че ще предпочете да си замълчи…



Но изчезва ли в тази трактовка познавателната функция на философското знание, принесена в жертва на ценностното човешко отношение? От казаното, убеден съм, не може сериозно да ми се отправи подобен упрек. За да не се "самоцитирам" – често срещана научна практика – просто трябва да се прочете внимателно още веднъж всичко дотук и да се проумее.

Оказа се, че философското знание е особен тип знание. И ако това се осъзнае и започне да бъде провеждано, философията ще се върне към собствените си първоизвори: тя отново ще стане човешка мъдрост, личностно-транссубективно проникновение в жизнения смисъл на тайните на битието, а философствуването ще се превърне в ценностно ориентирано и страстно търсене на човешка мъдрост, изхождащо от една чиста и безкористна любов към нея. Философията като самопознание на човешкия дух – ето го рационалното в Хегеловите “приумици”. По този начин философствуването отново ще съживи Сократовия дух и ще придобие статуса на общочовешки-значима екзистенция. Това последното е ненаучен термин, който не изразява обаче толкова вредно съдържание: живот, посветен не на самия себе си, а на едно насочено към бъдещето и идеала проникване в неговите тайни, за разгадаването на тези тайни в услуга на целия човешки род. Защото на този свят най-вече животът и човекът са "тайни, които трябва да бъдат разгадани (Достоевски). Трябва да се улови трайното, оставащото, субстанциалното в мимолетното течение на живота, на вечното в в изплъзващите се моменти на жизненото време. А това може да го направи само философът, но не иначе, а като дух…

Така аз си позволявам да издигна, пък макар и в ненаучна форма, неновата идея за един нов синкретизъм на философското знание. Което значи, че то трябва да може да свързва в нерушим синтез, в неразчленимо единство и познание, и ценностно преживяване, знание и жизнен смисъл на света.

Защото само така философията може да стане жизнена, да възвърне първооткривателския си патос и творческото се дръзновение. Защото кому е необходима студена, безразлична към човека, прекомерно "позитивистична" философия?! Философия, за която хората не подозират, че съществува. Или пък имат само неприятни спомени от нея: когато им се е налагало да я изучават…



Да философствуваш не означава да познаваш света като цяло – това е невъзможно, ние не сме богове. А и не си струва: "Нали си имаме наука?!" (Достоевски). Да философстваш означава да проклинаш света, да гориш и да се жертваш за един човечен, уютен свят, да проправяш пътя към човешко съвършенство и да се бориш за един свят, построен “по законите на красотата” (Л.Живкова). А на някои им се видя, че е много лесно да се философства и като насекоми се нахвърлиха върху тялото на философията! Може би за по-голямо парче хляб! Наивници! Та тя не ви познава!!!

Видяхме, че без същностна реформа в нашите разбирания ще продължава да се развива безразличието на хората към философията, някогашната "наставница" на народите. Виновни за това са някой припознали се в себе си философи. Философията не е и не трябва да бъде безплодно витаене в царството на безжизнени абстракции. Тази черупка трябва да бъде строшена! Укорите и насмешките на хората над философията са отплата за това.

Как философията може да възвърне доверието към себе си?

Чрез съзнанието за необикновената отговорност на всеки философ пред философията. Той не трябва да си позволява неща, които унизяват нейното достойнство. Всеки трябва да стои на висотата на своето призвание (ако го има) и да се чувствува отговорен за философията. Такава е повелята на времето! А който разбира, че няма такова призвание, да си намери друго занимание. Нейният кокал не е толкоз тлъст. Не е нужно да се насилваш да станеш това, което не си. Това е празна работа. Разумното е: "Стани това, което си!" (Гьоте) Не можеш да бъдеш философ само по професия. Философският дух не можеш да го вземеш назаем; той не може да се компенсира с нищо друго: или го имаш, или го нямаш, ако държиш на себе си, занимавай се с това, за което си роден…



Казвам това – макар да е силно, а за някои обидно – защото към философията се е създало интересно отношение. Ако за изкуството всички поне считат, че без талант не може (макар и там да се навъртат гении, които навеки ще си останат непризнати), то за философията мълчаливо предполагат, че не е толкова фатална липсата на дарба и призвание за философия. Оръжие на философствуването е живият език, но някои рицари, без да го владеят, си позволяват неблагоразумието така да го размахват, че ще се изпорежат целите. Други пък си извадиха очите! И най-вече: не допускат някой да се усъмни, че в техните ръце то е опасна и безполезна играчка, на която нямат право.

И още нещо, вече последно. Има огромно различие между философски образования – "надута ученост"! – и философски мислещия и имащ философски дух субект. Отсъствието на втората способност е непоправим недостатък и дефект.

Та това беше моето прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Да ме прощават уязвените самолюбия; показах страст в мнението си, но кой и къде е доказал, че истината трябва да бъде безстрастна и студена?! Опитах се и да дам кураж на онези, които се чувствуват отговорни и призвани за философия. Пожелавам им дързост и несломима енергия по пътя, който им предстои да из вървят. И така необходимата вяра в себе си и в човешкия дух в себе си. Защото всичко, което правим, е в името на философията и заради човека. Дошло е време философията отново да се върне при човека. И тя ще го направи!

(Забележка: Ако е вярно, че и върху мислите има право на собственост, то признавам, че в тази статия няма нито една моя мисъл. Дори и маниера не е мой. Но ми се струва, че е важно съществото на мислите, а после иде това чии са те, кой ги е изказал пръв. Нямам обаче самочувствието на плагиат: написах всичко това не за себе си.)

Пловдив, 10 юни 1986 г.

(Край)

Философски ненаучен манифест (2)



И тук, подобно на това, което констатирахме при частните науки, елементите на субективност (доколкото ги има), са свидетелство неадекватност на познаването на своя обект. И значи са равносилни на заблуждение, грешка, изопачаване. Но някой може да каже: предмет най-вече на логиката е мисленето, а нали няма "обективно", извън човешкото съзнание, мислене и разсъждение?

Да, ще отговоря, но тук предмет е мисленето, насочено и обусловено от външното, сиреч мисленето като екстракт или квинтесенция на общочовешкия опит (практика), в който е кондензирано съдържание, "не зависещо от човека, нито от човечеството" (Ленин). И значи тук ролята на субекта е само да изрази в завършена форма това безразлично спрямо него съдържание. И математиката, и логиката значи са пределно абстрактни продукти на онова чисто познавателно отношение на човека спрямо външния свят, което беше присъщо и на другите науки. И значи и тяхната обективност (научност) не е онази мяра за обективност, към която трябва да се стреми философията. И тук мои последен довод за защита на тази постановка са грешките този път на “изцяло” ненаучния логически позитивизъм, основателно разкритикуван в “изцяло научната” ни литература.

Следователно се видя, че във връзка със своята научност философията не може да подражава на никой и значи не трябва да се страхува да намери своята собствено философска обективност и научност. Стана ясно, че нейната обективност не може да бъде нито обективността на естествознанието, нито пък тази на логиката и математиката. Възниква въпросът: към какъв тип обективност трябва да се стреми философията?

Пръв осъзна в цялата му дълбочина този въпрос кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант. Известно е неговото решение: истинската обективност, към която трябва да се стреми основателната метафизика, се дава от загадъчния механизъм, намиращ се в дълбините на субекта, наречен от него трансцедентална аперцепция, който има някакво отношение към времето (в определен смисъл). Тук няма да се спирам на всички онези доводи, които научните философи отправиха против това решение; интересува ме разумното в него. А те, впрочем, не могат да спят, ако не отхвърлят нещо. “Отхвърлих го – казва такъв един учен отрицател – и съм си спокоен!” И дори започва да си вири носа: като че ли кой знае какво толкова е направил.



Защото в кантовото решение е уловено нещо крайно дълбоко и съществено: истинската същност на света, към която се стреми да се добере философското познание, не е и не може да е безразлична на човека. Напротив, тази обективност, добивана от философията, трябва да съдържа в чист вид и субективното (т.е. човешката, а не някаква друга, позиция спрямо света, която философията трябва да изрази по свой, а не чужд, начин). Защото философията е форма на синтетично (свързващо, а не разделящо) познание, а тя не може да остане вярна на себе си, ако не намери най-великия синтез: единството на човека със света. Затова философията е и най-трудното познание.

И така, въпросът доби ново звучене: възможна ли е обективност, снела в себе си субективността? И това ли е философската обективност?

А сега вече долавям крясъците на всички научни философи, отправени но повод на подобно еретично мнение. "Няма и не може да има подобна обективност! Та това е дървено желязо!" (Той да си отрече, човекът!) Но кое (и кой) е дървеното, ще се разбере след малко. Тук само ще ги посъветвам да си спомнят какво изисква любимата им диалектика (и какво прави ненавижданата от тях метафизика – в Енгелсовия смисъл).

Но за да изясним възможно ли е единството на субективното и обективното да бъде постигнато, трябва да отстраним една люта ненавист срещу една дума, най-ненаучната, срещу която въстава съвестта на всички научни философи. А тази дума, неизкоренима впрочем и от техния език, е думата дух. Те сладкодумно говорят за духовна култура, за духовно “производство”, за духовност (бездуховност), дори, по-рядко, за човешкия дух, но косата им се изправя, когато чуят думата, майка на горните понятия, думата дух. Тя била крайно лоша, стара, вредна, понамирисваща на идеализъм, излишна. Ще им кажа, че в човешкия език няма нито една излишна, още повече пък глупава или лоша дума. Изобщо лоши и добри думи няма, всички думи са необходими. Може би отдръпването на философите от живия език и затварянето им в черупката на псевдонаучния език е причина за подобно недоразумение, кой знае?! Да се опитаме да определим необходимостта от употреба на думата дух. (Да ме извиняват знаещите българския език! Та тук стигнах до безобразието да преподавам "родна реч, омайна, сладка…”, както в първи клас!)



Вярно е, че няма дух (Der Geist), който витае в собствените си предели, както твърдеше старецът Хегел, вождът на борбата срещу ненаучността във философията, но защо да не можем да използваме тази дума? Народът не я е измислил само за да могат сега да я гонят научните философи, за да не останат без работа. Не вярвам да е заради лошата дума, производна от нея, думата “духовник”. Ненавиждай колкото си искаш духовниците, но призная думата дух, научни философе! Не се превземай!

Защото търсенето на върховното единство на субективното и обективното, на човека и света – цел на всяка философия! – е невъзможно без признаването на човешкия дух, в който се реализира това единство. Човешкият, а не в някакъв друг дух, запомни добре! Защото не вярвам някой философ да е стигнал дотам да ненавижда човека и всичко човешко. Защото това вече е неспасяемо положение, крайно реакционно и дори... подсъдимо! Става дума за неволното човеконенавистничество на някои научни философи.

А духът е висша, присъща само на човека, потенция – никъде другаде няма дух, нито в безкрайните космически пространства, нито в несъществуващия Тартар. Успокои ли се сега?! За да не останеш с впечатлението че съм казал неща, които не съм казал. Духът не е фантасмагория, нито приумица, когато се признае, че съществува само в човека.
Философията, търсейки единството на субективното и обективното, може да го само в човешкия дух, защото последният е това единство. И значи тя е изразителка на човешкия дух, тя е един от начините, чрез които той говори. Но как може да стане това? Защото философската научност се състои в това философията да не измени на самата себе си.

Значи философът не трябва да изключва субективното у себе си (както беше необходимо за науките, логиката и математиката), напротив, трябва в него и чрез него да добива онова единство на субективното и обективното, което е длъжност и призвание на философията: за постигане и изразяване на духа, на съвременния човешки дух. Защото всяка жива философия е самосъзнание на епохата, изразено в понятия (Хегел). Епохата като социокултурна реалност, предмет на стремящата се към истината за нея философия, а не като някакво свърталище на "духа сам по себе си", както си мислеше науколюбивия старец Хегел. Но в своята епоха съвременният човешки дух може да намери своя отпечатък, защото човекът е този, който непрекъснато твори и съзидава своята собствена епоха. И така, философията е квинтесенция на епохата и на съвременния човешки дух.



Философът, бидейки човек, може да намери човешкия дух само в себе си, след като го е усвоил, възприемайки същественото на своята епоха. Епохата няма самосъзнание, но такова самосъзнание на епохата е философията (и изкуството), философът (и художникът) – изразители и рупори на това самосъзнание.

В светлината на казаното сигурно свидетелство за нищета на някой философ е оплакването, което напоследък често може да се чуе: "Няма теми, нито за писане, нито за дисертации. Понеже философията е развита изчерпателно, за нас останаха трохите." Нищожество! Богатствата на човешкия дух били изчерпани! Но той, впрочем, е прав за себе си.

И значи личността на философа не е за пренебрегване, напротив, тя е основното за философстването и философията. Разбира се, не става дума за емпирическия характер на личността на философа (с неговите предразсъдъци, ограниченост, вярвания, кашлица и страсти; и на философите "нищо човешко не е чуждо", както е казал за себе си Маркс, един истински философ. Работата е там то да не е "прекалено човешко"!

Но тук става дума за нещо много по-съществено: за философа като чист трансцедентален субект на философското познание, при което неговата личност намира в себе си общозначимото (транссубективното) на тоталното човешко отношение към света. А видяхме, че това отношение, което трябва да бъде постигнато от философията, не може да се схване, ако той не вземе пред вид субективното, човешкото в себе си, ако се абстрахира от него, ако го постави "извън скобата". А извън скобата трябва да се постави не нещо друго, а само емпирическото - психологическото и физиологическото – в личността на философа (т.е. споменатите предразсъдъци, страсти и кашлица), но в никакъв случаи общозначимото, транссубективното в тази личност, свързващо хората в една човешка общност, поставена в аналогична позиция спрямо външния свят. Т.е. онова, което е органична съставка на единния и във всички присъствуващ човешки дух. Именно този момент е решаващия, без него философстването на всеки индивид става безсмислена игра на думи, псевдофилософия, занимание, достойно за дървени глави, бездушна и сива, и най лошото, безжизнена и никому непотребна философия.



Една от илюзиите на мнозина съвременни философи е тази, че те могат да постигнат научност (обективност) само ако поставят "извън скобите" самите себе си, т.е. философствуващия индивид извън самото философствуване. Разбира се, те си получиха заслуженото и до насита се насладиха на плодовете на своята илюзия: те създаваха продукти, сиви и безлични (може би като самите тях!), безжизнени и всяващи студенина като мъртвешки глави. Тяхната прехвалена позитивност и научност стана тази на мъртвината, в която не присъствуваше живия философски – и човешки – дух. Затова те скоро започнаха да се занимават само с предъвкване на някога живи положения, задоволявайки се със соковете, които можеха да изсмучат от тях. В сърцето на истинския философ обаче трябва да отеква страхотния рев на неговия век; защото то е сърце, което намира в себе си пулса на своето време: противното означава само едно незначително движение на кръв из вени и артерии. ("Я гледай ти, та аз започнах да се изразявам с афоризми; изглежда ми се случва нещо подобно на това, което стана с героя на Молиер, който твърде късно разбрал, че цял живот говорел в проза!/)

И така, установихме, че е невъзможна философия, в която да не присъствува личността на философа в нейния трансцедентален – чисто философски, познавателен – характер; и ако в отделни случаи това е налице, то това не поставя под съмнение този извод: те пак налагат своя отпечатък, този на своята безличност, безхарактер, бездуховност, създавайки мъртвите идоли на безличната – и, следователно, безразличната на другите – позитивистична псевдофилософия, на която могат да се кланят само техните себеподобни.

Но има още нещо: те излязоха с наистина безсрамната претенция, че в това, което говорят или пишат, изказват не своето собствено мнение, а че говорят и пишат от името на Философията като Наука, т.е. заставаха в позицията на класическия тип мислител Е.Ю.Соловьов, Мамардашвили и др.), имащ самосъзнанието за абсолютност и безапелационност на своите твърдения и мнения. Те, разбира се, не бяха толкова велики и класически както старите мислители, но макар да съзнаваха своето нищожество, не се побояха и посвениха да застанат в същата позиция. А съчиненията си обилно гарнираха с цитати от същите тези, повечето ненаучни, стари философи. Цитатът стана мярка за научност и доказуемост. "Тоя казал това, оня – онова, трети – нещо друго!" – и все така се пишеше. Добре де, а ти какво ще кажеш?! "Аз… критикувам, аз съм разрушител на "старите скрижали!" – отвръщаше замечтано поборникът за научност, нямащ никакви собствени мисли. От тяхното говорене и писане излизаше, че говорят и пишат не някакви философски индивиди, а богове или поне делфийски оракули, т.е. не суетни философи, а самата Философия. Нека, ако могат – и ако не е късно! – да се позамислят и върху това.

(Следва)

Философски ненаучен манифест (1)



ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ

Ангел Грънчаров

Ще си позволя по-долу да изложа едно прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Ще дръзна да напиша нещо, което отдавна си го мисля, ала не се решавах да го споделя; ще го кажа, пък каквото ще да става.

Откакто философията стана наука, от нея бяха изгонени всички самозвани философи, а научността в нея беше въздигната на най-висок пиедестал. Затова във философията критерий за научност постепенно стана всичко противоположно на ненаучното, а това последното всеки започна да го разбира както си иска – или както му е угодно. За различаването значи на научното от ненаучното (респективно на истинното от неистинното) възникнаха твърде смътни и неясни признаци; най-често за научно беше приемано само до болка познатото и безкрайно повтаряното. Или пък само това, което можеше да мине пред строгия взор на атестационни комисии и научни съвети, или онова, което е сивичко, непретенциозно, "в реда на нещата", т.е. не-необичайното. Другото, което не се вместваше в тези рамки, т.е. непознатото, оригиналното, необичайното, новото, различното, съвсем естествено, разбира се, биваше посрещано с удивление (на глупостта на онзи, който имаше неблагоразумието да си го позволи), с недоверие и най-вече със съмнение или подозрение относно неговата научност. А и много често категорично беше определяно като ненаучно и дори недостойно за дръзналия да го каже или напише.

Но тъй като философите никога не са ограничени хора, трябваше, значи, да не се изпада в крайности. Затова трябваше да стане така, че сивичкото, тривиалното, познатото да изглежда и да бъде възприемано от другите като блестящо, оригинално и новаторско, изцяло непознато, а това е трудна работа. Но за философите няма нищо невъзможно; те се понапънаха малко и извършиха "чудото на преброената безкрайност" (Енгелс): от тяхното изсилване възникна незаконния – а може би и кръвосмесителния, кой знае?! – брак на научната философия с псевдонаучността. Но все пак как беше извършено това чудо?



Както всички неща на този свят – много просто, дори смешно-просто. Трябваш само кухите и обичайни мисли да намерят нова и необичайна форма, да зазвучат по новому. Защото като няма мисли, то поне форма да има! (Сравни с Балзак и неговото "До поет без стил седеше поет без идеи"; става и ако вместо поет се каже философ). Философите запретнаха ръкави и сътвориха такива невероятни форми, такива неподозирани изразни шедьоври, че на човек главата му може да се замае. (Обикновеният човек по-лесно се отървава – него просто го хваща неумолима дрямка като ги слуша.)

Сещате се за какво става дума, нали? За словотворчеството, за чепатите и многословни изрази, за тъмните и неясни – но срамота е човек да си помисли… безсмислени! – изречения, от които косата може да ти се изправи и пр. и пр.

Философията била “дълбока наука”; всеки не могъл да разбере езотерическата й дълбочина; но тук някои наши философи изпочупиха всички рекорди и се изхитриха да постигнат такава дълбочина (и ширина също!), че чисто и просто някои се... изпоудавиха в нея. А във връзка с “ширината” на тяхното философстване мнозина се разляха и разпръснаха дотам, че вече не можеха да останат при себе си и, разбира се, започна да ги няма никъде. Философията отново стана за избраници; нещо повече, възникна опасност да се превърне в изкуство. Върховете на това изкуство изкачиха онези, които постигнаха абсолютно съвършенство в умението да говориш (или пишеш), без да кажеш нищо. Разбира се, всичко това бе направено в името на Науката, заради Научността на философията...

Но изглежда – и неизвестно защо – всички сега са преситени от тази така желана някога (съзнателно или безсъзнателно) научност; вече не само им се вие свят от нея, но много често започват да получават спазми или пък произволни или неконтролируеми тикове от нея. То пък остана медицината (или психиатрията) да започне да се интересува от този феномен и философията (и най-вече философите) да започнат да търсят спасение при нея. Породи се фаталната опасност: сред философите да оцелеят само тези, които са си извоювали (с труд и достижения) правото да спят (тайно или явно) на безкрайните защити, симпозиуми, конференции. В другото време не мога да ви кажа какво правят, не зная.



В светлината на казаното дотук може би е непростима и варварска нескромност това, че нарекох моето философско съчинение "ненаучно мнение" (относно пък неговата претенциозност нямам никаква оправдание или смекчаващо вината обстоятелство). Признавам си ги открито, не ги афиширам, и моля поне за снизходително презрение към себе си; ония, които си загубят времето да прочетат всичко, което ще последва (а то е изцяло ненаучно, образец на ненаучност), нека го приемат като нещо абсолютно несериозно и недостойно за внимание. Но, повтарям пак, философите, постигнали съвършената научност, в никакъв случай не са ограничени хора, и могат да си позволят лукса да изслушат едно друго мнение, пък и само просто за да установят, че то изобщо съществува. Разбира се, под достойнството им е да го опровергават; и от тази страна съм напълно спокоен: не си заслушва труда да бъде отхвърляно едно мнение, което открито излиза с безсрамната претенция че е изцяло ненаучно.

И така, да започна да развивам ненаучните си постановки…

Хегел, който също така смъртоносно ненавиждаше ненаучността и съветваше ония, които не разбират от философия, да си затварят устата и да започнат да се занимават с обущарство, дърводелство и с всичко друго както им е угодно, само не с философия, на едно място си позволи да напише нещо, което преобръща с главата надолу цялата му люта ненавист към ненаучността. А тази мисъл е следната: "Някой си излиза и казва нещо банално и тривиално. Всички го аплодират, стават на крака и мило му говорят: "Браво! Ти не каза нищо особено, ти си от нашите, и ти като нас не мислиш и пр." Цитирам по памет: то каква ненаучност ще е моята ако и аз започна да цитирам точно и както правят учените философи.

Помислете си обаче само до какви страхотни поразии би довела това изказване ако се отнесе към самата философия (а иначе тя е казана по друг повод и не е чак толкова обидна). Кой тогава ще се осмели да излезе и да каже що е научност и що е ненаучност?

Няма такива смелчаци, нали? Такава е всемогъщата сила на изтерзаната от злоупотреби диалектика, безкрайно превъзнасяна от всички изцяло научни философи. Те би трябвало, ако държат на нея, да съхранят в себе си поне подозрението, че няма и не може да има толкова строга и абсолютна научност, на която да не влиза в сметките другото, с моменти на ненаучност (или изцяло ненаучно, като моето) мнение. Те, които така сладкодумно и приспивно говорят за единството, примирението и преминаването на противоположностите една в друга, тук си затварят очите и високомерно вярват, че само те са носители на правото и истината.



Това е що се отнася до ненаучната ми постановка на въпроса. Следва изцяло ненаучното му разрешаване.

Първият въпрос, който смятам да реша, е този какво следва да се разбира под научност във философията. И тъй като в нея се търси преди всичко истината (и то обективната), ще трябва да се изясни какво е това обективност на положенията във философията). Същото, изразено другояче, касае въпроса за истинността на философските твърдения, или, ако трябва да се изразя по-научно, “проблема за обосноваването на твърденията във философията”. Вижда се, това е прекрасна тема за докторска дисертация и ако някой иска, нека я развие научно; подарявам му своята идея, но с едно условие: да признае, че едно ненаучно мнение го е подбудило да я напише.

Явно е, че така поставеният въпрос е сложен, многоаспектен и много труден (простете, изтървах се: това е едно типично научно оправдание, когато искат да скрият, че нещо не разбират). Някога Сократ – тази, по думите на Маркс, "въплътена философия" – когато не знаеше нещо, открито си признаваше, че не знае; но тъй като неговите, на Сократ, времена безвъзвратно са отминали, длъжен съм да остана верен на своето време и да направя опит да реша този въпрос, пък дори и с риск да се заблудя. Още повече, че имам твърдо основание да го направя – изказвам ненаучно, а не научно мнение. То само това остана: ненаучните мнения – подобно на научните – да започнат да излизат с празната претенция, че в тях няма никакво заблуждение!



Изглежда най-напред трябва да се запитаме: обективността (научността) във философията от същия тип ли е както тази в науката, в естествените науки, или е обективност от по-особен, присъщ само на философията, тип? Защото ако е същата като научната обективност, то тогава би трябвало голяма част от философските твърдения да бъдат отхвърлени като ненаучни (да бъдат изтълкувани като празни, необосновани, като чисти илюзии, метафизически безплодни и вредни спекулации). А известно е, че тъкмо това направиха неопозитивистите (няма да споменавам имена), едни крайно ненаучни и прекомерно претенциозни философи.

Но ако тяхното мнение е неправилно и ненаучно, то излиза, че във философията имаме друг тип обективност (и следователно – научност) от тази в точните и естествените науки.

Ако някому се стори недостатъчно моето доказателство "на вяра", нека се обърне към множеството чисто научни изследвания, в които се доказва както трябва ненаучността на неопозитивистките схващания. Но тук, както ще видим, се стига до нещо крайно интересно: ще се окаже, в крайна сметка, че нашите "научни философи" (безсъзнателно, или "волю-неволю", или не зная как) стоят на същата позиция (ненаучна), както и ненавижданите от тях позитивисти! Защото те, изхождайки от предпоставката, че философията “въпреки всичко е все пак наука”, не виждат особена разлика между обективността (научността) на естествените науки и обективността, свойствена само на философията.

Но това не е всичко. Обективността на точните, на "частните" науки, се основава на едно чисто познавателно отношение на човека към външния свят, при което той разглежда нещата само и единствено като обекти (на това отношение). И значи тяхната обективност (истинност) е резултатът на всичко това, докато философията:

1.) Има за предмет "света като цяло" – да използуваме това широко разпространено предубеждение на повечето научни философи – а той не може да бъде разглеждан като познавателен обект (подобен на обектите на частните науки). Защото тогава и тези науки биха свършили тази работа по-добре, уверявам ви, от философията, която някога се опита да разглежда света като познавателен обект, от което се роди крайно погрешното и "ненаучно" образование, каквото е прекалено претенциозната и многократно осмивана натурфилософия и

2.) Изразява съвършено друг тип отношение (не само познавателно, което се оказа, по примера на натурфилософията, невъзможно) към света като цяло, собствена, присъща само на философията, позиция спрямо този свят, в която наред с познавателните (не ги игнорирам) съществуват ред други (ценностни, нравствени, естетически или, общо казано, мирогледни) моменти, и значи нейната обективност (научност) не е и не може да бъде като тази на изброените науки, а е съвършено друга, собствено философска, обективност и научност.

Не твърдя, че всички тези неща са непознати на научните философи, но ми се струва, че те не са си дали сметка за тях и затова не са стигнали до твърденията, до които аз ще стигна (за които се разбрахме, че са ненаучни). Засега ни е достатъчно само констатирането на особения тип обективност на философията, коренно различна от тази на другите науки, а каква е тя, ще трябва да се изясни по-нататък.



Но има още един предварителен въпрос: а може би обективността (научността) на философията е подобна на тази на математиката и логиката (както си е мислел, да речем, Спиноза)? Защото ако се окаже, че е така, всичко става прекалено ясно и тогава кому е нужно обосноваването на особен тип "философска" обективност и научност? Убеден съм, че сега всички философи снизходително се усмихват на моето затруднение и вярват, че то е прекалено просто разрешимо.

Но аз твърдя, че всичко, дори и простото, трябва задълбочено и основателно да се изследва – както твърдеше Сократ, бащата на всички, и научни, и ненаучни философи. Интересно е какво би станало ако Сократ по някакво чудо или недоразумение, се окажеше наш съвременник; изглежда щеше да твърди вече не само че нищо не знае (някога той знаеше едно нещо: че не знае), но и че не знае, че не знае, може би че не иска нищо да знае повече. Достатъчно му е само да надникне в онези прословути заведения на неговия сънародник Авгий, които съвременната философия е устроила, за да измени така решително на себе си. Но той ни е завещал своето "Изследвай!" и това ни стига; макар усилията ни да бъдат оценени набързо като ненаучни (и то от тези, които знаят само едно нещо – че знаят, т.е. антисократиците на ХХ век).

И така, научността (обективността) на математиката и логиката може ли да бъде обективност и на философията? Явно е, че има нещо общо между тези два типа обективност, и то се основава на движението на анализа във формите на логическата необходимост, т.е. на доказателствеността на положенията. Но обосноваването на твърденията в логиката и математиката (ограничено в рамките на една чисто логическа непротиворечивост и истинност) не е и не може да бъде образец на философското обосноваване. Защото тази чисто логическа истинност (обективност) не включва в себе си (или свежда до минимум) субективния момент: не е математик или логик онзи, който привнася своята суетна субективност в строгия си и хладен анализ, имащ за цел обосноваването на безразлични спрямо субективното форми.

Да се поясня с пример: ако един математик каже: "По мое лично мнение и убеждение 2+2 не е равно на 4, а на 5!" и се заеме да ни увещава в това, той явно е вече клиент на психиатрична клиника. Но помислете си, Боже мой, колко философи (и научни сред тях) са дръзвали да отричат очевидното за ума и да ни увещават в празни неща, и то без някой да ги е подозирал в лудост!

(Следва)

вторник, 16 юни 2009 г.

Човек отрича това, което не разбира

Свободен Дух

Свободните души са душите на хората със собствено мнение, буден ум и признание единствено на общоприетите човешки норми. Хората които не се задържат на едно място и са отворени към промяната… Можеш да ги презираш, да ги смяташ за луди, но е всепризнат факт, че именно лудите, различните творят бъдещето ни. Нямало е велик ум с идеи далеч в бъдещето, който да не е бил “луд”.

И все пак благодарение на тези луди днес имаме електрическа крушка, интернет и много други гениални изобретения. Думите “гениален” и “луд” в много случай значат едно и също. Зависи от гледната точка.

Човекът с отворен и търсещ ум се възхищава на гениалността на другия, докато ограниченият слепец му лепва прозвището “луд” Разходи се на улицата, ”идеални“ критици навсякъде около теб, присмиващи се на това, което не разбират без дори да се замислят, че се присмиват на потенциални гении. Човек отрича това, което не разбира.

Изградили сме си общество на измислени морали, конформизъм и безброй табута. Най-лошото, е че мнозина се примиряват с тези безсмислени правила само и само за да се харесат на тълпата. Но задайте си въпроса: „Толкова ли е важна тълпата и мнението на хората?”. Особено след като деветдесет процента от стадото са слепи овце, заклеймяващи гениалните за луди?

Най-противното е, че все повече и повече оригинални и уникални хора (всеки е уникален и силен в нещо) се променят само и само за да бъдат приети по-лесно.

Асимилацията е безкрайна… Модата, организираната религия… безсмислените реклами по телевизията, изопачаващите и манипулиращи “новини” ни превръщат в едно огромно стадо. И както всяко истинско стадо и на нашето му е нужен някой истински овчар, който да го контролира и ние като истински овце да следваме сляпо и да вярваме, че това е добре за нас. Те нямат интерес да сме умни и образовани.

Умният човек е силен, прозорлив със собствена воля и интереси. Глупакът послушно изпълнява. Някога враговете на системата са били унищожавани физически.

Визирам “светата” инквизиция лишила човечеството от някои от най-великите му умове. И все пак е имало хора, които са оцелели и са продължили работата си в колкото и лоши времена да са живели. Най-големият страх на човека, притежаващ власт, е да я изгуби. Като са разпространявали истини, директно сриващи основите на църквата, те са заплашвали самото й съществуване и достоверност.

Резултатът е всеизвестен – милиони блестящи умове, милиони свободни хора убити. Убити заради страха на вожда да изгуби властта си. Същите вождове са предизвиквали войни, асимилация на народи, цензура над печата и т.н. Сега вождовете са малко по-различни и използват малко по-различни методи, но идеята е една и съща - тотален контрол, власт и пари в ръцете на няколко души.

Нужна им е глупава популация, която не се интересува от тях и не им пречи да осъществят плановете си. Масовото затъпяване и промиване на мозъци създава на тези паразити идеална среда за развитие.

И все пак каква трябва да е целта на всеки един от нас? Да се образоваме. Не говоря за образованието в училище.

Сегашното българско училище е твърде тромава и неспособна институция. Говоря за умението да четеш между редовете. Да се научиш да различаваш смисленото от безсмисленото.

Да оценяваш истинските неща в живота, да имаш неутолима жажда за прогрес и да гледаш оптимистично бъдещето с ведър и борбен поглед.

И най-важното! Да бъдеш независим, уникален и да се подчиняваш на онези правила, които сам създаваш.

Статия от Фрий Спирит

Абонамент за списание ИДЕИ