Истината ни прави свободни

четвъртък, 28 февруари 2013 г.

За общобългарската склонност да бием самара, а не магарето

Не знам дали сте забелязали, но у нас широко разпространена е една такава странна наклонност: обичаме или предпочитаме да бием предимно самара, а не магарето. Като бием самара, а не магарето, тогава, предполагам, магарето, с пълно основание, разбира се, ни смята за идиоти и тихичко на ум си повтаря: добре че случих идиоти да са ми чорбаджиите, щото ако не бяха идиоти, ако шибаха с тоягата направо по моя гръб, жална ми душа тогава! Аз мисля, че така именно си говорят истинските виновници когато без капчица смущение показваме дебилността си, биейки постоянно самара, а не магарето.

Пример ли искате? Ами ето ви един: протестиращите у нас против високите цени на тока смятат т.н. ЕРП-та за виновници за това положение и искат те да бъдат бити, национализирани и пр., докато близко до ума е, че тези т.н. "ЕРП-та" са именно самарът, а не магарето; магарето са, да речем, НЕК, която задлъжня прекалено много за фърлените на вятъра пари около строежа на ЯЕЦ-Белене; други истински виновници са, примерно, Газпром, който ни продава газа на нас специално, по братски, на най-скъпите цени дори не само в Европа, а и в целия свят и т.н. Ще каже някой: е, така беше в началото, ала после протестиращите поумняха, сега искат вече да почнем да шибаме самото магаре, а не самара: сега вече улицата смята, че истинските виновници са монополите, нали така? Или "политическата система" била виновника. Или магарето. Да, обаче ако дръзнем да поразмислим малко, ще установим, че пак се оказва, че се настройваме против самара, а не против магарето.

Да се крещят абстрактни приказки против "всички партии" е пак това: да биеш самара, а не магарето. Щото магарето са именно ония партии, които имат действителната вина за това положение, т.е. партиите, които са управлявали в последните 12 години. И затова на тях специално са им много приятни тия оневиняващи ги приказки "против партиите", което именно е биене пак на самара, а не на магарето. Същото може да се каже и по отношение на словесната "битка с монополите", които улицата призовава да поведем. "Монополите изобщо" са самарът, а конкретно виновните за този или онзи золум са този или онзи монопол, примерно: Газпром, Лукойл, Топлофикация и т.н. Вие да сте видели някой от протестиращите да настоява да почнем да бием магарето, а не самара, т.е. да призовава да се предприемат ефикасни мерки против своеволията на Газпром, Топлофикация, Лукойл? Не, сакън, няма такова нещо.

Само във Варна народът взе да призовава да се настъпи против едно конкретно магаре, примерно, групировката ТИМ, и ето, на оня протестиращ, който се осмели да призове това, биячи на ТИМ дойдоха и пред публиката счупиха зъбите на тоя протестиращ, а пък публиката в това време страхливо мълчеше. Другият протестиращ, който призова да се поведе битка срещу ТИМ, се самозапали след това, защо ли го е сторил? Имам предвид Пламен Горанов, българският Ян Палах. Та такива работи. Обичаме да бием самара, а не самото магаре щото сме нация, съставена предимно от страхливци, аз това ще кажа, нищо че може да ви звучи обидно; неслучайно го правя обаче.

На навсякъде, във всяка област на живота положението е досущ същото. Ето още един пример. Да дам пример от положението в образованието, в училищата, откъдето имам наблюдения. Примерно, наказват учителските съвети ония ученици, които имат много неизвинени отсъствия, така е по правилник. Тия, дето бягат от часове, а пък после не се принизяват до това да си купят "извинителна бележчица" (твърди се, че за левче можеш да си купиш две такива "медицински бележки", има добре развит пазар на тия документи!), не си извиняват по нечестен начин отсъствията, натрупват неизвинени, а пък след това учителският съвет им налага наказание. Не е ли това пак биене на самара, а не на самото магаре? Разбира се, че е точно това. И при това има нещо още по-фрапиращо. Примерно, изобщо не се наказват тия ученици, които са крайно недисциплинирани, които обиждат учителите, държат се арогантно, пречат на учебния процес, развалят обстановката в час и т.н., т.е. съсипват цели класове и превръщат училището в лудница. На тях никакви наказания не се наказват, тях само ги мъмрят, опитват се да ги неутрализират с разни там беззъби шантажи, сделки, увещания, т.е. с разни полумерки. Пък да изключат някой такъв ученик, дето е минал всички граници, и то за назидание на другите, не, няма такова нещо, сакън, как ще го изключим, та нали всяка ученическа глава ни носи ония заветни 1300 лева в бюджета, та ний, таваришчи, ако почнем да изключваме такива ученици, сами ще отрежем клона, на който седим?! Да не сме луди да сторим това? Е, няма да изключваме, ще бием самара, а не магарето, нищо че магаретата след това с основание ще ни се подиграват, и още по-настъпателно ще ни отмъщават: като се държиш като глупак, недей след това да се обиждаш, че се отнасят към теб подобаващо!

Такива работи. И ако някой като мен, примерно, призове да се промени нещо, тогава му казват великодушно: човече, не е виновен този или онзи ученик, който се държи арогантно, виновна е "системата", работите са изпуснати отдавна и пр.; не бъди наивник да смяташ, че нещо може да се промени. Тия приказки против "системата" пак са удряне на самара, а не на магарето, което конкретно се е провинило. Признавам си, и аз съм допускал да говоря и пиша по този начин. Общо взето, като само говорим, а нищо на дело не правим в посока на промяна на тежката ситуация, то това пак означава, че бием самара, а не магарето. Това, явно, е някаква коварна общобългарска, пък и, защо не, може би и ориенталска склонност? Стоп: да го определя така е пак да призова да насочим вниманието си към самара, а не към магарето. Не бива така. Виждате ли как се получава: в статия, призоваваща да не правим тази нелепа грешка, именно, да бие постоянно самара, а не магарето, моя милост, фактически, допусна същата тази грешка. Е, аз като учител съм призовавал конкретни повинили се ученици да бъдат наказани, ала са ми отвръщали: дайте да натупаме хубаво самара, а пък магарето може и да си помисли, че неговия гръб налагаме, а?!

Спирам дотук. В тия "революционни дни", вижда се, съм си зарязал всички други работи и участвам най-активно в дебатите около развиващия се пред очите ни общобългарски процес. Нещата са доста мътни, не се знае накъде ще избият. Е, ще избият най-вече в говорилня. Нещо реално да се промени, едва ли. Никой не вярва в това. Явиха се хора с амбиции, самообявили се за "лидери на протестиращите", които показаха големи апетити към присламчването към държавната трапеза: я депутатец да станат, я "надзорник", който да стои около кацата с меда и само да облизва черпака пак ще му стигне предостатъчно, а в някой "революционен комитет" да се нагласиш, пак келепирец може да падне, примерно, някой подкуп да земеш, и т.н.

Това е положението. Така е било, така и ще си остане. Докато не се промени нещо в господстващия манталитет, съзнание, ценности. Там е разковничето, ала там именно нещата се променят най-бавно. Докато сме все такива, така ще живеем. Почнем ли да се променяме, нещата ще почнат да се обръщат. А дотогава ни чака агония. Мъчителна, страшна агония...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

вторник, 26 февруари 2013 г.

Реализмът относно това какво представляваме и накъде вървим ни е още по-необходим днес

Ето как ни е видял като народопсихология проф. Константин Иречек:

… Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.

… За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.

... Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.

... България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.

... Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.

... Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършенно без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)...

114 години по-късно едва ли можем да констатираме нещо по-различно за народа си. По-скоро би трябвало да сме се отърсили от мита, че българинът е велико нещо. Искахме да сме трандафори, но си останахме цървули. Реализмът за това какво представляваме и накъде вървим са ни още по-необходими днес – оскотял, народът е на улицата, иска тотална промяна на политическата система, чака нови месии, които да му оправят живота. И пак се делим на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри. В 21 век обаче това не е просто съдба, а национална трагедия.

Приведе Иречековите съждения и ги коментира: Lidiya Faust

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

понеделник, 25 февруари 2013 г.

Начало на диспут на тема: "За какво изобщо съществуват учителите?"

Днес стана така, че във Фейсбук разговарях с един ученик, 11-ти клас, на когото преподавам философия. Той поиска да разговаряме, е, поговорихме, обсъдихме важни според мен въпроси. Интересна е неговата гледна точка - и много показателна. Затова решавам да публикувам (с негово съгласие) нашия разговор. Засягаме, както можете да се убедите сами, доста въпроси, свързани с истинската ситуация в българското образование, в българското училище. Ето как протече нашият разговор:

Сезер Маджър: Добро утро, господине! Как сте?

Ангел Грънчаров: Добро утро, мерси, добре съм, Вие как сте?

Сезер Маджър: Добре. Имате ли време да поговорим малко?

Ангел Грънчаров: Да, може, ама малко, щото след десетина минути излизам.

Сезер Маджър: ОК. Ами в училище искам да ви питам: има ли клас, който учи - или поне слуша с внимание?

Ангел Грънчаров: Има, да, има клаве, в които е приятно да се общува, разговаря.

Сезер Маджър: Не знаех. Ами за какво според Вас не се получава при другите?

Ангел Грънчаров: Е, и те почти не учат, ама днешните ученици какво или изобщо учат?! Учещите се броят на пръсти в повечето класове, а има класове като Вашия, в които комай никой не учи.

Сезер Маджър: Да. А на какво се дължи това?

Ангел Грънчаров: Ами зависи си от хората, ако има будни хора, часовете по философия са приятни и полезни.

Сезер Маджър: Донякъде е така.

Ангел Грънчаров: То философията е това: умение и желание за смислени разговори по най-важните човешки въпроси и проблеми.

Сезер Маджър: А мислил ли сте, че може да е при Вас грешката или не грешка, а по-скоро че може да направите нещо за да се промени това?

Ангел Грънчаров: Аз не мога да нося отговорност за това, че системата на българското образование е тотално сбъркана, ако от мен зависеше, системата щеше да е съвсем друга.

Сезер Маджър: Ако не да учат поне да внимават в часовете и да участват активно. Какво може да се промени?

Ангел Грънчаров: По начало има хора, които са безнадежден случай - понеже са отдадени на простотиите; за тях "любовта към мъдростта" е непостижима. По принцип няма начин такъв човек да бъде накаран да се заинтересува, но ето, мъчим се някак и такива хора да приобщим. Е, ако почнем да водим теми, които са приятни за простаците, часовете ще станат много "интересни" и в тях ще се включат значително повече хора.

Сезер Маджър: Е, няма! Има просто не го знаете. Начини винаги има. Мисля, че темите не са от значение, а това как се предават.

Ангел Грънчаров: Проблемът е, че учениците са приучени да бъдат консуматори, ето, и Вие казвате "преподават"; е, аз пък не преподавам, нищо не ща да давам наготово, всеки човек всичко трябва да постигне сам, със свои сили, да се потруди, този е верният път, а не даването. Този е моят подход... Това всъщност е съвременният подход, ала, за жалост, нашето училище, образователната ни система е в плен на безнадеждно остарели представи и подходи. В това е проблемът!

Сезер Маджър: А за системата не разбрах какво може да се промени? И какво Ви пречи на Вас това, все пак в Вашите часове Вие сте учителя и никoй не Ви се бърка. Освен учениците, които не можете на озаптите (или не знаете как).

Ангел Грънчаров: Системата ми пречи, защото тя се основава на погрешни правила, представи, инструкции; ето, аз сам не мога нищо да променя при положение, че сред учителския екип почти нямам съмишленици, всички предпочитат да не нарушават канона...

Сезер Маджър: Да.

Ангел Грънчаров: Аз не ща да "озаптявам" никой, проблемът с дисциплината е проблем на самия клас, на учениците, дето съставят класа. При положение, че тия, дето искат да учат, са малцинството от учениците, и техният глас не се чува изобщо, е глупава работа само учителят да "въдворява" ред...

Сезер Маджър: Чувал ли сте за stand up show?

Ангел Грънчаров: Не, какво е това?

Сезер Маджър: Ами това по принцип го правят комици, но говорят всякакви неща и задържат вниманието на публиката за 3-4 часа (някои от тях).

Ангел Грънчаров: Е, примерно Азис, убеден съм, ще може да задържи вниманието на учениците и цял ден, ама аз не ща да ставам като Азис, само и само да ме харесват учениците...

Сезер Маджър: Ами може да има начин да задържите вниманието на "публиката в училище", просто не знаете как. Не ви говоря за Азис. А за комици (актьори). И не говорят глупости.

Ангел Грънчаров: Аз 30 години съм успявал да задържам "вниманието на публиката" и все нещичко зная, но има и тежки случаи; пък и, казах Ви, моите разбирания вече са, че не учителят трябва да е основна фигура, а учениците; това е и демократичното. Излиза, Вие, въпреки че сте млад човек, сте привърженик на авторитарните методи на преподаване и на "овладяване на интереса". Аз, ако Ви е известно, съм привърженик на принципа на свободата...

Сезер Маджър: Просто разказват неща от техния живот и какво ли не; понякога съвсем сериозни неща, но го казват така, че на публиката й е смешно и го слушат с внимание.

Ангел Грънчаров: Главният недъг на досегашната система на образование е, че личността на учителя и била водещата, доминиращата, основната (дори и на Запад); дошло е времето това да се промени...

Сезер Маджър: Да, ама не мисля че някой ден (утре) учениците ще дойдат на училище и изведнъж ще започнат да слушат, ако не се направи нещо.

Ангел Грънчаров: Постепенно става промяната, но се иска коренна промяна на нагласата... при старата нагласа значими промени не може да има и ще продължи затъването в блатото.

Сезер Маджър: Ако някой не направи нещо няма как да се промени; учителите са за да подготвят учениците за живота и да ги научат как да се справят с трудностите. Ако не го правят учителите то кой ще го прави?

Ангел Грънчаров: Учителите само могат да помагат да учениците, а всичко трябва да го вършат самите ученици, щото иначе, ако всичко им се дава наготово и отвън, то работите съвсем се обезсмислят и работата, както виждаме, съвсем не върви...

Сезер Маджър: Говоря повече за началното училище. Но и някои от порасналите вече са все още с детско мислене и при тях трябва да се направи нещо.

Ангел Грънчаров: Погрешната нагласа, погрешният консуматорски стереотип сред децата, изцяло вреден за съвременното образование, го насаждат началните учителки, които са в плен на безнадеждно остарели авторитарни методики; затова нашето училище в общи линии подготвя стадо, а не човешка общност.

Сезер Маджър: Не говоря за ученето, а за това как трябва да се учи, защо трябва да се учи; ако не учим какви са последствията. Защото повечето си мислят че само дипломата е важна. Да.

Ангел Грънчаров: Вярно е, така е; има и проблем в това, че учениците ги учат на погрешно учене, да учат по погрешен начин; учи се съвсем погрешно, учат ги да възпроизвеждат пасивно знанието, не да го преработват, премислят, "смилат"... В резултат младите затъпяват, вместо да стават мислещи и самостоятелно мислещи...

Сезер Маджър: Ставал сам свидетел на това как началните учители могат да влияят на бъдещето. В началното училище от 1 до 4 клас ние бяхме на А, и Б клас в Пещера и точно заради учителите сега от А клас учат и са си хванали живота в ръце, а Б клас са наркомани и алкохолици. Има и исключения. Но говоря за масата от хора...

Ангел Грънчаров: Тия години наистина са решаващи, именно в началния курс, а ето сега и във вашите години

Сезер Маджър: Трябва от малки да се учат децата. А за нас, вече порасналите? Не знам.

Ангел Грънчаров: Работите за вас, големите, вече отдавна са изпуснати и трудно могат да се поправят. В тази нелека ситуация се налага всеки да се спасява сам, поединично; някои ще погинат, ако са по-малодушни. Други ще се спасят, ако повярват в силите си да се справят сами, да търсят изход сами, да мислят сами. Нищо наготово не бива човек да чака в този живот, нищо!

Сезер Маджър: Да. Има и такива, които изобщо не искат да учат. Те си имат други цели в живота, за които си мислят, че учене не им трябва. За тях какво може да се направи? Такива, които идват по принуда на училище.

Ангел Грънчаров: Тука сте прав, у нас качественото образование не се цени, то не е ценност, тук за голяма част от хората нещата в живота, "уреждането", стават не с ум, разум, качества, а с тарикатлъци, далавери, с измами, с фалшификати; на тях им е нужна фалшива диплома, не знания, затова и ходят на училище: само и само да се сдобият с нея, с заветната хартийка...

Сезер Маджър: Вие не мислите ли да промените нещо във Вашите методи - защото очевидно по този начин не става?

Ангел Грънчаров: Не, не мисля, аз не съм конформист, предпочитам аз да променям средата, а не да се нагаждам спрямо нея... Знам, че е трудно нещо да променя, знам, че е безнадеждно, но на принципите си, за които знам, че са верни, няма да изменя... Моята идея е че искам да съм полезен на учениците, но не по начина, по който повечето си представят това...

Сезер Маджър: Защото часовете по философия може да помогнат много на учениците, но е нужно да се направи така, че да им стане интересно.

Ангел Грънчаров: Всеки сам да се погрижи за "интересността" на часовете по философия за него лично; то не става общо и вкупом, всеки сам трябва да направи нещо, за да му стане интересно. Не съм аз този, който по магически начин ще направя това за всички, вместо всички тях...

Сезер Маджър: Ами искате да сте полезен, но и чакате те (учениците) да направят първата крачка

Ангел Грънчаров: Аз моите крачки съм ги извървял, очаквам, да, наистина очаквам всеки ученик сам да се реши и да направи своята крачка; иначе няма как да стане... Който направи крачката и нещичко промени у себе си, много ще спечели... Всичко е във вашите ръце, ето в това трябва да повярвате, това трябва да осъзнаете, иначе нищо няма да постигнете!

Сезер Маджър: Щом досега не са я направили скоро не очаквайте!

Ангел Грънчаров: Проблемът си е техен, те губят от това... Аз нищо никому не ща да тикам в ръцете наготово, аз съм устроен така, че да уважавам свещеното право на личен избор на живот и на бъдеще от учениците, от младите хора... Наготово и насила никому нищо не ща да тикам. Всеки сам трябва да реши какво иска, какво му е нужно; кой съм аз да решавам вместо тях и да се меся в живота им?!

Сезер Маджър: Исках да ви покажа какво представлява stand up show, но не намерих; в България мисля че няма хора, които го правят, и да има - не можах да намеря. Аз съм ги гледал на турски и в Турция много хора се занимават с това.

Ангел Грънчаров: Може и да има, ще се поинтересувам от това stand up show, ще се поровя и аз да намеря нещо, мерси за информацията!

Сезер Маджър: То е смешно, но малко са тези, които разсмиват със смислени неща. Няма нищо общо с "комиците" и др. предавания, които се правят в у нас.

Ангел Грънчаров: Не, смешно означава духовито, това е много подходящо за философията, тъй че ме зантригувахте! Благодаря, за мен разговорът беше много интересен и полезен! Изкарахте си доста точки, кажете ми да Ви ги пиша като се видим в час.

Сезер Маджър: ОК.

Ангел Грънчаров: А имате ли нещо против да публикувам този наш разговор с истинското Ви име в блога? Или пък с инициали само да го публикувам? Смятам, че ще е поучително и за други хора. Обсъдихме доста важни проблеми според мен.

Сезер Маджър: Нямам нищо против.

Ангел Грънчаров: Аз ще ставам от компютъра, хубав ден!

Сезер Маджър: ОК. На Вас също!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Някои предупреждения относно течаща пред очите ни "спонтанна революция" на отчаяните и подивели от мизерия народни низини

Журналистът Ihor Lubyanov от украинското списание "Країна" (Киев), който, впрочем, говори чудесно български език (много е възможно да произхожда от украинските българи, в профила му пише, че е роден в град Tatarbunary) ми звънна вчера и поиска интервю от мен по повод на събитията около падането на Бойко Борисов от власт. Разговаряхме доста време, аз, ако имам време тия дни ще представя в блога си тезите, които развих в това интервю; когато излезе интервюто в украинското списание ще ви дам също така и линк. Той беше много ентусиазиран от "революционния плам" на българския народ, който, в неговото възприятие, така лесно се вдигал и успявал да свали правителството си, т.е. осъществявал "поредна революция", ала аз се принудих да поохладя ентусиазма му. Както и да е, ето, че идва времето за анализите на това, което се случи пред очите ни - и на това, което предстои. Искам с настоящия коментар поне да открия тази тема.

Има много и то твърде важни въпросителни около организацията на тия "спонтанни протести", както и около това какво именно искат протестиращите. Бие на очи това, че някакви странни и нахални индивиди се самообявиха набързо за "лидери" и "водачи" на народа (или поне на "протестиращите"), които бълват някакви абсурдни тези, заучени сякаш в курсовете по идеологическо видиотяване на широките народни маси, провеждани навремето във факултет "Държавна сигурност" на милиционерската школа в Симеоново. Да, тия гласовити и арогантни "говорители на народа", уж борещи се срещу "монополите", си позволиха най-нагло да монополизират правото на говорене "от името на целокупния страдащ народ" и след като ги поканиха веднъж-дваж-триж в медиите, започнаха да се изживяват за нещо като "непогрешими вестители на истината", които при това не позволяват на никой друг да вземе думата. Аз, позволете да кажа, също съм от този народ, и не ща някакъв си там да говори от мое име, и то да говори така, че изказването му да има претенцията на "истина от последна инстанция", и при това да бъде налагано като някакъв "вопъл на самата народна душа". Тия хора демонстрират без капчица неудобство един крещящ антидемократичен манталитет, нищо че се изживяват за "водачи на народа" (на самия демос!) и за "организатори на спонтанните протести", което говори за отчайващо ниско ниво на умствено развитие, което именно навява у мен мисълта, че имат нещо общо с милиционерската школа в Симеоново. Не е естествено да се държат така, те къде си мислят че се намират?! Заплашват, дават нескопосани "планове за тотално оправяне на страната", забраняват да се говори за "политика", не трябвало протестите да се "политизират", не трябвало протестиращите да имат политически искания - ало, драги навлеци, вий изобщо знаете какво означава думата "политика" като си позволявате да правите такива изказвания?! Трябвало било да се тури край на "партийната система", т.е. трябвало да бъде окончателно ликвидирана младата, непроходила още, непрокопсала българска демокрация, трябвало да бъде изобретен "непартиен режим", в който, разбира се, се налагало да играят решаваща роля тъкмо тези неизвестно откъде взели се "нови лица", т.е. явно потайната идея на тия "революционери" е да махнат едни политици, та да се разположат тъкмо те на мястото им. Даже и за места във "временното правителство" взеха да претендират, а пък понеже Волният руски кон Сидеров най-упорито взе да им приглася и да ги подкрепя, у мен, простете, се поражда съмнението, че тия протести бяха спретнати и организирани от все същите сили, които ни натрапиха и тоя навлек Сидеров, който също има претенцията да говори от името на "целия народ". А това, простете, е комунизъм от най-пошъл руски тип, подходящ може би за Сибир и за Азия, но който, бъдете уверени, няма да допуснем да завирее в европейска България!

Та този момент е най-дразнещият според мен и на него трябва да се обърне най-голямо внимание. Не стават така тия работи, имало е и други нашенски революции в годините на епохалния български преход, ний с очите си сме виждали такива феномени и дори сме участвали "там долу", на улицата, в процесите, които направиха България достойна да влезе в Европесйкия съюз, ала такова чудо съвсем не е имало до този момент: тая наша последна "революция" ми се вижда съвсем съмнителна във всяко едно отношение; и тук искам да поздравя кукловодите, доста са напреднали в изкуството да дирижират събитията, ето, и Боко, след като им стана неудобен (по неясни за мен причини), го махнаха, а сега кой и какво са решили да ни натресат, е съвсем неясно, ала ако оставим нещата да се развиват по такъв един сценарий, добро не ни чака де, изобщо даже! Щели "коренно да променят" самата Конституция, "политическият строй", щели да започват с "национализации", да не са решили да установяват в многострадалното ни отечество диктаторски режим от рода на севернокорейския ли, знае ли човек какви лудешки мисли се въртят в ненормалното съзнание на кукловодите?! Щели да изметат "целия боклук", именно целокупната ни "политическа класа", ала трябва да знаят, че по този начин работите не стават, ето, нека да си създадат тия арогантни "народни водачи" своя партия, нека да излязат пред народа на избори, да ги видим колко гласове ще спечелят и какво влияние ще имат, но иначе не става, няма да допуснем да стане. А каква рол играе самият Боко в тия процеси, доколко той има дял в организацията и провеждането им под зоркото око на народната милиция (пардон, полиция!), щото те все пак му дадоха шанс, след като обърка всичко, тихомълком, и при това като "жертва", по пантофи, да се спаси от потъващия държавен кораб, аз това не мога да кажа, но ми позволете да имам своите подозрения, че и той изигра някаква рол, първо, щото си пада по такива конспирации, второ, защото има интерес от тях, нищо че, на пръв поглед, излиза, че е абсурд да се допусне той да участва в организацията на протестите, които в един момент свалиха самия него; но абсурди у нас бол, та тоя ли ще ни уплаши?!

Сред "лидерите" протестиращите се въртят такива екстравагантни и куриозни лица, позволяващи си да правят съвсем лудешки изказвания-изфърляния, че на човек му става даже неудобно да ги слуша; нормалният човек се чуди с коя ръка да се кръсти, чуди се да реве ли, да плаче ли, да се смее ли. Оказва се, че тия странни субекти са съвсем ненаясно с базисни неща, примерно с това, че "народът като цяло" е абстракция и не може да има "целокупни искания", народът, няма как, по естествен начин се диференцира на различни части, имащи особени интереси, а пък думата "партия" е латинска и тя означава именно "част"; т.е. няма как да има държава без партии, камо ли пък да има демокрация. Не че всичко е наред в т.н. партиен живот на повечето партии, да не кажа всички партии, не че даже и в най-демократичните от тях демократичният манталитет изобщо не е на ниво, не че не е истина, че някои "партии" изобщо не са партии, а са, примерно, всичко друго, да речем, мафии, "бизнесклубове", каквото искате друго, но не и "партии" (такава е, примерно, партията на Ахмед Доган, на Волния руски перчем Сидеров и т.н., такава е дори "партията" на народния кумир Боко Борисов, каква "партия" е ГЕРБ, някой може ли да дръзне да ме увещава, че ГЕРБ е някаква, с извинение, "партия"?!). Та има много трески за дялане в нашата "демокрация", която при това не е и никаква демокрация, а е един отчайващо ретрограден олигархично-мафиотски режим, режим, който доведе народа именно до просешка тояга, но изводът от тази ситуация не е и не бива да бъде, че, видите ли, у нас специално "демокрацията не може да проработи" и затова трябвало да бъде изхвърлена на боклука, а пък ние да почнем да изобретяваме топлата вода; а близкият до ума извод е, че просто трябва да направим нужното да съкрушим някак господството на руско-българската ченгесаро-кагебистка мафиотска и комунистическа олигархия, да разчистим терена, та отново да покълне, да изправи крака и да заживее поруганата, изнасилената, опозорената от ченгетата и многострадална българска демокрация - така аз виждам нещата, не съм фантазьор за да предполагам, че тя може да стане по някакъв магически ултрареволюционен начин, за който плямпат разните му там социални аутсайдери, които се възприеха за "водачи на революцията" и пощуряха, като усетиха мириса на очертаващата се на хоризонта властчица. Впрочем, у нас е опасно из средите на тия навлеци да не се намери някой с фюрерски способности, който да успее да ентусиазира отчаяните, оскотелите и подивелите от мизерия, ала за сметка на това така наивни народни низини, и това е възможно, щото у нас, след като даже вече и бодигардът на Тодор Живков показа, че може да станеш като едното нищо премиер и фюрер на народа, какво пречи да опита и някоя друга мутра, и дори някой нещастник от "самите народни низини", което обаче съвсем не го прави достоен да играе някаква позитивна роля в народния и държавен живот.

Ето тия неща ме вълнуват в последните дни. Изхождам от това, което виждам с очите си. Медиите също играят коварна роля, те са способни срещу заплащане да ни изиграят всякакъв номер. Сега наблюдавайте кои от тия лидерчета на протестите утринните блокове на телевизиите ще почнат да канят все по-редовно, с оглед да ни го натрапят за "нов спасител", а те ще почнат да го канят не за друго, а само щото някой ще да е платил щедро за да инвестира в поредния проекти на тази душегубна нашенска политическа инженерия, която изобрети кой ли не, и напоследък изобрети и ни натрапи недоразумения като царо, Боко, Яне, волния руски перчем Сидеров и кой ли не още. Може ли да сме народ, който безброй пъти е лъган и то по все един и същ начин, и при това пак да продължаваме да се фащаме като последни шарани на въдиците на тия доста тъпички манипулатори и кукловоди, а, кажете ми, не е ли срамота да сме такъв именно народ?! Е, мнозина се фащат, а сега нацията отчайващо спешно се нуждае от нов кумир и спасител, който за пореден път яката да я прецака. И ето, има доста мераклии за този рол, аз точно за тях написах горния текст. Искаше ми се да предупредя, белким повече хора се позамислят, да почнат със своя ум да тълкуват събитията, да не си позволяват да се увличат, щото някои настроения, уж много добри и дори възвишени, могат да доведат в крайна сметка до гибелни и съвсем плачевни резултати.

Това поне трябва точно да го знаем като извод от нелеката ни история, ама ето, мнозина явно не го знаят и продължават безброй пъти да настъпват все една и съща мотика. Тъпа работа. Ето, за това исках да ви предупредя: да направим нужното и тоя път да не настъпим проклетата мотика. Това е моята мисъл. Който иска да разбере, ще разбере, за останалите - Бог да им помага, щом са допуснали да се лишат от последните искрици здрав смисъл...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

вторник, 19 февруари 2013 г.

Ех, апостоле, апостоле... (Писмо до Левски)

Това Писмо до... Левски съм написал през далечната вече 2006 година, то тогава беше публикувано на много места, ето, сега го припомням в автентичния (първоначалния) му вид, открит преди малко на сайта Иде ли?:

Апостоле, апостоле... Ех, апостоле, знаеш ли, много, ама много сме виновни пред тебе. Ние, българите, сме виновни пред тебе! Пред тебе, дето те наричаме свой апостол... виновни сме, ама не си го признаваме.

Ти напусна грешната земя, увисвайки на бесилото, а ние останахме. Ти сега си, безспорно, в рая, а пък ние след теб успяхме на моменти да си устроим същински ад тук, на земята. Много сме грешни и много сме виновни; изглежда трябва да признаем и това, че много сме и глупави...

Ти умря за свободата ни, затуй те наричаме свой "апостол на свободата". Ние обаче за тази свобода се оказахме съвсем недостойни – и тогава, когато ти беше жив и обикаляше България да правиш своите "комитети", и после, след като ти вече увисна на бесилото. Осиротяхме без теб, и започнахме да се държим съвсем недостойно, както се казва... "ударихме я през просото".

Ти всичко знаеш, ти всичко си видял отгоре, но ние сме длъжни сами да си го признаем. И ето, дойде момента да си го признаем.

Ние сме големи страхливци, апостоле, не сме като теб, а сме си едни треперковци. Във въстанията, които се вдигаха из българските земи, мнозинството от нас просто трепереха, здраво залостени зад портите и дуварите си. Треперехме, докато ония, лудите глави, се вдигнаха срещу отоманския враг: но бяха малцина, и затова всичко свърши в пожарища и кървища. Ние още по-силно се разтрепервахме, щом ноздрите ни усещаха този мирис на кръв и на изгоряло...

Защо се държахме така подло ли? Ами защото ни беше страх: най-обикновен животински страх си беше нашето. Треперехме, защото знаехме, че който се вдигне, ще изгори в неравната борба, и затуй чакахме комшията най-напред да се вдигне, а той... чакаше нас. И така се чакахме, а пък ония, лудите глави, си изгоряха млади и зелени, милите!

Мислехме за всичко друго, но не и за достойнството си. Страхливци си бяхме, това е! Мислехме за къщята си, за имотеца си, за добитъка си, но… само за себе си не мислехме. Държахме се като баби. Май още тогава забравихме да мислим за себе си, да бъдем мъже – и в туй ни е грешката...

Затуй ти си прав като изричаше често: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия". Такива сме, апостоле, точно така си е. Но даже когато ни я поднесат на тепсията, пак не знаем що да правим с нея. Тя не се яде, нито пък става за да я сложим в скриновете като драгоценно съкровище или имане. Тя, апостоле, според нашите представи, е нещо като... полъх на вятъра, а ний ценим само "реалните неща", тия, дето могат да се пипнат с ръка и да се видят с око. Такива сме, наш Левски, ти си… лъв, ний, ний май сме си... тежко е да се каже, ний сме си просто... прасета...

И Ботев умря мърцина като теб, и кой ли не умря за нас, а ние продължавахме да си треперим. Натреперихме си се донасита, и тъкмо в тоя момент дойде свободата! Е, радвахме й се, порадвахме й се, тъй да се рече, пък след това… започнахме да я проклинаме. Защо ли – знаем ли?! Прости сме, не разбираме – или тогава не разбирахме, тогава бяхме прости. Не че сега сме умници де...

Апостоле, апостоле, колко глупости направихме след теб, само да знаеш?! Щото си бяхме свикнали с робството, с нашенското "който кротува, си живее животеца" а който не кротува, за него - сатър: "Покорна главица сабя не я сече", това е нашата мъдрост. Времето си течеше, годините летяха, а ние все си оставахме същите. Времето сякаш течеше извън нас, не в нас. И ние си оставахме все извън него. Такава е нашата "история": без време всичко у нас загиваше, без време нищо свястно не се и раждаше...

Другите народи водиха за този изминал век люти битки за свобода и чест, а ние... какво ние?... е, и ние се биехме, войни водихме, жертви давахме, но я докарахме дотам, че загубихме... срамно е даже да се каже... загубихме и Македония, и какво ли не загубихме. Парчета жива плът бяха отскубнати от живата снага на Отечеството, а ние не можахме да се опазим. Загубихме Македония заради недостойнството и малодушието си като народ и като нация. И това си признаваме, макар често да казваме – за свое оправдание – че ни били виновни "великите сили"...

Ние сме си виновни за всичко. От ума си патим, апостоле, винаги така си е било. Бавно мислим, апостоле, не ни се удава да мислим: и затуй все "изпускаме влака". Май е прав дядо Славейков, апостоле, който си казваше: "Не сме народ, не сме народ, а... мърша". Жестоко е, ама е истина. Във всяко стадо има мърша, но у нашето стадо мършата май винаги си е била повечко... много повечко.

Времето си летеше, а ние се изпояждахме. Люти битки водехме помежду си. Завистливи сме. Който покаже главата си над казана, го дърпахме надолу: ти сигурно си чул тази приказка. Ако не си я чул, ето, казваме ти я: в българския казан в ада няма дяволи да ги ръгат отгоре с вилата. Щото ние сами си дърпаме този, който си подаде главата отгоре.

Ти, апостоле, не знаеш какво е това "комунизъм" – или знаеш само думата, а ние го живяхме. И как го живяхме само да знаеш... ех, как го живяхме?! Ами явно много ни пасна този комунизъм, апостоле: пасна на нашата душевна низост. Рахат си живяхме при него, апостоле: мнозина затуй и до днес жалят за него. Мълчахме. Треперехме от страх (туй поне го умеем!). Много треперехме, ама си бяхме... ситички. Стомасите, апостоле, за нас винаги са били по-важни от главите. Е, на моменти при този комунизъм и от глад щяхме да умираме, ама пък си правехме буркани. И така оцеляхме. Подло и мизерно. Тъпеехме, но пък бяхме сити. Други народи люти битки водеха с комунизма, а ние само в кухните и под юргана говорехме срещу него. Подла работа, апостоле, е нашата... много подла и мизерна...

И тъй, апостоле, времето се изтърколи сякаш извън нас, а ние все не успявахме да го догоним. Забравихме твоето мъдро слово: "Времето е в нас, а ние сме във времето", сиреч само доколкото живееш достойно и свободно, само дотолкова си във времето. А нашата българска разправия със свободата ти я знаеш по-добре от нас, щото я изпита на гърба си: за нашата свобода увисна на бесилото, а пък ние даже вече като я имахме, не знаехме какво да правим с нея...

Апостоле, ето че иде най-срамния момент, дръж се яко, апостоле!

Днес е демокрация, уж е свобода у нас, апостоле. Ние обаче отдавна й се преситихме, апостоле, на нашата свобода и демокрация! Не я щем, повечето от нашите я не щат, нещо повече: мразят я! Все търсят някой, комуто да целуват ръка – и да го слушат, а пък той да ги храни... сито и богато. За това си мечтаят мнозина от нас, драги ми апостоле! Търсим си "цар" и господар! Ти не ставаш за тази работа, мъртъв си, пък и да беше жив, знаем, не я щеш. А сега у нас е пълно с кандидати да ни стават господари и ние имаме страхотен избор. Кеф ти мутри, кеф ти идиоти с "твърда ръка", кеф ти мошеници, и то такива, каквито света не е виждал! Като стадо се юрваме ту към един, ту към друг. Един ни излъже, поверваме му, друг се разкрещи, рипваме подир него. Даже един синеок като тебе, апостоле, мнозина малодушни от нас го зоват... не се смей, апостоле!... зоват го "съвременен Левски", "апостол" като тебе го зоват, апостоле! Пълно е с идиоти из Българията и днес, мили апостоле. Дотук я докарахме, наш велики апостоле...

Ех, апостоле, апостоле... Не може явно да се живее повече така. Прав си ти за туй, дето си ни учил, ама ние не го разбрахме. И сега не че сме го разбрали, но поне го усещаме. Мнозина вече изпитват погнуса от това, което сме. Няма друг начин: само така можем да се пречистим. Мръсното в душата си можеш да изчистиш едва когато почне да ти се повдига от него.

Ето за всичко това, молим ти се, велики наш апостоле, прости ни: за подлостите ни, за слабостта ни, за мекушавостта ни, за недостойнството ни. Ти всичко разбираш, ето, ние се покайваме, прости ни - ако можеш. Ние сме с духът ти, и той е с нас: когато мислим за теб, ставаме по-добри и по-истински. Прости също на враговете ни, които ни тъпкаха и унижаваха, най-вече на тях прости: по-добре на тях прости, на нас не прощавай...

Но да ти се похвалим за нещо. Не сме чак такива мизерници. Имаме и един успех, макар сами да не знаем как го постигнахме. Вече ни приеха като равни сред най-достойните и богати народи на Европа! Наистина невероятен триумф! Европа вече не е същата каквато я знаеш, тя е съвсем друга. И ние сме сред първите европейски народи, нищо че сме си все така бедни и... недостойни. Но вече искаме да станем други! Твърдо го искаме – поне тия, които сме се отвратили от това, което доскоро бяхме...

И ще бъдем други!

Това е.

Спи спокойно! Гледай ни отгоре и ни кажи едно... "Аферим, машаала". Браво ни кажи!

Ще се постараем да го заслужим поне тепърва!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Църквата, вярата и религията са нещо вечно, което ще пребъде, независимо от сегашната безизходица в Православната ни църква

Един човек благоволи да напише една реплика, касаеща църковните ни работи, която ме принуди да реагирам; ето какво написа той и ето какво му отвърнах - защото не харесвам да се изопачават така грозно нещата:

Hristo Karaivanov каза: То щото до сега не беше ченгесарско недоразумение:))) Църквата е вехта и фалшива работа и в нея има основно спрели хора с мъртви души....

Ангел Грънчаров каза: Г-н Караиванов, това, което тия "владици" и "мутрополити" правят съвсем не означава, че "църквата е вехта и фалшива работа", както благоволявате да се изразите; изводът ви е съвсем некоректен и неоснователен. Тия същите мутрополити по начало нямат никакво отношение към идеята и смисъла на църквата, религията и вярата, щото те са нещо като скакалци, които са наскачали върху един организъм и искат да го опоскат. Тия мутрополити са по начало извън църквата, религията и вярата, те са сатанисти, те са пратени от "Партията" и от ДС да унищожат църквата, религията и вярата на народа ни, нима това не го съзнавате?!

Е, много са постигнали, щом Вие, да речем, мислите така, че църквата и религията са вехта и не знам си каква работа. Но не е така. И църквата, и религията, и вярата са нещо КОРЕННО РАЗЛИЧНО от това, което тия мутрополити правят и представляват; запомнете го това от мен, щото ако не го осъзнаете и признаете, ще излезе, че Вие самият сте нещо като тях, т.е. без да си давате сметка изпълнявате същата гибелна роля, както изпълняват и гореупоменатите мутрополити. Това исках да Ви кажа.

Помислете повечко преди да дръзнете да пришивате на църквата ни, на религията ни и на вярата ни нещо, което им е ОРГАНИЧНО ЧУЖДО. Ако за Вас тия същите мутрополити са "църквата", да имате много здраве от мен, но това съвсем не е така.

Те са временно и преходно явление, аномалия, която един ден ще изчезне, а църквата, вярата и религията са нещо вечно, което ще пребъде. Това е...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

неделя, 17 февруари 2013 г.

Библиография, или всичките издадени книги с автор Ангел Грънчаров

Това сякаш е пълният списък на издадените (и някои от тях - веднъж, два пъти, три пъти и дори четири пъти! - преиздадени) мои книги:

Животът на душата: психология (1997 г.; прераб. изд. - 1999 г.) ISBN 954-607-107-X, разм. 20/14 см., мека подвързия, 266 стр.

Изкуството да се живее (Подзаглавие: Етика на достойнството), 1998 г., ISBN 954-9682-29-2, разм. 20/14 см., мека подвързия, 215 стр.

Тайнството на живота (Подзаглавие: Въведение в практическата философия), 1999 г., Издателство ИЗТОК-ЗАПАД, ISBN 954-32124-6-5, разм. 20/14 см., мека подвързия, 318 стр.

Универсумът на свободата (Подзаглавие: Източниците на достойнството, успеха и богатството), 2001 г., ISBN 954-9752-13-5, разм. 20/14 см., мека подвързия, 232 стр.

Изкуството на мисълта (Подзаглавие: Класическа логика), 2001 г., ISBN няма, разм. 20/14 см., мека подвързия, 164 стр.

Психология, 2002 г.; Пловдив, ISBN 954-967-428-2, разм. 20/14 см., мека подвързия, 214 стр.

Преследване на времето (Подзаглавие: Изкуството на свободата), 2002 г., ISBN 954-90966-3-7, разм. 20/14 см., мека подвързия, 280 стр.

Лаборатория по философия (Подзаглавие: Книга за опитващите се да разбират), 2003 г., ISBN 954-9969-20-7, разм. 20/14 см., мека подвързия, 240 стр.

Еротика и свобода (Подзаглавие: Практическа психология на пола, секса и любовта), издателство ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., ISBN 978-954-321-332-0, разм. 20/14 см., мека подвързия, 167 стр.

Българската душа и съдба (Подзаглавие: Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр.,

Страстите и бесовете български (Подзаглавие: Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-454-9, 302 стр.

Изворите на живота (Подзаглавие: Вечното в класическата и модерната философия), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2009 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-520-1, 517 стр.

Изкуството на мисълта (Подзаглавие: Класическа логика), второ издание, 2011 г., ISBN 954-321-820-Х, 97 стр.

Универсумът на свободата (Подзаглавие: Източниците на достойнството, успеха и богатството), 2011 г., второ издание, ISBN 954-321-819-6, 123 стр.

Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, 2011 г., Издателство ИДЕИ, Приложение на ИДЕИ, философско списание: ISSN 1313-9703, разм. 20/14 см., мека подвързия, 225 стр.

Истинският университет (Подзаглавие: Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), 2012 г., Издателство ИДЕИ, Приложение на ИДЕИ, философско списание: ISSN 1313-9703, разм. 20/14 см., мека подвързия, 232 стр.

Учението за човека и формите на духа, 2012 г., Издателство ИДЕИ, Приложение на ИДЕИ, философско списание: ISSN 1313-9703, разм. 20/14 см., мека подвързия, 152 стр.

Ние не сме тухли в стената! (Подзаглавие: Есета за освобождаващото образование), 2012 г., Издателство ИДЕИ, Приложение на ИДЕИ, философско списание: ISSN 1313-9703, разм. 20/14 см., мека подвързия, 264 стр.

Усещане за свобода (Подзаглавие: Кратка история на моята младост), 2013 г., Издателство ПРОПЕЛЕР, ISBN 978-954-392-174-4, разм. 20/14 см., мека подвързия, 288 стр.

ЗАБЕЛЕЖКА: Тия дни излезе от печат (издателство ПРОПЕЛЕР) моята книга УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА (с подзаглавие "Кратка история на моята младост"), 288 стр., цена 14.00 лв., поръчки: на имейла, намиращ се в раздел КОНТАКТИ на този блог.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

събота, 16 февруари 2013 г.

За верния път в ученето - и в развитието на личността на младия човек

Налага се отново да попиша по вълнуващите ме "горещи проблеми" около образованието и възпитанието на съвременните млади хора. Защото добре знам, че ако не го сторя овреме, когато съответните мисли и проблеми са се появили и "бушуват в главата ми", ако отложа писането за по-късно, това време може изобщо и да не дойде, щото тогава ще се увлека от други работи, от други проблеми; животът не стои на едно място, затова всяко нещо трябва да правим с времето си. А пък се старая да бъда хроникьор на случващото се, щото аз, противно на общото възприятие, бидейки учител, имам късмета да работя на едно нескучно място, където въпреки всичко има много живот, където животът кипи, подобно на клокоченето, чуващо се в кратера на един опитващ се да изригне вулкан.

Е, случващото се подобава да бъде подлагано незабавно на осмисляне, щото иначе може да се пропилее нещо ценно, а не бива: щом е училище, в него подобава всички да се учим, и ето, аз, макар и че съм учител, много се уча, постоянно уча, много неща научавам, развивам се, тъй да се рече, не стоя на едно място, а също така се старая да фиксирам наученото в текстове, щото може то да е поучително и за други хора, дето се "пържат" на същия огън... затова го правя, не за друго. И тъй, да не се мая много-много, ами да почвам по същество.

Тия дни си правя един експеримент, който пък е продължение на друг експеримент, отдавна започнат. Питам учениците си от класовете, на които преподавам: какво мислите, не е ли време да се откажем от т.н. "точкова система", кажете, за мен това е важно? Питам ги, а те ми отговарят много интересни неща, които са и твърде показателни, та затова искам да споделя тук за какво, собствено, става дума. Ония, които не знаят за каква "точкова система" става дума, се налага вкратце да обясня, да поясня: ами същината е, че не се изпитва с оценки, а всеки час всеки ученик сам решава доколко да се изяви, дали бъде активен, да допринесе или да не допринесе за решаването на проблемите; никой не е "изпитван" в традиционния смисъл, а учениците по темата в къщи са длъжни да се позанимават и да си направят в писмен вид своите "изводи", които в час след това ги четат, обсъждаме ги, с оглед всеки да напредне донякъде в познанието и в разбирането си; според приноса учениците получават "точки", 1, 2 или 3; най-много, 3 точки, се пишат на ония, които най-много са спомогнали и допринесли; за един раздел или цикъл от 5-6 теми, който се разглежда и обсъжда в 7 учебни часа, учениците събират тия точки и който, да речем, събере 10 и повече точки, получава 6-ца, който събере поне 7, получава 5-ца, който събере 5 т. - 4-ка, а за тройка трябва да си събрал поне 3 т.; нищо ако не си събрал, получаваш заветната двойка. Това е в основни линии. Учениците имат свободата сами да решават кога да бъдат, тъй да се рече, "изпитвани", кога да се изявят, също така сами решават каква оценка ги задоволява и сами могат да я постигнат - ако положат съответните усилия. Също така, в комплект с "точковата система" си върви тяхното право да излизат от час по всяко време без да дават обяснения на учителя и да се връщат когато решат, само дето трябва да го правят така, че да не пречат на работата, лекичко и тихичко да излизат и да влизат в класната стая. Това е едно "изкушение", една "съблазън", която още повече усложнява ситуацията, в която са поставени. Като капак на всичко пък аз, като преподавател, изобщо не преподавам темите, а съм разработил специално помагало, дето всичко съм разяснил както трябва, възможно най-ясно, а пък учениците могат да се възползват от тия обяснения първо съвсем самостоятелно; четат помагалото в къщи, опитват се да проумеят нещата, ако имат трудности, в началото на следващия час могат да питат, аз давам разяснения и, тъй да се рече, пак "преподавам", ама само ако са ме попитали; иначе предпочитам да не се натрапвам със своите обяснения и разяснения. Нещата са поставени, един вид, "с краката нагоре", но това е неслучайно; за да разберете защо е така трябва да вземете предвид и това, че става дума за философски предмети, които са по-различни от останалите. Това е в основни линии, дадох тия кратки разяснения само за ония, които до този момент не бяха чували за това що е "точкова система" - и не бяха подозирали относно това... доколко тя има почва у нас.

Да, но ето, мина първия срок, сега почва втория, и моя милост пита учениците си: как мислите, искате ли да продължим с "точковата система" - или да се върнем при традиционната, направо с цифрови оценки? И те ми дават различни отговори. Ето в общи линии каква картина се очертава.

По начало повечето, да не кажа почти всички класове тия дни искат и настояват да продължим с "точковата система". Е, трябва да подчертая, че около тази "точкова система" се развиха интересни истории, за които съм писал в този блог и преди, имаше жалби на цели класове, имаше препирни с директори и инспектори, стигна се дотам директор да ми отнеме малко преди края на учебната година цели класове (!) и да ги даде на друг, "по-нормален" преподавател, дето не дразни учениците си, и прочие, крайно прелюбопитни истории се случиха, разразиха се дори скандали, но ето, в крайна сметка, удивителното и радващото е, че учениците сега кажи-речи единодушно заявяват, че искат "точковата система". В момента само един клас официално, пак с жалба, се отказа от "точковата система" и аз там се принудих да се върна към обичайната система за изпитване. На пръв поглед би следвало да се радвам, че получавам такива резултати от експеримента си, един вид учениците в мнозинството си ме подкрепиха и ме разбраха, но ето, че ситуацията се оказа далеч по-сложна.

Казват ми учениците, че били предпочитали "точковата система", аз даже предложих да гласуваме, ето, демократично, с гласуване, в почти всички класове се избра тъкмо тя. Да, обаче аз им казвам: на мен лично ми е все едно коя ще бъде системата на изпитване, важното е тя да е ефективна, вие да научавате повече, да имате полза и т.н.; ако една система работи и е ефективна, заслужава да бъде оставена, ако обаче доведе до недобри резултати, без жал трябва да бъде отхвърлена; в някои класове повечето от учениците се възползваха от предимствата и възможностите на "точковата система", но, трябва да признаем, че има класове, в които това не се случи, а се стигна до нещо крайно нежелано: по-голямата част от учениците се отпуснаха, стигна се до неприятна деморализация, не четат изобщо, не се подготвят, стоят си пасивни, даже ги мързи да слушат за какво се говори, какво се обсъжда; стигна се също така дотам, че цялата работа със събирането на прословутите точки се изопачи, се формализира; пишат някакви си там неща, уж "изводи", а всъщност се оказа, че това не са никакви изводи, а просто са случайно взети изречения отнякъде, примерно от помагалото, или дори от интернет, написани са колкото да се отбие номера и да се получи заветната точица; по стар нашенски обичай и най-заспалите се активизираха в последния час преди оформянето на оценките за срока, къде с нахалство, къде с измама, както е и обичайно, се постараха да изкарат някаква точица, да се спасят от двойката, а пък ония, на които това се видя недостойно, или просто много ги мързеше, нищо не направиха, останаха бездейни и си получиха двойките. Та при това положение аз рекох кажи-речи на всички класове следното:

- Вие може и много да искате тази "точкова система", ама нека да признаем, че тя във вашия клас не проработи; повечето ученици не се възползваха от възможностите, който тя им дава; нещата се изопачиха; стигна се до отпускане на повечето ученици; мнозина май нищичко и не научиха, нищичко и не постигнаха; ефектът, по моите наблюдения, не беше кой знае какъв, имам предвид положителен ефект, щото отрицателен ефект имаше, и то предостатъчен; затуй, въпреки мнението ми, че "точковата система" е по-добра по принцип, ми се налага да се откажа от нея и да прибегнем до услугите на другата, на обичайната система, с оценките: за всеки час трябва да имаш готовност за изпитване, ако те "вдигнат", отговаряш каквото знаеш, ако нищичко не можеш да кажеш, получаваш двойчица и т.н., вие го знаете това превъзходно, щото така се прави във всички други часове. Надеждата ми е по този начин да стигне до обрат, т.е. повече ученици да се видят принудени да четат, да се подготвят, да постигнат по-добър успех, в крайна сметка да имат по-голяма полза. Всичко го правим във ваш интерес, това е моето разбиране. Затова да се сбогуваме с "точковата система", налага се.

Казвам това и очаквам реакции. Учениците сякаш се замислят. Много интересни неща ми казват след това. В някои класове се стигна до бурни дебати. Аз, за жалост, не мога тук всичко да предам така, както то се случи, ще се опитам да пресея и да изведа главното, най-интересното и най-показателното. Ето в общи линии какво е то.

- Абе, господине, не е така, както го казвате. Това, че ще се върнете към изпитване с оценки, няма да промени ситуацията. Та нас не ни е толкова страх от двойките! Голяма работа, че ще ми пишете двойка като не съм подготвен, няма да ми е за сефте я?! Някои пък са така претръпнали спрямо двойките, че изобщо не им пука, такива нищо не може да ги накара да се променят. Или да се стреснат. Това от една страна. Но има и нещо друго. Щом като искате да се върнете към изпитването с оценки, тогава обаче ще ви се наложи и да ни преподавате урока, да ни го обяснявате, както правят другите учители, а не както е сега: да ни оставяте сами да си го четем в къщи, да мислим, да се търсим, да правим изводи и пр. "Точковата система", хайде, да го речем така, беше нещо като "творческа", там, да допуснем, вървеше донякъде да не преподавате, но сега вече ще ви се наложи да преподавате, да ни разказвате предварително урока. Щото на нас ни беше твърде трудно сами да си блъскаме главите над уроците, ето, щом искате изпитване с оценки, добре, съгласни сме, ама и да ни преподавате и да ни обяснявате урока. Ако е така, съгласни сме.

И ето, по този пункт аз, разбира се, възразявам, почва се ожесточена на моменти дискусия, в един момент разбирам, че съм останал кажи-речи съвсем сам срещу всички: всички ученици като един, с едно гърло почват да крещят, че си искат правата, че трябвало учителят да преподава, да не ги мъчи, да не се издевателства над тях, да ги тормози да мислят, да търсят, да изследват сами и пр., това били глупости; иначе защо са учителите де, защо изобщо ходим на училище, ако не за това: да ни обясняват всичко, да ни помагат, да го правят ясно, разбираемо и т.н.? Казват това учениците и то твърде разпалено, аз се опитвам да опонирам, в един момент обаче установявам, че почти не ме слушат, не вникват в аргументите ми; а аз им казвам, примерно, ето това:

- Няма да стане тая аз да ви разказвам урока, да ви го преподавам; аз съм учител, а не "говорещ учебник"! А не ща да ви правя "консуматори", да ви предлагам всичко наготово, да ви лишавам от възможността да правите своите стъпки в науката сами, да постигате своите открития и пр. Аз отдавна съм решил, че верният път е този: сам да търсиш, сам да мислиш, да се ровиш, да опитваш, да правиш нужното за да схванеш, да се ориентираш, да проумееш нещата със собствения ум; както си разбрал всичко, след това да го кажеш на учителя, да го обсъдите, ако нещо не си успял да разбереш, да питаш, учителят тогава, като го попитат, ще отговори с удоволствие, но иначе, да дава всичко наготово на ученици, които изобщо не са мислили по същите проблеми, е дори в някакъв смисъл обидно за самите ученици, щото, излиза, че учителят все едно им казва: "Вижте, понеже вие сте безнадеждно тъпи, понеже нищичко не можете да постигнете сами, ето, за ще ви кажа всичко как е, как следва да мислите, а пък вий, говеда с говеда, след това само трябва да повтаряте това, което аз съм ви казал! Ето, това трябва да знаете, трябва да го знаете така, тук не се иска да мислите, иска се да знаете! Я ги виж ти, ще ми мислят те, много сте слаби да ми мислите, пък и то не се налага изобщо да се мисли, щото умните глави отдавна всичко вече са го казали и написали, а от нас се иска просто да го знаем и да го възпроизвеждаме! Това е! Точка!". Усещате ли обидата в тия думи, питам аз учениците си, а те:

- Не, няма никаква обида, напротив, учителят, дето всичко ни обяснява, е добър учител, щото ни жали и ни помага, а пък учителят, дето се прави на интересен и нищичко не преподава, ни мъчи без жалост, е безчовечен, постъпва безчовечно с нас! Ний не щем да сме някакви си там "творци", ний искаме да сме си консуматори, щото още сме малки, не ни е дошло времето да ставаме творци; един ден, като порастем, ще опитаме да ставаме творци, а пък и творци, по принцип, всички не можем да бъдем, а творци стават малцина, само най-способните; ето, нашето училище не е за гении, а за нормални хора, затова и ний творци не щем да ставаме, нито пък искаме да мислим и да се мъчим; искаме лесното, разбирате ли?! Леле, вижте колко е просто, той е уж учител, а пък не разбира толкова прости неща, майчице?!

Ето, в основни линии дотук стигнахме в тия дебати, а пък в един момент, в някои класове, отидохме и още по-нататък, кажи-речи, почти се скарахме, обменихме си грозни реплики; някои ученици ме обидиха, че аз, видите ли, съм бил, явно, един мързелив учител, който тъкмо защото го мързи да преподава, затова си измисля такива екстравагантни системи, уж говори за "новаторство", за "творчество", за "свобода", за "личностно отношение", употребява разните му там високопарни думи, ала всъщност горчивата истина е, че го мързи да си гледа съвестно работата; ето, и това ми казаха някъде, бил съм безсъвестен, мързелив, а и некадърен, щото изглежда не умея да си разкажа уроците; това, което съм го писал в собствените си, в написаните от мен помагала, нищо чудно да е преписано оттук-оттам, а сега мен ме било мързяло да науча и да разкажа какво пише в тия мои помагала, ето, видите ли докъде се стигна?! Аз на такива приказки реагирах къде иронично, посмях се донасита, къде пък, тъй да се рече, се престорих на "кръвно обиден", разиграх подобаващата сценка, стана превъзходен скандал, абе шоу, откъдето и да го погледнеш, какво да ви разправям повече! И ето, изведнъж, в началото на втория срок, ненадейно, класовете ми пак зажужаха, заприличаха на бутнати от мечка кошери, или пък на кошери, ритнати от някакъв хулиганин или крадец на мед. Такива ми ти работи се случиха тия дни.

Е, защо го написах това? Ами за да се знае, че е така, затова. Интересно е според мен, важно е, показва каква е реалната ситуация в нашите училища. Показва размера и мащаба на дефектите, дето се упражняват и нанасят на съзнанията и ценностите на нашите млади хора от една абсурдна, екстравагантна, несмислена, анахронична, демодирана "образователна система", заложила тъкмо на противоположното на онова, което наистина трябва да се прави в съвременни условия; у нас, в нашите училища и дори в университетите, ако не сте го забелязали, да ви го кажа аз, всичко, което се прави, се прави тъкмо наопаки на онова, което трябва да се прави, да, всичко е съвсем наопаки, с краката нагоре, всичко е съвсем неправилно. Но е обичайно, "традиционно", с него са свикнали, майната им на учениците, на младите, че били излизали с деформирани съзнания от училищата, че били после неспособни да решават предизвикателствата и задачите на живота, че били неспособни да мислят самостоятелно и да вземат отговорни решения! А не бива да е така, нали? Не бива, не бива, но е точно така - за жалост. За съжаление, уви, е точно така...

Е, нека да не бъда съвсем черноглед. Тук-там, в тия дебати, се намериха ученици, не много на брой, но е важното, че все пак се намериха, които се осмелиха да заявят ето това:

- Хей, хора, поспрете се малко и помислете: какъв е смисъла да ни дават всичко наготово все едно сме някакви умствени инвалиди?! Ето, оня, който иска да разбере, сяда, чете, рови се, ще помисли, ще опита да се ориентира, господинът при това не иска да му разказваме темите, а иска само изводи, колкото намериш, каквото важно откриеш, да го кажеш със свои думи, да си го запишеш, а после се обсъжда, какво толкова? Вие обаче искате той всичко наготово да ви го каже, ами не чувствате ли, че всичко тогава се обезсмисля?! Кажете ми де, какъв е смисъла, ний да не сме някакви папагали - да повтаряме чужди мисли?! Ето, аз вчера седнах, порових се да разбера какво е логос (такава ни е темата по логика), зачетох се в помагалото на господина, в един момент даже, удивително е, но дори ми стана интересно, ето, написах си някакви там мои мисли, сега мога да ги прочета; тъй че не виждам смисъл да се излагате и да искате всичко наготово да ви се дава от преподавателя.

Да, тук-там се намери и ученик, който мислеше така, в този дух. Подкрепен от такива ученици, моя милост се вдъхнови, тогава измислих и казах на учениците следната "метафора":

- Я помислете малко, вие виждали сте как малкото дете, дето още не умее да ходи, се учи да проходи? Нали знаете как става? Отначало лази, лази, в един момент почва да се изправя, ала се държи за столове и за дивани и не смее да се пусне - защото не може да пази равновесие. Родителят може да му подаде ръка и да го води, тогава детето с радост прави първите си стъпки. Да, но не смее да се пусне. Слагат го в "проходилка", където е съвсем лесно, но и смисъл особен няма, освен този: да заякват краката му. Но за да проходи истински детето, се налага да бъде оставено да опитва да тръгне само, вярно, че ще пада, ще се търкаля, ще се удря, но в един момент ще придобие увереност и ще тръгне само! Ако обаче го жалим да не пада, ако го водим все за ръчичка, то дали някога изобщо ще се научи да ходи само? Много се съмнявам. Ще го осакатим, нали? Щото много го жалим. Та и вие сега, простете, ми приличате на неразумни капризни деца, които пак си искат някой да ги води за ръчичка, вярно, този път не в ходенето, а в прохождането ви в науката, във философията и пр. То е абсолютно същото, както и в онова прохождане, на малките бебета, съвсем същото е. Искате си някой да ви води за ръчичка и много протестирате ако такъв като мен каже: не, няма да ви водя, оставям ви сами, търсете, търкаляйте се, опитвайте, правете каквото искате, проблемът си е ваш, обаче в един момент ще "проходите", ще стъпите на краката си, ще усетите силата на своята мисъл, на своята способност да схващате, това е. Този е верният път. Сега може да не ме разбирате, но един ден ще разберете. Аз не мога да си позволя да поема отговорността и да съдействам вие вместо самостоятелно и творчески мислещи хора да станете "умствени инвалиди", цял живот после да ходите с патерици само защото учителите много са ви жалили, много са ви подценявали, не са ви позволявали сами да направите своите изстрадани стъпки в науката, разбирате ли сега защо аз не ща да ви "преподавам"? Някои ще разберат, други ще се инатят и няма да разберат, но от това нима истината нещо я "боли"?!

Това горе-долу им казах. А сега да млъквам, че стана дълго. Хубав, слънчев съботен ден желая на всички - и приятен уикенд! Не скучайте, а напредвайте всеки ден, все нещо придобивайте, все нещо смислено правете, примерно, четете в почивния си ден и книги, защо пък не, и дори мислете над прочетеното, развивайте се, забогатявайте, да, щото нашите мисли са нашето истинско богатство; т.е. съветвам ви: не си позволявайте лукса да се отпускате, да се размеквате, да бъдете мекушави, бездейни, скучаещи и скучни - не за това е роден човекът! Бъдете достойни човеци и личности в истинския смисъл, не позволявайте никой да ви унижава, да ви подценява, ала най-вече сами не се унижавайте и не се подценявайте - ето това е най-важното, затова и него ви го желая най-накрая! Стига толкова! Излизам на разходка! Я какъв ден се отворил, аз пак пред тоя пусти компютър стоя, не, няма да го бъде повече, излизам на чист въздух и на слънце!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Отворено писмо до новия Министър на образованието, младежта и науката акад. Стефан Воденичаров


До г-н Министъра на образованието, младежта и науката,
София

Уважаеми Господин Министре,

Моя милост е човек, цял живот свързан с българското образование, преподавател по философия и по гражданско образование съм – и съм твърде ангажиран с търсенето на изход от тежките проблеми, които са налице от години в тази сфера на българския живот. По тази причина стана така, че в последните години всеки нов Министър на образованието го посрещам със свое Открито писмо, с което се опитвам да привлека вниманието му към истински важното, което, по моя преценка, му предстои да решава, да търси изход и действащи, ефективни решения. Смятам, че така изпълнявам своя не само професионален, но и граждански дълг. Ето, сега решавам да пиша и Вам.

Първо, поздравления за това, че се решихте на тази стъпка: да приемете да станете Министър - и то при дадените условия. Няма да Ви е леко, напротив. Ще ми се да вярвам, че ясно съзнавате тежестта на задачата, с която сте се захванали. Удивлявам се на Вашия кураж. Заслужавате поздравления за това, ето, поздравявам Ви!

Не ми се ще да мисля, че не съзнавате огромната отговорност, която поемате – и се старая да не допускам такава една евентуалност, а именно, че приемате поста по съвсем временни, прагматични съображения, примерно, за да решите най-вече поне отчасти тежките финансови проблеми на БАН. Ако е така, ако този е единственият движещ Ви мотив, ще бъде много, много жалко…

Аз тук, в това свое писмо, ще се въздържа от изкушението да изброявам всички ония най-тежки, по моето възприятие, проблеми, които Ви предстои да решавате – това съм го правил в предишните свои писма, до Вашите предходници на Министерския пост. Вие можете да изискате тези писма и да се запознаете с тях, ако пък пожелаете това, поискайте ги и от мен, ще Ви ги изпратя. Факт е, че нито г-жа Фандъкова, нито г-н Игнатов направиха нещичко за тяхното решаване, и то в посоката, в която аз виждам изхода. Тъй че ето, какво е положението в ръководената вече от Вас сфера можете да се запознаете по тези писма. В последните няколко години написах и издадох три книги за българското образование, в които най-детайлно съм изложил своите разбирания и идеи; заедно с това писмо Ви изпращам по един екземпляр от тези мои книги, да ги попрелистите, та да се ориентирате относно тежестта на задачата, с решаването на която сте се захванал. Или за решаването на която можете да допринесете с нещичко, понеже, както аз разбирам, нямате намерение да се посвещавате по-дълго време на министерстването. Тук само мога да дам заглавията на тези мои книги, в реда, в който са написани и издадени: първата носи заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, втората пък е посветена на проблемите на университетското образование, тя има заглавието ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (с подзаглавие „Що е академичност и доколко тя има почва у нас?”), а третата се нарича НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие „Есета за освобождаващото образование”), в нея давам ред по-близки до практиката и работещи, по моя преценка, решения, които могат да станат плътта на една смислена, същностна, действителна реформа на отношенията в българското училище.

Ето, упоменах най-сетне ключовата дума, думата реформа. Една опасна дума, една дума, с която беше сполетяна у нас от много злоупотреби, бих казал дори гаври. Една дума, с която толкова много беше злоупотребявано, че днес вече сякаш никой не е приема на сериозно. Това е вече, за жалост, една изтъркана дума.

Да, реформа, но същностна, кардинална, действителна у нас не беше направена. Няма кой да я направи. Липсва воля за реформа. Липсва и съзнание за нея. Съзнанието за реформаторските усилия у нас в тази фина сфера, каквато е образованието (и науката) не е налице, не е развито, не е, така да се каже, популярно или разпространено. По тази причина и реформа няма как да се случи. Говоря за истинска, за същностна реформа и за коренна промяна. Дори бих се осмелил да кажа, че на нашето образование, предвид току-що казаното, му е потребна вече не реформа, а същинска революция. Да, ето, употребих тази опасна дума, думата революция. Аз вече съм на път да се откажа от думата реформа в полза на думата революция. Ако се запознаете по-подробно с идеите ми ще успеете да вникнете защо съм длъжен да мисля така.

В нашето образование, г-н Министре, си стои в „неразграден”, в недокоснат вид същата онази административна и командна тоталитарна система, която беше изградена у нас в условията на комунизма. Принципът е същият, въпреки че системата, под напора на самия живот, агонизира не от вчера, а от десетилетия. В сферата на българското образование и училище денят „10-ти ноември 1989 г.” още не е дошъл. Думата „демокрация”, приложена спрямо българското образование и училище, е една дума, която няма значение и смисъл; тя, според господстващите представи, се възприема като една неуместна дума. Искам в тази връзка да Ви обърна внимание, уважаеми г-н Министре, че сферата на българското образование, на указаното основание, е една анахронична, абсурдна, закостеняла, пропита от гнилостен дъх сфера, в която „вятърът на промените” все още не е задухал – и няма и как да задуха. Другояче казано, констатацията ми е тази: българското образование не е нито съвременно, нито европейско, нито пък отговаря на световните тенденции, то се покои на ретроградни, отречени от световната практика начала, принципи и норми, то наистина е съвсем анахронично и откъснато от потребностите на живия живот. Допуснахме да стигнем до това абсурдно положение, уважаеми г-н Министре: българското образование е станало антихуманно по своя дух, сиреч, е обездуховено, останало е без дух. Тоест, нанася всекидневно неизчислими щети на най-ценното, с което разполага нацията ни: човешкият капитал. Положението в сферата на българското образование и училище е непоносимо и нетърпимо, ала да сте забелязал някой сериозно да се е обезпокоил?!

Не, няма такова нещо. Е, всички мърморят, но ний, българите, сме си такива, мърморковци сме, и дотам. Някой да е тръгнал да протестира? Министерските чиновници да са си загубили съня? Не, няма такова нещо. Позволяваме си обаче едно престъпно безхаберие и безотговорност, за която ще платим жестока цена. Ние отдавна плащаме тази цена, ала не го съзнаваме. Най-бедни и най-унизени сме – това за какво следва да ни говори? Щом сме такива, то нима сферата, която е призвана да подготвя човешкия фактор за предизвикателствата на живота, е в бляскаво положение?!

Най-голямата виновница, която носи пълната отговорност за тежкото състояние в сферата на българското образование е българската образователна бюрокрация. Тя е главна консервативна и деструктивна сила, която в името на своето всевластие е способна всекидневно да жертва българския национален интерес. Проблемът е, че всички досега действащи (в условията на „демокрация”) Министри на образованието се оказаха слепи изпълнители на волята на бюрокрацията – за тях интересът, коренният интерес на обществото, на учениците, студентите, родителите, учителите, преподавателите, се оказа несъществен, те си позволиха да го потъпчат най-арогантно. Г-н Министре, имате ли смелостта да се опълчите срещу своеволията на българската образователна бюрокрация, която паразитира върху трупа на обезсиленото българско образование? Хрумвало ли е, че точно тук е разковничето на Вашата същинска мисия и призвание?

Едва ли е така. За жалост, имам чувството, съдейки по Ваши изказвания откакто сте министър, че Вие, уви, съвсем не си давате сметка за това. И това съвсем не влиза във Вашите намерения. Вие, имам чувството, че сам сте продукт на същата тази ретроградна сила, която терзае и се издевателства над духовния живот на нацията ни. Дано бъркам в преценката си, дано ме изненадате. Ала дълбоко се съмнявам, че таите в себе си един такъв революционен по същество дух, който да е способен, в името на дълготрайния интерес на самата нация, да излезе в открита конфронтация с користния интерес на българската образователна бюрокрация. Която е една паразитираща сила, която всекидневно вреди и недопуска покълването на нови отношения, на нови, модерни правила, методики, на нов, творчески, прогресивен дух и т.н.

В основни линии ситуацията е тази. Мога, разбира се, още много да пиша, ала решавам да спра дотук. Струва ми се, загатнах Ви главното, за останалото, като интелигентен човек, бихте могли да се сетите сам. Пък и за това какво мисля можете да се информирате сам от книгите ми, които ще Ви изпратя – и които Ви препоръчвам. На всеки Министър ще препоръчвам книгите си – докато съм жив. Ще стана като оня, мисля че беше Катон Стари, който, знаете, си повтарял в края на всяка своя реч ето тия думи: „И все пак Картаген трябва да бъде разрушен!”. Е, и аз ще правя така, ще повтарям, че този ужасен Картаген на българското образование и училище трябва да бъде разрушен. Моя дълг е да повтарям това докато имам сили. За да ми е чиста съвестта го правя. И имам крехка надежда, че наближава денят, в който все повече хора ще почнат да се вслушват в думите ми. И сред тях един ден, да се надяваме, ще бъде и поредният Министър на образованието…

Желая Ви приятни размисли върху казаното по-горе, г-н Министре! Аз съм философ, и ний, философите, имаме за задача да поставяме под въпрос "очевидностите", да проблематизираме "безпроблемното". Онова, за което едва ли не всички си мислят, че, тъй да се рече, „ни е наред”, е най-съмнителното, запомнете от мен това! Тъй че ако някои мои съждения са Ви „фрапирали”, моля, не се стряскайте, а се опитайте да помислите върху казаното трезво и непредубедено. Вярвам, че като учен сте способен на това да не робувате на разните му там изтъркани догми. Дано е така. Иначе – горко ни, щом и академиците ни са неспособни за една същностна творческа и търсеща истината академичност от рода на Платоновата – и на Сократовата. Толкоз.

Понеже Вие станахте Министър заради аферите в т.н. „Фонд научни изследвания”, искам да Ви уведомя, че моя милост, като главен редактор на философското списание ИДЕИ (то съществува вече пета година без никаква помощ от високомерната образователна институция, въпреки че е списание за духовното и личностното израстване на българската младеж!) също участва с проект в конкурса на Фонда. Разбира се, това, което ние, група философи, психолози, историци правим, не беше достойно оценено, ний бяхме отхвърлени. Което, в някакъв смисъл, е комплимент за нас. Та да се надяваме, че ще сложите ред поне в този Фонд. Да видим. Ще следим най-внимателно какво правите. Да се надяваме, в България въпреки всичко все пак има едно по-ангажирано с проблемите на нацията и страната гражданско общество.

Бъдете здрав, желая Ви сили, работете вдъхновено на поста, на който Ви сложиха – за доброто на страната и народа ни! Това Ви желая! И не забравяйте това, за което си позволих да Ви намекна. Направих го в качеството си на български гражданин, не само на деец от образователната сфера.

15 февруари 2013 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (п. Ангел Грънчаров)

ЗАБЕЛЕЖКА: Горният текст все още е чернова, написан е "на един дъх" и днес му предстои редактиране и корекции с цел изглаждане на стила. Може и нещичко да добавя. Едва след като го редактирам, ще го изпратя на г-н Министъра. Това трябва да се има предвид. За да не станат някои недоразумения...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ