Истината ни прави свободни

сряда, 29 февруари 2012 г.

Бог да прости г-н Иван Иванич!

Чета тъжна новина, която обаче, за жалост, не ме изненадва: починал е г-н Иван Иванич от Монтана. Не ме изненадва, защото от самия него знаех, че сам се чудеше как все още е жив, понеже беше твърде много болен; казвал ми го е той самият по телефона; е, няма вече да очаквам да ми се обади този изключителен човек, незаменим за философски разговори, демократ, личност от голям мащаб, свободолюбец, мислещ и пишещ, един толкова духовен и жизнерадостен човек!

Бог да го прости! Няма да го забравя! Ще пиша още за него тия дни, той заслужава! Много ми е мъчно за моя задочен приятел от Монтана г-н Иван Иванич, когото толкова много уважавам! Нищо че не съм се срещал с него на живо, го познавам от книгите му. И от телефонните разговори с него. Той ми звънеше, милият, да ме окуражава да продължавам да издавам списание ИДЕИ, на което беше абонат и читател. Много ми е тъжно за него: той вече няма да ми се обади никога повече!

Голяма загуба! Един твърде човечен човек си отиде и светът, вселената на духа особено, обедняха неимоверно. Всеки човек е цял един свят, а някои човеци са изключително светли и богати, направо вълнуващи светове. Такъв беше и той, народният философ и поет на Монтана, влюбеният в живота и в свободата човек!

Ето и самата скръбна новина: Почина седесар №1 Иван Иванич

Монтана, България

На 77 години почина Иван Иванич - един от най-дългогодишните членове на СДС в България от учредяването й. Пламенен привърженик на демокрацията до последния си дъх.

Иванич (това е истинското му име, а не псевдоним) е роден на 30 май 1934 година в село Сумер, община Монтана в семейство, преследвано от комунистическия режим.

Самият Иванич е изключен от ВИИ „Карл Маркс" през 1956 година за контрареволюционна дейност и опит за образуване на група". Той бе страстен привърженик на демокрацията, неин идеолог, философ и публицист.

"И друг път съм заявявал, а и в книгата съм отбелязал - ние в СДС нямаме достатъчно изявена и изяснена политическа идейна идентичност... Ние сме мечтали - не само аз, а стотици хиляди - че СДС е силата на бъдещето; тя е тази, която ще промени България, която ще я обнови и духовно, и материално и ще създаде новия български свят..."

Иван Иванич почина след продължително онкологично заболяване, срещу което се изправи така, както бе и живял - страстно, уверено и без страх.

Поклонението пред паметта му е утре, 1 март, от 12 часа, в храм "Св. Св. Кирил и Методий" в Монтана.


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Във връзка с провежданата днес в Пловдив дискусия по проблеми на образованието в България в светлината на новия Проектозакон

По повод с обсъждането, което ще се проведе днес в ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в Пловдив, ми се наложи, във връзка с възникналата ситуация, да напиша в писмен вид предложение до ръководството на ПГЕЕ-Пловдив, където ще се проведе самата дискусия. Понеже темата на обсъждането представлява обществен интерес, считам, че си заслужава да се даде гласност на това съобщение; ето какво написах там:

Нещо важно, една молба: днес от 13 часа в 1403 кабинет ще се проведе ДИСКУСИЯ върху най-новия проект за нов Закон за училищното образование. Вчера поканих чрез главен учител Костова учителите от направление хуманитарни науки; поканих също така и лично дадени учители, които, струва ми се, биха проявили интерес. С изненада разбрах, че някои хора сякаш се страхуват да дойдат в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ; това открих в реакцията им, погледнаха ме уплашено, а пък един човек направо ми каза: бих дошъл, ама, признавам си, ме е страх!

Та по тази причина, за да се разсее този страх, пък и да се проведе едно НЕОБХОДИМО и ПОЛЕЗНО обсъждане върху Проектозакон, който твърде много ни касае, предлагам Ръководството да обяви, че ще се провежда такава проява, а който желае, да заповяда; тогава, чини ми се, хората няма да се страхуват и дискусията ще бъде проведена. Предварително благодаря за съдействието и съпричастността!

И още нещо: благодарение на публикуване на обява за дискусията в блога ми се заинтересуваха и външни хора, учители от Пловдив, а пък издателство ИЗТОК-ЗАПАД вчера ми изпрати по този повод куп издадени от тях книги по проблеми на образованието и също така книги за най-новите, съвременни виждания за един пълноценен образователен процес, написани от американски учители, психолози и пр. Та издателството ме упълномощи да представя вкратце тия книги (две от тях съм чел, другите две са новост и за мен) на обсъждането, а пък който желае да си ги закупи; имам достатъчно екземпляри за желаещите; отстъпката от цената ще бъде до 30%.

Прочее, преводачката на тия книги, г-жа Гаяне Минасян, е един от създателите на Движение за либерализация на образованието и тя също изрази желание да дойде на обсъждането в ДИСКУСИОНИЯ КЛУБ, стига да можеше да й се открие такава възможност. Прочее, ще запиша на видео дискусията и който се интересува как тя е протекла, а такива хора има много сред читателите на блога ми, благодарение на интернет; те пък могат да се информират, нищо че са пръснати по целия свят, благодарение на видеозаписа.

Това исках да Ви кажа; мисля, че няма нищо лошо в една такава инициатива; ала безразличието към нея на цялото Ръководство на училището, чини ми се, може да се изтълкува в съвсем невярна светлина, поради което и Ви пиша това предложение.

Прочее, продължавам да настоявам проблема с дисциплината в училището да бъде подложен на най-внимателно осмисляне с оглед търсене на ефективни средства за противодействие и за решаване на проблема; за което смятам, че се налага да се избере нарочна работна група, която на спокойствие да го подложи на всестранен анализ и да предложи конкретни идеи за решаването на му.

Това беше. Извинявайте за безпокойството и за това че Ви занимавам, ала се наложи; проблемите са важни и сериозни!

Прочее, пропуснах Вас лично да поканя на обсъждането, прощавайте! Ето, правя го: заповядайте, Вашето присъствие и участие в дискусията ще допринесе много за нейното качество и продуктивност!

ЗАБЕЛЕЖКА: Каня на дискусията и всички читатели на този блог, които имат не просто желанието, но и физическата възможност да дойдат и да участват в дискусията.

Дами и господа учители от пловдивски училища, дами и господа от Инспектората, моля, заповядайте, важно е, Законът касае нашата житейска и професионална съдба, щото сме се обрекли на образованието!

Родители, заповядайте и вие, защото Законът касае бъдещето на вашите деца!

Ученици, млади хора, заповядайте и вие: не допускайте друг да се разпорежда със собственото ви бъдеще, без да ви пита изобщо!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

За истината не трябва да съдим пристрастно и еднопосочно, както възприема нещата конят, снабден с великолепни капаци на очите

Публикацията под заглавие Крайно глупаво е да се насажда съзнанието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците предизвика отзиви, които заслужават да бъдат обособени на отделно място, та да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; поради което и ги публикувам в отделен постинг; ето:

kilikanzer каза: Работата ми беше такава, че имах колеги турци - инженери и други. Истински турци от Турция. С едно от момчетата засегнахме Отоманската империя в един разговор. Момчето беше завършило военноморската академия в Турция. От Анкара беше, родителите му бяха преподаватели в университет в Анкара. То каза така (буквално): вашите врагове в отоманската система бяха и наши врагове! Бяха врагове на турския народ, на турската националност като цяло.

В политическата власт на тогавашна Турция имаше много хора, които бяха с не-турски произход. Френски, германски, английски граждани. Това момче каза, че Турската империя не е обект за гордост на съвременните турци. Именно подтисничеството поражда младо-турската революция начело с Кемал Ататюрк. Говори се също, че Ататюрк е бил с български произход. И между другото каза, че турците приемат българския народ като близък и приятелски.

Анонимен каза: Въпроси за размисъл по повод статията "Комунизмът бе по-вреден от османската власт", за която съм дала линк по-долу.

С какво се гордеем днес? Къде водим приятелите си от чужбина, когато искаме да им покажем България? Водим ги на Рилския, Бачковския, Троянския и други манастири, на Етъра край Габрово, водим ги в стария град на Пловдив, във Варошата на Ловеч..., показваме им с гордост къщите в Пловдив, Копривщица, Арбанаси, Банско, Елена, Трявна, Велико Търново, снимаме ги пред часовниковите кули и църкви в много български градове, пред мостовете на Кольо Фичето... Кога са построени всички тези неща? През т.нар. турско робство - къщи на 2-3 ката, в които живели... роби!

"Роби", които имали свои печатни издания, вкл. и в Цариград (има над 50 вестника на български), имали свои манастири и църкви, свои училища, "роби", които пътували из цялата Османска империя, пращали децата си да учат в престижни училища в Цариград, на Запад или в Русия с... учителските си заплати (даскал Ботьо Петков) или просто, защото са били земеделци със своя земя, занаятчии със свои дюкянчета, организирани в свои еснафи, търговци с кантори из цялата Османска империя? На всички са ни промивали мозъците, но е редно понякога да мислим с тях, не само да запаметяваме КЛИШЕТА. Нали? (Daniela Gortcheva)

Bacho Кольо каза: Лошо нещо са клишета! Особено пък тези клишета, които идват на мястото на предишни клишета.

В какви къщи са живели българите в Османскта империя? Ами вземи и прочети Вера Мутафчиева - османистка от световна величина. Землянки, вкопани дополовина в земята, покрити със сламен покрив и изолирани със смес от кал, оборски тор и слама. Това е била българската селска къща до средата на 19 в. А не забравяй, че населението ни в огромната си част е било селско. През 19 в. започват да се появяват къщи на два етажа - първият е обор за животните, вторият жилищен.

Това, което днес показваш на чужденците в Банско и Копривщица - това са къщи на замогнали се еснафи и търговци - предприемчиви българи. Имало ги е - като изключение. И, забележи, в градове, в които по принцип не са живели турци, нито е имало турски гарнизон. Излишно е да сравняваме как изглежда един български град с архитектурните шедьоври в Париж, Милано, Дрезден, Краков,Виена, Будапеща, Букурещ, Петербург, Прага.

А манастирите са ти много лош пример - едва ли имаме пример на манастир да не е пален, ограбван или бастисван от редовна турска войска или от най-вече от разбойници и башибозук. Образованието - огромен процент неграмотно население - това е населенито, населяващо българските земи до 19 в. (чети Талев!) При това във времена, когато в Италия, Австро-Унгария, Франция, Русия, Прусия, Полша, Естония има действащи модерни университети. В края на 19 в България на един малък град е имало 2-3 човека с образование, което бихме приравнили на средно.

Оттук какво следва - да мразим турците?!? В никакъв случай! С турците можем да правим алаш-вериш и да се държим като добри съседи. Но трябва да сме нащрек за неоосманистките тенденции в турската политика през последните години. Тя не е в интерес на страната ни.

Ангел Грънчаров каза: Другарю Колю, прочее, турците ни са най-малкия, направо го кажи - турците не са ни никакъв проблем, напротив; виж, същото съвсем не може да се каже за путинска Русия. Едва ли ще ме разбереш, но да го кажа все пак, щото истината е важна, не друго. Щото нали вий, таваришчите, смятате, че любовта към Русия била за вас измерител на патриотизма, сиреч, вам Русия е отечество, не Болгария...

Bacho Кольо каза: Колко пъти съм ти казвал - като няма какво да напишеш по-добре не пиши, отколокото да напишеш едно нищо.

П.С. Нямам намерение да споря кой е патриот и кой не. Прилича ми на мерене на пишки.

Ангел Грънчаров каза: Другояче казано, искаш да кажеш, че България ти е през оная работа... за Русия обаче туй същото не смееш да кажеш; какво да правиш: родината си човек винаги обича... :-)

Анонимен каза: Изтрещелия философ Грънчаров отново демонстрира липсата на елементарна култура. Бачо Кольо даде една позиция, вие пак започнахте като латерна едно и също да повтаряте. Станахте за смях на кокошките.

Анонимен каза: „Вечни врагове” наистина е пресилено понятие, макар че в историята има много примери за трайни вражди и омрази между държави и народи. Понякога е възможно те да се преодолеят повече или по-малко успешно. Един такъв пример са традиционните врагове Германия и Франция, които след 1945 успяват до голяма степен да изгладят отношенията си. Колко е трайно това помирение, разбира се, ще покаже историята.

Аз нямам впечатлението, че съвременните българи имат някакво особено отрицателно отношение към турците. Може като цяло да не ги „обичат” непременно, но според мен също така не може да става дума за някаква специална омраза. Затова и между другото примитивната пропаганда на Атака като цяло намира само ограничен резонанс.

Само че формулировките „виновни за всичко” и „сами сме си виновни” са странни и издават някакви комплекси или обща неудовлетвореност от живота и света. Първо бих искал да запитам „виновни за какво”? Формулировката сякаш предпоставя априорно, че на българите като народ са им се случили и случват само отрицателни неща. Такъв поглед върху историята е абсурден. В живота на ВСИЧКИ народи има както възходи, така и падения и е абсурдно да се фокусираме само върху паденията, както обаче внушава заглавието на дискусията. Ами по същата логика можем да се запитаме кой е „виновен” за звездните мигове в българската история.

Може би по-удачно и по-неутрално би било да се замени понятието „вина” с „отговорност” или „причина”, макар че в някои случи те се припокриват. Тогава въпросът би бил: „Дали турците са причинили всички събития в българската история след 1396?”, макар че явно се има по-скоро предвид: „Дали турците са причината за всички неблагополучия в българската история след 1396?”.

Отговорът е очевидно отрицателен. Тривиална констатация е, че всяко общество е продукт на своето минало, на своята история. Ясно е, че светът и обществото днес са такива, каквито са, защото в миналото са се случили (или не са се случили) определени събития. Само че социалните явления обикновено са детерминирани от много фактори. Ето защо е некоректно всичко да се свежда до един фактор, напр. „турското робство”. В определени случаи то може да има някакво влияние и значение, в други не.

Освен това прекалено общи обяснения в случая с историята не обясняват много. Много лесно е за всичко да бъде обвинено османското владичество „като цяло” – или пък управлението на Иван Костов :) При това османското владичество е вече доста отдалечено във времето и освен това то не е било някакъв еднократен акт, а дълъг процес. Следователно трябва да се обясни точно кои особености на това господство са причинили това или онова явление или събитие. „Турците” и „турското робство” са прекалено общи понятия.

Също така не съм чул някой да обяснява всички английски неблагополучия днес с управлението на Кромуел например или пък французите за всичко да обвиняват Френската революция или Наполеон. Тези личности и събития, разбира се, са оказали влияние, но е много трудно или невъзможно да се посочи как конкретно са повлияли на това или онова конкретно събитие в по-новата история. Решението на Саркози да интервенира в Либия например ДИРЕКТЕН резултат от Френската революция или Наполеоновите войни ли беше?

Ангел Грънчаров каза: Между другото да вметна: в Истанбул, разхождайки се, видях и попаднах на сграда на Университета, и то не на целия университет, а само на един Факултет, мисля, че беше правния. Огромна беше, човек не може да я обиколи, и си личи, че е древна, в смисъл, че е поне на два-три века възраст. Представям си какви са останалите факултети. Тъй че не е вярно, че в Османската империя не е имало университет. В същия този Истанбул има архитектурни паметници на турското (османското) архитектурно изкуство, сравними с шедьоврите на западноевропейското изкуство в областта на архитектурата. Тъй че по-полека в сравненията; историческа истина е, че турската империя е била една велика империя дори и в културния смисъл на думата.

Мисълта ми е, че ако не сме безразлични към истината, най-вече историческата, трябва да я видим в нейната многоликост, пълнота, всеобемност, а не да съдим за нея пристрастно и еднопосочно, както възприема нещата конят, снабден с великолепни капаци на очите...

И още нещичко, което касае "патриотите", снабдени именно с такива капаци на очите: архитектурните шедьоври на стария Пловдив, Копривщица, Арбанаси, Банско, Елена, Трявна и пр., пред които толкова се умиляваме, именно къщите с големи чардаци и пр., са образци на турската архитектура, която ние сме взаимствали...

Тъй че не можем да избягаме от своята историческа съдба, а тя е, че с турците сме живели заедно векове наред и силно сме се повлияли един на друг във всяко едно отношение...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

вторник, 28 февруари 2012 г.

Кой замърси изворите на духовния живот на нацията ни?

Винаги предговорът на една книга се пише след като тя вече е написана; няма как да е иначе, иначе е неестествено. Стига пишещият да не е пророк или поне оракул, но това е екстремен случай, на който няма да обръщаме внимание. Не си заслужава. Та в предговора пишещият ще ни каже защо е написал книгата, която вече е написал. Ще ни обясни порива си към идеята, която го е водила и вдъхновявала. Накратко, в предговора бива представяна необходимостта на съответната книга. Обяснява се защо книгата не е могла да не бъде написана и пр.

Сякаш на шега започнах да пиша книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която сега лежи пред мен вече "завършена" - стига книги, занимаващи се с подобни проблеми, изобщо някога да могат да бъдат завършени. Едва ли това е възможно; подобни въпроси винаги ще си останат открити за нови и нови опити да се търси изход, излаз от хаоса, от противоречията, от объркването, от подмяната. Да изпитваме безметежно задоволство от съществуващото, в случая съществуването, наречено университет (в български условия) е проява на примиреност и дори принизеност на светлата идея, на духовната същност, на онова, което прави университета университет. На онова, което дава и поражда смисъла. А всяка идея може да бъде дискредитирана, извращавана, опошлявана, омърсена даже.

Онова, за което единодушно се мълчи, е най-подозрителното. Някой да се е забеспокоил за това какво става в нашите университети? Някой да се е трогнал? Някой да се е развълнувал? Някой да се е възмутил? Не, няма такова нещо. Всички мълчат. Сякаш е налице някаква омерта, някакъв обет за мълчание. И тук омертата е не само за тия, дето са вътре в съответния мафиотски клан, в случая наречен "университет", а и за тия, дето са отвън. И жертвите мълчат, немеят от безразличие, което е най-трагичното. Жертвите сме ние, гражданите, общността. Нашите деца са жертвите. Пълна примиреност цари. Тя до добро не води.

Е, чат-пат в иглените уши на "свободните медии" протича дискредитираща информация: еди-кой си нещастен доцент бил корумпиран, а пък друг бил развратник; трети пък бил корумпиран развратник. Четвърти бил мошеник. Учен мошеник. Сиреч, главатар на мошениците. Алексей Петров е доцент. Ицо Мамата - доктор хонорис кауза на Пловдивския университет! Студентите не учели, а предимно преписвали на изпитите. Най-чудати и новаторски системи за преписване имало. И тъй нататък, и прочие, и так далее, и ала-бала. Всяко чудо у нас обаче е само за два-три дни. И всичко скоро се забравя. Защо ни е пък да се трогваме прекалено? Защо да се морим? Голяма работа! На нас какво ни е "у ред", та университетите да са ни "у ред". Всичката Мара вталаса та...

Един приятел, дългогодишен университетски преподавател, с когото много сме разговаряли по тия проблеми на университета, като прочете ръкописа на книгата ми рече: напиши основната си мисъл кратичко, синтезирано, в една лесна за четене статия, а не в цяла книга. Тогава могло да има някакъв ефект. Казах му, че ще опитам. Помислих си тогава, че ето, в предговора ще имам сгоден случай да кажа кратичко най-важното. Да, обаче сега си мисля: ами ако успея да кажа всичко тук, в предговора, и то вкратце, тогава нали ще се окаже, че самата книга като такава е съвсем излишна?

Трудна работа обаче е с малко думи да се каже истински важното. Дали да не опитам с някаква метафора? Подобно на Ницше, който за съсловието на учените пише ето така(преразказвам по смисъл, както се е отпечатало в паметта, не цитирам дословно): "Те са подобни на мелници: подхвърляй им зърно, те ще успеят да го направят на прах...". На друго място пък чисто и просто ги определя като "преживящи овце". Той, тоя буреносен немец, както виждате, е безпощаден. Бива си го, нали? Ето как с малко думи може да се каже много. Да, ама где го у мен тоя ницшев талант?

Ако можех да кажа същото съвсем накратко, аз нямаше изобщо да пиша книгата. Нямаше да има нужда да я пиша. Ето, усуквайки, опитвайки се да се измъкна, дойде обаче все пак момента, в който няма измъкване; трябва вкратце да кажа поне това: защо написах книгата си? Това е добър повод поне да намекна за истински важното, но с малко думи.

Не само университетското образование, но и изобщо образованието у нас е в страшна криза от поне 70 години; но в университетското образование кризата сякаш е особено нетърпима. Тук вече става дума за катастрофа, не просто за криза. Духовна катастрофа. Духовна катастрофа не на университета само, а на нацията, на цялата нация. Щото университетът е нещо като Храм на Истината, средище на духовния живот на нацията. Огнище, което пази искрите и огъня на духа и истината. И на самия разум. С истината явно сме я закъсали особено, щом сме допуснали Храмът на Истината да е в такова окаяно, нетърпимо положение. И щом продължаваме да търпим нетърпимото. Някои, изглежда, дори и не усещат тая нетърпимост, което, простете, вече е съвсем извратено. Е чиста патология.

А след това плачем горчиво, че всичко у нас било неразумно устроено, безумно даже, всичко било тъкмо наопаки, крайно объркано и заплетено. Как няма да е такова, щом като сме допуснали духовната институция, в чието ведение е самият разум, да е в крайно окаяно състояние? Както сме допуснали да търпим и църквата - светилникът на вярата - да е оглавен от лица, които не са правили и не правят друго освен да гасят, да потушават, да опропастяват огъня на вярата, така сме допуснали и търпим университетът, институцията на безсмъртния разум, да е лоно на неразумността, на ирационалното, на бесовската стихия на нагона към разврат и власт, т.е. към развращаващата всичко власт на плътта и материалното. Университетът по презумпция е институция на духовността, а нея днес я населяват предимно крещящо бездуховни и дори антидуховни люде - как е възможно да търпим тъкмо това? Университетът ни е е подобен на "манастир", в който "монасите", вместо да се молят пред Божия олтар, са се отдали на неудържими бесовски оргии и на пълен разврат. И който дръзне да не участва в оргията, без жалост бива остракиран. Разбира се, не говоря за оргия в прекия, сексуалния смисъл; говоря за оргия на бездуховността, на аморализма, на безличието. Положението е трагично; съзнавате ли поне малко тая трагичност, за която се опитвам да намекна?

Университетът по идея трябва да е обител на най-чистото, светлото, безкористното, благородното; тук Божество е Истината, апостоли са Доброто и Красотата като такава, Първосвещеник пък е самият Разум, а всички, и студенти, и преподаватели, се упражняват в нейното търсене, гонене и преследване; университетът е нещо като духовен оазис в потъналия в разврат, в блудкави прозаичности, в пошлост материален и социален свят. Какво става когато пясъците на пустинята засипят оазиса и неговия извор? Дали изворът ще пробие някога тежестта на тоновете пясък? А българската бездуховна пустиня се нуждае от извори, от които духът на човека може да утоли жаждата си - по знанието, по истината, по доброто, по красотата. Какво ще стане когато морето на пошлостта залее малкото островче на духа, каквото по идея е университетът? И не се ли случи у нас тъкмо това?

Ще каже тук някой: хайде стига с тия наивности, стига с тая тъпа сантименталност бе?! Казвай направо: може ли нещо да се промени - и най-вече как? Лошо било, не знам какво си било? Ний туй го знаем, но друго е важното. Ако не знаеш как нещата могат да се променят, защо изобщо се обаждаш?

Да, нека да сменя тоналността. След вакханалията на пошлостта, лъжливостта, лицемерието, безнравствеността и най-грубия материализъм, каквато по естеството си беше комунизмът, така жестоко поразил всичко духовно, в това число и институцията университет (да не говорим за институцията църква!), какво ли изобщо можеше да се направи, та нещата да се поставят овреме на чиста основа? Възможно ли беше изобщо нещо да бъде направено?

Аморалната партия владееше всичко, в това число и духовните по начало институции. Пълчища лакоми нейни адепти се бяха разположили навсякъде, особено пък на ръководните места. Псевдоучени и антиучени, сиреч, арогантни простаци, задаваха тон в онова, което тогава се наричаше и минаваше за "наука". Изцяло извъннаучни, псевдонаучни и антинаучни бяха критериите и нормите, които властваха в т.н. "научна общност". Имахме си окопал се на най-високите етажи на властта "духовен елит" на комунизма, става дума за неговата научна номенклатура или мафия, в която нямаше, естествено, нищо духовно или идеалистично. Тия, дето се казва, "колеха и бесеха", те се възпроизвеждаха буйно, подобно на насекоми. Неизтребима напаст!

Както предимно икономическата номенклатура на "Партията" овладя и ограби "общонародната собственост" и се преобрази в "честни капиталисти", така и на "духовния фронт" положението бе досущ същото, дори и още по-зле. Защото някой различен да се провре и утвърди там беше нещо като природна аномалия. Свястното, идеалистично настроеното, честните труженици на науката и истината бяха "свободно витаещи електрони", които биваха търпени само защото все пак трябваше да има и такива, та "научната общност" поне да наподобява с нещо автентичната научна общност. И за да бетонира статуквото, престъпната и користна "Партия" направи онова, което наистина ù осигури вечно господство: беше приет Законът за академичната автономия. Тоя закон осигури вечен рай за тая аморална антинаучна напаст, за която говорим.

Да, университетът по начало трябва да е автономна, независима от държавата и свободна общност на труженици на чистата наука и духовност. Запитайте се обаче как биде изтълкуван един такъв закон след като в славната ера на комунизма всичко чисто, способно на духовна дейност, идеалистично и пр. в университета и в другите научни и културни учреждения беше тъпкано и преследвано най-безжалостно. Аз добре знам каква отвратителна обстановка цареше в тия повече от 20 години "преход", да речем, в т.н. Институт за философски изследвания към БАН. Едва оня ден, миналата година, оттам с огромни усилия биде свален от директорския пост - дръжте се за стола да не паднете! - аонсувският номенклатурен "професор", съветникът на комунистическия властник от тодорживково време Станко Тодоров, агентът на ДС с незнайно какъв чин Васил Проданов, който, предрешен като "философ", колеше и бесеше в тоя институт цели 22 години след "промяната"! За каква "промяна" изобщо говорим в такъв случай? Смешна работа... грозна работа!

Да бъдеше изчистена тая напаст от нашите "академии", уви, се оказа невъзможно. Тя щеше да ореве цялата Вселена ако някой се беше опитал поне малко да накърни властта и привилегиите ù, т.е. да смути безметежното и съществуване. Така стана, например, когато беше приет т.н. Закон "Панев", с който се искаше нещо съвсем простичко: тия, които са били комунистически партийни секретари, повече да не могат да бъдат избирани на ръководни академични длъжности, ректори, декани, шефове на катедри и пр. Но не би, то не бяха рев и сополи, докато най-накрая, в решаващия момент законът беше провален в самото Народно събрание - и не влезе в сила. "Философът" Ахмед Доган и "философът" Желю Желев изиграха решаващата мръсна роля в тоя процес. И всичко си остана бетонирано до ден днешен. Университетите ни си останаха нещо като люпилня на некадърност и аморалност, като постоянно действащ музей на останките от комунистическата "ентелектуалност" и "духовност". До миналата година си стоеше непокътнат механизмът за "развитие на научните кадри", установен у нас по съветски образец още през 40-те години на ХХ век!

А като се наложи тоя анахронизъм да бъде все пак някак променян, се установи "нов механизъм", по-лош даже от старата съветска административна система! По-лош за науката и нейното бъдеще, но безкрайно по-хубав и приятен за "научната" и "академичната" мафия, за която говорим. Прочее, както борците, първенците и галените деца на социалистическия спорт у нас в началото на 90-те години на миналия век станаха мутри и биячи, по досущ същия начин у нас се роди невиждания никъде по света феномен на "академичната мутра", която е не по-малко нагла и безпардонна от другата, от обикновената мутра. Даже, чини ми се, другата, обикновената мутра е някак си по-малко извратена, сиреч е сякаш по-човечна. Това е положението. За какво да говорим и пишем повече, нима всичко не е ясно?!

Аз лично не вярвам вече нещо да се промени. Надежда всяка тука оставете - изглежда точно това ще бъде, за жалост, внушението на книгата, която написах; и чиито предговор вече завършвам. Възникнали са неразбиваеми "образци на научност", а също така и "модели на поведение", става дума за стереотип и манталитет, в които всичко е тъкмо наопаки на това какво трябва да бъде. В рамките на тази паралелна антидуховна действителност користта даже не може да бъде разпозната, а камо ли пък изобличена. Антинаучното се приема за "научно", а научното - за "ненаучно". Лъжата тук минава за "истина", а истината - за "лъжа". Философското в рамките на тая "мисловност-духовност", разбира се, е "нефилософско", а крещящо нефилософското - не просто за философско, ами и за "идеал на философското". Доброто, респективно, в рамките на тоя преобърнат модел, е "зло", а истински злото, разбира се, минава за "добро", за "нравствено". Свинщината в рамките на тая "духовност" бива възприемана едва ли не за нещо като "рицарство", а пък автентичното благородство бива оценявано за лудост, за наивност, за глупост, за безумие и прочие. Да не пропусна: в тази система истински умното няма как да не се възприема и оценява като безумие, като глупаво, а пък самата глупост е поставена на най-висок пиедестал, на нея се кланят, сякаш е нещо като образец за умност. Глупостта е богът на тоя тип "мисловност", а пък негови "свещеници" и "първожреци" са арогантността, наглостта, безпардонността, безсрамието, най-пошлата парвенющина и т.н.

Правете си сами сметка какво означава това за духовния живот на нацията. Там, където би следвало да извират чистите води на духовността, на разума, на абсолютното добро, на святото и прочие, сиреч там, където са самите извори, тъкмо там, уви, са местата, където блика отрова, където текат гнусни нечистотии. Имам предвид университетите - пък и Църквата като институция, защо не, да ме прости Господ за тия думи, но какво да правя, след като знаем кои и какви са ни днес "духовните архипастири". Ако университетът е нещо като сърцето на духовния живот на нацията, то училищата са неговите кръвоносни съдове. Отровата, бликаща от сърцето, тече из кръвоносните съдове на нацията, трови живота на националния организъм, а агонията е близо. Нима не забелязвате, нима все още не сте почувствали нейните гърчове?


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Да прощава може само силният духом, великодушният, благородният човек

Нека да прощаваме. Колко пъти? ... До безкрай... Просто така... По всяко време, при всички обстоятелства... винаги... На всички... А преди всичко на себе си! И защо, защо ли? Защото... всичко на този свят е Любов! Тя в нашите вени тече и чрез нея пулсират сърцата. Всеки миг Тя ражда живот, Благословена е с нея земята!

Любовта е Всевишният Бог!!!

ПРОШКАТА

(по истински случай)

Единственият син на една жена бива убит от член на противникова тинейджърска банда при някакво спречкване. На процеса срещу убиеца, след произнасяне на присъдата, която е няколко години затвор, майката се доближава до пътеката, по която извеждат подсъдимия, успява да улови погледа му и произнася с абсолютно хладнокръвие и убеденост: "Ще те убия!"

През последните две години от присъдата му обаче тя започва да му идва на свиждане, да му изпраща колети със сладкиши. Пише му поздравителни картички за рождените дни и по празниците. И така се сближава с него. След като той излиза от затвора, майката му помага да си намери работа и дори го приютява в къщи, тъй като той е с разведени родители, които не желаят да имат нищо общо с него.

Една коледна вечер те си поднасят подаръци и младежът я запитва: "Знаеш ли, тази мисъл не ми дава мира... Защо си толкова добра към мен и защо ми помагаш толкова, след като аз ти причиних толкова мъка?"

А майката отговаря:

"Помниш ли какво ти казах на процеса? Казах ти, че един ден ще те убия. Е, направих го. Онзи, който ти беше тогава, вече го няма, аз го убих. Този, който седи пред мен, е съвсем различен човек. И сега аз отново имам син. Ако не бях ти простила и бях продължила да те мразя, сега и двамата щяхме да страдаме, вместо да сме щастливи. Аз ти простих отдавна, време е и ти да си простиш."

Подбра: Hrisi Perfanova, Чикаго, САЩ


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

неделя, 26 февруари 2012 г.

Крайно глупаво е да се насажда съзнанието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците

Отдавнашна публикация в блога на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, именно публикацията Покана за дискусия: Дали турците ни са виновни за всичко – или по-скоро ний самите най-вече сме си виновни? гледам е предизвикала многоназначителна реакция. Някой човек, с име Методи Захариев е направил дълга извадка от книга, в която се представя "погрома над тракийските българи през 1913 г.", явяващ се зверство, изтребление, геноцид и пр.; разбира се, всичко завършва с крайно яростно, но и тъпичко патриотарско изявление, което предизвика моя коментар, който можете да прочетете по-долу:

Та, наистина, жесток, варварски геноцид, за който наши продажни журналисти и историци като Златко Енев от „Либерален преглед”, проф. Андрей Пантев от БКП, доц. Иво Христов от Пловдив, Теодора Бакърджиева от Русе, платени от Берлин, Анкара и Вашингтон, днес изобщо не отварят и дума. Напротив, те хвалят тази азиатска дивашка държава Турция, че се била „европеизирала”! Да, вълкът козината си мени, но нрава не, така че народът е казал много точно: на турчин вяра да нямаш!

Ето какво се наложи да напиша аз по повод на горното; смятам, че е необходимо да се реагира когато от гардероба се вадят и размахват разни грозни скелети на миналото, та белким бъдат насъскани едни срещу други не само отделни, податливи на манипулации и лековерни хора, но дори и цели народи; ето моя коментар там:

Това е минало. Трябва да го знаем, но не трябва да допускаме миналото вечно да трови настоящето ни. Каква е идеята на този текст: да отмъщаваме, да се мразим вечно с турците, или отново да почнем се избиваме взаимно? Не виждам смисъл в това: случилото се в миналото не може да се промени, умрелите и загиналите не могат да се съживят. Трябва да привикнем да живеем с уроците на миналото си, които са именно за това да не допускаме същите грешки или престъпления. Ако някой ни насъсква да правим същите грешки и престъпления, такъв не ни желае доброто, той иска още да страдаме, по възможност вечно.

Не може днешните турци да бъдат обвинявани за деяния на техните деди; никой не носи вина за това, което дедите му, в съвсем други епохи, са сторили. Крайно глупаво и злобно е да се насажда съзнанието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците; няма вечни врагове и няма вечни приятели. Който живее със злобата, ненавистта и жестокостта, характерни за минали епохи, такъв е изцяло чужд на водещите тенденции на съвременната епоха, която ни дава шанса да се променим в една съвсем друга, благородна, добра, човечна посока и основа. Да гледаме на другия човек, пък макар и съвсем различен, като на наш приятел, не като на наш враг.

Лоши хора има сред всички народи по всяко време, но това не значи, че лоши са и народите като цяло, от които произхождат тия лоши хора. За щастие, добрите хора винаги са мнозинство, което именно и е причина за това ние, българите, и то в най-тъмни и сурови времена, въпреки всичко все пак сме живели цели 5 века заедно с турците и сме оцелели; не сме се изклали, както щеше неминуемо да е станало ако лошите, злобните, мразещите хора всред двата народа бяха мнозинство. Доброто винаги, в крайна сметка, удържа победа над злото – така било, така е, така и трябва да бъде завинаги. Трябва да се живее, а с ненавист, със злоба, в желание за отмъщение не може да се живее – или се живее жалко, недостойно, бих казал тъпо.

Не е и християнско това; с ближния трябва да се сближаваме, а не да се отдалечаваме; трябва да обичаме, а не да мразим ближния си. Нито една религия не учи хората на това да вършат зло. Крайно безотговорно и злоумишлено е да се разделят хората на религиозна основа и, примерно, да се твърди, че мюсюлманската религия, ислямът, учи хората да правят зло. Това не е вярно, това не е истина, това е проява на религиозен фанатизъм, който поражда страшни злини, способни да съсипят живота и бъдещето на цели народи. Нека да опитаме да сме поне малко по-мъдри, извлекли цялата мъдрост, на която историята ни учи; нека не бъдем такива, за които е вярно това, което пише Хегел:

Изучаването на история ни учи предимно на това, че хората нищо не са научили от историята си.

Така е било, така е и сега, но така не бива да продължава винаги. Ето, германците, примерно, помъдряха като народ, учейки се от опита на злощастната си история в толкова тъжния ХХ-ти век. Съвременният турски народ пък е изключително мъдър и великодушен народ, който всеки с ръка на сърцето може да го признае ако е общувал повече с турци; има в съвременна Турция всякакви хора, но там има и много демократично мислещи и толерантни, там има твърде много човечни хора. В защита на турската демокрация в Анкара, Истанбул и Измир милиони хора са излизали на демонстрации. Та тия, дето се опитват да ни насъскват едни срещу други, именно българи срещу търци и турци срещу българи, по този начин просто избиват свои най-сериозни личностни и психологически проблеми и комплекси, т.е. мъчат се да избиват, да компенсират непълноценността си. Личността с богата душевност няма как да дегенерира до нивото на злобен комплексар, дето насажда злоба и ненавист към други хора само защото те били, представяте ли си, представители на друг народ или на друга религия.

Преди време животът ме срещна с един млад човек, турчин, който, оказа се, е твърде образован в религиозно отношение, има духовно образование и, както се разбра, работи нещо в муфтийството или джамията в Пловдив. Аз съм човек-християнин и българин. Проведох много интересен разговор с него и открих, че по нито един съществен въпрос с него нямам принципни различия. Това е твърде одухотворен, поразително мъдър за възрастта си човек. Неговата религия го е направила такъв. Давам само един пример. А простаци, злобари и фанатици има всред всеки един народ, ала ще допуснем ли тъкмо те да ни служат за пример, достоен за следване?!

Тая надъханост едни срещу други на религиозна почва, която води до такива беди цели региони на света, примерно, Афганистан, Кавказ, Индия-Пакистан и пр., трябва и може да бъде надмогвана само ако по-интелигентните, духовно развити хора в средите на различните народи и религии обединят силите си, щото семената на злото да не попаднат на добра почва и да не пуснат корени в човешките души. Оставим ли не други, а простаците, духовно ограничените хора да дирижират нещата и да налагат своята ограниченост в отношенията помежду ни, добро няма да видим. Тази е мисията на духовно издигнатия и мъдър човек: да пръска духовна светлина, която ще изпепели семената и корените на злото, що тровят душите на човеците. С такива мисли ме обогати разговора с този млад човек, мюсюлманин, работещ нещо в Джумая джамиси в Пловдив или в Пловдивското мюфтийство.

Който използва религиозни мотиви за да сее ненавист между хората, такъв работи в крещящо противоречие с духа на всяка една религия; подобно поведение не може да си го позволи истинския варващият, духовно издигнат и просветен човек. Всички хора сме братя и сестри, живеем в един дом, това е нашата планета, имаме един баща, това е Бог, на когото, макар че сме му дали различни имена – Йехова, Христос, Аллах и пр. – именно сме деца; сме негови любими деца, щото родителят обича еднакво всичките си дема; как тогава да можем да допускаме кръвни братоубийствени вражди, и то не кога да е, не в безпросветните и тъмни времена преди векове, а днес, в XXI-век?! Това не бива да бъде допускано. Само неверници, хора, нямащи отношение към духа на всяка една религия, могат да си позволят да използват религията за земни, непристойни политически цели, т.е. да сеят ненавист между хората на религиозна, верска почва, което именно означава, че са вдъхновявани от користни, несъвместими с духа на вярата прозаични, суетни и користни цели.

Вярата чисти и унищожава злото от човешките сърца, тя облагородява духа на човеците. Фанатик на “вярата” става оня, който, собствено, няма отношение към истински съкровеното на самата вяра. А то е: Бог е един, ние сме негови деца, трябва да обичаме Родителя си, а пък тази любов към него ще доведе дотам да обичаме и ближните си, сиреч, нашите братя и сестри. Това е. Просто е. Всичко друго е злоба. Нямаща нищо общо с духа на вярата и на религията – независимо каква е тя.

Затуй ония, които са вдъхновявани от бесовска ненавист към ближните и зоват към отмъщения и братоубийства, такива служат не на Бога, а на Сатана.

Наистина, крайно глупаво е да се насажда съзнанието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците. Помислете малко. Ние и "вечни приятели" нямаме. Казвам това, щото теорията, че наши "вечни врагове" са турците, върви ръка за ръка с теорията, че наши "вечни приятели" са руснаците, т.н. "братушки". Да, обаче ето нещо, което разклаща тези теории до неудържима степен: как е възможно в последния един век да сме видели толкова много зло тъкмо от "вечните си приятели" (СССР най-вече, но и не само), а в същото време от "вечните си врагове", именно турците, изобщо да не сме видели никакво зло в този същия един век?!


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 25 февруари 2012 г.

Родителите трябва да имат пълна свобода при избора на образование на своите деца

Онлайн-родителски комитет в защита на родителите

СТАНОВИЩЕ на Родителски комитет Относно Проектозакона за предучилищното и училищното образование

На вниманието на:

Г-н Сергей Игнатов, Министър на образованието, младежта и науката
Г-жа Цецка Цачева, Председател на Народното Събрание на Република България
Г-н Огнян Янакиев, Председател на Парламентарна Комисия по образованието, науката и въпросите за децата, младежта и спорта

Ние от Родителски комитет, като неформална организация, активно защитаваща правата на българските родители и деца, се обявяваме срещу прибързаното приемане на Законопроекта за предучилищното и училищното образование, като настояваме вече публикуваният на сайта на МОМН готов вариант на текста да бъде предложен за широка обществена дискусия с участието на родители, граждански организации и широки обществени групи.

В настоящия вариант на проекта в чл.8, ал. 1 присъства текстът: „Предучилищното образование е задължително от учебната година, която е с начало в годината на навършване на 4-годишна възраст на детето“, в който, според нас, именно формулировката „задължително“ трябва да отпадне.

Ние считаме, че този акт, освен че представлява своеобразен диктат върху правото на личен избор от страна на родителите и грубо потъпкване на ратифицираната от РБ Конвенция за защита правата на човека; той подлага на реална опасност психическото и емоционално здраве на децата, тъй като, щом детето трябва да тръгне на предучилищна в годината на навършване на четири години, предполага се, че ще има и деца, които когато започва учебната година, все още няма да са навършили четири години, т.е. ще бъдат на три.

Това е едно съзнателно игнориране и незачитане на мнението на родителите.

Притеснителни за нас са и мерките, предвидени в административно-наказателните разпоредби срещу родители – глобите. Настояваме те напълно да отпаднат.

Настояваме да отпадне и чл. 344, ал.1, който гласи: „Наказват се с глоба, съответно с имуществена санкция от 1000 до 5000 лв., физически или юридически лица, които: организират и провеждат, без да са получили разрешение или без да са открити при условията и по реда на този закон, дейности по отглеждане, възпитание и обучение на деца от 3-годишна възраст до постъпването им в 1 клас с цел осигуряване на подготовката им за училище в съответствие с държавния образователен стандарт за предучилищното образование и/или с цел издаване на документ за завършена предучилищна подготовка.“

В Проектозакона е записано: „Участниците в образователния процес са децата, учениците и педагогическите специалисти. Институциите в системата на предучилищното и училищното образование са детските градини, училищата, центровете за подкрепа за личностно развитие и специализираните обслужващи звена. Участниците в образователния процес и институциите партнират с родителите, общините и с други заинтересовани страни.“

Това означава, че родителите дори не са упоменати като равноправни участници в образоването на своите деца, те трябва единствено да се надяват да им бъде предложено партньорство.

Ние считаме, че родителите трябва да имат пълна свобода при избора на образование на децата си.

Обявяваме се за свобода и широки възможности за регистрация на отделни образователни институции, което би дало шанс на чуждестранни такива да получат достъп до българския пазар.

Според нас разчупването на строгия държавен контрол върху образованието може да се превърне в ясен гарант за една нова посока, в която е поела нашата страна – към истинската демократичност!

1.Родителски комитет – София, Петър Пеев
2.Гражданско сдружение “Асоциация общество и ценности”, Стоян Георгиев
3. Граждански форум за защита на детето и семейството, Петър Вълков
4.Фондация "Мост на любов", Иво Койчев
5.Фондация "Възможности за всеки", Радослав Илиев
6.Сдружение "Нови хан - Европейско селище", Огнян Чипев
7.Форум за съвременно образование, Ваня Ангелова
8.Сдружение "Справедливост 21", Елена Дянкова
9.Спортен клуб „Мишън“, Атанас Петров


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Времето, в което Царство България беше на равна нога с останалата част от Европа



Нека помним историята си и да се гордеем с доброто, истински славното в нея!

Протест против стахановския недемократичен начин за налагане на обществото на новия проект за Закон на училищното образование

ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА Г-Н РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ

КОПИЕ: До Министър-председателя на Република България г-н Бойко Борисов

Относно: Стахановския недемократичен начин за налагане на обществото на новия проект за Закон на училищното образование

Уважаеми Господин Президент,

Пиша Ви във връзка с един крайно тежък и важен човешки, обществен и държавен проблем, който продължава да се развива в съвсем неблагоприятна посока. Когато Вие бяхте само кандидат-президент, т.е. по времето на изборната кампания, моя милост като гражданин Ви написа една поредица от писма, в които изложих претенциите си, та евентуално да отдам за Вас своя глас на изборите; тогава Вие (или Ваши сътрудници) ми отговорихте на два пъти, в резултат аз дадох гласа си за Вас, но заявих, че на това основание, пак като гражданин, се чувствам длъжен да информирам своя Президент за ония сериозни проблеми, които трябва да се решават без отлагане. Ето, сега става дума за точно такъв проблем. Проблемът касае сфера, в която аз самият работя вече почти 30 години, което и показва, че имам погледа и позицията спрямо тежките проблеми; става дума за все по-влошаващата се ситуация в българското образование.

В годините на славния и епохален български преход от комунизъм към демокрация, т.е. към съвременни норми на човешки отношения в българското общество, единствената сфера, която все още продължава да си стои капсулирана и по същество нереформирана, е сферата на българското образование. Цялата енергия тук беше насочена към "надуването на свирката", т.е. не за реални промени, а към говоренето за някакви илюзорни и хипотетични промени, към провъзгласяването на "най-нови кардинални поврати" и "генерални линии", към някаква фиктивно-митична "демократизация", "модернизация" и прочие. Причина за запазването на печалното статукво е една: положението в тази сфера се е дирижирало и продължава да се дирижира от такава ретроградна и консервативна сила, каквато е всевластната образователна бюрокрация. Тази сила е ретроградна, понеже поставя своя себичен, користен, групов или съсловен интерес над общодържавния, обществения, човешкия интерес изобщо. В резултат на това образователната бюрокрация, за да угоди на своето тщеславие и за да продължава да се упойва от своята всевластност, не прави друго, освен да пречи, да вреди и да разваля. В тази светлина аз приемам и пръкналия се тия дни най-нов проект на Закон за предучилищното и училищно образование (като искам да отбележа, че даже и самото наименование е негодно; човек се пита, а "задучилищното" образование защо са го изпуснали?!).

Този проект за най-нов закон свидетелства за едно: че настоящият екип на Министерството, който го е сътворил, начело с Министъра Сергей Игнатов, изцяло се е поставил в услуга на интересите на същата тази образователна бюрокрация, която е главната пречка в толкова задушната сфера на българското образование най-сетне да лъхне свежият въздух на промяната и на свободата. За жалост, оказва се, че Министърът и неговият екип нямат съзнанието, че са длъжни да обслужват единствено общия човешки, т.е. обществен и същностен държавен интерес, а са се превърнали в нещо като трансмисия за прокарването на интереса на бюрокрацията, което и означава, че същностна промяна в тази сфера не може да се очаква. Становището на много граждански сдружения - виж, примерно, позицията на Движение за либерализация на образованието - подкрепя тезата, че в новия Проекто-Закон се съдържат само само външни, демонстративни, сиреч неработещи палиативни мерки и полумерки, докато в същото време същината, смисълът, идеята на този проект е една: да се запази непокътнат монопола и дори терора на всевластната образователна бюрокрация над всички реални участници в системата, като се почне от учениците и учителите и се стигне до родителите.

Оказа се, за което това поведение е ярко свидетелство, че наистина най-големият страх на тази същата бюрокрация е: не дай си Боже в сферата на образованието да се зароди автентичен живот, който е възможен единствено на почвата на свободата! Не дай си Боже участниците в процеса да се почувстват суверенни, сиреч, свободни човешки същества и граждани - щото тогава, разбира се, всевластието на бюрокрацията ще отиде по дяволите! Защо е този панически страх и трепет на бюрокрацията ли? Ами ето затова: защото свободата в сферата на образованието, сиреч разкрепоставянето на човешката - творческа и съзидателна! - енергия на участниците в процеса ще направи нея самата, именно бюрокрацията, съвсем излишна и непотребна! Тази е тайната, тази е същината, която обуславя законовите еквилибристики, които министерската образователна бюрокрация е сътворила и този път!

Същевременно, за да не би обществото да усети и разконспирира цялата далавера, Министерството, Министърът и неговите подгласници наложиха един изцяло стахановски начин за "обществено обсъждане" на предлаганите "промени". Организират се добре режисирани пресконференции и лъскави обсъждания с предварително поканени участници, на които хорово се пеят оди за неръкотворната мъдрост на Министъра и на неговия екип. Цинизмът и подлизурството пред властимащите и този път е на висота. Хората, които имат същностно и принципно различна позиция на такива обсъждания не се допускат, пред тях най-нахално затръшват вратите. Предполагам, че цялата тази суматоха е да не би, не дай Боже, да се пробуди гражданското общество и да окаже длъжния, така потребния отпор на поредния безобразен произвол на самозабравилата се бюрокрация.

Убеден съм, че по същия стахановски начин се предвижда Законът да бъде пробутан и в Парламента. Това обаче не бива да бъде допускано. Ето защо апелирам към Вас, уважаеми Господин Президент, като институция, призвана да защищава коренния интерес на народа и затова избрана пряко от него, да заемете решителна позиция против подобни игрички на министерската бюрокрация. Вярвам, че благодарение на Вашата намеса ще бъде осуетен един сценарий, от който обществото само ще загуби, а ще спечели единствено тъкмо консервативната сила, нямаща интерес в сферата на българското образование да настъпи коренна, качествена, същностна, т.е. истинска, действителна промяна.

Промяна и дори революция, която ще отприщи човешката творческа енергия, потенциала на цялата нация. Смятам, Господин Президент, че съвсем не се налага да Ви убеждавам и че Вие сам разбирате какво кардинално важно, решаващо значение за живота, просперитета и бъдещето на нацията има образованието. Затова е престъпление дори сега, вече на 23-та година от раждането на младата българска демокрация, да се примиряваме с това безобразие, именно, в сферата на образованието да продължава действа необезпокоявано една непродуктивна административно-командна, по същество сталинистка система, която е довела дотам, че образователната сфера и днес се върти на празни обороти, т.е. пропилява и погубва личностния, духовния, творческия потенциал на цяла една нация. Това в условията на европейска и демократична България, каквато се стремим да бъдем, повече не може да бъде търпяно. Защото щетите са неизчислими. Нацията ни бива обричана на вечна бедност и унизеност ако българското образование не "проработи" най-сетне. Което може да се случи само ако прокудената след 1944 година свобода не се завърне най-сетне отново в него.

Силно обезспокоените от този развой на нещата експерти откриваме, че проекто-Законът крещящо нарушава норми и разпореждания на самата Конституция. Да не говорим за духа на модерното световно, в това число и европейско разбиране за това какво следва да се случва в една толкова крехка и деликатна сфера на духовен живот, каквато по начало е образованието. Не бива да куцукаме след света, изостанали от съвременните тенденции в образованието поне с 60-70 години. Ето защо, уважаеми Господин Президент, се налага незабавно да реагирате, та, първо, да се проведе една истинска, а не добре режисирана мнима дискусия по проекто-Закона, а на тази основа, след критичното осмисляне на неговите постановления, да се избере оня вариант, който наистина отговаря на коренния интерес на младите хора в България от качествено и модерно образование.

Вярвам, че ще се възползвате от конституционните си правомощия да се произнесете публично по повдигнатия в Писмото проблем, което ще има несъмнен ефект, та някои среди най-после да мирясат и да се вразумят. И да кандисат да не пречат повече на ония процеси в образованието, които самият живот, самата реалност изисква и налага. Настоявам като български гражданин моят Президент да не показва индиферентност по един толкова значим за живота на нацията ни проблем.

С уважение: Ангел Грънчаров (преподавател по философия, главен редактор на философското списание ИДЕИ, ръководител на Център за развитие на личността HUMANUS, създаден през 1994 г., координатор за Пловдив на Движение за либерализация на образованието)


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Колективно малоумие около "обсъждането" на проекта за Закон училищното образование

Празният десен ъгъл на кръглата маса

Явор Ганчев

Има една история от времето на WWII - за едно нецивилизовано племе, до което по стечение на обстоятелствата достигнали военните действия. Известно време там се получавали провизии и други чудеса от цивилизацията със самолетите, които обслужвали близката военна база. Войната свършила, базата се закрила, самолетите престанали да кацат и да носят блага. Тогава диваците построили всичко от дърво и камък - летище, писта, дори дървен самолет - и зачакали боговете да се върнат със своите подаръци.

Българското образование представлява подобна структура. Имаме училища, имаме ученици, имаме учители. Имаме даже и министерство на образованието. Как може тогава, при положение, че сме си построили всичко, което някъде по света носи образование, 40% от завършващите училище да имат функционална неграмотност (четат, но не разбират)? На фона на този безспорен статистически резултат, стратегическата цел е да се обхванат всички деца от 4 до 16 г. в училищната система, както и да се предотврати ранното отпадане от системата - тоест всички вярват, че причината боговете да не се върнат с прекрасните си подаръци, е че не всички диваци са се събрали около дървения си самолет в очакване чудото да се случи.

Свидетели сме на колективно малоумие, израз на което беше и днешната кръгла маса в Народното събрание за обсъждане на проекта за Закон за предучилищното и училищното образование. В течение на повече от 3 часа бях свидетел на нещо, което мога да оприлича само на партийно събрание, на което членовете на колектива гласуват благодарствено писмо до Политбюро за поредните тезиси на Партията и декларират своето щастие, че са водени от мъдростта й. Не преувеличавам, поне петима от изказалите се казаха, че този проект ги прави щастливи. Моята лична кулминация (в смисъл на силен импулс да се гръмна) се съдържаше в изказването на шефа на съюза на работодателите, който след комуняшкото клише, че децата са най-ценния капитал на държавата,´и благодари, на държавата, че най-накрая му го е предоставила!

Аз искам да попитам, кой закон и коя конвенция обявяват човешките същества за капитал или ресурс? Но хората искрено вярват, че държавата е източник на всички блага, в т.ч. образованието, затова не само позволяват, но и са благодарни, че държавата е узурпирала правото на гражданите на образование, гарантирано в чл 53 на Конституцията, като вместо да създава условия за свободното му развитие, каквото е задължението й по чл 23 на същата Конституция, тя налага институционализиране без алтернатива.

При това положение образованието няма да се появи в системата на образованието нито с всичките пари на държавата (които не са нейни), нито ако всички деца се затворят да учат насила от майчината гърда до сватбата, ако и това да е повелята на Големия брат от ЕССР. Образованието ще се появи тогава, когато то отново стане гарантирано гражданско право на децата, упражнявано в тяхна полза от техните родители, а не от държавата. Това означава истинска свобода за децата и родителите при вземането на образователните решения - пазарно разнообразие от автономни и конкурентни образователни институции, публични (държавни) или частни; образователни стандарти за качеството на образованието на изхода, а не за контрол на процеса на обучението и на образователното съдържание; допускане на независими от държавата сертифициращи системи за валидиране на етапите на образованието, без оглед на възрастта и формите на обучение.

Качественото образование ще се появи когато се сложи край на държавния монопол на образованието - не на обществения контрол на образованието, а именно на държавния монопол в предоставянето на образователната услуга. Излишно е да казвам, че нито един представител на "гражданското" общество днес не направи и най-малък намек в тази посока. Както и че най-малко споменаваната дума, отново, беше думата "родители".


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

петък, 24 февруари 2012 г.

Нова, и при това още по-основателна критика на антибългарските теории на философа А.Грънчаров, който като капак се оказва, че не е българин, а... шоп!

Както сами ще констатирате съвсем скоро, статията ми от оня ден под заглавие Какво е Левски за нашата национална свяст изобщо е разгневила твърде много хора, в това число и моя уважаван редовен, ала анонимен опонент. Което означава, че съм постигнал целта си, която беше: да разгневя колкото се може повече хора. Понякога се налага да сме гневни, и то не като поза, а истински, с цялата си душа и сърце. Въпросът е срещу кого насочваме гнева си: ако го насочваме срещу някой си, който ни гневи, а забравяме за същината на проблема, пораждащ гнев ни, нещата изобщо и съвсем не са поставени на адекватната почва.

Прочее, много често се налага да се гневим предимно на самите себе си, т.е. ако насочим гнева си в подходящата, във верната посока, ще изпитаме и нещо като терапевтичен ефект, което е и целта; но за жалост, у нас това последното е съвсем рядка възможност. От десет не, а от сто дерета вода ще доведе вода нашенецът, само и само да обоснове априори съмнителната теза, че "ний, прочее, сме си много добри, кусури немаме, ний сме нещо като малки вироглави богчета", които обаче, неизвестно защо, въпреки всичките си таланти и несъмнения си бабаитлък в крайна сметка в историята са постигнали едно нещо: все се "минават", все са прецакани! Е, и най-бедни и най-унизени сме, а при това сами не съзнаваме унизеността си, което вече е фатално. С тия предварителни бележки - друг път, ако имам време и настроение, мога да отговоря и по-съдържателно - публикувам изцяло критичните мнения на моя така любезен редовен опонент, а също и, чини ми се, и на други хора, които са възроптали срещи мислите, които съм дръзнал да изкажа и напиша; ето за какво става дума:

Без да навлизам в подробности ще кажа, че цялата тази нихилистична тирада е абсурдна. Според Ангел Грънчаров излиза, че няма народ по-долен, по-прост и по-низш на земното кълбо, а може би и в цялата Вселена от българите, които обаче същевременно по някакво чудо са успели да родят най-светлата и възвишена личност на всички времена и народи и на цялата Вселена – Васил Левски. Ангел Грънчаров всяка година използва Левски за аналогични яростни словоизлияния, с които заклеймява и порицава българите и не ще да слуша и не възприема никакви контрааргументи. За съжаление клишетата и митовете за българите и българската история и българско-балканските комплекси са дълбоко залегнали и в неговото съзнание и психика.

Съвсем ясно е, че подобни полярни, крайни оценки са несъстоятелни – нито българите са толкова лоши и пропаднали, нито Левски е в такава степен светла и неопетнена личност, както обикновено ги представят. Светът не е черно-бял, а е много по-сложен и комплексен и най-вече един философ би трябвало да е наясно с това. Истината не е непременно в аристотеловата среда, но оценките ни за света, събитията и личностите трябва да са балансирани и не бива да са продукт на замъглено от емоции съзнание.

Ако Наполеон е еманация на френския дух, горко на французите. Французите със сигурност имат и по-достойни за уважение личности. Наполеон наистина донася модерен дух, право и ред на Европа, но същевременно е отговорен за смъртта на няколко милиона французи и европейци.

Самият факт обаче, че българите са направили от Левски национален герой, говори нещо за манталитета именно на тези българи, защото може да се аргументира и обратно: ако българите бяха такива, каквито смята Ангел Грънчаров, нямаше да направят Левски национален герой и нямаше да го смятат за еманация на българския дух, а щяха да се възхищават на Димитър Общи или на жената на Каравелов, която изглежда е била руска агентка и нейните показания май са били решаващи за смъртната присъда на Левски.

Интересно е, че Ангел Грънчаров се възхищава на Левски и Ботев, но не приема сепаратистките движения и лидери днес по света – баски, каталонци, кюрди, корсиканци, шотландци, ирландци, косовски албанци, чеченци и т.н., понеже не подкрепял „терористи”. Ботев и Левски били, разбирате ли, борци за свобода и национална независимост, но Абдулах Йоджалан, виж това е друго, той си е терорист. А може би това също е показателно за българската психика, на която носител е и Ангел Грънчаров: ние нали се освободихме (да се обадя тук, понеже опонентът ми бърка твърде прозрачно: не се освободихме, а се оставихме друг да ни освобождава; разликата между двете е от небето до земята! - бел. е моя, А.Г.), а другите не ни интересуват, те най-добре да си кротуват и останат под робство.

Колкото до гроба на Левски, Ботев и т.н. – ами дай пак да възродим споровете отпреди 1989 г. на Хайтов и пр. Ясно е, че няма как да се знаят гробовете на всички борци за свобода по света по силата на историческите обстоятелства. Не е ясно и дали това е чак толкова важно. На много големи исторически личности от по-ново време гробовете също не са известни. Да не говорим за античността, от която няма нито един запазен гроб. Къде са погребани древногръцките философи и политици? Къде са гробовете на Аристотел и Платон? Къде са римските императори? Къде са повечето български владетели? Къде са гробовете на Моцарт и Шилер? Къде е гробът на унгарския национален герой Шандор Петьофи?

Защо например не знаем къде е гробът на Ботев? Ами ето защо:

Из книгата на Иван Ангелов “От Козлодуй до Камарата”, Народна просвета, София 1962

„… Стъпил върху камъка, изправен в цял ръст, обърна с лице към изток, той впил поглед през Йолковица към Крушовишкия извор, където били мнозинството четници. В този миг гръмнала пушка, Ботев паднал смъртно ранен, ударен в гърдите от вражески куршум, и издъхнал, без да продума... Смъртта на Ботев била мигновена... Настъпила зловеща тишина... Апостолов и Обретенов снели револвера, сабята, далекогледа, окървавената карта на “Европейска Турция”, която войводата носел във вътрешния джоб на куртката, компаса, чантата с кореспонденцията, часовника, златния пръстен, портмонето, калпака. Турците не трябвало да познаят жертвата!

Трупът на убития войвода покрили със зелени храсти и групата бързо се изтеглила да догони четата... Тялото на Ботев, оставено на югоизточния склон на Камарата над падината Йолковица, станало плячка на орли и диви зверове... Така се сбъднали думите на поета...”

Тук Ангел Грънчаров, верен на народопсихологическите си възгледи, разбира се, ще каже, че не турски, а български куршум, напр. от Обретенов, е прострелял Ботев. (Прочее, не е съвсем любезно опонентът ми да влага свои, при това преднамерено глупави думи в моите уста; не съм ням; ако има нещо, сам ще го кажа, а не е коректно той да говори с моите уста, напротив, нагличко е! Бел. моя, А.Г.) Няма как българин-предател да не е виновен. Между другото на Камарата над Йолковица наистина е имало пререкания за по-нататъшната тактика на четата, но от това не следва, че по време на разпрата Ботев е бил убит от друг четник.

За психологията на българите обаче много повече според мен говорят следните редове от (бай) Димитър Маринов, един незаслужено позабравен историк и краевед, който в своята книга “История на град Лом и Ломска околия” пише за освобождението на Лом 1878 г.:

„Като сравних това поведение на нашия селянин и гражданин с поведението на френския селянин и гражданин по време на френската революция, нека ми се забележи, усетих една национална гордост. В нас беше станало едно политическо петвековно крупно променение: променил се беше режимът петвековен, и нито едно убийство, нито едно насилие над турците или над турските шпиони и народни изедници, макар че както в града, така и селата владя десетдневно безвластие...”

Интересен епизод от сръбската история:

Георги Петрович, по прякор Карагеорги. На народен събор в Орашац Карагеорги е избран за водач на въстанието. Като строг и последователен лидер Георги Петрович печели авторитет сред народа и сръбските първенци. След подписването на Букурещкия мир от 1812 година ситуацията в Смедеревския санджак се променя и през следващата година Карагеорги бяга в Австрийската империя, като през 1816 се присъединява към въстаниците от Филики етерия в Гърция. През 1817 пристига тайно в санджака и се договаря с Милош Обренович да действат заедно в продължаващата борба, но княз Милош нарежда да го убият през нощта на 13 срещу 14 юли 1817 година в село Радоване, Смедеревско. Отсечената му глава Обренович праща в Цариград като доказателство за смъртта на водача на въстанието.

Между другото гърците, доколкото знам, са забранили да се тематизират и проучват предателствата по време на гръцката освободителна борба, за да не се петни паметта на участниците.

Но Грънчаров ще си припява вечно за малодушието, продажността, страхливостта, стадността и т.н. на българите.

И въобще: не си създавайте кумири, вкл. и в лицето на Левски. Руският физик-антирелативист, т.е. критик на Айнщайн и неговата теория на относителността, която и според мен наистина е несъстоятелна, Олег Акимов пише в своята статия „Эйнштейн и Ленин — два божества ХХ столетия” следното:

„Историк науки не имеет право кого-либо обожествлять. Если биография начинается с пафосных слов: «Такой-то — гениальный мыслитель...» или «такой-то — величайший ученый современности ...» и т.д., дальше можете закрыть книгу, так как данный автор находился не в той интеллектуальной форме, какая требуется для объективного исследования. Возможно, он преследовал какие-то ненаучные цели или, как говорили в советское время, узкопартийные интересы. В любом случае он не справился со своей задачей и не понял элементарной вещи: всякое возвеличивание ученого автоматически приводит к обострению борьбы вокруг его учения. Обязательно найдутся критики, которые не только не согласятся с высокой оценкой заслуг прославляемого, но и отыщут у него множество ошибок. В ответ автор панегириков и хвалебных од, закрывая глаза на истину, предпримет всё от него зависящее, чтобы защитить свой объект обожания от осмеяния и поругания. На кого он будет опираться, тоже известно: на толпу невежд, которую он успел переманить на свою сторону. Никто из поклонников не станет выслушивать критические аргументы по существу, всех будет возмущать сам факт неуважения и посягательства на авторитет, нежелания признавать кумира, что будет расценено как оскорбление добропорядочного сообщества, создавшее этот культ. Того, кто не блюдет святых заповедей и нарушает установленные законы, фанатики разорвут на части. Вокруг обожествленных личностей пролилось больше крови, чем за богатства, города и земли вместе взятые.”

Това се отнася не само за учените, но и за историческите личности въобще. Наивното преклонение пред когото и да било е контрапродуктивно за издигнатите умове. Виж, не и за тълпата, на нея и трябват идоли и кумири и те трябва да й бъдат дадени. Но Грънчаров има претенцията, че не е от тълпата.

Между другото Айнщайн няма гроб, по негово желание прахът му е разпилян в морето.

Във връзка с това още:

„Комплексите на българите тежко обременяват историческата памет - митове, легенди и съмнителни икони населяват историята им. За изграждането на тези комплекси основна роля изиграва няколковековното османско владичество, смята проф. Пламен Цветков. Историческата памет на българите до голяма степен е обременена от комплекса за малоценност. За изграждането на този комплекс основна роля изиграва няколковековното османско владичество върху българските земи… Доста конфузни сведения за личностите и делата на редица така наречени „икони" в българската национална история са заключени със стоманени табута, които най-после трябва да бъдат премахнати, смята професор Цветков. За Васил Левски, например, който при цялата си демократичност създава тайна полиция, а тя съвсем не си поплюва с предатели и шпиони и извършва редица екзекуции. Като черна статистика те са нищо пред касапницата в редовете на ВМРО, но историческият факт си остава.

Професор Цветков цитира и друг позорен акт в българската история - с уговорката, че той все още чака своето окончателно потвърждение: в процеса срещу Васил Левски решаващите доказателства са подхвърлени на турските власти не от кой да е, а от жената на Любен Каравелов, която впоследствие се оказала руска шпионка.”

Цитат от Грънчаров:

„... щото той (Левски) съвсем не е подкрепен от огромните слоеве от народа”

Какво значи това? Първо, РЕВОЛЮЦИИ И ВЪСТАНИЯ ВИНАГИ И НАВСЯКЪДЕ СЕ ПРАВЯТ ОТ МАЛЦИНСТВА. Второ, дори да е било така, че българите в своето мнозинство не са подкрепяли Левски, това е емпиричен факт, от който може да се извади само едно просто заключение: че хората към този момент не са го подкрепяли. Но нали това е задачата на лидерите – да пробудят хората, да ги въодушевят и увлекат след себе си. Все някога отнякъде трябва да се започне и Левски е започнал. Иначе няма да има нужда от лидери, хората ще са събудени и ще си правят всичко сами. Ако всички бяха събудени, Левски нямаше да е Левски, тогава всички българи щяха да са като Левски и той нямаше да е нищо особено. Не е въпросът да укоряваме българите, а да проучим защо не са последвали Левски – ако наистина не са го последвали, като не се задоволяваме с и не спираме до народопсихологията, а потърсим по-дълбоко обяснение.

По същата логика можем да се запитаме: ами защо преди Паисий българите не са знаели историята си? Ами защото това знание е било изгубено и забравено и все отнякъде трябва да се почне. Ама защо „чак” 1762 г., защо това не е станало по-рано? Ами защото така са се стекли обстоятелствата. Дай да укоряваме българите, че не са си спомнили историята си по-рано. А най-добре щеше да бъде изобщо да не я бяха забравяли, тогава нямаше да има нужда от Паисий. Всички щяха да знаят всичко и историята на Паисий щеше да е излишна.

Всичко това не е пледоария за идеализиране на българите. Те са такива, каквито са, с всичките си недостатъци, слабости и добродетели. Много по-важно е да разберем даден феномен или народ, не до го укоряваме или порицаваме.

И въобще във връзка с любимата на Ангел Грънчаров народопсихология има повече въпроси, отколкото отговори. Според него българите от 2012 г. са същите като тези от 1873 г. А дали са същите като в 1464 г.? А 1207 г.? А 681 г.? Народопсихологията абсолютно изначална и вечна ли е или подлежи на промени?

Защо шопите преди 1878 г. са смятани за „верни приятели на турците” (З. Стоянов) и предатели, а след Освобождението са най-добрите и най-храбрите български войници (Първа пехотна софийска дивизия – Желязната или Шопската дивизия), които в Балканската и Първата световна война се покриват с неувяхваща слава?

Между другото долнобанчани в широк смисъл също са част от Шоплука, виж тази карта. (Леле-мале, оказа се, че и моя милост сигур е шоп! Туй що значи, че не съм българин ли?! Помогнете, че не мога да разбера с какво тая карта помага за разбиванието на моите "антинародни" тези?! Аз виках навремено на майка ми в тумбака да иде да ме роди на по-прилично място, не в Шоплука, ама тя, горката, не ме послуша! И ето, сега станах за резил! :-) Бел. моя, А.Г.)

Захари Стоянов:

„Късно вечерта, когато бяхме слезли вече в друга една река, случайно излязоха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тракия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни приятели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни… За много неща ние ги запитвахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.

- Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи - говореха тия.
- С такива говеда ще имаме работа оттук нататък - забележи Бенковски. - Няма вече тракийците.

… За всеки случай ние не оставихме свободни тия божи създания да си отидат в селото, гдето щяха да ни предадат още на минутата на изходящия се там башибозушки забитин. Ние ги подкарахме с четата като говеда, да ги имаме под надзор поне през нощта. Докато не бяхме подминали още селото им, тия следваха да мируват, вървяха, накъдето ги бутнеме; но щом се подехме към планината, тия намериха сгоден случай и хукнаха през гората да бягат към селото си с такава бързина, щото белите им аби приличаха на байряци, каквито поставят инженерите, когато планират някое шосе. Един от другарите ни изгърмя подиря им, който макар и да не сполучи да удари някого, но малодушните шопи дотолкова се уплашиха да не би да станат зян душиците им, щото всичките в един глас ревнаха да плачат, като че да бяха полени с гореща вода. Двамина от тях можахме да хванем, които и вързахме с поясите им като волове и ги подбрахме с четата. Разбира се, че никак си нямаше мястото да гърмиме на това място близо до селото, но от нужда да спреме тия няколко души наши братя, които отиваха да ни издават.”

А в противовес на това:

„От качествата на печенегите шопите определено са наследили храбростта им. Още в Сръбско-българската война малобройните отряди, задържали на Сливница седемкратно надвишаващите ги сърби, са формирани главно от бойци от Шопско. Шопската дивизия е хвърлена - в деня на щурма на Одрин - в демонстративна атака срещу Чаталджа. Но шопите, тъй като не знаят, че атаката е демонстративна, превземат Чаталджа и тръгват към Цариград. А през 1916 г. Шопската дивизия превзема за два дни Тутраканската крепост и за 3-4 дни румънската столица Букурещ. Макар че малко трудно ги убеждават да минат Дунав. "Нечемe да газиме барата, много е глибока." Това е и единственият случай, в който шопите признават, че има нещо по-дълбоко от Искъра.“

Защо повечето български хайдути и национал-революционери са от Подбалкана и особено от Сливен – градът на 100-те воеводи? Защо не са от Добруджа или Поморавието? Дали народопсихологията на сливенци е по-различна?

Защо Априлското въстание избухва основно в Тракия, а не в Мизия? Защо мизийците не оказват на Ботевата чета очакваната подкрепа? Заради разликите в народопсихологията на тракийци и мизийци?

Защо евреите с изключение на въстанието във Варшавското гето рядко оказват организирана съпротива на Холокоста, а днес Израел има може би най-добрата армия на света за нейните размери?

A Стамболов преди 1878 г. е бил „Апостол” и може би след Освобождението е щял да остане на почит, но е имал неблагоразумието да остане, респ. влезе в политиката и стане министър-председател. А активната политика е нещо съвсем различно и там е невъзможно да останеш „светец”. Ако Левски беше живял и станал премиер, и той щеше да бъде оплют.

Последната акция на терориста-самоубиец с отвличането на ферибота, пресичащ Измирския залив и насочването му към остров Имралъ в Мраморно море (където излежава доживотната си присъда Абдуллах Йоджалан) говори за тотална смяна на тактиката на ПКК...

Kюрдите никога не са спирали да се борят за своята свобода. Ако мирният процес претърпи провал, борбата ще продължи без прекъсване. Кюрдският народ е избрал своя път - този на национално-освободителната революция. И никой, по никакъв начин, не може да ни откаже от него. Това трябва да бъде разбрано както от Турция, така и от нейните съседи.

Според CIA World Factbook, курдите формират приближно 20% од вкупниот број на население во Турција, или околу 14.000.000 (2008). Во 1980 година, Курдското општество во Турција е најголема малцинска група во Турција, и тие се поврзани како едно хомогено национално општество. Во периодот од 1930 до 1940 година, курдите во Турција биле категоризирани како планински турци. Таа класификација на курдите се променила во 1980 година.

Неколку размерни курдски востанија се случиле во 1925, 1930 и 1938 година, кои биле задушени од турските власти и повеќе од 1.000.000 курди биле насилно депортирани. Во тој период, сè до 1946 година курдскиот јазик, фолклор и имиња биле забранети во Турција. Во Араратското востание од 1930 година биле уништени голем број на курдски села, заедно со нејзините жители. Турската држава во време на овие востанија била подпомагана од СССР и Иран. Востанието било организирано од страна на курдската партија, наречена Којбун, која пак имала подпишано договор со Дашнаксутин (Ерменска револуционерна федерација) во 1927 година. До 1970 година, курдската левичарска партија по име Курдистанска социјалистичка партија на Турција, се противила на насилието и ги подржила граѓанските дејности и учеството на курдите на изборите. Во 1977 година, Мехди Зана, од истата партија победил на локалните избори во Диарбеќир. Во исто време се појавиле уште две организации: Национално ослободување на Курдистан и Курдска работничка партија.

Курдистанската работничка партија е објавена од САД, ЕУ и НАТО како терористичка организација. Според нив, тоа е етничка сепаратистичка организација која го користи насилието за постигнување на своите цели за создавање на независна курдска држава на некои делови од Југоисточна Турција, [Североисточен Ирак], Североисточна Сирија и Северозападен Иран. Во периодот од 1984 до 1999 година, оваа партија со турските власти била во постојани воени конфликти и безредија. Во тоа време, многу курдски цивили биле преместувани од Ван, Шернак и Диарбеќир во Западна Турција или Европа. Според некои податоци, се смета дека во периодот од 1993 до 1994 година има исчезнато околу 3.200 курди, кои биле тајно и масовно убивани од турските власти. Но ниту еден од извршителите на овие злосторства до ден денес не е обвинет ниту казнет. (Тъй и не разбрах шчо требе да сака и шчо кажува овой македонски бугарин, и думите му, признавам, ми звучат според поговорката "Нерде Ямбол, нерде Стамбул!", ама карай да върви! Бел. моя, А.Г.)

Ригас Велестинлис или Ригас Фереос, известен и като Константинос Ригас е гръцки революционер, поет и национален герой от армънски произход, един от първите представители на Гръцкото Просвещение и идеен предтеча на Филики Етерия.

Предаден от гръцкия търговец Димитриос Икономос Козанитис на 1 декември 1797 г., Ригас е арестуван от австрийските власти в Триест, книжата му са конфискувани и той е отведен във Виена. При ареста му той се опитва да се самоубие. Във Виена е разпитван и по споразумението между Австрия и Османската империя заедно със 7 негови другари - Евстратиос Аргенитис, Димитриос Николидис, Андониос Корониос, Йоанис Карадзас, Теохарис Турундзияс, Йоанис и Панайотис Емануил, е предаден на османския каймакам на Белград, където са затворени и мъчени.

От Белград Ригас е трябвало да бъде изпратен в Цариград на съд, но за да не бъдат спасени от приятеля му Осман Пазвантоглу по пътя, на 14 юни 1798 г. той и спътниците му са удушени и телата му са изхвърлени в Дунава. Последните думи на Ригас са:

„Посях добро семе. Идва часът, когато страната ми ще ожъне славните му плодове.“


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Абонамент за списание ИДЕИ