Истината ни прави свободни

събота, 30 ноември 2013 г.

Чувствам с всичките си сетива, че съм необходим на учениците, ето това най-вече ме крепи

По публикацията от вчера със заглавие Подивете се и вие на какви безпаметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата ѝ за защита на презряното статукво! се получи интересен коментар от една дама, която дълги години е работила в образователната сфера, в едно най-престижно пловдивско училище, т.е. е много близка до темата, освен това е човек с ясни и безкомпромисни нравствени принципи, т.е. е човек, чието мнение аз високо ценя; ето какво ми пише уважаемата г-жа Василева и по-долу също така можете да прочетете и какво аз ѝ отвърнах:

Мария Василева - учител каза: Здравейте, г-н Грънчаров! Тази ваша администраторка ме изумява вече! Загубих ума и дума, както се казва. Не съм срещала чак такъв директор, а съм работила при 7-8 директори на училища. Толкова злоба, изобретателност и бързина в съчиняване на обвинения, такова човеконенавистничество са рядкост дори в нашата безрадостна българска действителност.

Не очаквах такъв развой. Очаквах нещата да тръгнат в единствената правилна посока - диалог и колегиалност. Ама това, което се случва сега, е върхът на простотията, толкова е аморално, подло, цинично, низко. Така не може да се отнася който й да е към което й да е човешко същество!

Какви са тези срокове, които поставя, какви са тези нарушения - измишльотини за заснети видео-уроци?! А видео-камерите, които се поставят из училищата и улиците, не нарушават ли човешките права на детето?!

Била съм на стаж в Алианс Франсез в Париж. Там видео-уроци се използваха за усъвършенстване и квалификация на учители. Във Френския Културен институт във София чрез видео-уроци ни обучаваха да оценяваме нивото на владеене на чуждия език по новите европейски рамки. Чрез видео-уроци след това ни оценяваха за хабилитирани екзаминатори, имащи право да оценяват за нива А1, А2, Б1 и В2. Би следвало да Ви похвалят и наградят за работа с технически средства и с нови технологии.

Все се надявам някой на някаква инстанция да разбере за криминалните отклонения на тази жена, на Пакова и т. н.

Иначе, да идват някакви нации, монголци например, да ни завладеят и да вкарат нещата в ред, като изтребят първо комунистическите отрепки. Бог да ни е на помощ, щом в такива елементарни казуси на злоупотреба със служебно положение, като тази ваша директорка, няма кой да се застъпи за Вас и да я изхвърли от училището!!

Желая Ви сили и здраве да стигнете до справедливост и до изобличение на пороците в родното ни образование.

Мария Василева - учител

Ангел Грънчаров каза: Уважаема госпожо Василева, аз също не мога да проумея каква е тази ненавист, аз наистина не съм очаквал, че след завръщането ми от 8-месечен отпуск по болест ще се отприщи такава необуздана агресия; всичко друго съм очаквал, но само това не, но ето, наложи се да се изненадам.

Какво да Ви кажа, просто нямам думи вече, не знам, има нещо в цялата тази работа, което е неизмеримо, но кое е именно то, в момента не ща да го кажа, сега-засега ще се въздържа да го идентифицирам. Самият факт, че въпросната особа се разминава с мен в коридорите с каменно лице, е достатъчно показателен. Обстановката е крайно напрегната и абсурдна и се чувства от всички; ако някой не чувства страшното напрежение, което витае, това говори за безчувственост, а пък безчувствеността в такива ситуации, както знаем, е проявление на нещо, което може да се определи като нравствено уродство. Естествената човешка реакция в такива случаи е човек да е съпричастен, и то спрямо положението на жертвата, не да симпатизира на носителя на агресията във всеки случай.

Интересното е обаче, че в тази обстановка въпреки всичко аз намирам задоволство в общуването с учениците; не е леко, но пък самата възможност да разговарям с тях по най-важните човешки въпроси (то това всъщност е философията, философията не е нищо друго!) ми носи задоволство и укрепва духа ми. И още по-интересно нещо има, което здраво ме държи в тази нелека ситуация и то е следното: че в тия условия духът ми се активизира в екстремна степен, поради което в дискусиите с учениците успявам, Бог знае как, да стигам до идеи, до които при обичайните условия никога не бих стигнал!

Не зная дали се изразих понятно, но имам предвид нещо твърде любопитно, за което ще пиша, дай Боже да имам време и настроение, тия дни. Стигнах в обсъжданията с учениците през тази първа седмица след завръщането ми на работа до невероятно интересни мисли, опитвайки се да ги подбудя да вникнат в ония проблеми, които ни се налага да обсъждаме. Чувствам с всичките си сетива, че съм необходим на учениците, ето това най-вече ме крепи.

Вярно, има тежки моменти, има и сред учениците такива, които са способни на какви ли не простотии, но въпреки всичко сред тях най-вече има една свежест на съзнанията, която невероятно импулсира духа на философа. Вперените в мен погледи на тия млади хора, общо взето изоставени на самите себе си - с тях никой всъщност не разговаря по ония жизнено-важни, съдбовни въпроси, за които те имат страхотна нужда да разговарят - ме импулсира да намеря в себе си духовни сили та да им "сервирам" онази "духовна храна", за която са така жадни и гладни душите им.

Този за мен е смисълът на учителстването. Заради това аз стоя и ще стоя до последно на поста си, пък макар и като смъртно ранен гренадир...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 29 ноември 2013 г.

Още един призив за повече човечност

Днес ми се наложи все пак да напиша следните писмени обяснения до своята администраторка, уважаемата г-жа директорка:

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив

ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ

от Ангел И.Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаема госпожо Директор,

Вчера към 10.30 – 11.00 часа Вашата секретарка ми връчи „ПОКАНА“ от Ваша страна да пиша поредните „писмени обяснения“, този път по повод на ПИСМО от страна на г-жа А.Пакова, началник на РИО-Пловдив – във връзка с резултати от проверка, предизвикана от МОН около един аспект от моята разностранна дейност като преподавател в ПГЕЕ-Пловдив, която Вие през последните години така всестранно и по специфичен начин обсъждате. С тази своя „ПОКАНА“ Вие ми нареждате в срок до 16.00 часа (доколкото си спомням) на същия ден да представя исканите обяснения. Отказах да подпиша връчването на „поканата“ по следните причини:

1.) Не съм запознат с документа от г-жа Пакова в неговата цялост, тъй като в учителската стая Вие сте изложили на всеобщо обозрение само избрани (цензурирани от Вас) откъси от него, то в такъв случай аз не мога да изложа своята позиция по обсъжданите проблеми; липсата на информация по ония въпроси, в които Вие ме обвинявате, ме поставя в положение да не мога да отговоря на самите обвинения; в тази връзка ако искате да разберете моята позиция, би следвало да имате добрината да ми дадете възможност да се запозная с целия документ;

2.) По същите тия въпроси защо съм правил видозаписи на мои часове по философия аз вече съм изразил позицията си при предишна Ваша „покана“ за писмени обяснения, тъй че не е нужно още веднъж да пиша за все същото;

3.) Много ми е интересно все пак защо си позволихте в учителската стая да изложите съкратен, цензуриран вариант на документа, подписан от г-жа Пакова, щото това един вид подвежда целия педагогически екип; а както се вижда от началото на въпросното писмо, то е адресирано до преподавателите от училището, т.е. би следвало да бъде изложено в пълния му вид;

4.) Моля Ви също така да имате добрината да спрете така активно водената от Вас „компроматна война“ спрямо мен, понеже такова едно недопустимо отношение може да бъде възприето като целенасочена кампания по дискредитирането ми като личност, обществен деец и преподавател; нямате никакво право да манипулирате и настройвате учителската колегия срещу един неин член, да оставим това, че подобни инициативи са укорими от нравствена гледна точка и говорят зле за Вашия имидж като ръководител, като администратор;

5.) Аз се върнах след продължителен отпуск по болест и все още не съм се напълно възстановил от тежката операция; здравето ми е крехко, имам проблеми със сърцето, във връзка с това Ви моля най-човешки да се съобразявате с тия неща; Вие обаче от първия ми работен ден след болничните ме бомбардирахте с цяла една поредица от искания за писмени обяснения, провокирахте ме да пиша доклади, какво ли не и пр., в резултат на което аз нямам нужното спокойствие пълноценно да изпълнявам нелеката си функция на преподавател; т.е. заради осъществявания от Вас целенасочен всекидневен тормоз аз вече едва издържам, на предела на силите си съм ето днес, на петия ден след завръщането ми на работа.

6.) Вие можете да отправяте каквито си искания и заповеди към мен, но Ви моля да не ми давате такива кратки, „пожарникарски“ срокове, които едно че са неизпълними, второ ме депресират, трето не ми дават възможност да изпълня качествено поставената от Вас самата задача; човек не може да разбере защо правите това, но все пак има някои неписани правила на етичността, на човечността, които не бива да се нарушават по един такъв екстравагантен начин;

7.) Държа да Ви уведомя, че ако продължавате да се отнасяте по един такъв унизителен, дискриминационен, потискащ и накърняващ човешкото ми достойнство начин към мен, аз ще се принудя да алармирам съответните държавни органи, примерно ще ми се наложи да пиша жалби до Инспекцията по труда, до ръководството на синдикалната организация, в която членувам, Омбудсмана на републиката и т.н.

8.) Държа накрая да Ви уведомя най-добронамерено, че е крайно време да осъзнаете, че такъв един авторитарен и незачитащ човешкото достойнство груб и волунтаристичен административен подход не е допустим за съвременния тип ръководител, той встъпва в пълно противоречие с нормите на човешкия морал, на елементарната човечност, на правото, на демокрацията, на каквото си искате още. Няма да допусна да бъда превърнат от Вас в едно подгонено животно, моля Ви, опитайте най-сетне да осъзнаете какво правите и се постарайте да намерите сили да се спрете...

Накрая искам да изразя очакването си, че все пак ще имате добрината да ме информирате и да ми дадете възможност да се запозная с цялата документация по ония проверки от органите на Министерството, които бяха предизвикани от мои жалби, до този момент Вие ме държите в пълно информационно затъмнение, което е благодатна почва за един задкулисен, непочтен подход от Ваша страна, което пак е в противоречие с нормалните човешки представи за това какво може и какво не може да си позволява един съвременен ръководител.

29 ноември 2013 г., 10.13 мин.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Подивете се и вие на какви шеметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата ѝ за защита на презряното статукво!



Неуморна директорка продължава да тероризира преподавател по философия - това смятах да туря за заглавие на нижеслудующия текст, но се отказах. Да, това вече наистина е невероятен, направо брутален административен терор: три-четири дни откакто се завърнах на работа в ПГЕЕ-Пловдив (там работя като преподавател по философия и гражданско образование), завърнах се от продължителен, 8-месечен отпуск по болест, а г-жа директорката на същото това училище ме атакува по безцеремонен начин всеки ден, сякаш подлежа на незабавно разкъсване, сякаш аз трябва да бъда доведен до положението на нещо като подплашено животно, подлежащо на заколение. Явно така тя иска да се почувствам, разбира се, административните гаври, на които тя се опитва всеки ден да ме подлага, срещат моя отпор; от друга страна за мен този разразил се епичен жизнено-бюрократичен казус, имащ не само правни, но и дълбоки нравствени, човешки измерения, имам предвид необузданата административна активност на г-жа директорката срещу един преподавател, е изключително интересен, изпълнен е със страхотно изследователско предизвикателство и невероятно стимулира моя, така да се изразя, творчески порив.

Аз като философ и психолог, разбира се, твърде много се интересувам от човешката природа, от човешките отношения, от странните и често съвсем непонятни и чудати феномени, с които животът ни сблъсква, е, ето, дето се казва, изследователското щастие отново ми се усмихна, и то съвсем приветливо, жизнерадостно - бих си позволил дори да кажа. Оформя се ново начало на една нова страхотна административна, психологическа, нравствена и каква ли не още епопея, която има шанса да затъмни славата не само на Троянската война, но и на много други такива световно-исторически драми, колизии и трагедии.

В нашето училище животът, дето се казва, е интересен, блика в неудържими форми, а негов мотор, както и подобава да бъде според канона на господстващата тоталитарна образователна система, е неуморната ни главна администраторка, г-жа директорката. За нея от две години насам идея-фикс, осмисляща битието й, е проблемът как да се разправи със "злодея Грънчаров", учителят по философия, който дръзна да не се поклони пред нейния величав властнически пиедестал, който си позволява да не клечи приведен верноподанически в унизителна поза пред трона й, а - представяте ли си безобразието?! - да я критикува, да оспорва непресекващата й мъдрост, да си позволява да предприема разни там "злепоставящи системата" творчески иновации, инициативи и какво ли не още! Той, мръсникът, видите ли, си позволява да се изявява като радетел за едно ново, някакво си там "свободолюбиво" образование, него, представяте ли си, не го задоволявала величавата Система, наша Майка-Кърмилница, той, наглецът, се опитва да руши тази наша толкова приветлива Тоталитарна Образователна Система, представяйки се за "реформатор", за "иноватор", някакви си там "нови", "съвременни" подходи щял да ми прилага той, мерзавецът, книги за една нова философия и стратегия на образованието в България, видите ли, ще ми пише и издава той, блогове ще ми пише, философски списания ще ми издава, той бил, видите ли, "радетел" и "борец" за незабавната "демократизация" и - о, ужас! - "либерализация" на живота в училищната общност, "дискусионни клубове" той ще ми прави, ще буни учениците, той, тая гнусна гад и гадина, знае ли къде изобщо се намира?! Не, това вече не се търпи, таваришчи, но ний знаем как да му счупим перките, ний без замисляне ще му оскубем крилата, ще ми се опитва той да лети: не, драги, щом не щеш да пълзиш, ще си получиш заслуженото! Ще си платиш, ще те изритам с един великолепен шут, щото у нас всичко трябва да си е казионно, а мъртвилото, апатията, безсърдечността на Системата трябва да си останат непобутнати! Твоята няма да бъде де, ще те смажа най-безжалостно, ще те почерня живота, ще станеш пишман, че съществуваш, че изобщо си се родил, ще видиш ти, нещастнико! Той ще ми се прави на "интересен", на "личност", видите ли, ще ми се прави той, "философ" той бил, "бунтар", видите ли, бил, тая, другари, няма да стане, ний това повече не можем да го търпим! Смърт! Уволнението му е даже малко, ох, що не бяха сега едни други, така блажени времена, където нямаше да се церемоним с разните му там "човешки права", нямаше да се церемоним със съдилища, ами направо щяхме да изпробваме изпитаното и радикално средство: доносче до народната милиция, бой, як пердах, чупене на кости, вадене на нокти, накрая концлагер, а най-добре - пуля в лоб, куршум в тила! Ех, какви времена бяха някога, ех, каква романтика, каква героична патетика! О, минало незабравимо, как привлекателно си ти - за моето буйно туптящо от любов сърце!

Пиша тия неща, опитвайки се, както забелязвате, да застана на гледната точка на уважаемата г-жа директорка, която явно едва е чакала моето завръщане от болнични, та да осъществи най-сетне така лелеяното от нея отмъщение. По цял ден тя стои в кабинета си крои съответните козни, а чат-пат кара секретарката си да извика "оня там изверг" и да му връчи поредната я заповед, я "покана" за писмени обяснения, я нещо друго, само и само огънят на терора над него да не спира - как ще допуснем ний този огън на терора да спре, ний, казахме, ще бъдем тоя път безпощадни! Ох, най-сетне той ни падна в ръчичките, ох, тоя път няма да позволим да ни се измъкне, ще му дадем да се разбере! И ето, всеки ден, така любезната директорка си прави каквото й дойде на акъла, дори нема търпението да изчака някой и друг ден, а още с пристигането ми, още от първия ден на завръщането ми в училище, запретна ръкави да ми отмъщава.

Какви е скроила в тия много месеци заговори и интрижки тепърва ще се разбере, но вече завесата почна да се вдига, ето, вчера г-жа директорката има добрината, в сътрудничество с г-жа Началничката на Инспектората (представяте ли си?!) да ме обвини, видите ли, че съм бил нарушил не нещо друго, а... Закона за закрила на детето, щото съм си бил позволил да заснема на видео свои часове по философия и да кача клиповете в интернет! Ето това се сети да изкопае г-жа Директорката, докато съм бил отпуск тя устройваше, както си му е обичая, разни "разгромни мероприятия" по мой адрес, примерно, беше организирала едно "спонтанно събрание на възмутения колектив" по повод на моя жалба до г-жа Министърката, там, както си му е редът, г-жа Директорката прочела написано от самата нея (или под нейна диктовка) "писмо на страдащия и уязвен народ" до Министърката, спретнала нещо като "колективен донос", накарала, представяте ли си, възмутените от моята наглост лица да се подпишат, то, анджък, смее ли някой да не подкрепи яростната директорка, за която се знае, че никому, ама абсолютно никому няма да прости, особено ако пък го заподзре в някакъв и най-мижав даже опит да й се противопостави дори само с помисъл, камо ли пък с деяние.

Няколко месеца преди това тя, за да посее толкова необходимата й атмосфера на страх, има добрината предвидливо да уволни няколко преподавателя, и ето, народът в огромното си мнозинство от страх, естествено, подписва "разгромния матр`ьял" по мой адрес, който г-жа Директорката надлежно изпраща на г-жа Министърката; та там, предполагам в това писмо, в този публичен донос - и такива неща доживяхме да видим! - г-жа Директорката се е сетила да изброи моите "грехове", за един от които, явно, по-висшестоящите органи са преценили, че се налага проверка. Е, проверката е направена, услужливата шефка на Инспектората г-жа Пакова, е констатирала, дето се казва, "съответните нарушения"; ох, най-после ни падна в ръчичките тоя Грънчаров, ох, сега ще му свием набързо сърмите, леле, каква радост?! И ето, г-жа Пакова информира "колектива" за проверката, писмено, г-жа Директорката, получавайки заветния "докюмент", първо манипулира с ножица "докюмента", изприпква радостно да го окачи на таблото, та народът да си отдъхне най-сетне като види "доказателството" за "престъпните наклонности" на "тоя тям тип Грънчаров"! Аз вчера си направих труда да препиша на ръка тоя административен шедьовър, ето, сега ще го публикувам тук, та да се подивите и вие на това на какви безпаметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата за защита на презряното статукво:

До преподавателите от ПГЕЕ в гр. Пловдив

Уважаеми дами и господа,

Във връзка с получено писмо на МОН в Регионалния инспекторат по образованието - Пловдив с вх. №... от 31.10.2013 г. бе разпоредено извършване на проверка в ПГЕЕ гр. Пловдив.

При проверката се установи следното:

1. Без знанието и изричното съгласие на родители и на ученици г-н Грънчаров (Брях, да му се не види, каква слава само, почувствах се невероятно поласкан като установих колко съм известен, видите ли, даже не се дават пояснения кой съм, каква длъжност заемам, как ми е, примерно, малкото име, като и подобава да се напише в един строг административен "докюмент", а се пише само "г-н Грънчаров", почувствах се крайно поласкан, щото така пишат, да речем, "г-н Станишев", "г-н Борисов", "г-н Сидеров", все звезди на нашето родно звездно небо, майчице, да не би и аз вече да съм на път да стана "звезда", щом така изписват името ми! Бел. е моя, А.Г., простете, но не се сдържах да не реагирам, щото, признайте си, сюблимно е!) си е позволил да записва и публикува в http://www.youtube.com проведени учебни часове. Тези факти бяха потвърдени при разглеждане на част от публикуваните в мрежата (оставям непокътнат на места оригиналния правопис и пунктуация на образователната шефка, бел. моя, А.Г.) проверяващия експерт намиращи се на:

... (изброяват се адресите на 12 клипа, не ми се преписваха тия адреси, знаете, те са дългички; но тия дни, ако се наложи, ще ги изнамеря, за да видим какво е толкова възмутителното в тях)

Тези действия на г-н Грънчаров са в нарушение на чл. 11а от Закона за закрила на детето, както и неспазване на Етичния кодекс за работа с деца.

(На това място уважаемата г-жа Директорка е имала добрината да отреже с ножица документа, зер е възможно да има някои неща, които не са за жадните очи на публиката; също така е отрязала с ножица и по-голямата част от втората страница на "докюмента", оставила е само последното изречение на тази страница, което след малко ще публикувам. А несъмненото доказателство, че са играли ножиците на цензорката-директорка, която си позволява да цензурира дори докюменти на самото висшестоящо началство, е това, че, както виждате по-горе, има точка 1., а изведнъж се оказва, че няма т. 2 (или т.3 дори, защо не?); щом има т. 1, трябва да има поне т. 2, е, няма, но благодарение на това ний научаваме, че е играла цензорската ножица на другарката Анастасова! Трябваше да предвиди това когато се заемаше да цензурира висшестоящото началство, но както и да е, да не сме придирчиви чак толкова! А иначе, както забелязвате, нашата уважаема г-жа Директорка несъмнено много уважава целия колектив, щом без никакви скрупули предлага на въпросния колектив да чете цензуриран собственоръчно от самата нея докюмент на висшестоящото началство; това също така говори и за несъмненото уважение от страна на г-жа Анастасова и към въпросното висшестоящо началство, но да не придиряме чак толкова, знайно е, че идеални в морално отношения хора в този наш грешен свят все пак няма, нали така?!)

Във връзка с установените факти и обстоятелства (този израз говори за сетен път, че яката е играла ножицата!) ще бъде сезирана Държавната агенция за закрила на детето, както й изготвен и изпратен доклад до МОН относно фактите установени при извършената проверка. (оригиналната пунктуация, както казахме, оставяме в неизменен вид, явно висите органи на образователната институция не зачитат запетайките, те, тия запетайки, явно важат само за нас, простаците!)

С уважение: АНТОАНЕТА ПАКОВА, началник на Регионален инспекторат по образованието - Пловдив

ЗАБЕЛЕЖКА: Въпросният докюмент е написан и изпратен на 26.11.2013 г., а на 27.11.2013 г. вече е получен и заведен в деловодството на училището, в същата минута радостната директорка извършва с помощта на ножицата въпросните цензорски манипулации и изприпква до таблото да постави вече цензорираната версия на документа, та и народът да се порадва малко, щото само да се радва директорката е все пак нескромно; един вид, поради доброто си сърце, г-жа директорката е решила да сподели с колектива само част от основанията за своята радост! Само директорите лично и персонално имат правото да се радват на радостта в пълния й обем!

Стоя докюментът на таблото, народът четеше, цъкаше с език, брях, колко лош е тоя Гръччаров, е, радостно е, че най-после "сгази в лука" и другарката директорка ще му свие сърмите най-после, леле, каква радост само! На другия ден, сиреч вчера, по своя си паметен обичай г-жа директорката чрез секретарката си ми връчи "ПОКАНА" да пиша поредните писмени обяснения, та като получи тия обяснения, вече да има законното право да задейства процедурата по толкова лелеяното ново дисциплинарно наказание, а най-добре - направо и уволнение, ех, мечти! Щото тя неслучайно води онова памятно съдебно дяло, с което обжалва решение на Районния съд в Пловдив, отменил нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение"; дялото мина в Окръжния съд, аз още не знам какво е съдебното решение, не ми се ходи да проверявам, ще чакам писмено да ме известят, но г-жа Директорката сигурно вече знае, то нищо чудно и да е излязло, но аз ще си чакам да дойде до мен писменото решение на Съда. Та аз бях загащен в канцеларията и ми биде връчен в присъствието на "уж случайни свидетели" този документ, понеже аз, разбира се, отказах да подпиша, че ми е връчен. Написах на ръка защо отказвам (щото вече преди време съм писал по тоя въпрос писмени обяснения и съм казал каквото има, при това директорката, за да се изгаври с мен, ми беше дала неизпълним срок за написването на обясненията, връчват ми документа към 11 часа преди обед, аз имам часове до 14.00 часа, а в 16.00 вече трябва да дам обясненията; аз за два часа не мога да се върна до компютъра си, камо ли пък да ги напиша, пък и да мога, такива неща не се пишат по пожарникарски маниер), писах също, че е време г-жа Директорката да престане с административния терор, щото това нейното вече не се търпи! Такива ми ти работи. Хубав е животът при нас, нали, динамичен, духовит, основания за веселие, както виждате, бол, спор в това няма!

Аз, разбира се, доста ще пиша тепърва по тия въпроси. Имам какво да кажа, разбира се. Но понеже тоя текст май стана въздългичък, сега ще спра дотук. Какво ще сервирам на почитаемата своя така усърдна администраторка тепърва ще се разбере. И на г-жа Пакова, шефката на Инспектората, разбира се, ще пиша, щото тя, без да се замисли, се остави да бъде използвана в компроматната война, която нашата така любвеобилна директорка с такъв сърдечен плам води срещу мен не от вчера. Сега обаче искам само да цитирам въпросния чл. 11а от Закона за закрила на детето, който моя милост била нарушила:

Чл. 11а. (Нов - ДВ, бр. 14 от 2009 г.) (1) Сведения и данни за дете не се разгласяват без съгласието на неговите родители или законни представители освен в случаите по чл. 7, ал. 1.
(2) В случаите, когато спрямо дете е предприета мярка за закрила, не могат да бъдат разгласявани сведения и данни за детето без писмено становище на органа за закрила, предприел мярката.
(3) Когато детето е навършило 14 години, се взема и неговото съгласие за разгласяване на сведения и данни.

Вие някъде да видяхте тук да пише за някаква забрана да се правят видеозаписи на учебни часове? Аз не виждам. Какви данни са гласовете на учениците е отделна работа, щото в тия записи лицата не се забелязват, толкова е лоша камерата, че се виждат комай само някакви петна, трудни за идентифициране. Лицето обаче по принцип "данна" за човека ли е? А гласа? При това аз в тия клипчета също така май само себе си предимно снимам, да оставим това, че в редките случаи, когато камерата е обърната към класа, тя, първо, може да вижда само малка част от учениците, второ, учениците са предупредени и с тяхно съгласие става записа, ония, които не са искали да са в частта от стаята, която камерата вижда, са имали възможността да седнат в невидимата част на стаята; записите не се правени с тайна камера, учениците знаят какво става и са дали съгласието си; при това записът се прави не с някаква порочна цел, както явно някои хора искат да ми вменят, а с една доста благородна цел: повишаване на качеството на образователния процес по философия, възможност обществеността да се запознае с това какво става в българското училище, как се харчат парите на данъкоплатеца, т.е. целта е обществено приемлива и при това доста висша по характера си, т.е. глупави съображения тук са просто неуместни и пр.

Има много неща да се кажат, казусът си го бива. Аз тия дни ще предприема мерки да се свържа с добри адвокати с оглед да обсъдим възможността за завеждане на ново съдебно дяло срещу г-жа директорката, понеже, сами се убедихте, тя прави всичко възможно аз да не мога спокойно да изпълнявам служебните си задължения, тероризира ме всекидневно, опитва се да се гаври, не се съобразява с това, че моя милост по здравословни причини съм инвалидизиран, подлага ме на невиждан административен тормоз, това наистина вече не се търпи, тя мина всички граници. Ето, трети-четвърти ден съм на работа, тя тоя път надмина самата себе си, ненавистта й към мен е такава, че само дето още не е дошла да ме разкъса собственоръчно, това чувство имам вече. Започнах нощем да сънувам кошмарни сънища, ето, от възмущение тази нощ заради това какво ми стори вчера почти не спах, въртях се в несвяст, сънувах разни кошмари, примерно сънувах, че съм настъпил с бос крак една змия-пепелянка, която се извръща да ме клъвне, а аз се браня с една... книжка на списание ИДЕИ, която кой знае как попадна в ръката ми; даже си спомням отровата, която течеше по корицата на списанието, което моя милост издава, представяте ли си?!

Явно може би тая административна особа си въобразява, че ще ми писне в един момент и като ме извади от равновесие, ще направя някоя глупост, тя добре знае, че на моменти се паля, изглежда тя това и цели де, ний разбираме тия неща, идеята й е да ме подтикне да направя в състояние на подбуден, на предизвикан от нея афект нещо наистина укоримо, та да й дам основания да ме наказва, щото сами виждате, че до момента нейните обвинения са изсмукани от пръстите, за нищо не стават. Или копнее да стане така, че да ми писне дотам, че да си взема шапката и да се махна, та самовластното й царство да си остане само нейно, щото сега аз, гражданинът-демократ Грънчаров, виждате, се превърнах в главна пречка пред така слънчевото й царуване.

Но тая, разбира се, няма да стане, аз съм стар, закален в битките боец, разбира се, платих съответната цена, здравето ми рухна, ето, сега тя се опитва да ме досъсипе тотално, което вече е нетърпимо. Ще се наложи да сезирам Инспекцията по труда, Синдиката "Подкрепа", ако трябва до Омбудсмана ще стигна, но тая работа няма да оставя така. Ще видим. Бъдещето ще покаже. Оптимист съм. Обичам подобни предизвикателства, отдавам им се. Заслужава си да се живее в битка за някакви ценности и идеали! Само тогава човек може да каже, че живее, а не просто вегетира.

Така и подобава да живее човекът. Така животът е вълнуващ и е налице тръпката, удостоверяваща, че наистина живеем. Ето, борци за личностно утвърждаване и себедоказване, вие как сте във вашите лични битки на това най-важно поле на живота, достоен за човека? Въртите ли усърдно меча? Само така! Бъдете себе си - и никога не бъдете малодушни! Този е пътят. Няма друг начин. Не е леко, но пък само вървенето по този път може да ти даде доказателство, че заслужаваш да носиш гордо правото да се наричаш личност! Това исках да ви кажа тази сутрин. Нека да е прекрасен този ден за вас. Петък е. Прекрасен ден. И заплати някои тия дни ще получат. Идат благодатни дни за почивка и за релаксация - ех, живот, живот!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Градивният начин за решаването на проблемите е пътят на свободния диалог, на партнирането, на демократичното решаване на конфликтите


Вчера, вторник, 26 ноември 2013 г. беше всъщност вторият ден от моето пребиваване в училище - след 8-месечен отпуск по болест; завърнах се и ето, отново съм битността си на преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив. За два работни дни ми се случиха два сериозни инцидента, които ми говорят, че ситуацията не е добра, че положението е тежко, че пламъкът на анархията напредва и се разгаря; докато бях в отпуск до мен идваха откъслечни сведения, че работите не вървят добре, че положението с дисциплината на учениците се влошава, ето, убеждавам се с очите си, че това е така, че наистина доста се е влошило. За първия инцидент аз вчера вече подхвърлих в блога си: става дума за това, че като влязох в един от т.н. "проблемни" класове и още докато стоях пред класа и чаках буйстващите ученици да мирясат, за да мога да ги поздравя, някакъв ученик си позволи да ме замери с нещо твърдо, наподобяващо камъче, уцели ме в гърдите, на една педя разстояние от окото. Невероятно, но факт, ето, това се случи, което все нещо показва: прочее, за първи път в моята 30-годишна кариера като учител ученик си е позволил да ме замеря или удря с нещо; това, тъй да се рече, ми беше сефтето!

В нашето иначе елитно училище доскоро ученици се ползваха със славата на общо взето добри, сравнително по-възпитани, ето, щом и при нас започнаха да се случват такива ексцесии, явно работите наистина се влошават. Сега искам да кажа нещичко за втория инцидент, който се случи вчера, пак при моето първо влизане в един клас, който пък се ползва със славата на един от най-добрите класове; ето какво посрещане ми бяха подготвили тия ученици, но ми позволете да разкажа за случая под формата на доклад до уважаемата г-жа Директорка, защото аз се чувствам длъжен незабавно да я алармирам за случилото се; ето и този самия доклад, който написах тази сутрин, след една дълга и почти безсънна нощ - – понеже ний, учителите, сме такова шантаво племе, че много преживяваме подобни инциденти, преживяваме ги дълбоко, особено когато сме били най-несправедливо подложени на съответните унижения; но ето какво се случи, четете, вижте, невероятно е, но, за жалост, е самата истина:

До г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаема госпожо Директор,

Чувствам се длъжен да Ви информирам за инцидент, който се случи вчера в Х Е клас, смятам, че по този инцидент не само че трябва да имате пълна информация, но и да предприемете някакви мерки, тъй като, по моите наблюдения и също така по отзиви на колеги положението с дисциплината в нашето училище напоследък все повече се влошава, за което, предполагам, причина е неадекватната политика по решаването на проблема, водена от училищната администрация - щом като от нея не произтича някакъв видим, що-годе положителен ефект. Ситуацията е тежка и все повече се влошава, а адекватни мерки за преодоляването й, за поправянето на положението, явно не се вземат; разбира се, тия мерки трябва да се изнамерят и изобретят в едни най-задълбочени и свободни дискусии в цялата училищна общност, не само на ниво педагогическа колегия. Особено важно според мен, акцентирам, е това и самите ученици, пък и родителите, да бъдат въвлечени в подобни дискусии, с оглед намирането на ефективни и реалистични мерки. Този е демократичният подход. Моето впечатление е, че по този най-важен въпрос позицията на администрацията, на ръководния екип във Ваше лице е в корена си сгрешена, и тя може да се изрази ето как: проблемът за дисциплината е персонален проблем на самите учители, всеки следва да се оправя както може, те поотделно, всеки за себе си, трябва да го решава, или, другояче казано, тук се прилага знаменитият остапбендеровски принцип от най-ранните години на прехода от човешки отношения към комунизъм: "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!". По мнението на администрацията, което съм го чувал изразено от Вас самата, добрият учител е онзи, който "няма никакви проблеми с дисциплината на учениците", а "лошите учители", респективно, имат такива проблеми, явно, на тях им липсват някакви чудодейни магически качества, необходими за самостоятелно справяне с проблема. Въпросът за изработването на обща училищна философия, стратегия и политика за справяне с проблема, предполагам, не Ви се вижда належащ, за което съдя от положението през миналата учебна година: когато по моя инициатива се създаде семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, когато в семинара се проведе задълбочено изследване на проблема, резултатите от което аз Ви предложих в една брошура, озаглавена ДИСЦИПЛИНАТА, с надеждата да предизвикам по-пълноценна дискусия, на тази моя иновация не беше обърнато никакво внимание и, доколкото зная, проблемът си остана висящ, та всеки учител сам да търси някакъв изход от наистина тежкото положение, с което ние, учителите, се сблъскваме всеки ден - и с което всеки, повтарям, трябвало било да се бори както може, със сетни сили, със стиснати до спукване зъби. Както и да е, ето, в тази светлина искам да Ви представя инцидента от вчера в Х Е клас, за който вече съм информирал класната ръководителка, но, както казах, преценявам, че проблемът е достатъчно остър, поради което се налага да занимая и Вас, с оглед да се подходи по-оперативно по незабавното му решаване.

За мен лично, като размишлявах една почти изцяло безсънна нощ, каквато беше изминалата нощ, случилото се звучи невероятно, чудато, направо непредставимо, аз никога не съм предполагал, че такова нещо изобщо е възможно да се случи в нашето училище. Та ето какво се случи, да се опитам да представя с думи въпросната изява на учениците от този, в моята доскорошна представа, добър клас - което е особено обезпокояващо.

Значи аз идвам вчера да вляза за първи път, след продължително отсъствие, в този клас - за който, прочее, от миналата учебна година имам много добри впечатления; е, имаше и тогава отделни отрицателни прояви на някои ученици, но като цяло класът го възприемам като добър - та значи идвам аз да вляза за първи път в този клас след продължителен отпуск по болест и... заварих вратата барикадирана с чинове, непроходима, а пък шумът вътре беше ужасен, ученици крещяха така силно, че цепеха простора, и то надалеко. Като застанах до вратата, в един момент някои ученици все пак проявиха добрината да разчистят вратата от чинове, за да мога да вляза, влязох, един ученик, представящ се за дежурен, почна да крещи, и то най-демонстративно и изразително, "Клас стани, клас мирно!", с оглед класът да ме посрещне, кой знае защо при това "козирувайки" ми, подобно на това както правят военните. Както и да е, дълго време аз изобщо не можах от страхотния шум да кажа нито една думичка, камо ли пък да ги поздравя, както си му е редът; е, не си спомням вече как, но някак си учениците за момент поутихнаха, сякаш вече можеше да започнем часа.


Аз запитах на какво се дължи подобно посрещане, коя е причината, какво искат да ми кажат по този начин, опитах се да поведа разговор. Оттук-нататък до края на часа обаче шумът не затихна, имам чувството, че комай всички ученици, сякаш са се наговорили, най-демонстративно си приказваха без да ми обръщат внимание, сякаш съм нещо като "говоряща мебел", безброй пъти ми се наложи да призовавам да ми дадат думата, та да се опитам да кажа какво мисля, също така да отговоря на някои забележки и претенции, които дадени ученици започнаха да ми отправят, и то по един недопустимо арогантен, предизвикателен, неуважителен начин, по който нито един човек, да не говорим пък за учител, не би допуснал да се разговаря с него. Разбира се, на този общ фон, за който по неоспорим начин си личеше, че класът има някакво крайно негативно настроение срещу мен, преподавателя, се изявиха неколцина ученици, които, така да се рече, се представиха за нещо като говорители, като рупори на гласа на "онеправданите народни маси"; от техните думи аз разбрах, примерно, че моите подходи в преподаването били "неправилни", че аз едва ли не съм се бил изявявал като някакъв "злодей", че класът фактически се държал така спрямо мен, понеже, един вид, по този начин изразявал неприемането си на моята личност, на мен лично като техен преподавател и пр. Аз така възприех думите на едната от двете ученички в класа, прочее, и двете ученички в тоя мой опит за разговор с тях, се изявиха доста, те си партнираха, докато в същото време останалата част от класа на воля си "шумеше", та на моя милост безброй пъти ми се наложи, както казах, да ги моля да ми дадат думата, за да ми се чуе гласът. Главната претенция към мен, по думите на въпросната ученичка, беше тази, че аз, видите ли, съм бил карал учениците "да заучават" моите собствени мисли, и то по най-папагалски начин, и който тях най-добре "рецитирал" след това моите собствени мисли, аз, подобно на някакъв идиот, много съм се бил радвал, пишел съм му бил най-високи оценки, докато оня, който не се принизявал да прави това, съм го бил едва ли не наказвал и прочие.

Аз тук, разбира се, не мога да пресъздам нашия разговор, щото нямам художествения талант, да речем, на един Достоевски, пък и не това ми е целта, аз само маркирам, и то както аз всичко съм го възприел, от моята гледна точка. Та във връзка с това главно обвинение спрямо мен, както аз разбрах, заради което толкова недоволствал и протестирал този клас, аз се опитах да поспоря с тази ученичка, тъй като тя се опита да ми припише преподавателски подход, който е пълна, диаметрална противоположност на действителния мой подход, който аз в часовете си прилагам; разбира се, в това наше обсъждане, тя си позволи да се държи към мен доста неуважително, ентусиазирано подкрепяна от нейната приятелка, която пък в един момент се увлече дотам, че заяви на висок глас нещо такова, обръщайки се при това не към мен, а към партньорката си: "Остави го тоя де, нима не виждаш, той не може да те разбере, няма смисъл изобщо да разговаряш с него!", което именно ме принуди да реагирам по-остро, понеже чашата на търпението ми в този момент преля, пък и на мен, както и на всеки човек, не му е приятно, когато някой се опитва да се погаври с неговото достойнство по един такъв недопустимо арогантен начин.

Както и да е, в резултат на такова едно сякаш всеобщо демонстративно настроение, разбира се, смислен диалог не можеше да се проведе, още повече че въпросните ученички бяха подкрепяни по най-красноречив и шумен начин от някои други ученици, било с разни реплики, било с подобаващия за случая подигравателен хохот, било с шумно обсъждане на течащата пред очите на всички провокация, целяща, явно, да ме изкара от равновесие, понеже всичко, както имам чувството, изглежда беше доста добре режисирано; това през цялото време се чувстваше, аз не можах да го възприема като импровизирана проява, кой знае защо. Още повече че една колежка, преподавателка (тя е била в междучасието на същия етаж), която след часа сама дойде до класната ръководителка, с която аз вече разговарях, тя именно потвърди, че класът дълго време преди моето идване се бил подготвял най-старателно за посрещането ми, като са крещели по невъобразимо шумен начин, като са блъскали чинове и прочие. Та в общи линия, мисля, че се очерта картинката, излишно е повече да се опитвам да опиша и представя с думи случилото се, аз, разбира се, и нямам този талант. В крайна сметка моя милост, призовавайки за пореден път класа да запази малко тишина, за да мога да се изкажа, та в крайна сметка аз въпреки всичко успях да кажа, че случилото се е особено красноречиво тъкмо защото става именно в час по... етика, че възникналият казус е чудесен, но пък на мен лично то ми показва, че класът като цяло се нуждае от най-старателно обучение по етика и по нравственост, защото в този един-единствен, и то първи мой час с тях, ако това може да се нарече учебен час, класът по най-убедителен и демонстративен начин успя да наруши всички до една повели на човешкия морал! Пък и Правилника на училището също така беше нарушен доста старателно по всички линии. Това бяха последните ми думи, които едва успях да кажа, в общата демонстративно-предизвикателна шумотевица и дюдюкане, в което протече този наистина паметен час, заслужаващ да бъде увековечен не само с този мой доклад, а, предполагам, и в много други административни и дори възпитателно-културни артефакти.

Понеже нямам време да довърша доклада си - трябва да се приготвям за училище, имам първи час - ще оставя продължението му, в което искам да предложа някои мои виждания по начина, по който следва да процедира администрацията за решаването на така оформилия се конфликт.

Днес имах доста часове, от сутринта, от 8.00 часа започващи, а свършващи към 16.00 часа, върнах се доста изморен, капнал, починах си малко, а ето сега, привечер, продължавам доклада си. Утре, четвъртък, имам пак час с този същия Х Е клас, в който се случи горепредставения инцидент, та ето, сега пристъпвам към темата какво според мен следва да бъде направено за преодоляването на конфликта; аз разговарях за кратко в междучасието, както вече казах, с класната ръководителка на този клас, тя е информирана за случилото се, не зная тя какво смята да предприеме, но по моя преценка и администрацията следва да се намеси, и то по един по-адекватен начин. Понеже миналата година, в тогавашния Х Б клас, поради неадекватна намеса на администрацията, един подобен конфликт продължи да тлее, вярвам, си спомняте, доста дълго време, въпреки че можеше да бъде решен, при една по-адекватна намеса, значително по-бързо и по-ефективно. Този път, смятам и съм убеден в това, не следва да бъдат допускани същите ония грешки, за които аз Ви писах през миналата година в една поредица от доклади. Та в тази връзка предлагам следното, въпреки че Вие самата ще си решавате каква следва да бъде Вашата реакция.

Първо, липсата на реакция от страна на администрацията след като съм Ви информирал с този свой доклад, ще означава, че самата администрация е солидарна с акцията срещу преподавателя, която беше проведена в този именно Х Е клас; това, според мен, не бива да бъде допускано, въпреки Вашето лично субективно-пристрастно отношение към мен, заради нашите спорове, включително и решавани по съдебен път. На Вас като директор, в случая, Ви се налага да надмогнете своите лични симпатии-антипатии към мен, и следва да постъпите разумно и мъдро, понеже ако това не се случи, то ще излезе, че Вие самата заставате зад въпросната акция, а това според мен е недопустимо, то е също така и абсурдно. Пък и ще се окаже, че с ненамесата си не само че ще насърчите учениците да продължават атаката си срещу преподавателя, но и ще поемете оттук-нататък пълната отговорност за това, което те си позволят да сторят срещу мен. Аз тук не смея да допусна една такава евентуалност, именно, че някое услужливо спрямо администрацията заинтересовано лице е инспирирало и внушило тази проява на учениците, подтикнало ги е да я организират и проведат, това също ми се вижда съвсем абсурдно, крайно осъдително и недопустимо, щото е; нека да предположим, че учениците съвсем сами са решили така именно да ме посрещнат след дългото мое отсъствие, техния преподавател по философските дисциплини. Да допуснем, че няма злонамерена намеса на възрастни зад тяхната акция. Аз искам да вярвам, че това е точно така, и най-вече, че Вие като администратор ще съумеете да застанете над т.н. "злоба на деня" и да потиснете дребните страсти и емоции, а именно, че ще изпълните подобаващо своя дълг, своята отговорност като администратор.


В тази връзка, явно, се налага Вие или някоя от Вашите помощнички да дойдете и да разговаряте с класа, и дори, нещо повече, аз именно смятам, че една Ваша решителна намеса за обуздаване на въпросните настроения, може да бъде ефективна; ако обаче учениците по някакъв начин, дори само с някакви фини нюанси, усетят, че администрацията във Ваше лице е доволна от тяхната проява, това ще доведе до ескалирането на конфликта, до тлеенето му с месеци, което ще направи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, ще съсипе и ония шансове, които учениците имат, за да си извлекат длъжните изводи, в това число и нравствени. Ние, учителите и администрацията, дето се казва, трябва да се разглеждаме сякаш сме двойка волове, които орат все една и съща нива, и нали знаете когато единият от двата вола дърпа напред, а другият, да речем, дърпа настрани или назад; работите тогава стават непоправими и цялата работа отива по дяволите. Тъй че апелирам към Вас в така и така създалата се тежка ситуация да реагирате адекватно и високо отговорно спрямо нашата висока възпитателна мисия, в противен случай, както казах, всичко ще отиде по дяволите, а, ще ми се да вярвам, Вие не искате това да се случи. Ако искате, то вече е друг въпрос, но на мен ми се ще да не вярвам на една такава грозна евентуалност.

Вие сте модерен, с претенции в тази посока администратор, и, подозирам, ще почнете да правите анкети, както миналата година сторихте с оня същия Х Б клас. Да се правят анкети е чудесно, аз не съм против това, но има една опасност, която през миналата година именно подкладе напрежението и доведе дотам конфликтът не само да не се разреши, независимо от усилията в тази посока от страна на тяхната класна ръководителка и моите също така усилия, ами да тлее много месеци наред, което именно и съсипа обучението на ония ученици; тогава именно анкетата, която Вие направихте, беше съставена така, че въпросите към учениците в своя подтекст съдържаха нескриваната антипатия на администрацията към моята скромна милост, та учениците по този начин се почувстваха окрилени и насърчени да си измислят какви ли не, даже и смехотворни обвинения по мой адрес, пък Вие, предполагам, възприехте това като "манна небесна", щото тогава се бяхте амбицирала, дето се казва, да ме натикате в "миша дупка"; това тогава не стана, сега, да се надяваме, както казах, ще успеете да надмогнете, повтарям, своите лични антипатии и няма да се устремите във фаталната посока да използвате въпросните настроения на учениците за да си разчиствате, дето се казва, сметките с мен. Аз именно към това си позволявам да апелирам, призовавам Ви към това да проявите едно по-високо съзнание за отговорност именно като възпитател, щото иначе, повтарям, всичко ще отиде именно по дяволите, а пък работите ще станат в един момент непоправими. Моля също така да не поставяте в конфузно положение педагогическия съветник, психологът на училището, а да му помогнете с всичко случаят да бъде решен на една градивна, позитивна, положителна от гледна точка на възпитанието на младите основа. Нека да си спомним това, че всички ние, въпреки всичко, сме нещо като орачи на една и съща нива, и дори волове, които дърпаме все едно и също орало. Това най-напред исках да Ви кажа, позволявам си да Ви призова към длъжната отговорност, ще ми се да вярвам, че този път, както казах, ще съумеете да застанете на висотата на призванието си, та да реагирате по подобаващия за един изпълнен със съзнанието за висок дълг администратор, чийто роля в такива тежки ситуации може да бъде твърде благотворна.

Вие сте сравнително нов администратор, признавам, че и Вашата работа съвсем не е лека, напротив, доста е трудна, налага Ви се да балансирате, да отчитате разнородни интереси, в това отношение поради неопитност са възможни грешки, но посоката на всичко следва да е неизменна, а именно, доброто на младите хора, на които ние сме възпитатели; техният същински и същностен интерес за нас следва да е водещото, а не някакви лични и конюнктурни интереси, капризи и страсти. За това ние всъщност най-вече работим, ако имаме длъжното високо съзнание за отговорност, тогава и опасността от допускане на грешки ще намалее. Ще ми се да вярвам, че и Вие като мен вярвате в тия непоклатими принципи, което именно и гарантира, че позицията Ви по наченалия се конфликт ще бъде адекватна.


На следващо място ми се ще да Ви призова да не се плъзнете по посока на тъй популярния в наше време популизъм, на демогогията, свеждаща се до това: учениците, понеже са много, явно са и прави, следователно цялата вина следва да бъде прехвърлена на главата на горкия преподавател, именно, в случая, върху главата на моя милост. Призовавам Ви това този път да не го допускате, щото през минали години, при минали случаи, за жалост, реагирахте именно по посока на един такъв популизъм, което именно и опорочи цялата работа и доведе до многомесечното тлеене на конфликта; той обаче беше погасен, когато с много усилия от страна на класната ръководителка на на оня същия Х Б клас и също така от моя страна у повечето ученици, въпреки всички грешки на администрацията, в един момент, надделя известно нравствено чувство, помогнало работите да бъдат поставени на подобаващата почва. Ако и този път обаче застанете с цялата власт и авторитета, произтичащ от властта Ви, зад вилнеещите срещу преподавателя си ученици, дръзнали да му поставят унизителни, необосновани, срамни претенции, то това, разбира се, ще означава, че Вие с авторитета на цялата власт ще ги насърчите, а това, смея да заявя, е нещо недопустимо, понеже ще спомогне именно за развращаването на учениците, а не за изграждането у тях на едно по-високо и в положителна посока развито нравствено чувство и съзнание. Младите, за наше щастие, не са така опорочени като нас, по-възрастните, не са застрашени от чак такова опорочаване, което е предпоставка на тях да можем по-ефективно да им влияем да се променят в положителна посока. Аз именно и за това апелирам, призовавам Ви и Вие самата да проявите едно по-високо и на нравствена основа съзнание, което именно и ще реши конфликта, и то с добра поука и полза за самите млади.

Аз, бидейки философ, както Ви е известно, много си падам по такива едни нравствени по естеството си възпитателни казуси, тъй че съм готов да Ви съдействам и да Ви помогна в тази посока, именно, да си определите адекватната спрямо наистина сложния случай позиция, при който рисковете от грешка са така многобройни. Готов съм да обсъдя случая с Вас, за да можем заедно да реагираме в една посока, да синхронизираме усилията си, защото, както казах и ще потретя, ние всъщност наистина сме нещо като волове, дето орем все една и съща нива: нивата на душите на младите, а това е изключително отговорна задача и мисия. За жалост обаче в тия три дни, откакто се върнах на работа след продължителен многомесечен отпуск по болест, Вие не проявихте желание да разговаряте с мен, разминавате се с мен по коридора както се разминават никак не спиращи товарни влакове, явно за нещо сте ми твърде много обидена, уязвена и разярена; това според мен не е добър знак, аз така разбирам нещата и честно си казвам как всичко възприемам и какво мисля.

Нещо повече, за тия три дни, в които отново съм на работа, Вие продължавате да действате по обичайния си задкулисен начин, пример за което е и днешното съобщение на шефката на Инспектората г-жа Пакова по мой адрес, което Вие, без да се замислите, имахте неблагоразумието да турите на таблото за обяви, без при това да се си дадете труда да схванете, че такова едно действие може да бъде изтълкувано като ескалация на водената от Вас безпощадна кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател, която с такова усърдие водите в последните две години. Аз не мога да разбера защо г-жа Пакова дръзва да се включи по един такъв начин достатъчно фриволен начин във водената от Вас компроматна война срещу моята скромна милост, защо, да речем, е адресирала съобщението си до "колектива на ПГЕЕ-Пловдив", след като в него ме обвинява в някакви хипотетични "нарушения на законите", един вид, без да се замисли за презумпцията за невиновност, и грубо нарушавайки я, ме обявява един вид ако не за "престъпник", то поне за "много лош" човек, който, видите ли, бил дръзнал да нарушава... "Закона за защита на детето"! (Аз съвсем скоро, известявам Ви за това, ще уведомя и читателите на блога си за това писмо на г-жа Пакова, аз днес си преписах текста му и като имам време ще го публикувам, щото то е един чудесен пример за това на какви подвизи е способна нашата родна бюрокрация в безпощадната си борба срещу всичко, което си позволява да мисли и да действа - в условията на неразградената още тоталитарна образователна система - неординерно, новаторски, що-годе личностно и дори творчески.)

Но сега тук да не се отклонявам, този случай обаче е симптоматичен за тежката психологическа ситуация в нашето училище, за която, позволявам си да твърдя, носите отговорност най-вече Вие лично, неговият директор. Интересно ми е: не осъзнавате ли вече, че не този е начинът да постигнете някакъв реванш срещу мен. Учудващо е все пак не дойде ли време да се убедите, че ожесточаването на конфронтацията не е пътят за постигане на каквото и да било позитивно нещо, а това е пътят на деградацията, на разрухата, на развалата на всичко постигнато в нашето навремето така елитно и знаменито училище. Ползвам се от случая да Ви уведомя, че по моя преценка единственият градивен начин за решаването на всички проблеми е пътят на свободния диалог, на дискутирането и то съвсем публично на наболелите проблеми, пътят на автентичното партниране и сътрудничество, пътят на демократичното и съобразеното с гледната точка на другия позитивно решаване на конфликтите, с които е осеяно нашето трудно ежедневие. По пътя обаче на ескалацията на напрежението нищо добро няма да постигнете; призовавам Ви най-сетне до осъзнаете това, с оглед да престанете да допускате все едни и същи толкова досадни грешки.

Поради липсата на готовност и на желание от Ваша страна за подобен диалог, за който аз изцяло съм открит, ситуацията в училището продължава да се влошава, вместо да се подобрява - за което аз за сетен път алармирам, призовавайки нещо да се промени. Ето, примерно, всяка една моя публикация в блога ми не е опит за Вашето дискредитиране, както Вие, предполагам, го възприемате, напротив, всяка моя публикация е отчаян опит, призив и предизвикателство от моя страна за начеване на пълноценен, открит и ползотворен публичен диалог, който, повтарям, е истинския път към решаването на нелеките проблеми. Също така, в същия дух, примерно, следва да се разбират и обявите за дискусии в училищния ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, които аз периодично поставям, но на които Вие така упорито и всеотдайно не обръщате и капчица внимание.


Ето, още в понеделник, моя милост обяви тема за една такава дискусия, и то именно по най-наболелия проблем, подклаждащ белезите на очертаващата се анархия в нашето училище; сбирката на Клуба е за утре, четвъртък, на обед, ето, призовавам Ви, като знак за добра воля от Ваша страна, не само лично Вие да дойдете на тази сбирка на Клуба (бившият директор г-н Паунов го е правил това в изминалите безвъзвратно добри времена на гимназията, но какво пречи тия добри времена да преживеят наново своя ренесанс?!), но и да призовете колегите също да посетят сбирката и да участват в дискусията, чиято тема в светлината на този доклад, както се убеждавате, е така актуална: именно темата за подобаващите отношения учители-ученици! Интересното е, че аз съвсем не съм могъл в понеделник да предполагам какво ще се случи във вторник, не съм ясновидец за да зная какво ме очаква като се опитам да вляза в часа на въпросния Х Е клас; но сама се убеждавате, че моята философска интуиция работи във вярната посока, успял съм да напипам един най-болезнен проблем на училищния живот, за чиято демократизация аз от толкова време най-убедено и съзнателно призовавам, а пък Вие, видите ли, го възприемате всичко това за някаква "война" лично срещу Вашата светла (само)властваща административна особа; не е така, надявам се този мой пореден доклад да Ви подтикне най-накрая към това да преосмислите позицията си - крайно време е!

Това в общи линии исках и можах да Ви кажа. Виждате, тонът на този доклад е достатъчно добронамерен, много ми е интересна Вашата реакция, ще я следя с най-жив интерес. Позволявам си да Ви посъветвам този път да не заемате позата на мълчаливо олимпийско божество или на будистки медитиращ мъдрец, а да откликнете на моя призив за отпочване на диалог и на партньорско сътрудничество за решаване на наистина горещите, парещи, крайно наболели проблеми на училищния живот, за което случката във въпросния Х Е клас е нещо като ярък симптом, знак, зовящ ни към това да се замислим - за да оценим и осъзнаем колко сериозни са всъщност работите. Защото е кошмар, ужас и престъпление да си позволяваме да гледаме на тях с пренебрежение или пък с наивно детинско лекомислие.

Ще ми се да се надявам, че този път ще се постараете да ме разберете и да оцените подобаващо и адекватно моите мотиви; противното, смея да заявя, е на гибел подобно, доникъде няма да доведе, а ще насърчи само, повтарям, разрухата, развалата, порокът, вакханалията на своеволията от всякакво естество, които, какво виждаме, се разрастват, вместо да бъдат по някакъв начин обуздавани - с оглед растежа на градивните сили, които именно ще очовечат нашите отношения.

27 ноември 2013 г., 23.56 часа
ПЛОВДИВ С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Европа ли? Скоро, скоро... по-скоро султана! А от Америка пък приличате на бедуини…



Получих поредния коментар от нещатния анализатор-коментатор на моя блог, който живее в Америка и оттам описва как изглежда положението тук, у Нашенско; публикувам този път анализа му без никакви съкращения, понеже този път, интересно и кой знае защо, сякаш е успял да избегне кажи-речи всички цинични думички, оскърбяващи нашето толкова възпитано и културно европейско ухо:

Видя ли какво стана - като им казах, че са богомили и педерунгели се правят на ударени с мокър парцал и се крият като шушумиги? От тоя материал ще правиш европейци ли? Скоро, скоро...

Робско племе, но упорито в нахалството си... За сетен път благодаря на Бога че можах да емигрирам от тия анадолски тупàни...

Погледни твоя опонент за европейския път - философ ли е, овчар ли е, но трудно се издържат кухите му “разсъждения”, едва изтърпях 3-4 изречения от неговата боза... И това надуто, префърцунено и празно същеcтво в кой век мисли че живее, питам се?? А сигурно е и шеф някъде и въздейства и на други хора - т.е. залива ги със скудоумието си...

Ей, има хора които не мога да понасям - и не мога да прочета и два реда от/за тях, че ме издивява безхаберието им... Това са просто някакви кухи и безсъдържателни индивиди, аз им викам хора-фон, които по странна ирония на вселената ходят между нас и понякога имат образ и говор, но то е все едно че нямат... Прозрачни духове, а не хора... Олицетворения на космическия вакуум...

Да дам примери за тях, ето няколко - Евгени Минчев, Бареков, твоя опонент “философ” или какъвто е там, Диков (нeкакъв сейлак водещ в TV??), Росен Петров - интелект със счупен нос, Тодор Живков - като танцувал с грозотията Стоянка Мутафова постоянно я настъпвал - че то в Правец танци къде се учат, на къра с говедата ли, Георги Марков (бивш конституционен съдия) обличащ се в детински пуловерчета...

Абе тоя списък мога да го направя безкраен - интелектуалния вакуум е подавляващо мнозинство в BG, за да кажа един русизъм, хи-хи...

Ами твоите администраторки които се крият от теб?? Видя ли я робската психика нагледно и непосредствено??

Европа, скоро, скоро... По-скоро султана...

А от Америка пък приличате на бедуини…

Някакви инфантили пред парламента с автомати-играчки имат послание, така и не го разбрах...

Цирк на изкрейзилите индивиди, отдавна загърбили всяка човешка логика... Долу всички правила, взрив на комунистическа свобода, пожар от искри на туберкулозния чикиджия Смирненски...

Ума граници има ама безумието няма...

Нейсе, The show must go on…

А.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 26 ноември 2013 г.

Възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа



По започналата се дискусия най-общо около проблема за националната идентичност на българите и този за принадлежността й към европейския или към евразийския жизнен свят - виж последният й епизод, публикуван под заглавието Човечеството е изправено пред смъртоносен капан: унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята, в който моят опонент изрази по-пълно своята гледна точка - се получиха и други изказвания и коментари, които заслужават да бъдат отнесени към нея; ето, по-долу публикувам тия коментари в последователността, в която са получени; тия дни, живот и здраве да е, и аз ще се изкажа по повдигнатите въпроси:

Анонимен каза: Това наистина е много интересна, голяма и сложна дискусия, тема, по която може да се разсъждава безкрайно. Без да съм специалист „антрополог” (в западното разбиране на думата) или историк, ще добавя някои бегли мисли и съображения.

Мисля, че в 21-и век „филиите” и „фобиите” би трябвало до голяма степен да принадлежат на миналото. Вярно е обаче, че автокрации като Русия все още живеят до голяма степен в категориите и начина на правене на политика на 19-ти век.

Между другото англичаните въпреки големите си културни и политически постижения са нацията, поробила, избила и ограбила най-много хора и народи в историята, с изключение на комунистите, разбира се. Сред английските политици и общественици е имало и приятели на българския народ, но като цяло английската политика традиционно е била антибългарска, а Чърчил е известен българомразец. От друга страна е жалко, че англосаксонската култура никога не е играла съществена роля в България, знаем, че през Възраждането и след Освобождението най-силно е било духовното влияние на Русия, Франция и Германия, докато английското е пренебрежимо. Така българите пропускат шанса да се запознаят с англосаксонския светоглед и начин на мислене. Вярно е, че днес англосаксонската култура доминира в световен мащаб и все повече се налага и в България, но в случая става дума най-вече за масовата американска поп култура, която в много отношения едва ли е еталон за подражание.

Народопсихологични особености несъмнено има, във връзка с това бих препоръчал есето на великия философ Дейвид Хюм на тази тема, което може да се прочете в оригинал на английски и онлайн, напр. тук.

Би било груба грешка обаче историята на даден народ да се свежда до и извежда само от националния манталитет, защото върху хода на историята и политиката влияят и много други фактори.

Хънтингтън наистина обособява отделна „православна цивилизация”, центрирана около Русия но с уговорката, че Русия можа да реши да се присъедини към Запада и тогава православието би изгубило своята самобитност, т.е. и той не вижда непреодолими различния между Запада и Русия. Иначе схемата на Хънтингтън в много отношения не работи, но няма да се спирам тук на това. Във всеки случай аз не мисля, че разделителните линии в света преминават само между отделни цивилизации или култури, има и други, не по-малко важни деления.

Колкото до България, можем да цитираме проф. Николай Генчев:

„И така, ако искаме да набележим основните линии, очертаващи новата система, в която попада българската култура след 15 век, трябва да посочим, че турското завладяване на България нарушава тотално културно-историческия континуитет на българското развитие, променя високите културни институции, налага един нов социалнополитически режим, който изсмуква жизнените сокове и културно-творческите възможности на българската народност... в историческа перспектива това е фатално за нормалното развитите на България.

Но османското завладяване на се оказва в състояние нито да затрие българската култура, нито да подмени радикално нейната етническа и религиозна основа, нито да я размие в балкано-турската духовна сфера. Българската култура се опазва и след 15 век, за да осъществи по-късно мъчителното си преустройство, като намери собствените пътища към новото време.”

Анонимен каза: А проф. Пламен Цветков изтъква:

„Няма добра чужда власт и в тази насока османската не е изключение. И до ден днешен османското управление, продължило четири века, се възприема от повечето българи болезнено като уж основна причина за националната изостаналост и отдалеченост от универсалните ценности на индивидуализма, предприемчивостта, човешките права и демокрацията. Наистина всяко чуждо надмощие, дори най-цивилизованото, застрашава покорените народи с претопяване... но просветените слоеве на покорените балкански народи стават по-податливи на европейското влияние. Другояче казано, византинизацията на Османската империя приближава турците до европейската цивилизация повече, отколкото който и да е друг мюсюлмански народ и същевременно дава на християнските им поданици решаващ тласък към западните ценности и култура... Скоро обаче гърците, румънците, сърбите и българите се оказват по-възприемчиви към Запада, отколкото турците и дори руснаците... Сърбия и Черна гора са подчертано по-възприемчиви към панславизма... И днес мнозина българи са склонни да проклинат историческата си съдба на първия източноправославен народ, попаднал под османско управление и последния, който се освобождава от него. И наистина през първата половина на 19 век гърците, румънците и сърбите вече имат или основават свои собствени национални държави, докато България като че ли си остава обикновена турска провинция. Утвърждаването на българските съседи като все по-автономни и независими нации е тясно свързано обаче с нарастването на личната власт на техните владетели. В замяна на това, благодарение на реформите, въведени от султаните под западен натиск, българите започват да се учат на трудния урок по парламентаризъм... В един свят, разделен на три основни политически течения, а именно консерватизъм, социализъм и либерализъм, българите сякаш са направили своя избор в полза на либерализма. По онова време и консерватизмът, и социализмът са антидемократични... От втората половина на 18-ти век нататък източноправославните народи се изправят пред нерадостния избор между османския и московския деспотизъм. Руското самодържавие успява да погълне украинците, белорусите, грузинците и немалка част от арменците... българите се спасяват от подобна съдба... Българите са склонни да се оплакват прекалено много от историческата си съдба, която твърде често е била предопределяна от чужди и предимно враждебни сили... Все пак развитието на България от 1870 г. досега като че ли не е чак толкова злополучно. Наистина разпокъсването на страната 1878 г. нанася трайна травма върху националната душевност на българите, но това е цената, която те трябва да заплатят, за да не бъдат погълнати от Руската империя и за да оцелеят като държава и народ...

При все това за времето от 1878 г. до днес териториалните придобивки на страната са повече от загубите, а заедно с Република Македония България всъщност си възвърна онова пространство, което беше очертано във свободно гласуване още през 1870-1873 г.

Нацията оцелява и запазва основните си психологически черти дори при комунистическия режим. Нещо повече – българите продължават да оказват скромното си духовно влияние в света... Бащата на литовската независимост Басанвичюс е вдъхновен от българския пример...

Руският комунизъм е несъмнено най-зловещата трагедия за българската нация след освобождаването й от османска власт. Всъщност Стефан Стамболов съумява само да отложи руската окупация и господство с 57 години. В пределите на източноправославна и мюсюлманска Европа българската разновидност на комунизма е сякаш по-поносима, отколкото в Русия, Румъния и Албания, но привидно по-потисническа от югославската... Като се има предвид, че по вяра, култура и наследство Словения и Хърватско принадлежат на Средна Европа, България е първата комунистическа страна на Балканите, която прекъсва една дългогодишна комунистическа власт, макар и по не твърде убедителен начин. Не може да има съмнение, че това се дължи на демократичните традиции, създадени през последния век на османското управление, както и на парламентарния опит, основан на Търновската конституция. От българска гледна точка такива личности като Петко Славейков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов могат да се сравнят с отците-основатели на САЩ. Историкът Симеон Радев ги нарече “строителите на съвременна България”.

Всъщност, подобно на останалите източноевропейски и балкански народи, пътят на България към демокрацията може би не е по-дълъг от този на днешните напреднали държави. Така например трябва да изминат току-речи 90 години от основаването на Съединените щати, за да се премахне робството и трябва още едно столетие, за да се приложи на практика расовото равноправие. Във Франция демокрацията започва да действа едва с налагането на Третата република... Както повечето други народи от Средна и Източна Европа, българите просто тръгват към съвременната демокрация около столетие по-късно от Запада и при далеч по-неблагоприятни условия... В сравнение с другите балкански страни българският парламентарен опит изпъква като най-демократичния... Дори онези балкански страни, които имат късмета да избегнат съветската окупация, трябва да изминат дълъг път, преди да се доберат до съвременната демокрация. Гърците постигат стабилно демократично управление чак 153 години след началото на националната революция през 1821 г. Още по-труден в тази насока е напредъкът на Турция. В замяна на това за времето от 1870 до 1934 г. българите съумяват да си изградят и една друга традиция, а именно употребата на строго конституционни средства за отстраняването едва ли не на всяко по-авторитарно правителство. В края на краищата дори и комунистическият режим си отива (наистина бавно и мъчително) по пътя на сравнително свободни избори.

България може да бъде достоен и пълноправен член на европейската общност само ако не се отказва от своите традиции, които в повечето случай са в съзвучие с европейските.”

Анонимен каза: Иначе препоръчвам да се прочете книгата на английския историк Niall Ferguson (род. 1964) Civilisation. Не мога да се съглася с всичко в нея, но има много ценни мисли. Ето някои откъси в мой превод, моля за извинение за евентуални грешки и недоглеждания.

„Принципният въпрос, който е тема на тази книга, изглежда все повече като най-важния въпрос, който може да бъде зададен от един историк на модерната епоха. Защо, започвайки около 1500 г., няколко малки държави в западния край на евроазиатската континентална маса успяха да се наложат над останалия свят, включително и над по-населените и в много отношения по-сложни общества на Източна Азия? Моят подвъпрос е: ако можем да дадем добро обяснение за миналия възход на Запада, ще можем ли да предложим прогноза за бъдещето? Наистина ли това е краят на западния свят и началото на нова източна епоха?

... В моята книга “Колосът: възходът и падението на американската империя” от 2004 г. aз предупредих, че Америка неусетно е започнала да разчита на източноазиатски капитал, за да финансира небалансираните си външнотърговски и финансови сметки. Поради това упадъкът и падението на необявената американска империя могат да са резултат не от терористи пред портите й, нито от бандитски режими, които ги спонсорират, а от финансова криза в самото сърце на империята.

... Илюзията за американската “хиперсила” беше разрушена не един, а два пъти по време на президентството на Джордж. У. Буш.

... Гледайки как трите ми деца растат, имах неприятното чувство, че те учат по-малко история от мен на тяхната възраст, но не защото имат лоши учители, а защото имат лоши учебници по история и още по-лоши изпити. Наблюдавайки развитието на финансовата криза, разбрах, че те съвсем не са сами, понеже сякаш само шепа хора в западния свят имаха повече от бегла информация за последната депресия. В изминалите трийсетина години младите хора в западните училища и университети получаваха идеала за либерално образование без съдържателно историческо познание.

... Има много интерпретации на историята, но със сигурност има само едно минало. И макар че миналото е свършило, поради две причини то е незаобиколимо за нашето разбиране за онова, което изпитваме днес и което ще донесе бъдещето. Първо, сегашното население на света е само около 7% от всички човешки живели някога човешки същества. Мъртвите превъзхождат живите като бройка 14 към едно и ние можем да игнорираме натрупания опит на такава голяма част от човечеството само на собствен риск. Второ, миналото е единственият ни източник на информация за мимолетното настояще и за бъдещето, което лежи пред нас...

... Нека признаем ограниченията на историята. Историците не са учени. Те не могат (а и не бива да се опитват) да установят общовалидни закони на социална или “политическа” физика с надеждна предсказателна сила. Защо? Защото няма да се повтори уникалният, продължаващ хиляди години експеримент, който представлява историята. Извадката на човешката история е една. Освен това “частиците” в този огромен експеримент имат съзнание, обременено с всевъзможни когнитивни предразсъдъци.

... Никой сериозен изследовател не би твърдял, че господството на Западната цивилизация е безукорно. Но има и такива, които настояват, че в него никога не е имало нищо добро. Тази позиция е абсурдна. Както всички големи цивилизации и Западната е двулика: способна на благородство, но също и на низости.

... Трябва да устоим на изкушението да романтизираме губещите в историята. Цивилизациите, унищожени от Запада или трансформирани по по-мирен начин чрез заемки от Запада, също не са били без недостатъци, най-очевидният от които е, че те не са били в състояние да осигурят на своите членове трайно повишаване на материалното качество на живот.

Ако можехте да извършите околосветско пътешествие в 1411 г., вероятно щяхте да сте най-впечатлени от качеството на живот на източните цивилизации.

... Противно на това, Западна Европа в 1411 г. щеше да ви направи впечатление на мизерна, изостанала, съвземаща се от вилнеето на черната смърт (чумата), при което населението й се съкращава наполовина, когато тя се придвижва на Изток между 1347 и 1351...

... Има изследователи, които... твърдят, че всички цивилизации са в някаква степен равни и че Западът не може да претендира за надмощие, да кажем над източна Евразия. Но подобен релативизъм очевидно е абсурден. Никоя предходна цивилизация не е постигала такова надмощие, каквото Западът постига над останалите.

Да, наистина в навечерието на финансовата криза имаше много дискусии за алтернативните азиатски икономически модели. Но дори най-пламенните културни релативисти не препоръчваха завръщане към институциите на династията Минг или Могулите. Сегашният дебат е между привържениците на свободния пазар и интервенционистите всъщност е дебат между определено западни мисловни школи; на последователите на Адам Смит и на Джон Мейнард Кейнс, както и няколко закоравели поддръжници на Карл Маркс. Родните места и на тримата говорят за себе си: Киркалди, Кеймбридж и Трир.

... С всяка изминала година все повече хора пазаруват като нас, учат като нас, поддържат (или не поддържат) здравето си като нас и се молят (или не се молят) като нас.

... Така че не е евроцентризъм или (анти)ориентализъм да се каже, че възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа... Предизвикателството е да се обясни как се случва това. Какво е особеното у европейската цивилизация след 15-ти век, което й позволява да триумфира над външно превъхождащите я източни империи?

... Пътник в 16-ти век в трудно не би забележил контраста. Освен че обхваща Анадола, Османската империя при Сюлейман Великолепни (1520-66) се простира до Балканите и Унгария, изправяйки се пред портите на Виена в 1529... Китай на династията Минг също изглежда сигурен зад Великата стена.

... Ако възходът на Запада не може да бъде обяснен само чрез империализма, тогава дали – както твърдят някои изследователи – той не е резултат от чиста случайност?

... В тази книга аз искам да покажа какво отличава Запада от останалия свят... а това са шест определено нови и комплексни институции и свързаните с тях идеи и поведение. С цел опростяване ще ги резюмирам по следния начин:

1. Конкуренция
2. Наука
3. Права на собственост
4. Медицина
5. Потребителско общество
6. Трудова етика

...Но какво точно имам предвид под Западна цивилизация?

Следвоенните бели англосаксонски протестанти-мъже повече или по-малко инстинктивно са локализирали Запада (известен и като “свободния свят”) в сравнително тесен коридор, простиращ се (със сигурност) от Лондон до Лексингтън, Масачузетс, и (може би) от Щтрасбург до Сан Франциско... С успеха на европейската интеграция през 1950-те и 1960-те години западният клуб става по-голям. Днес малцина биха оспорили, че Холандия, Франция, Германия, Италия, Португалия, Скандинавия и Испания принадлежат към Запада, докато Гърция е член ex officio, въпреки принадлежността си към православната църква, поради нашия голям дълг към античната елинска философия и дълговете на Гърция към Европейския съюз от по-ново време.

... Но как стоят нещата с южното и източно Средиземноморие, обхващащо не само Балканите северно от Пелопонес, но и северна Африка и Анадола? Какво става с Египет и Месопотамия, люлки на първите цивилизации? А дали Южна Америка, колонизирана по съшия начин като Северна Америка от европейци и географски в същото полукълбо, е част от Запада? А Русия? Дали европейска Русия и наистина западна, а Русия отвъд Урал в някакъв смисъл част от Изтока? През цялата Студена война Русия и нейните сателити бяха наричани «Източен блок».

... Западът в този случай е повече от само географски израз. Той е набор от норми, поведение и институции с крайно размити граници... Възможно ли е за азиатско общество да стане Западно, ако възприеме западни норми на облекло и бизнес, както прави Япония от ерата на Мей насам...?

Цивилизациите, както аз се постарах да покажа в тази книга, са високо комплексни системи, съставени от много голям брой взаимодействащи си, асиметрично организирани компоненти... Те оперират някъде между ред и безредие – «на ръба на хаоса»... Такива системи може да изглежда, че оперират доста стабилно известно време, бидейки постоянно в равновесие и непрекъснато адаптирайки се към условията. Но след това идва момент, когато положението «става критично». Лека турбулентност може да инициира «фазов преход» от благоприятно равновесие към криза – също както едно зрънце пясък може да събори привидно стабилен пясъчен замък.

... Накрая си струва да си спомним, че Западната цивилизация е деградирала и падала вече веднъж. Римските останки, пръснати по цяла Европа, Северна Африка и Близкия Изток, са могъщо напомняне за това. Първата версия на Запада – Западната цивилизация 1.0 – възниква в т. нар. Плодороден полумесец... и достига своя връх в Атинската демокрация и Римската империя.

... Дали упадъкът и падението е дебнещата съдба на Западната цивилизация 2.0?

... Нещо повече, Западната цивилизация сякаш е загубила увереността в себе си.

... Най-шокиращото в модерния прочит на историята е скоростта на колапс на Римската империя. В рамките само на пет десетилетия населението на самия град Рим намалява с три четвърти... Онова, което един историк нарича “края на цивилизацията”, идва в рамките само на едно поколение.

... Поради това финансовата криза, започнала през лятото на 2007, трябва да се разбира като ускорител на вече добре установената тенденция за относителен упадък на Запада.

... Важно е да си припомним, че повечето случаи на колапс на цивилизации са свързани с финансови кризи, както и войни.”

Тoлкова от Ferguson, а добавя от мен и това: движещите сили на световната политика не съвпадат непременно със световните цивилизации, там нещата са по-сложни и преплетни. Поради това схемата на Хънтингтън не функционира. Консервативният бразилски философ Olavo de Carvalho идентифицира тези сили по следния начин:

Историческите сили, които днес се борят за власт в света, се артикулират в три проекта за глобално надмощие: “руско-китайският” (или “евразийски”), “западният” (понякога погрешно наричан “англо-американски”) и “ислямският”. Всеки един от тях има добре документирана история, показваща древния им произход, трансфoрмациите, през които са преминали и съвременното състояние на тяхното осъществяване.

Действащите сили, които олицетворяват тези проекти, са съответно:

1. Управленският елит на Русия и Китай, особено тайните служби на тези две страни.

2. Западният финансов елит, представен особено от Клуба Билдерберг, Съвета за международна политика и Тристранната комисия.

3. Мюсюлманските братя, религиозните водачи на няколко ислямски страни и правителствата на някои мюсюлмански страни.

Само първата от тези действащи сили може да бъде схваната в строго геополитически аспект, тъй като нейните планове и действия отговарят на добре дефинирани национални и регионални интереси. Втората, която е по-напреднала в осъществяването на своите планове за световно правителство, се поставя изрично над всякакви национални интереси, включително на тези на страни, от които произхожда и които й служат като операционна база. У третата конфликтът на интереси между националните правителства и всеобщата цел за Вселенския халифат винаги в крайна сметка се разрешава в полза на последния, който днес е най-важният фактор за идеологическото обединение на ислямския свят.

Концепциите за глобално господство, което тези три действащи сили се стремят да осъществят, са много различни помежду си, защото произтичат от хетерогенни и понякога несъвместими извори.

Макар и по принцип отношенията между тях да са на конкуренция и спор, понякога дори от военен характер, съществуват огромни зони на припокриване и сътрудничество, колкото и гъвкави и променливи да са те. Този феномен дезориентира наблюдателите, произвеждайки всевъзможни неуместни и фантасмагорични тълкувания, някои под формата на “конспиративни теории”, други на самообявили се “реалистични” и “научни” опровержения на тези теории.

Голяма част от загадъчността на световната сцена е резултат на един повече или по-малко постоянен фактор: всяка една от тези действащи сили има склонността да тълкува плановете и действията на другите две според нейното собственото гледище, отчасти нарочно с цел пропаганда, отчасти поради действително неразбиране на ситуацията.

Стратегическите анализи на всички тях отразяват свойствените им идеологическите предразсъдъци. Въпреки че се стараят да вземат предвид съвкупността от налични факти, руско-китайската схема подчертава геополитическата и военна гледна точка, западната схема икономиката, а ислямската схема борбата между религиите.

Различията от своя страна отразяват социологическия състав на господстващата класа в съответните географски региони:

1) Произхождайки от комунистическата номенклатура, руско-китайската господстваща класа по същество се състои от бюрократи, агенти на тайните служби и военни офицери.

2) Доминацията на финансисти и международни банкери в западния истеблишмънт е добре позната и не е необходимо да бъде разяснявана.

3) В различните страни от ислямския комплекс авторитетът на управленеца зависи съществено от одобрението на умма – многобройната общност от авторитетни тълкуватели на традиционната религия. Въпреки че тези страни показват голямо разнообразие в своята вътрешна ситуация, не е преувеличение структурата на тяхната власт да бъде описана като “теократична”.

Така за пръв път в историята на света трите важни компонента на властта – политико-военният, икономическият и религиозният – са олицетворени от три различни наднационални блока, всеки един от тях със собствени планове за световно господство и характерен начин на действие. Това не означава, че те не действат на всички фронтове, а само че съответните им исторически възгледи и стратегии в крайна сметка се ограничават от вида власт, която представляват. Не е несъстоятелно да се каже, че светът днес е обект на спор между военните, банкерите и проповедниците.

Практически всички анализи на международната политика днес в медиите отразяват подчинеността на “създателите на общественото мнение” на едно от тези спорещи течения и поради това систематично не отчитат полетата на тяхното съучастничество и взаимопомощ. Тези индивиди оценяват фактите и “заемат позиции” на базата на абстрактните ценности, които изповядват, без да се питат дали техните думи в съвкупността от факти, действащи в света, няма в крайна сметка да допринесат за триумфа на всичко, което мразят. Стратезите на тези три големи проекта са напълно наясно с това и включват политически коментатори – както журналисти, така и представители на академичния свят – сред най-ценните полезни идиоти в тяхна служба.

Да добавя и още нещо важно: можем да спорим умозрително до безкрайност за Западната цивилизация и доколко България принадлежи към нея. Въпросът в крайна сметка опира до дефиниция и обхват на понятието. Виждаме, че при крайно стесняване на обхвата Западната цивлизация може да бъде ограничена само до Англия и източното крайбрежие на Северна Америка! По-важно е обаче нещо друго: съвсем не е така, че с присъединяването на България и другите посткомунистически страни към ЕС и НАТО те са станали част от Западната цивилизация. Тук отново се връщам като Мирча Кришан и краставицата към моята любима теза, че рухването на коммунизма през 1989-1991 беше една гигантска манипулация и дезинформационна кампания, чиято крайна цел е поставянето на Запада на колене от страна на Русия, което се оказа невъзможно по пътя на фронталната конфронтация по време на Студената война. Ето защо България и другите посткомунистически страни в действителност въпреки формалното членство в ЕС и НАТО си ОСТАВАТ ПОД КОНТРОЛА НА РУСИЯ. Както казва чешкият дисидент Петър Цибулка:

«Комунистите разбират, че Западна Европа е под тяхно косвено господство чрез комунистически агенти на влиянието – корумпирани и компрометирани политици. Западна Европа не е заплаха за Москва. Напротив, Москва там има силни позиции… Аз съм убеден, че комунистите и техните тайни служби, свързани с Москва, никога не са губели властта в Чешката република. Така че приемането на Чехия в НАТО с нищо не накърни позициите на Москва. Ръководни кръгове в Съединените щати погрешно мислят, че Москва е изтласкана от “бившите” си сателити в Централна и Източна Европа. Точно обратното в вярно. Вместо НАТО да се разширява на изток, Москва премести границите си далеч на запад и сега има повече власт от всякога… Ако Америка продължава отношенията с комунистическите престъпници както през изминалите 18 години, тя ще бъде разрушена и ще стане жертва на своите политически и икономически грешки... Аз съм абсолютно убеден, че Чешката република все още се контролира и управлява от КГБ. Няма антикомунистически герои в Чехия, а само агенти на КГБ и чешката тайна полиция СТБ…”

„Евразизецът” Александър Дугин пък казва:

„Дело в том, что Восточная Европа разочарована в Евросоюзе. Греция вообще готова выпасть. Турция отказывается всерьёз рассчитывать на вступление. Поэтому на Востоке Европы образуется определенный цивилизационный вакуум. Я полагаю, что должен вот-вот сформироваться проект Великой Восточной Европы, как самостоятельной геополитической зоны – промежуточной между Западной Европой и Евразией. Великая Восточная Европа, включающая православные страны (Греция, Болгария, Румыния, Сербия, Македония, Черногория), славянские страны (Польшу, Чехию, Словакию, Хорватию, Словению) и финно-угорскую по корням Венгрию, плюс Турция на юге – потенциальные партнеры именно Евразийского союза. Едва ли эта зона будет по-настоящему интегрирована в Евразию, но цивилизационная идентичность Великой Восточной Европы будет чем-то промежуточным между Евразией и Западной Европой, 50% на 50%... Несмотря на то, что Америке удается выкрутиться из этой сложнейшей для ее экономики ситуации, это ненадолго. Поэтому те, кто считают, что впереди следует ожидать самого жесткого и трудного сценария (возможно, мировой войны), мне кажется, недалеки от истины, потому что само по себе это точно не кончится.»

Писателят Илия Троянов, който поради биографични особености има поглед върху повече култури, най-вече немската и българската, и мога да кажа, че съм до голяма степен съгласен с неговото виждане. Веднага се усеща, когато говори човек, свободен от провинциални комплекси:

Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

- Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

- Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. Затова аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добър от моя. Това е наистина абсурдно - да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Абонамент за списание ИДЕИ