Истината ни прави свободни

събота, 31 януари 2015 г.

Само истината ще ни направи свободни!




Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочувствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве. Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея. Помнете ми думата!


Сборникът със секретните договори

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена...

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави...

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множат, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица...

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „...вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТЬ”

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.



В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално свобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.


Окончателният вариант за територия на българската държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.


Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва - цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под претекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г., с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г., когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”.

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

понеделник, 26 януари 2015 г.

Училището-мечта



Какво си представяте, когато чуете думата “училище”? Дълги коридори, които зажужават на всеки 45 минути… Неудобни чинове наредени в редове… Черна дъска и тебешири… Нетърпелив учител, който дебне да хване следващия с ненаучен урок… Дневници, оценки, отсъствия… И да не забравяме звънеца… Чувал съм деца да римуват “училище – мъчилище”…
Хммм…

А можете ли да си представите училище без всичко това? Може би си мислите, че подобно нещо не може да има дори и в най-смелите ви мечти?

Е, преди повече от 15 години няколко смели учители са си го помислили и са го направили реалност. Това е експерименталното училище в град Хендерсън, Минесота, САЩ – Minnesota New Country School.


В това училище няма да срещнете класни стаи, чинове, викащи учители и ученици, часове и звънци. Всички ученици се намират в едно голямо помещение, като всеки един от тях си има работно бюро с компютър. Всеки е свободен да ходи където си иска, когато си иска. Също като в една работна среда.

Преди около 15 години Дъг Томас, заедно с група учители и местни бизнесмени се събрали, за да направят структура на едно ново училище. Първото нещо, за което всички били единодушни, че трябва да се премахне, било звънеца. Всички били съгласни, че той прекъсва часовете, допринася със стрес и не е никак естествено. Когато човек отиде на работа не си казва, че през първите 45 минути ще свърши математическата част, после бие звънец, а за следващите 45 минути следва част от работата с литературна насоченост.

В училището, което създават, учениците работят в екипи от по 12-20 души върху даден проект. Целият процес е организиран около идеята за Проектно Ориентирано Учене. Учениците са най-ангажирани в учебния процес, когато имат личен интерес към това, което изучават. (Ниво 4 на самостоятелност в ученето според модела на Жералд Гроу.) Вместо да седят на един чин по цял ден и да слушат различни учители, учениците имат възможност да изследват различни теми по собствено желание, интерес, любопитство. Всеки екип от ученици си има учител-водач или фасилитатор, който ги подпомага в процеса на учене, дава им напътствия и съвети. Вместо оценки, учениците имат кредити, които всеки трябва да покрие по определен предмет, чрез изпълнението на зададен проект.


Ето какво гласят някои принципи на това училище:

Без часове – учениците работят върху проекти, които сами избират. Проектите се приспособяват, така че да покрият щатските изисквания по програмата.

Без учители – учениците се консултират със “съветници”, които са на разположение през целия ден и им помагат в процеса на работа. Съветниците не преподават по традиционния начин, те по-скоро напътстват учениците.

Без йерархия – липсва структурата директор-учители-ученици. Съветниците са по-скоро собственици, отколкото наемни работници. Няма директор.

Без звънци, без разписание – има определено време само за обяд и за тихо четене. Учениците сами избират как да прекарат останалото време. Ако те изостават, съветниците им помагат да наваксат отново с материала.

Без стени – учениците работят в отворена среда и могат да общуват свободно с други ученици и съветници, когато е нужно.

И без чистачи – учениците сами чистят тоалетните и останала част от училището.

Това училище съществува вече повече от 10 години. Учениците нямат търпение да отидат там и да прекарат деня си в приятни занимания. А статистическите данни показват, че по-голямата част от учениците се справят над средното ниво на стандартизираните тестове.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 20 януари 2015 г.

Есе за човека, Бога и вярата, написано от един съвременен ученик на Фридрих Ницше


По моя покана философът Й. Й. Методиус се включи в написването на "Помагалото по вяра", ето неговия текст, изпратен ми специално за това; той ще отиде там под формата на съавторство; този текст поставя твърде много въпроси, независимо че дава и отговори, което го прави особено полезен:

Без вяра

Пътепоказател. Настоящото есе в 9 точки е сглобка от 20 от най-късните засега фрагменти от моя очерк в дописване "Бележки под линия: Ницше отвътре". Цифрови горни индекси отпращат към приложена в края номерация с местата на съответните фрагменти.

1. Накъде сочи духовният аристократизъм. Практиката трябва да храни всички хора, но не е задължително да храни всички пряко. Cogito ergo sum (лат., прословутото "мисля, следователно съществувам" на Декарт). Мисленето обаче не е нищо повече от умисъл. Умисълът - в социално спрежение – служи на практиката; всеки човек – в контекста на своето социално (и в т. ч. маргинално) разпределение – се намира на определени практически нива, съобразно които да мисли. И само в автоматизирано състояние се вгражда в преките си задължения. Та духовен аристократизъм се изразява в онези обстоятелства, при които практиката служи на умисъла. Философстването съставлява висшата степен на духовен аристократизъм: човек пита себе си: на що в последна сметка служи умисълът? Философът – бидейки самонабеден благородник – е най-особената порода човек, сам си поставя място. Антиподът на философа е верующият... Индивид се нарича всяка интуитивна същност. Разум би важел, ако в края на краищата съществуваше един единствен индивид, т. нар. Господ. Разсъдъкът изпълнява интерфейсната функция между индивидите, сиреч единствено едно съ-чувствие отвъд условието на благородство би довело до вяра. Благородството е чувството за уместност. Верующият нито е благороден, нито неблагороден – у него проблемът за мястото не стои.01

2. Над облога на Паскал. Вярващите християни твърдят и до днес, че – в нещо като просветление – са преодолели, в името и предвид примера на техния Господ Иисус Христос – смъртта. Пътят към вярата минава неминуемо през възможността за разядосване (показва Киркегор). Но аз просто се питам: дали да повярваме на тези люде? И не ми идва нищо друго наум, освен Облогът на Паскал. Но той пък е предназначен за еснафско суеверие (което не отменя гения на Паскал):

"Заложи на предположението, че има Господ – нищо няма да изгубиш, ако загубиш; но ще спечелиш всичко, ако спечелиш; заложиш ли обаче, че Господ няма, губиш всичко, ако загубиш и не печелиш нищо, ако спечелиш." (Моя формулировка.)

Уточнение: не би могло, щото Господът да би бил с обратен знак – та полярността внася относителност! Ролята на Дявола е мефистофелска: да провокира човека към боготърсачество и боготворчество. Тук пък е геният на Гьоте: че спасението, което Господ ни дава, се заключава тъкмо във възможността, щото дяволски да го сътворим, него, Господ.02

3. Лудвиг Витгенщайн и психологията (или къде започва човекът). Австрийският (роден във Виена) инженер-философ от еврейски произход Лудвиг Витгенщайн (1889 - 1951 г.) е един от гениалните мислители на човечеството въобще... Не зная дали е българска сентенцията (пословицата), че "когато фактите говорят, боговете мълчат", но е началният пункт във Витгенщайновия светоглед. (Любопитен факт е, че от 1975-та г. виенската къща "Дом Витгенщайн" – проектирана лично от Лудвиг Витгенщайн – е собственост на България, бидейки със статут на паметник на културата и културен институт.) "Когато фактите говорят, боговете мъчат", т. е. ако фактологията не подлежеше на обяснение, щеше да бъде по изискване. Светът е пълен с противоречаща на изисквания "логистика на фактите". Противоречието се дължи на психологическия остатък. Пример: бизнесменът, бидейки еманация на протестантската етика, няма оправдание да (се опитва да) лови в мътна вода риба. Единственото оправдание на търговската тайна е коректността към партньора. Единственото лоялно бизнес-отношение извън аподиктиката на правилата е доверието. И ето че "когато фактите говорят, боговете мълчат" – защо потретвам? Що ще рече, че "боговете са замлъкнали и са ни изоставили на фактите"? Митът, "божественият говор", истината, "предава Богу дух" и се разпада исторически на три фрагмента, а именно: фактология, психология и аксиология – в резултат на "вавилонското стълпотворение". Та психологията – белег на модерното – възпрепятства фактологията и аксиологията от възстановително откъм смисъл сливане: сливане в пълноценна мито-логия, "цяло". Това е. Това е, което Витгенщайн казва. Притчата за Грехопадението алегоризира същото. Човекът дръзва да се превърне в исторически индивид, поемайки в един бездомен вече свят юздите на своя собствена съдба. И ето защо новозаветният бог, богът-спасител, е любов, е бог-психолог. Сиреч във фактологията присъства, под оценъчно "небе", един психологически момент, който и пречи да бъде истина. Ракурсът и перспективата означават фактологията и следва притова да имат аксиологическо (философско, любомъдро) оправдание ("протестантската етика и духът на капитализма", виж Макс Вебер).03

4. Простъпка и психоманипулация. Принципно, човек има относно себе си право на "черно-бяла изчерпателност", има право да не бъде манипулиран, но няма задължение да не манипулира, да не нюансира и преозначава; което иде да рече, че психоманипулацията почива на максимата (пословицата) "кьорав карти не играе". Пословиците обаче са обратими – синтезирайки наблюдения, нежели поучения. Една демонстрация: че простъпка е всичко, което нарушава аподиктиката на дадено отношение, т. е. извънпсихологически простъпка е невъзможна. Ала ако относно теб отношение, в което фактически знаеш, че по субординирано задължение участваш – та ако едно подобно отношение би ти било извънпсихологически не докрай ясно, то дотолкова, макар споделено, би имал с право едно реално основание да се чувстваш в това отношение застрашен от психоманипулация "свише"; понеже в случая отговорността по аподиктично изясняване е двустранна (между "оттатък" висшестоящ и отсам нисшестоящ). Сиреч ответната (висшестоящата, "оттатъшната") страна би била съ-участник в простъпката, до която въпросният страх би довел отсамната, нисшестоящата; и ето че сега ако отсамната (панически и разтоварващо) убие оттатъшната, това би било равносилно на оттатъшно (и спонтанно, т. е. необяснимо) самоубийство – не би била налице вина. А съ-вестта би отреагирала във въздаяние. Резултат: "хитрата сврака – с двата крака"... Божията Забрана към Адам и Ева е психологически натоварена и затова Грехопадението не би могло да аргументира друго освен безбожие. Абсурд би било, щото човек да бъде - от други хора - обвиняван за жаждата си към категоричност. Жаждата към категоричност би могла да бъде аргументирано оспорвана (дали в конкретна ситуация е автентична), но не и аргументирано заклеймявана... Тоталитаристите – със своята насилствено натрапническа категоричност и болна визия – са виновни пред Човечеството, но виновни ли са (и пред какво) милионите хора, които повярваха в тоталитаристите? Аман от властващи (предимно в България днес, от след Освобождението) тарикати! Свободата: че нюансите трябва да бъдат категорично поставяни (рамкирани) извън отговорност, т. е. където отговорност да се носи не за подлежащи на позитивно съблюдаване правила (аподиктични предписания), а в прекрачване на (аподиктично постановени) граници (трансгресия). Ето: свободното време трябва да бъде част от общоприети правила. Човек няма как да бъде манипулиран там, където е свободен; и няма как да носи отговорност за своята свобода, освен при трансгресия; ала нека все пак не моят бунтовен страх за правила, моето коренище, а моята фриволност, свободното ми време, моята корона бъде моята свобода! Мож' ли се бунтува срещу правилата, ако са аподиктични! И мож' ли има свободно време под неосъществена необходимост на професионална реализация! И, о, бих извършил престъпление, ако можех да се надявам, че най-подир ще се постъпи с мен правилно!04

5. Сентенции. Гражданските принципи не падат от небето и изкристализират от динамиката между гражданската търпимост и нетърпимост; гражданството, следователно, е манталитет, чийто проект е категорическият императив.05 Предостатъчни са ми угризенията, че да търпя назидания!06 Сметкаджията – колкото и да е справедлив – никога не живее за своя сметка; а благородният – каквито и сметки да си прави – винаги се отплаща.07 Това, което тарикатът се опитва да направи, е да излъже живота.08 Дилемата на дръзновението: ако това зависи от твоето решение, би ли повторил твое неуспешно действие, при което не си допуснал грешка?09 Да призоваваш искрено към разум означава да не искаш да разчиташ изцяло на ума си, т. е. да се надяваш, че чуждата съобразителност ще компенсира слабостта на твоя пред-умисъл, твоето безумие. Та само дотолкова може да се каже, че във вярата присъства висш разум. Подобна е ситуацията, щото да се позоваваш аргументативно на авторитети... Лудост, повече лудост!10


6. Паяк. Бездната на смъртта е пронизана с паяжината на анализа. Картината на живота е просмукана със соковете на вибрацията. Паякът е в очакване.11 Знаете ли какво ми се прави? Гледа ми се хубав исторически филм, чете ми се хубава историческа книга; прави ми се нещо историческо.12 Оказва се, че единственото, което мога да предложа, е синовност.13 Господ без Църква е като душа без тяло – мъртъв.14

7. Животът. Оценностяването се изразява в съ-знание, познанието – предвид съ-знание – е сетивно (е воля от живец), битието – предвид воля от живец – е индуктивно, идейността – предвид съ-битие – е телесна (е живец във воля), оценностяването – предвид живец във воля - е интуитивно. Светът е жив, любомъдрието е живително.15 Търси се жив или мъртъв: ето че търсеният бог или е (у пълководеца) метафората за живец, или е (у пустинника) самата догма. Блажени – ни живи, ни умрели – живуркащите и бленуващите: че не Го търсят!16 Любов към далечния: да искаш да бъдеш оценен не означава да претендираш да ти се признае привилегия, нито говори, че хленчиш за попечителство. Аз и ти сме един спрямо друг несъвместими в чувствата си. Та за да ме разбереш и оцениш, то или трябва да се унижиш и покажеш свое чувство на малоценност, или да унижиш мен и покажа мое. Де да би изпитвал срам и гордост вместо плебейски бабаитлък, че да можеше да ме разбереш и оцениш по достойнство, обикнеш по достойнство, както аз теб, от подобаващо се разстояние – без да ме съ-чувстваш!17 Бог на авантюрата: да, без зрение и слух се живее опипом; животът без "божие въдворение в разсъдък" е, ще речете, живот опипом, живот на "небогоугодна" твар. Ала ако зрението не беше перспективистично, цветовете щяха да се чуват; а пък ако слухът не беше проницателен, звуците щяха да се виждат. Живец – "отвъдното присъства": "психичната реалност" е "отвъдна", "реалната психика" е "в присъствие", т. е. познанието е живо, нежели същностно; и не би могло да бъде "божие" – би могло обаче да бъде божествено. Лунният морски пейзаж на художника-експресионист наподобява ледена пързалка, ала в онзи на импресиониста се чува как в полъха на бриза трепти платно; морската глъб на композитора-експресионист подавя слушателя, ала връз онази на импресиониста се плъзга сал, триумфален за зрящия. Нам не си ни нужен ти, що ходиш по водата или във вода проправяш брод!18

8. Една тънка разлика относно шуробаджанащината. А. Шуробаджанащината – или непотизмът, племенничеството (от лат., nepot, племенник) – има, разбира се, едно общожитейско оправдание (в контекста на оцеляването и надмощието) и ни най-малко не представлява от подобна позиция аномалия, напротив. Ала онова, което прави несъвместими едно с друго ренесансовия непотизъм в Италия (например) и родното ни днешно уреденчество (връзкарство, шуробаджанащина) е ценностното, аксиологическото (от гр., αξια, ценност) оправдание. Животното живее с храна, човекът – с ценности (сиреч прехраната и алчността не принадлежат към собствено човешкия живот, но го предпоставят). Б. Аксиологията се разделя на етика и естетика. Шуробаджанащината – когато, където и каквато и да било – няма етическо оправдание. Етиката радикално противостои на житейския цинизъм. Някога (в Гърция) етици са били тъкмо киниците (школските "циници"), а циници – обществените лицемери (общоприетите "етици"). Та по етическо съображение – срещу непотизма, привилегиите и "задкулисието" (политическото лицемерие) – възниква Реформацията и прераства в Просвещение. В. Ето я и тънката разлика: днешната шуробаджанащина (и по-точно българската, байганювщината) няма никакво оправдание, представлявайки завършена аномалия на човешкото; но ренесансовата (в Италия) е във висша степен оправдаема естетически. И е напълно издържано философски, щото да се гнусиш от Бай Ганю и се възторгваш от Борджия; а и едното би било непълноценно без другото. Г. Любомъдрието е вкусът на (към-от) живота. Аксиологията почива на категорията благородство (отвъд "+" и "-"). Защо гепардът е благороден? Защото е великолепен; в отлика спрямо хиената. И ето че животът най-общо и аксиологията контактуват помежду си в естетиката. (Етическото спрежение към животните довежда до баснята, т. е. отнася се все-таки единствено за хората.)19

9. Кръщение: Светата Троица и реката на живота. Словото е в началото, доколкото не че същност, логос, слово в нещата предпоставя и задължава към познание, познавателна активност, а че познанието, познавателната активност е самата изначална същност, самият логос, самото слово; и че именно в такъв смисъл знанието е продукт на познание: нещата са това, което се знае за тях. Знанието като знание, нещата са нещо мъртво, нещо вече изречено и конструирано и подлежащо на реконструкция и дори разрушение (забрава) – жизненият им статус се свежда в каменоделческа подръчност. Ала словото, познанието ("синът божи") е нещо живо, конструктивно и нерушимо – неговата душа е вдъхновението ("светият дух"). Логосът сиреч пламти с топлината на вдъхновението – в порождение от живителен хераклитиански огън ("бога-отец"). И ето че в своята неподправеност богословието е метафора за живец, нежели поучение за отвъдно щастие; т. е. поученията за земно щастие имат все-таки общо с любомъдрието, ала (освен ако не са политическо оръжие) назидателните брътвежи за "спасение на душата" нямат, тяхната природа е на чувстващи се обидени от живота люде. Логоцентризмът е нихилизъм. Да заявиш, че човек – стига да иска – се променя към "добро" и започва да си влиза в руслото – и че само господът е непроменлив, извечно добро – е все едно да речеш за реката на Хераклит, че коритото символизира господа, а течението – човека. Сякаш реката божем съставлява някакъв мираж в нищо. Но човекът е човек с характер и се символизира като цяло от един действителен символ – реката, зад която стои т. нар. господ, живецът.20

Приложение: индекс. (01) dccxlv. (02) dccxlvii. (03) dccxcv. (04) dccxciv. (05) dcclxxiv. (06) dcclxxiii. (07) dccxci. (08) dcclxxxv. (09) dcclxxxix. (10) dccliii. (11) dcclviii. (12) dccli. (13) dcclxxxviii. (14) dcclxxxi. (15) dcclxxxvi. (16) dccxcvii. (17) dccxcii. (18) dcclxxx. (19) dcccii. (20) dccxcviii.

ПОЯСНЕНИЕ: Статията "Без вяра" е сглобка от 20 на брой фрагмента от моя основен текст "Бележки под линия: Ницше отвътре" (обширен сборник, 820 страници с номерирани с римски числа фрагменти). Указал съм коя част от статията кой номер фрагмент представлява 1:1 в сборника, нищо повече. Аз подреждам всички мои текстове в този единствен сборник, било сентенции, било статии, за да разполагам с единна банка, от която да мога да извличам всевъзможни комбинации. Понеже непрестанно ми хрумват идеи, които на момента да записвам, редактирам, съхраня и номерирам за по-нататъшна употреба. И ето, наскоро ми дойде следното: "Илюзии, които разбиват и зараждат истини - или които скриват и заместват истини. Нито в истина живее творецът, нито в лъжа - ала над истината и същевременно под лъжата." Мога от тази т. нар. банка да сглобявам бързо статии тематично, но държа, щото в самата статия да ми е ясно кое откъде в сборника съм взел.

Противя се на подхода на "използваната литература". Пишейки "бележки под линия", които в статиите ми да цитирам (сам себе си). Аз чисто и просто отхвърлям библиографския почин в изграждане на статия. Видях това у Борхес: фактите и цитатите са херменевтично замесени в тестото на авторския текст. Философстването днес или е бележки под линия, или е обречено на "използвана литература". Рефератът унищожава философското; остават бележките под линия. Аз усилено чета и скрупульозно обозначавам цитатите, въпреки че не подхождам библиографски. Има и друго: понастоящем човек трябва да философства не върху и нито даже заедно (и в диалог) с философа, когото прегръща, а от негово име, както актьорът се въплъщава в роля - за да се обезсилят академичните многознайковци и се подчертае тяхното бездарие.

12.01.2015, Й. Й. Методиус

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ