Истината ни прави свободни

петък, 31 октомври 2008 г.

Guns, Germs and Steel, поредица филми по Джаред Даймънд



(Това е първа част от поредица, състояща се от 18 части. Тя е по книгата на Дж.Даймънд "Пушки, вируси и стомана", издадена на български от издателство ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г. Ето и пряк път до останалите части: втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета, десета, единадесета, дванадесета, тринадесета, четиринадесета, петнадесета, щестнадесета, седемнадесета, осемнадесета.)

събота, 25 октомври 2008 г.

ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ

Ще си позволя по-долу да изложа едно прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Ще дръзна да напиша нещо, което отдавна си мисля, пък каквото ще да става.

Откакто философията стана наука, от нея бяха изгонени всички самозвани философи, а научността в нея беше въздигната на най-висок пиедестал. Затова във философията критерий за научност постепенно стана всичко противоположно на ненаучното, а това последното всеки започна да го разбира както си иска – или както му е угодно. За различаването значи на научното от ненаучното (респективно на истинното от неистинното) възникнаха твърде смътни и неясни признаци; най-често за научно беше приемано само до болка познатото и безкрайно повтаряното. Или пък само това, което можеше да мине пред строгия взор на атестационни комисии и научни съвети, или онова, което е сивичко, непретенциозно, "в реда на нещата", т.е. не-необичайното. Другото, което не се вместваше в тези рамки, т.е. непознатото, оригиналното, необичайното, новото, различното, съвсем естествено, разбира се, биваше посрещано с удивление (на глупостта на онзи, който имаше неблагоразумието да си го позволи), с недоверие и най-вече със съмнение или подозрение относно неговата научност. А и много често категорично беше определяно като ненаучно и дори недостойно за дръзналия да го каже или напише.

Но тъй като философите никога не са ограничени хора, трябваше, значи, да не се изпада в крайности. Затова трябваше да стане така, че сивичкото, тривиалното, познатото да изглежда и да бъде възприемано от другите като блестящо, оригинално и новаторско, изцяло непознато, а това е трудна работа. Но за философите няма нищо невъзможно; те се понапънаха малко и извършиха "чудото на преброената безкрайност" (Енгелс): от тяхното изсилване възникна незаконния – а може би и кръвосмесителния, кой знае?! – брак на научната философия с псевдонаучността. До все пак как беше извършено това чудо?

Както всички неща на този свят – много просто, дори смешно-просто. Трябваш само кухите и обичайни мисли да намерят нова и необичайна форма, да зазвучат по новому. Защото като няма мисли, то поне форма да има! (Сравни с Балзак и неговото "До поет без стил седеше поет без идеи"; става и ако вместо поет се каже философ). Философите запретнаха ръкави и сътвориха такива невероятни форми, такива неподозирани изразни шедьоври, че на човек главата му може да се замае. (Обикновеният човек по-лесно се отървава – него просто го хваща неумолима дрямка като ги слуша.) Сещате се за какво става дума, нали? За словотворчеството, за чепатите и многословни изрази, за тъмните и неясни – но срамота е човек да си помисли… безсмислени! – изречения, от които косата може да ти се изправи и пр. и пр. Философията била “дълбока наука”; всеки не могъл да разбере езотерическата й дълбочина; но тук някои наши философи изпочупиха всички рекорди и се изхитриха да постигнат такава дълбочина (и ширина също!), че чисто и просто някои се... изпоудавиха в нея. А във връзка с “ширината” на тяхното философстване мнозина се разляха и разпръснаха дотам, че вече не можеха да останат при себе си и, разбира се, започна да ги няма никъде. Философията отново стана за избраници; нещо повече, възникна опасност да се превърне в изкуство. Върховете на това изкуство изкачиха онези, които постигнаха абсолютно съвършенство в умението да говориш (или пишеш), без да кажеш нищо. Разбира се, всичко това бе направено в името на Науката, заради Научността на философията...

Но изглежда – и неизвестно защо – всички сега са преситени от тази така желана някога (съзнателно или безсъзнателно) научност; вече не само им се вие свят от нея, но много често започват да получават спазми или пък произволни или неконтролируеми тикове от нея. То пък остана медицината (или психиатрията) да започне да се интересува от този феномен и философията (и най-вече философите) да започнат да търсят спасение при нея. Породи се фаталната опасност: сред философите да оцелеят само тези, които са си извоювали (с труд и достижения) правото да спят (тайно или явно) на безкрайните защити, симпозиуми, конференции. В другото време не мога да ви кажа какво правят, не зная.

В светлината на казаното дотук може би е непростима и варварска нескромност това, че нарекох моето философско съчинение "ненаучно мнение" (относно пък неговата претенциозност нямам никаква оправдание или “смекчаващо вината обстоятелство”). Признавам си ги открито, не ги афиширам, и моля поне за снизходително, презрение към себе си; ония, които си загубят времето да прочетат всичко, което ще последва (а то е изцяло ненаучно, образец на ненаучност), нека го приемат като нещо абсолютно несериозно и недостойно за внимание. Но, повтарям пак, философите, постигнали съвършената научност, в никакъв случай не са ограничени хора, и могат да си позволят лукса да изслушат едно друго мнение, просто за да установят, че то съществува. Разбира се, под достойнството им е да го опровергават, и от тази страна съм напълно спокоен: не си заслушва труда да бъде отхвърляно едно мнение, което открито излиза с безсрамната претенция че е изцяло ненаучно.

И така, да започна да развивам ненаучните си постановки…

Хегел, който също така смъртоносно ненавиждаше ненаучността и съветваше ония, които не разбират от философия, да си затварят устата и да започнат да се занимават с обущарство, дърводелство и с всичко друго както им е угодно, само не с философия, на едно място си позволи да напише една мисъл, която преобръща с главата надолу цялата му люта ненавист към ненаучността. А тази мисъл е следната: "Някой си излиза и казва нещо банално и тривиално. Всички го аплодират, стават на крака и мило чу говорят: "Браво, ти не каза нищо особено, ти си от нашите, и ти като нас не мислиш и пр." Цитирам по памет: то каква ненаучност ще е моята ако и аз започна да цитирам точно и както правят учените философи.

Помислете си обаче само до какви страхотни поразии би довела тази мисъл ако се каже по повод на самата философия (а иначе тя е казана по друг повод и не е чак толкова обидна). Кой тогава ще се осмели да излезе и да каже що е научност и що е ненаучност?

Няма такива смелчаци, нали? Такава е всемогъщата сила на изтерзаната от злоупотреби диалектика, безкрайно превъзнасяна от всички изцяло научни философи. Те би трябвало, ако държат на нея, да съхранят в себе си поне подозрението, че няма и не може да има толкова строга и абсолютна научност, на която да не влиза в сметките другото, с моменти на ненаучност (или изцяло ненаучно, като моето) мнение. Те, които така сладкодумно и приспивно говорят за единството, примирението и преминаването на противоположностите една в друга, тук си затварят очите и високомерно вярват, че само те са носители на правото и истината.

Това е що се отнася до ненаучната ми постановка на въпроса. Следва изцяло ненаучното му разрешение.

Първият въпрос, който смятам да реша, е този какво следва да се разбира под научност във философията й тъй като в нея се търси преди всичко истината (и то обективната), ще трябва да се изясни какво е това обективност на положенията във философията) Същото, изразено другояче, е въпросът за истинността на философските твърдения, или, ако трябва да се изразя по-научно, “проблемът за обосноваването на твърденията във философията”; вижда се, това е прекрасна тема за докторска дисертация ако някой иска, нека я развие научно, подарявам му своята идея, но с едно условие: да признае, че едно ненаучно мнение го е подбудило да я напише.

Явно е, че така поставеният въпрос е сложен, многоаспектен и много труден (простете, изтървах се: това е едно типично научно оправдание, когато искат да скрият, че нещо не разбират). Някога Сократ – тази, по думите на Маркс, "въплътена философия" – когато не знаеше нещо, открито си признаваше, че не знае, но тъй като неговите, на Сократ, времена безвъзвратно са отминали, длъжен съм да остана верен на своето време и да направя опит да реша този въпрос, дори с риск да се заблудя. Още повече, че имам твърдо основание да го направя – изказвам ненаучно, а не научно мнение. То само това остана: ненаучните мнения – подобно на научните – да започнат да излизат с празната претенция, че в тях няма никакво заблуждение!

Изглежда най-напред трябва да се запитаме: обективността (научността) във философията от същия тип ли е както тази в науката, в естествените науки, или е обективност от по-особен, присъщ само на философията, тип? Защото ако е същата като научната обективност, то тогава би трябвало голяма част от философските твърдения да бъдат отхвърлени като ненаучни (да бъдат изтълкувани като празни, необосновани, като чисти илюзии, метафизически безплодни и вредни спекулации). А известно е, че тъкмо това направиха неопозитивистите (няма да споменавам имена), едни крайно ненаучни и прекомерно претенциозни философи. Но ако тяхното мнение е неправилно и ненаучно, то излиза, че във философията имаме друг тип обективност (и следователно – научност) от тази в точните и естествените науки. Ако някому се стори недостатъчно моето доказателство "на вяра", нека се обърне към множеството чисто научни изследвания, в които се доказва както трябва ненаучността на неопозитивистките схващания. Но тук, както ще видим, се стига до нещо крайно интересно: ще се окаже, в крайна сметка, че нашите "научни философи" (безсъзнателно, или "волю-неволю", или не зная как) стоят на същата позиция (ненаучна), както и ненавижданите от тях позитивисти. Защото те, изхождайки от предпоставката, че философията “въпреки всичко е все пак наука”, не виждат особена разлика между обективността (научността) на естествените науки и обективността, свойствена само на философията.

Но това не е всичко: обективността на точните, на "частните" науки, се основава на едно чисто познавателно отношение на човека към външния свят, при което той разглежда нещата само и единствено като обекти (на това отношение), и значи тяхната обективност (истинност) е резултатът на всичко това, докато философията : 1.) Има за предмет "света като цяло" – да използуваме това широко разпространено предубеждение на повечето научни философи – а той не може да бъде разглеждан като познавателен обект (подобен на обектите на частните науки). Защото тогава и тези науки биха свършили тази работа по-добре, уверявам ви, от философията, която някога се опита да разглежда света като познавателен обект, от което се рода крайно погрешното и "ненаучно" образование, каквото е прекалено претенциозната и многократно осмивана натурфилософия и 2.) Изразява съвършено друг тип отношение (не само познавателно, което се оказа, по примера на натурфилософията, невъзможно) към света като цяло, собствена, присъща само на философията, позиция спрямо този свят, в която наред с познавателните (не ги игнорирам) съществуват ред други (ценностни, нравствени, естетически или общо: мирогледни) моменти, и значи нейната обективност (научност) не е и не може да бъде като тази на изброените науки, а съвършено друга, собствено философска, обективност и научност. Не твърдя, че всички тези неща са непознати на научните философи, но ми се струва, че те не са си дали достатъчен отчет за тях и затова не са стигнали до твърденията, до които аз ще стигна (за които се разбрахме, че са ненаучни). Засега ни е достатъчно само констатирането на особения тип обективност на философията, коренно различна от тази на другите науки, а каква е тя, ще трябва да се изясни по-нататък.

Но има още един предварителен въпрос: а може би обективността (научността) на философията е подобна на тази на математиката и логиката (както си е мислел, да речем, Спиноза)? Защото ако се окаже, че е така, всичко става прекалено ясно и тогава кому е нужно обосноваването на особен тип "философска" обективност и научност? Убеден съм, че сега всички философи снизходително се усмихват на моето затруднение и .вярват, че то е прекалено просто разрешимо. Но аз твърдя, че всичко, дори и простото, трябва задълбочено и основателно да се изследва – както твърдеше Сократ, бащата на всички, и научни, и ненаучни философи. Интересно е какво би станало ако Сократ по някакво чудо или недоразумение, се окажеше наш съвременник; изглежда щеше да твърди вече не само че нищо не знае (някога той знаеше едно нещо: че не знае), но и че не знае, че не знае, може би че не иска нищо да знае повече. Достатъчно му е само да надникне в онези прословути заведения на неговия сънародник Авгий, които съвременната философия е устроила, за да измени така решително на себе си. Но той ни е завещал своето "Изследвай!" и това ни стига, макар усилията ни да бъдат оценени набързо като ненаучни (и то от тези, които знаят само едно нещо – че знаят, т.е. антисократиците на ХХ век).

И така, научността (обективността) на математиката и логиката може ли да бъде обективност и на философията? Явно е, че има нещо общо между тези два типа обективност, и то се основава на движението на анализа във формите на логическата необходимост, т.е. на доказателствеността на положенията. Но обосноваването на твърденията в логиката и математиката (ограничено в рамките на една чисто логическа непротиворечивост и истинност) не е и не може да бъде образец на философското обосноваване, защото тази чисто логическа истинност (обективност) не включва в себе си (или свежда до минимум) субективния момент: не е математик или логик онзи, който привнася своята суетна субективност в строгия си и хладен анализ, имащ за цел обосноваването на безразлични спрямо субективното форми.

Да се поясня с пример: ако един математик каже: "По мое лично мнение и убеждение 2+2 не е равно на 4, а на 5!" и се заеме да ни увещава в това, той явно е вече клиент на психиатрична клиника. Но помислете си Боже мой, колко философи (и научни сред тях) са дръзвали да отричат очевидното за ума и да ни увещават в празни неща, и то без някой да ги е подозирал в лудост!

(Следва тук)

вторник, 21 октомври 2008 г.

Как станах философ - и какво е да си философ днес в България (интервю)

Електронното списание Диплома.бг наскоро публикува едно интервю с мен. Тук публикувам пълния вариант на текста:

1.Защо избрахте да учите и да завършите в чужбина своето образование?

Вашият въпрос ме връща цяла една епоха назад във времето. За да разберете отговора ми, трябва да вземете предвид, че тогава съществуваше един съвсем друг, крайно различен свят в сравнение с този, в който живеем сега. Струва ми се, след като говорите за “избор”, без да искате пренасяте съвременни представи върху една отминала действителност, която Ви е непозната. Защото тогава аз не съм могъл да избирам в коя страна да завърша образованието си. Тогава човек съвсем не можеше свободно да пътешества и да учи където поиска. Вероятно някои са могли, но аз специално не съм бил от кастата на привилегированите. Децата на най-висшия партиен елит на управляващата тогава БКП сигурно са могли да учат където искат; за децата на обикновените хора нямаше такъв избор. Живеехме в свят, в който свободата беше непозната. Виждате, че затова ми е много трудно да опиша всички обстоятелства в един свят, в който тогава съм живял и е трябвало да се адаптирам. А съм бил съвсем млад и неопитен човек. Но ще кажа главното.

Приет бях да уча философия в СУ “Климент Охридски” (тогава не се пишеше “Свети” пред името на патрона на СУ) веднага след завършване на гимназия, в далечната 1977 година. Но първо трябваше цели две години да бъда в казармата – за да отбия, както се казваше, “войнския си дълг към партията и родината”. И затова едва през 1979 година започнах следването си във Философския факултет на СУ. Завърших с отлични оценки първата година и някъде към края на юли във факултета се обяви, че има две бройки за студенти, които искат да продължат образованието си в “Ленинград”, както тогава се наричаше града на Петър Първи, именно Санкт Петербург. Дълго размишлявах дали да кандидатствам, не събрах решителност, смятах, че нямам шанс. Оказа се обаче, че тия, на които са предложили да заминат, са се отказали, не са пожелали, и то с мотива, че предпочитат да учат тук, в България. Тогава се обърнали към преподавателите да предложат други хора, и съм бил предложен аз. Повикаха ме, една комисия на деканата дълго ме разпитва, увещаваха ме, мамеха ме с някои предимства. Аз не бях сигурен, че искам, колебаех се, не ми се рискуваше, в един момент обаче приех, като комай единственият ми мотив беше “пълната държавна издръжка”, която после се оказа лъжа, но както и да е.

В Русия, пардон, в СССР, както се наричаше тогава, получавах по време на следването си стипендия от 90 рубли. По моя преценка се равняват на около 200-250 сегашни лева. Другото нещо, с което ме примамиха да отида в СССР, именно, че ще живеем в “прекрасни битови условия”, именно в “стая за двама с баня и тоалетна”, също се оказа блъф. Живяхме в стая за петима, комуналки от времето на Хрущов. Трудно е да се обясни какво е това, за тия неща, впрочем, съм писал по-подробно в книгата си Страстите и бесовете български, която излезе наскоро.

2.С какво ще запомните обучението си в Санкт Петербург?

С много неща, и хубави, и лоши. Но искам още в началото да кажа, че въпреки всичко не съжалявам, че отидох да уча в Санкт Петербург. Това е един велик, от световна величина град, средище на богата култура (архитектура, църкви, музеи, библиотеки, опери, концертни зали и пр.). Бях млад и с вълнение черпех от културните богатства на Петербург. Искам да отбележа, че в този град е живял и творил моят любим писател Достоевски, чиито книги бях прочел още преди отиването ми там. Това е един от аргументите ми да отида: да усетя непосредствено атмосферата в града на Достоевски. Там е и Зимният дворец, Ермитажът, който по шедьоврите си съперничи на Лувъра. В най-тежките мигове на пребиваването си в този град отивах в Ермитажа и с часове съм бродил по безброя зали, където са изложени невероятни шедьоври на световната живопис, скулптура и пр. А и разходките из града, приличащ със своите канали на Венеция – наричат го “северната Венеция”, макар че, да отбележа, кой знае защо не наричат Венеция “южният Петербург”! – може би защото е почти постоянно обвит в мъгла, ми даваха едно мистично настроение, което особено благоприятстваше заниманията ми с философия.

Та това като че ли е най-ценното, което придобих от пребиваването си в Петербург: най-разнообразни и крайно противоречиви впечатления. Знаете, че Петербург е и града на болшевишката революция, обвеян е в “революционна слава”, той е град, издържал продължителна и сурова блокада от немските войски по време на Втората световна война. Затова в него има много музеи, свързани със комунистическата митология и символика. Аз станах антикомунист обаче още тогава, защото с очите си видях жалката, унизителна за човешкото достойнство съветска действителност с нейните непредставими сега абсурди. Ще стане много дълго ако започна сега да говоря за това, по тази причина само ще маркирам нещичко.

Комунизмът най-вече се беше приютил в сградите на Университета. Но онова, което ме удиви още тогава беше, че въпреки ужасния идеологически терор в петербургския държавен университет неизвестно как се беше запазила една свободолюбива атмосфера, която свързвам в съзнанието си с духовното и културно излъчване на дореволюционната руска интелигенция (Русия има колоси като Достоевски, Владимир Соловьов, Чехов, Толстой и пр.). Например ако в Москва бяха “първенците”, корифеите на казионната съветска наука, Петербург беше станал средище на “аутсайдерите”, на непризнатите таланти, на “дисидентстващите”, на правдолюбците, на критично настроените, на “мърморковците” в рамките на допустимото. Въпреки всичко в Петербург от онова време имаше научни светила от световна величина, например професорите Лев Векер, Михаил Кисел, Мойсей Каган, (все евреи, ако това има значение), Майлов, Николай Григориев и много други, от които бях заразен с духа на свободолюбивата философия, който не ме е напуснал досега. И който ще ме владее докато съм жив.

Бях специализант на катедрата по етика и естетика, по този начин се спасих от крайно неприятните ми дисциплини, свързани с комунистическия пантеон. Завърших пълния петгодишен курс на университета, впрочем, за 3 години, понеже още в самото начало преминах на самостоятелно обучение (имаше и тогава такава възможност), което ми позволяваше сам да планирам изпитите си по всяко време, да посещавам само курсове, които преценя, че са ми полезни. Така ми се наложи на два пъти за една година да взема изпитите, предвидени за две, което ми съкрати престоя в СССР с две години. Сега съжалявам, че съм бързал толкова, но тогава си имах своите основания. Имаше нещо крайно потискащо във времето на разложението на късния комунизъм, което съвпадна с пребиваването ми в Петербург.

3.Имахте ли си любим преподавател (или предмет/и)?

Аз отчасти отговорих на този въпрос преди малко, но ще допълня следното. Моите “подвизи”, именно да завърша за 3 години петгодишния курс на обучение, биха били невъзможни без подкрепата на моя научен ръководител Николай Валериевич Григориев, млад доцент тогава, с който се разбирахме за всичко, и който беше една колоритна личност, излъчваща именно духа на старата руска интелигенция. Крайно ерудиран, духовен човек беше моят научен ръководител, с голяма черна брада, вечно си носеше най-интересни книги, голямата част на английски, които четеше и в метрото, и в трамвая, и в автобусите. Живееше в едно предградие на Петербург, до което се отиваше с влак. Освен него в катедрата се повлиях от доста преподаватели, преди всичко млади хора, е, разбира се, имаше и някои догматици, с които съм си имал проблеми, но да не задълбавам защото ще стане дълго, примерно голям проблем имах с изпита по история на КПСС.

Най-голям авторитет във философския факултет беше големият философ Мойсей Каган, преподавател по естетика, също доц. Юровская, преподавател по история на изкуството, и мнозина други. Изобщо имам прекрасни впечатления от преподавателите си от Петербург, крайно сърдечни, отзивчиви, духовни и интелектуални личности, личности от голям мащаб, личности в истинския смисъл на тази дума. Виждате, минали са 30 години, и мога с часове да говоря за тях, за теориите им, всичко си стои съвсем свежо в паметта, което говори че съм го възприел с необичайно вълнение и въздействие. А най-любим предмет освен тия от специализацията ми на катедрата беше дисциплината “История на философията”, която се преподаваше най-подробно, по епохи, от възможно най-ерудирани, дълбоки преподаватели. Звездата на тази катедра беше проф. Михаил Кисел, преподавателя по съвременна западна философия. С него имам един забавен епизод, за който искам накратко да кажа няколко думи.

Понеже бях на индивидуална подготовка, можех да не ходя на лекциите му, но аз бях най-редовен, понеже професорът беше изключително красноречив, беше сладкодумец, прекрасен оратор. Записвах си подробни записки, бях прилежен студент когато нещо ме интересуваше, изписах купища тетрадки по време на следването си. Изглежда професорът се е впечатлил, та в един момент започна да преподава като гледаше право в очите ми, а пък аз се окуражих и почнах да му задавам въпроси. Това не е много прието по време на лекции в тогавашните съветски представи (за въпросите си има семинарни занятия), но професорът беше диалогичен човек и с удоволствие ми отговаряше. Обаче в един момент, и то преди края на лекциите му аз трябваше да се явя на изпит при него, понеже имах куп най-неприятни изпити, които оставих за после. Понеже се бях доста претоварил и преуморил, не се представих добре на изпита, професорът пък бързаше за някъде, аз не бях концентриран, на всичкото отгоре си позволих лукса да вляза в спор. В един момент той ми каза че понеже бърза, ако искам да дойда пак, да не ми пише оценка сега. На мен обаче ми трябваше оценка да представя в деканата, казах му това, да пише каквато и да е оценка, поне условно. Той възприе, каза, че като дойда втори път, ще ми пише “истинската оценка”, а иначе сега-засега ми писа тройка. Аз обаче по-късно вече бях зает с други изпити и не можах да се явя втори път, остана ми тройката.

Студентите от групата после ми казваха много пъти, че професорът питал къде е “наш болгарский друг” (“друг” на руски значи “приятел”!), но аз така и нямах възможност да се явя повече на този изпит. Затова единствената тройка в дипломата ми си остана тази, която е всъщност по най-любимия ми предмет: съвременната западна философия. Тогава й викаха “съвременна буржоазна философия”. Абе доста лудешко беше времето, в което се формирах като личност и философ, но то е тема за дълъг разговор, който едва ли ще Ви е толкова интересен.

4.Вие сте философ по професия. Какво е да си философ днес в България?

Да завърша с предишните въпроси. Накрая на следването ми бях поставен в ситуация на съдбовен избор. Научният ми ръководител ми предложи, след като завършвам две години по-рано, да надхитрим системата като си оставя един държавен изпит невзет, и цели две години да работя по написването на дисертация. Това беше страхотен шанс за мен. За жалост се бях преуморил, същевременно в семейството ми се случиха някои неприятни неща (баща ми се разболя и стана инвалид), и аз под натиска на обстоятелствата реших да не се възползвам от открилата ми се възможност.

В България след конкурс започнах работа като асистент по философия в ПУ “Паисий Хилендарски”, където работих 7 години. След уволнението ми от университета през 1992 година се захванах с едни мои изследователски и бизнес проекти (създадох Център за развитие на личността). Но с преподавателската си работа не съм се разделил до днес, тя невероятно ме импулсира за моите изследвания.

За това време написах много книги, издадох 12 от тях, имам и доста неиздадени. Да си философ днес в България означава да си “бяла врана”, защото за жалост живеем в една доста бездуховна страна. Виждате как у нас триумфират нахални псевдоинтелектуалци като Божо Димитров, Пантев, Веждито, Дърева, Вучков и пр. Някой обикновен гражданин да е чувал имената на най-сериозните български философи като професорите Цочо Бояджиев, Сергей Герджиков, Калин Янакиев?!

Не ми се говори много на тази тема. С едно изречение казано: да си философ в днешна България е същото като да си продавач на кожуси в екваториална Африка. Сигурен съм, че ме разбирате за какво намеквам…

5.Разкажете нещо повече за Центъра, на който сте ръководител? И какви са основните предизвикателства на ежедневната ви работа в него?

Центърът за развитие на личността съществува от 1994 година насам и има периоди на големи постижения, има и периоди, в които сме се чувствали като… продавачи на кожуси в Африка. Ние бяхме “ранни пилета”, първи предложихме много нови неща, но не сме се тупкали в гърдите, щото по-късно появилите се заеха цялото пространство, та човек не може вече да се вреди от тях и да търси някакви приоритети. В нашия Център за първи път се предложи в посткомунистическа България психоанализата, създадохме групи за психотренинг, различни курсове по практическа психология. Имали сме кабинети в София и Пловдив, закривали сме ги, пак сме опипвали почвата и така до днес.

Но главното все пак в дейността ни са изследователските програми. Сътрудниците на Центъра работят по свои теми, обсъждаме ги, взаимно си подпомагаме като всеки си има своя авторска автономия и свобода. Предтеча на Центъра за развитие на личността е Философският дискусионен клуб “Аристотел” в Пловдивския университет, който съществуваше под мое ръководство от 1987 до 1992, когато другарите ме изгониха от университета – бях уволнен от ПУ по политически причини. Малко по-късно създадох с мои приятели и сътрудници Центъра за развитие на личността, който в годините, както казах, преживя много перипетии. Но за отбелязване е, че винаги сме работили отговорно и без да се афишираме пред медиите или пък да търсим подкрепа от силните на деня, както обикновено, уви, става у нас с “истински успелите”.

6.Ако можехте да върнете времето назад бихте ли променили нещо?

Не, не съжалявам за нищо, станалото не може да се върне назад, не си падам фантазьор. Е, можеше да постигна повече с оглед на социалното признание на работата ми, но за мен това винаги е било на заден план. Моят идеализъм е бил мой враг, ала пък точно благодарение на него съм това, което съм. И успях да съхраня младежкия си дух пак благодарение на идеализма си, което ме импулсира за нови инициативи, експерименти и постижения. Най-доброто е, че духът не старее, важното е обаче да си го култивирал в себе си на младини. Иначе човек остарява в духовен план още съвсем млад, което е същинска трагедия.

7.Вашето послание към читателите на Diploma.bg?

Да съхранят духа на младостта си за цял живот, като му останат верни. И като го насърчават и пазят всекидневно, не изневерявайки на най-светлите му пориви. Нашето богатство е в сърцата ни. А това, което нарекох “дух на младостта” по моето разбиране съвпада с пълната отдаденост на свободата. Да загубиш младежкия си дух означава да си се отказал от свободата си: дух на младостта и дух на свободата са едно и също нещо. То именно е най-ценното, което Бог ни е дал и завещал.

Запазим ли го обаче, сме станали причастни на вечния живот. Само такива живеят пълноценно. За тях и смъртта не е страшна. А останалите само се преструват, че живеят, т.е. се самозаблуждават какво всъщност са. Това е трагично.

Желая да се опазите от болезнени илюзии и да държите реалното, като си давате сметка, че именно духът е най-реалното. И не си мислете, че Бог е само дума. Бог е нашият идеал, за да си го представите, приемете, че е най-прекрасната, чиста и съкровена мечта на човека. Без идеали и мечти човек дегенерира и се превръща в животно.

Бог живее в сърцата на хората, овладени от духа на младостта и свободата…

неделя, 5 октомври 2008 г.

4.Тайната на успеха

Дотук бяха посочени културните и ценностните предпоставки на общества, чиито успех и просперитет е несъмнен – независимо от различията между тях, или по-точно тъкмо благодарение на различията. Всяка от тези култури, базирани на екзистенциалното условие на свободата, е специфичен жизнен синтез, в който човешкият потенциал се разгръща неограничено, откривайки все нови и нови перспективи: хоризонтите на свободата са безкрайни и "неизбродими".

И ако несвободата винаги е скучна и убийствено монотонна, то отдадеността на свободата "кипи от живот" и поражда възхитително разнообразие, "преливания" между безчет възможности, "дълбини и широти", които едва ли някога ще бъдат изчерпани. Затова и причастяването към свободата е кардиналният екзистенциален поврат към истината на човешкото съществуване, който "довежда човешкото до човека" и ги прави неразделни: само в свободата индивидът намира себе си и повече никога няма да се изостави. Свободата за човека е полюсът, в който се обединяват всички жизнени сили, "точката на помирението", modus vivendi на съществуването, изворът, от който блика изцяло желаното бъдеще, тайнството, всекидневно пораждащо съдбата на всеки един от нас, "смъртните", по-скоро пристрастените към живота.

Но както всеки индивид разполага изцяло само със своята свобода, която направлява живота му, така и човешките общности могат да се възползват от предимствата на свободата само ако успеят да сътворят свой свят, израснал върху вечно живия корен на битието, определяно именно като свобода. И тъй като свободата съвсем не е "своекористна" (трудно е да бъдеш свободен, да се насладиш от свободата си в компанията на несвободни, на непочувствали или даже на отказали се от свободата!), то именно на тази основа около разширяващото се "съсловие на свободните" неизбежно възниква все по-разширяващ се жизнен свят, в който свободата е "обществено призната", все по-ценена, все по-адекватно разбирана като източник на достойнство, успех и богатство, незаменима с нищо друго "хранителна среда" на всичко човешко и, значи, решителен отговор на всички загадки, разбулване на всяка тайна – тъкмо за битието, наречено човек. Нима това е толкова трудно да се разбере от народите, за които свободата е ако не "празно място", то само дума, която употребяваме само в… "официални и тържествени случаи", т.е. съвсем голословно? Мътното безразличие към свободата, което наследихме от тотално неразбиращия я комунизъм, сами го заплащаме прекалено скъпо – нима правим всичко за да го надмогнем, за да го победим, за да се отървем от него? Едно поне е сигурното: ако не намерим сили да го сторим да не чакаме края на злото, края на своите беди…

Животът ни е даден не за да го хабим и разпиляваме, а за да натрупваме сила – силата, на която могат да се дадат различни имена: успех, власт, богатство, драгоценни капитали от всякакъв вид и род, тържество над всяка опасност от провал, задоволство от себе си, достойнство, "ефективно справяне" със задачата на съществуването, просперитет, прогрес т.н. Векове наред са били нужни на всички народи, които днес се радват на заслужено благосъстояние, за да могат да открият и утвърдят своята форма на съществуване според свободата. Да придобият уникалното си съзнание и умение да разполагат със свободата си, а значи да живеят свободно, да постигнат "формулата", с прилагането на която перфектно се решават всички задачи, за която няма нерешими трудности или пък "уравнения".

В този смисъл в универсума на свободата има много нейни поданици и щастливи царства, но няма "рецепти" или "технология", която по еднакъв начин и всички "без изключение" да ни "прави" свободни. Пътищата към свободата са много, иска се само всеотдайност във вървенето и вярност към посоката, от която зависи всичко останало.

Това последното – чувството, усещането за посока, интуицията за неотвратимост, усета за съдбовност – ни е дадено едновременно с живота и точно съответства на откритостта ни към него. Тя свидетелствува, че не сме забравили неговите извори, че сме се потопили изцяло в тяхната парадоксална… разкриваща се скритост, която можем да намерим само в своите сърца, в собствените си дълбини. И ако не оставим поради прекалена суетност изворите на живота да пресекнат (човекът може както да им помага, да ги "прочиства", така и да вреди, да ги замърсява и "затлачва"!), то тогава ще почувстваме толкова по-мощен прилив на жизненост и на ентусиазъм.

Едва тогава ще разберем, че Вечният Извор на Самия Живот, Бог, е прострял ръката си над нас и ни е дал благодатта, която сме заслужили – и даже "свръх това", т.е. още толкова, за колкото нашата преданост е гаранция. Оказва се в крайна сметка, че свободата не е толкова "лична робота" или пък нещо, което "правиш, стига да искаш", а съдбовна отговорност пред самото Съществуващо, без която животът ще ни подмине; свободата е съкровен призив, Божия заръка, която не ни оставя на мира докато не я изпълним – Бог е създал човека като свободен и иска от него да остане такъв. Не само за добро, но понякога и за зло – от нас зависи това – така е…

И какво се получи? Оказа се, че нещата не са толкова сложни, напротив, прекалено прости и разбираеми са. Ако преуспееш в главното – това вече, надявам се, всеки разбира – то тогава неизбежно всеки друг успех ще те споходи. Но разминеш ли се със сърцевината на живота, наречена свобода, всичко друго ще бъде напразно, при това ще бъде безкрайно фалшиво и скучно.

Затова: сам избирай!

В.Германският модел капитализъм

Германското икономическо чудо, довело до това, че Германия днес дава повече от 53% от износа вътре в Общността, а явно след обединението си ще стане втора (в икономическо отношение) държава в света, се основава на следните "мисловни предпоставки":

● Предпочитане на разума, съсредоточен или привлечен в едно намерение или цел (посока);

● Живот според универсални кодекси от правила и закони. "Немска дисциплинираност" на мисленето и действието; "Ред и законност";

● Федерализъм като противотежест на признатия централизъм; свободна конкуренция на федерално ниво и "регионални експерименти" с оглед налагане на местните производства;

● "Германската душа се състои от коридори, свързани помежду си, от пещери, скривалища и тъмници, нейното безредие съдържа нещо очарователно и мистериозно; германецът познава тайните пътеки към хаоса"(Фр. Ницше);

● "Контраст между страстта на германците за ред и тяхната склонност към романтизъм, ирационалност и екстремизъм" (Д. Ардах); цялото е по-важно от отделната част;

● Холистичен подход, свързване на цялостни и подредени системи;

● "Възход чрез силна технология", професията е по-скоро призвание, отколкото работа, "бизнес";

● Огромни субсидии за културата (театри, опери, музеи)

● Немското усещане за единството между природата на човека и околната му среда (силна екологична политика, провеждана и от двете партии);

● Стойността трябва да е вградена в солидни и ценни продукти. "Блясъкът на златото води до лудост" ("немското презрение към парите и печалбите"); сътрудничество между труда и бизнеса, между работници и работодатели;

● Доктрина за "социално отговорната свобода". Стремеж да се даде възможно най-голям принос за обществото (печалбата на заден план);

● Стремеж към консенсус.

● "Германският тип личност" има широко, тайно, лично пространство и малко обществено пространство (не е толкова лесно да се опознае един германец, не се разкрива лесно, не са много общителни, повечето неща споделят само с най-близки приятели и пр.) в противоположност на американците (отличаващи се с малко лично пространство, но с голямо "обществено пространство", което е лесно достъпно, американска откритост към общуването, американците са дружелюбни, лесни за опознаване) – по теорията на Курт Левин;

● Увлечение по ранговете, титлите, високия обществен статут;

● Практичност и амбициозност. Много голям брой малки и средни частни компании, управлявани от основателите си;

● Непрестанен успех на организации, поддържани на човешко равнище, неразраснали се до анонимност;

● Богатството се създава от вътрешните богатства на душата.

● Неотклонно практично професионално обучение, квалификация и преквалификация на милиони германци;

● Богата обща и класическа образованост.

● Склонност да се спори с началника – ако се съзнава, че заповедта е погрешна и т.н.

Мисля, че посоченото и извлеченото от книгата "Седемте култури на капитализма" – и допълнено с някои мои "философеми" – е предостатъчно. То илюстрира безбрежните хоризонти на свободата, които се разкриват пред индивидите и нациите, които са влюбени в нея.

Понеже в цялата книга извеждахме нещата на едно принципно, философско и човешко ниво (без "специализации" и излишни "теоретизации"), то конкретизацията, която намерих в посочената книга, допълни до цялостност представената концепция за универсума на свободата. Ето затова ми се наложи да привеждам текстове от други автори (което не ми е особено "присърце" – за разлика от други автори, обилно обкичващи книгите си с "престижни цитати"!), които, макар и "извън философията", се оказаха нечужди на идеите, които изведох по-рано в чист вид.

Не смятам обаче, че истината е нещо, което се влияе от това колко хора я подкрепят, но щом като мнозинството смята така, то реших поне малко да му угодя, привеждайки "предългите цитати" – за което все пак се извинявам на ония, които се интересуват от същността, а не от "външната форма".

Б.Японската алтернатива

Не мога да се разпростирам детайлно върху японската алтернатива, която на очертания фон на американската изпъква ясно като насочена на противоположните основания. Тъй като всичко може да бъде намерено (при това в най-разгърнат вид) в книгата на Търнър и Тромпеннарс, по-надолу ще бъда съвсем схематичен.
Изтокът по отношение на Запада наистина е ориентиран не към индивида, а по-скоро към общността, което като принцип поражда всички останали решаващи моменти:

● Борба на универсалното спрямо партикуларното, на целостта спрямо едининичността, на синтеза спрямо анализа при различни вариации на "примирение" (Япония за разлика от Китай или Русия постига немеханични, живи и органични синтези!).

● "Стръмни йерархии", "приписано" обществено положение;

● Външна групова ориентация. Влечение към "хармонии" и холистичното;

● "Многоока култура", неразбиране на това що е "субективност" и "обективност"; хармонизиране на специфичните неща;

● Приоритет на "интуицията на цялото", явяваща се основа на "разума" и разумността;

● Произвеждане на продукти в безпрецедентно разнообразие;

● Непрекъснато внимание и опити, насочени към подобряване на взаимоотношенията;

● "Да си сътрудничим докато се конкурираме"; "Не бива да се унищожава ценен конкурент, трябва да се спаси доброто му име и да му спестим унижението";

● Роля на държавата, задаващи приоритети в живота, в икономиката.

● Отказ от чистата "пазарност" при засилена намеса (по-голяма отколкото на Запад) на държавата в сферите на частната инициатива;

● Компанията като "семейство" и "градина", "горска цивилизация" (Такеши Умехара), предоставяща пространство на "вечния цикъл на прераждане";

● Стратегия на "теглене" (в противовес на американската стратегия на "тласкане"), свеждаща се до съобразяване с изискванията на клиентите;

● Синхронен възглед за бъдещето, обвързано с настоящето и миналото; Разработване на отклонения;

● Ориентация към отношенията (не само към "бизнеса", работата) в семейството, фирмата, приятелите;

● "Растеж, определян от стремежа да правиш колкото се може повече неща за другите";

● "Кръгово", не техническо мислене; Микрочиповете като "оризът" на индустрията и т.н.

А.Американско-британската деловитост

Различията между двете, а и вътре във всяка от тях (като набор от възможности пред индивидите) са безспорни. Тук обаче ще се задоволим с изтъкването на общото, което ни дава основание да говорим за тип деловитост, разпространена сред британците и американците като техен modus vivendi. Ще се задоволя с изреждането на най-показателните признаци (според дилемите на Търнър и Тромпенаарс), които двамата автори са успели да откроят.

Америанско-британската деловитост се отличава с:

● Универсализъм и аналитичност. Изразяват се в склонност към универсалния и репродуцирания безкрайно стандартен, типов продукт ("Мак-Доналдс"; Хенри Форд с неговата фраза: "Можете да имате какъвто цвят искате, докато е черен!"; "Левис", "Кока Кола", "Майкрософт" и пр.). Стремежът е към възможно най-привлекателния продукт в комбинация с ограничен до прости действия (анализа) производствен процес.

● Увлечение по създаването на правила, към които всички да се нагаждат (психологически рецепти за "правилното реагиране").

● "Обяснимост" на света чрез разлагане на прости свързани елементи, недооценяване на уникалността и "мистериозността", които винаги (за американците) подлежат на недълбоко, дори "детинско" тълкуване.

● "Кодифициране" на онова, което други култури считат за неподлежащо на кодифициране.

● Увлечение по създаване на "духовни технологии", опитващи се да универсализират уникалните явления (изкуство, живот, любов, приятелство, родителски грижи и пр.). "Знанието е валидно само ако успешно може да се систематизира".

● Търсене на трудоемки универсалистични решения и подценяване на специфичните; създаване на "правила, годни да решат всички ситуации"; преклонение пред опростени, пречистени и дори, ако е възможно, "цифрови" идеали, които единодушно се смятат за по-добри от безредието (компютърната технология е специфично американско по дух явление!).

● Модел "плащане за поведение", увлечение по бихевиоризма;

● "Разголване" чрез анализ на явленията, подценяване на целостта, интегралността. "Компанията като сбор от данни за печалбата" (Дженеръл Мотърс се хвалят, че не правят коли, а пари!); "Времето е пари!"; "Дайте ми фактите, голите, непоклатими факти!";

● Свързване на фактите така, че да служат на целите на индивида, боязън "да не пропълзи змията на пристрастието";

● Инструментализъм, организацията е инструмент за изпълнение на задачи и "механизъм", не организъм; Служителите като човешки ресурс, наред с капиталите и суровините;

● Прекалена операционалност; Недолюбване на "увъртанията" при преговорите: "Да дойдем направо на въпроса!"; Акцент върху условията на договора, а не върху човешките отношения около сключването му; Недоумение пред духа (контекста) на закона;

● Трудно постигане на целостта след анализирането на частите, тя вече е загубена благодарение на "перфектното разчленяване";

● Заплаха от ирационалност на цялата организация при рационалност на частите и отделите; "Линеен свят" на "удължения", на "разрастване напред и нагоре";

● Редуциране на многообразните ценности до изразими величини.

● Критерий на доходността; Максимализиране на печалбата, устрем към големите и бързи печалби, по възможност трайни; "Доларовите бюлетини", пуснати от хората в касите на компанията като главен израз на доверие;

● "Тържестващи индивидуалисти": човек трябва сам да реши и да направи нещо свое; Идеал е самоопределящият се индивид, преследващ личната си мечта; Индивидът е всичко, на което е способен"; Обществото е устроено така, че да облагодетелства индивидите;

● Практичност и прагматизъм. "Обществото навсякъде е в заговор срещу мъжеството на всеки един от своите членове"(Емерсън); Груповото мнение подкопава целостта на личността;

● Вяра в успеха на индивидуализма; Общността е сбор от индивидуалисти с техните борби: "Погледнете един единствен самотен мъж и той ще ви се стори чудесен, величествен и злочест; но от същата гледна точка човечеството в своята цялост и в по-голямата си част изглежда като сбирщина от ненужни дубликати"(Хърман Мелвил);

● Индивидуализмът като даващ свободата да бъдеш или егоист, или самопожертвователен; Преклонение пред американския митичен герой, отново спасяващ обществото (Рамбо и пр.);

● Пълен провал на радикализма в Америка и Англия. Невъзможност за виреене на комунизма; "проблематичност" и на социализма в тези области на света;

● Общността не трябва да бъде поставяна пред индивида; Възхвала на великите, а не на угнетените; Войната между Аз-а и Другите в американската литература се осъществява вътре в личността;

● Заплащане според изпълнението на свободно приет договор;

● Идеализиране на "смелия предприемач". Човек е отговорен за своята собствена съдба: успелият е "контролирал играта на живота", а провалилият се не е успял в това;

● Целта е победата и успеха, останалото е на втори план;

● Приоритет в изобретенията, залагане върху творческите способности на изключителни индивидуалности;

● Вътрешно насочен индивидуализъм;

● Американска страст към ускоряване; Предпочитане на бързите пари; предимство на "последователността" и забравяне за "синхронизацията": "Времето никого не чака!", "Обичаш ли живота? Тогава не пилей времето, защото това е материала, от който е направен животът" (Б. Франклин);

● Индивидът като неуморим преследвач на времето. Недостатъчна способност за приемане на дългосрочни възгледи и решения;

● Оценяване на предимствата на младостта: "Отмести се, дядка!";

● Постижението като здрава културна основа, на която са изградени Съединените щати;

● Приоритет на придобитото обществено положение – пред "приписаното";

● Заплащане според постижения и изпълнение, повишение заради заслуги "сега", конкретен принос;

● Единствено индивидът е отговорен за своя успех или неуспех. Непрекъснати опити да се подобри играта така, че да се извлича повече ентусиазъм и възможности от служителите;

● Организацията като "плоски" (не "стръмни") йерархии, осигуряващи висока степен на инициатива на отдолу;

● Действителен плурализъм на почвата на инициативната индивидуалност.

● "Предлагащ" тип йерархия (ръководството предлага стратегията), докато при японците йерархията е от "прилагащ" тип, върхът решава на основата на сигнали отдолу, и особено от клиентите;

● "Ще построя стълба до рая, всеки ден по едно ново стъпало, ще стигна там на всяка цена. Дръпни се настрана, аз тръгвам!" ("Един американец в Париж"); "Онези хора и корпорации, които постигнат най-много в честна игра, най-добре ще напреднат в развитието си" и т.н.

Изброих възлови моменти, представящи американско-британската деловитост, или по-скоро тяхната стратегия на мислене и действие. Ясно е, че тук нямам възможност да описвам по-подробно "британските нюанси", да не говорим за ония моменти, чрез които към нея се приобщават шведите, холандците и дори французите. Смятам, че тази алтернатива е най-изразителна тъкмо при американците, в техните души тя е в чистия си вид.

2.Жизнеността, определяща предприемчивостта: типове делова култура

Индивидите в дадено конкретно общество съществуват в точно определено културно пространство (базирано върху ценности и приоритети), което задава границите на тяхната свобода или водещите тенденции на реализацията й (традиция, "стил на живот", стереотипи на съзнание и действие, навици и пр.). Свободата като непринудена откритост към всички възможности на съществуването наистина е неустановеност и дори "хлъзгавост", която се "втвърдява" само според желанията и предпочитанията на индивидите.

Но, разбира се, свободата не е произвол, този последният няма нищо общо с адекватно разбираната свобода. Щом като индивидът в свободата си изхожда единствено от себе си (а в индивида е проециран "целият свят", в това число и света на ценностите, на духа – общочовешки, народностен, свръхиндивидуален), то това вече прави свободата коренно различна от чистия произвол. Сам определящият свободата си индивид вече е предопределен от задаващата насоки на активността му култура, в която той един вид е "потопен". Ако липсваше тази "детерминация на свободата" (на свободното действие), пречупена през волята и субективността на решаващия за себе си индивид, то тогава този последният наистина можеше да прави всичко. Това именно е хаосът, случайността и произвола на чистата абстрактна свобода, това е абсолютната неопределимост на постъпките и действията.

Щом обаче от индивидите в действителност не може да се очаква всичко (което обаче те могат, но все пак няма да направят както "поради дефицит на време", така и най-вече поради собствената им самоопределеност, "уравновесеност", жизнена достоверност), то това поставя питането как и защо става именно така, че тяхната свобода е "втвърденост на самата хлъзгавина", "определимост на неопределимото", "устойчивост на неустойчивостта", гъвкавост, но не "безкрайна", а само "до определена степен". Отговорът, който дават на това фундаментално питане Търнър и Тромпенаарс, е отговор, който трябва да бъде взет под внимание. Те открояват седем типа капиталистически култури, на почвата на които се оформят точно толкова разбирания за свобода или човешки реакции спрямо свободата, зависещи от "националния характер" или пък от "народната душа".

Нека поне малко навлезем в техните вече по-конкретни анализи и описания, в които се сравняват, както казах, американската, японската, германската, британската, френската, шведската и холандската философии на свободата, приели формата вече на цялостна стратегия, дори на начин на живот, мислене, производство и пр. Всичкото това аз предпочитам в разглеждания контекст да обозначавам с популярния израз делова култура – въпреки известната неточност. Но нима културата на делото не е онова, в което се изразява както душата, така и мирогледа, така и мисленето и съзнанието, така дори и начина на живот на съответния индивид или народ?!

Това, че по-надолу се говори за мениджъри и индустрии съвсем не бива да ни смущава: става дума за "архетип" или модел, който се проявява навсякъде, не само в този тесен смисъл, който горните понятия асоциират.

Някои мениджъри, особено германци, японци и французи, ще базират ценностната си система първо на благосъстоянието на своята група, и тогава, след като нуждите на тази група са посрещнати, ще обърнат внимание на индивидуалните потребности. Други мениджъри, особено американци, британци, холандци и шведи, ще основават ценностните си системи на благополучието на индивида и после, по-късно, ще ги организират в ефективни групи. Ние имаме много доказателства, че тези, които поставят на първо място индивидуализма, също се грижат за групите и организациите, а тези, които поставят организациите на първо място, също се грижат за отделните членове. Нашата методология изследва откъде започват хората когато формират единството на ценностите. Всеки мениджър от всяка страна се бори да разреши дилемите, които откроихме. Те просто поставят ценностите в различен ред на приоритети.
Хората от една и съща страна са склонни да решават проблемите по един и същ начин. Така например американците ще се опитат да се справят с работата по-бързо, а японците и германците ще са повече загрижени за цялостната синхронизация на отделните задачи. Американците ще анализират преди да интегрират. Германците ще правят точно обратното и винаги ще разглеждат отделната част в контекста на цялото.
Сплотеността на една култура в тази насока не е изненадваща. Ако членовете на една култура разсъждаваха по противоположни начини щеше да настъпи хаос. Вероятно е членовете на една култура да споделят общи мнения, тъй като те споделят една обща история. Културите са незаличимо белязани от това, което е работило успешно за тях в миналото. Разбира се, това не е гаранция, че дадената система на трупане на богатства ще продължи да работи в бъдеще.
(с.17)

Ако тук може да се прибави нещо, то вероятно ще бъде следното. Всяка от разглежданите култури е жизнен синтез, постигнат на основата на различни основания или дори "предпочитания", "склонности" на народната душа. В рамките на отделната култура жизнеността със своята насока е породила съответстващата й мисловност, която от своя страна задава специфичните подходи, стилове, реакции, насоки на съзнание и действие. Но това не трябва да се разбира опростено и грубо: то не значи, че, например, американците "мислят напълно еднакво", т.е. че различия между тях са невъзможни.

Ясно е, че не е така, ако беше така, то, както вече открихме (комунизмът с неговата наистина реализирана пълна "еднаквост"!), жизнеността и ефективността биха пресекнали. Как тогава да го разбираме, каква е тази "различност в общността"?
Националните "стереотипи" на мислене и действие са само тенденция с непрекъснати отклонения, "гъвкава рамка", в която индивидите могат да запазят своята спонтанност, избора между възможности, пораждащ тъкмо гъвкавостта, а оттук и жизнеността както на цялото, така и на индивидите, свободно "правещи" своя живот. В рамките на една национална традиция индивидите не действат като "механизми" или пък "роботи", а запазвайки своята човечност и свобода; в рамките и на седемте разглеждани култури свободата си остава ненакърнена. Те разполагат както мисленето си, така и действията си в едно пространство на "предпочитаното", "желаното", "по-доброто", в което най-вече изненадващите решения и подходи дават най-превъзходни резултати.

Това последното осигурява преднина на гъвкаво реагиращите индивиди: вървенето в "коловоз" или по "утъпкани" пътища е сигурно и не предполагащо изненади, но за сметка на това открития и особено "качествен скок" при него не могат да се очакват. И затова именно свободата е тази, която не допуска "вкостеняването" ("закостенялостта") на живата култура, напротив, точно тя непрекъснато прибавя нова жизненост и сила в нейните основания.

А що се отнася до "успешното" и "изпробваното" минало, което влияе върху настоящето и бъдещето (макар че не гарантира нови успехи!), то това е тема, която тук не можем да обсъждаме специално. Бих си позволил само да насоча читателя към моята книга "Преследване на времето: изкуството на свободата", където могат да се открият насоки за решаване на загадката на времето. Искам само да наблегна, че "спекулацията" и екзистенциалното преживяване на времето са същност на автентично разбраната свобода, включваща безброй предизвикателства, рискове, изненади, неопределеност, необратимост, единство на мигновеност и вечност, съзнание за вина при пропуснати шансове и задоволство при постижения, за които сме работили всеотдайно и упорито...

И тъй като време и свобода си съответстват, а също са идентични по естеството си на самия живот, то и тук "общите формули" не помагат, "рецептите" са излишни, всичко е в ръцете на самодейната субективност, на индивидуалността, на нейния усет, всичко е под властта на самобитната жизненост, която не знае покой. Затова съм склонен да приема, че не "миналото определя бъдещето", а обратно, бъдещето поражда миналото, т.е. само съществуването в хоризонта на бъдещето, според "идващите към нас" нови възможности ни причастява към неизразимото тайнство на живота, времето и свободата.

Казаното може да подпомогне по-пълноценното разбиране на анализите на двамата западни учени, които ни подпомагат също толкова в нашите опити да разбираме. Остава ни само с тяхна помощ да откроим типовете делова култура (изразът не е техен), които се символизират от изброените по-горе седем философии на свободата, по-скоро нагласи за свободен живот. За нас те няма да са точно седем (нашата задача е друга!), а само три: американско-британска (към нея в някои свои моменти принадлежат и шведската, и холандската), японската (която като че ли е "антитеза" на първата) и германската (която като че ли е "междина" и на двете, решителен опит за дълбинен синтез, като същото в малко по-друг смисъл може да се каже и за френската; холандците и шведите в други свои моменти също могат да се отнесат към един такъв "неизчистен" модел).

13.2.Принципи на организациите, създаващи богатство

Как Търнър и Тромпенаарс смятат да решат задачата, която си поставят? Тяхната методология заслужава да бъде приведена изцяло, тъй като всичко останало произлиза от нея:

Ние установихме седем основни процеса, без които организациите, създаващи богатства, не могат да съществуват

1.Правила и изключения (… зависи от това доколко добре универсализма, или правилата с широка приложимост, се съчетава с партикуларизма, или конкретните изключения. Само така правилата могат да се развият и да покрият повече изключения, жизненоважни за успеха…)

2.Структуриране и деструктуриране. Само един редуващ се умствен и физически процес на анализ (т.е. разглобяване) и интеграция (т.е. сглобяване) може да поддържа предприятието и неговата продукция в постоянно обновление и усъвършенстване.

3.Управление на общности, съставени от индивиди. Друго съществено изискване за всички работни организации е осигуряване на грижи, внимание, информация и подкрепа за всеки индивид, докато в същото време се гарантира, че този индивид ще задоволява нуждите на общността и организацията. В основата на успеха на всяко предприятие е условието да се впрегнат инициативата, предприемчивостта и енергията на индивида за целите на организацията. Тук "целостта" на организацията зависи отчасти от това колко добре индивидуализма на служителите, акционерите и клиентите се съгласува с общностния характер на по-голямата система. Има ли баланс между правата и задълженията? Редуват ли се печалбите между обществото и индивида?

4.Приспособяване на външния свят към вътрешния. Подобен, макар и решаващо различен от напрежението между индивидите и общностите, е въпросът откъде произлизат инструкциите, решенията и целите. Дали са създадени "тук", т.е. в рамките на предприятието и неговите членове, или се зараждат "там", в по-широката външна среда. Организация, която отхвърля всяка идея, съградена "навън", няма дълго да търгува доходно. По същия начин: организация, която намира малко достойнства в ръководството и вдъхновението, което идва от собствените й членове, игнорира един устойчив източник на информация… Може ли да се приспособи външния свят към вътрешния, така че да се действа решително и компетентно?

5.Синхронизиране на бързи процеси. Още един оценъчен процес засяга времето и това как предприятието го използва. Една компания трябва да осъществява задачите си бързо, във възможно най-кратки интервали на изминаващото време. В допълнение на това много от тези бързо извършени задачи се нуждаят от синхронизиране помежду си… За да стигне първо на пазара с точно това, което изисква потребителското търсене, предприятието трябва да създаде единство на последователното време със синхронизираното време. Капацитетът за създаване на богатство зависи от съгласуването на двете съображения, или синхронизиране на вечно ускоряващи се процеси.

6.Избор на цели и постижения. Всички бизнес организации с цел ефективната си дейност изискват да се отдаде нужното уважение, ранг и длъжност на тези, които са постигнали успех в името на предприятието. Очевидно е, че е в интерес на всяка една корпорация служителите, които са се представили най-добре, да се издигнат до постове с най-голямо влияние. Способността за създаване на стойност трябва да зависи от единството между придобитото обществено положение и приписаното такова.

7.Спонсориране на равни възможности за преуспяване. И, накрая, всяко предприятие е необходимо да предостави на служителите си еднаква възможност за ценен принос. Ако това не се направи, предложенията и идеите може никога да не достигнат до знанието на корпорацията или да бъдат мобилизирани в нейна полза. Равенството във възможностите е немислимо ако всички не бъдат изслушвани… "Целостта" на организацията зависи от постигането на баланс между нуждата от равенство в приноса, и йерархия, която да оцени достойнствата на приноса. (с.12-14)

По мнението на авторите "всяка нация или организация, която развива способността да създава богатство, трябва да борави с тези седем оценъчни процеса". С казаното дотук принципната страна – методът, който те прилагат – се изясни в общи линии. Надявам се, че читателят няма да бъде разочарован като открие, че му предстои да "понесе" още няколко такива дълги извадки от тази изключително интересна книга.

Не е възможно да не приведа и това, което допълва казаното по-горе до завършеността на концепция:

Всеки от седемте оценъчни процеса, решаващи за натрупването на богатство, съдържа в себе си някакво напрежение. Това напрежение възниква, тъй като ценностите са наистина противоположни или различни. Например: смелост и предпазливост, лоялност и несъгласие. Жизнено важно за човешкото общество и за индивидуализма, съответстващ на общността, е да се обединят човешките ценности, т.е. да убедите групата, че вашето несъгласие е породено от лоялни намерения. Културен факт е, че едната двойка ценности е по-възхвалявана от другата. Нашата теза за икономическото развитие е, че всяка от двойката ценности е решаваща за икономическия успех. Капиталистическите култури, които ще преуспеят през следващия век, ще бъдат тези, които преодолеят своите културни склонности към пристрастие, например на индивидуализма за сметка на общността, и които постигат баланс между привидно противоположните ценности. Всяка култура в нашето изследване започва от различна позиция. Например в САЩ везните силно са наклонени в полза на индивидуализма. В Япония те клонят към обратното – в полза на общността. Икономическият успех ще споходи културите, които най-добре балансират везните. Да се създаде ценностна система означава да се управляват контрасти, т.е. правилата и изключванията, частното и общото. Тук ние говорим за такива напрежения като дилемите, макар че културите значително се различават относно това дали ги възприемат като допълващи се (напр. Япония), или абсолютно несъвместими (напр. Франция). Ние приемаме дилемите в смисъл, че конфликтите и напреженията са разрешими, но не по лесен начин. (с.14-15)

Ще си позволя тук да прекъсна привеждането на текста, който ни интересува, и то заради едно значимо разяснение. Изказаното становище не предизвиква възражения, но поставя въпроси. Отделните култури придобиват своето своеобразие в зависимост от особения начин, по който са отговорили на предизвикателствата, фиксирани в анализираните дилеми. Така е възникнала "американска", "френска", "шведска", "британска", "японска" и т.н. ценностна система за създаване на богатства, по-скоро за конституиране на човешките отношения, които всъщност раждат богатство (съзнанието, начина на мислене на индивидите пък е в основата на всичко останало).

Всяка от тях е намерила свой компромис между страните на дилемите, между противоречията, които, впрочем, самият живот (и "необходимостта"!) предлага. Жертването и игнорирането на едното за сметка на другото (например на индивидуализма за сметка на "радикалния колективизъм", както направи комунизмът) поражда изцяло безжизнени структури на… "живот", или по-скоро изкуствени структури на самата безжизненост, които са осъдени на неминуем провал – заради пресекването на изворите, които подхранват жизнеустойчивостта на системата. Америка, символизираща философията на дейната индивидуалност, не е обаче огледална противоположност на съветския колективистичен модел, тъй като е постигнала собствен баланс между индивидуалното и общностното с акцент върху първото (а Япония – на второто). И двете ценностни системи са еднакво жизнеспособни, и това се дължи както на "баланса", така и на "контраста", т.е. на акцента, пораждащ своеобразието им.

Идеята на уважаваните автори за "диалектичен баланс" на крайностите при нивелиране на акцентите (а значи и за потискане на своеобразията и различията между самите ценностни системи), при което се иска възникването на общ, валиден за всички култури синтетичен модел, оценявам като разсъдъчна. Животът обаче не обича да бъде поставян под безпрекословния диктат и контрол на разсъдъка, пък дори и на по особен неадекватен начин разбирания разум. Различията между западните системи за създаване на богатство са тъкмо нещото, което поражда жизненост във функционирането на взаимно обвързаното световно цяло. Те именно са условието, което създава необходимите предпоставки за конкуренция, за динамика, за градивен сблъсък между системи, възникнали на особени, неповторими основания. Както ако в рамките на едно общество "пазарните субекти" започнат да правят едно и също нещо (продукт, идея, мислене, инициативи…) или пък да живеят и произвеждат "по строго еднакъв образец", не търпящ отклоненията от своята "норма", то явно жизнеността в него ще пресекне, така и налагането на "общ модел" или на "единна световна култура", базирана върху един и същ универсален механизъм на решаване на противоречията, неизбежно ще породи обедняване на достиженията на иначе единния (върху основата обаче на различията!) свят, на световното цяло.

По същия начин както силовото налагане на общ модел на съществуване в условията на комунистическия лагер доведе до ужасяваща бедност, така и естественото (дали?!) раждане на "общ световен стандарт" на отношения и съществуване, погубващ ценностните различия, неминуемо ще доведе до загуба на жизненост, до обедняване, но не и до общо замогване на един такъв поставен на "рационални основи" свят. В този смисъл колкото и различията между културите да ни изглеждат "нерационални", "пилеещи ресурс", "неефективни", "непрагматични" и пр. (сравнявайки ги една по отношение на друга), то именно "ирационалните различия" пораждат жизнеспособността на цялото, на света (а също, трябва признаем, и на всяка ценностна система поотделно). "Изчистването" на съществуващото откъм различия (независимо от това, че изглежда "рационално") е дълбоко неефективно и противоестествено, нивелирането и подчиняването на общ стандарт никога не води до добро, "измисленият ред" е непълноценен в сравнение със спонтанния, т.е. с дълбоко синхронизирания с изискванията на свободата жизнен ред.

В този смисъл и "критичните бележки", които уважаваните автори си позволяват по адрес на една или друга капиталистическа култура се дължат на посоченото недоразумение. Впрочем, подобни критики се неутрализират една друга по схемата "онова, което е добро за японците, трябва да е добро и за американците" – "онова, което е лошо за американците, е добро за японците" (и обратното), което издава една субективна пристрастност на самите автори (на които не е чужд, впрочем, прословутият и плосък "антиамериканизъм"). От друга страна "подобряването" на американската делова култура няма да стане за сметка на привнасянето на "японски постижения" или дори мироглед (!), напротив, само онова, което самите американци успеят да постигнат в процеса на специфично американското "виждане на живота", ще повиши ефективността и ще запази системата им; тя е доказала своята жизненост и откритост към промените, адаптивността си спрямо самия живот.

Ето защо във връзка с казаното се осмелявам да издигна друг принцип: не "изглаждане на различията" е пътят, по който светът ще върви в бъдеще (пътят остава същият, по който и досега историята е вървяла), а допълване на различните и дори разнородни култури, хармонизиране по естествен начин и от самия живот, при което оцелява жизнеспособното. Съответствието с естеството на самия живот според особения отговор, който един или друг индивид или народ е дал на неговите предизвикателства в едно здраво съперничество, е перспективата, по която човечеството ще върви в бъдното хилядолетие – и която не може да се отличава по коренен начин от досегашната човешка история. Но нека да се върнем до анализа на двамата автори, който е забележителен тъкмо защото по перфектен и дори пластичен начин успява да очертае интересуващите ни различия между седемте капиталистически култури.

Смятам, че трябва да приведа следния откъс, в който се посочват "седемте дилеми, лежащи в основата на горепосочените оценъчни процеси":

1.Универсализъм или партикуларизъм: Когато няма правило или закон, който да покрива някакво изключение, трябва да се наложи най-уместното, макар и несъвършено правило, или трябва случаят да се разглежда според уникалните си достойнства, независимо от правилото?

2.Анализ или интеграция: По-ефективни ли сме като мениджъри когато разчленяваме явленията на съставните им части, т.е. на факти, точки, бройки, елементи, специфики, или когато обединим и оформим такива детайли в цели модели, взаимоотношения и по-широк контекст?

3.Индивидуализъм или общностност: По-важно ли е да се съсредоточим върху утвърждаването на всеки индивид, на неговите права, мотивация, възнаграждение, възможности, мнения, или трябва да обърнем повече внимание на напредъка на корпорацията като общност, чиито членове са обещали да й служат?

4.Вътрешна или външна ориентация: Кои са по-важните принципи на действие, нашите вътрешни преценки, решения и ангажименти, или признаците, изискванията и тенденциите на външния свят, към който трябва да се приспособим?

5.Последователно или синхронизирано време: По-важно ли е да се правят нещата бързо, във възможно най-кратката последователност във времето, или да се синхронизират усилията така, че изпълнението да е координирано?

6.Придобито или приписано обществено положение: Трябва ли общественото положение на служителите да зависи от това, което са постигнали и как са го изпълнили, или от някаква друга характеристика, важна за корпорацията, т.е. възраст, трудов стаж, пол, образование, потенциал, стратегическа роля?

7.Равенство или йерархия: По-важно ли е да третираме служителите като равни, така че да извлечем от тях най-доброто, което могат да дадат, или да наблегнем на преценката и авторитета на йерархията, която ги подготвя или оценява? (с.15-16)

Нека завършим с това, поне засега. На основата на тези дилеми на свободата (между които са възможни всякакви и най-различни "синтези", "преливания", единства) възникват по естествен път специфични култури, в основата на които лежи определена форма на живот. Тя си е пробила път сред индивидите от съответното общество в процеса на тяхното историческо самоосъществяване и е изкристализирала, по нашето разбиране, в традицията.

Става дума за жизнеспособни традиции, в недрата на които лежи една жизнеутвърждаваща хармония от ценности, задаваща насоката и смисъла на всичко онова, което индивидите и групите правят. Това са именно историческите и национално обособените "рамки на свободата", или по-скоро само-ограниченията, които самата свобода си е дала – и благодарение на които е станала реалност, непосредствена действителност на човешкото битие. Следователно те не ощетяват свободата на отделните индивиди, а й придават насока, на почвата на която индивидите реализират конкретните си достижения. Всички останали възможности пред индивидите са непрекъснато открити (например американецът да работи като… японец, а българинът като… французин!), но явно те рядко се сбъдват поради липсата на съответното съзнание, поради неизбежната отстраненост от една все пак друга култура на съществуването.

Това е така, защото приобщаването на отделни индивиди към една различна култура (което обаче е същинско, дълбинно, а не само външно или повърхностно!) не става за броени дни или години, а е възможно само чрез наслагването на опита на много поколения (та нали "италианските американци" все още имат известни различия в сравнение, да речем, с "ирландските американци"!).

1.Формите на живот, задавани от свободата

13.Полето на инициативността

Човешкото съществуване в модуса на свободата неумолимо поражда една култура на индивидуалността, която е израз и на съответстващите й екзистенциално-мирогледни, духовни и съзнателни нагласи на "най-разпространения", на доминиращия и дори задаващия "тенденцията на живота" тип личност.

Другояче казано, оживотворяващата съществуването на индивидите идея за свобода носи в себе си ценностите, които завладяват както практическия живот на индивидите, така и тяхната душевност, както културата и традицията на общността, така и мирогледа на отделния индивид, както "материалната" (индустрия, търговия и пр.), така и чисто духовната сфера на съществуването. (Всички те, впрочем, са изрази на все една и съща мисловност, породена от свободата.) Идеята за свобода единствена задава тяхната човечност, дори "свръхчовечността" им, разбирана като неограниченост на хоризонтите и шансовете на автентичния, на пълноценно живеещия човек.

Следователно духът на свободата внася своята жизненост и така одухотворява съответстващото му битие на свободата (наречено тук универсум), като при това трябва да се помни, че "само свободата не отнема, а прибавя свобода" към съществуването и самосъзнанието на индивидите. Нейните проявления са винаги индивидуални, те се проявяват чрез изумително, осигуряващо простор разнообразие на феномени, култури, ценности, стереотипи, възможности за инициатива, посоки и форми на живот и т.н. И тъй като "нормалността на свободата" не познава унификацията, задушаващото живота еднообразие, скуката и абсурда на съществуването, характерни за несвободата с нейната стерилност, безжизненост и празнота, то това ни позволява да потърсим формите на живот и култура, които са избуяли на почвата на свободата.

Тези форми могат да бъдат намерени в техния развит вид в лицето на западните култури от Германия и Франция до Америка и Австралия, а също и в съвременното съществуване на Япония например. Това ще ни позволи да се ориентираме в перспективите и шансовете на народи като българския, които тепърва ще се приобщават към универсума на свободата. Тези народи трябва да сътворят свой жизнен свят, опирайки се както на историческия си опит, така и на пронизващия нашата съвременност дух на времето.

1.Формите на живот, задавани от свободата

Моята работа тук в значителна степен е облекчена от направеното вече в тази насока, сред което искам да откроя книгата на Чарлз Хемпдън-Търнър и Алфонс Тромпенаарс "Седемте култури на капитализма", чието заглавие е "Ценностни системи за забогатяване в Япония, Германия, Франция, Швеция, Великобритания, САЩ, Холандия"(изд. къща "ТедИна, Варна, 1995 г.). Ще си позволя да се опра на достигнатото от тях по отношение на разбирането на културата, валидна в своите съществени различия при тези седем нации, които "с настоящите и с миналите си икономически успехи могат да ни научат на едни от най-добрите тънкости на капитализма".

Авторите основателно отбелязват, че тези нации се определят като "капиталистически, като нации на частната стопанска инициатива", тъй като се "ръководят от една и съща философия, но с това приликите между тях се изчерпват"(с.7). Американският капитализъм като водещ сред седемте капиталистически култури по думите на авторите "се превърна в отрицание на комунизма, противопоставяйки свободата на насилието, индивидуализма на колективизма, частната собственост на обществената, прагматизма на теоретизирането"(там). Аз бих си позволил да добавя и това, че свободният свят също така решително отрече и унижението на човека, защити неговото достойнство, а също и съхрани личността и дори самия живот, противопоставяйки се на комунистическото безверие в човека, на ужасяващата безличност и посредственост на комуната, на сатанинското преклонение на комунизма пред смъртта, унищожението, всеобщата разруха, аморализма, потъпкването на вечните ценности, пред всеобщия разпад на съществуването. (Общо взето комунизмът постигна точно това, към което се стремеше през цялата си история: тотална катастрофа.)

Ще се опитам да предам накратко достигнатото от двамата автори, от чиито анализи изпитах истинско възхищение и дори въодушевление: защото те със своята конкретност потвърждаваха изцяло моите виждания (достигнати по напълно философски и дедуктивен път), придаваха им "плът" и ги допълваха по великолепен начин. Признавам, че се натъкнах на тяхната книга "постфактум", след като вече бях написал основното в нея, когато търсех някакви "потвърждения" на постигнатото. Затова техните анализи ми прозвучаха като откровение; надявам се така да прозвучат и на читателя, на който горещо препоръчвам книгата на Ч. Търнър и А. Тромпенаас. Ето затова съм длъжен да посоча само възлови и най-изразителни моменти от нея тук, като това ще ми послужи за открояването на нови моменти, допълващи вече казаното.

Тръгвайки от това, че думата култура означава "влияя върху", авторите посочват нещо изключително съществено:

Във всяка култура невидимата ръка, която регулира икономическата активност, е една скрита структура от вярвания. Тези културни предпочитания или ценности са здравата основа на националната идентичност и източникът на икономическата сила и слабост. (с.10)

Малко по-долу намирам също така основен момент:

Дисциплината икономикс толкова е заета с пресмятане и излагане на точки, че е изгубила от полезрението си един почти неизмерим компонент, който прави възможна цялата икономическа дейност, а това са човешките взаимоотношения. Зад всяка икономическа сделка стоят хора, които вземат решения, които действат според собствените си ценности, като на едно дават голям приоритет, а на друго – малък. Неотдавна икономистите направиха жест в тази насока чрез идеята си, че когато мениджърите престанат да се държат етично, цените на сделките спадат… Натрупването на състояние изисква поне успешно създаване и пазарно реализиране на продукти и услуги, а всички групи, които си разпределят тези процеси, трябва да работят заедно, енергично и ефективно. Както споменахме по-рано, специфичният начин, по който всяка една група осъществява това, е свързан изключително с ценностната система, която те прилагат в работата си. Всяка от изследваните тук нации, прилага уникален сбор от ценности, които се отнасят до натрупването на състояние… Продуктите не могат да бъдат по-добри от самия човешки процес на оценяване, който участва в направата им. Търсенето на смисъл, който да включва обединяване на стойностите в една форма, е един от фундаменталните копнежи на човечеството. (с.11)

В тази насока се откроява и задачата, която двамата учени си поставят, и която упорито решават през страниците на своята забележителна книга. А тя е:

За да се разбере как културните ценности влияят на икономическите решения, трябва да се запознаем по-отблизо с процесите, чрез които се изграждат ценностните системи. Как организациите правят необходимите преценки за създаване на системите, от които се раждат продуктите и услугите?

Това, че организациите са съставени от индивиди, се разбира от само себе си; същото може да се каже и за ценностите на организациите, които не са нищо друго от модификация на ценностите, битуващи в съзнанията (мирогледа) на съставящите ги индивиди. Жизненият процес на създаване на богатство, на който е израз капитализмът (за разлика от противоположния процес на разпиляване, на "губене" на богатства и енергия, на който е символ комунизмът), е детерминиран в корените си от свободата, за която, както беше установено, главното е предпоставянето на много възможности и перспективи за разгръщане както на действията на индивидите и организациите, така и на определящите ги ценности.

Ето защо търсенията на авторите на разглежданата книга, съсредоточени около открояването на различните култури на капитализма, са толкова значими. А това, че те разглеждат тези фундаментални процеси през призмата на "създаване на богатства", т.е. на икономическата ефективност (и на формите на предприемчивост), съвсем не стеснява хоризонта на изследването, напротив, открива благодатни възможности за откриване на показателни, изразителни, дори символно наситени форми (валидни и за другите форми на живот и на човешка активност), които при това са изключително съдържателни.

Общо взето не се нуждае от особено обосноваване на положението, че наложилата се форма на живот пронизва всички активности на човешките същества в рамките на дадената култура. От нея не "изпадат" другите значими прояви (политика, други човешки, в това число и всекидневни отношения, реализации на духовността и на съзнанието, народностно самосъзнание и специфична идентичност и пр.), напротив, синхронизирани са в едно здраво и пълноценно единство.

Ето защо не бива да се смята, че е основателно впечатлението, според което като че ли прекомерно е бил "стеснен" хоризонта на рефлексията; "щом се говори за икономика", това не значи, че в някакъв смисъл сме се "ограничили": важното е как се води всеки разговор.

12.5.Ще бъда онова, което съм пожелал по най-съкровения начин

Древните китайци твърдят, че човек е това, което иска да бъде. Дали е така, дали са прави? Значи ли това, че аз съм това, което съм искал да бъда? Ако пък съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо? Толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде – познавам себе си.

Аз изхождам само от себе си когато искам, това е най-сигурното, на нищо друго не мога да се опра така твърдо. Каквото човек иска, такъв той и е; или пък какъвто човек е, това той и иска – кое от двете е истината? Без значение е, важното е, че човекът – за да бъде човек – трябва много да иска, да не бъде мизерен в исканията си. "С малко задоволяващите се", "скромните" не са от "типа" хора, към който принадлежа: ако си мизерен в искането си спрямо живота, то в резултат ще постигнеш само… мизерия. Това обаче не е моята възможност…

Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е моя идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – "най-сладкото" нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?

… Написаното по-горе е казано от позицията на "неизкушеното за философия съзнание”, опит за изразяване на прости истини във формата, в която те проблясват в съзнанието и в душата на "обикновения човек", на човека, какъвто той поначало е. Разбира се, казаното е прекалено малко, целта беше не да се изрази пълнотата на това жизнеутвърждаващо разбиране, което оживотворява съществуването на действащия човек, но поне да се илюстрира тенденцията му, поне да се щрихират малка част от опорните му точки. В съзнанията на хората по начало "бълбукат", "кипят" и "извират" какви ли не мисли, страсти, желания, очаквания, преживявания.

Има и "изкривени" съзнания, които мислят все едно и също, в които нищо ново не може да се роди, има безчувствени съзнания, които се отличават с бездейност. Общо взето ние само с това се занимаваме – да внасяме ред в света на своите представи, да го проясняваме и "осветяваме" със светлината на разбирането. Имаме "абсолютна свобода" в живота на своята душа, но въпреки това от потока на преживяванията си избираме само ония, на които се опираме за да постигнем известна сигурност, с които преодоляваме "абсолютната хлъзгавост" и "неуловимостта" на своето съзнание, на ставащото в него. Онова, на което се крепи и придобива насока животът на душата, се нарича дух на човека, и негови "ядра" са свободно, но също и необходимо приетите ценности.

Знаем това, че не всичко, което ни хрумне, има особена ценност или смисъл, но някои неща точно затова имат особена значимост, която държим да съхраним завинаги. След време откриваме, че и други хора "приемат" същото, че ние солидарни поне в главното; усещаме също, че с някои хора няма да се разберем никога и ги оставяме на тяхната "мисловност" с всичките й рискове, с безсмислието, което, по наше мнение, тя носи в себе си. Това е неизбежно, нека всеки да прави каквото си иска – поемайки обаче цялата отговорност за всичко онова, което касае него самия. Но понеже сме "свързани", обитаваме едно място или пък имаме обща родина, то ефектите така или иначе се усещат от всички – затова не може да ми е изцяло безразлично "какви ветрове духат" в главите на хората около мен. Главното е обаче да съм наясно със самия себе си – и ако това се прави от всички или поне повечето, то основания за безпокойство няма: свободата поставя всяко нещо на мястото му.

Ако всичко зависи от индивида и също от съгласието на индивидите по повод на онова, което касае всички, то нещата отиват на мястото си, а просперитетът ни като общество и нация е гарантиран. Това са изворите, от които зависи богатството, успеха, достойнството и в крайна сметка съдбата на човека, също и на общността от хора, която заслужава да бъде наречена човешка. Аз се отказах да говоря за "подробностите", устремен съм, както се разбра, само към смисъла, към принципа, от който зависи всичко останало.

Такива неща за свободното общество, каквито са толерантността, плурализма, ангажираните само със истината и свободата медии, "обслужващата" универсума на свободата нравственост, феноменологичното вникване в инициативността, предприемчивостта и рисковете на участващите както в стопанския живот, така и на тези в "правенето" на културните ценности, духа на семейството, от който може би зависи прекалено много и т.н., повтарям, всички тези безкрайно важни сфери и прояви сметнах за разбиращи се от само себе си – стига да е схванат принципа, идеята, благодарение на която те постигат своята автентичност, импулсирани са към пълноценност.

Сметнах това и направих така, тъй като и аз продължавам да смятам, че "голямата книга е голямо зло".

12.4.Не мери другия със своята мяра

Няма да правя апология на свободата. Тя не се нуждае от това. Искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив. Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си.

Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост като свободна, изпълвам се със свобода – за да овладея живота си, да постигна неговата неизразима тайна. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен, аз вярвам, че това е така…

Но какво е това свобода? – ето въпроса, чиито отговор търся всекидневно. Това, че обичам свободата, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? – ето питането, което не ми дава покой.

Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е "велика дума", свободата е "избор между възможности" или "независимост на избора", зависещ само от волята на човека. Отговорите, които претендират, че са "разбулили" тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата свобода. Те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие – един вид се смяташ за "по-горе" от самата свобода!

Който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив към свобода на някаква "теория", която с факта на съществуването си унищожава самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се знае, в нея трябва да се вярва…
Сърцето ми най-добре разбира що е свобода. Когато чуе тази дума, то започва да се радва, да трепти с вдъхновение, да ускорява ритъма си. В този момент гърдите ми се вдигат по-високо – заради гордостта, че като човек съм причастен на това велико тайнство, наречено свобода. Ако е вярно, че в сърцето са изворите на живота, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата? Щом сърцето ми е пристрастено към свободата, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя разум към нея? Не искам ли прекалено много? И също: нима сърцето ми не изразява – само по себе си – най-висш разум?

Ако съумявам да подчинявам ситуациите на моя живот на изискванията на свободата – съвсем непринудено и спонтанно – то това изцяло ми стига. Ако моите "реакции" носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво мога да искам в "добавка" към това? Ако цялото ми същество е "впило" в себе си от свободата, ако аз усещам, че от свободата си няма да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очарование от живота си, ако изпитвам погнуса от онова, което е "противно на свободата", то нима това не ми показва, че свободата е в мен, че аз съм свободен, че уверено смятам, че без свобода "животът не си струва усилията", че накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне? "Овладян от свобода" – не е ли това моя идеал?

Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да "оградя" себе си от живота. Това не значи, че се смятам за "особен" или за "специален", това значи просто, че съм човек, че друго не искам да бъда. Аз като човек и моята свобода – "ние" сме неразделни. Следователно установявам в себе си някаква младежка пристрастеност към свободата, която ме прави човек. Не трябва никога да допускам да се лиша от това чисто усещане, примиреността на стареца не ми е по вкуса.

И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то свободата, на която дължа това, е условието, което придава човечност на съществуването ми. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична влюбеност в свободата, до която се свежда цялото ми разбиране за нея. Щом я обичам, значи я разбирам – и това ми стига…

Усещането ми, че съм различен, че съм свободен в решенията и постъпките си, увереността ми, че държа на себе си, на своето достойнство, ми дават правото да смятам, че съм личност. Личността според мен е същност на раз-личността (не на приличността!), от което следва, че индивидуалността ми е онова, което ме прави личност в истинския смисъл. От това следва, че има безкрайно многообразие от личности, а също и че ценното между тях е различното, а не "общото", "еднаквото", "безличното". Богатството на човешките същества се дължи на различията помежду им, ако бяхме еднакви, то тогава щяхме да сме неимоверно ощетени и бедни.

Затова аз не се стремя да подражавам някому или да приличам на този или онзи, аз се опитвам само да разкрия себе си. Да бъда верен единствено на себе си, не на някой друг – нима имам друг избор? Ползвайки се от свободата си, аз имам възможността "да правя" себе си по най-добрия начин, да търся и постигам своята самобитност, да съхранявам усещането си за уникалност, за самоценност. Не ме е страх от моята различност, не се опитвам да я прикривам, не се опитвам да бъда "като другите", аз намирам ориентирите на своето развитие и "разгръщане" единствено в себе си.

От това следва, че уважавам различността на другите и самото им право да бъдат различни. Не ги "меря според моята мяра", а също очаквам и те да ме възприемат по същия начин. Не харесвам "нагаждачите" (конформистите), които винаги са готови да пожертват себе си заради другите и заради временната полза. Смятам, че така те погубват личността си, а аз не искам това да ми се случи. Но нека да живеят както си искат, само да ме оставят и аз да живея както намеря за добре.

Щом съм личност, то аз ценя личностните прояви: за мен е толкова трудно да бъда безличен колкото за безличния е трудно да бъде личност. Личността може да бъде оценена като личност само от друга личност. Ето защо много ми е коствало да бъда личност в едно общество, в което се цени не личността, а тъкмо безличността, "масата", "колектива", "стадото".

Да бъдеш личност у нас е прекален лукс, който не ти прощават, за който всекидневно ти отмъщават. Не съжалявам обаче за това, че съм се борил и продължавам да се боря за правото си да бъда личност. Може да звучи малко "високопарно", но за сметка на това е самата истина…

Абонамент за списание ИДЕИ