Истината ни прави свободни

понеделник, 30 декември 2013 г.

Животът е чудо, заслужава си да се живее...


Колко ли пъти, срещайки погледа на някой бездомник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия... живял ли е някога другояче? В едно стихотворение се казваше, че очите, дори и в умората, говорят на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на преживяното минало.

Какво ли е онова нещо, която може да ни накара да продължим, след като отпечатъкът избледнее, покрит от болката от смазани мечти, безпътица и самота?

Вижте изповедта на един клошар, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем... уж без причина:

„Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или толкова изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката - „Аз ще платя кафето”.

Поканих човекът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано винаги да имате да давате!” Понечих да му кажа, че и само 2 стотинки да имам – пак ще ги дам, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още преди да попитам каквото и да било, той започна да разказва:

„Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Започнах да му чупя, за да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня. На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!”

Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. „Вие току-що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах.

А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!”“

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст го препоръчвам за часовете по гражданско образование, примерно по т.н. предмет "Свят и личност" в училищата (в 12-ти клас). Или по Етика. Аз лично ще го включа в своите часове. Има смисъл младите да опитат да разговарят по такава една тема...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Пиша каквото мисля, не умея да си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!


В тия предпразнични, предновогодишни дни продължавам да работя по една силно заинтригувала ме тема, свързана с нравственото възпитание на младите хора; вчера написах и публикувах текст под следното заглавие: Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѝ. Излишно е да споменавам, че нарочно пиша крайно предизвикателно и провокативно, с оглед да спомогна за пораждането на една дискусия по тия сериозни и важни проблеми; на места пиша така, че да заболи - белким някой възопие и се захване поне да описва гнева си, което все пак е нещичко. Е някакво начало на дебат. Разбира се, до този момент пиша в обстановка на пълно мълчание: което според мен е добър знак. Забелязал съм, че колкото по-сериозна и важна е дадена тема, толкова по-малко хора се захващат да коментират, толкова по-малко хора се включват в дискусия; щом никой не се включва, това за мен е знак, че темата е изключително важна, а пък написаното си струва. Ако обаче човек напише някаква простотия, тогава мигом тълпи коментиращи се включват, радват се, ръкопляскат и мило му говорят: "Браво, ти си като нас, ти не каза нищо особено, нищо умно, ти ни удиви с така възхитителната си простотия, аплаузи! Дайте да го понесем тоя таваришч на ръце, той е от наште, той като нас изобщо не мисли и пр.!". Тук цитирам и префразирам Хегел, един велик немски философ, който е все пак от по-известните, да не си помисли някой, че аз сам току-що изобретих тази еретична мисъл?

Темата, по която съм се захванал да пиша в тия предновогодишни дни, е безкрайна по своите измерения - личностни, нравствени, духовни, възпитателни, идейни и какви ли не още. Много може да се пише, но е все пак необходимо човек да се концентрира по най-важното, по истински същественото. И да не се "разлива" в детайли, в маловажни подробности. Е, ако само почна да пиша по истински важното и същественото, текстът ми ще стане прекалено философски и тогава съвсем няма да бъде изчетен. От четенето на философски текстове боли глава - щото се налага да се мисли. Затуй те са така непопулярни. Ако така напиша текста си,току-виж някой би ме дал под съд за нанасяне на непоправими вреди върху съзнанието му: щото се е изморил и изтощил да мисли. До гуша ми дойде от съдебни процеси напоследък, дето ме съдят или ме заплашват да ме съдят, та затова да внимавам. Ще опитам да пиша по-ясно, по-нефилософски, по-популярно, по-човешки та да не нанеса някому тежки вреди - от прекалено замисляне и възникнало на тази основа умствено изтощение.

Аз вчера дадох пример за това, че често, без да си даваме сметка какво правим, нарушаваме базисни принципи на морала, примерно този, че не е морално или нравствено да бъде обсъждана една личност в нейно отсъствие, един вид "зад гърба ѝ", без да ѝ се даде възможност да се защити, да се оправдае; естественото, нормалното е да привикваме да не клюкарим по чужд адрес, а смело да казваме каквото мислим право в очите на оня, който по наше възприятие нещо е съгрешил, е направил нещо нередно и пр. Признак за крещяща личностна непълноценност и за душевна мизерия е да се говори по чужд адрес, зад гърба на въпросната личност, ала ето, мнозина си позволяват да правят това - и то без да им трепне окото. Най-лошото е, че си го позволяват хора, които са упълномощени с възпитателни и образователни функции, примерно са учители или директори на училища дори. Това вече е съвсем недопустимо: възпитателят трябва сам да е възпитан. Не можеш да възпитаваш ефективно и смислено ако си позволяваш да погазваш такива базисни принципи на човешкия морал; това води до развращаване на младите, а такъв лукс един възпитател не може да си го позволи. Щото то удостоверява, че такъв не става за възпитател - и следва да си намери друго занимание. И препитание. Трябва да сме особено взискателни спрямо възпитателите на своите деца - ако държим на тяхното възпитание де, имам предвид на децата си. Ако си затваряме очите пред това какви са възпитателите на нашите деца, ако не забелязваме подобни сериозни деформации в туй възпитание, дето те им предлагат, значи нещо не е наред и с нашето собствено възпитание.

Ето, аз ви дадох крещящ пример в тази посока: една "възпитателка" простодушно сподели пред цял учителски съвет, че е допуснала да клюкари цял един учебен час по адрес на свой колега, и това, представете си, не предизвика вопъл на възмущение у нито един неин колега, представяте ли си това пък какво значи - и какво показва?! Значи и показва нещо страшно, но да не казвам в момента какво значи и какво показва. Да приемем, че липсата на реакция се дължи на сложната психологическа ситуация в този "колектив", която е довела дотам, че дадени сетива у тия колеги явно са били "запушени", поради което те не са почувствали скандалността на случилото се. Това е известно оправдание: и ний, учителите, сме хора, сме човеци, човешко е да се греши. Като си учител или пък, опази Боже, директор, това не значи, че си получил атестат за пълна непогрешимост - какъвто има, да речем, римският папа, Божият наместник на земята!

Е, всички грешим, но като грешим по-честичко и допускаме все едни и същи досадни грешки, в един момент все пак се налага да почнем да отрезвяваме. Особено ако има такива идиоти като мен, които постоянно алармират, че някой някъде, по моето възприятие, греши, допуска все едни и същи досадни грешки. И не само алармира, пише в блога си, но и също така известява за случилото се и по-висшите отговорни инстанции, които се видяха в чудо напоследък от моите жалби. А защо се държи моя милост така ли? Ето защо. Тук също така искам да поставя за обсъждане е един друг нравствен проблем, който не е по-маловажен от този, който обсъдихме по-предния път. Ето за какво става дума.

Ами става дума за това: дали аз, критикът, имам моралното право така открито и публично да обсъждам случки, проблеми и преживелици, които се случват в учреждението, в което аз работя? Това е проблем, който сериозно терзае много души, в това число и директорски, и началнически, и какви ли не. Дали аз не нарушавам тук някакви други базисни принципи не само на морала, но и на правото дори, на закона, щото, видите ли, човек все пак трябва да е лоялен към институцията, в която работи - и трябва да щади доброто ѝ име? Не трябва да разваля имиджа ѝ - ако трябва да се изразя по-културно. И ето, дали не се оказва така, че аз самият, дето така усърдно морализаторствам тука, сам си позволявам да се държа аморално, издавайки някакви строго секретни тайни и дискредитирайки не само своето учреждение, но и достойнството, доброто име и престижа на моите колеги? Това, сами виждате, са сериозни обвинения. Този проблем наистина терзае много от хората, които по някакъв начин са причастни към случващото се. Аз вече писах, че напоследък сериозно се обсъжда на най-различни нива следното: какво следва да бъде направено, че "тоя там Ангел Грънчаров" най-сетне да млъкне, да му бъде запушена устата - или да му бъдат поне вързани ръцете, че да не може да пише в проклетия си блог?! Откъде се намери туй чудо невиждано, че всеки ден да пише и да ни злепоставя, а, таваришчи? Защо само нас ни сполетя тази беда? Що тоя човек не вземе да миряса, ето, той разваля прекрасния нравствен облик на нашата така свята институция!

Аз съм писал по тия въпроси, но сега също се налага да отговоря нещичко на тия резонни, признавам, въпроси. И сложни, трудни въпроси са тия, признавам и това. Изисква се голяма проницателност за да може да се отговори смислено или убедително на подобни обвинения. Току-виж някакъв адвокат радостно ще намери някакъв член или параграф в закона и аз като едното нищо ще изхвърча като тапа от туй учреждение, примерно, за "уронване" (да употребя пак тази така умилителна съветска думичка, останала от славните комунистически времена!) на престижа на институцията. Аз съм привеждал вече този аргумент: не бива да бъдат отъждествявани институция и лица, които временно я оглавяват; институцията не може да бъде с нещо поклатена ако се критикуват неправомерни действия или бездействия на дадени длъжностни лица, които всъщност уронват престижа на институцията - и затова критиката на такива действия или бездействия е здравословна, тя помага за укрепването на моралния имидж и достолепието на институцията. Даже може да се наложи в един момент да бъде пожертвано въпросното длъжностно лице, щом се установи, че то се е държало неподобаващо спрямо високото си задължение да работи за заякчаване на институцията. Тия въпросните длъжностни лица са нещо като "бушони", които изгърмяват, с оглед институцията да бъде съхранена. Идват нови лица, които пак трябва доста да внимават да не вредят на институцията, която временно оглавяват и ръководят.

Така е при демокрацията. Отъждествяване на лице и институция е признак на тоталитарно мислене. При комунизма се правеше така и тогава се смяташе, че, примерно, един Тодор Живков е точен образ на дадената институция, че той съвпада с нея, сиреч, че той ще управлява вечно - и с него ще си отиде и самата институция. Бай Тодар го нема вече, а институциите обаче още ги има. Това за нещо да ви говори? Но това е само от една страна. Другата е, че критиките на неправомерни действия на длъжностни лица, позорящи институцията, са нещо позитивно, щото спомагат за заякчаване на институцията, за изчистване на нейното име и достойнство. Ето, примерно, може да дойде времето да се осъзнае и признае, че критиките на въпросния Ангел Грънчаров са допринесли с нещичко за съхраняване на доброто име на институцията "ПГЕЕ" (тъй се зове училището, в което аз имам честта да работя) в период, в който тя е била застрашена - заради някакви неправомерни действия на въпросните длъжности лица. Стига толкова по този момент. Мисля, че бях пределно ясен.

Да минем обаче на още по-съществения, именно на нравствения момент - в неговата чистота. Аз като публично, съвсем открито, ето, в блога си, описвам разни прояви на въпросните длъжностни лица, дали не нарушавам някакви базисни принципи на морала, примерно и моето да бъде възприето като недостойно поведение, като "клюкарене", и то пак зад гърба на въпросните длъжностни лица? Това не "уронва" ли техния личностен престиж и достойнство! - ето тук е според мен разковничето. Не се ли оказва, че аз, дори и да действам по някакви вътрешни и, да допуснем, благородни подбуди, все пак в крайна сметка на практика съм стигнал дотам да правя разни там мръсотийчици, примерно, да пиша, да допуснем, неща, текстове, които да се възприемат също като "публични доноси", като недостойно изобличаване, като накърняване (ето тази е българската дума за онова, което комуноидите наричат "уронване", думата ни е прекрасна, какво повече искат от нея та я избягват?!) на тяхното лично достойнство и пр. Аз, признавам си, много съм мислил по тези въпроси, впускайки се в такава една авантюра, именно всекидневно, кажи-речи, да пиша за своите преживелици, за действията на въпросните длъжностни лица, ето, с тях дори стигнахме до съд, това са най-малкото "щекотливи" проблеми, заслужаващи по-внимателно осмисляне и длъжната преценка. Ето какво съм измислил в тази посока досега.

Първо, всеки от критикуваните и "изобличавани" от мен лица има пълната възможност да защити доброто си име като напише "опровержение", като напише нещо, с което да изрази своята позиция, своето разбиране. Да, той, представете си, може да не мълчи като олимпийско божество или като оракул, нито пък да крещи или да реве като... ощипана мома, а може съвсем спокойно да отговори на критиките, да изяви своята позиция, а пък аз, разбира се, непременно ще дам публичен израз на мнението му, ще публикувам в блога си теста му. И така ще почне една ползотворна и полезна дискусия, един дебат, който е органична част от демократичния публичен (обществен) живот. Аз не се занимавам, на второ място, с някакви там личностни особености на критикуваните от мен длъжностни лица, това какви са те като емпирични личности мен изобщо не ме вълнува, това си е техен личен проблем, нека да си бъдат каквито искат, аз обаче се осмелявам да кажа открито как аз възприемам техните действия именно като публични, като обществени фигури, като фигури, които имат власт, респективно носят и големи отговорности, а пък аз като техен работодател (ний, данъкоплатците, наистина сме работодатели на управляващите ни, на разните му там началства, чиновници, министри, директори и пр., ний не сме техни слуги - според разбиранията на толкова коварната демокрация, проклета да е!). Следите ли внимателно мисълта ми, сфащате ли вече накъде бия, за какво намеквам?

Няма длъжностно лице, което да е изведено извън полето на всякаква възможна критика, щом си решил да се посветиш на обществена работа или длъжност, щом си решил да ставаш властник, независимо на какво ниво, ти си поел риска постоянно да бъдеш критикуван от какви ли не хора, дори и от своите "подчинени", който все пак не са бездушни, да речем, "тухли в стената", а са живи човешки същества, имащи съзнание, имащи и право на мнение, на преценка и пр. Тъй че, дето го казва народът, "който се страхува от мечки, да не ходи в гората", ако приемем, че страшните мечки-стръвници са такива като мен "злобни критици", дето нищичко не прощават, то ако не си искал да бъдеш дъвкан в зъбките им, е могло изобщо да не се зафащаш с такава една обществена, публична, управленска работа. И тогава никой е нямало да те критикува, щял си да си живуркаш най-спокойно и преспокойно. Но щом си решил да ставаш обществена фигура, тогава вече ще имаш добрината да понасяш всякакви ръфания от този или онзи, тия пусти критикари могат да бъдат уподобени и на зли кучета, дето постоянно ръфат добрите ни управници; ала при това трябва да имаме достойнството да признаем, че ако ги няма тия пусти критикари, то е много възможно тогава даденият въпросен управник да почне да си мисли, че е непогрешим - щом всички му се подмазват, щом никой не го критикува, щом всички само го хвалят. И виждате ли какво се получава в туй отношение? Получава се нещо прелюбопитно. Ето какво се получава на практика, в реалния живот.

Тия, дето само хвалят управника, дето му се подмазват, с оглед да печелят някакви дивиденти и ползи заради послушанието си, всъщност му помагат да се провали, те го подтикват да върви към своя провал! Щото го предразполагат да почне да си мисли, че е непогрешим. И го насърчават в грешките му. А тия, дето критикуват управника, му помагат да се ориентира в обстановката, да почне по-трезво да възприема случващото се, помагат му да се пази от манията, че е велик и непогрешим, а всичко това, както и да го погледнем, е от интерес на самата работа, на бъдещето на самата институция. Значи трябва да си доста задръстен (да употребя тази все пак по-индиферентна дума!) като властник или като управник, щом почнеш да харесваш само да те хвалят - и същевременно да почваш да мразиш ония, които имат добрината да те предпазват от грешки, именно да почнеш да ненавиждаш критиците си. Е, знам, психологически погледнато е много приятно всяка сутрин бодри подлизурковци да те посрещат рано-рано пред кабинета и да мило ти говорят: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Знам също, че е крайно неприятно всяка сутрин със свито сърце да отваряш блога на "този там Грънчаров" и да дебнеш дали пак не е написал нещо крайно скандално и критично по твой адрес, но ето, такъв е животът в условията на проклетата демокрация, да иде тя на майната си най-после, поне на кино да иде, та да гледа един съветски филм от ония, от прекрасните и незабравими комунистически времена; говоря за демокрацията да иде на кино, а не тоя проклетник Грънчаров (щото той съветски филми много-много не обича). Знам, така е, неприятно е да те критикуват, приятно е да те хвалят, но ако си управник, ако искаш да си добър или поне що-годе умен управник, трябва да си много благодарен най-вече на критиците си, а пък старателно подмазващите ти се подлизурковци да ги държиш по-далеч, или поне да не надаваш ухо на приказките им, щото тая сган е доста коварна: като един ден те махнат от началническия пост, те мигновено ще забравят за теб и ще се захванат да хвалят новия властелин. Комуто пак тогава всяка сутрин ще говорят ето как: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими и мили ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Понятно что я вам здесь написал, а, умные мои таваришчи, панимаете меня? (Неслучайно пиша на развален руски, то е заради стила, а не поради неграмотност, понимаете меня?)


Но ето, нравственият момент пак си стои: дали пък не е по-добре всички тия проблеми да ги обсъждате с въпросното властващо лице на четири очи, е, може и на повече от четири очи, примерно като се правят най-демократични дебати вътре в самата институция, а не пред широката публика на един блог като моя, който, както е известно, се чете в цял свят, и, дето се казва, работата почва да става дебела, щото служебни тайни почват да изхвръкват в публичното пространство, а там не им е мястото, нали така? Не е ли трябвало аз първом да споделям всичко с началството си, а до писане в блога по същите тия проблеми да не се стига, щото, разбира се, началството би желало да не става дъвка в устата на толкова много хора по цял свят? Не се ли оказва, че моето поведение е крайно неморално, безнравствено и укоримо от гледна точка на етиката, щом като съм дръзнал да изнеса дебата в широкото обществено пространство, а съм се отказал, неизвестно за какво, от нормална демократична дискусия вътре в самата организация? Ето какво ще отвърна по този съвсем резонен въпрос.

Аз при предишния директор наистина не съм писал по такива "вътрешни" проблеми, а ако съм писал, то е било в съвсем друга тоналност: писал съм тогава апологетични статии било за нашето училище, било за самия директор, г-н Венелин Паунов, който наистина беше изключително интересна личност, която, признавам си, ме ентусиазираше да работя с всички сили на благородното си поприще - и умееше това да го постига не само за мен, а за всички. Имало е и тогава какви ли не тежки проблеми, но г-н Паунов беше човек, който на най-човечна основа разговаряше с всички, и с ученици, и с учители, и дори с висшестоящите началства, и успяваше в движение да решава всякакви, даже и най-тежки проблеми. И тогава е имало беснеещи, хулиганстващи ученици, но той и с тях се разправяше за пет минути, като прегърне през рамо провинилия се ученик, поговори му някакви думи и ето, този ученик по магически начин сякаш се променяше, работите потръгваха, до следващата му издънка пак де. И пак наново. Този човек имаше талант и дарба и като ръководител, като мениджър, и като човек, и като личност, и като всякакъв. И това се признава и от най-лютите му врагове - оказва се, че и такива той бил имал, ето, това се разбра сега, когато той вече падна от власт. Тоест - пенсионира се, след дълги години работа на благородното възпитателско и образователно поприще. Е, добре, аз тогава не пишех критики в блога си, е, веднъж-два пъти и него съм го критикувал, даже той сякаш в един момент за нещо ми се беше обидил, но после ми прости - и пак станахме дори приятели. Сега какво се случи, защо при новия директор работите приеха съвсем друга посока?

Аз бях в прекрасни отношения с двете директорки, главната, самата директорка и първата ѝ помощница, да, тази същата, която сега ме съди за "обида". Стана така, че в един момент аз станах първи критик на тяхното управление. Мога да обясня и по-подробно защо стана така, аз всъщност това съм го правил вече в свои предишни текстове, даже книги написах но тия проблеми, цялата работа е принципна, а не щото, видите ли, те не ми били харесвали - или щото ме били обидили и пр. Такива интерпретации са доста елементарни, елементаризиращи и не спомагат за разбирането на същината на проблема. На цялата работа. Тук ще си позволя да кажа най-главното, като ще се съсредоточа по темата си, нравствените аспекти, щото проблемът иначе е голям и сложен.

Цялата работа е до подхода на въпросната администраторка. Аз не приемам нейния подход. И стил на ръководство, както се казваше едно време. Аз съм горещ привърженик на демократичния, на личностно проявения, на човечния стил и подход. Не мога да се примиря към рецидиви на авторитарен стил, пък макар тази авторитарност да се проявява в кадифяна форма. Пък макар този авторитаризъм да е мек, сякаш е завит в кадифе. Даже бих приел по-скоро твърд, строг, принципен авторитаризъм, стига той да е и на по-високо мисловно ниво, стига зад него да стои личност с някакви що-годе приемливи ценности (да речем, авторитаризъм от "пиночетов" вид, по името на диктатора на Чили), но съм твърд противник на популистичния кадифян и дори лицемерен авторитаризъм, който така жестоко развращава природонаселението. Нещо такова се случи и в страната като цяло по времето на управлението на Боко Борисов, чието правителство, чиито образователен министър Игнатов назначи въпросната администрация в нашето училище. Както и да е, у нас, в нашето училище демократичен, свободен, открит дебат по реалните, тежки, горещи и прочие проблеми няма, това започна да се възприема като "демократично излишество", като някаква "западна приумица", като някаква, простете за думата, "изгъзица" или измишльотина, у нас се установи режим, при който на оперативки просто се свеждат директивите на така мъдрото ни ръководство, тия директиви почти съвсем не се обсъждат, няма потребната атмосфера за истинско, в това число и критично обсъждане, а после от всички се иска изпълнението им. Точка. Не рассуждать! Който разсъждава, който си позволява лукса да разсъждава като "оня там Грънчаров", той мигновено става ненавистен, става враг, да, става "враг народа", "враг на народа", това става. Той почва да руши идилията. А училището трябва да се оглася само от ръкопляскания пред мъдростта на директорката. Е, простете, но аз в такива водевилни театрални постановки не мога да участвам. Мерси, не ща! Благодаря много! Дръжте си ги за вас.

Е, вярно, опитвах се да дебатирам с новото ръководство, предлагах, настоявах, спорих. В един момент се разбра, че това му е крайно неприятно. Вместо да бъда насърчен да изразявам свободно позицията си, както подобава за едно съвременно ръководство, на мен почнаха да ми отговарят с... банални административни игрички за отмъщение: пиши "писмени обяснения" защо така си направил, защо не си направил онака, я, ти сгафи, дай да те накажем, дай да ти идваме на проверка в часовете всеки ден, по пет пъти на ден и прочие, я да напишем протоколче, че "неправилно работиш", че не си добър учител, че имаш "лош характер", че не се спогаждаш с учениците, я да те накажем дисциплинарно, какво повече да изброявам, вий ги знаете тия номерца, те са така изтъркани, че повече и не може да бъдат. Почнах да се занимавам само с глупости, принудиха ме да се занимавам предимно с глупости все от този административен регистър. Творческата атмосфера в училището биде съсипана. Без свобода и демокрация не може да се живее в съвременни условия, особено пък в една такава фина сфера на духовен живот, каквото е едно училище, едно възпитателно учреждение. Приятелството ни с директорките отиде по дяволите. Колегиалността - също. "Колективът" се раздели на "партии", "наште" и "ваште", както и подобава в типичните български условия. Приближени и отдалечени от всевластната административна особа. Аз пък съм философ, и философията ме задължава да обичам само истината. Опитах се в училище да казвам гласно какво мисля, думите ми почнаха да ги приемат с крясъци на несъгласие, с вой и с оплюване, особено се престараха в тази посока две-три верни и най-приближени клакьорки на директорката. Те със зачервени от възмущение лица почнаха да ме хулят сякаш са търговки на пазара, а пък аз съм имал неблагоразумието да кажа, че яйцата, които се опитват да ми пробутат, са развалени. Думите ми в един момент почнаха да ги приемат с освиркване. Думата изобщо не ми се даваше повече. А си отворя устата да кажа нещо по-така, и моментално няколко кресли се намесваха и ми отнемаха думата! Е, аз по този начин бях принуден да спра да се изказвам на вътрешните обсъждания. Пък и тия вътрешни обсъждания намаляха толкоз, че я ги има един-два пъти в годината, я ги няма. Повечето хора почнаха стоически да мълчат. В това число и аз.

Да, ама в един момент се разбра, че ако мълча, работите съвсем ще отидат на поразия. И тогава именно се видях принуден да пиша за всичко в блога си. Зер съм блогър, що да мълча като съм свидетел на такива поучителни и любопитни феномени на живота? Аз също така съм и изследовател, почнах да пиша "дневниче", но от написаните есета по проблемите на образованието се появиха няколко книги. Така се разви цялата история. Не крия, че се увлякох, поради изследователския си рефлекс почнах да си провеждам разни изследвания, да си устройвам разни експерименти, с оглед да разбера реакциите на този или онзи. И така нататък, цялата работа ескалира подобно на някаква лавина. Е, платих си жестока цена за лукса открито да пиша каквото мисля. От напрежението, от терора на администрацията, от преживените гаври и унижения (аз съм доста емоционален, чувствителен, импулсивен човек), които преживявах дълбоко, се разболях, влизах много пъти в болница, в един момент бях дори инвалидизиран, а пък когато стресът стана нетърпим, една сутрин, бързайки за работа и страхувайки се да не закъснея (та пак да пиша "писмени обяснения" на директорката-литераторка!) се подхлъзнах, паднах така, че си ударих главата, получи се сътресение на мозъка, голям вътрешно-черепен кръвоизлив, да, вътре в черепа ми се появи т.н. хематом, после се наложи тежка операция, от която едва оцелях и така. Добрият Бог обаче се смили и ми даде още малко живот. Виждате ли докъде довеждат, докъде могат да доведат такива уж безобидни нещица, а? Могат да доведат до убиването, до унищожението на един човек, до съсипването на живота на една личност. Да, явно те не са съвсем безобидни, а, какво ще кажете?

Искам да завърша с две-три максими, две-три изречения, които често повтарям като папагал и пред учениците си, и тук, в блога си; но нищо, нека да бъда и папагал, важното е повече хора да осъзнаят тяхната мъдрост. Първата е мисъл на Христос, тя ми е любима, и има пряко отношение към това, което писах дотук. Известна ви е тази мисъл, тя е девиз на моя блог: "Познайте истината и истината ще ви направи свободни!". Аз си позволих да преформулирам тази мисъл ето как: "Истината ни прави свободни!" и турих туй изречение за девиз на блога си. Втората мисъл, която ми е любима не по-малко е тази, тя е мое философско верую: "Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!", това са думи, разбира се, на Аристотел. Amicus Plato, sed magis amica veritas. Третата мисъл е всъщност древно-римска максима: "Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели!". Или: Veritas odium parit obsequim amicos - така е на латински тази чудесна мисъл. Понеже едва ли мога да измисля нещо по-вдъхновяващо, позволете ми това есе да го завърша с приведените по-горе изречения.

Чао. Бъдете здрави! И прощавайте ако има нещо! Дано не съм ви изморил прекалено с мислене, дано не съм ви нанесъл някакви непоправими вреди на "мозъчното вещество", на "сивите клетки", дано! Прощавайте! Написах каквото мисля - не умея да си кривя душата. Това нима е толкова непростим недъг?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

неделя, 29 декември 2013 г.

Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѝ



Вчера написах текст по важни според мен проблеми и го публикувах в блога си под заглавие Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?. Никой, разбира се, не откликна на поканата. Сега искам да продължа в поетата посока. Ще разсъждавам по тия нравствени проблеми, независимо от това, че те явно не са приятни на никой. Или пък точно затова се налага да разсъждавам за неща, за които на никой не се мисли. Имам и други подобни текстове, в крайна сметка ще ги събера на едно място и ще ги издам като брошура под заглавието Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: НРАВСТВЕНОСТТА (примерно). Предишните две брошурки от тази поредица бяха за преподаването и за дисциплината. Така, тъй да се рече, ще закръгля разработването на въпросната проблематика и ще мога да издам всичко написано като самостоятелна книга от моята поредица за съвременното състояние на образованието у нас.

Значи моят извод дотук е: отчайващ дефицит на здрава, естествено развита нравственост на всички нива и то в масови мащаби; реакциите на мнозинството от хората показват това, те носят този смисъл. В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно. Ще се опитам да задълбоча своята теза, да я развия по-пълно и основателно. Безчувствеността поражда нравствена изроденост, а тази последната е сърцевина на бездушието. Бездушният човек е на път да загуби човечността си, щото това, което ни прави човеци, е нашата душевност: човечната душевност. Тече процес на обезчовечаване на много индивиди едновременно, тече процес, при който цяла една нация е на път да загуби човешкия си облик. Външни симптоми на същия този процес са масовите мащаби на простотията у нас, на малоумието, на безволието, да, вакханалията на простотията у нас по категоричен начин потвърждава моите изводи. Пълно е у нас с безличностни "личности", с обезличностени същества, които точно на това основание няма как да ценят личностното начало и у другите: не можеш да цениш това, което сам нямаш, от което си лишен - или си се самолишил.

На тази основа у нас личността е нещо като прокоба: тия, които са личности и държат на личността си, биват без капка жал тормозени, мачкани, в крайна сметка унищожавани. Или прогонвани. Принуждаваме ги сами да се махат: за да не развалят с присъствието си презрения комфорт на кочинката ни. Неслучайно два милиона от 8 милионната ни нация напуснаха страната. Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да съществуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат. И затова всичко свястно у нас, всичко, що има някакъв личностен потенциал, в скоро време също ще избяга. Тук ще останат само простаците. Давате ли си сметка как тази грозна психологическа атмосфера в страната ни влияе на възпитанието на младежта, на нашите деца?

Това в основни линии ми е тезата. Много съм мислил и писал по тия проблеми, не изстрелвам всичко това ненадейно, сякаш съм получил някакво "прозрение"; не, много за тия неща съм мислил, аз най-вече тъкмо за това мисля. И за това работя - не от вчера. Аз съм възпитател на младежта - една крайно неблагодарна и непрестижна в нашите условия "професия". Ако човек иска да си гледа съвестно работата в тази сфера, неминуемо ще бъде обявен за враг. За най-лош и зъл враг. Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства. На които изобщо не им пука какво става и какво има да става; важното за тях е да не се шуми по реалните и тежки проблеми. Тишината и идилията са нещото, което за тия дейци трябва на всяка цена да бъде съхранено. По дяволите цялата нация, голяма работа, че нацията ни щяла да иде на поразия, та нали най-важното е ний да сме на власт?!

Най-страшното е, че т.н. възпитателски корпус е обезверен, че нещо може да се промени; всички знаят, че ситуацията е повече от плачевна, ала също така знаят още по-добре, че е глупаво да се опитваш нещичко да промениш. Важното е поне себе си да съхраниш: да доживуркаш, да се довлечеш до пенсия, ето това е идеалът. Нещо повече бих се осмелил да кажа: самите възпитатели в огромната си част нямат така потребното ни ново съзнание, те самите са се превърнали в "обслужващ персонал" на системата, нейни безропотни оръдия. Те я обслужват без да имат особени скрупули, казахме, важното е да издържиш до пенсия. Всичко друго няма значение. Особено пък това да си навличаш някакви главоболия. И знаете ли как в такава една ситуация реагира един "образцов възпитател"? Ще ви кажа как.

Той гледа да не излиза срещу течащите процеси, цялото му внимание е насочено към това как да се излегне "върху тях", с оглед да бъде носен по течението. Срещу течение е същинско безумие да се изправиш, щото то ще те отнесе. Но ви, да се плъзгаш по течението - това може, това е "добре". Например, с буйстващите, с хулигантстващите ученици - държа да отбележа, че точно тия некомформистично държащи се млади хора са основния ресурс на бъдещите промени - подобни капитулирали от мисията си възпитатели ще гледат да се договорят и то така, че никоя от страните да си няма излишни главоболия; ще сключат взаимно-изгодна сделка. На такива ученици, ако примерно са по-силни, капитулиралият от мисията си възпитател ще се подмазва, той ще им угажда, той ще флиртува с тях. И на дело ще ги насърчава да продължат с безобразията си. Той добре знае, че е глупаво да поведе безнадеждна битка за поставянето на тия отношения на нравствени основи, според някакви исконни нравствени принципи. Затуй се е примирил и гледа поне някак да оцеляваме в лудницата. И да не даваме израз на случващото се, щото началството може да ни обяви за виновни. Началството пък, понеже изнемогва от скука, не желае да бъде занимавано с нищо, важното е скуката му да бъде на висота. Ако има шум, това е опасно, за да не би шумът да стигне до по-висшестоящите началства. Затова всички се стараят да мълчат. Тишината е признак, че вегетирането може да продължи. Мълчанието обслужва агонията на системата. Всички са доволни. На празниците можем дори да ударим по един кючек - за да отпразнуваме идилията. Всичко ни е наред, проблеми, таваришчи, няма!

Да бъде възпитателят проводник на строги нравствени принципи в тази ситуация е същинско безумие. Е нещо като лудост. Забележете добре: да бъдеш възпитател в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е абсурдно, е недопустимо, давате ли си сметка какво означава това? Това именно е страшно. Възпитателите не само че са капитулирали от отговорността си, нещо повече: огромната част от тях са станали примерни слуги на аморалната в същината си система. Дори са станали нещо като нейни жреци. Те са станали проводници и крепители на разяждащия системата аморализъм. В едно културно и възпитателно учреждение вместо да се работи за възпитанието на младежта, се работи фактически за нейната по-нататъшна деморализация. Работи се за израждането й. За доопорочаването й. Онова, което не е успяло да стори семейството, ще го довършат "възпитателите". Прочее, и семейното възпитание у нас едва ли е на висота - като вземем предвид какъв е, колко струва господстващият манталитет. Аз не смея да си представя как дадена категория родители "възпитават" децата си. Имам чувството, че в тази абсурдна атмосфера е напълно допустимо баща да "възпитава" сина си ето как:

- Недей да бъдеш мекушав! Удряй пръв - за да не те удрят! Не бъди милостив - това е слабост! Нахалството води до прогрес - нахалствай здравата! Какво, култура ли? Никаква култура, никакво възпитание, бъди простак - за да те харесват всички! Каквоо, личност ли?! Никаква личност, бъди наглец, бъди използвач, лъжи без почивка - и едва тогава ще успееш. Сине, такъв е животът, животът е това: пътят не е постлан с рози, а предимно с тръни. Трябва да имаш яки пети, за да не убодеш. Това се иска от теб. Един ден ще ми бъдеш благодарен ако станеш такъв, какъвто те искам. Трябва да бъдеш мъжкар, пич, никакво размекване, никакви чувства, бъди диво и хищно животно, любими мой сине! Туй ти завещавам. Точка. Изпълнявай! Няма да спорим! Това е истината! Аз добре знам и най-доброто ти давам.

Нещо такова изглежда е "възпитанието", което внедряват в душите на децата си съвременните родни еснафи. Е, може малко да преувеличавам, но същината, сигурен съм, е тази. Е, може всичко да не е в така гол, неприкрит вид, всичко е забулено в лицемерие, обвито е и е опаковано, може и панделчици да са му турили. Гарнирана е тази горчива истина с някакви по-съедобни нещица, подсладена е, захаросана е, сигурно е така. Но същината, повтарям, е все тази. Нека да имаме достойнството да погледнем истината право в очите. Да се лъжем няма смисъл. Истината е винаги целебна. Аз така мисля де, то не е задължително за всички. Няма как всички да виждат нещата като мен. Дано аз да греша. Ще се радвам много ако това, което тук пиша, не е така, ако истината е съвсем друга. Има ли нещо по-хубаво от това да съм се заблудил, да съм станал "черногледец", а пък истината да е съвсем друга?! Няма, разбира се. Аз най-много ще се радвам, ако истината е съвсем друга. Дано, ама надали...

И ето, аз ви дадох вчера пример: една особа с възпитателски функции без капчица смущение чистосърдечно си призна пред цял учителски съвет, че цял час била клюкарствала с цял един клас по адрес на свой колега. Вярно, клюкарствала е с "благороден мотив": ученическият народ бил силно възмутен по адрес на този учител, а пък ний винаги трябва да уважаваме народните чувства. Тя имала добросърдечието да подкрепи тез възмутени ученици, да сподели, предполагам, възмущението им. Друга една особа пък открито пред учениците си позволила (аз писах за това: виж Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово) да подиграва същия този "колега", да му се присмива подигравателно, и прочие, както си му е редът. Предполагам, щом подобни ексцесии са възможни, то те са и още по-разпространени. Няма никакво значение значение това, че "колегата", подложен на такъв безпощаден остракизъм, съм аз, е моя милост. Мен ме интересува явлението, не незначителните подробности. Няма значение и в кое точно училище се случват тия неща. Това пак са незначителни подробности: същината обаче е важна. Добре де, ще каже някой, а как според вас е трябвало да реагират тия възпитатели, и то така, че реакцията им да има нравствен смисъл. Тоест да не противоречи на базисни принципи на морала. Ето как. Тук се иска поне малко съвест. Иска се и уважение към самите устои на морала. Ето това обаче не се съзнава. Задачата ми е трудна, но ще се опитам да бъда полезен за проумяването на всичко това.

Моралът се крепи върху нещо много просто, примерно, върху т.н. "златно правило": отнасяй се към другия човек така, както искаш той да се отнася към теб. Или: уважавай другата личност - ако искаш да бъдеш уважаван. Кант пък го казва другояче, но то по същество е все същото: "Действай само според онази максима, която би искал да се превърне в световен закон!". Горното "златно правило" го има във всички световни религии:

Не прави на другите онова, което не желаеш да ти направят... Това е цялата дхарма. Запомни го добре. (Махабхарата)

Не прави на съседа си онова, което е омразно за теб; това е цялата Тора; останалото са коментари; отиди да ги научиш. (Вавилонски Талмуд)

Не постъпвай лошо с другите по начини, които намираш лоши за самия себе си. (Тибетска Джамапада)

Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб. (Конфуцианство)

Никой от вас не е вярващ ако не желае на другия онова, което желае на себе си. (Ислам, Суна от Хадит)

И така нататък. Това е истината, която всеки човек би следвало да знае, ако иска да е човек. Това е основата на моралния закон. Взех тия пределно ясни и прости формулировки от книгата на Т.Каткарт и Д.Клайн "Платон и птицечовката влизат в бара..."; там те са допълнили и с едно правило от XXI век:

Пречукай другия със същото уважение, с което би искал да пречукат и теб... (По телевизионната серия "Семейство Сопрано")

А ето сега моето тълкуване за това как би следвало достойно да се държи един възпитател, не изневеряващ на функцията си, в ситуация като горната: възмутен от един свой учител клас иска да изрази възмущението си, а негов колега е принуден да слуша какво младите хора казват. Как да реагира, наистина? Кое е достойното, не "уронващо" (да употребя тая любима на някои хора съветска думичка) престижа му на възпитател поведение?

Първо, има един такъв момент: трябва ли да позволи на младите да изразят емоцията си? Или трябва да направи нужното да ги възпре от действия (и думи), за които, при по-близко разглеждане, в един момент може и да съжаляват? Аз смятам, че не бива младите да бъдат възпирани да говорят, но смятам също, че от първата минута възпитателят, който не иска да изневери на функцията си, следва да заяви твърдо, че на него един такъв разговор не му е приятен. И дори да се опита да каже защо не му е приятен. Примерно да каже следното:

- Добре, ученици, доколкото разбирам, много сте възмутени от поведението на колегата Грънчаров, но защо не кажете всичко това на него самия в очите? Нали знаете, че не е добре да се говори за който и да било човек в негово отсъствие?

Ако такъв възпитател има добрината да заяви още в самото начало тия думи, мисля, че ще постави въпроса на здрава нравствена основа. И би могъл да продължи така, с оглед да опита да убеди учениците, че така е правилно и разумно:

- Ако имате нещо да кажете на г-н Грънчаров, мен защо ме занимавате с това?! Аз какво отношение имам към неговите изяви? Кажете всичко на него, и то право в очите му, а мен имайте добрината да не ме занимавате. Аз също така не обичам да се говори по мой адрес в мое отсъствие, та затуй в случая ви предлагам да сдържите гнева си и да го излеете пред г-н Грънчаров. Искате ли да постъпим така? И по този начин и мен няма да ме поставяте в неудобно положение, щото той все пак ми е колега. Ще се чувствам ужасно че участвам в разговор по адрес на мой колега в негово отсъствие. А ако държите да чуете моето мнение по вълнуващите ви въпроси, моля, готов(а) съм, ако ме поканите, и ако г-н Грънчаров е съгласен, да присъствам и аз на вашия разговор, едва тогава бих могъл (могла) да кажа аз какво мисля. Но в негово отсъствие не бих желал(а) да обсъждам тия всичките неща. Дано ме разбирате. Моля да се възпрете сега-засега, разбирам, че имате какво да кажете, но мястото не е подходящо. Пък и не аз съм този (тази), пред когото (която) следва да излеете емоцията си. Опитайте да я сдържите до появата на г-н Грънчаров и нему кажете всичко. Искате ли да постъпим така? ОК, хайде сега да си почнем да си се занимаваме с туй, дето ни е работа, именно с математика, съгласни ли сте?

Аз така мисля, че би следвало да постъпи в оня момент възпитателят, който не иска да дезертира от функцията и мисията си. Да, разбирам, че не е лека тази функция и мисия. Но щом си се захванал с нея, не бива да допускаш унизително и за теб самия поведение, а именно, да клюкариш по адрес на свой колега както това правят селските или махленските клюкарки. Казвам това по принцип, от тоя принцип няма да отстъпя, независимо дали думите ми се харесват или не се харесват на този или онзи. А това, че в случая аз съм "обсъжданата личност", че аз лично съм укоряваният, охуленият, дискутираният и пр., няма никакво, абсолютно никакво значение. Точка.

За жалост, стана така, че не само въпросните колеги, но и дори самата уважаема г-жа директорка многократно си позволи да разговаря за въпросната одиозна личност, да разговаря с ученици, и то именно в отсъствие на обсъжданата личност, т.е. допусна да наруши такива базисни принципи на морала. Да, за жалост, тя допусна подобно поведение, което, както и да го погледнем, способства за деморализацията на тия млади хора - независимо от всичко, което можем да измислим за оправдание на подобни грешки. Да, тия истории водят до развращаването на младите, а такова нещо не трябва да бъде допускано от един възпитател, който иска да заслужава своето име. И да бъде на висотата на задачата си. Въпросната уважаема г-жа директорка си позволи да прави "анкети" с ученици, в които им предложи да отговарят на повече от 30 (!!!) въпроси, касаещи личността, поведението, разбиранията, методите на преподаване и пр. на един преподавател, т.е. си позволи да им предложи да напишат нещо като масов анонимен донос по негов адрес! Това вече е съвсем деморализиращо! Да оставим настрана това, че тук дори беше сътворен нов литературен жанр: колективно писане на масов анонимен донос, това също трябва да се признае като "постижение". Да оставим настрана също и това, че подобни действия на администрацията могат да бъдат възприети като кампания по дискредитирането на един преподавател, което като капак на всичко е укоримо, също така и незаконно поведение на един властник, на един администратор.

Най-отчайващото обаче според мен е това, че въпросният администратор сякаш все още не успява да осъзнае какво точно е допуснал да направи, ето това според мен е съвсем отчайващото. Ако беше осъзнал - а аз направих нужното да му помогна да осъзнае какво точно все пак е допуснал да направи - ако беше успял да открие грешката си, то това вече би било голям нравствен прогрес, ала не би. Всеки може да сгреши, всички ние сме човеци и грешим. Даже, представете си, ще кажа и нещо кощунствено направо: и началството може да сгреши! Да, може да греши, този принцип, а именно, че началството никога не греши, е доста вехт, пък и е казармен принцип, той не действа в условията на едно съвременно възпитателно-образователно учреждение. Щом всички грешим, няма нищо лошо като осъзнаеш грешката си, да изпиташ известен срам, пък и дори да поискаш прошка. Това са съвсем човешки, сиреч, необходими за нравственото състояние на света положения и моменти. Не казвам нещо кой знае колко ново или авангардно. Ако някой си мисли, че си мисля така, горчиво се лъже. Казвам и пиша най-прости и очевидно разбираеми истини. Ала ето докъде сме а докарали, че те, видите ли, ни звучат "скандално". Или "прекалено новаторски". Давате ли си изобщо сметка докъде сме я докарали щом тия простички истини ни звучат по такъв начин?

Май взе да ми писва да пиша по тая тема в днешното ранно утро. Ще се наложи тук да спра, за да не стане дългичко. Спирам, друг път ще продължа. Имам още много неща да кажа. Искам, както виждате, да провокирам разговор по тия проблеми. Това, че никой не ми обръща внимание, изобщо не ме вълнува. Аз да си кажа каквото мисля, аз открито да споделя как аз виждам нещата, аз да си успокоя съвестта, че не съм мълчал, пък другите нека да правят каквото искат. И да мислят както искат. Има свобода. Аз никого не мога да накарам да мисли като мен. И това изобщо не ми влиза в сметките. Аз като заявявам открито какво мисля просто отправям покана към другите да кажат или да напишат и те какво мислят. Само това правя, нищо друго. Не ща да уча никого как да мисли. Не бива да ми се приписва такъв един грях - както така често правят критиците ми с клеветнически наклонности. Според тях "този там Ангел Грънчаров" бил проклет човек и учител, който бил, видите ли, задължавал учениците си да мислят като него - и ги дори, злодеят, ги бил наказвал ако мислят като него - като им бил пишел... двойки! Проклет човек е той, нали?! Страшен човек бил той! Мръсник от класа, няма що!

Ето така се произнасят често за мен. Сиреч, дръзват открито да ми вменяват грехове, които са органично чужди на моя философски характер и дух. Така един философ никога не би допуснал да стори, щото тогава не е никакъв философ. Като ми приписват такива "вини", искат да намекнат, разбира се, че аз явно не съм никакъв философ, щото подобно антифилософско поведение наистина говори за коренно разминаване със същината и смисъла на философстването. Е, набеждават ме в нещо, което ми е органично чуждо. Не е често така, но проблемът обаче си е техен. Нека обаче да имат добрината да не се занимават толкова с мен, аз ще си бъда какъвто искам, нека да се опитат да се заемат със самите себе си. Нищо че се мислят за съвършени и за непогрешими. Това тяхното пък може, представете си, да е илюзия. Истината, повтарям, е важна, само тя има значение.

Та който от засегнатите по-горе иска нека да ми отговори по същество - веднага ще публикувам отговора му в блога си. Аз съм крайно диалогичен човек. Е, вярно, често диалогизирам в обстановка на пълно дружно мълчание, но то е щото живеем в България. Тук някаква мръсотийка да ти спретнат могат, ох, как могат, ала честно и открито да излязат срещу твоите разбирания, това го отбягват - ох, как добре го отбягват! Та за какво свидетелства подобно гузно мълчание, а, уважаеми дами и господа? Помислете сами. Аз ви оставям на себе си. Приятни мисли ви пожелавам да имате в своята компания! Бъдете също така и здрави! Хубав, прекрасен неделен ден ви желая!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?



От вчера съм в Долна баня. Докарах брат ми тук понеже го пуснаха в отпуск от болницата заради посрещането на нова година - за осем дни. Като го заведох в ледения ни апартамент, той поседя малко и рече: "Искам в Долна баня! Хайде да тръгваме!" и не отстъпи на никакви увещания. В Долна баня той знае, че има камина и локално парно, което постоянно работи, навсякъде е топличко. Има и много дърва, тъй че проблем с отоплението няма. Е, наложи се да го докарам, нищо че е само за малко повече от седмица. След нова година ще се наложи да дойда, да го взема, за да го закарам пак в болницата, лекарката иска още малко да постои. След това, живот и здраве да е, ще следва изписване - и пак идване в Долна баня. И аз малко ще си сгрея кокалите тук, в Долна баня, щото в Пловдив се настудувах: няма начин да се отоплява апартамента, много е скъпо това удоволствие.

Ето докъде ни докараха калпави управници: да живеем на студено, само и само да имаме поне какво да ядем. А уж сме граждани на Европейския съюз! Е, става дума за един интелектуалец като мен, който единствен работи, за да издържа семейството си; съпругата и синът ми са без работа. Голяма беда е тази безработица, не само моето семейство страда от нея, но това не прави проблема ни по-малък. Както и да е, ето, сега, тази сутрин, аз съм на топло: на два пъти през нощта се наложи да слизам и да пълня камината с дърва. Да, обаче парното работи на пълна сила, в стаите е чудесно! Котката се излежава като мързелана, излегната на най-топлото място и щастливо се прозява, а като я погледнеш само, като й обърнеш поне малко внимание, почва да мърка от възторг. Голяма работа са животните, спор няма! Доста по-щастливи са от нас, човеците, това поне е сигурно. Както и да е. Не за това рекох да пиша този текст. Това дотук е само прелюдия. Искам да засегна една по-важна тема. Ето каква.

Вчера по време на пътуването брат ми изказа една доста интересна мисъл. Той обикновено ми се оплаква от лошото заболяване, казва ми, например: "Лежа си аз в леглото и изведнъж усещам, че нямам никакви мисли в главата! Ужасявам се: един човек, ако няма никакви мисли в главата, все едно че не е жив! Какво да правя, че в главата ми да не е празно? Кажи ми, братко, така не се търпи?!". Ето как ми говори, а пък аз му отвръщам: "Е, братле, не се притеснявай толкова, знаеш ли колко много народ си живее преспокойно без да има никакви мисли в главата?! А ти си се уплашил от това, че за миг си забелязал, че нямаш никакви мисли. Спокойно, повечето хора общо взето съвсем не мислят, нямат кой знае какви мисли, и пак си съществуват. Даже преспокойно си съществуват, щото човек като има мисли в главата си, изпитва безпокойства, терзае се от нещо. А нали всички все искат да са спокойни, безметежни - и това го наричат "щастие". Такива ми ти работи. Не се притеснявай, почивай си когато нямаш мисли, аз не виждам лошо в това.". Ето така си философствахме с брат ми по време на пътуването, и други все негови си теми засягахме, но сега всичко не мога да опиша. Той, брат ми, е много интелигентен и въпреки страшната болест, се държи стоически, не се предава на болестта, а се бори с нея и удържа. Все ме разпитва за това-онова, търси истината и той, любознателен е, само дето няма настройка да чете. Обкръжен е все с книги, ала като отвори книга, се замисля нещо в своите си мисли и оставя книгата. Има доброто намерение да чете, да се разсее малко от мислите си, но не успява. Терзаят го какви ли не мисли. Той с мен споделя голяма част от тях и ги обсъждаме. Но сега ми е за друго думата.

Ще ми се да поразсъждавам не за интелектуалния, не за мисловния живот на сънародника ни, а за нещо съвсем друго, за което и преди съм писал: за безчувствеността на толкова много хора. Не зная дали сте го забелязали, аз обаче постоянно се сблъсквам с такъв един феномен. Ужасен, много страшен феномен е този. Тук вече е същинското обезчовечаване. Оттук, по моето разбиране, произтичат и страшните нравствени деформации, на които сме свидетели. Ето за какво става дума. Не зная дали сте го изпитали, ще се опитам да ви обясня какво имам предвид.

Забелязали ли сте, че понякога говорите на уж близък човек за нещо, което изключително много ви вълнува, а той сякаш не може да откликне - и си стои безчувствен? Примерно, говорите му за някаква несправедливост, той обаче не успява да се вживее в ситуацията и се произнася така вяло, че от думите му проличава, че съвсем не е почувствал това, което вас специално много ви вълнува. Примерно, говорите му, да речем, за това, че ви възмущава страшно арогантното поведение на тоя същия Орешарски, искат му толкова много хора оставката, 80% от българите искат да се маха, а той се хили насреща им като разварена овча глава и казва: "Ще ви управлявам цял мандат, нищо че не ме щете! Ще видите вий какви изненади съм ви приготвил, ще увелича пенсиите с цели 3 лева!". И прочие, гаври се с хората, а някои хора това даже и не го усещат - и не могат да се възмутят истински. Така да се възмутят, че възмущението им да ги изведе на площада, на протеста. Това за какво ви говори? Че повечето хора у нас са си загубили способността да се възмущават истински, ето затова все пак доста малко хора излизат на протестите. Да си загубиш способността да се вълнуваш истински, да преживяваш, да се възмущаваш, означава, че си се обезчувствил. Станал си безчувствен. Безчувственият човек е загубил голямата част от човечността си. Защото чувството най-вече е онова, което ни прави човеци. Е, някои хора явно изпитват все едно и също чувство: на досада, преситени от всичко, разочаровани от всичко, с притъпени сетива, с "захиряла", с атрофирала чувствителност. Това според мен съвсем не е безобидно. Искам да дам още два примера за това нещо, което много ме безпокои напоследък.

Аз, знаете, имам проблеми на работата си, подложен съм на разни преследвания, на тормоз от страна на администрацията и пр. Старая се да реагирам, с оглед да запазя достойнството си. Пиша за всичко случващо се в блога. Смятам, че тия неща не са само лични, а имат обществен смисъл, тъй да се рече. Щото показват реалната ситуация в българското училище. Щом са възможни, явно нещо съвсем не е наред. А ето сега в тази връзка какво силно ме впечатлява. То е направо кошмарно. Ще карам поред.

Блогът ми се чете от много хора, пръснати по цял свят. От всичките тия хора, които знаят за моите главоболия, а това са стотици хора, да не кажа хиляди (във Фейсбук пък приятелите ми са 5000, това е максимално позволеното, повече не мога да имам, за да си сложа нов приятел, трябва да изтрия някое име от списъка!), та значи от всички тия хора знаете ли колцина реагираха някак по-активно, както подобава ако не си човек с атрофирала чувствителност? Само 3-4-ма, да, даже зная имената им: колегите Райчо Радев, г-жа Мария Василева, Бачо Колю, мой спътник по блог и основен коментиращ от години, с когото много сме се джафкали на политическа основа, но ето, той показа, че все пак е способен да реагира като човек, още 1-2-ма и толкоз! Всичко друго стоически мълчи. Е, има и още неколцина други, които реагираха, примерно, г-н Трашов от Варна. Но сами виждате, броят се на пръсти. Давате ли си сметка какво означава това? Някого го разкъсват, мачкат някаква личност, опитват се да я съсипят, жертвата се съпротивлява с последни сили, разклатено й е здравето, а ти гледаш бездушно сеир и си мълчиш. Или люпиш семки. Мълчиш сякаш си безсловесно животно. А сред тия хора, дето мълчат, има мнозина, които ги познавам лично, с някои от тях в различни периоди на живота си сме били приятели, ето, и те си мълчат. Аз, например, не мога така да гледам сеир когато се върши някаква несправедливост и да си мълча, сякаш туй нещо мен лично не ме засяга. Засяга ме и още как, ох, как ме засяга: щото жертвата е човек като мен, в нейно лице обидчиците й обиждат и мен, като тъпчат един човек, една личност, в нейно лице тъпчат и самата човещина, как това мен да не ме засяга?! И как така ще си мълча?! Не, не мога да мълча. А някои хора преспокойно си мълчат. Това, простете, не е човешко. Аз така разбирам нещата. Нека да ми се смеят, но казвам каквото мисля.

В интерес на истината един мой приятел, състудент, който в момента е на висок пост в една западна компания, която купи едно водещо българско предприятие (нямам право да казвам името му, щото не съм го питал за това), та той като разбра, че съм имал такива главоболия, ми звънна по телефона и ми каза, че е готов да зареже цялата си работа, да пропътува половин България и да дойде в Пловдив лично да разговаря с обиждащите ме! Едва го спрях да не идва! Каза, че не може да търпи такива неща, че е готов да дойде тук и на дело да ми помогне. И да води преговори, да посредничи, та да се намали напрежението. Каза, че е абсурд да се случват такива неща. И прочие. Ето, той реагира човешки. Пак ми звъни отвреме-навреме да се интересува как вървят нещата. В същото време тук, наоколо, се намират десетки хора, които със собствените си очи виждат какво става и никой, повтарям, никой, да, абсолютно никой, не се нае да посредничи, да поведе диалог с двете страни, да опита с нещичко да помогне, не, няма такова нещо, всички упорито мълчат и се наслаждават на великолепния сеир - това пък за какво ви говори?!

Да оставим това, че случаят касае тъкмо мен. Както касае мен, може да касае и всеки друг. Но ето, въпреки всичко, явно има хора, способни и на човешки реакции. Като оня мой приятел-философ, който сега на ръководна позиция в някаква западна компания и сам ми предложи да дойде в Пловдив да посредничи да се намали, да се спре абсурдния конфликт. Но, за жалост, тия хора, способни на човешки реакции, са крайно малко, съвсем недостатъчно са. А това, че повечето от нас не са способни да се вчувстват в положението, да усетят човешката страна на проблема и съобразно с това не успяват да реагират както подобава за човек, според мен е страшно. Затова ний, българите, не успяваме да си уредим общия живот: безчувственост и на тази основа обезчовеченост е моята диагноза за страшната болест, която тресе нацията ни. Ще дам още примери. Но е важно да се осъзнае това: безчувствеността, неспособността за емоционално реагиране води до "обръгване" на мнозина хора, това пък вече поражда апатия и пасивност, дезангажираност, то води също до капсулиране и атомизиране на индивидите, които са заети само със своята суетна субективност, те почват да стават на тази почва идиоти в оня древно-гръцки и първоначален смисъл на тая дума, да, видиотяват се (древните гърци наричали "идиоти" ония, които не се интересували от политика, от общите работи, които не участвали в публичния живот), и ето, виждате ли докъде я докарваме в крайна сметка: станали сме нация, съставена предимно от идиоти - и от полуидиоти де; понеже съм великодушен, да допуснем, че повечето не са кръгли идиоти, а са само полуидиоти. То полуидиотите са още по-опасни май, но да не задълбавам в този проблем. Да кажа още нещичко, пак по конкретния случай.

Има нещо, което може да се определи като изкривяване, като извращаване на чувствителността, като невярна посока на нейното развитие, което пак е опасен симптом. Няма как, отново се налага да дам конкретен пример, нищо че някои може да се почувстват крайно обидени, но няма как, да са мислили когато са говорили, когато са правили това, което сега, като го изнеса в публичността, щяло било да ги дискредитира. Ами ти къде беше тогава, когато се излагаше, що не усети овреме това, че се излагаш, а? А сега е късно, байно, късничко е, да си мислил тогава, да си се пазил, да не си се излагал, сега няма що мен да виниш - проблемът си е изцяло твой.

Става една персона (даже полът й нама да кажа, за да е пълно инкогнитото й, щото аз съм все пак хуманист!) на заседание на учителския съвет и казва следното: "Абе, драги колеги, да ви кажа какво се случи: оня ден влизам аз в един клас, а класът възбуден и веднага почнаха да ми говорят учениците какъв лош човек бил Ангел Грънчаров, как бил могъл да пише такива работи в блога си, цял час ми се наложи да ги слушам, да изслушвам упреците им, представяте ли си? Явно този човек е крайно особен, да не кажа лош, но сами виждате докъде води държането му! Трябва да се вземат мерки, така повече не може да продължава, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала!". Така се произнесе въпросната персона, а пък някои хора се престориха на силно възмутени, не не от това, от което би следвало да се възмутят ако имаха здрава чувствителност, а от нещо съвсем друго. От какво ли? Ето от какво.

Те, разбира се, не се възмутиха от това, че някаква персона, подвизаваща се в българско училище, си позволява цял час да клюкарства с учениците по адрес на един свой колега, не, това изобщо не възмути тия невинни и така чисти души, а знаете ли какво ги възмути?! Възмути ги, като съдя по реакциите им, това, че "оня там Грънчаров", видите ли, си бил позволил да пише някакви си "толкова възмутителни неща", които така били ядосали някакви ученици, че тия ученици, ето, видите ли, цял един час се наложило да изразяват яда си пред въпросната персона с възпитателни функции, която, разбира се, понеже е с добро сърце, откликнала на народните терзания и цял час била клюкарила с тия ученици по адрес на свой колега, ето, именно това било "възмутителното нещо", което си заслужава да се осмисли и осъзнае. Сфащате ли сега в какво е проблемът? Проблемът е нравствен, да, безчувствеността поражда сериозни нравствени деформации и такъв човек след това не се усеща какво прави, примерно, за такъв човек е съвсем естествено да бърза и той да хвърли своя наръч съчки в огъня, на който се пържи въпросната личност, и на такъв човек изобщо не му хрумва, че е нормално да проявиш известно съчувствие към тази същата жертва, щото, видите ли, може някога, в някой хипотетичен момент, и на теб да ти се случи нещо подобно, а тогава ти как ще се чувстваш, а?

Или, да речем, да използвам друга метафора: някакъв човек е подгонен от глутница бесни кучета, примерно казвам, тоя човек се брани, кучетата обаче са го обкръжили и с озъбени усти го дебнат, за да могат да го захапят и да си гризнат живо месо от жертвата; ти наблюдаваш случващото се и не те вълнува изобщо това как се чувства тази въпросна жертва или това, че кучетата са зли, че искат да си гризнат живо месо от нея, не, това на теб не е интересно, ти, представи си, се възмущаваш от това, че тази жертва, да речем, е взела една тояга и е шибнала някое куче, с надежда да се уплашат другите и да се разбягат; и ти в този момент почваш да произнасяш патетична реч за... "човешките права на хапещите бесни кучета", ето това теб те вълнува, представяте ли си за каква извратеност става дума? Говоря по принцип, метафората ми е принципна, нека някои хора да не я възприемат прекалено лично - за да ме дадат пак под съд, и то пак за обида. Това е нещо като научен, да го наречем дори художествен текст, това е нещо като есе, което аз, графоманът, тази сутрин пиша, щото съм се развълнувал от някакъв проблем, важен според мен. Тъй че спокойно, не говорим за вас лично, успокойте душите си. Пък и да сте мислили все пак като сте реагирали така извратено, ще ме прощавате, но човек затова има акъл, да мисли, а не да прави някакви поразии, пък после да се оплаква, че не бил разбран правилно и прочие.

Щом такива неща са възможни на подобно ниво, то тогава давате ли се сметка какви страшни нравствени деформации, какви ужасни извратености се получават в сферата на нравственото възпитание на подрастващата младеж? Давате ли си сметка за това, а? Пък после се оплакваме всички в един глас, че младите били не знам си какви - ами какви да са щом вие, възпитателите им, сте такива?! Ето, всички ний в единен фронт работим за нравственото развращаване на подрастващата младеж, а пък после се оплакваме, че тя била такава или онакава - имаме ли морално право да се държим така? Да, ние носим отговорност за това, че младежта ни, да допуснем, е развратена, е деморализирана, че политиците ни са също толкова, а дори и много повече развратени и деморализирани, че управниците ни са също такива, виждате ли докъде се разпростира тази същата аморална проказа?! И забелязвате ли откъде тя почва? Ами почва от семейството, почва и от училището. Възпитателите трябва да най-напред да са подобаващо възпитани, да не правят подобни непростими гафове като оня по-горе, за който само ви намекнах. Аз още много такива примери мога да дам, в които си личи как здравото и така човечно нравствено чувство е атрофирало, е извратено, което е и корен на нравствената деградация в обществото ни. В резултат на която сме станали като хищници, като кучета, като... не знам като какво вече, щото сами виждате, че тия сравнения изобщо не ми помагат, понеже ний, каквито сме, сме несравними с нищо, ний сме направо съвсем уникални.

Та ми хрумва сега в този миг не само да пиша повече по тия проблеми в близките дни, ами и да започна нещо като семинар по тия предимно нравствени проблеми. Тук, в тази сфера, в сферата на нравствената деградация на масата от индивиди и на съвъкупната ни нация, дето се казва, е "заровено кучето", мама му стара, откъде път тия пусти кучета са се наместили в главата ми, все примери с кучета давам тая сутрин. Може би е било защото през тази нощ кучетата в махалата се налаяха донасита, явно тази е причината да са ми влезли в главата, та да ги давам непрекъснато като пример в този мой текст. Та ми идва идеята в тия следпразнични, предпразнични и пак следпразнични дни да организирам нещо като семинар по въпросите, свързани с това ужасно нравствено израждане, което се наблюдава сред нас, и като индивиди, и като нация, който иска, да заповяда на него, да се включи, да каже какво мисли, а аз може и клипчета да направя, ще ми се по-сериозно да поговорим по тия проблеми. Разбира се, ще се наложи и да пиша повече по тия проблеми; щото преди време бях почнал да работя по тях, написах някои неща, пък после изоставих работата - щото се разболях. Но сега, да е живот и здраве, имам сили и понеже не мога да стоя така, напълно бездеен, ето, ще се захвана с този семинар: за няколко дена ще обсъдим тия въпроси, а, искате ли?

Аз ще направя каквото трябва, пък вие ако искате се включете. Ако не искате, сложете ми клеймо "Побъркан!" и идете да си легнете - или се отдайте на лапане на празничната трапеза! Блазе ви, че не ви терзаят никакви въпроси, вий сте същински щастливци! Наздраве! Хайде хубав ден на всички! Пък прощавайте ако обидих някого, то не е било умишлено, не е било и за да му навредя, а е било за да му помогна с нещичко. Поне с каквото мога де. Дали обаче ще ме разбере? Или ще си помисли нещо съвсем друго? Ще видим, то ще се разбере. Чао засега...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 26 декември 2013 г.

Спечелих делото за отмяна на несправедлива заповед за наказание и на втора инстанция!



Днес получих чудесна новина около едното мое съдебно дяло, дялото, което аз заведох за отмяна от съда на заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", издадена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив на 29 септ. 2012 г.; та аз спечелих туй дяло, Районният съд отмени заповедта на директорката. Това стана на 5 юли 2013 г. После, както е известно (аз съм писал за тази любопитна история в този блог) директорката обжалва това решение на Районния съд, заведе т.н. "въззивно дело" в Окръжния съд, искайки той да отмени решението на Районния съд. Та това второ дяло мина, от разглеждането му изтече срок от повече от 1 месец, и ето, днес разсилният на съда ми донесе решението на Окръжния съд. И това дългочакано от мен решение на Окръжния съд е: Окръжният съд потвърждава изцяло решението на Районния съд, т.е. потвърждава отмяната на заповедта на директорката!

Сега ръководителката на ПГЕЕ-Пловдив има възможност да обжалва решението на Окръжния съд във Върховния касационен съд, да видим дали ще се реши на един такъв ход, именно да занимава Върховния съд с подобен каприз, именно, да иска Върховния съд да удостовери непогрешимостта й, но ще видим. Да се надяваме, че здравият смисъл ще възтържествува и че на този казус ще бъде сложен най-сетне разумен край. Аз от доста време не смеех да отида в съда да проверя какво решение е взел, чаках да ми бъде доставено по надлежния ред и в писмен вид самото решение, ето, днес се случи най-сетне това, което от толкова време очаквах. Това за мен е един много хубав коледен подарък - ако мога да се изразя така. Но най-вече искам тук да благодаря на така справедливия и добър Бог, щото, да си призная, съвсем и изобщо не вярвам, че в български условия истината и справедливостта могат да възтържествуват без намесата на "Най-Висшите Сили".

Дано това мое изявление не бъде възприето като обидно за българския съд, не, напротив, справедливостта изисква тук изрично да призная, че същевременно съм изключително много удовлетворен и дори възхитен от състава на Окръжния съд, който гледа въпросното "въззивно" дяло; този състав се състоеше от един съвсем млад съдия и от две госпожи или дами съдии; всичките бяха много внимателни, търпеливи и учтиви към мен. Вземете предвид и това, че аз и на двете инстанции се защищавах сам, без адвокат, това е доста необичайна практика; е, слава Богу, успях да доведа тия дела до така желания край, именно, до един справедлив край.

Сякаш камък ми падна днес от сърцето като разбрах за този толкова благоприятен изход от едното мое съдебно дяло. Остава обаче другото съдебно дяло, заведено от помощник-директорката срещу мен, то е още по-интересен казус: става дума за наказателно дяло от частен характер, именно за обида, имат се предвид някои "неправилни мисли" по мнението на въпросната администраторка (тя, между другото, е също така и моя синдикална лидерка, лидерка е на синдиката, в който моя милост членува, и то не от вчера, а от 1990 г.!), да, не се шегувам, става дума за "неправилни и обидни мисли", които тя откри по свой адрес в една моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование). Та туй дяло е насрочено за 16 януари 2014 г., до този момент съдията ни предложи още веднъж да опитаме да се споразумеем извънсъдебно; ще видим какво ще стане, времето тече, аз съм опитвал много пъти да давам свои предложения, ефект особен не постигнах, сега вече не ща повече да се унижавам и да моля; ще чакам да видя дали другата страна ще предложи нещо, ако те не проявят такава една добра воля за споразумение, ще се наложи да отиваме на съд, пък там каквото сабя покаже.

Там, за това дяло вече си имам назначен от съда служебен адвокат, той също ще опита да води такива едни преговори за споразумение; цялата работа е до размера на исканото от обидената страна парично обезщетение. Но тепърва ще видим как ще се развият събитията по туй дяло, което аз разглеждам като опит да ми бъде затворена устата, да бъде посегнато на моето конституционно право да казвам и да пиша свободно каквото мисля. В името на защитата на тия свещени за един философ принципи съм готов да отида на съд, нещо повече, готов съм да поема всички други рискове.

Не крия, много ми е интересно дали българският съд ще има достойнството да защити конституционното право на една личност на свободно изразяване, именно правото да говори и да пише това, което мисли. Без това фундаментално човешко право един философ по-специално няма как да съществува, то е подобно на въздуха (или на водата), съдбовно необходими за всяко живо същество.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Лъжливите политици виреят само сред деморализиран, развратен народ



Председателят на ДСБ Радан Кънев - аз не го наричам "лидер", щото за да стане същински, не формален лидер един политик се иска много време! - е благоволил да напише нещо като коледно обръщение във Фейсбук; ето какво пише той, а ето по-долу как аз реагирах на думите му; наложи се отново да си покажа "долния характер", но няма как, някой все трябва да каже или да напише и това, което аз се наложи да кажа или да напиша:

Радан Кънев каза: Честито Рождество, приятели! От мен, по стара традиция, празнични SMS-и няма да получите. Този празник е колкото весел, толкова личен. Аз не държа на ритуалите и съм по-скоро съмняващ се, отколкото вярващ. Затова и Коледа е ден за размисъл и ден, в който се съмнявам в правотата си, която трябва яростно да защитавам останалите 364 дена... Честито на всички вярващи приятели, на всички именници, а на тези като мен, на които егото е често по-силно от вярата - смирение и доброта. Християнството е било преди нас и ще бъде след нас, неслучайно. Защото за всеки важи да обича ближните си и да не прави другиму, каквото не иска да бъде направено на него. Светли празници!

Ангел Грънчаров каза: Много сложно е политик да говори или пише според истината - щото сред това съсловие манията да не "отблъснеш електорат" е изключително силна. Това е и предпоставка за лъжливостта, която е така разпространена сред същото въпросно съсловие. Затуй и такива като мен не могат да станат политици - щото сме привързани за истината, щото тя за нас е по-важна от всичко друго. От мен лицемер не става. Аз никога няма да говоря или да пиша "огладени отвсякъде" и така добре премерени приказки като тия, които ниже Р.Кънев по-долу. "Сбалансираните" изказвания са чужди на темперамента ми, в който страстта към истината е водещото...

Напоследък у нас често се говори и пише, че трябва морал в политиката - ами ето, оттук почва туй нещо: когато се изказва даден политик да не се старае така внимателно да мери приказките си, с оглед да се хареса на колкото се може повече хора. Понеже, видите ли, не било трябвало да засегнеш нито едните, нито другите, нито вярващите, нито безбожниците. А пък безбожниците в днешно време са толкова много, как да им угодим - без да наскърбим вярващите?! Сложен казус...

И Р.Кънев, виждате, балансира "по острието на бръснача", бравос! Ще стане политик от туй момче! Аз пък, да си призная, харесвам истинолюбивите политици, като Костов, които смело заявяват каквото мислят, без да се стараят с приказките си да угодят на колкото се може повече хора, в това число, разбира се, "и на едните, и на другите". На всички човек не може да угоди, колкото и да се старае. Политикът трябва да бъде себе си, да има смелостта и достойнството да бъде себе си, без да е аморфен като пихтия. Така правят добрите политици, политиците с характер: те има дързостта да са себе си независимо от всичко. Никому не се мазнят. Такъв е бил Чърчил. Такъв беше Рейгън. Такава беше Тачър. Такъв беше Дьо Гол. Такъв беше Костов. Такъв е бил Стамболов...

С беззъби огладени и премерени изказвания може да си въобразяваш, че печелиш повече хора и хорски симпатии, но има нещо, което куца и което опорочава всичко, подобно на капката катран в кацата с меда: неискреността е туй нещо. Неискреността е предпоставка за лъженето, то пък е сърцевина на аморализма в политиката. Десните политици, ама истинските, не ментетата, са длъжни да поведат битката за очовечаването на българската политика, т.е. за внасянето на човешка нравственост в нея. Или за спирането на политическата деморализация - то е все същото.

Аз съветвам нашите политици да почнат да залагат на най-солидното, на непоклатимо сигурното нещо: на истината. И така няма да си имат проблеми с морала. И така ще почнат да съдействат за намаляване на аморализма и сред целокупната народна природодопопулация.

Щото лъжливи политици виреят само сред деморализиран, развратен народ. Това исках да кажа. Дано не съм обидил някого. За негово добро написах тия думи, ако ме разбере, хубаво, ако не, здраве да е. На мен съвестта ми е чиста, че казах каквото мисля. При това без да се старая никому да угаждам...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

сряда, 25 декември 2013 г.

Солидарност и подкрепа от украински философи



24 декабря 2013 года, г.Киев, Украина

Руководителям системы государственного образования г.Пловдив, Болгария

Данное обращение продиктовано нашим глубоким беспокойством сложившейся ситуацией вокруг известного болгарского философа, блоггера, автора индивидуальных монографий и книг по философской и педагогической проблематике Ангела Иванова Грънчарова. Та информация, которая доступна нам в Украине, вызывает у нас чувства крайнего недоумения и глубокого беспокойства, поскольку один из самых ярких и талантливых исследователей и преподавателей современности в самое последнее время подвергается в Пловдивской гимназии по электротехнике и электронике тщательно спланированной обструкции, преследованиям и гонению за его научные оценки, прогнозирование и рекомендации в отношении состояния и возможных перспектив развития системы образования в современном мире, и в Вашей стране, в частности.

Ангел Иванов Грънчаров является уникальным человеком с богатым жизненным и педагогическим опытом, гуманистическим мировоззрением и моралью. Его устремления сконцентрированы на проблемах улучшения и демократизации современной жизни. Благодаря его усилиям в самое последнее время между Украиной и Болгарией возникла и такая форма международного научного сотрудничества как издание научно-теоретического «Приложения» к известному и популярному журналу «ИДЕИ. Философско списание». Результатом этого великолепного опыта научной деятельности является повсеместное углубление научного общения между нашими странами, ознакомление широкого круга интеллектуалов, учителей и преподавателей наших стран с новейшими достижениями в области гуманитарных наук и философии.

Мы убеждены в том, что ситуация, сложившаяся в настоящее время вокруг профессора А.Грънчарова, является по своей сути недоразумением, которое, несомненно, следует разрешить возможными для руководства системой образования г. Пловдив методами.

В свою очередь, мы ни в коем случае не предполагаем оставаться в дальнейшем безучастными наблюдателями всех тех событий в целой цепи несуразиц и несправедливости, допущенной по отношению к нашему другу и коллеге. Но нам бы искренне не хотелось быть свидетелями и участниками международного судебного и иных возможных способов разрешения данного конфликта, тем более, что в этом случае он бы уже приобрел более острый, нежелательный характер и широкое освещение в европейской и мировой прессе. Поэтому мы надеемся на мудрость и справедливость решений руководителей Ваших образовательных организаций и верим в возможность преодоления сложившейся ситуации без ущемления конституционных прав всех сторон, участвующих в данном конфликте.

По поручению группы авторов Научно-теоретического Приложения к журналу «ИДЕИ. Философско списание» и философской общественности г. Киева,

доктор философских наук, профессор К.Ю.Райда



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Абонамент за списание ИДЕИ